View Full Version : 2 теми от Дон Кихот
Дон Кихот безумец и мъдрец
Пародийното в романа Дон Кихот
По първата:
Разумът и безумието на Дон Кихот
Дон Кихот, рицарят на Ла Манча, последният от вида си, обвинен в лудост от един обезумял свят. Това е съдбата на благородния идалго, който успя да види света с други очи.
Макар и разумът да не е напускал Дон Кихот, той бива смятан за безумец, само защото се е отдал на своя собствена идея с цялото си същество. На него ли му се привиждат великани, крепости и магьосници или останалият свят не се старае да ги види?
Разумът е мерната единица на обществото за Дон Кохот, от която не бяга. И именно от нея идва големия край на подтискащия го тунел, в който се е намирал. Дон Кохот е търсещ човек, действащ и скоро осъзнава, че е закован с хиляда окови в най-тъмното ъгълче на душата си, а благородният идалго Кихада (Кехада) всъщност не е той. Това е образ, създаден от другите, образ, еднакъв с още стотици хиляди, образ, изплетен от оковите му. Дон Кихот започва да троши оковите си и скоро стига до последната и най-тежката, на която пише “Разум”, разбива и нея. Рицарят на Ла Манча е вече свободен да излезе, но както всяко същество, стояло дълго на тъмно, излизайки на светло, очите му не виждат. Когато свиква със светлината, Дон Кихот вижда един свят с гори от вериги, на които са приковани милиони души. Обаче това няма никакво значение, защото той е себе си, той е такъв, какъвто иска, той преминал изпитанията. Дон Кихот е попаднал в света на мечтите, където всичко съществува и може да има, което си пожелае. Окованите души, осъзнавайки неограничените възможности на Дон-Кихотовата душа, започват да викат по рицаря. Във физическия свят, където идалгото с външен вид на Кехада е всъщност Дон Кихот, виковете се превръщат в клеймо за свободата му. Така търсещият човек започва да разглежда и опознава новия свят, за който се е борил толкова трудно. Скоро разбира, че красотата и чудатостите, които открива, му стават тягостни, тъй като няма с кого да ги сподели. Той е сам-самин, обграден от мечтите си и без приятел. След осъзнаването на болезнената истина, Дон Кихот решава да се върне и да сложи пак своите окови. Така той се самооковава, но вече му е приятно, защото е докоснал вълшебството. Иронията е, че оковите му липсват, толкова дълго е стоял с тях, че те са станали едно цяло с него, те са истинските му приятели. Тяхното счупване е означавало само потвърждението им. Така разумът не е напускал Дон Кихот, а само е бил потвърден. Чрез метафората на разсъдъка си той съзнава своята зависимост от реалния свят, зависимост, чрез която съпоставя двата свята, които е открил в себе си.
Нещата, които Дон Кихот е видял и докоснал, не са недостижими за хората. Те просто не са се старали да видят. В тяхното ежедневие няма място за себетърсене, погълнати от всекидневието си, хората се превръщат в роботи, вършейки само определени дейности без духовни цели.Човеците допускат да приемат самите себе си, мечтите и желанията си като част от тях, отричат и ги обявяват за безумие. Дон Кихот проявява истинската си същност, истинските си желания и обществото го обявява за луд, страхувайки се от него. По този начин хората прекъсват и последните си мостове към другото си аз, чрез което се освобождава истинската им идентичност. Отричайки и смеейки се на Дон Кихот, те се заключват все по-здраво в крепостите на душите си, несъбрали смелост да излязат срещу себе си. Смелостта, чрез която Дон Кихот постига пълна свобода за духа си, да се чувства такъв, какъвто иска, и да прави това, което иска. Поведението му е своенравно и безгрижно като на малко дете и това кара обществото да го отхвърли, виждайки в него части от най-съкровените си мечти. За разлика от останалите, Дон Кихот разбива рамките на тогавашния ограничен човек, нещо,което не може да се постигне от “здравомислещия” човек, който е по-скоро здравонемислещ, тъй като мисленето, в каквато и да е насока, отваря Вратата.
Дон Кихот е изхвърлен от обществото заради различността си. Различност, основана на здравия разум в търсене на собствена идентичност. Донът, обявен за безумец, е просто човек,разбрал и открил себе си.
Ето ти и още една по първата/виж коя от двете ще е по-подходяща/
Мигел де Сервантес,в своето произведение"Дон Кихот"е създал образа на безумеца мъдрец.Героят е захласнат до такава степен от рицарските романи,че полудява и се затваря в свой собствен свят.
За всички Дон Кихот изглежда повече безумец отколкото мъдрец.Но хората съдят прекалено строго понякога.В днешно време на безумците,на лудите се гледа с презрение и често стават обект на подигравки.Така става и в произведението.Лудостта е много лошо нещо.Да изгубиш разсъдъка си е все едно да си половин човек,защото без разсъдък хората са нищо.Но тези хора не осъзнават че са си изгубили разума.Те живеят в свой собствен,измислен свят,в който всичко е според това какво им харесва и какво не.Така е и в света на идалгото.Той живее в своя рицарски свят и гони своите чест,слава и доблест.
Мъдростта се натрупва с годините.Тя играе много важна роля в живота на хората.В миналото е имало много учени,мъдреци,които са били големи гении.Но почти всички тези гении са били до някаква степен луди.Но тяхната лудост е в резултат на устремеността им да постигнат нещо,да открият новостите,които и до днес се използват.И Дон Кихот също като тези учени гони своите цели и е толкова устремен от това,че става безумец.Ето защо меже да се твърди че безумството и мъдростта са близки и понякога вървят заедно.
Героят в происведението е стар човек.Казват че страите хора са мъдри.До известна степен е така,но със старостта започва загубване на разсъдъка и така старците стават като деца.И Дон Кихот е стар,следователно е и мъдър,но той се държи като малко дете-бие се с "вятърни мелници",със "стадо овце",като си представя че това са "армии"и "великани".Това си е чиста детинщина,а за децата може да се твърди,че са безумни,защото те не осъзнават какво правят-за тях всичко е игра.Следователно идалгото е безумец и мъдрец едновременно.
Дон Кихот е мъдър човек.Тои дава на своя оръженосец Санчо много мъдри съвети-"Свободата,Санчо,е едно от най-ценните благанс които небесата даряват хората.С нея не могат да се сравнят нито съкровищата ,коиот крие земята,нито тези които таи морето."
Дон Кихот е на границата между лудостта и действителния свят.Със своите мъдрост и безумие,той ни дава пример,че илюзиите не помагат да живеем и да сме свободни.И когато някой разбие илюзиите на човек,то той всъщност го убива.
hardball
12-08-2008, 19:53
Донки Ход? :shock:
И по втората:
Художествената пародия в романа на Сервантес „Дон Кихот” присъства със своите нравствени стойности. Пароди¬ращото (романът и героят) превъзхож¬да в нравствено отношение пародира¬ното (рицарските романи и герои).
Дон Кихот стои безкрайно по-високо от рицарските герои. Той е смешен ри¬цар, но съвършен човек. Високият хума¬нен идеал, заложен в нравствените му търсения, го издига над грозните реал¬ности на времето, в което живее. Прин¬ципът на пародия определя условните посоки на вътрешно движение при изграждане образа на Дон Кихот.
Несъмнено той въплъщава художест¬вените стойности на пародията. Пър¬вото типично проявление на пародийно присъствие в нравствената и хуманна същност на образа е снижаването, движението отгоре-надолу, но успоредно с него се проявява и издигането, движението отдолу-нагоре, характерно за епичното и неговите високи нравстве¬ни послания.
Нравственият вертикал на пароди¬ята - отдолу-нагоре - носи духовния хо¬ризонт на епично-героичното. То опре¬деля високите търсения на героя, откъсването му от реално земното. Но непостигнати, целите надскачат мярата за реалност на човешките помисли и меч¬ти. Превръщат в илюзия идеала на съ¬вършения човек и смешен рицар Дон Ки¬хот, а самият образ тръгва обратно по ценностната скала надолу, за да реали¬зира снижаването във вътрешното па¬родийно движение на художествената си същност.
Сервантес намира най-адекватен художествен израз чрез пародията на девалвираните нравствени стойности на своето време. Отъждествява „златния” мираж на нравствената безперспективност със създаването на съзнателен художествен хаос. Подмяната на реални¬те, нравствено девалвирани стойности с фикционални, художествено извисени е в основата на авторовата пародия на време и нрави.
В името на героя (Кихот означава набедреник, част от рицарски доспехи) - е събрана истината за време без духов¬ни стойности. Хуманността вече е вън¬шен знак - част от разрушено цяло. Тя е бутафорен елемент, изразяващ като материално присъствие една безвъзв¬ратно разрушена и загубена човешка духовност, напомняща за себе си само като част от клоунски, бутафорен кос¬тюм на време и нрави.
Действителността става мираж - бутафория, дала външен облик на несъществуваща хуманност. Човекът е за¬менен с части от „мукавената” броня на славното минало срещу грозния бездуховен лик на действителността.
Бездуховността търси да се назове, да се идентифицира, да скрие порочно¬то си лице зад двойната оптика на художествено отражение.
Появява се пародията на имената: Дон Кихот, Росинант. Обикновеното става изключително. Обикновеният, незначи¬телен идалго Алонсо Кихана, притежаващ нормален, стандартен някога кон, преди да стане излишен и ненужен в сво¬ето време, се превръща в изключението на своята епоха - в рицаря Дон Кихот с изключителния и единствен по рода си Кон - Росинант.
Човекът търси себе си, но открива „картонения” изкривен бутафорен образ на своята реалност, на действител¬ността, в която живее. За да е в синх¬рон с времето, става част от гигантската, пародийно преобърната, бутафорна картина на времето, на „златния век” без перспективи.
Доспехите - рицарското облекло, за¬местват човека. Появява се метонимия, т.е. елементи от конкретен предмет, в дадения случай рицарската броня, за¬местват и функционират вместо героя.
В Кривото огледало на пародията метонимичният образ е окрупнен. Цели образи играят ролята на метонимии, т.е. на механично, бездуховно движещи се нереални подобия на хора.
Сервантес рисува призрачността на човешкото съществуване. Човекът лип¬сва. Неговата хуманност и благородст¬во на мисълта са ненужни и излишни. Човекът се е превърнал във фикция, а ре¬алността - в гигантска, бутафорно опредметена бездуховност.
Сервантес търси личността на сво¬ето време. Духовният бунт срещу метонимичния знак - доспехите, заместили човека, е въплътен в пародийното движение на образа, преодолял земната гравитация на грубо практичното и устремил се към високите селения на идеа¬ла. В неговото нравствено поле героят на Сервантес - Дон Кихот, търси възможности за рицарска изява на високите си духовни помисли. Оказали се невъзможни за реализиране, те влизат в противоречие с нравствения кодекс и ценностна система на времето. Рица¬рят става жалък, а човекът - излишен. Смехът отпраща образа на Дон Кихот сред жалките, ненужни бутафории на времето.
Реалност и фикция се смесват в тъжния, неразбран от времето, смях на Сервантес над девалвираните нравствен стойности на епохата. Неговият смешно-тъжен рицар Дон Кихот, с великодушието на духовно виждащия напред във времето, надскача грозната антихуманност на действителността, за да се срещне пръв - като в детска игра - с реализираната „златна” мечта на човечеството за висока нравственост и духовност. Дон Кихот живее в „реалното” за неговото пародирано съзнание време на бъдещето. Сервантес остава в „златния век” без перспективи. Автор и герой изграждат контрастния лик на смешно-тъжните послания на текста.
Играта на пародийно смешно започва още във втора глава на романа. Това е първият поход на знаменития Дон Кихот като рицар.
Чрез художествения механизъм на текст в текста, Сервантес противо¬поставя два вида контрастиращо творческо съзнание. Пародийното начало на двуплановостта разкрива трагичната, бездуховна същност на щастието, на щастливия „златен век”: „Щастливо ще бъде времето и щастлив ще бъде векът.., ”
Между времето и неговите условни граници Като мяра на художественото действие застава фикционалният свят на опредметената бездуховност. Кате¬горията щастие, Като същностна изя¬ва на хуманното, е обезсмислена. Липсва нейното реално нравствено и човешко съдържание. То е подменено от външна бутафорна форма, Която няма нужда от реално поле за изява; развитие и дейс¬твие. Хаосът и призрачността на обективните обстоятелства задоволяват нейната мнима, лъжлива хуманност.
Безвремието и липсата на хоризонт са в хармонична връзка с изпразнените от духовно съдържание категории на хуманността. Срещу тази трагична перспектива на времето и човека зас¬тава Сервантес, противопоставяйки на бездуховността горчивата мъдрост на своя герой, който, понесъл трагичния кръст на „изключението” - на запазената, още жива действена човешка нравственост, доказва „лудостта” на своя антихуманен „златен век”.
А от позицията на изминалото време, във вълшебната илюзорна действител¬ност на мъдрия „безумец” Дон Кихот откриваме иронично-тъжния поглед на ав¬тора и неговия трагичен оптимизъм, вя¬рата му в идващото „златно бреме” на човека и неговото добро.
Сервантес и Дон Кихот вярват в сво¬ята красива мечта и в хуманното бъде¬ще на човечеството.