PDA

View Full Version : ПОМАГАЛО!!!!!



Страници : [1] 2 3 4 5 6 7 8 9 10

Tedi4ka
12-09-2008, 09:10
Ако на някой му трябва тема от помагало,но няма регистрация и не може да си я изтегли да даде линк тук на темата и аз ще му я изтегля,вместо да пуска нова тема :) :) :)

kapinka
12-09-2008, 18:30
http://download.http://www.teenproblem.net/school/6126/maskata+na+licemerieto+ima+li+ya/ и тази тема http://download.http://www.teenproblem.net/school/7032/licemerie+i+lekoverie+v+tartyuf/ .. трябва ми по най-бързия начин за утре .. Благодаря ви мн. предварително :)

nia711
12-09-2008, 19:30
dam i az imam tam taka 4e spoks pitaite si na svoboda :)

MusicIsTheKey
12-09-2008, 20:01
kapinka: http://4storing.com/v3yji/e17c2d3abaca0afc72b256af48e1ad45.html

kapinka
12-09-2008, 20:20
И аз си направих рег :) MusicIsTheKey мерси много !! :))))

run_the_show
12-09-2008, 20:57
http://zamunda.pomagalo.com/download/209/#materialzaglavie

http://zamunda.pomagalo.com/download/74942/?search=629942
http://zamunda.pomagalo.com/download/307/?search=629945
http://zamunda.pomagalo.com/download/39653/?search=629949

Много моля за тези теми че ми трябват до утре сутринта благодаря ако някои ги даде.

Tedi4ka
12-09-2008, 21:21
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/209/#materialzaglavie

http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/74942/?search=629942
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/307/?search=629945
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/39653/?search=629949

Много моля за тези теми че ми трябват до утре сутринта благодаря ако някои ги даде.

Цикълът "Зимни вечери" - лирична имперсия на социалната тъга

Лирически пластична е тъгата на Смирненски в цикъла „Зимни вечери". Болката е овладяна в притихналото мълчание на скръбта, обгърнала художествените сетива на поета. Приглушената светлина на отиващия си зимен привечерен сумрак допълва емоционалната гама на настроението. Лиричната импресия очертава предметните детайли на идваща тъга. Тя носи тъжния спомен за отминала надежда, за угаснала светлина. В пространството на минорна самота отеква замиращият тъжен шепот на душата. Той е изпълнен с неуют и с дълбоко почувстван дис-комфорт. Мракът настъпва, мислите потъват в дълбоката тишина на поетичния размисъл. Сякаш безмълвни са отронените слова на поета. Те звучат като потиснат елегичен стон, чут само от самотно откроените предметни детайли в припадащия мрак на зимната вечер. Сякаш не поетът, а реалните от действителността изповядват тъжните размисли на душата:
Като черна гробница и тая Вечер/пуст и мрачен е градът;/тъпо стъпките отекват надалече/и в тъмата се топят.
Художественото пространство на града, характерно за поезията на Смирненски, носи елементите на символно изразен трагизъм: „като черна гробница". Елегичната импресия от преживяното напомня за реалните чувства и настроения в заглъхващия далечен спомен за случилото се. Той чезне, топи се в мрака. Споменът е одухотворен. В него отекват „стъпките" на хиляди човешки съдби. Ритъмът на живота е жив, макар и отзвучал като далечно ехо в художественото пространство на лирично прискър-бие, обгърнало с неизповедима безмълвна тъга душата на поета. Всеки стон и ропот глъхне. Всеки спомен замира.
Смирненски озвучава пустотата и безмълвието. Те започват да „говорят" в предметните реалии, взети от действителността. Тъгата е студената прегръдка на света за обезнадеждената душа.
Болката става безплътна. Неин художествен израз са единствено символните образи, пронизани от невидима, струяща отвсякъде поетична скръб. Именно лиричната импресия, изтъкана от неуловима болка и символно изразена скръб, е художествено поле за безмълвна изповед тревогата на поета.
Всичко е неясно, недоизказано, смълчано. Времето и пространството се сливат. Реалните очертания на човека и света изчезват. Остава само настроението, изразено чрез лиричния мотив на поетичната фраза. Елегичните внушения са ненатрапчиви, безнадеждността - „акварелно" изразена:
Вървя край смълчаните хижи,/В море непрогледна мъгла,/и вечната бедност и грижа/ме гледат през мътни стъкла.
Срещата между поет и действителност е чрез лиричното настроение. То носи само филтрирания отзвук от реално изпитана сетивна болка, потънала в необятния свят на човешката душа, социално унизена и онеправдана. Одухотворените реалии от действителността говорят за стаената дълбоко в духа социална тъга. Тя е незрима, само усетена и почувствана. В пространството на ограбена човешка душевност е изписана картината на тъгата, на неизказаната болка и на социалното отчаяние.
Във всеки странен щрих, изписан върху емоционалното платно на социалната безнадеждност, Смирненски разчита отделна човешка съдба, трагично смълчана в безмълвието на лиричната болка. Поетичният декор е тъжен и безутешен. Груб е досегът с действителността. Художественото пространство е загатнато чрез предметни детайли, говорещи за отчужденост и безразличие. Те изразяват най-точно неуюта в човешката душа.
В пространството на словото стои лиричната недоизказаност. Настроението със своето прискър-бие говори много повече от изречените слова. Те се оказват ненужни. Не могат да изразят цялата мъка и безкрая на болката.
В поезията на Смирненски фрагментът изразява цялото. Внушава се обща представа за видяното и чутото. Картината на социалната мъка се изпълва с универсални стойности. Те обобщават човешката социално безрадостна съдба.
Човешката участ е толкова трагично безнадеждна, че индивидуалното, особеното в неговата социална съдба губи значение. Тя се слива с общото море от болка, символно изразено чрез образа на „сивата мъгла", обгърнала всичко - хора, човешки съдби и градски пейзаж.
От безкрайния неизплакан поток на човешката скръб се ражда песента на тъгата.
Но независимо от изплаканата тъга, дълбоко заровен в душата остава пламъкът на забравена ви-талност, на потисната жизненост и любов към обикновените радости в живота. Тези нови пориви, надмогнали скръбта, са изразени чрез огнения отблясък на пламналите гриви на ковашкото огнище. Тъмният силует на хората, ковачи на своята съдба, се откроява контрастно със своята мажорност като внушение и сила на изживяванията на фона на приглушената тъга и лирична недоизказаност.
Смирненски напомня за скритата огнена лава на потиснатия социален протест. Сред море от тъга върви поетът, съчувства на своите безхлебни братя. Споделя тяхната несрета съдба, като не забравя вика на тълпите и люлеещото се огнено море от раз-бунтувани, социално гневни хора.
Реалността художествено присъства със своето сурово и твърде неприветливо лице, независимо от лирическия филтър на чувства и настроения в цикъла „Зимни вечери" на Христо Смирненски.

Tedi4ka
12-09-2008, 21:22
Цветарка

Стихотворението си “Цветарка”Смирненски изгражда върху мотива за застрашената младост и красотата.Въпреки че се разгръща напълно едва след 2 строфа,той обединява около себе си както всички следващи,така и предходни строфи.Свързан е с централния образ – “малката цветарка” –но привлича и останалите образи,чрез които се изразява нейната драма.Основна художествена фигура,чрез която се осъществява творческата авторова идея,е контрастът между пейзажната и урбанистична картина,между града и цветарката,цветарката и посетителите на един локал.
Цветарка започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение на Витоша:”Тази вечер Витоша е тъй…”
Назования емблематичен географски обект – планината Витоша-по косвен път конкретизира мястото на лирическото действие – София.
Пейзажът е и реалистично конкретен,и романтично красив и тъжен,изграден е с познатата образност и лексика на символизма,но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа интенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното му общество.
В картината се открояват два плана.Първият е зрително осезаем и се характеризира с единството на конкретното –“тази вечер”,”Витоша”,”гребен ,”звезди”-а втория-метафорично символен-,който се експлицира в епитетите “загадъчна”,”нежна”.”см тния”и сравненията-“като теменужен остров в лунно сребърни води” и “сякаш в болка безнадеждна”.Психологизмъ т във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи :”смъртен гребен”,”тънка пара”,и чрез маркери на крехкостта-“бледи есенни звезди”-и тяхното изчезване,с които читателя ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж на стихотворението.
На опоетизирания и анимизиран пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина:”И грамаден и задъхан…Градът няколко пъти сменя маската си празнична ,карнавална,екзекуторска.
Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на”скрита мъка и печал”,поетът поставя”малката цветарка”в откритото пространство на града,в който тя е като загубено дете от приказките,прокудено от родния край,отдалечило се от близки хора,беззащитно срещу чудовището град.
В “Цветарка”само принудата на бедността я свързва с цветята.Подтекстово между тях и цветарката се създава нова асоциативна връзка – и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт.
Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод,в който цветарката в ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите –нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия:”С поглед смутен и влажен….”
Времепространството “вечер-локал” подтекстово визира идеята за социалните контрасти-вечерта за някои е забавление и отмора,а за други труд и психологическо напрежение.Към художествените детайли,с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символното значение на жълтия цвят на хризантемите – раздяла,смърт.Към тях в следващата строфа се прибавят нови:”Върху стройното й тяло…”
Финалният стих драматично отвежда към стихотворението “Улична жена”като последно действие от драма,започнала тук,в “Цветарка”.Белег на тази трансформация откриваме в епитетите “поглед смътен и нерад”,характеризиращ девойката в последния куплет.Мотивът за пророчески тегнещата над девойката цветарка заплаха допринася за неговото психологическо единство:”болка безнадеждна”,”повестите безутешни”,”скрита мъка и печал”,”златожълти хризантеми”,”черни пипала”,”оркестърът въздъхва”,”дебне каменния град”.
Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция:”Но от маса къмто маса…”.
В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено духовни измерения,на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност са дали прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание .И трите картини в “Цветарка” носят авторовото хуманистично послание,че в обществото е необходима социална справедливост ,която може да спре нравствения срив в него

Tedi4ka
12-09-2008, 21:25
Поетическата творба на Христо Смирненски “Юноша” има преднамерена и съвършена композиция. Тя започва със стихове-изповед, в която са оголени най-болезнените въпроси на човешкото съществуване:
“Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра”
финалът на творбата повтаря стиховете, за да даде отговор на един от въпросите:
“без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.”
Това е повторение-оразличаване, повторение което има за цел да открои промяна.Творбата се приема като изповед на едно съзнание, началните стихове поставят първите въпроси на битието, пред които човек се изправя и чието решение търси понякога напразно цял живот. В последните стихове на творбата лирическият герой на Смирненски е достигнал до своя отговор. Творбата е разположена между въпроса и намереният отговор. Между тях е промяната на едно съзнание, което иска да разбере света и себе си в него. Между въпроса и неговия отговор е пътят от наивната възторжена младост да социалната зрелост. Между тях е миналото на страданието и бъдещето на промяната.
Творбата следва движението на мисълта при сблъсъка и със социалната реалност. Затова тя непрекъснато се колебае между емоционално-експресивното начало и пластично-изобразителното въздействие. Тя изразява, но и рисува. Изповедност и картинност се срещат, за да постигнат лирическия драматизъм на острия сблъсък на едно съзнание със света. Изповедното начало се проявява в “аз” формата на стиха, в употребата на глаголи, които носят значението на узнаване, на прозрение. Мисълта на лирическия герой е извървяла пътя от социалната инфантилност до узнаването, до прозрението в битиен и социален план.
От своя страна пластичното начало на творбата се проявява в изобразителни картини и визуални фрагменти. Поезията на Смирненски е разточителна на цветове. Когато изобразява, той подбира думи, които носят в себе си багри и звуци. С тях рисува картини, изградени с романтичен замах, композирани на принципа на контраста. В “Юноша” противоречието между мечта и реалност става конструктивен похват. От една страна е възторжена наивност на младостта, родила във въображението на лирическия герой пластичните образи на очакването, жадуването. Срещу нея е реалността, превърната в картина на кошмарното. Желанието, мислено като въображаемо, е представено чрез отделни визуални детайли, изградени върху илюзията за светлина,лъчи, цветове: “друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”, “ябълков цвят”, “цветната майска зора”. Реалността, с която се сблъсква съзнанието на лирическия герой, се превръща в цялостна картина, нарисувана в тъмни тонове. Тази картина, в полумрака на която се чувстват стонове и плач, подобна на ада, е разгърната в три строфи. Тя започва със стиха:
“пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат”
и завършва:
“и човешкия Дух – обруган, окован
аз го зърнах под трънен венец”
Тръгва се от личната изповед, за да се стигне до романтичната идея за тоталното зло. Адът на човека е тук на земята, в реалното му съществуване. Смирненски рисува с пластично въздействащи детайли ужаса на този реален кошмар, но използва и стилистиката на романтичната представа, разбираща злото като световен демон:
“И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.”
Злото в тази картина е едновременно конкретно-реално и митологично-универсално. Смирненски непрекъснато се стреми творбата да е интимно-лична в изповедта си и универсална във внушенията си. За да постигне тази универсалност, той използва библейски и митологични образи и представи (“трънен венец”, “морета от кръв и сълзи”, “братята във робски керван”), както и сам създава образи-символи, в което е вложен обобщения смисъл на основните категории на човешкото битие. Тях поетът изписва с главна буква, превръщайки ги в символи на съществуването: “Живота”, “Златний телец”, “човешкия Дух”. Чрез тяхната обобщеност Смирненски създава картина на един свят, едновременно конкретна и универсална, реална и кошмарна, картина на свят, в който човека е унизен, обруган, окован.
Първите две строфи на творбата свързват илюзиите на младостта с миналото. В последните две строфи копнежът кум промяна е превърнат в мечта, устремена към бъдещето. Те създават картина на предстоящия социален взрив изцяло в модалността на жадуваното. Използвани са повелително наклонение (“Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!/ Загърмете, железни слова!) и желателни конструкции, звучащи като заклинание:
“нека пламне земята зад пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!”
Първите две строфи изразяват неосъществимостта на очакваното от лирическият герой. Те са изцяло в пространството на разочарованието.
последните две строфи са в измеренията на жадуваното сбъдване на промяната. Те са израз на копнежа по осъществяването на желанието. Първите две и последните две строфи са композиционно повторение с обърнат смисъл. Те са като обратен отпечатък една на друга: миналото и бъдещето, младостта и зрелостта, разочарованата надежда и надеждата за промяна. Между тях е настоящето – едновременно ужасяващо конкретно и разположено в несвършващото безвремие на вечното зло.
В тази отмерена, съвършена композиция емоционалният взрив на несъгласието на лирическият герой осъществява прехода между настоящето и копнежа за промяна. Стихът започва като обобщение (“И настръхнах от мрака на тази земя”), минава през характерните за лирическия стил на Смирненски три градирани глагола (“закопнях, запламтях и зова”), за да избухне в реторична, експресивно-динамична фраза: “Ах блеснете, пожари, сред ледна тъма! Загърмете, железни слова!” Апокалиптичната картина на промяната е видяна преди всичко като “рушене”. Това е поетическа представа, характерна както за лириката на Смирненски, така и за поетическия и контекст. В идеята за рушенето, за бунта, за взрива се изразяват естетическите принципи на някои авангардни поетически системи от 20-те години – бунт в социален и поетически план; рушене на стария свят и на остарелия поетически стил; взрив на обществото и взрив на познатата поетика.
Картината на рушенето-бунт Смирненски рисува чрез употребата на глаголи, които звучат (“загърмете”, “трещи”, “руши”), чрез думи, съдържащи значение на огън (“блеснете”, “пламнете”, “пожар”, “огън”), както и чрез илюзия със стихийността на природното бедствие – “ураган”. Всички те са сплетени в една динамична “огнено” – “гърмяща” картина с пределно експресивна сила:
“Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...”
В “Юноша” съзнанието на лирическия герой изминава пътя от наивната възторженост до разочарованието, от познанието за социалната несправедливост на света до желанието този свят да бъде разрушен в бунта на гнева.
В поезията на Смирненски тази творба има по-особено място. Смирненски и поетът на блестящата реторична фраза, на тържественото звучене на стиха, на празничното усещане за взривна промяна на света. Лириката на Смирненски повече показва и рисува, отколкото изразява. Тя пластично изобразява света в потискащите контрасти на социалната му несправедливост или в динамиката на променящ го взрив. Разтърсен от тътен, искрящ от пламъци, разлетял се във всички посоки, светът в поезията на Смирненски е видян в момент на социален трус. Това е мигът когато “старий свят” с вековната ми несправедливост умира и в руйните се ражда надеждата за нов живот. “Юноша” е една от малкото стихотворения, в които се самоизразява човешкото съзнание и акцентът се пренася от външната към вътрешната реалност. Смирненски се интересува от промените в индивидуалното съзнание, от преходите които изминава човешката мисъл при сблъсъка си със социалната действителност , от основанията на личността да стигне до идеята за бунта. Революцията е видяна като революция на съзнанието, в нейния интимен човешки смисъл.
В “Юноша” Смирненски спира вниманието си върху отделната личност, върху индивидуалното човешко съзнание. Това придава на творбата интимност и съкровеност. Заглавието “Юноша” дава определен ключ за разбирането и, кара ни да я четем като изповед на младостта за пътя, който изминава човешкото съзнание до социалната си зрелост.
Стихотворението на Смирненски е интимно-съкровено, но и преодоляващо интимността, разтварящо я в измеренията на универсалното. В него има смислов пласт, които извежда проблема за драматичния сблъсък на човешкото съзнание с действителността от тясното му частно звучене, разширява го до всеобщия му, универсален смисъл. Прави от него не отделен въпрос на отделното човешко съществуване, а проблем на съществуващото изобщо.
“Юноша” е драматична изповед на едно съзнание, на едно поколение, на младостта изобщо за срещата и с живота и света. Творбата носи драмата на съществуването, но и надеждата за друг живот. Тя е разпъната между разочарованието и очакването, между усещането за безсмислено живеене и намерения смисъл на битието.

Tedi4ka
12-09-2008, 21:27
Потомка

Стихотворението на Елисавета Багряна "Потомка" (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата - "Вечната и святата" - книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература.
Двайсетте години на ХХ в. са период, характерен именно с появата на нови гласове в литературния ни живот. Скъсването с традицията, креативната реакция срещу миналото, освобождаването от рутината на образно, стилово и поетическо равнище - това са все типични отлики на онези текстове на 20-те години, които се самоосъзнават и самозаявяват като "нови". Най-общо тези тенденции биват формулирани от литературните историци като постсимволистична модерност. В тази последователност се открояват експресионизмът на Гео Милев, самобитният автентизъм на Никола Фурнаджиев, често определян по посока на имажинизма (което обаче не е особено правомерно), акмеистичните признаци в поезията на Атанас Далчев, някои препратки към футуризма (в текстовете на Г. Милев, Ламар и др.).
Тъй като в българската литература е трудно да бъде учленен следсимволистичен авангардизъм с яснотата, с която това става в някои други европейски литератури, ще се огранича само с този общ фон.
"Потомка" на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на "новите" гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез - композиционна метафора на неспокойната-в-себе-си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост.
Още заглавието - "Потомка" - обещава една история за родовата връзка. И наистина, в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на родовото сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата - това са все реалии, характерни за родоописанието. Но как са подредени те? Точно емблемите на родовата памет са представени като не-свои:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Или: това е и смислово, и композиционно отчленената теза на стихотворението.
Следва антитезата, представяща всичко онова, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
На официозната, неусетена, неусвоена родова история от първа строфа е противопоставена истинската, усещаната от героинята като насъщна, генеалогия на нейната душевност. В случая, очевидно е, не става дума просто за зачеркване на миналото, а за противопоставяне на два вида минало - на своето, почувстваното минало срещу очакваното според каноните на традицията.
Така духът на скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история на лирическия субект, противопоставена на обичайно статично мисленото "фамилно наследство". Нещо повече, героинята на Багряна преобръща модела на наследяване - тя се оказва потомка именно на прабабата, изключение от традиционния ред - на прародителката, излязла извън представите за правилно, редно, добродетелно. Тоест лирическата героиня не се вписва в общоприетия образец, а парадоксално сама избира представата за рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата. Или - тя построява своя "неканоничен канон".
"Неканоничният канон" на Багряна (един безспорен оксиморон) е изграден чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват впрочем напомня за връзката между модернизма от първите десетилетия на ХХ в. с някои характеристики на романтизма.
Прояви на тази тенденция са мотивите за скитничеството ("скитническа, непокорна кръв"); за греха; за среднощното бягство (нощта в патриархалния космос е времето, в което праведните спят, а "бесните" будуват). В тази последователност място има и контрастът: "прабаба тъмноока" - "чуждестранен, светъл хан". Сътветно своето пространство тук са "крайдунавските равнини", а праотците са закриляни от вятъра, наместо да живеят в дом, закриляни от стряхата например.
Така закономерно следва синтезът на творбата:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Тук историчното и интимното битие на героинята се сливат в лирическия изказ, в който емоционалното преживяване и фактологията на личността добиват органичен синхрон в една изповед. Така се стига до крайното обобщение на творбата: "аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя". Героинята най-сетне назовава истинската си прародителка - земята. Именно хтоничното, първичната свързаност със земята, изначално женското е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон.
Мислено в един по-широк план, това стихотворение е представително именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като "нов глас" - възраждайки земното, автентичното, живото, човешки преживяемото в бунта си срещу прекалената "литературност" на поезията.

morto
12-09-2008, 22:52
ей туй ми трябва :o :-P
"Процес на обучение"

не ми дава да дам линк, но в търсачката на помагало излза най-отгоре :oops:

MusicIsTheKey
12-10-2008, 06:52
Процес на обучение

-Дидактическо понятие за процеса на обучение.
Обучението е организационно функционално единстжо между преподаването на учителя и ученето (дейността на ученика),чрез която се постига управление на вътрешната и външна активност на ученика и се формират у него умения,знания,навици и начини на познаване.
Основното дидактическо отношение между преподаване и учене.
-Когато се анализира процесоалната страна на ученето,вниманието се насочва върху интелектуалната дейност на ученика,а когато се анализират принципите,методите,формит е на обучение,вниманието се насочва главно върху преподаването и ученето,но в това единство по-самостоятелна е дейността на ученика.
-ученето,затова защото може да съществува самостоятелно извън единството преподаване и учене.Преподаването като дейност не може да съществува самостоятелно извън процеса на обучение,затова защото преподаване,което не предизвиква учене няма никакъв смисъл.
Всяко от преподаването и ученето имат своя външна и вътрешна страна.Имат своя организация,техника,методи и способи и протича във времето и пространството.Понятието учене е много тясно свързано с понятието усвояване,но двете понятия не трябва да се утъждествяват.Понятието усвояванев процеса на обучение е психологичната страна на ученето т.е. чрез това понятие показваме как педагогическите въздействия се отразяват в съзнанието на ученика.Усвояването трябва да се разглежда като вътрешната страна на ученето.
Вътрешната страна на ученето е технологията на организация на тази познавателна дейност-ученето.
Ученето е различно от усвояването.
В процесът на обучение познавателна дейност извършва само учащият се.Учебното познание,което се придобива в процеса на обучението е в следствие,както от ученето така и от преподаването,докато познанието в изследователната дейност.Най-добре особенностите на учебното познание могат да се открият на фона на особенностите на научното познание.Основните критерий на това сравнение се свеждат до търсенето на въпроса,какво се опознава и как се опознава.Ученият винаги достига до обективно ново знание,ново което не е известно до сега.Ученикът в процеса на обучение достига до субективно ново значение,ново само за ученика.
Предметът на научното познание се формира от ученият,поставя се от учителят,който се съобразява с държавните документи за учебното съдържание.
В процесът на научното познание,ученият използва цялото научно знание известно до момента,докато в процеса на учебното познание се използват само отделни части от наличното знание,които са обословени от степента на развитие на ученика.
Пътят на научното познание постигнато чрез изследване е оригинален,труден,продължи телен,докато пътят на учебното познание е рационален,кратък,дидактич ески редуциран съобразно възрастта и развитието на учениците.
Целите на познанието-целта на ученият е развитие на науката.Целите на научното познание от потрбностите на живота,докато целта на учебното познание е развитие и формиране на ученика.И двата вида познание се подчиняват на общи закономерности и възпроизвеждат в различна степен структурата на познавателния акт т.е. от живото съзерцание към абстрактното мислене и от там към практиката.


Структури на процеса на обучение.


Съвкупност от етапи,които се намират в определено отношение по между си.Тези отношения творят своеобразие към структурата и предават определени характеристики на целостта на процеса на обучение.
1.Сократова структура на процеса на обучение
въпрос-отговор Индуктивно заключение.
2.Хербарт.
ясност-асоциация-система-метод
3.Дидактико-психологическа структура на процеса на обучение
-възприемане на новия учебен материал.
-усмисляне и осъзнаване обобщаване на новия учебен материал.
-затвърдяване на учебния материал.
-прилагане знанията на практика,формиране на умения и навици.

Tedi4ka
12-10-2008, 22:26
Продължавайте да пускате тук линкове за теглене на теми от помагалото :)

dAiSy94
12-14-2008, 15:07
ako може да ми дадеш на следните :
http://download.pomagalo.com/698/jivotyt+ima+smisyl+samo+kato+zadacha+ili+dylg/?cfr=894
http://download.pomagalo.com/827/moite+mechti+mechti+ese+po+temata/?search=7196402
http://download.pomagalo.com/18805/chovek+e+tolkova+golyam+kolkoto+sa+golemi+mechtite +mu/?cfr=827
http://download.pomagalo.com/895/ese+na+svobodna+tema+chudoto+na+proshkata/?search=7196402
http://download.pomagalo.com/6402/jivotyt+bez+lyubov/?search=7196402
http://download.pomagalo.com/10202/priyatelstvoto+bez+koeto+ne+mojem/?search=7196402
http://download.pomagalo.com/20147/priyatelite+sa+sykrovishte+koeto+ukrasyava+choveka/?cfr=10202

Тези теми най ми харесаха. Темите са общо на брой 6. Знам че са малко повечко, но все още не съм се насочила кам коя да пиша.
Ще ти бъда благодарна ако ми пеистнеш тук ! :-) :-) :-) :-) :-)

Tedi4ka
12-14-2008, 15:14
Втората:
Мечтата - онази магия, която всеки иска да не забрави никога, онази магична пръчица, която всеки иска да притежава.
Детето и мечтата.
Майката и мечтата,
мъжете и мечтите ,
жените и мечтите.
Във всеки човек е скрита тази сакралност негова, тази истинност негова да вижда отвъд хоризонта, да гради отвъд хоризонта.
Да не спира в порциите земни свои.
Да не вижда огради, да не среща прегради.
Защото мечтата е онази малка истина за всеки от нас, която прави живота ни голям, прави ни не велики и силни завоеватели на света, но навярно ни прави виждащи там, където няма видимост, чакащи там, където нищо не може да се очаква.
Неспящи и незрящи в мечтите няма.
Не мечтай - понякога се казва на детето, а работи, а учи. А не са ли мечтите неговата работа. Не са ли неговите мечти неговото училище в което той може да открие своите възможности, своите проекции на голям човек и на Всезнайкото в себе си тогава не казва - да, защото мечтите са без предели.
Мечтите са като огромни океани . Може да се преплуват с лекота.
Може да се изкачат върхове с острота.
Може да се открият степени и системи пак там - в света на мечтите.
Там - в този свят е много красиво.
Защото няма невъзможни неща. Защото няма несигурни неща. Защото няма неверни неща. Защото няма ограничители, няма парадигми стари, няма проекции песимистични.
Защото оптимистът мечтае.
Защото вярващият мечтае.
Защото оптимистът открива в своите мечти онази магия, която носи в себе си, онази истина която носи в себе си. Не да намери поредната малка порция въздух, поредното малко преживяване, а там - в този оптимистично реален свят на мечтите свои той става Кандид на своето време, става канара, която никой не може да събори.
Защото само той може дори да премести канари в своя свят на своите мечти.
Защото неговата енергия е невероятна.
Защото неговото зареждане с тази енергия е огромно.
Потенциалът и мечтата.
Потенциалната структура на мечтата. Там, в нея се крие това чудо - мечта.
От там - от този потенциал може да се започне - не, а трябва да се започне. Защото чудото на всеки един човек е да не спира да мечтае, да претворява мечтите си, да окриля мечтите си, да намира поле за мечтите си и да не забравя своя полет на своите мечти.
Защото на крилете на мечтите се лети леко.
Защото на крилете на младостта на мечтите се откриват прекрасни светове.

В този свят на мечтите е толкова точно и ясно всичко, толкова лесно се стига до звездите, толкова силно се проявяват световете, че всичко е като магия .
И когато в тези мечти се впише и магията на обичта, и когато в тези мечти се впише и открие територията им необятна - възможностите на мечтите, светът на мечтите става реалност, става ревизия и решение.
Торнадото в живота на такъв човек е невъзможно. Защото мечтите се носят със своята еманация, те откриват и разчистват невъзможни пътища, отделят света на невъзможното от света на нереалното и започват да работят там.
И когато започнат да се случват невъзможни неща - това е знак, че твоите мечти започват да стават твои истински приятели. Твои истински навигатори, които не те лъжат , не те подвеждат, не те правят хрисим и недостатъчен в твоя ден, не те правят човек, живеещ по законите на недоимъка свой, а започваш да опознаваш онези закони на изобилието, които могат да те изведат и те извеждат в твоя свят на красота и сигурност.
Мечтите.
Правят ли тандем с теб.
Мечтата затова е мечта, мечтите затова са мечти, защото са необятни, защото са невероятни, защото нямат граници, защото няма гаранции, но са желани.
Но са търсени. Всеки ги търси. Всеки навярно като Аладин иска да запали своята вълшебна лампа и да открие своите още по-вълшебни мечти.
Защото в света на мечтите е леко и красиво.
Защото този свят на мечтите може да изгради и твоя реален свят също така красиво.
Защото отговорностите, които поемаш в живота си за израстването твое ако станат твоята същност, твое преоткриване на светът на твоите мечти и най-трудното става леко. И най-тежкото става ясно и точно.
Мечтите - те не са нашите чадъри, които ни пазят със сянката си.
Те са нашите крила.
Те са нашите викториански мозайки, които правим по-най-красивия за нас начин.
И ако ги претворяваме също толкова красиво!
Светът навярно би станал оазис на красота.
Да си помечтаем за този оазис.
Да вярваме в този оазис.
Защото дори нашият реален свят да не се допира до света на нашите мечти - то този свят на мечтите вече съществува. Там - в онова пространство на нашата магия на нашия ментален свят и се възпроизвежда.
\"Мечтайте. Реализирайте първите си 5 мечти и създайте други свои\".- Така мечтае един български мим, който има покрити Гинесови рекорди, който има свои не кули, а свои върхове.
Не върхове на славата, а открили покорил свои върхове на своите мечти.
Човек, който ни казва колко е леко и истинско да се мечтае. Колко е необходимо да се мечтае. Колко е важно да се мечтае.
Това е онзи свят на магнетизъм, който привличаш постоянно в мечтите си.
Защото там - в тези мечти си истински. Там си добър - не, а там си вълшебник. Там си маг , там си мистерия. Там - в мечтите няма истерия.
Там - в мечтите има чистота, сакрални чувства, и най-вече любов и окриленост.
И когато мечтае човек получава сила.
И когато човек мечтае получава степени.
И когато човек мечтае получава селективност на своя свят, съзидателност и сигурност.
Съвършенство и красота.
Съзидателност и сетивност.
В този свят на омайване не се разчита, но в този свят се разгаря огънят на озарението. Открива се огънят на олекотяването и отварянето на Сезамовите порти става много лесно .
Лекотата става твоята крилата система.
Лаикът в теб си отива.
Ставаш като лазерен лъч за своето време, за своите истини и своята същност.
Същността на мечтата .
Мечта и желание.
Мечтата желание ли е .
Навярно не е, защото желанието е поредното искане. Поредното виждане на онова, което нямаш, онова, което си видял до тебе , но не го притежаваш, онова, което другият до теб вече е сътворил да стане също твое не толкова творение и изобретение, а твое присъствие.
В желанието влагаш емоциите свои.
В мечтата влагаш чувствата свои.
В желанието влагаш чуждата сигурност, виждайки своята несигурност.
В мечтите виждаш своята сигурност, виждаш своето голямо Аз. Виждаш онзи вълшебник, който можеш да бъдеш. Защото твоят свят е единственото нещо , което те вълнува, защото твоят свят е онова, което ти градиш и измерваш с твоите сакралности и огряваш със своята светлина.
Да - мечтите навярно са положени желания, но желания за големи светове, където дребното, малкото, нестабилното не намира своето място.
Там в тези светове на мечтите може да се постигне всичко, можеш да станеш най-добрият лекар, можеш да откриеш най-добрият математик в себе си, можеш да сътвориш светове на творчески необятности, на вълшебства на душата, на стана свой да изтъчеш своите най-красиви неща.
За художника мечтите са неговите още ненарисувани картини --неговата единствена и ненарисувана красива картина, за актьора мечтите му са навярно да изиграе най-красивата си роля, за детето да стане голям вълшебник като своя голям татко и своя магьосница като своята мама, докато се простира в своите мечти и с световете на големите до него.
И когато пусне своите дълбоки корени , и когато му помогнат близките до него да укрепи своите крила то става една не прелетна птица , а става като Джонатан чайката - търси съвършенството, открива светове на магии свои, намира селския двор и го прави вълшебен оазис, открива морето и го прави вълшебно озарение.
Да. Мечтите са нашите красиви пътеводители. Те са нашите красиви и далновидни приятели.
Те са нашите мойсеевски пътища в откриването на нови светове и нови и святи проекции.
Да мечтаем. Да вярваме в мечтите свои.
Да окриляме мечтите на детето в нас и до нас. Да не спираме да мечтаем като мъже, като бащи.
Да не излизаме от тази магия на мечтите като жени, като майки.
Защото там - в твоите, в моите,в мечтите на всички е не отклонението човешко, а отклика човешки да направим света още по-човешки , още по- красив.

Tedi4ka
12-14-2008, 15:15
ЕСЕ


Радослав Стефанов Рибарски 10в клас

Животът има смисъл само като задача или дълг

Мадзини

Всеки човек в своя живот се стреми да живее щастливо и постигането на това щастие е главна задача в жизнения му път.Следователно животът има истински смисъл, само когато човек живее добре.
Всеки има своя цел в живота, свързана с желанието му да бъде щастлив.Всички наши действия са свързани с нашето щастие.Хората винаги си поставят някакви цели.Тези цели ги водят като светлина, която показва пътя на изгубил се пътник.Но има близки, непосредствени задачи, задачи еднодневки.А има и големи, по-далечни цели, към осъществяването на които е насочена цялата ни дейност.Те се извисяват по магистралата на живота.Чувството за добре осмислен и щастлив живот се получава от съзнанието за постигната цел и главно от нейната значителност.И колкото по-значителни са целите, толкова по-голямо е удовлетворението от живота.Съществуването ни е изпълнено с различни мечти и стремежи, постигането на една мечта е предпоставка за поставяне и евентуално постигане на друга и този постоянен кръговрат е в основата на нашия живот.Той ни дава силата и мотивацията за преодоляване на перипетиите, с които е изпълнен нашият жизнен път. Ето защо мисля, че животът е безсмислен и безинтересен без целите и стремежите, които гоним всеки ден.

Tedi4ka
12-14-2008, 15:17
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му


Някой някога ми беше казал, че мечтаейки човек всъщност живее. И така разделил се веднъж с мечтите си, той губи живота - остава му само едно празно съществуване. Оттогава нататък аз не спирам да живея всеки ден!
Опитай и ти! Затвори очи... Кажи ми какво виждаш. Нищо? Само черно? Хм...не ги отваряй, недей, погледни пак? Наистина ли не виждаш нищо... А значи все пак ги съзря - да. Какво е? Лицето на любим човек? Или виждаш себе си на любимо място? Къде си сега? На брега на морето? Заровил краката си в студения пясък? Усещаш ли как вятърът си играе с теб, чуваш гласa ми, а ти се струва , че слушаш вълните... А онази ръка, здраво стиснала твоята, чия е ? Негова... Усещаш ли колко е близо до теб? Сякаш можеш да го докоснеш, да го почувстваш! Почти улавяш мига и в един момент - хоп - и всичко изчезва. Отворил си очи.
Приятно е, нали? Осъзнаваш ли колко често се замечтаваш, без да се усетиш, случва ти се непрекъснато и то съвсем неволно! Всекидневно си подаряваш толкова много малки мигове, че едва ли сега би се сетил за всички. Мигове, които те карат да се усмихваш...
Може би ще ми кажеш - да, но мечтите са си мечти, човек не може да живее само с тях!
И си прав, но я си помисли - може ли без тях? Помисли си на какво би приличала земята, ако хората не мечтаехa - едно празно и пусто място с хора, сериозни и улисани в ежедневието си, почти забравили, че са живи. Та нали именно мечтите са тези, които те карат всяка сутрин да отваряш очи и да започваш деня си с желание, с копнеж, със съзнанието, че те очаква един страхотен ден. Ден, в който може да ти се случи нещо чудесно. Та нали именно мечтите са тези, които те карат да продължаваш да се бориш, дори да знаеш, че водиш една обречена битка. Та нали те изпълват душата ти със стремеж да изградиш бъдещето си - такова, каквото го искаш ти...И дори да не успееш, ти пак си доволен, защото все пак си постигнал много, благодарение на мечтите си. Защото си живял и си се трудил толкова много за сбъдването им. Разбира се нищо не може да стане точно така, както си го искал ти, но колкото повече резултатът се доближава до замисленото, толкова по-голямо е удовлетворението ти.
Сега може би ще попиташ - какво да правя когато мечтите се превърнат в илюзии?
Ха, ами я се замисли сам! Може ли нещо, което си градил толкова време, в което си вярвал, с което си живял, да бъде нереално? Да бъде илюзия? Не! Илюзиите не са разбити мечти - те са просто красиви лъжи. Лъжи, с които са те омайвали, лъжи , в които си повярвал... Но не обвинявай мечтите вместо тях! Те не са виновни - те са част от теб!
За това - имайте ги! И никога не се страхувайте, че с времето ще изчезнат - те са си във вас, те живеят във вас, а вие живеете чрез тях!
Мечтайте всеки ден, защото колкото по-големи са мечтите ви, толкова по-големи сте и вие!

Tedi4ka
12-14-2008, 15:18
Есе на свободна тема - Чудото на прошката

Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: \"Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.\"
Първата ми реакция беше: \"Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.\" Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.
Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: \"Трябва да простиш.\" Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:
И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: \"Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.\" Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.
После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.
Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: \"Боже, вземи това, не мога повече.\"
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.
Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.
Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.
Освободете се чрез прошката!

LiloTa
12-14-2008, 15:19
http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=215201

Tedi4ka
12-14-2008, 15:19
Приятелите са съкровище, което украсява човека
Есе

С първите си стъпки и първите думи, които изречем в опит да опишем заобикалящия ни свят, започваме своето така наречено индивидуално развитие, по време на което обаче се сблъскваме едва със една малка част от това, което преживяваме по-късно като зрели хора. До нас винаги има хора, които споделят с готовност както радостта така и циничните парадокси в нашия живот. Винаги съм смятала, че семейството остава на заден план, когато става въпрос за споделяне и разрешаване на проблеми, защото връзката с родителите ни и роднините ни не винаги има символичния смисъл на гаранция за идеално разбирателство и безусловно доверие. Ето защо приятелите са хората, които изиграват една изключително важна роля в развитието ни като самостоятелно мислещи и действащи личности.
Cлед като напуснем дома си и започнем самостоятелен живот, влиянието на външни лица над нас се увеличава, въпреки че вече разчитаме повече на придобит житейски опит и не се подаваме лесно на съвети и провокации относно поведението и начина си на мислене. Така или иначе всеки човек има моменти на слабост и е податлив на атаките на своите зложелатели и врагове. В този смисъл приятелството наистина е съкровище, защото то ни предлага някаква дори и минимална защита и закрила от положението в което се намираме, разбиране на проблемите ни и трезвата преценка, която не винаги е по силите ни. Потребността от социална причастност стои сравнително ниско в пирамидата на човешките потребности т.е. всеки малко или много изпитва нуждата да създава близки отношения, да завързва приятелства и да се чувства като част от общност. Със годините се натрупва опит и въпреки това е трудно да бъде различено веднага истинското приятелство. Единственият сигурен ход е да се заложи на времето, в течение на което разбираме кои са истински стоиностните неща и хора в живота ни. Истинското приятелство означава съпричастност, доверие и лоялност, които не са подплатени със скрити намерения, а единствено с отзивчивост и любов.
Един мои приятел тази вечер ми каза нещо,което искрено ме разсмя и същевременно веднага го свързах с темата на есето си: „Истинското приятелство не се казва, а се доказва, и то не на маса, а в трудни моменти когато не се и надяваш на помощ”. И аз повярвах на тези думи – не защото звучат правдоподобно, а защото ги казва някой,който влага смисъл в тях и добре разбира какво означава да си лоялен и верен приятел дори с риск да навредиш на себе си. С този житейски пример искам да подкрепя идеята, че стойността на съкровището приятелство е много далеч от всичко материално. Тя е в това, че имаш известна сигурност и обезпеченост, поради факта, че в трудностите никога няма да останеш сам. Никой не може да те предпази от падане, но близките до сърцето ти хора могат да ти помогнат да се изправиш и да продължиш напред. С приятелите си изживяваме най-красивите и незабравими мигове в целия си живот , защото независимо дали просто излизаме с тях на кафе или предприемаме нещо много по-екстремно, това са моменти на щастие, които остават в паметта ни за цял живот,дори когато много други неща избледнеят или изчезнат напълно. А щастието, подобно на всяка емоция, оставя следа не само в сърцето, а и върху лицата на хората.
Взимайки предвид различията между нас, много хора съставят теории за това кои са най-силните и трайни приятелства. Някои смятат че противоположната посока на мислене на интровертния и екстровертния тип хора са един вид начин да се попълнят пропуските и да се изгладят недостатъците в житейските възгледи и на двете страни, а други, че общите интереси са по-добра предпоставка. Аз считам подобни “рецепти” за създаване на приятелска близост за неправдоподобни. Твърде често обстоятелствата, а не човешките качества са в основата на приятелските отношения и на всички останали връзки и контакти, които създаваме. Общите цели, мотиви, ценности и ангажираността с един и същ проблем са достатъчни за появата на едно истинско и трайно приятелство.
Всъщност много по-важно е да откриеш в човека срещу теб това, което те грабва и привлича вниманието ти, да го почувстваш със сърцето си, а не да се луташ в психологическата му характеристика и да изтъкваш недостатъците, които в голямо или малко количество ти също притежаваш. Не трябва да се забравя, че най-голямото съкровище, което може да накара цялото ти същество да засияе, са онези прекрасни мигове с приятелите ти, в рамките на които за 5 минути изживяваш повече отколкото може би някои преживяват за цял един живот.

Tedi4ka
12-14-2008, 15:22
Приятелството, без което не можем

/есе/

Приятел – така наричаме този, който ни помага в нужда, споделя тайните си с нас /както и ние с него/ и често пъти ни е от полза.
Но щом тези неща се извършват от един или най-много двама наши съученици, студенти, работещи и т.н. хора – какви са останалите ни „приятели”? Питали ли сте се някога това?! Защото аз – да! Другите наши колеги са просто познати, а не истински приятели. Помагаме им в трудни моменти, а после, когато ние се нуждаем от помощ – те ни пренебрегват.
Истинският приятел се поставя на наше място. Дори да не може да направи нещо, той се опитва да открие друго решение. Той е някой, на когото можем да разчитаме.
Често пъти изпадаме в депресия, мъка и раздяла… Тогава на помощ идват за пореден път приятелите, на които опираме глави. Тогава те ни дават съвети как е най-добре да постъпим в определена ситуация.
С течение на времето връзката между нас и нашите приятели е станала „мини китайска стена”, която всъщност въобще не е „мини”, защото под тази дума е скрит много дълбок смисъл. А именно зад този смисъл се крият компромисите и силното участие на разума.
Имало е случаи, когато приятелство е било разрушено заради човек от другия пол. Това не бива да се допуска при една силна дружба!
Една поговорка гласи: „Приятелство дълго се гради, но за миг рухва.”
Затова сами преценете приятелите и познатите си. И не забравяйте, че приятелството е нещото, без което не можем да оцелеем на този свят!!!




Приятелството, без което не можем

/стихотворение/

Приятел ли си ми – кажи?!
Приятел, без когото аз не мога?
Приятел ли си – не лъжи!
Приятел, търсещ моята опора?!

Приятелю, сега аз осъзнах
Ти слънце си във моя ден,
в добро и в лошо, в радост и в тъга
ти знаеш случващото се със мен!

Без твоето приятелство не мога,
не мога и без твоята опора
да грабя от живота със наслада,
дори усмивката ти ми помага!

Tedi4ka
12-14-2008, 15:23
Жиботът без любов
(есе)

Животът е един труден път,който трябва да извървиш,за да се превърнеш в човек.По този път те съпътстват нещастия,трудности и хиляди премеждия,които трябва да преодолееш.Има едно нещо,което винаги те крепи в този живот-любовта.
Едно дете пораства здраво,силно и по-подготвено за премеждията,ако родителите му помагат,съветват го и най-важното обичат.Приятелите са също онези хора,които те забавляват,подкрепят и обичат.Това са истинските приятели.
Има един проблем,който все по-често се среща в този труден и напрегнат свят-разводът между родителите.Само децата,които са го преживели,знаят какво е да си близо до единия родител,който си изкарва цялата болка върху теб,и да си далече от другия,който често дори не знаеш къде е.Майките и бащите се карат,бият,крещят и сякаш не усещат как в другата стая едно малко дете се е сгушило под завивките и плаче.Дори си позволяват на следващия ден да го лъжат,че нищо не е станало,че всичко е наред”така е моето дете”.А знаят ли те колко много боли да те лъжат?
Така след месец идва разводът,често братчето или сестричето отиват да живеят при другия родител,което боли още повече.Чувстваш как животът вече няма смисъл за теб.Стоиш и си мислиш:”По дяволите,татко биеше майка,всичко беше толкова ужасно,но все пак ми е баща.Обичам го!”.
След години порастваш,търсиш малко любов,държиш се добре с другите,но често нервите ти,които вече са опънати от този живот,те предават.Започваш да викаш на приятелите си,сякаш те са виновни за всички онези нощи,в които не си заспивал,задушаван от сълзи.Те започват да те отбягват и изоставят.
Така оставаш в този живот без любов и насреща застават алкохолът,цигарите и още по-страшните наркотици,които убиват малко по малко,клетка по клетка жизненото ти съзнание.Ако успееш да издържиш без тях-живееш,ако ли не умираш като начало духовно,а след това и физически.Човекът,който не получава любов изглежда болнав,пропада психически и престава да мисли за бъдещето си.Интересите от детството са си отишли,желанието за живот също го няма.А човекът,който отнема любов,та дори жовот,не заслужава да живее.Тои е по-страшен от „онези” наркотици.
Напрегнатото ни ежедневие,този сложен живот,са виновни за тази омраза,която съществува между хората.Децата в училище се борят за добри оценки и често подценяват съучениците си.Често един обикновен клас прилича на бойно поле,вкоето всеки се бие срещу другия с огромна омраза.След училище децата се прибират и застават пред компютрите,чувствайки го за свой най-добър приятел.Ха,та това е само една машина.Тя не мрази,но и не обича.Стои си кротко пред теб и изпълнява стриктно командите ти.Авремето навън е толкова приятно,слънчево.Излез,пор зходи се,намери приятел.Животът без любов убива!Пази се!
Любовта прави хората по-красиви,по-човечни и най-вече по-добри.А какво му трябва на човек в този живот?Разбира се,че малко доброта и любов!

kyklataaaaaaaaaa
12-14-2008, 17:22
http://download.http://www.teenproblem.net/school/53744/analiz+na+edna+bylgarka/

infern00
12-14-2008, 17:39
http://download.pomagalo.com/81833/kukuvic...?search=7203985

http://download.pomagalo.com/2955/kukuvica...?search=7203985

Ще съм много благодарен.Трябват ми спешно.

dAiSy94
12-14-2008, 17:42
Искренно Ви Благодаря, че ми помогнахте !!!!
:-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-)

Tedi4ka
12-14-2008, 22:46
http://download.http://www.teenproblem.net/school/53744/analiz+na+edna+bylgarka/

Вазовият разказа “Една Българка “ смислово е обвързан с паметен за българската история момент – разгрома на Ботевата чета. В трагично време на изпитания, на робско примирение и страх се откроява образът на главната героиня – баба Илийца. В света на творбата ря остава вярна на своя родолюбив и християнски дълг,на своето разбиране за добро.
За да утвърди представата за духованта сила и воля на героинята,авторът я поставя пред пътя на подвигът изпълнен с изпитания .Повествователят не крие ,че баба Илийца се страхува.Да се страхуваш е човешко,страхъте естествена реакция срещу опасността.Въздействената сила на Вазовата героиня е в надмогването на страха. Чрез извършването на подвига баба Илийца доказва ,че напълно е победила страха.
Още в самото начало на творбата Вазов разкрива героизма на старата жена.Във времето на робски ужас,когато безмощната рая изпитва на гърба си турската безчинства заради саможертвеното дело на Ботевите четници,когато мъжете са се изпокрили,когато жените на брега на Искъра безпорно се подчиняват на хаджи Хасан ага,единствена баба Илийца се осмелява да се изправи пред него с молба да я пусне в ладията –задари внучето. Моли милост от немилостивия,опитва се да събуди бащинските чувства в закоравялата душа на турчина ,да събуди доброто в човека,а не в поробителя. Тук тя се изправя пред страха си от турската власт и успява да го умилостиви.
Неочакваната среща в целовата гора с Ботевия четник представя селянката като истинки добра християнка и българка.Първоначалната й уплаха ,породена от съзнанието,че е срещнала един от “ония”,”дето ги гонят сега”,отстъпва място на състраданието ,което е в основата на човешката нравственост. Тръгнала да търси Божията помощ за болното си внуче , българката не може да остави безпомощен един син на България,тръгнал “за християнска вяра курбан да става”.Изборът на б.И. “да стори това добро” – да помогне ,идва без драматизъм и вътрешна борба. Тя е християнка,а дълг на добрия християнин е да помогне на страдащия.Желанието й да помогне в бедата на четника в свързано и с плахата надежда,че Бог ще спаси внучето: “Беки и Бог се умилови и поживи детето.”
Срещата на баба Илийца с калугера представлява своеобразна борба м/у страха и героизма .Индивидуализираното лице на страха Вазов изгражда в образа на калугера.Отец евтимий също като б. И. знае какво е извън манастира,но за разлика от нея не може да надмогне уплахата си – инстинктът на роба се е пробудил у него . Самозалъгва се ,ч е е защитен зад високите стени;безраличен към съдбата на народа и неговие саможертвени синове,бездушен към чуждата болка.Отец Евтимий не е истински Божи служител,не е добър християнин и добър българин.Призван да бъде посредник между човешката болка и Божията милост,той е безразличен и към двете.Превърнал е божия храм,където всеки търси утеха, в убежище за собствения си страх.
Противопоставяйки образите на баба илийца и калугера,авторът разкрива две лица на човека, на страха и героизма.
За да утвърди представата за духовната сила и волята на героинята,повествователя я поставя пред изпитание.Такъв е пътят на челопеченката от манастира към брега на Искър.Тя бърза ,за да изпълни дадената дума на бунтовника – да му занесе хляб и дрехи, да му помогне в бедата, да изпълни подвига си . Осъзнала е ,че е самотна в усилието си,че другите са “уплашени”. Надеждата й да намери разбиране и морална опора в манастира е била напразна.Затова цялата природа има”зловещ вид” “за Илийчината душа,изпълнена с тревога и безспокойство”.това е все същия път и все същата нощ,но сега всичко е по-отчуждено,безразлично и страшно. Вазов не крие че б.И се страхува,но нейния героизъм и дълга и към бунтовника и помагат да надделее този страх.Преживяванията й по пътя към Искър са представени в градация,която подготвя кулминацията на сюжетното действие.Изключителността на поведението на старата жена е внушена чрез детайлното проследяване на усилията й да измъкне кола,”от години” забит в земята като “закован”.Представена е всяка част от съпротивляващото се тяло :”… нейните изпечени селски ръце се напънаха,мишците й сдобиха стоманена пъргавина,кокалите й изпращяха от налягане и горещ пот рукна от лицето й…Старешките й гърди дишаха гръмко,краката й се забиваха до прасците в пясъка…”Така е представена представата за неговешкото усилие,проявено от смелата българка,което свидетелства за нейния героизтъм,който побеждава страха й.
Страхът е нормално човешка реакция,а героизма е негово преодоляване и надмогване.Баба Илийца е готова да жертва своя живот за да спаси два живота – на внучето и на бунтовника и именно в това се съдържа нейния подвиг,който разкрива героизма и й помага да надвие страха.

Tedi4ka
12-14-2008, 22:48
http://download.http://www.teenproblem.net/school/81833/kukuvic...?search=7203985

http://download.http://www.teenproblem.net/school/2955/kukuvica...?search=7203985

Ще съм много благодарен.Трябват ми спешно.

1.Отвъд бариерите на бита \"Кукувица\" Първата стихосбирка на младата Багряна, \"Вечната и святата\", 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация - както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи. Това е лирика, която оттогава до днес емблематично се осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода. Въпреки излъчваната виталност на творбите й обаче в последните години в критиката все повече се пише за екзистенциалните търсения и философските акценти в стиховете на поетесата. Философската сърцевина на нейния свят не е толкова в поставянето и разрешаването на определени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на този свят. Година след излизането на първата стихосбирка на Багряна, в малката си студия \"Греховната и свята песен на Багряна\", Иван Мешеков дава една от най-точните оценки на духа на тази задъхана и устремна поезия: \"В цялата си лирика Багряна е непосреден поет на тоя трагически конфликт между бит и битие, ирационална природа и житейски условия на жената\". Георги Константинов през 1933 г. откроява Багряна като \"най-трагичният между новите ни поети\", като творец с \"...оригинално, значително душевно богатство\". Един от централните философски проблеми в лириката на Багряна, който е своеобразен акцент на цялата й първа книга, е проблемът за свободата. Тази свобода в много критически трактовки се възприема в един по-социален аспект - като освободеност от условностите на патриархалния бит, като поезия на разбунтувалото се женско начало и отърсване от наслояваните психологически и социални роли. Но както в първата, така и в следващите си стихосбирки, Багряна надхвърля тези тясно социални внушения, поставяйки проблема за свободата върху много по-широка плоскост. Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е \"Кукувица\" - творба, предизвикала истински шок с появата си. \"Самодивската\" свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище. Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор - скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят - за рожбата продължение на рода. В друга своя творба по подобен начин, защитавайки правото си на обич, отново почти кощунствено поетесата заявява: Ти искаш ли? - Аз ще забравя И мъж, и майка, и родина, И рожбата си ще оставя И с теб в чужбина ще замина. Тези мотиви отвеждат към сходни мотиви в творби на Ахматова, в които руската поетеса по подобен начин провокативно и кощунствено \"заменя\" в молитвите си дете и съпруг за свободата на Русия. \"Кукувица\" е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно \"своето\", лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор. В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия. И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания - те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на \"граничната линия с безграничното\", както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух - не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо? Във финала на \"Кукувица\" митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.




2. Елосавета Багряна
„ Кукувица”
Виталното самоусещане е изразено чрез поетически препращания към културни фигури въплатили вековни народни представи.За Елисавета Багряна те са средство да се изкаже сложността на заетата позиция и на самите психологически състояния.Важно сред тези фигури заема ведата:
„Мен ме е родиола сякаш веда
И ме е прокобила несрета”
Ведата е свързана с волността на скитничеството ,тя израз на ненаситеността от живота ,на броденето във всички страни на емоционалното:
„Дайте ми мене по света да скитам,
Дай ми сборове,хора,задевки-
Другте да слушам без насита
И сама да пея на припевки”
От другата страна ведата-бродница е персонаж,който извежда в страни от коловози на живота,разбиран като традиция,спокойствие ,установен ред,послушание.Ведата е винаги другата,различната и поради това е самотната,кукувицата.
Багряна успяла да изрази онези чувства на порив ,на което слабо се обръща внимание-заложената самота,присъщата отчужденост от близостта на всички останали.В стихотворението са сучетани черти на народния светоглед и бит с модерни психологически проекции.Жената тук най-често е визирана,като фигура встъпила в гранично тревожна ситуация на любовта-изпитание.
Моминският свят е по принцип свят на надеждите и очакванията,той е само центриран обект върху любовта.
Лирическият Аз „младата девойка” предпочита да е свободна,волна и да живее по-различно,да скита из света,а не да е като всички останали,които според нея имат еднакъв и скучен живот.Може би това е грешка ,но това е изборът направен направен от лирическия герой.
И в греха си ,а може би тъкмо заради него,човекът има щанса да бъде вечен и свят.
Във финала на „Кукувица”,митологемата за граничните средства поради нови асоцияции,свързани с идеята за граничност на момента,за драматично-трагичничните прозрения на самата лирическа героиня.Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот,впримчен в драмата на избора между бит и битие.

hoSTagE__
12-15-2008, 13:08
ЛЕЛЕЕ точно това ми трябваше балгодаря ти предварително!!
ето линка http://zamunda.pomagalo.com/download/137459/
ако успееш да го сложиш в темата ще бъда мноого благодарна :-)

Tedi4ka
12-15-2008, 18:34
Между юношеството и зрелостта на Николай Хайтов ,,Дервишово семе''

В разказа ,,Дервишово семе'' убедително и неподправено звучи един от митовете за ,,мъжките времена'' - героят сам трябва да намеру мутя су, но негивуя избор е ограничен от неписаните повели на рода.Рамадан Дервишев сам разказва за себе си и за света, в който живее,търси собствената си индентичност във време и място, измълнени с противоречия - созиакни, икономически, етнически, верски.Проблемите са изобразени имплизитно - те не присъстват пряко в изповедта на героя, но бедността на родовите повели обуславят драмата на личността. На ,,кръстопътя'' , на който се намира героят на Кайков, единствените житейски ориентири са традизионните нравствени ценности, вече проверената и осмислена от поколенията скала на доброто и злото. ,,Аз'' - повествованието носи белезите на търсената и намерената атмосфера на изповедност.Рамадан Дервишев сам разказва, и то очевидно за онова,което е белязало живота му - съдбовната любов съм Силвина.
Превръщането на героя от Рамаданчо в Рамадан е драматично. защото съзряването на личността е съпроводено от ритуала на инициациата - родовата общност преценява степента на зрелост и въвежда своите членове в определен кръг права и отговорности, които те са задължени строго да спазват.Инициацията е съдбовна, чрез нея се предопределя начина на живота на личността. Драматизмът на личностното съзряван на героя в разказа на Хайтов се подсилва и от накърненото всевечно право на човек да обича и да бъде обичан, защото йерархията на родовите ценности не се съобразява с индивидуалните пориви на личността.За Рамадан споменът за възмъжаването му е силлен, психологически болезнен и драматичен, защтото е белязан от една съдбожна любов.Емоционалните преживявания в юношеството са изключително силни и оставят траен отпечатък в сушата на мъжа, те формират представата му за доброро и злото и го учат да ги разпознава в живота.
Възмъжаването на Рамадан е драматично не само за самия него, а и за рода, който сякаш се стреми да изпревари естествените природни закони на човешкото развитие, с неподвластните на неумолимот време човешки желания.Сгъстеният драматизъм на прехода от юношеството към зрелостта е събран в майчинското ,,Младо е!'' , където бабата дори не определя полово внука си (ср.р.) и в тговора-реплика на дядото ,,Ще наякне!''. Бъзлагането на отговорността за осъществяване на една от основните родови ценности - продължаването на рода, носи драматичния сблъсак между естествения ход на природата и желанието да бъде ,,надлъгано'' времето.Асан Дервишов, дядото на героя, иска да ожени своя снук, за да бъде продължен рода, да се запази ,,семето''. Натуралистично назоваване на причината,която кара родът някак прибързано да утвърди зрелостта на момчето е подчертана още в заглавието на творбата и се превраща доминанта, обесняваща сичко, което се случва в иначе опростената фабула на разказа.Отговорността на старейшината, най - възрастният в рода, да запази и продължи рода, е обусловена и от статуса на нарушеното равновесие в семейството - ранната смърт на родителите на героя нарушава всевечните представи за логичната подредба в живота и смъртта на рода.Патриархалното семейство на Асан Дервишов е непълноценно - родителите на Рамадан са умрели, прекъсната е пряката връзка между родителите и техните деца. Дядото бърза да ожени своя внук, за да не се ,,затрие'' семето, но и за да се възтанови хармонията в дома, която може да бъде създадена само от женска ръка. Прозаичната причина, която ускорява годежа и сватбата на Рамадан (всъщност възлагането на отговорностите за продължаване на рода чрез инициацията), е вдървената дясна ръка на бабата и занемарената ,,къщна работа''.В първата брачна нощ родът изисква от Рамаданчо да докаже, че преходът от юношеството към зрелостта е завършен и той може ,,да извади кръв''. Грубото и безцеремонно отношение на рода се осъзнава и като пренебрегване на интимния свят на личността - ,,Ще надойдат ония да питат за кръв.'' Силата на кръвта е материализирана по един варварски обичай - доказателство не само за непорочността на дежойката, но и за силата на мъжа.Съзряването е болезнен процес , защото не е достигнал физическата си зрелост и са нарушили природните закони.Визмажаването на Рамадан е драматично,защото е изпреварило физическото съзряване с естеството на природата.Без необходимото равновесие между физическото и духовното, приходът от юношеството към зрелостта остава само повеля, желанието, но не и реалност. ,,Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза - не е мъж.'' обобщава спомените си възрастният вече Рамадан в една изстрадана изповед на кръстопътя на зрелостта си, поучен от събрания житейски опит.Брадата в културната семиотика на много източни народи има определен смисъл на мъдрост, мъжество и чест.Нейната липса е и формален означител, че инициацията - приемането на мъжа в родовата общност, не може да бъде осъществена, защото но - силни от законите на рода са само законите на природата и с тях трябва да се съобразяват всички.Приемането на отговорностите на рода е заменено от игра, ,,игра на пумпал'',ритуалът на инициацията е отложен за неопределено време, или по - скоро за точно определено време - когато ще бъде постигната физическата зрелост, без която е невъзможна и духовната.Истинското възмажаване на Рамадан е невъзможно без жизнен опит, липсващ на героя до този момент.Бабата и дядото разбират това и решават, че той непременно трябва да включва познаванетои на злото. ,,Зло да набира!'' - иска Асан Дервишев, защото истинското усеща, че е невъзможно да се продължи рода без да се познава света,изпълнен със зло.Героят в разказа оценява от дистанцията на изминалите години, че злото също може да е водещмотив за оцеляване, ,,когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява''.От категоричните родови повели Рамадан не оспорва само жирвйската мъдраст на дядо си , която Асан Дервишев формулира в императивното и повелително ,,Зло да набира!'': ,,Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за слото беше прав...''. Преходът от детството към зрелостта за Рамадан е белязан от съдбовната му любов към Силвина.Непознатото чувство се ражда още в онази първа среща, когато момчето вижда не ,,някое женище'', а ,,момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!''. Споменът за прехода между юношеството и зрелостта е красив, но и болезнен.Любовта, която Рамадан познава преди да достигне физическата си зрелост и изпълни повелите на рода, оставя траен отпечатък върху неговия живот.Четиридесет години мъжът носи в сърцето си болката си болката по намерената и изгубена любов. Четиридесет години Рамадан Дервишев живее на кръстопътя между силата на чувството си към Силвина и отговорностите, натрапени му по силата на родовата принадлежност.Време, което е достатъчно ,,тарабата, дето е от дъбово дърво'' да изгние, но не и към Силвина и омразата към Руфат, съперника и похитителя на щастието,десетилетия измъчват героя, не му давар миг покой, защото представите му за всевечна справедливост са нарушени.Любовта и омразата създават истинската човешка личност,превръщат детето в мъж.Освен любовта,Рамадан познава у омразата.Прекършената любов на героя го кара да ненавижда всички, които са виновни за отнетото му право да обича и да бъде обичан - братята на Силвина и Руфат.Любовта и омразата бушуват в сърцето на героя.Ненавистта, която Рамадан изпитва към ,,тоя кърджалия'', в също дълбока притаена.,,Тули'' се зад комина, за да гледа в пенджарчето на Руфатови, и дупка си пробива в плевнята, за да види скритото зад фередже лице на любимата.Истинската омраза живее в нощите на героя - там въображението дава простор на мечтите за отмъщение - кърваво-сладости и жестоки.Въображаемите мъки на Руфат са градирани и детайлизирани до садистичност:,,И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не ъмре веднага, да се мъчи.Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам.''Желанието за физическо отмъщение,родено в мъчителните дни на съзряване и възмъжаване на героя, не му дава покой повече от четиридесет години.
Стремежът да отвори за Руфат ,,адовата порта'' е дълбока подтискан,в началото по силата на родовата и верската клетва пред ходжата ,, да се не беся , се не давя в реката.Да се не карам и сбивам...Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша.'' Рамадан желае лично отмъщение за оскърбената си мъжка чест и поругано достойнство - иска от дядо си да се закълне, че няма да закача врага му - личната клетва е дадена пред старейшината - ,,Аз ще се разправям с Руфатя!''.Причината за неизпълнения обет на отмъщението е разтърсващата сила на любовта към Силвина, която кара героят да пренебрегне силата на омразата. В естествена градация на индивидуалната човешка ценностна система любовта,неосъществена и мечтана,стои по - високо от родовите и верските повели.
Покъртителна е изповедта на героя - разказвач в ,,Дервишово семе'', защото в нея са разкрити ,,катраните'',които врят в думата му.Споменът за възмъжаването е жив в сърцето на Рамадан,защото на прага между детството и зрелостта родът е наложил своите неписани правила и е променил живота му.Героя не итправя тежки думи към своите, той приема устройството на живота такова, каквото е - ,,прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя''.Но това не е израз на примирение, а по - скоро на мъдрост за човекото битие.Любовта и омразата,доброто и злото се сблъскват в представите на човека за света и рода, към който принадлежи. Търсенето н собствената мяра в живота Рамаданн да се връща към онзи наистина драматичен момент от своя живот,когото е познал радостта и болката, щастието и скръбта,дълга и отговорността,но е запазил истинската си човешка същност - трудния , болезнен, драматичен и красив път към зрелостта.

tOniTyy
12-16-2008, 12:49
Може ли някой да ми ги свали трябват ми спешно ;)
http://download.pomagalo.com/1613/zdravnoto+osiguryavane+v+bylgariya/?cfr=316
http://download.pomagalo.com/596/zadyljitelno+zdravno+osiguryavane+v+bylgariya/?cfr=1613
http://download.pomagalo.com/33354/zdravnata+reforma+v+bylgariya+rezultati+tendenciii +riskove/?cfr=596
Мерси :)

kosder
12-16-2008, 13:55
http://download.pomagalo.com/34834/lyubovta+ese/
http://download.pomagalo.com/7566/svobodata+izbor+i+izpitanie/?search=7323446

и ако може +1 есе за отговорност цена няма да имаш :-) :-) Трябват ми за днеска,защото утре съм първа смяна :)

exclusive__16
12-16-2008, 15:02
ako moje da mi pomognete s towa za6toto nqmam reg :s http://download.pomagalo.com/41590/rolyata+na+ozona+v+atmosferata/?search=7328942

charovnata_
12-16-2008, 15:48
плс може ли http://download.pomagalo.com/96757/selekciya+na+traiinite+kulturi/
ii http://download.pomagalo.com/49391/selekciya+i+razvyjdane+po+liniii+pri+kuchetata/
ii
http://download.pomagalo.com/102716/selekciya+pri+jivotnite/

MusicIsTheKey
12-16-2008, 19:43
kosder: http://4storing.com/3uf5c/09dda491a5dd80fbdd084b7699a402bb.html

exclusive__16: http://4storing.com/fwmb1/61c118d0c857572b7cf66f48ce3309ef.html

charovnata_: http://4storing.com/gktrl/e6ca8e4a826de3e77f3a5bd42f372340.html

tOniTyy: http://4storing.com/wrfqi/3c79e643f902c828e71ba9670d4b1c19.html

Civilizationruller
12-16-2008, 20:34
trqbva mi argumentativen text vyrhu elegiq svobodata i robstvoto ako moje po burzi4ko i sajalqvam no flex type se precaka

EDIT: mersi mila (tedi4ka) :)

Tedi4ka
12-17-2008, 07:39
trqbva mi argumentativen text vyrhu elegiq svobodata i robstvoto ako moje po burzi4ko i sajalqvam no flex type se precaka

Свободата и робството в “Елегия”

Основните две понятия, очертаващи проблема са свобода и робство. Така съчетани, те оформят основната опозиция в Ботевия поетически свят, но романтически разполовен между принудата, упражнявана от поробителя и възможността да се самоопределящ се, която дава свободата. Не така ясно обаче са противопоставени тези две понятия вътре в текста на стихотворението. От една, робството е състояние, предизвикано от от нечия чужда воля. Творбата така и започва – с въпроса, кой люлее народа в робската люлка. Още самата дума “люлка “ подсказва, че проблемът има втора страна. Защото люлката е средство по-скоро за приспиване, за успокоение, отколкото инструмент за натиск.
Така се оформя една от основните тези на Ботев – робството е преди всичко състояние на безпътица, на неосъзнатост и неактивност, целенасочено проповядвано от някои и пасивно приемане от безликата и неосъзната маса.
Това разделяне на осъзнатост и неосъзнатост, на слепота и проглеждане, на отговорност и безотговорност пронизва цялата творба и изгражда нейния вътрешен драматизъм.
Тези , които са призвани да “отворят очите” на народа, са неговите духовни водачи. В текста на творбата те са два вида – традиционните – поповете, православният бог, учителите / в сюртуци/, и цял рояк скотове. Отношението към тях е подчертано негативно, изразяващо се в тежки ругателни думи, с които биват назовавани, както и в директно обвинение, че са “слепци с очи”.Така лирическият герой достига до извода, че слепотата на народа по никакъв начин не може да бъде преодоляна под знамето на подобни “духовни водачи”
Другият вид духовни водачи са модерните просветени умове, от чието име говори р местоимението “ние”. Кои са тези “ние”? Очевидно поетът има предвид хората, потърсили спасение от робството в емиграция, чиято основна цел би трябвало да е борбата за освобождение на родината. Тук обаче се проявява още един от възловите мотив на Ботевата поезия – бездействието и апатията на призваните да донесат свободата /както и в стих. “В механата” И така традиционните духовни водач са негодни по природа, а новите са бездейни и апатични. По този начин стихотворението загражда един троен адресат на тежките думи – самия “заспал “ народ, приспан в робска люлка, “слепците с очи” и бездейните “ние”, които чакат някой друг да донесе свободата.
Въпросът за свободата има и още една страна – нейното пожелаване.
Свободата може да се разглежда като абсолютна човешка ценност, но може въобще да не бъде забелязана и необходимостта от нея да не бъде почувствана. Основната причина за тягостното настроение на лирическия герой идва от факта, че както “заспалият” народ, така и неговите водачи като че ли още не са стигнали до идеята за свобода, камо ли пък до нейното колективно и лично пожелаване. Именно този мотив е централният в Ботевата поезия – било то в негативен план, което води до елегични оплаквания, било в положителен, когато поетът успее да открие герой, пожелал свободата, чийто подвиг се наеме да възпее. Така тази поезия се разделя по романтически на две основни части – тъмна, елегична и светла, възпяваща. В случая със стихотворението “Елегия” имаме най-чистия вид на елегичното усещане на проблема за свободата и робството.

I_Know
12-17-2008, 19:33
http://zamunda.pomagalo.com/download/203032/?search=690827 Трябва ми спешно :S Мерси предварително :)

Tedi4ka
12-17-2008, 22:41
Сърце(Ангел Каралийчев)
Преразказ от името на Нешко

Аз съм Нешко,Нешко Татарчето-самотно малко момче.Никога не съм знаел какво е бащина грижа или майчина ласка.
Преди шест години селският пъдар ме намерил край плета на гробището.Отнесъл ме на баба Тиша-черковната прислужница.Тя била самотна стара жена,която ходела между гробовете ,приказвала с мъртвите,а животът и бавно догарял като восъчна свещ.Взела ме баба Тиша на ръце,сърцето и се изпълнило с милост,а очите-със сълзи.
Прибрала ме добрата женица,започнала да ме храни с мляко и ме отгледала.Кръстила ме Найденчо,но децата ми викат Нешко Татарчето,защото лицето ми е тъмно на цвят.до петата си година пълзях и тичах из черковния двор,играех с врабчетата и спях в затоплената от слънцето трева.
Годините на баба Тиша натежаваха,очите й сълзяха,ръката й,върху която спях нощем,се втвърдяваше.но тази топла ръка за мене беше като пухена възглавница.
Една сутрин баба Тиша ми заръча да отида в гората да донеса сухи дръвца,за да свари в гърненцето копривена чорба.Хубава коприва беше пораснала в черковния двор.
Аз излязох и затичах към гората.Събрах клони и тръгнах към село.Набрах и китка узрели ягоди за баба Тиша.Като вървях,дочух конски тропот.Обърнах се и видях каруца,карана от гологлаво момче.Познах го-Трайчо,сина на Делчо каруцаря.Връщаше се от града с празна каруца.Попитах го дали може да сложа дървата отзад в каруцата,защото ми тежат.Той се съгласи,но не спря колата.
Аз се затичах,настигнах каруцата и наместих дървата.Качих се и аз и седнах,опрял гърба си на дъното.Трайчо замахна силно с камшика,удари конете.Те се втурнаха напред,а аз,политайки,паднах на земята.Ударих си челото,а дърветата и ягодите отхвръкнаха настрани.Трайчо препусна конете и замина.
Аз дълго стисках пребитото си чело,но преглътнах сълзите и отново нарамих наръча дърва.Като минах железопътната линия,се спрях до гората да си почина.В това време забуча сутрешният влак и последният вагон спря пред мене.Чух глас,който ми викаше да занеса ягодите и ме питаше колко струват.Обърнах се и тръгнах към прозореца на вагона.Една жена пое китката ягоди и пусна в шепата ми един лев.
Аз,който за първи път видях пара в ръката си,забравих болката от падането,
грабнах грабнах дървата и се затекох към къщи.Като стигнах в черковнич двор,
подадох наръча дърва на баба Тиша,а лева скрих под една керемида зад високия каменен паметник на загиналите опълченци.
На другия ден отново отидох за горски ягоди и се върнах с още един лев.Всеки ден посрещах влака с китка сочни ягоди,а когато ягодите свършиха,аз тръгнах по стърнищата да събирам меки круши.Продавах ги на пътниците с паничка-по два лева паничката.Под керемидата изкопах трапче и започнах да го пълня със спечелените пари.
Лятото си отиде.Горските плодове окапаха.Изсъхналата шума започна да гори.Един ден пламна долната махала.Някой беше изпуснал огън в една суха купа и избухна пожар.Изпепели седем къщи.Изгоря и къщата на Делчо каруцаря.Оцеля само сайвантът.Делчо не мойеше да си намери място от мъка.Повъртя се два-три дена,после продаде конете и каруцата,огради стаичка под сайванта за жена си и за Трайчо,а той замина в града да си търси работа.
Заваляха есенните дъждове.Опустяха калните селски пътища.Покривът на нашата къщурка прокапа.Баба Тиша сложи стълбата и ме накара да се кача,за да сменя счупената керемида.Когато свърших работата,изправих се до комина и се загледах към гората.Валеше проливен дъжд.По разкаляния път вървеше момче с наръч дърва.
Газеше босо във водата,а краката му бяха посинели от студ.Познах го-Трайчо.
Дожаля ми за него.Слязох от покрива,отидох зад паметника и извадих всичките пари,които бях изкарал през лятото.
Отскочих до Пъшовия дюкян и попитах колко струва чифт гумени цървули.Наброих парите на Пъшо,взех цървулите и се върнах вкъщи.
Разказах всичко на баба Тиша и я изпратих да занесе цървулите на Трайчо.Казах й че той е голямо момче,ходи и на училище,и за дърва в гората и не бива да гази бос,защото ще премръзне в студената кал.
Баба Тиша ме попита дали съм помислил и за мене.
Отговорих й,че засега цървули не ми трябват,защото зимата ше си стоя вкъщи.А догодина,когато тръгна на училище,ще съм спечелил пари не само за цървули,а и на нея очила ще купя.
Баба Тиша се просълзи,прегърна ме и ме целуна по челото.

devil4e_kiss4e
12-20-2008, 14:13
http://download.pomagalo.com/62/ahil+i+tersit+geroi+antipodi/

ms predvaritelno :-)

sexa_na_kompleksa
12-20-2008, 15:01
Ще може ли това:

http://download.pomagalo.com/11769/spravedlivo+li+e+da+vzema+namerenite+pari/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/70081/svoboda+i+spravedlivost/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/69629/moyata+predstava+za+spravedlivost+i+nespravedlivos t/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/81203/spravedlivostta/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/27000/ne+vsichki+mogat+da+bydat+krasivi+bogati+i+znatni+ no+vsichki+mogat+da+bydat+dobri++konfuciii/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/57691/za+spravedlivostta/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/73044/spravedlivostta+i+otmyshtenieto/?search=7489527

http://download.pomagalo.com/218881/svobodata+ravenstvoto+i+spravedlivostta+v+ideologi yata+na+liberalizma/?search=7489527

Tedi4ka
12-20-2008, 15:05
Ще може ли това:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/11769/spravedlivo+li+e+da+vzema+namerenite+pari/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/70081/svoboda+i+spravedlivost/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/69629/moyata+predstava+za+spravedlivost+i+nespravedlivos t/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/81203/spravedlivostta/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/27000/ne+vsichki+mogat+da+bydat+krasivi+bogati+i+znatni+ no+vsichki+mogat+da+bydat+dobri++konfuciii/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/57691/za+spravedlivostta/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/73044/spravedlivostta+i+otmyshtenieto/?search=7489527

http://download.http://www.teenproblem.net/school/218881/svobodata+ravenstvoto+i+spravedlivostta+v+ideologi yata+na+liberalizma/?search=7489527


Дам :wink:

Tedi4ka
12-20-2008, 15:05
1.Ако намеря портфейл с двеста долара в парка, парите са си мои. Това е късмет, както е лош късмет да си загубиш пари. Случва се на всеки. Справедливо ли е да взема намерените пари?
(дискурсивно есе)


На всеки от нас се е случвало да си намери “късметче” – било то загубена обеца, било то една-две стотинки или дори лев и прочие. Обикновено човек се радва на късмета си и без много да му мисли взема намерената дреболия. А и защо не? Та нима с две стотинки може да ощети някого? Различно стоят нещата, обаче, когато става въпрос за голяма сума пари. Не всеки може с лека ръка да си прибере в джоба двеста долара при положение, че загубата на тези пари, вероятно е предизвикала нечие страдание. Тук вече решението не е толкова лесно. Човека е поставен пред дилемата дали да вземе парите или не.
Изборът е неизбежен. Едни биха прибрали намереното с усмивка на лице, а други биха тръгнали да търсят начин да го върнат на притежателя му. И двете страни си имат своите плюсове и минуси. Всеки си има своите мотиви, всеки си е прав сам за себе си, всеки трябва да понася последствията от избора си... А справедлив ли е този избор? Дали човек не проявява пристрастие в преценките и действията си?
Когато човек реши да вземе за себе си намерените двеста долара, той е воден от стремежа си да удовлетвори собствените си потребности, да се облагодетелства. Такъв човек поставя личните си интереси над тези на общността. Той действа користно. Той е егоист. Неговият избор демонстрира предусловен морал, тъй като личната изгода е основният мотив за действията му. Той следва максимата: Щом като едно действие е полезно, то то е добро действие. Прибирането на тези пари е полезно за него и той смята, че постъпката му е напълно правилна. Той не допуско мисли като например, че последиците за загубилият парите човек може да са изключително неприятни - това може да са били последните му спестявания и докато намерилият ги ги харчи на ляво и дясно, той да тъне в мизерия. Егоистът предпочита да не разсъждава така. На него му е по-лесно да приеме, че тези двеста долара са били на някой с по-лекомислено отношение към парите, щом като така ги губи, и смята, че е по-справедливо да ги запази за себе си, при положение, че има по-голяма нужда от тях, а и освен това си е чисто негов късмет намирането им. Стефан Цвайг е казал: “По-лесно е да действуваш справедливо, когато си щастлив, отколкото, когато си нещастен”. Нищо не ни гарантира, обаче, че ние имаме по-голяма нужда от тези пари, отколкото другия човек. Тази постъпка не е справедлива, тъй като явно е проявено пристрастие в преценката. По този начин се нарушават гражданките права на човека – правото на собственост, правото да се разпореждаш със собствеността си, правото на справедливост, правото на сигурност... Сигурност, че като загубиш нещо, то ще ти бъде върнато. Така е по закон. А когато законът не се спазва и има фактически нанесена вреда, то това действие е правонарушение. Извършителят му носи и вина, тъй като той е вменяем (приемаме, че е) и има наличие на умисъл – да се облагодетелства, пък било то и на чужд гръб. Така че, освен всичко друго, това действие е и престъпление. Присвояването на нещо чуждо е наказуемо.
Човекът, избрал другата алтернатива – да върне парите, е воден от ценностни мотиви : честност, справедливост, добро... Той дава преимущество на обществено значимото. Той има автономен морал. Лакордер е казал: “Справедлив и честен човек е този, който мери своето право със своя дълг”. А този човек действа по дълг , т.е. от уважение към закона, който гласи: “Чл.88. Когато собственикът и изгубилият вещта не са известни, онзи, който я е намерил, е длъжен да я предаде в общинския (районния) народен съвет или в кметството” – закон за собствеността. “Вещта” в нашия случай са двестато долара – парите също са собственост. Такава максима – винаги да се спазва стриктно закона, може да стане всеобща. Такъв човек има apriori разум. Когато човек следва една максима по дълг, то той е свободно, автономно същество – независимо от външни фактори, от собствени ирационални мотиви, от конкретните резултати и прочие. Този човек е безкористен – той не преследва лични интереси, което го прави нравствена личност. Постъпката му може да послужи за пример в обществото, може да подтикне хората да следват неговата максима, да спазват законите.
Ако аз намеря двеста долара в парка, бих предала парите в общинския съвет. За мен това е правилният избор. Аз не мога да взема тези чужди пари и да продължа да живея с чиста съвест. Не искам да се облагодетелствам на чужда сметка, не искам да ощетявам никого. А и освен това аз съм човек, който спазва законите. Имаше един такъв случай с беден железпътен работник от селце в северна България, баща на две деца, който при редовен преглед на жп линията намира разпръснати пари, равняващи се на около сто негови заплати. Той ги събира в един чувал и без да се замисли ги предава в полицията. Когато медиите го провъзгласиха за герой, а останалите хора за глупак, той заяви, че нито за миг не се е поколебал и че не съжалява за нищо. След вдигналият се шум, му връчиха един часовник и някаква смешна сума. Човекът каза, че просто иска да бъде честен! Ако всички хора бяха като него, ако всички хора спазваха законите, престъпността нямаше да е на такова ниво в наши дни.

Tedi4ka
12-20-2008, 15:07
2.Свобода и Справедливост

Свобода и Справедливост! Справедливост е да си свободен. Тези две категории няма как да бъдат разглеждани поотделно, тай като Свободата е понятието, съдържащо в себе си останалите човешки права. Тя е висша ценност и личност, лишена от нея, се превръща в роб, който не живее, а просто съществува.
Свобода! Какво представлява тя? Какви са нейните измерения? Свобода ли е да се качиш нависоко и да разпериш ръце? С това ли се изчерпва нейната същност. И тъй като тя има пряко отношение към човещкото съществуване, струва си поне да се опитаме да потърсим отговори.
Можем ли да говорим за свобода на духа, за свобода на мисълта? А защо не? Свободата може да се разглежда като индивидуална категория. Нейните измерения зависят изцяло от личността.
Но ако се погледне от друга страна, може да се види, че свободата не е напълно постижима. Космосът, Земята, природата и хората в нея са една огромна взаимообвързана система. Няма как същество да бъде изцяло свободен в свят, в който зависи от някого или от нещо.
Още при раждането си човек крещи. Крещи, защото не знае кой е , защо се ражда на тази земя и какво се очаква от него, защото светът е устроен така, че ние да се въртиом около него. Пътят, който избираме за нашето развитие като личности, е правото ни на избор, правото ни на свобода.
Изборът е едно от лицата на свободата. Той е функция на цялото човешко същество , като осмисля по неповторим начин битието и ракурсите на личността.
Свободата понякога може да означава и самота – когато свободният дух на човека е изградил нови понятия за всичко около себе си и тези нови умосъждения са неразбираеми за другите. Тогава този човек блуждае между отчуждението и изолацията, но в тази своя самота се чувства свободен. Свободата е риск, порив към непознатото, тайнственото. Тя е състояние на духа и никакви физически окови не могат да отрекат нейното същетвуване и сила. Самият избор на вид Свобода е Справедливост.
Хората в млада възраст се стремят към абсолутната разкрепостеност. Но думата Свобода назовава нещо по – различно от пагубното понякога чувство за свободия. Бог ни е създал свободни! Свободни ли сме да нарушаваме десетте божи заповеди и съдебните закони? Свободни сме. Свободни ли сме да използваме наркотици, да убиваме? Свободни сме. Нима от това светът ще стане по – красив и по – добър? Не! Човек може да върши всичко забранено.Свободен е и да не го прави.
Дон Кихот е казал: „Свободата е едно от най – ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито нези, които таи морето”. Свободата не е предмет или качесво, което би могло да се опише. Нека всеки сам открие истината за своята Свобода и да намери пътя, който води до нея.
По думите на Жан – Жак Русо ние се раждаме два пъти: веднъж – за да съществуваме и втори път – за да живеем. Ако истинският живот е животът на личността, а цената на Свободата е да си личност, то истинският живот е да си свободен.

Tedi4ka
12-20-2008, 15:09
3.Моята представа за справедливост и несправедливост

Есе

В живота често се срещат тези две понятия – справедливост и несправедливост. Те често “ кръстосват шпаги “. Какво всъщност означават те ? Много е важно от коя страна на гледната точка стой човек. Ако едно нещо за мен е справедливо , за друг то може да е несправедливо.
Така например в прочутия роман на Дюма-баща “ Граф Монте Кристо” гледните точки на тази дилема са контрастни.
Да , несправедливо е когато в навечерието на своята сватба Едмонт Дантес, без да подозира нищо и без да е извършил каквото и да е нарушение на закона , се оказва осъден и наказан като най-страшен политически престъпник. Той четиринадесет години несправедливо прекарва в мрака и ужаса на подземията в крепостта Иф.
Подземията го превръщат в отчаян човек и той решава , че страданията и погубеният му живот са достатъчно основание да търси възмездие и да бъде съдник на виновниците за осакатеният му живот. Той решава сам да раздава справедливост.
Появил се в нов облик – вече като Граф Монте Кристо , достатъчно силна личност , той поставя над всичко свободата над духа и свободата над действието.
Да , справедливо е , когато той избягва от крепостта и в новото си въплащение на аристократ и богат човек подготвя своето възмездие. Той преследва виновниците допринесли за неприятностите в неговия живот. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение.
В душата си граф Монте Кристо се чувства прав. Той смята , че постъпва справедливо, защото се води от мисълта , че въздава справедливост и че дори да стигне до насилие , то е справедливо.
Тази негова нагласа и схващане за правото на отмъщение и на възмездие е в унисон с разбиранията му , че пред свободната личност няма никакви граници.
Това дали е справедливо? Според моите схващания за справедливост , това е погрешно. Премине ли човек определена граница , мине ли отвъд бариерата на позволеното , тогава става рисковано.
Дали от справедливо раздаващ наказания , няма да се превърне в несправедлив екзекутор?
В старанието си да въздаде справедливост и да наложи заслужено наказание , героят на Дюма достига до една граница , зад която вече преследвайки злото ,сам започва да извършва зло. В този миг на отмъстителен , самоунищожителен и на безмилостен съдия , в граф Монте Кристо настъпва преломен момент. Той се превръща в чувствителен , добър и отзивчив към чуждото нещастие , какъвто е бил в младите си години.
Какво ли довежда довежда до неговия прелом? Отговорът е стар , като света – любовта.
Срещайки отново любовта , героят на Дюма се обръща назад и отчита всичко което е извършил , като акт на отмъщение , на несправедливост. Той осъзнава , че това вече е безсмислено , че не може да се смята за оръдие на провидението , и че трябва да предостави по нататъшното отмъщение и възмездие в ръцете на Бога.
Героят се разкайва за самонадеяността си , като се е помислил за равен на Бога и се е наел сам да раздава справедливост и наказание. Това е едно послание към всички – за повече човечност и за реализиране на дело на една от най – ценните добродетели : Любовта към ближния.
Бъдете справедливи , несправедливостта винаги се заплаща!

Tedi4ka
12-20-2008, 15:11
4.За мен думата "справедливост" е измислена от хората, за да назоват понятие, което макар да си мислят, че реално съществува, всъщност е удобно заблуждение, което им помага вечер да заспят по-лесно. "Справедливи" са тези, които отсъждат в полза на по-голямата част от обществото, поощряват "праведните" и безмилостно наказват "грешните". За да възтържествува наистина "правдата", те задължително трябва да бъдат студени, безпристрастни, безчувствени. Немислимо е да се осланят на сърцето си наместо фактите. Защото всеки бе се изсмял на съдия, воден единствено от чувствата - разбиране, съпричастност, милосърдие. Такъв човек в никакъв случай не би могъл да бъде "справедлив", защото в един спор винаги и задължително налице трябва да има поне един "прав" и един "крив". А кой би повярвал, че гледано от различни страни и ъгли всеки един е прав?
Аз мисля, че един простосмъртен човек в никакъв случай няма правото да се разпорежда със съдбата на друг един човек като него. Не е възможно единият да бъде изцяло запознат с мотивите на другия. Не е възможно единият да има напълно ясна представа за причините, накарали другия да каже или извърши нещо "нередно". Защото в природата всяко действие си има противодействие и защото няма следствие без причина. Не съществуват по мое мнение реални хора, които да вършат каквото и да било (било то "праведно" за някои и "грешно" за други) без нещо друго да го е подтикнало. И именно това "друго" е отделно от самия човек, т. е. не от него произтича началото. Можем ли да виним водата, че на повърхността и се появяват кръгове, в чиито център стои камъкът, хвърлен от второ лице, за което тя дори не е подозирала? А можем ли да виним детето, което едва сега ще узнае следствието, предизвикало едно хвърлено камъче в реката? Можем ли да виним някого за предизвикано турнадо в Тексас при положение, че причината се крие в размахалата с крилца пеперуда в Бразилия? А нима пеперудата е виновна? Не са виновни и лудите, които извършват множество престъпления, защото те просто са луди, психично болни. Не са виновни и крадците, у които все още действа инстинкт за самосъхранение, присъщ за всеки нормален човек, и които умират от глад. Дори не са виновни и този тип крадци, чиято причина за кражба е алчността. Защото алчността не се ражда, тя се придобива. И няма по-голямо наказание за един "виновен" човек, който осъзнае какво е извършил.
Безсмислена е за мен думата справедливост. Справедливостта важи само там, където има съд, а именно съдът е най-голямата несправедливост на този свят. Милостта трябва да поведе хората! Нима господ може да бъде милостив, а ние човеците - не?! Нима ние разполагаме с по-голяма сила, мощ и права, за да се разпореждаме със съдбите на други хора?! И как така можем да сме "справеливи", когато като хладникръвни убийци изпращаме на бесилото свои братя?! Не, за мен това е варварство и жестокост. Милостта е справедливост! Там, където има милост, има справедливост!!!

P. S. Вече измина около 1 година откакто написах това есе и... промених си мнението за едно основно нещо: "Алчността не се ражда, тя се придобива". Това разбира се е така, но... именно, защото човек се оставя да бъде манипулиран и да приеме алчността в душата си, той е ВИНОВЕН. Ако бяхме овце, то всички щяхме да сме невинни, защото липсата на мисъл и съмнение би оправдала малодушието. Но ние сме хора, разумни човешки същества. Друг е въпросът, доколко днешните "съдии" мислят и действат като ХОРА или по-скоро като ОВЦЕ, манипулирани от хитри, умни и подмолни овчари, които между впрочем дърпат конците на марионетките (СТАДОТО) или 90% от човечеството. Е, себе си определям като част от онези 10% , чийто мозък не е закърнял и се кълна, че никога, ама никога няма да се поддам на манипулациите на другата част от тези 10%, които жадуват за власт и пари и чиято цел е да материализират цялото

Tedi4ka
12-20-2008, 15:12
5.“Не всички могат да бъдат красиви, богати и знатни,
но всички могат да бъдат добри” – Конфуций




Събуждаш се рано сутрин, поглеждаш към небето и виждаш токщо изгрялото красиво слънце. Ставайки се усмихваш, обличаш се и тръгваш към училище.Влизаш в автобуса, настаняваш се удобно и в глвата ти нахлуват мисли за предстоящия ден.На следващата спирка се качва възрастна жена.Оглеждаш се и виждаш, че за нея няма място. Решаваш да и отстъпеш своето.Тя те поглежда благо и кимва в знак на благодарност. Токущо си извършил едно добро дело, което кара усмивката отново да се появи на лицето ти.Следмалко слизаш и продължаваш към училище.Насочваш се към улицата, където едно малко момиченце се опитва да пресече, но на лицето и е изписан страх от прехвърчащите покрай нея коли.Хващаш я за ръка.Тя те поглежда и започва да се чувства по-сигурна.Пресичате заедно.Изплашеното и изражение вече е изчезнало.Двамата продължавате по пътя си.На лицето ти отново е грейнала усмивка.Замисляш се дали е породена от щастливото изражение на детето или защото през главата ти е минал вчерашният цитат, че всяка усмивка почти винаги е породена от друга усмивка  . Извършил си още едно добро дело.Ето вече си пред училището, започват часовете и така ден след ден...

Но кой всъщност си ти ? Някое богато хлапе чийто баща е директор на банка и славата му се носи из града или грозноватото дете от крайния квартал, което работи през лятото, за да помага на родителите си ? Всъщност дали ще си малък или голям, богат или беден, красив или не... имали знчение?За да извършиш тези обикновени дела не са ти необходими нито пари нито красота нито слава. Във времената, в които живеем, за да избираш не ни е нужно нищо повече от чистосърдечно желание и голямо сърце.Всеки има право да избере, в коя посока да върви: към доброто или към злото.Ако си избрал пътя към доброто, то несъмнено ще попаднеш в ситуация, в която да извършиш някое “добро деяние” и да проявиш някоя от своите добродетели. Веднъж, втори, трети път, и неусетно ще започнеш все по-често да помагаш с каквото можеш. Това поведение се оформя като част от теб, от твоя характер.

Именно това осъзнаване на добродетелта не просто като качество, което изразяваме в изключителни обстоятелства, а като неделимата част от нашите дни и нощи, ни прави истински добри, или, по думите на Блез Паскал, "добродетелта на човека не се измерва с неговите необикновенни деяния, а с ежедневното му поведение."

Ако свържем теорията на философията с нашите ежедневни дела ще видим, че всички ние притежаваме някой от кардиналните добродетели като справедливост, достойнство, деликатност, великодушие...Но както се казва: “Колкото повече, толкова по-добре.” Според Конфуций един от трима е неговия учител, което означава че във всеки човек има нещо добро, а хората трябва да се учат един от друг и така да стават все по-добри и добродетелни.

Tedi4ka
12-20-2008, 15:15
8. Свободата, равенството и справедливостта в идеологията на либерализма (есе)

Класическият либерализъм е първата голяма политическа идеология. Неговото развитие се съчетава с това на капитализма. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи и за това се говори за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Някои от най-видните имена свързани либерализма са: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волтер, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, Айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. В своите произведения те всички в различна степен се спират на тези три понятия – свобода, равенство и справедливост, като заедно постепенно изграждат това което е идеологията на либерализма.



Свободата е основна ценност за либералите, по-точно политическата свобода, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да се именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.



Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Според мен правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.



Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните им форми. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Пазарът ,в този случай, трябва да поеме ролята на регулатор на обществените взаимоотношения.



Справедливостта, нейното либерално разбиране е развито подробно от Фридрих Фон Хайек. Както споменах и по-горе равенството за либералите е равенство пред закона. В този дух и Хайек посочва, че те правят разлика между правилата за индивидуално поведение и конкретните разпоредби на една власт за целите на организацията. Първите са изцяло обвързани с “управлението на закона”. Те, както посочих и по-горе, са предимно забранителни, т.к. така се осигуряват по-широки граници на негативната свобода. Тяхната цел е само да се предотвратят несправедливите действия, т.е. прекаленото навлизане в тази граници. Вторият вид – конкретните разпоредби, съответно водят именно до срещуположните резултати, до ограничаване в изключителни граници на свободата. С подобни законови форми се работи обикновено в страни под авторитарен или тоталитарен режим, като ограничаването на свободата може да става както в икономически аспект, така в последствие и в политически аспект.



В крайна сметка, колкото и примамливо да звучат понятия като свобода, равенство и справедливост, не бива да забравяме, че либерализма също е идеология, а всички идеологии в крайните си форми не носят положителни черти. Всяка монета има две лица.

sexa_na_kompleksa
12-20-2008, 15:17
Мерси много!

Tedi4ka
12-20-2008, 15:20
6.Наранени, ограбени и унижени, се изпълваме с желание за отмъщение, копнеем да причиним страдание, съизмеримо поне наполовина с нашето, искаме да видим чуждата болка, изписана на лицето. Защото това е естествената реакция на човека, защитаващ своя малък и подреден свят, чиито копнежи са отнети, разрушени пред очите му, а животът му е загубил смисъла си.

Малко хора обаче извървяват дългия път от желанието за мъст до изпълнението, защото той е осеян с препятствия, предизвикващ неспирни душевни битки и конфликти. Тези, които, обзети от силни страсти и емоции, стигнат до своята цел, никога няма да могат да възвърнат нарушеното си равновесие. Защото отмъщението, дори и заслужено, остава престъпление срещу личността и обществото.

Но престъпление ли е да копнеем за справедливост спрямо самите нас? Престъпление ли е да искаме наказание за виновниците, да очакваме, че действията им няма да останат безнаказани? Тогава грешен и напразен ли е стремежът на човечеството към справедливост? В съвременния свят на ред и законност, отмъщението губи своя смисъл и става неприемливо. В дефинициите на правото никой не е виновен до доказване на противното. И само съдът може да определи какво е престъплението и как да бъде наказано то. Отделните хора нямат правото и не бива да заемат ролята на съдници, защото често, заслепени от емоциите, ставаме жертви на грешната си преценка.

Жаждата за отмъщение е изгаряла, изгаря и винаги ще изгаря душите на хората. Но заедно с нея ще съществува и възмездието - справедливостта на съдбата, която никой не може да ни отнеме. Именно това е в основата на християнството - религия, съществуваща повече от 2000 години и даряваща ни спасителната сила на благородството да прощаваме, да обичаме и да вярваме в доброто:

Който копае ров, ще падне в него,

И който търкаля камък, върху него ще се обърне

...................................

Tedi4ka
12-20-2008, 15:22
7.СПРАВЕДЛИВОСТТА

Справедливост- една дума с огромно значение за цялото човечество. Надали има друга дума предизвикала толкова революции във всеки смисъл на думата. Една дума присъстваща във всяка вечна творба, толкова често прокрадваща се в редовете на стиховете, във филмите. Не е нужно нейното изричане, а нейното усещане. Възхваляваният смисъл на думата- от поети, писатели, революционери, политици- до всеки човек и дори за малкото дете отстоявайки и осъзнавайки своите права.

Справедливостта може да се прояви във всяка сфера от живота, където се сблъскват човешките взаимоотношения- като библейското значение за справедливостта, социалната справедливост, справедливостта в правото. Вълнуват ни понятия като справедливо наказание, справедливо поведение, справедливо отношение, справедлива награда, справедливо възнаграждение и т.н.

Справедливостта рисува човешките взаимоотношения. Тя е еманация на човешкото добро. Доброто и злото във всяка сфера от живота определя кое е справедливо и кое не е. Идеята за справедливостта е надигала спорове, бунтове и революции- малки и големи, от световни до по- малките, но големи за душата на всеки човек. За неговото вътрешно възприятие за човешките отношения. За неговото вътрешно душевно усещане.

Справедливостта за един е несправедливост за друг. Тя е субективна категория. Тя няма точно определени рамки. Всички ние стремейки се към нея се стремим към собственото си щастие. То е абстрактно чувство на тържеството на духа. Щастието, както и справедливостта е едно творение на човека, плод на неговия ум. Повечето хора искат да получат справедливостта като подарък или като нещо, което им се полага по право, а всъщност той сам често трябва да я сътвори и чрез волята си, а не само чрез желанието си.

Някъде в Интернет прочетох следната мисъл: “Умните искат справедливост, но единствената справедливост, която могат да измислят е справедливостта за глупаците, които винаги се ползват от нея. И това вече е несправедливост за умните”.

Справедливостта върви ръка за ръка с виждането за вселенското равновесие. Може би на пръв поглед Вселената живее в равновесие и хармония, но не е точно така. Тя непрекъснато се променя и както тя и човекът с неговата вселена променя света около себе си и всяко човешко същество зависи от това до него.

Но що е справедливо наказание, например в правото? Това е което най- пълно отговаря на извършеното престъпление като са отчетени всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Но дали това ще е справедливо за престъпника или може би и най- лекото ще му се стори несъразмерно тежко и несправедливо.

Затова в справедливостта няма равенство между различните страни. Има разбира се общоприети норми за справедливост, които трябва да действат навсякъде- и в политиката, и в религията, и в правото и в човешките взаимоотношения, иначе би настъпил хаос.

Понякога справедливостта може да е така мечтана и възхвалявана от масата, а от другата страна на пиедестала да стои другата справедливост.

При социализма справедливостта = на равенство, а в пазарната икономика и демокрацията справедливост е = на заслужено и заработено, една справедлива оценка за положения труд.

Справедливостта е съразмерност между даване и получаване, между възможност и условие за тяхното реализиране, между заслуги и признание, между права и отговорности, между деяние и възмездие.

Справедливостта е по- висша ценност от правото. Ако то не е справедливо то престава да бъде право. Така би трябвало да бъде. Справедливостта може да е общочовешка, колективна или субективна- чисто лична. Така правото трябва да се подчинява на официалната приета за общочовешка справедливост.

Присъдата подлежи на отмяна ако е явно несправедлива.

Справедливост и морал- и двете са висши добродетели, но моралът би следвало да бъде част и основа на справедливостта.

Справедливостта е необятна и всеобхватна нравствена категория бушуваща в умовете. Всеки човек е усещал поривът, чувството и вътрешният си вроден стремеж към справедливост.

Справедлива ли е съдбата към някого когото стихията е убила или разрушила неговият дом? Справедлив ли е Бог? Според библията той винаги е справедлив, независимо дали прощава или наказва. Религиозното разбиране за справедливост обаче понякога противоречи на истината в човешката история. Колко хора съзнателно биха си дали и другата буза, ако ми ударят едната. Колко биха го сметнали за справедливо. Едва ли има такъв, който с благородство ще отстъпи пред противника си и ще се чувства щастлив и победител.

Справедливо ли е родителя да помага цял живот на децата си и каква отплата ще има той за това от своите деца? Справедливо ли е когато те лъжат и мамят? Когато за един и същ труд на различни места хората получават различно признание. Справедливо ли е че сме се родили в тази държава? Справедливо ли е, че България е зле и т.н. Много въпроси с неясен отговор.

Виждаме как доброто пристъпва към нас с присъщата си двойственост А справедливостта като обществен идеал, като дух породил се в умовете залива с вълни целият свят. Тя е и философска категория. Древните гърци също са разсъждавали над нея.

Коя война е справедлива? Тази, в която загиват невинни хора в името на една цел или един идеал. Та не е ли всяко човешко същество ценно само по себе си?

Корена на думата справедливост е правда. Правдата е стремежът всичко да бъде отсъдено правилно, по най- разумният начин. Да бъдат претеглени на везни добро и зло. От своя страна правда в превод е истина. Този, който знае истината и нейното разкриване може да бъде справедлив според своето субективно усещане за това. Обикновено раздаващите справедливост би трябвало да са по- можещите и по- знаещите, по- компетентните.

Хищникът справедлив ли е към своята плячка? Той има ли избор? Не, защото той живее управляван благодарение на своите инстинкти. Хората за разлика от животните би трябвало да разбират какво е значението на думата справедливост. И все пак хората са също подвластни на своите инстинкти и страсти. За да оцелее човекът трябва да е малко егоист сам за себе си като не забравя , че живее в общество съставено също от такива индивиди. И всеки има своята истина и своята справедливост. Всеки оправдава пред себе си своята несправедливост към другия, защото може би не би оцелял, не би се наложил.

Ние като поробен от турците народ сме смятали, че нашите хайдути дават справедливо отмъщение на нашите поробители. А те от своя страна са ги смятали може би като днешните терористи. Ами кюрдският народ- много по- древен и от нашият- също поробен преди стотици години. Той също се бори за своята свобода. Но ние вече свободни не усещаме нещата по този начин. Нашите мисли и чувството ни за справедливост се изкривяват според обстоятелствата, в които живеем, а те се променят непрекъснато. Изменят се и с положението, в което се намираме в обществото и с властта, с която разполагаме. Затова не сме склонни дори философски да погледнем от другата страна, да видим другото лице на справедливостта и да прозрем истини, които всъщност едва ли ще ни послужат практически.

Като че ли всички от раждането ни, ни учат да различаваме доброто от злото, справедливото от несправедливото Родителите ни учат, че всичко, което те мислят за нас и нашето бъдеще е справедливо, но ние винаги ли мислим така?- Не, ние поемаме по своя път с другото лице на нашата справедливост В детската градина ти казват, че не е хубаво да вземаш играчката на другото дете, но когато то ти я вземе и видиш, че няма последствия още дете се запитваш защо за едни е така, а за други не е. В училище те учат за светлия социализъм, за справедливото равенство между всички, а в 6-ти клас научаваш как вече нещата са други и други са лицата на справедливостта. Вече те учат, че е справедливо да получиш според заслуженото и заработеното. И точно си го осъзнал и разбираш пък тогава, че не винаги е така, че за някой е справедливо без да е заработил да получи слава, почести, власт и пари. Но той от своя страна ще си каже: Справедливо е да имам това щом имам знатен род и щом съм попаднал на точното място в точното време. Някой от работодателите си мислят, че работниците са мързеливи и не заслужават много, а работниците си мислят как шефовете карат хубави коли, за тях това не е справедливо.

Но всичко това е свързано и със знание за нещата, знание за истината. Този, който знае истината, може по- добре да прецени справедливостта. За мен знанията, опита, уменията и морала те карат да бъдеш по- справедлив в общочовешкия смисъл.

Лицата на справедливостта са неизброимо много. Те са колкото и истините. А истините се таят във всеки микро космос на всяка една личност. Дори самата тя понякога се лута в дебрите на тази необятна дилема. Непрекъснато се припознава ту в едно, ту в друго от нейните лица. Тя е там някъде, съществува като дух пропиващ ума на милиарди същества. Частица от знанието ни за огромната Вселена.























ЛИЦАТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА

III-то Място

Много се е писало, пише се и ще продължи да се пише по темата за справедливостта. Една изключително деликатна за всички хора тема. Деликатна не само поради отч а яния стремеж всичко да бъде обосновано на плоскостта на справедливостта, а и отчаян, може би точно поради нейното отсъствие от живота на хората.

Когато някой засегне този въпрос, винаги следват дълги философски определения на понятието справедливост и нуждата от такава, необходимостта тя да бъде защитавана, сякаш е малко беззащитно създание. Стига се и до там, че можеш да прочетеш цели философски пасажи, чрез които хора нямащи какво да кажат по темата ни обясняват завоалирано нечие чуждо виждане. Копира се, цитира се, сякаш повтарянето на чужди думи те усъвършенства, и още повече, стига се до крайности, при които откровено се плагиатстват чужди мнения, замазвайки ги със собствени изразни средства. Стига се и до разглеждане на понятията от етимологична, историческа и каква ли още не гледни точки, като всичко това се подправя със мисли на древни оратори по дадения проблем.

Честно да си кажа, омръзна ми да чета подобни словоизлияния, философски интерпретации, възвишени и малко объркващи фрази, издаващи липсата както на възможност за собствено изразяване, така и /което е по-лошо/ липса на собтвено мнение по дадения въпрос, в случая – справедливостта.

А справедливостта не е нищо друго освен тишина.

Нещо звъни отвратително настойчиво. Ето явна несправедливост, ако изходим от горното твърдение за тишината. Опипвайки напосоки успявам да натисна някакво копче на мобилния си телефон. Отново тишина.

Събуждам се и поглеждам звънящия до преди малко предмет. Ужас! Имам едва няколко минути до започване на работния ден.

Изхвърчам от вкъщи. Возя се в претъпкан автобус, студен и мокър. Всички мълчат и се поклащат взирайки се през прозореца в непостигнатите си цели и неосъществени мечти. Някои хора са забили поглед във вестниците си.

Това са любопитно изглеждащи жълтеникави вестничета, от страниците на които крещят очевидно интригуващи /ако съдим по тиражите/ заглавия за сексуалните подвизи на “БГ high society”.

Разбира се, описаното по страниците на тези вестници сигурно представлява интерес за читателите им и напълно съответства на интелекта и техния манталитет , дори за част от тях това е новина . Ето Ви “далавера”. Стоиш, блъскаш си главата за да може да измислиш възможно най-абсурдното заглавие и след като го измислиш започваш да пишеш цял вестник по него. Така да се каже си интелектуалец, а и денят на народните будители си го имаш като личен празник. Да. Това /писането на вестник, не на статия/ не е ново понятие. Хората пишат книги, а ние у нас – предимно вестници, защото книгите много не ги четем. Коя е най-дебелата книга на български автор, попадала Ви напоследък?!

Това, ще си кажете, няма общо със справедливостта. Ами като в действителния ни живот няма такова понятие – справедливост празно място ли да оставим?! Или по-добре само да го дефинираме и да списваме мъдри мисли по адрес на справедливостта, без да се размърдаме и направим нейното съществуване възможно?

Навън се сменят картина след картина. Циганчета, в района на централна гара дишат лепило и спят по земята, полицаи си общуват с няколко от “нощните пеперуди”, които на светло не бих ги окачествил точно като пеперуди , възрастни хора (най-вероятно нечии баба и дядо) просят стотинки . Други пък ровят в дълбоки контейнери, сред боклука, с искрица надежда – някой да е изхвърлил нещо, ставащо за ядене. Катастрофа, предизвикана от неработещ светофар създава напрежение между водачите, което ескалира в юмручна саморазправа. Саморазправата повече напомня за монолог, защото единият от водачите е жена и не оказва много съпротива.

Струва Ви се преувеличено?

Добре дошли в страната на абсурдите и парадоксалните ситуации. Добре дошли в страната в която думите справедливост и честност са етикети за неудачниците, а думата далавера е синоним на работа. Страната с най-много “баровци” на глава от населението и с най-висок процент безработни(висшисти) сред европейските си съседи. Страната в която значението на мобилните телефони не е да вършат работа, а да издават социален статус и икономическо състояние на личността. Страната която обичаме безкрайно и псуваме непрестанно. Страна в която един ходи на лекар защото е преял, а друг умира от глад. Добре дошли в страната, в която мъжете бият жените си, със слоугана “Защото така ни харесва”. Добре дошли в собствената си страна. Добре дошли в България.

Слизам от автобуса и си купувам вестник. Погледът ми е привлечен от заглавията. Естествено и съвсем обичайно е тоталното разминаване на заглавието с действително случилото се събитие, което трябва да бъде отразено. Поредният абсурд. Системата е много лесна. Измисляш си сензация и вдясно от нея пишеш със ситни букви като част от заглавието – “...,май”. Ефекта е впечатляващ. Нарича се дезинформация и с него основно се занимават всички уважаващи себе си печатни издания /а това значи всички, защото ние винаги много се уважаваме /:

“България – монархия, Симеон-цар, май”

“Инцидент в АЕЦ “Козлодуй”, май”

“България в ЕС през 2004, май”

Хайде измислете си каквото искате. Измислете си държава, наречете я България. Измислете си шепа смешни хора, наречете ги политици, позволете им да ви казват какво да правите, как да живеете, как да се храните, къде да спите. Мислете. Измисляйте и после си го живейте.

- Разбирам ги журналистите – мисля си – все пак трябва да се преборват с огромното количество продавани тиражи от “жълтите вестничета”. После казват журналистите на са Ви виновни, ами да, те само отразяват това, което преди това са си измислили.

Те само доукрасяват начина Ви на живот.

Допринасят за прозрачността, за справедливостта на социално-икономическите и политическите процеси.

Справедливостта е химера. Това понятие е измислено от човека за човека. То цели да бъдат оправдани социалните, правните и икономическите промени в полза на една или друга личност, имаща власт и да бъдат окачествени като “промени за благото на обществото” . Принципно, нямам против. Винаги личностите с някакъв, бил то икономически или интелектуален актив си позволяват неща, които другите хора не могат. Проблемът е, че в България дори в това отношение няма подбор. Индивидите, които си позволяват да нарушават правилата и то без предвидените последствия да настъпят, не само са неинтилигентни по природа, а са и безкрайно невъзпитани, което вече оформя цялото това нарушаване на общовалидни принципи като трагедия.

Никой или още по точно – нищо не е справедливо. И не би могло да бъде. Природата е създала такъв баланс, че всеки един опит на човека да внесе капчица от неговата справедливост води до нарушаването на този баланс. Нито хората, нито политиците (е доре де, хора са), нито съда, нито живота, нито Бог.

- Какво? Справедлив ли е?! Нека да не спорим. ТОЙ сигурно си има доста, при това все добри адвокати.

В този ход на мисли, би могло да се изтъкне още един, този път световен, парадокс – САЩ /дано не се обидят оттатък океана/.

Налице е неразривна връзка между справедливостта и икономическото благосъстояние. При това обратнопропорционална, което ще рече, че колкото по-малко справедлив си, толкова повече имаш. Какво имаш ли? Пари, власт, каквото ти се прииска.

Именно САЩ е държавата, която от една страна е най-силната в икономически аспект и същевременно е най-наглият нарушител на вътрешни и международни правни норми. Още един от поредицата парадокси на справедливостта.

“Справедливост”, “правда”, “правилно”. Кой ще каже какво е това? Никой, при това никога. Справедливото за един е явна несправдливост за друг. Единствената справедливост е тази, при която по-големият изяжда по-малкия, по-силния е винаги по-прав, а единственото правилно е това, което ще те направи по-богат. Ето това са ценности, това е смисъл на живота. Явно това е и справедливостта, която търсим и към която тъй отчаяно се стремим. Пари, власт и “моя човек”. Ако не разполагаш с първите две пробвай с “моя човек”.

“Моя човек” е паролата. Той отваря всички врати, той може да направи невъзможното за теб. Той не се съобразява с правилата. Той е като кучето.

Законите – правилата, идващи за да регулират действията на отделните индивиди в обществото, пред които всички били равни и които би трябвало да са еталон на справедливостта /ако тя съществуваше/ – те стигат само до там до където власт има “нечии човек”. И понеже както е известно живеем в китна страна при това малка, всички са братовчеди и всички са “нечии хора”. Това не е парадокс, каквото и да си разправят европейците. Това си е чиста форма “лайфстайл”. Очевино, че който има Силата да се справи с това му липсва стимула, а по въпроса за стимула-виж по горе. Трябва някой да плати за да е налице стимул по нашите стандарти.

- На който не му харесва, моля. Нека да емигрира, нека да живее другаде както смята че трябва. Тук ще е така – това се подразбира. Не ни се дават никакви, дори завоалирани индикации за желание за промяна. Явно така е най-удобно. При това положение, хора като мен, които не искат да бягат навън, нямат друг избор освен да се приспособят, за да оцелеят. Да се научат да затварят очите си пред поредния абсурд, да извръщат глава на другата страна, щом някой нарушава правилата.

Това ли трябва да направим? Не, май.
ЛИЦАТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА

Справедливост има в истината, а щастие само в справедливостта. Емил Зола

Справедливостта е норма, към която се съотнася всяко човешко действие, за да се определи като необходимо, правилно или не. Тя е основна категория в човешката мисъл и акцент в поведението на хората. Справедливостта е дума, в която всички се кълнат, а малцина вярват. Всеки я прикачва към себе си, но доста по-трудно я отправя към другите. Тя стои в основата на всяко голямо начинание – изпълва душите с надежда, а сърцата със смелост. Справедливостта е сложна и многоаспектна идея, която се изгражда през време на хилядолетната история на човечеството.

Макар да е общо понятие за всички, тя намира своята индивидуализация в умовете и сърцата на всеки един от нас. Тя носи в себе си всичко чисто, съкровено и правдиво, което се надяваме, че ще срещнем в живота си, което вярваме, че заслужаваме и би трябвало да получим. Това понятие е изтъркано от силата на истината, необходимостта на добротата, правдивостта на социалната справедливост, свободата. Това са лицата, с които тя се явява пред нас.

Един факт или състояние, които никой не може да промени, могат да бъдат добри или лоши, но не и справедливи или несправедливи. Терминът “справедливост” може да се приложи само към човешкото поведение или правилата, които го регулират. Въпреки нашия вроден навик да търсим лице отговорно за всичко, което ни засяга, безсмислено е да се описва едно фактическо положение като справедливо или несправедливо, освен ако не вярваме, че някой мое или трябва да уреди нещата по различен начин. Тъй като в основата на справедливостта стои човешкото поведение, то неизменна част от нея е и добротата. Според думите на Солон, за да се възцари справедливостта всеки трябва да приеме чуждата болка като своя. Следвайки тази мисъл, можем да заключим, че за да получиш справедливост трябва да дадеш доброта. Може би за това е толкова трудно да се осланяме на справедливостта. Почти толкова трудно, колкото да повярваме в чуждата доброта, насочена към нас. Много по-лесно е сякаш да повярваш в завистта, несправедливостта и неискреността. Злото е част от света ни и колкото и да се опитваме да го избегнем, то се измъква от всички наши капани и се появява там, където най-малко очакваме. Силна е прегръдката му. Докато ни задушава, ние отчаяно търсим храбростта си, а силите ни сякаш не стигат, за да отвърнем. Снижаваме се в някаква скромност, за да не дразним съдбата и чакаме крилете на справедливостта. А толкова ни се иска да бъдем съвършени. Но въпреки това добротата е по-силна от всяка ненавист. Тя прозира във всяка детска усмивка, във всеки жест на любов и признателност. Силата й ни кара да вярваме, че има смисъл да се борим и че рано или късно справедливостта ще тържествува.

Социалната справедливост е друга съществена част на справедливостта. В основата й лежи равното разпределение на бремето на гражданските отговорности. Другите измерения на справедливостта са равенството на ражданите пред закона; безпристрастност на законите; справедлив съд и равно разпределение не само на отговорностите, но и на преимуществата, които произтичат от принадлежността към дадена държава. Тясно свързана със социалната справедливост е и свободата – неприкосновеното право на всеки един гражданин. Кант е казал, че свободата не е нищо друго освен едно съзнателно самоограничаване. Приемайки тази мисъл, естествено възниква въпросът как обикновеният малък човек, който не разполага с нищо друго освен със своя труд като свободен гражданин, да приеме като обществена нормалност определена неравност, като предпоставка за социален мир. Държавата трябва да защити свободата на хората, човек не иска да живее по милостта на по-силните. Организираната сила на държавата е необходима, а да защити човека от агресията на другите. Като последица от този принцип гражданинът е готов да ограничи в известна степен неговата свобода на действие. Това може д стане при условие, че има гаранция за защита на останалата част от свободата. Всяка човешка личност иска да има определен кръг независимост, колкото и малък да е той. Това е полето на личната неприкосновеност на индивида. Основната цел на държавата е да защити тези права, при условие, че те не са в ущърб на другите. Паралелно с това трябва да се определи степента на свободата, която може да се остави на гражданите, без да се заплаши тази, която държавата е призвана да защити. Това е главна задача на демократичното законодателство. Задължението на държавата по отношение на справедливостта зависи от властта й и способността да въздейства върху положението на отделните индивиди посредством еднаквите правила за поведение. Теорията на справедливостта от друга страна постулира и контрол на гражданското общество спрямо държавата.

Справедливостта е понятие, което неизменно присъства в ежедневието ни. Не винаги се употребява на място, а доста често в думата несправедливо се съсредоточават всички нежелани събития, думи, действия, стоварили се върху ни – понякога по наша вина. Толкова често говорим за справедливост, че едва ли си даваме сметка за голямото й значение. Постепенно я обезцветяваме и обезличаваме. Но може би точно това непрестанно връщане пак и пак към същата дума е най-сигурното доказателство за огромната роля на справедливостта в живота ни, за желанието ни да се докоснем до нея, за нуждата да бъдем справедливи и да очакваме справедливост. Всяка една от нейните части носи послание – трябва да бъдем по-добри, по-свободни, по-истински и п-равни, за да сме достойни да живеем в справедливост.

Tedi4ka
12-20-2008, 15:23
Molq :)

devil4e_kiss4e
12-21-2008, 11:55
hora 6e moje li nqkoi da svali tazi tema http://zamunda.pomagalo.com/download/63325/
ms predvaritelno

Tedi4ka
12-21-2008, 12:17
Омир- “Илиада” (VI ПЕСЕН)
ПОЩАВАНЕТО НА ХЕКТОР С АНДРОМАХА




След динамиката на бойните сцени , които поразяват със своята мащабност и неповторимост, VI песен Омир рисува статична картина-прощалната сцена на Хектор с Андромаха. Акцентът тук пада върху диалога, върху думите, а чрез тях се разкриват мислите, чувствата и настроенията на героите. На преден план изпъква общочовешкото и вечното. Смелият троянец въплъщава чертите на вечния баща, който иска детето му д ашостигне онова, което той самият не е могъл да постигне:
Нека да казват за него, когато от битка се връща:
“Той и баща си по храброст надмина.”
Затова той моли боговете да дарят сина му с храброст и сила, защото в мечтите си го вижда като могъщ троянски воин и вожд: “Троя с мощ да владее!”
Зърнал се у дома в един критичен, изключително напрегнат момент от битката между троянци и ахейци, Хектор иска да принесе жертва на боговете, за да измоли спасение за своа народ, както и да се прости с най-скъпите на сърцето си хора-жена и дете:
Аз у дома ще отида своите близки да видя:
Моята мила съпруга и мойто невръстно момченце.
Епитетът “мила” и умалителното съществително “момченце” показват обикновените човешки чувства, намерили място в сърцето на суровия троянски воин. Когато се вижда с жена си, той я нарича “мила съпруго”, ”свидна” , “скъпа” . Това са все необичайни и нетипични епитети за епохата на грубите и първични варвари, но те показват дълбоко стаената нежност у суровия воин към любимата му съпруга. Откровено и с тъга той признава в прощалния миг, че нейната съдба е най-голямата му болка и тревога:
Мъртъв дано ме покрие надгробна могила в земята,
За да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!
Болката му е безгранична, защото в историческото време, в което живее, Хектор разбира, че човекът е личност, докато е свободен, а робът е безправен. Измъчен от мисълта за собствената си безпомощност, той е трогателен и едновременно с това трагичен образ. Той, могъщият троянски вожд, няма да може да помогне на беззащитната си съпруга в съдбоносен за нея момент.
Прощалната сцена покорява със своята красота и със силата на чувствата, които внушава.Цялата любов, преданост и нежност, които е скътал в сърцето си троянецът , са изразени чрез един жест:
Хектор това го забеляза и жал му обхвана душата,
Нежно с ръка я погали и думи такива и каза…
Но защитникът на Троя го вълнуват и други чувства, които тревожат съзнанието му и стоят над личните му чувства и страхове:
Мойто сърце ме препира да браня неспирно троянци.
Хектор живее с мисълта, че от него зависи не само съдбата на семейството му, но и съдбата на целия град. Тази негова беззаветна преданост към родния град е трогателна. Затова, въпреки дълбоката си привързаност към съпругата и рожба, Хектор поставя като най-висш свой дълг любовта си към родината. У троянеца няма нито миг съмнение и колебание, че съдбата на Троя и интересите на неговия народ са по-важни, че любовта и дългът към тях стои над любовта и дълга към най-близките му хора. Така “славният”, “светлият” , “великият” Хектор със своята привързаност към близките си се приближава до представите на хората за съвършена човешка личност.
Достойна негова съпруга е Андромаха. Тя е най-трагичната героиня в поемата.Познала безпощадния лик на войната, преживяла смъртта на най-близките си хора- майка, баща, братя, роднини, тя е неспокойна и загрижена, изпълнена с тревожни предчувствия. “Като луда” тича край градската крепост, тръпнейки за съдбата на любимия човек. Там край Скейските порти, става срещата между нея и Хектор:
Хекторе, ти си ми всичко, и татко, и майка почтена, ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща!
С плах жест, изразяващ нейната нежност любов: “Тя за ръката го хвана и думи такива му рече…” , Андромаха иска милост за себе си, за детето си, за семейството си. Трогателно и разтърсващо със своя трагизъм е обръщението и към Хектор:
Хайде, смили се сега, не напущай високата кула, да не оставиш жена си вдовица, детето-сираче.
Но Андромаха не е само майка, любима и съпруга на вожда. Тя е и първата жена на Троя и осъзнава своята отговорност за съдбата на града. Драмата и на майка и жена не заглушава чувството и за дълг към троянския народ. Макар, че с цялото си сърце тя иска да задържи Хектор за себе си и за сина си, тя пази и тачи неговото воинско достойнство. Превъзмогнала като съпруга си личните си чувства, тя споделя неговия дълг, като го моли само да бъде по-внимателен и по-предпазлив:
Хайде, войската задръж при смокинята дива, където Троя е най-уязвима, стената – най-леснодостъпна…
Образът на Андромаха вълнува със своята трагичност. Младата жена обича и е обичана. Тя изживява кратко семейно щастие, но войната и отнема всичко. Тя остава в нашето съзнание с предчувствието си за обреченост, с разкъсващата я скръб за съдбата на най-скъпите и хора, със страданието и по безвъзвратно загубеното човешко щастие.

devil4e_kiss4e
12-21-2008, 12:55
:-) Thanks..

Tedi4ka
12-21-2008, 13:46
:) :) :)

johnnieWfan
12-21-2008, 15:54
Плс трябва ми това: http://download.pomagalo.com/28687/moyata+predstava+za+jivota+na+drevnite+gyrci+spore d+iliada/?search=7510842
и ако може да ми намерете нещо на тази тема: Развълнува ли ме Илиада и с какво ще я запомня.... плз спешно!

Tedi4ka
12-21-2008, 15:56
Заповядай:

МОЯТА ПРЕДСТАВА ЗА ЖИВОТА НА ДРЕВНИТЕ ГЪРЦИ СПОРЕД „ИЛИАДА”
Произведението „Илиада” е малка енциклопедия за битието на древните гърци. Авторът на поемата успява да сътвори един своеобразен и ярък свят, в който разкрива достойнствата на войната и значе¬нието на мира, религията и труда. От изученото в VIII клас младият читател си създава обида представа за античния свят и начина на живот на древните гърци. Когато прочете „Илиада”, тази първоначална предс¬тава се обогатява и пред очите му изникват картини на безстрашни, емоционални и горди личности от една славна и древна епоха.
Трите сфери, в които читателят може да разгледа битието на старите гърци са: война и слава, мир, тра¬диции и богове и човешката същност на хората.
Каква е ролята на войната за древните елини? Тя е средство за придобиване на повече материални блага, слава и признание. Войната е начин на живот, чрез нея се решават спорове и конфликти. Троянс¬ката война избухва заради отвличането на хубавата Елена. На бойното поле воинът може да покаже сво¬ето мъжество, смелост, себеотрицание. Решенията за воденето на сраженията гърците взимат на съвета. Пример за това са събранието на данайците в I глава и на троянците в XVIII. Елинското общество има йе¬рархично устройство. Начело стои цар, който е най-високопоставената фигура и неговите заповеди тряб¬ва да се изпълняват. Такъв е Агамемнон. Когато ня¬кой се противопостави на решенията му, той бива наказан. Пример е отнемането на Бризеида от Ахил, който наругава царя в I песен и побоят надхулителя Терсит във II песен от „Илиада”. Това йерархично ус¬тройство води до разслоение на обществото на арис¬тократи и обикновени воини. Царете и вождовете имат голяма власт, почит и авторитет. Те получават най-големи облаги по време на бойните действия. Това води до несъгласие сред справедливите герои и народа. Ярък пример е негодуванието на Ахил и Терсит в I и II песен. Те упрекват Агамемнон в него¬вото властолюбив и алчност. Чрез тези два епизода читателят се среща със зараждащото се противопос¬тавяне и разпадането на родовите порядки.
Начинът на водене на войната показва познани¬ята на елините във военното дело и тактиката им за победа над противника. Те използват предимно заса¬да, обсада или пряк двубой. Това читателят научава в XVIII песен от чудесния свят върху щита на Ахил, където обсаденият град във втория концентричен кръг е малко копие на Троя.
Когато се води война има победени и победители, смърт, раздор, тъга и страдание. Всичко това води до хиляди жертви. При древните елини изключител¬но интересно е отношението към мъртвите - свои и чужди. Воините от едната вражеска страна се борят за телата им, за да бъдат удостоени с нужните почести и погребални ритуали, защото знаят, че труп, кой¬то не е погребан, носи нещастие и беди. Пример са грижите за падналия на бойното поле Патрокъл в XVIII глава. А техните противници се сражават, за да оск-верняват тялото на мъртвия воин.
Войната при древните гърци е свързана и с нещо друго - откупа и гадателите. По време на сражени¬ята много хора са откарвани в плен, в замяна на които се дават скъпи дарове: в I песен Хриз дава откуп за дъщеря си, а в VI песен Андромаха разказва за майка си, която е освободена чрез откуп. Гадате¬лите също са свързани с бойните действия. Те са мъдри, почитани и прозорливи хора, чиито думи са правдиви. Един от тези гадатели е пророкът Калхас, представен в I песен.
Втората сфера от живота на старите гърци е мирът, традициите и боговете. Спокойният, трудолюбив живот, съпружеската привързаност и приятелството са в ря¬зък контраст с военния смут и раздора. Тези страни от мирния живот на елините Омир разкрива предим¬но в VI и XVIII песен. В XVIII глава авторът представя Хефест като първотворител и чрез неговата четка и майсторство рисува картина на труда и усърдието на хората. По този начин той запознава читателя със сел¬ското стопанство на древните гърци. Земеделската ра¬бота на елините е тежка и уморителна, но радостта от труда и неговите плодове е голяма. Така читателят виж¬да положителното отношение на античния човек към природата и земята, които са символ на радостта от живота и красотата. В момента, когато хората усърд¬но работят, а господарят ги наблюдава съпричастно и обнадеждаващо, всички стават равни.
Древният елин се занимава и със скотовьдство. Познанията за живота на гърците се разширяват и чрез срещата на читателя със системата им на правораз¬даване. Всяка страна си има поддръжници. Решението вземат „старци-съдници”, символ на закона, наредени в „свещен кръг”. Те излъчват мъдрост и достолепие. Съдопроизводството разкрива един друг вид разсло¬ение на обществото - на съдии и подсъдими.
Неотменна част от мирния живот на гърците са сва¬тбените тържества, обичаите и народните веселби -хората, представени в XVIII песен. Те разведряват жи¬вота на античните хора и говорят за тяхната култура и традиции.Омир разкрива и друг момент от битието на труде¬щия се елин - грънчарство, ковачество и тъкачество, представени чрез бог Хефест в XVIII песен и троян-ките - в VI глава.
Религията играе голяма роля в света на старите гърци, фактът, че Омир разглежда другия свят на без¬смъртните - паралелен на техния - е доказателство за силната вяра на елините в своите богове, на ко¬ито те се молят и принасят дарове и жертви, за да спечелят благоразположението им. Пример за това са религиозните ритуали на Хекуба и троянките в чест на Атина Палада в VI песен от повест¬та. В „Илиада” авторът представя без¬смъртните с голямо достолепие, разум и прозорливост, но не ги лишава от човешки слабости. Затова те са толкова близки до хората и им вдъхват повече смелост и решителност в делата.
В XVIII песен са разкрити и представите на елини¬те за заобикалящия ги свят. Читателят разбира, че за гърците земята е кръгла и плоска. Това поставя началото и на развитието на астрологията и астроно¬мията.
Семейният живот на древните елини е разкрит чрез взаимоотношенията между Хектор и Андромаха в VI песен от произведението. Чрез разговора им са пре¬дадени най-съкровените чувства - съпружеска любов, вярност, привързаност, доверие, майчина и бащина обич.
Приятелството и разбирателството между Ахил и Патрокъл е символ на хармонията и доверието в чо¬вешките взаимоотношения. Привързаността между двамата герои Омир показва чрез страданието на Пелеевия син в XVIII песен, заради смъртта на храб¬рия мирмидонец.
Читателят не може да си изгради пълна представа за света и битието на античните хора, без да разгле¬да техните морални ценности и душевни потребности. Образите на героите в „Илиада”, с които Омир разк¬рива същността на древния елин, са сложни личнос¬ти с многостранни характери. Ахил е благороден, справедлив, емоционален и същевременно - гневлив, злопаметен и жесток. Цар Агамемнон е представен и в положителна светлина - мощен, начетен, смел, но и в по-тъмни краски - алчен, себелюбив, широковластен. Терсит е единственият отрицателен персо¬наж, но Омир не го лишава от честност и откровеност. Мъжеубиецът Хектор авторът представя като обич¬лив баща и нежен съпруг в VI песен от „Илиада”. В душата на всеки герой има много горчивина и ра¬дост и Омир успешно успява да изгради образи на истински хора, които притежават нравствени доб¬родетели и слабости.
Светът на древните елини е жив в съзнанието на читателя, защото интересните моменти и човешки съдби, разкрити в произведението, са ярки и неза¬бравими. Изключително вълнуващо е човек да се по¬топи в живота и богатата култура на старите гърци, защото научава нещо повече за древността и изжи¬вява неповторими мигове!

johnnieWfan
12-21-2008, 16:03
оле мерси... ако може да ми дадеш и тази: http://download.pomagalo.com/65/omirovata+poema+iliada++enciklopediya+za+jivota+i+ misleneto+na+drevnite+gyrci/?search=7511388

Tedi4ka
12-21-2008, 16:09
Дам..заповядай... :)

В поемата “Илиада” Омир пресъздава живота и разкрива нравствената същност на човека в античния свят. Творецът рисува една епична картина на своето време, своеобразно съчетание на войнска мощ и моменти на примирие.
Омир вниква в душите на своите герои, силни, противоречиви и честолюбиви характери. Техните действия са дълбоко мотивирани, а позициите им – достойно отстоявани.
Схващанията за устройството на Космоса са отразени в голяма група космогонични легенди и митове. Според древните гърци целият свят и боговете се самосътворяват от безграничния Хаос, Първа се появява богинята Гея — Земя. Пряко от нея водят началото си титаните: Безкрайното синьо небе — Уран, обграждащия с водите си Земята Океан, титанът Атлас, който крепи на раменете си небесния свод. Внуци на Земята са Слънцето, Месечината, Зората, всички звезди и ветрове. Тази древна космогония намира място в XVIII песен на „Илиада\". Като майка на небесните тела, Земята е изобразена в центъра на щита на Ахил, звездите, месецът и слънцето са разположени около нея, като всички са заобиколени от водата на безбрежния Океан. Космическите тела са кръгли и плоски. Подобна представа е примитивна, но напълно обяснима: такъв се разкрива светът пред очите на древния грък, а науката астрономия е все още в зародиш.
Човешкото битие е очертано в две основни сфери — война и мир. И двете са естествени и необходими. Войната е начин за придобиване на блага, но едновременно е арена за проява на силата и смелостта на мъжете. Единствената жена, която участва в бойни действия в „Илиадата\", е богинята на войната Атина Палада. Богатство носи не само разграбването на чужди градове, но и пленниците, освобождавани срещу откуп. Примери за това се откриват в I песен (Хриз носи откуп за дъщеря си), VI песен (Андромаха разказва, че майка й е освободена чрез откуп), XXIV песен (Ахил е освобождавал синове на Приам срещу откуп, приема такъв и за тялото на Хектор), Мъжът има пълна свобода на избора. Обикновено той откупува съпругата си от родителите й. Тя става негово притежание, от което би могъл и да се откаже.
Обществото определя отношението към жената според това чия съпруга е. Затова Андромаха казва, че за нея Хектор е всичко и животът й без него е невъзможен- Начинът на уреждането на брака не изключва привързаност и топли човешки отношения между съпрузите, каквито са отношенията между Хектор и Андромаха.
В XVIII песен Омир представя сцена на съд, която показва, че гърците по това време имат изградена система на правораздаване, свързана с парични отношения. На земята между старците лежат два златни таланта, пред назначени за този, който спечели делото (или според друг превод за този, който отсъди най-правилно)*. Обществото на Омировото време е разслоено. Начело стоят племенните вождове. Те се радват на всеобща почит, защото олицетворяват народната съдба и сила. Сами смятат себе си за носители на героичното. По време на война измежду тях се избира един върховен водач и всички във войската безпрекословно му се подчиняват. Въпреки това той не е абсолютен владетел. Важните решения се вземат на всеобщо събрание (I песен), ръководено от мъдри старейшини. Съветът на старците-съдници има решаваща роля и по време на мир. На видно място в обществото стоят гадателите (прорицатели) и жреците. Тяхното предназначение е да осъществяват контакт със света на боговете и думата им има стойност на закон. Почитта към тях е свързана с религиозните вярвания на гърците. По-надолу в обществената йерархия стои множеството на свободните хора, а най-ниско място заемат робите.
Мирът се редува с войната. Той носи празничност, веселие, дава възможност на човека да се изяви в труда и да се радва на плодовете му. В мир древният грък живее просто и в пълна хармония с природата. Обработва земята, отглежда животни, владее занаяти като грънчарство, ковачество, тъкачество. Това са и начините му на препитание. Омировото общество не познава разслоение по . отношение на труда. Заедно на нивите са господари и работници, царските съпруги и дъщери предат и тъкат редом със своите робини, героите сами приготвят храната си със същото внимание, с което се приготвят за бой.
Познати са още два начина за придобиване на блага: брак и уреждане на правни отношения. Бракът в „Илиада\" е реално съществуваща институция, но тя не се основава на чувства. Жената е поставена в неравноправно положение. Тя няма свобода да избира своя съпруг, нито да се отказва от него.
Религиозните вярвания на древните гърци са свързани с множество богове. Обожествена е всяка сила, не-подвластна на човека — природата, съдбата, редът в обществото, доброто, злото. Омировите богове „са богове в религиозен смисъл и в същото време са вече художествени символи. Човекът често зависи от тях, без да престава да бъде свободен” Често богът е материализираната мисъл на героя, но епосът не познава психологизма и затова героят води диалог с бога, равносилен на вътрешен монолог (напр. в I песен диалогът между Ахил и Атина Палада).
Светът на боговете е йерархично устроен, подобно на човешкия. В него има силни богове (Зевс, Хера, Атина и др.) и по-слаби, които винаги отстъпват (Хефест, Хермес, Аполон, Афродита и т. н.). Боговете са изразители на обобщен разум и мъдрост, и в същото време са носители на човешки слабости. Като хората те са подвластни на предопределението на съдбата.
„Илиада” разкрива сложни взаимоотношения между хора и богове Човекът се прекланя пред божествената воля и извършва обреди и ритуали, чрез които изразява уважението си. Вярва, че всяка стъпка в живота му и всяко решение са свързани с волята на някой бог. Хората осъзнават своята слабост и се стремят към протекцията на боговете. Това се отнася дори за богоравния Ахил. „Илиада\" създава представата, че олимпийците непрекъснато бдят над човешкия свят. Те се появяват винаги там, където са най-необходими, и вземат най-мъдрите решения. Имат свои любимци\'между хората, помагат им, но ги изоставят, когато жре*ият им е хвърлен, както Аполон изоставя Хектор (XXII песен). Понякога божествата са студени, честолюбиви и отмъстителни. Атина и Хера държат Троя да бъде разрушена заради пренебрежението на Парис към тях. Те са толкова божествено крайни в чувствата си, че човешките страдания и кръв не значат нищо за тях. Моралът на бога е морал на силата.
Допустимо е човекът да прояви неподчинение спрямо божествената сила (Агамемнон в I песен) и дори да посегне на бог (Диомед в V песен), но по-типично е преплитането на човешката и божествената поля (XXIV песен). В XXIV песен боговете подготвят срещата между Ахил и Приам, след като ги оставят сами, по човешки да решат проблемите си. Ахил се дразни от намесата на боговете, но в крайна сметка стига до тяхното разумно решение — връща тялото на Хектор. Това, което го кара да отстъпи, е чисто човешкото съчувствие към бащата, загубил своя син.
Разсъжденията на успокоения Ахил отвеждат не към боговете, а към една обобщена философия за живота. Мъртвият Хектор вече не е враг. Почитта, която Ахил му оказва, е почит към смъртта, пред която всички смъртни са равни. Древните гърци вярват, че след смъртта човешките души отиват в подземното царство на Хадес. Ако мъртвият не бъде погре*ан, душата му се скита по земята, гневи боговете и вещае нещастия. Извършването на погре*ален обред е неписан закон в обществото, валиден не само за Омировото време. Смъртта на всеки е определена още при раждането му. Това е съдбата. Според старогръцката митология човешкият живот е нишка, която държат в ръцете си неумолимите богини на съдбата — мойрите. Мойрата Клото преде нишката на живота и щом тя се скъса, идва смъртта. Втората мойра Лахеза изтегля жре*ия, който определя земния път на човека, а третата мойра Атропа записва всичко на свитък. Каквото е запи сано, не може да се промени. Съдбата носи огорчения, когато човекът я знае предварително като Ахил, но н в неведението си той е трагичен, защото „никой от хората свойта съдба не избягва”, За човека остава само това, към което Ахил призовава стареца Приам — да се примири и да приеме и доброто, и злото, което му е отредено. Човекът трябва да преодолява трудностите, да страда и да посреща радостите след тях. Добро й зло, живот и смърт, мир и война вървят заедно. И в най-трудните моменти животът продължава. Омировото внушение е животът трябва да бъде ценен и уважаван. Всяко събитие в него е важно. Такова отношение към живота Омир внушава чрез величествено спокойния епичен тон на повествование. Наслагващите се детайлни описания създават впечатлението за широко и пълно отразяване на една многообразна действителност.
Художественият стил на Омир се проявява както в предмета на епическо изображение, така и в начините на това изображение (художествена действителност и художествен език).
Омир използва сюжети и герои, познати от митологията, като се отнася към тях естетически. Героите са „силни”, „красиви”, „божествени”, „благородни”. Те си служат със „свещени”, „прекрасни” вещи — облекло и оръжие, които им придават великолепие с блясъка си.
Военният бит е пояснен и допълнен чрез картини от мирния живот, а не обратното. Подобен начин на сравнение показва, че точно мирът е по-ясен, по убедите лен, по-близък на поета. Част от художествената действителност на „Илиада\" са боговете и съдбата. За разлика от митологичните богове Омировите са „само обобщение на човешките чувства и настроения, на човешките постъпки и воля. Ако една или друга постъпка на човека се обяснява с волята на боговете, това означава, че дадената постъпка е извършена от човека в резултат на негово вътрешно решение, толкова дълбоко, че самият човек го преживява като нещо, зададено му извън него.\"
Стилът и езикът на Омировия епос се отличават с голяма строгост и традиционност. В него се преплитат архаично и съвременно. Архаизацията се състои в това, че поетът възстановява митовете от древната критско-микенска култура със свойствената им строгост на поетичната форма. От друга страна изпълва традиционната форма с ново съдържание, като отразява психологията и възхода на гръцката демокрация.
Художествените изразни средства, с които Омир си служи, най-често са: многократни повторения, постоянни епитети, разнообразни сравнения, тържествена реч.
Единственият метрически размер, използван в епоса, е хекзаметьрът. Той е далеч от разговорната реч, но изцяло съответства на вековните епически традиции.
Всичко, описано в “Илиада”, я превръща в енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци, без която културното развитие на Европа би било невъзможно.

CaseY_StoneR
12-22-2008, 20:01
http://download.pomagalo.com/158896/da+se+zavyrnesh+ot+dimcho+debelyanov/?search=7534375 - можеш ли да ми го дадеш по скайп --> drago_stoner . 10x предварително :)

shadow4e
12-27-2008, 23:59
И аз имам нужда от помощ :)
http://download.pomagalo.com/61638/trudovo+pravo/?search=7578369


Засега само това, ако може. :)

Lysit0
12-28-2008, 09:59
И аз имам нужда от помощ :)
http://download.http://www.teenproblem.net/school/61638/trudovo+pravo/?search=7578369


Засега само това, ако може. :)



3аповядай:


ТРУДОВО ПРАВО

1

Предмет и система на ТП –

като правен отрасъл и като наука. Функции на ТП

Предмет на ТП – ТП е нов правен отрасъл. До началото на 19в. е част от
ГП и неговата уредба е била следствие на римското разбиране за тези
отношения, които възникват при отдаване на работната сила. Римското
право е познавало 2 вида договора за наем: на вещи и на труд.
Следователно обществените отношения (ОО), които са били използвани от
правото са ползвали тези 2 вида договори. С развитието на индустриалните
форми на производството уредбата на ГП не може да обслужи ОО, свързани с
отдаването на работната сила и се привнасят нови елементи. Така се
получава една обособена уредба. Спецификата е в носителя на работната
сила – ЧОВЕКЪТ. Това налага и уредбата на работното време и почивките.
Възнаграждението е съобразено с човешката личност – цял институт;
безопасни и здравословни условия на труда.

В периода между 2-те световни войни се вижда, че е необходима
самостоятелна правна уредба, която се отделя от ГП. Но то остава своите
следи – ТП използва понятията “субективно право”, “договор”,
“недействителност” и т.н. Кой е специфичният предмет на правно
регулиране? – Онези ОО, които се поддават на трайно регулиране.

Центърът, около който те се създават и възникват, това е ТРУДЪТ. Затова
и тези отношения се наричат трудови отношения (ТО). Трудът е
целесъобразна човешка дейност, при която човек, използвайки своята
физическа и психическа енергия, създава блага, които имат потребителска
стойност. Трудовата дейност може да бъде само човешка.

В хода на трудовата дейност хората влизат в отношения помежду си. ТО
подлежат на правно регулиране и те са в основата на ТО, предмет на КТ –
чл. 1(1).

1. Същински ТО – създават се от контакта на хората и машините. Те се
свързват с начина, по който носителят на работната сила се свързва с
този, който има нужда от използване на работна сила. Условията, при
които се отдава работна сила (почивка, освобождаване от работа – болест,
майчинство, заплащане, начинът, по който може да се защити носителя на
работната сила) това са ТО според чл. 1(1) на КТ.

2. Отношения, непосредствено свързани с трудовите. Те не са трудови, но
влизат в правното регулиране. Те са такива, които непосредствено
предхождат или следват ТО. Те са пряка последица от тях. Такива са:

Отношения, свързани с професионалното сдружаване;

Отношения, свързани с тристранното сътрудничество – чл. 3 до чл. 3е КТ.
Държавата трябва да вземе мнението на работодателите и синдикалните
организации – Национален съвет по тристранно сътрудничество (НСТС);

Трудови спорове – глава 18 от КТ. Те са свързани със спорове или относно
възникването, или относно преустановяването на работната сила;

Глава 14 КТ – Социално-битово и културно обслужване, бази за отдих и
колективно хранене;

Контрол за спазването на трудовото законодателство и отговорността.

Между двете групи отношения съществува генетична връзка. Наличието на
същинските ТО предхожда и е условие на пораждане на втората група.
Втората група оказват влияние върху същинските ТО и при определени
случаи могат да ги променят. Двете групи отношения се пораждат в
различен темпорален момент – първи са същинските ТО, но и двете групи са
с еднакво значение.

Промените са свързани със субектния обхват на лицата, за които се
отнасят: отношения, свързани с търговията, занаятите, земеделски стопани
– работейки за своя сметка – тук не може да се говори за ТО, защото не
отдават никому работна сила.

Обособяват се държавни служители, които упражняват властнически
правомощия и те са отделени от ТП – техните отношения са
административни. Непрекъснато се разширява предметният обхват на ТП,
създават се нови правни институти – избор и конкурс, имуществена
отговорност на работодателя при увреждане живота и здравето на
работниците; колективното ТП включва Колективни трудови договори.

Място на ТП в системата на правните отрасли – ТП се отграничава по своя
предмет и способи, но неговата връзка с останалите правни отрасли се
базира било на генетичния произход, било на способите на правно
регулиране:

Най-близка е връзката му с ГП и тя личи от използваните понятия. В ТП
субсидиарно се прилагат нормите на ГП, когато работникът или служителят
са причинили вреда. В ТП не се отговаря за неимуществени вреди и
пропуснати ползи, когато вредата не е причинена умишлено – чл. 203(2)
КТ. Борави се общото понятие недействителност, а не с нищожност и
унищожаемост. Чл. 13 и 14 от ЗЗД – за момента на съвпадане на волите на
двете страни.

ТП се отличава от Осигурителното право (ОП) – ОП произлиза от ТП. Имат
различен субектен и предметен обхват – лицата осигуряват не само себе
си, а военни и др. Субекти са осигурител - осигурено лице – осигурителен
орган. Следователно ОП се занимава с отношения, които следват или
предхождат ТО. Те възникват при определени рискове – болест, майчинство,
смърт и т.н. При задължителното обществени осигуряване методът е на
власт и подчинение. При доброволното обществено осигуряване –
равнопоставеност. ОП има общи черти с ТП – голяма част от осигурените
лица имат качеството на работник или служител; част от осигурителните
права възникват от наличието на трудов стаж; размерът на осигуряването е
процент от брутното трудово възнаграждение.

Самият отрасъл ТП е специфичен и отделен, което дава отделна система:
има се предвид групирането на правните норми. Системата се състои от две
части:

1. Обща част – занимава се с въпросите на предмета, основните принципи,
методът и общото понятие “Трудово правоотношение” (ТПО). Тези правни
норми се съдържат в Конституцията, общите положения на КТ, ЗУКТС (Закон
за уреждане на колективните трудови спорове), ЗЗБУТ (Закон за
здравословни и безопасни условия на труда);

2. Специална част – включва изучаването на отделните правни институти –
два големи дяла: индивидуално и колективно ТП. Индивидуалното ТП урежда
отношенията между Р/С и РД и включва възникването и прекратяването на
ТПО, работно време и почивки, професионална квалификация, дисциплинарна
отговорност на Р/С, отговорност на РД при увреждане живота или здравето
на Р/С, трудова книжка и стаж, индивидуални трудови спорове.
Колективното ТП се занимава със защитата на колективния интерес. То
включва институти, които обуславят необходимостта от сдружаване на Р/С и
РД, тристранно сътрудничество, колективно преговаряне, КТД, колективни
трудови спорове и начини за разрешаването им. В специалната част на ТП
има част за контрол и спазване на трудовото законодателство.

Функции на ТП – основни насоки.

Функциите се извличат от правната уредба. Те се делят на две:

1. Закрилна функция – тя е иманентно присъща на ТП. Тя е производна на
цялата трудово-правна уредба и започва от възникването на ТПО –
минимална възраст (16г.), минимален размер на отпуската, минимален
размер на заплащането.

2. Производствена функция – тя е контрапункт на закрилната функция. Тя
е установена, защото е необходимо координиране на действията на
участниците в ТПО. РД установява задълженията за Р/С.



2

Метод на правно регулиране на ТП

Метод на правно регулиране – съвкупност от специфични начини и способи
за регулиране на ОО от държавата и служат за въздействие върху
поведението на лицата. Методът на правно регулиране на ТП – господстващо
е становището, че то е съвкупност от начини и способи, които се
използват от законодателя и които са в различно съотношения помежду си в
отделни правни отрасли. Тези способи в ТП се делят според:

Според положението на регулиращият орган в йерархичната структура на
държавните органи:

Централистично – от държавните органи;

Децентралистично – от местните органи;

Според положението на страните една спрямо друга:

Метод на равнопоставеност – в ТП се използва предимно този метод.
Подчинеността на работника или служителя (Р/С) е организационна, но не е
юридическа в смисъл на надмощие на работодателя (РД);

Метод на власт и подчинение;

Според свободата на страните само да определят поведението си:

Императивно регулиране – постига се с повелителни правни норми и не се
допуска отклонение от правната норма – когато се касае за закрилни
разпоредби: абсолютно и относително императивно регулиране (за работно
време през нощта, междудневна и междуседмична почивка, годишен платен
отпуск);

Диспозитивно регулиране – особено характерно за ТП – позволява на
страните да определят само своето поведение чрез споразумение или да
дерогират предписаното в закона – “..., освен, ако страните не са
уговорили друго”.

Според субекта, който осъществява регулирането:

Държавен или Недържавен;

Това деление е условно. В ТП има регулиране, което се осъществява от
недържавни субекти – от РД, Колективни трудови договори (КТД).
Законодателят е предоставил тази функция на тези органи, следователно
това е опосредено държавно регулиране. Държавното регулиране се
осъществява от нормативни актове на НС, МС, министри.

3

Източници на ТП. Видове ТПН

Източник на ТП са особени правила за поведение, облечени в правни норми
(ПН), санкционирани от държавата и регулиращи обществените отношения.
Това са трудово-правните норми (ТПН) – белези:

характеризират се със своята множественост на нормативните актове;

многостепенност – съдържат се в цялата йерархия на нормативните актове –
от Конституцията до актове на министри;

особена група актове са недържавните актове, издавани от недържавни
органи;

обхващат не само норми на вътрешното законодателство, но и актове, по
които България е страна;

Има две големи групи източници: вътрешноправни и международни –
обнародвани и влезли в сила. Според Решение № 7 на КС– те се намират
след КРБ, но преди законите от вътрешното законодателство. Източници:

КРБ;

ратифицирани, обнародвани и влезли в сила международни актове;

закони;

актове на МС (постановления, правилници и наредби);

актове на отделни министри (наредби);

актове на недържавни органи;

КРБ (12.07.1991) – нормите за регулиране на трудовите отношения:

чл. 16 – Принцип на закрила на труда, което става със закон;

субективни права, установени в чл. 48, 49, 50 – право на труд, право на
възнаграждение, свободен избор на професия и място на работа, забрана за
принудителен труд, право на почивки, право на сдружаване, право на
стачка. Те не могат да се отменят или изменят със закон. Законодателят е
отредил, че трудовите права са сред основните и могат да се защитават
пред съд.

Международни актове – България е страна-участник в редица международни
организации. Такива актове са универсални и специални:

универсални – Всеобща декларация за правата на човека;

двата пакта на ООН от 1966г.: Международен пакт за граждански и
политически права и Международен пакт за икономически, социални и
културни права. За България са влезли в сила от 1976г.;

Европейска конвенция за правата на човека и основните свободи,
ратифицирана от България през 1992г.;

Европейска социална харта;

специални – уреждат и закрепват само трудови права – препоръките на МОТ
(България е член от 1920г.). Тези актове се отнасят само до отделни
институти на ТП като: труд на непълнолетни, минимална възраст за работа
и др.

Законите – делим ги на:

- актове, които установяват обща уредба на ТО и се отнасят за всички
Р/С – КТ, ЗУКТС, ЗЗБУТ, ЗНЗ (Закона за насърчаване на заетостта). КТ
дава уредба по същество на ТО – чл. 3, 4, 9, 15, 16, 18 – няма нужда от
подзаконови актове. КТ урежда минимално необходимите условия, под които
не може да се слиза. КТ дава простор на ТО чрез КТД. ЗЗБУТ е устройствен
закон, който урежда органите и условията, при които се осъществяват ТО.
ЗУКТС урежда отношенията при конфликт между Р/С и РД. Урежда два способа
за уреждане на конфликта: 1. доброволни – от преговори до арбитраж и 2.
силови – стачка;

- специални: Закон за народната просвета, Закон за висшето образование,
Закон за съдебната власт, Закон за железниците – при тях се прилага КТ,
само доколкото специални норми не го дерогират. Тук стоят и указите на
бившия Държавен съвет (имат сила на закон) – Указ 10/74 от 1974г. за
ограничаване заемането на материално-отчетнически длъжности от осъдени
лица.

Подзаконови нормативни катове:

Актове на МС: актове, които се приемат с постановления + наредби +
правилници и актове, които се приемат само с постановления. Към актове
на МС спадат например: Наредба за намаленото работно време, Наредба за
трудовата книжка и трудовия стаж и т.н.;

Актове на отделни министри – наредби от министъра на труда и социалната
политика и от министъра на здравеопазването. Чл. 333(1)т. 3 КТ – Наредба
№ 5 – при исхемия, диабет, нервни болести и онкологични.

Недържавни източници – имат регулативен ефект:

.КТД;

Правилник за вътрешния трудов ред – чл. 187, т.10 КТ;

Решения на общото събрание по въпросите за социално-битовите условия;

Съдебна практика – няма единодушно становище дали е източник или не.

Тълкувателните решения на Върховните съдилища са източник на правото.
Задължителни са за изпълнителната и съдебната власт – В. Таджер, М.
Павлова, Ат. Василев;

Съдебната практика не е източник, защото тя е държавно-властническа
дейност по разрешаване на правни спорове. Различава се от
нормотворческата дейност, по това, че не се създават нови правни норми.
(Белезите на Нормативните актове са: издавани от съответен компетентен
орган, неперсонифицирани, с перманентно действие).

ВИДОВЕ ТРУДОВОПРАВНИ НОРМИ (ТПН) :

Адресати са Р/С, РД, техните сдружения;

Предмет на регулиране са ТО, отнасящи се до възникването, изпълнението и
прекратяването на трудовите отношения;

Начин на създаване – от държавни и недържавни органи;

Структура – от една част – съдържа само хипотеза и диспозиция.
Санкционните норми – при неправомерно и противоправно поведение.

ТПН се делят на:

1.Според ранга на нормативния акт, в който се съдържат и органът, който
ги е създал: ТПН от КРБ, ТПН, съдържащи се в законите и подзаконовите
нормативни актове, ТПН от недържавни органи;

2. Според приложното поле: за всички Р/С или само за отделни категории
Р/С;

3.Според съдържанието: задължаващи, оправомощаващи, заповядващи;

4.Според свободата на действие на страните: императивни и диспозитивни
и ограничено императивни (определят минимална или максимална свобода на
действие);

5.Според това дали установяват права и задължения или реда за тяхната
защита: материални и процесуални. Материалните норми действие само за
напред. Процесуалните – обратно действие;

6.Фикции и презумпции: законодателят съзнателно се отклонява от реално
съществуващото и приема за съществуващо нещо, което не съществува.
Презумпциите съдържат предположения, направени от един известен за друг
неизвестен факт. Те биват: човешки или законови, оборими (чл. 8/2/ КТ;
чл. 69/1/ КТ) или необорими;

4

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ на ТП

Понятието “Основен принцип” на правото означава основно, ръководно
начало за изграждане на правна система. Основните принципи могат да са
закрепени в правни норми или да се извеждат от правни норми. Служат за
основа на конкретни правни институти и при изменение на трудово-правната
уредба трябва да се съобразят с основните принципи на ТП. Служат за
тълкуване при празноти в трудово-правната уредба. Основните принципи са
относително трайни и по-бавно изменящи се. Промяната на основните
принципи води до множество промени в отделните правни институти и това
става рядко.

Делят се на две части:

1. Основни принципи за целия правен отрасъл;

2. Основни принципи за отделни правни институти - принцип за спазване
на трудовата дисциплина, законоустановеност на основанията за
прекратяване на ТПО;

Правото на труд е субективно право и основен принцип (Между основен
принцип и субективно право има различия. Всяко субективно право, съдържа
благото, предоставено на неговия носител за задоволяване на неговите
нужди. Основният принцип е с по-голяма дълготрайност).

Основни принципи на ТП:

1. Свобода на труда – КРБ – всеки един гражданин на РБ може да
упражнява трудовата си дейност както и където намери за добре, без да е
ограничаван от законови норми в широк смисъл. Юридически гаранции –
влизането в ТПО може да стане чрез свободно и доброволно изявена воля на
лицето; ако служителят не желае да изпълнява задълженията си следва
невъзникване на трудово-правна връзка (чл. 63, чл. 86 КТ), с
предизвестие за едностранно прекратяване на трудово-правната връзка (чл.
336 КТ); забрана за принудителен труд (РБ е ратифицирала конвенциите за
забрана на принудителния труд);

2. Принцип на закрила на труда – установен в цялото ни трудово
законодателство. Осъществява се чрез установяване на минимум условия,
които не могат да бъдат преодолени дори при съгласие и на двете страни
(минимален размер на отпуската, майчинство, междудневна и междуседмична
почивка, минимален размер на заплащането, минимален размер на
допустимото трудово възнаграждение, основания за уволнение, възможност
за защита чрез искове при незаконосъобразно уволнение), (чл.16 КРБ –
трудът се закриля със закон);

3. Принцип на равенство пред закона и забрана за дискриминация – КРБ,
КТ – означава всички да имат еднаква възможност и средства за влизане в
ТПО. Забрана да се използва състояние на лицето или полова
принадлежност, семейно, обществено, материално положение. Чл. 8(3) КТ
изрично изброява принципите на дискриминацията. Те са свързани или с
привилегии или с ограничения. Дискриминацията може да бъде пряка или
непряка (чл. 8/3/;параграф1, т. 7 ДРКТ дава определение за непряка
дискриминация);

4. Личен характер на трудовите права и задължения – работната сила не
може да бъде отделена от човешката личност. Придобитите права и
задължения са непрехвърлими, незаместими, ненаследими. Установяват се
институти като “трудова дисциплина”, “отпуски”, “почивки”;

5. Добросъвестност при изпълнение на трудовите задължения - чл. 8(1)
КТ – РД трябва да докаже недобросъвестността на Р/С – легална
презумпция;

6. Принцип на социалния диалог – нов принцип от 1992. Има няколко
аспекта:

- тристранно сътрудничество в ТПО - преди издаване на съответния акт,
държавата трябва да вземе мнението на синдикалните и трудовите
организации – чл. 3 до чл. 3е КТ;

- двустранно сътрудничество - РД и синдикални организации (СО)
преговарят за условията;

- участие на Р/С в управлението на предприятието (най-слабо застъпена
страна);

7. Реалност и гарантираност на трудовите права – не се споделя
единодушно в теорията и този принцип е спорен, защото не само трябва да
са създадени юридически гаранции, а и те да работят;

5

ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ – понятие, обща х-ка, видове

Правната категория ТПО е непосредствено свързана с предмета на правния
отрасъл ТП.

О. ТПО - регулирано от правото, ОО между Р/С и РД при/по повод
отдаването на работна сила.

ТП урежда възникването, съществуването, изменянето и прекратяването на
ТПО.

Понятието ТПО е доктринално понятие, научна абстракция. Изградено е
върху общото учение за правоотношението. В теорията заслуга има професор
Радоилски, повлиян от съветската школа – Александров “Трудовое
правоотношение”, Иванов, Орловски.

В България, трудово-правната литература заслуга за учението за ТПО има
проф. Мръчков, който доразвива доктриналното понятие за ТПО. Понятието
ТПО не е само доктринално, но и легално (не се среща често). То се
използва само и единствено в смисъл на индивидуално ТПО (ИТПО) – глава
5, глава 16. В науката за ТП, ТПО се употребява в по-голяма степен.
Според едно становище ТПО е родово понятие с два вида – индивидуално и
колективно.Това родово понятие съдържа редица белези, които очертават
облика му:

чрез него и посредством него правните норми намират проявление;

негов предмет – най-съществен белег на ТПО е че възниква при/по повод
отдаване на работна сила от Р/С на РД;

регулативният елемент е свързан с редица права и задължения, но фокусът
е върху работната сила и условията, при които тя се отдава;

трудово-правната връзка са правата и задълженията – субективни права и
задължения, с оглед гарантиране упражняването и спазването им;

ТПО е саморегулиращо се и самозащитаващо се. Саморегулиращо – условия,
които имат нормативен характер. Самозащитаващо – уредени са възможности
и механизми, чрез които да се защитят установени права, не само чрез
намесата на трети, независим орган, но и чрез действията на участниците
в самия трудов процес (чрез доброволни способи или правото на стачка,
чрез възможността едностранно да се прекратят трудовите задължения на
работника, когато има опасност за неговото здраве);

Второ определение - ТПО е, уредено от трудово-прани норми, ОО, което
възниква при/по повод предоставяне на работна сила от Р/С на РД,
определяйки условията за нейното предоставяне и използване, и съдържа
произтичащите от товаП и З, както и тяхната защита и самозащита.

ТПО се проявява чрез своите видове – индивидуални и колективни. Общи
белези за двата вида са:

ИТПО и КТПО имат общ предмет – престация на работна сила + условията за
извършването и;

Сходство в субектите. В ИТПО Р/С и РД участват в индивидуалното си
качество, а в КТПО те участват чрез своите колективни организации;

ИТПО и КТПО се уреждат от ТПН;

Различия м/у ИТПО и КТПО :

Интересът – ИТПО защитава индивидуалния интерес, а КТПО – колективния;

Разлика по правните им признаци – различни субекти, разлика в
съдържанието на самото правоотношение. Различни са юридическите факти,
от които възникват ИТПО и КТПО (трудов договор, конкурс, избор – КТД,
решение на общото събрание).

Някои автори не се съгласяват с тази конструкция на понятието ТПО. В
определението се наслагват елементите на ИТПО и КТПО. Белегът на
предмета трябва да бъде наемният труд, а не работната сила. Следователно
ОПРЕДЕЛЕНИЕ:

ТПО е уредено от трудово-правни норми правоотношение, имащо за
предназначение да уреди отношенията, свързани с наемния труд.

Тук не се съдържат субектите и съдържанието, но те се съдържат
иманентно. От тук следва ОПРЕДЕЛЕНИЕ 2:

ТПО е уредено от трудово-правни норми правоотношение, имащо за
предназначение да уреди отношенията, свързани с наемния труд, между Р/С
и РД (техните организации) и съдържащо произтичащите от това права и
задължения (родово понятие за определението).

Двата вида ТПО са генетично свързани. ИТПО предхождат КТПО, а КТПО
оказват влияние върху ИТПО и ги модифицират. По-добре уредените КТПО
имат сила пред ИТПО. Чл. 74: КТПО в този случай имат приоритет, а ИТПО
не могат да им противоречат, а се дерогират.

6

ИТПО – понятие, правна характеристика

ИТПО е легално понятие - чл. 1(2) КТ. ИТПО е едно регулирано от ТП ПО
между Р/С и РД, по силата на което Р/С се задължава да предостави на РД
работната си сила, като изпълнява определена трудова функция и спазва
трудова дисциплина, а РД се задължава да плаща този труд според неговото
количество и качество и да осигури безопасни условия на труд. ИТПО носи
всички белези на правоотношението като се характеризира със своите
субекти и съдържание.

Страните - всяка от тях придобива права и поема задължения. Следователно
ТПО е двустранно, то е сложно, защото има повече от едно право и едно
задължение. Отделните права и задължения могат да бъдат обект на отделни
претенции. ИТПО е синалагматично /взаимно обусловено /- това означава,
че упражняването на права е обусловено от изпълнение на задължения. Тази
обусловеност не е пълна, а изключителна: ако работникът не е изпълнил
задълженията си, това не го лишава от правото му да изисква от РД да му
осигури безопасни условия на труд. ТПО е лично (intuitu personae). Р/С
се задължава да предостави своята работна сила, не чрез представител.
Правата и задълженията са незаместими, непрехвърлими, ненаследими. От
това следва подчинеността. ТПО е винаги възмездно - чл. 242 КТ, дори
когато страните постигнат съгласие за обратното. ТПО е едно продължаващо
ПО, не се прекратява при изпълнение, поражда се ново задължение за
изпълнение - гл. 16 КТ. Съществен белег е интересът - ТПО обслужва
интереса на Р/С и на РД.

7

РАБОТНИКЪТ като субект на индивидуалното трудово правоотношение

Изискванията за придобиване на качеството работник или служител обхваща
общите изисквания, на които трябва да отговарят лицата, за да станат
работници или служители, и специалните изисквания, на които трябва да
отговарят лицата за заемането на конкретна работа или длъжност във всеки
отделен случай – професионална квалификация, общ и специален трудов стаж
и др.

Общо изискване за придобиването на качеството на работник или служител е
трудовата дееспособност на лицето. Тя е специална спрямо общата
гражданска дееспособност, която възниква с навършването на 18-годишна
възраст (чл.2 ЗЛС). Общото между гражданската и трудовата дееспособност
е, че и двете са признати и уредени от закона (чл.2 ЗЛС и чл.301-302 КТ)
способност на ФЛ с лични действия да придобиват П и да поемат З. Тя не
може да бъде предмет на уговаряне, разширяване или ограничаване между
страните или налагана с едностранни действия. Не е допустим и отказ от
нея. Както гражданската, така и трудовата дееспособност се състои в
способността да се извършват правомерни юридически действия.
Дееспособността е израз на свободата на гражданите.

Трудовата дееспособност има и особености. Тя е признатата от КТ
способност на ФЛ да придобиват права и да поемат задължения, свързани с
отдаването под наем на работната сила за ползване от друго лице –
работодателя. Трудовата дееспособност има за свой предмет участието в
труда. Като функция на работна сила, която се съдържа само в личността
на ФЛ, трудът се състои само в конкретни лични действия, които не могат
да бъдат извършвани от другиго чрез представителство. Трудовата
дееспособност възниква с навършването на определена възраст. Тя се
нарича още минимална възраст за постъпване на работа. По българското
трудово право тя е навършването на 16 години – чл. 301(1) КТ.
Съображенията за това произтичат от необходимостта да се осигури
нормалното развитие и съзряване на децата и юношите и тяхната закрила.
Степента на зрялост и възрастта, на която тя се достига, се определя
като обща минимална възрастова граница. По изключение трудовата
дееспособност може да възникне и преди навършване на 16-годишна възраст.
Трудовата дееспособност в тези случаи е ограничена. Тя може да бъде
разделена в три групи:

а) лицата от 15 до 16-годишна възраст. Тяхната трудова дееспособност
възниква само за определена група работи, които са “леки и не са опасни
или вредни”. “Леки” са работите, които не са свързани предимно с
физическо и умствено натоварване и напрежение. “Опасни” са работите,
които съдържат възможност от увреждане на живота, здравето и
работоспособността, както и тези, които могат да се отразят
неблагоприятно върху бъдещото развитие на тези лица. А “вредни” са
работите, които чрез химическото, биохимическото и физиологичното
въздействие на извършваните трудови дейности или на условията, при които
се извършват, могат да предизвикат отрицателно въздействие.
Законодателството установява в специален списък, утвърден от министъра
на труда и социалната политика и министъра на здравеопазването, видовете
работи, които не са леки и са опасни и/или вредни, поради което са
забранени, защото се отразяват отрицателно върху нормалното физическо,
умствено и нравствено развитие на лицата от 15 до 16-годишна възраст.

б) лица под 15-годишна възраст. Това са лицата от 13 до 15-годишна
възраст. Те могат да бъдат приемани само на определени видове работи –
на ученически длъжности в цирковете: момчета, навършили 13-годишна
възраст, и момичета – 14-годишна възраст.

в) третата група са деца за участие в епизодични дейности: участие в
снимане на филми, театрални, оперни и други подобни представления,
концерти и др. те предпоставят еднократни и във всеки случай
по-краткотрайни трудови дейности и са наложени от сценария на самите
драматургични произведения. Долната възрастова граница на тези лица не е
фиксирана.

Трудовата дееспособност възниква с навършването на 16-годишна възраст !

Особености съществуват за възникването на трудовата дееспособност на
лицата под 16-годишна възраст. За нея е установена специална процедура –
чл.302(1) КТ:

а) извършване на обстоен медицински преглед, който установява общото
здравно – физическо и психическо, състояние на лицето;

б) съставяне на медицинско заключение, което се основава на медицинския
преглед и данните от него;

в) разрешение на инспекция по труда по местонахождение на работата, на
която лицето желае да постъпи. То се издава въз основа на медицинското
заключение и след преценка на районната инспекция по труда.

След като възникне, трудовата дееспособност продължава да съществува
поначало до края на живота на лицето. Тя не е ограничена от определена
възрастова граница и се характеризира с едно продължаващо трайно
състояние на лицето. Обстоятелството, че след навършване на определена
възраст (пенсионна възраст), когато при наличието и на други изисквания
лицето придобива право на пенсия и преустановява активната си трудова
дейност, не означава, че загубва трудовата си дееспособност или че тя
бива “погасена” от правото му на пенсия, а само че той престава да се
ползва от нея за редовна и системна работа по трудово правоотношение.

Отменянето на трудовата дееспособност е допустимо само при поставяне на
лицето под пълно запрещение по чл.5 (1) ЗЛС, когато непълнолетните или
пълнолетните страдат от слабоумие или от душевна болест, поради което не
могат да се грижат за своите работи.

По-многобройни са случаите на ограничаване на трудовата дееспособност.
Ограничаването на трудовата дееспособност е намаляване на обема й с
оглед на определени трудови дейности. Въвеждането на ограничения винаги
има частичен характер. Те са поначало временни: съществуват и действат
за определен период време или докато трае определено състояние.
Извършват се винаги въз основа на закона, посредством:

а) актове по трудовото ПО. Лица, осъдени за определени изчерпателно
изброени престъпления – против собствеността, документни престъпления и
др., не могат да бъдат назначавани и да заемат материалноотговорни
длъжности, както и длъжности, свързани с упражняването на контрол върху
лица, заемащи такива длъжности. Тези ограничения действат до
реабилитирането на тези лица по НК.

б) съдебен акт:

осъдителна присъда, с която е наложено наказание по чл. 37, ал.1, т.6 и
7 НК – лишаване от право да се заема определена държавна или обществена
длъжност и лишаване от право да се упражнява определена професия или
дейност за престъпления, предвидени в особената част на НК;

съдебно решение за поставяне под ограничено запрещение.

в) наложено административно наказание. Ограничаването на трудовата
дееспособност в тези случаи е последица от административно наказание
“временно лишаване от право да се упражнява определена професия” (чл.13,
б.”а” ЗАНН). Това наказание се изразява във временна забрана за
нарушителя да упражнява професия или дейност, във връзка с която е
извършено нарушението.

Трудовата дееспособност и българското гражданство:

Българското законодателство не предвижда принципно ограничаване на
трудовата дееспособност в България на лица, които са чужденци или са без
гражданство.

а) За заемането на определени длъжности и изпълнението на определени
работи е установено изискването за българско гражданство – за лицата от
гражданския летателен състав, за корабния екипаж на българските кораби и
др.

б) Чужденците, които пребивават постоянно в страната, както и лицата, на
които е предоставено право на убежище или признат статут на бежанец,
могат да постъпват на работа по трудово правоотношение по реда,
установен за българските граждани.

в) Чужденци, които постъпват на работа в страната въз основа на
специално разрешение от Националната служба по заетостта, издадено по
искане на работодателя. То се издава при наличието на определени условия
и за срок до 1 година. Разрешението може да бъде продължено, ако са
налице условията за първоначалното му издаване.

Правни белези на работника или служителя:

Работникът или служителят е страна по ИТПО. Той е една от двете страни
по това правоотношение. И то тази, която е носител на работната сила,
предоставяна на другата страна – работодателя. Като страна по ИТПО той е
носител на права и задължения по него. Работникът или служителят е
винаги и само ФЛ. Работникът като страна по ТПО престира предимно
физически труд, т.е. мускулна и двигателна сила и енергия. А служителят
престира предимно умствена и нервнопсихическа енергия.

8

РАБОТОДАТЕЛЯТ като субект на ИТПО

Понятието “работодател” е легално определено в § 1, т.1 КТ. То има два
основни белега.

Работодателят е ФЛ или ЮЛ. Когато е ФЛ, то трябва да е граждански
правоспособно. А когато е ЮЛ – това му качество трябва да е придобито по
установения в действащото законодателство ред. Качеството на работодател
може да има и поделението на ЮЛ. Но тогава то трябва да отговаря на три
допълнителни изисквания:

а) да е организирано обособено, т.е. да има своя самостоятелна структура
или свързани звена, от които се състои;

б) да бъде икономически обособено, т.е. да има своя самостоятелна
разплащателна сметка;

в) да наема самостоятелно работници и служители по трудово
правоотношение.

Тези три признака трябва да бъдат заедно (кумулативно) налице, за да се
признае съответното поделение за работодател. В основата на понятието
работодател стои собственикът на оръдията и предметите на труда, който
наема чужда работна сила, за да я прилага към тях. Но възможно е
работодател да не е собственик, а арендатор, наемател или концесионер.
Изобщо това е лицето, на което се престира работната сила и което
разполага и стопанисва веществените условия на труда, за прилагането към
които му се престира работната сила.

Работодателят наема по трудово ПО чужда работна сила, за да я използва
за осъществяване на своя предмет на дейност. Той е “наемодателят” и
лицето, което “дава” работа. Това е неговата работодателска
правоспособност. Тя включва признатата му от закона правна възможност да
учредява трудови правоотношения, за да използва труда на наемните
работници и служители.

Работодателската правоспособност се изразява и в работодателската власт,
която включва следните основни права на работодателя:

да управлява трудовия процес;

да определя вътрешния ред за осъществяване на трудовия процес;

да упражнява спрямо наетите работници и служители дисциплинарни
правомощия.

Работодателската правоспособност възниква в различен момент при
различните видове работодатели. При работодател – ФЛ, работодателската
правоспособност възниква в момента, в който възниква неговата гражданска
дееспособност, т.е. с навършване на 18-годишна възраст. При
работодателите-ЮЛ, работодателската правоспособност настъпва в различни
моменти. За търговските дружества – от деня на вписване на търговското
дружество в търговския регистър. За организациите на бюджетна издръжка –
от утвърждаване на техния фонд работна заплата и щат.

При съвременните условия работодателят има и определена социална функция
и роля. Тя се изразява в задълженията по трудовото правоотношение, които
законът му възлага, към наемните работници и служители: справедливи
заплащане на работната сила, създаване на безопасни и здравословни
условия на труда; социално-битово обслужване на работниците и
служителите в предприятието и др. Колкото по-последователно той я
изпълнява, толкова по-ефективно работят за него работниците и
служителите.

Кръгът от лицата, които могат да бъдат работодатели, е широк. Това е
последица от прилагането на провъзгласения с Конституцията принцип на
свободната стопанска инициатива – чл. 19(2). При съвременните условия
най-често трудът по трудовите правоотношения се прилага като съвместен
труд на множество работници и служители, които работят заедно и
едновременно при един и същ работодател. Този съвместен труд изисква да
бъде организиран, координиран и управляван от работодателя в рамките на
неговата работодателска власт. В съвременните условия управлението на
съвместния труд на стотици и хиляди работници и служители се осъществява
от екип от ръководни служители – мениджъри, които управляват съвместния
труд. Това е неговата “администрация”. Преди всичко това е екипът, с
който работодателят ръководи трудовия процес и с който осъществява
работодателската власт.

Най-често употребяваното понятие в действащото трудово право, което
визира ръководството на предприятието, е “длъжностно лице”. То е легално
определено в § 1, т. 5 КТ и обхваща две категории служители:

лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес в
предприятието, в неговите поделения и низови звена;

специалисти във функционални и обслужващи звена на предприятието. Това
са лица с висше, средно специално образование, които притежават
специални знания в определена област на производствената и служебната
дейност на предприятието. Тези служители работят във функционални и
обслужващи отдели или звена на предприятието.

9

СЪДЪРЖАНИЕ на ИТПО

Съдържанието на ИТПО е съвкупността от П и З на страните по ТПО. В
основата му лежи отдаването под наем на работната сила на работника или
служителя и нейното производително ползване от работодателя под негово
разпореждане и контрол. По този начин се осъществява подчинеността на
работника или служителя на работодателя в трудовото правоотношение. Тя
се основава на неговата юридически свободна воля на работника или
служителя да встъпи в трудово правоотношение. Със своята лична воля той
се задължава да встъпи в ИТПО, като се подчинява на работодателя.
Свободната воля на работника или служителя обхваща задължението да се
подчини на работодателя и на установения от него ред, на неговите
указания, проверка и контрол. Правата и задълженията на страните по ИТПО
се структурират по специфичен начин. От една страна, се установяват
правните задължения на страните. От всяко от тези задължения се извеждат
правата на насрещната страна. Основните задължения и права тук
означават: най-важните за съдържанието на ТПО и общите за всички
работници, служители и работодатели П и З по ИТПО.

Основните задължения на Р/С по ИТПО са: да изпълнява възложената работа,
да се подчинява на законните разпореждания на работодателя, да има
коректно и лоялно поведение към него и към другите работници и служители
в предприятието и др. – чл. 124 и 126 КТ. А основните задължения на
работодателя по ИТПО са: да осигури нормални условия на работника или
служителя за изпълнение на възложената работа, да изплаща редовно
уговореното трудово възнаграждение на работника или служителя, да го
осигурява за всички осигурителни социални рискове и др. – чл. 124,
127-130а КТ.

Съдържанието на ИТПО е законово и договорно. В законовото съдържание се
включват всички императивни и диспозитивни разпоредби, които не са
дерогирани по силата на колективното трудово договаряне. В договорното
съдържание има две части – необходимо и факултативно. Факултативното се
състои от елементи, по които законът изисква страните да постигнат
съгласие – къде и какво ще работи работникът или служителят, какъв ще
бъде размерът на възнаграждението му и т.н. П и З , които са свързани
с възможни уговорки и не бъдат уговорени, не правят трудовото
правоотношение недействително.

10

Основания за възникване на ИТПО

ИТПО възниква от определени ЮФ. Те са от категорията на правопораждащите
правомерни юридически действия. Това са юридически действия, защото
централно място в тях заемат волеизявленията на правните субекти –
работник или служител и работодател. Те са активни юридически действия,
които се състоят в изрична външно изявена и обективирана воля. А са
правомерни, защото се правят в съответствие с и в изпълнение на
предписанията на правните норми. Основанията за възникване на ИТПО са от
категорията на правопораждащите ЮФ, защото от тях възникват нови ПО.

Правната уредба на основанията за възникване на ИТПО е законова. Тя се
съдържа преди всичко в гл. 5 КТ. В нея са включени трите най-често
прилагани основания за възникване на ИТПО:

трудов договор;

конкурс;

избор.

Основания за възникване на ИТПО се съдържат и в други закони – НК,
ЗИНаказанията. Пример – поправителен труд без лишаване от свобода;
административен акт за назначаване – за областни и заместник-областни
управители, заместник-министри и др.

Общото между основанията за възникване на ИТПО (трудов договор, конкурс
и избор) е, че водят до възникване на ИТПО. Неговото законово съдържания
е поначало едно и също, независимо от основанието, от което е
възникнало. Всички основания за възникване на ИТПО имат в състава си
изискването за доброволно и свободно изразена воля на работника и
служителя за възникване на трудовото правоотношение.

Между отделните основания съществуват и важни различия:

те се различават помежду си по юридически състав, от който възниква
трудовото правоотношение: един е този състав при трудовия договор, друг
– при конкурса и трети – при избора;

ролята на едни основания се изчерпва с учредяването на ИТПО и
определянето само на някои елементи от неговото съдържание (конкурса и
избора), с други отиват по-далеч (трудовия договор);

различия съществуват в субектите, които участват във формирането на ЮФ,
от който възниква ИТПО от една страна, и от друга – в субектите, между
които съществува ИТПО;

някои от основанията за възникване на ИТПО дават отражения и определят
основните особености на реда и основанията за прекратяването му – такива
са трудовият договор (чл.325 – 335 КТ) и изборът (337 – 340 КТ).

Значението на основанията за възникване на ИТПО се очертава в две
насоки:

а) за включването на гражданите в обществения труд.

б) за самото трудово ПО – те осъществяват връзката между правните норми
и ИТПО; те са основание за съществуването на трудовото правоотношение;
основанието за възникване на трудовото правоотношение определя и
съдържанието на ИТТПО; основанието за възникване на ИТПО дава отражение
и върху прекратяването му, т.к. прекратяването на трудовото
правоотношение е акт, обратен на възникването, поради което той отразява
в себе си и държи сметка за начина, по който ИТПО е възникнало.

11

ТРУДОВ ДОГОВОР – понятие, правна х-ка

Трудовият договор (ТД) е типичното и най-често използвано на практика
основание за възникване на ИТПО. Широката му приложимост се дължи на
големите възможности, които предоставя за изява на свободата на волята
на страните при учредяване и определяне на съдържанието на трудовото
правоотношение. Правната му уредба е най-пълна – чл. 61 – 76, 110 – 115
КТ.

КТ не дава легално определение на ТД, а урежда въпросите на ТД, които
смята за практически важни: страни, форма, съдържание, начало на
изпълнението, времетраене, договорите за допълнителен труд. Понятието
“трудов договор” има двояк смисъл:

ТД като правопораждащ ЮФ и правна сделка. Той изразява възникването на
ИТПО;

ТД като правоотношение, което се създава от ТД, т.е. като
трудоводоговорно правоотношение.

Страни по ТД са работникът или служителят и работодателят.

Работникът или служителят е страната, която отдава под наем и предоставя
работната си сила за ползване от другата страна. Работодателят е
страната, която наема работната сила на работника или служителя за
ползване.

Предмет на ТД е предоставянето и използването на работната сила.
Работникът или служителят трябва пръв да задължението си. Това е така,
защото поради естеството на престацията, която дължи, той пръв трябва да
я извърши, за да започне изпълнението на трудовото правоотношение. Но
работодателят трябва да създаде условия за изпълнение на възложената
работа. Това означава: предоставяне на уговорената работа за реално
изпълнение и на условия, при които се извършва работата; определяне на
работното място, осигуряване на материали и суровини и др. Ако
работодателят не създаде тези условия, не може да започне реалното
изпълнение на ТД. Все пак можем да дадем следното определение за ТД:

О. ТД – съглашение между Р/С и р-ля, с което Р/С се задължава да
предостави работната си сила за ползване от р-ля, като изпълнява
определена работа и се подчинява на установените от р-ля ред и условия
за това, а р-лят – да създаде необходимите нормални условия за
използване на работната сила и да заплати на работника или служителя
уговоренотоТВ.

Правна характеристика на ТД :

ТД е двустранен договор. За всяка от страните възникват насрещни права и
задължения. ТД е възмезден. Срещу престацията на работна сила на
работника или служителя работодателят му дължи трудово възнаграждение,
уговорено между тях по размер и платимо в определени срокове и
периодичност. ТД е синалагматичен. На задълженията на едната страна
съответстват задължения на другата. ТД е личен договор – intuitu
personae. Този характер на договора е с оглед личността на работника или
служителя. Той се определя от естеството на престацията на работната
сила – предмет на договора, която се съдържа в личността на работника
или служителя. ТД съдържа и редица имуществени елементи. Те изразяват
възмездния характер на трудовото правоотношение – задължение на
работодателя да изплаща трудово възнаграждение и други обезщетения на
работника или служителя; имуществена отговорност на работника или
служителя към работодателя, на работодателя към работника и служителя и
др. ТД съдържа и елементи на лична подчиненост и зависимост на работника
и служителя от работодателя, произтичащи от прилагането на наемния труд
под управлението и контрола на работодателя. ТД поражда едно
продължаващо правно отношение. Правата и задълженията по трудовото
правоотношение се осъществяват чрез многократно, постоянно и трайно
повтаряне във времето. ТД е консенсуален договор. Той се смята за
сключен в момента на постигане на съгласие между страните, изразено в
писмена форма, а не от момента на неговото реално изпълнение.

12

Сключване, съдържание и форма на ТД

Сключване на ТД :

ТД се сключва лично между Р/С и работодателя или негов представител –
чл. 61(1) КТ. Всеки от тях може да поеме инициативата и да направи
предложението за сключването на ТД. На практика най-често предложението
се прави от лицето, което желае да стане работник или служител, като
отправя писмена “молба” за това до работодателя и посочва в нея
характера на работата, за изпълнението на която иска сключването на
трудовия договор. Към молбата се прилагат определени официални
документи. Те са изброени в Наредба № 4 (ДВ, бр. 44 от 1993г.) за
документите, които са необходими за сключване на трудов договор,
издадена от министъра на труда и социалната политика. Тези документи са:
л.к. или друг документ за самоличност, документ за образование,
специалност, квалификация, документ за медицински преглед при
първоначално постъпване на работа и др. Други документи при сключване на
трудовия договор работодателят не може да изисква, освен ако това е
предвидено в специален закон. Представянето на тези документи е
задължение на лицето, което кандидатства за съответната работа. То
предшества сключването на ТД. Тяхното правно значение е да дадат
информация на работодателя за личността на кандидата, неговото
здравословно състояние и професионална квалификация, което допринася за
формиране на неговата воля за сключване на ТД при воденето на преговори.


След като предложението е направено, започват преговорите за сключване
на ТД, ако страната, към която е отправено, проявява интерес към него.
КТ не урежда тяхното протичане. Те де водят в свободна форма, без
специални изисквания и процедура. От страна на работодателя в тези
преговори участва самият работодател или лицето(лицата), което го
представлява. По изключение ТД може да се сключи и от по-горестоящ
спрямо работодателя орган – чл. 61(2) КТ. Особености при сключването на
ТД:

Момент на сключване на ТД. Това е моментът, от който насетне между
страните е налице един завършен и сключен ТД. Субсидиарно се прилага чл.
14 (1) ЗЗД: “Договорът се смята сключен в момента, в който приемането
достигне у предложителя”. Т.е. ТД се смята за сключен от момента, в
който подписаният от работодателя и от Р/С ТД или издадената от
работодателя заповед за назначение бъде получена от Р/С;

Начало на изпълнение на ТД. Това е постъпването на работа на Р/С. От
този момент той започва реално да изпълнява задълженията си и да ползва
в пълен обем правата си по трудовото правоотношение. Страните имат на
разположение две възможности:

Да не уговарят нищо изрично относно началото на изпълнението на ТД –
тогава влиза в действие чл. 63 (1) КТ – Р/С е длъжен да постъпи на
работа в едноседмичен срок от момента на сключване на ТД.

Страните изрично да уговорят срок, в който след сключването на ТД Р/С ще
постъпи на работа.

Съдържание на ТД:

Съдържанието на ТД е съвкупността от правата и задълженията на страните
по него. То се разделя на две големи части: законово и договорно.
Законово е съдържанието на ТД, което следва пряко от закона и се включва
в договора по силата на закона – в ш.см. на това понятие. Съдържанието
на П и З, които образуват законовото съдържание на ТД, са установени
общо за всички работници и служители предимно в КТ. Но те се съдържат и
в други закони или в подзаконови нормативни актове. Със сключването на
ТД страните се присъединяват към законовите разпореждания, без да могат
да ги изменят или отменят. Тяхната воля за сключване на ТД включва и
волята им за възприемане на елементите от неговото законово съдържание.
Законова част от ТД са: дисциплинарната власт на работодателя,
задълженията му да осигурява безопасни и здравословни условия на труда,
правото на работника или служителя на нормални условия на труд, защита
срещу незаконно уволнения и др. Договорната част от съдържанието на ТД
се включва изрично в ТД и се определя от волята на страните и
постигнатото съгласие между тях. Те са предвидени в чл. 66 КТ. Тази част
от съдържанието на ТД от своя страна обхваща две групи елементи от
съдържанието на ТД: 1. Елементи от минималното необходимо договорно
съдържание на ТД; 2. Елементи от допълнителното и факултативното
договорно съдържание на ТД.

Минималното необходимо договорно съдържание на ТД е определено в КТ. То
е минимално, защото ТД трябва да съдържа най-малко включените в него
елементи, за да се счита, че е сключен. А е “необходимо”, защото без
него няма сключен договор. Съобразно чл.66, ал.1, ТД трябва да съдържа
данни за страните и определя:

Мястото на работа;

Наименованието на длъжността и х-ра на работата;

Датата на сключването и началото на неговото изпълнение;

Времетраенето на ТД;

Р-ра на основния и удължения платен год.отпуск и на доп.платени годишни
отпуски;

Еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на ТД;

Основното и допълнителните ТВс постоян.х-р, както и периодичност на
плащането им;

Продължителността на работния ден и седмица.

ТВ включва определянето както на основното, така и на допълнителните
трудови възнаграждения. Тук са необходими три уточнения:

когато има сключен колективен ТД, с индивидуалния ТД може да се уговаря
само по-високо трудово възнаграждение, но не и по-ниско от уговореното с
колективния ТД;

второто уточнение се отнася до организациите на бюджетна издръжка – по
малки възможности за договаряне, т.к. средствата за работна заплата са
определени от бюджета по централистичен път;

всички допълнителни трудови възнаграждения, установени от МС, сега са в
минимални размери – чл. 244, т. 2 КТ, поради което могат на общо
основание да бъдат предмет на договаряне и в индивидуалния ТД.

Важно е, че ВИНАГИ ТД СЕ СКЛЮЧВА ПРЕДИ ПОСТЪПВАНЕ НА РАБОТА !

Допълнително и факултативно договорно съдържание на ТД. То обхваща
“други условия, свързани с предоставяне на работната сила” – чл. 66(2)
КТ. То е допълнително, защото се прибавя към и допълва минималното
необходимо договорно съдържание на ТД. А е и факултативно, т.е. възможно
незадължително, защото и без него ТД е сключен, щом като е постигнато
съгласие за неговото минимално необходимо договорно съдържание.

Договарянето – както колективно, така и индивидуално, не се допуска,
когато съответните въпроси са уредени с императивни законови разпоредби.
Изводът е: с ТД страните могат да се договарят по всички въпроси, които
изобщо не са уредени в закона, или ако са уредени в него, това е
направено не с повелителни, а с диспозитивни правни норми, позволяващи
страните да уговарят нещо различно от установеното в тях.

Форма на ТД. Формата е писмена, като условие за действителност. За
работодателя съществува задължение – чл. 62 (3) КТ – в 3-дневен срок от
сключване на ТД да изпрати уведомление до съответното поделение на НОИ –
Наредба № 5 от 02.01.2003г. – работодателят да уведоми НОИ, като
уведомлението трябва да съдържа данни за страните и съдържанието на ТД.
Уведомяването може да стане по три начина: интернет (електронен подпис);
на хартиен и на магнитен носител. Ако уведомлението е за повече от 5
работника едновременно – по интернет или на магнитен носител. Регистрира
се в нарочен регистър. Р/С трябва да се уведоми, че ТД е регистриран. От
този момент тече срокът за постъпване на работа. Ако работодателят
наруши разпоредбата на чл. 62 (3) КТ – чл.414 (3) КТ предвижда глоба в
размер на 1000 лв.

Чл. 63 (3) КТ предвижда едноседмичен срок за постъпване на работа, ако
не е уговорено друго. В рамките на този срок Р/С може да постъпи на
работа. Ако го пропусне трудовото ПО се смята за невъзникнало – чл. 63,
ал. 3, изр.2, КТ – освен ако това се дължи на независещи причини, за
които Р/С е уведомил работодателя до изтичане на срока. Независещите
причини се преценяват от работодателя. Ако Р/С е недоволен от преценката
на работодателя за независещите причини, може да предяви иск срещу
работодателя за обезщетение по чл. 213 (1) КТ.

Чл. 63 (4) КТ урежда начина, по който започва изпълнението на
задълженията по ТД. Този начин е постъпването на Р/С на работа. Законът
предвижда удостоверяване на началото на изпълнението – това става
писмено ! Това е важно, защото от този момент насетне за Р/С възникват
такива важни права като: правото на трудово възнаграждение, признаването
на времето за трудов стаж, отпуск, обезщетения и т.н. Удостоверяването е
писмено и може да стане по различен начин: чрез съставяне и подписване
на протокол или акт за встъпване в длъжност, писмено отбелязване върху
ТД на датата на постъпване на работа и т.н.

13

Трудова функция. Място на работа

Чл. 66 (1) КТ изисква с ТД да се определят мястото и характер на
работата и трудовото възнаграждение на работника или служителя.

1. Характера на работата. Това е трудовата функция на работника или
служителя. Тя се определя от предмета на дейността, която работникът или
служителят извършва, обема на работата и условията, при които я
изпълнява. Предметът на дейността се определя от съдържанието на
трудовите операции, които работникът или служителят трябва да изпълнява.
Обемът на работата определя колко и кои точно са тези операции.
Условията на работата определят средата, при която се изпълняват
трудовите задължения на работника или служителя. За да бъде реално и
конкретно уговарянето на трудовата функция, работодателят трябва да
предостави на работника или служителя длъжностната характеристика на
работата и да го запознае с нея – чл. 127, ал.1, т.4 КТ.

2. Мястото на работа. Това е териториално определеното пространство,
където работникът или служителят предоставя на работодателя работната си
сила и където той полага труда си. Чл. 66 (3) КТ установява три начина
на определяне на мястото на работа.

Първият е възприемане за място на работа на седалището на предприятието.
Това е мястото, където се намира неговото управление. Така е посочено в
КТ – доколкото друго не е уговорено или не следва от х-ра на работата.
Вторият начин е конкретизацията на мястото на работа в рамките и в
границите на седалището на предприятието. Седалището на предприятието не
винаги е достатъчно за нуждите на трудовото правоотношение.в тези случаи
е желателно да се уговаря и посочва в трудовия договор и съответното
звено: отдел, цех, лаборатория и друго вътрешно звено, в което
работникът или служителят ще полага труда си. Третият начин е определяне
на мястото на работа като следствие от характера на работата. Това са
случаите, при които характерът на работата предопределя и мястото,
където тя може да се изпълнява. Например – мястото на работа на влаковия
кондуктор е във влака в едно или друго направление, а не в седалището на
съответната гара.

Мястото на работата трябва да се различава от работното
място. Мястото на работата е по-широко понятие от работното място. То е
винаги в мястото на работата и част от него. Работното място е
помещението, цеха, стаята или друго подобно териториално определено
място в предприятието, където работникът или служителят работи. То се
определя едностранно от работодателя – “по негово указание” като част от
неговата работодателска власт.

14

СРОЧНИ ТРУДОВИ ДОГОВОРИ

Срочните ТД са “класически” вид ТД, които са познати са на всички
съвременни трудови законодателства. На българското законодателство те са
познати от 1936г., когато за първи път бяха уредени в чл. 14 НЗТД.
Срочните ТД в последните 5-6 години добиха широко разпространение. Това
се отнася за срочните ТД за определено време. Тенденцията е не само
национална, но и всеобща. Но на “българска почва” тя се изрази в
прекомерното им разширяване, съпроводено с някои уродливи форми. Това
наложи рязката намеса на законодателя при измененията на КТ през месец
март 2001г. Основната социална насока на тези промени е: ограничаване на
прекомерното разширяване под натиска на работодателите на срочните ТД за
определено време.

Видове срочни ТД :

Срочните ТД по действащото право биват няколко вида в според начина, по
който е определена клаузата срок в тях. Изброени са изчерпателно в чл.
68 (1) КТ:

1. за определен срок;

2. до завършване на определена работа;

3. за заместване на отсъстващ работник или служител;

4. за времето, докато трае провеждането на конкурс;

5. за определен мандат.

Срочен ТД ЗА ОПРЕДЕЛЕН СРОК – чл. 68, ал.1, т.1. Специфичното при него
е, че срокът се определя за точно определен период от време: напр. 3, 6
месеца, 1 година и т.н., считано от определена начална дата насетне, или
пък за определено време – напр. От 01.08.1998г. до 01.08.1999г.
Независимо от това кой от тези начини ще бъде използван, важно е в
договора клаузата срок да бъде формулирана и в нея недвусмислено да е
определен срокът, за който се сключва ТД.

“Определеният срок” при този вид срочен ТД “не може да бъде повече от 3
години, доколкото в закона или в акт на МС не е предвидено друго”.
Идеята на закона е да предвиди максимална и не много голяма
продължителност на ТД, за да не позволи прекомерно продължителното
обвързване на страните. Но са допустими отклонения. Тези отклонения
могат да предвиждат както по-малка, така и по-голяма продължителност от
3 години – чл. 229, ал.2 (при дог.за придоб.квалиф/я, но това не е ТД) и
234, ал.3 (при дог.за повиш.квалиф.и преквалиф- това не е ТД, но лицето
работи по ТД при същия РД) – откриват възможност за сключване на ТД за
определен срок съответно до 6 г. и до 5 г.

Срочният ТД за определен срок може да се сключи по два начина:

а) чрез превръщане на безсрочен в срочен ТД;

б) чрез начално сключване на ТД като срочен ТД за определен срок.

Възможността за превръщане на безсрочен ТД в срочен ТД за определено
време на общо основание съществува в действащото право – чл. 119 КТ. Ал.
3 на чл. 67 КТ гласи: “ТД за неопределено време не може да се превръща в
договор за определен срок, освен при изричното желание на Р/С, изразено
писмено”. Това означава, че за прилагането на чл. 119 КТ при
превръщането на ТД от безсрочен в срочен за определено време е
необходимо изричното волеизявление на Р/С. Законът не изисква то да бъде
мотивирано, но трябва да бъде ясно и безусловно изразено. Това
волеизявление би трябвало да предхожда споразумението по чл. 119 КТ. То
трябва да бъде направено в писмена форма. Тя е форма за неговата
действителност. Устно направеното волеизявление е недействително.

Началното сключване на срочен ТД за определено време е допустимо в две
групи от случаи, които са уредени в чл. 68 (2, 3) КТ:

1.Първата група случаи: По начало и по правило е допустимо сключването
на тези срочни ТД. Изрично не е установена фиксирана продължителност на
срока, за който ТД се сключват, но общата идея при тях е, че срочните ТД
са със сравнително кратка продължителност. При тях няма ограничения за
подновяване на ТД след изтичане на срока му, нито ограничения в броя на
тези подновявания. Има две хипотези. Едната хипотеза е определена с
оглед на видовете работи, за изпълнението на които се сключват срочните
ТД. Те са три вида: временни, сезонни и краткотрайни. Временни са
работите, които имат случаен и еднократен характер спрямо постоянния
основен предмет на дейност на работодателя. Те имат продължителност от
няколко дни до 2-3 месеца. Изчерпват се с изпълнението им, защото
приключват работите, за които са сключени. Сезонни са работите, които
зависят от сезона, т.е. от годишното време на календарната година.
“Сезонът” се характеризира с относително постоянство и устойчивост на
атмосферните, температурните и др. климатични условия. Краткотрайни са
работите с епизодичен и подчертано кратък срок за тяхното изпълнение –
напр. товаро-разтоварни и преносни работи. Тяхното възникване е
непредвидимо, но е наложително извършването им, за да се осигури
нормалното протичане на основната производствена и служебна дейност на
работодателя. Другата хипотеза обхваща сключването на срочни ТД за
определено време с новопостъпващи работници и служители. Сключването на
срочни ТД в тази хипотеза е допустимо при наличието на две предпоставки:


а) наличие на “новопостъпващи Р/С. Това са лица, които постъпват за
първи път на работа при съответния работодател, а не които постъпват
изобщо за първи път на работа през живота си;

б) постъпването на работа трябва да бъде при работодатели, чиито
предприятия или търговски дружества са обявени в несъстоятелност или
които са в ликвидация.

2. Втората група от случаи: при тях е допустимо сключването на срочни ТД
за определено време е уредена в чл. 68 (2-4) КТ. Тя се отнася до работи
и дейности, които не са временни, сезонни или краткотрайни, а се отнасят
до основния предмет на дейност на работодателя. Но това е допустимо само
по изключение, за разлика от чл. 68 (2) КТ, при които сключването на ТД
е правило. Законодателят е дефинирал изключението в § 1, т. 8 ДР на КТ:
“изключението е налице при конкретни икономически, технологически,
финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер,
съществуващи към момента на сключване на ТД, посочени в него и
обуславящи сключването му”. От това определение могат да се извлекат
основните белези на “изключението”: наличие на обективни производствени
причини в дейността на работодателя; тези причини трябва да налагат
приемането на работа на повече работници и служители за определен срок,
след изтичането на който отпада нуждата от тях; тези причини трябва да
бъдат изрично посочени в ТД, за да се мотивира сключването му като
срочен ТД за определено време. При наличието на посочените обективни
производств. причини законът допуска изключение в две посоки: едната е
изключението за сключване на срочни ТД за срок най-малко 1 година, а
другата – при наличие на изключението да се допуска сключването и на
срочни ТД с по-кратка от 1г. продължителност, но само при писмено искане
на Р/С.

Срочен ТД ЗА ОПРЕДЕЛЕНА РАБОТА – чл. 68, ал. 2, т. 2 КТ. Тук срокът на
договора е определяем чрез времето, необходимо за довършване на
уговорената работа. Това изисква в договора точно да се определи
работата, за изпълнението и за довършването на която се сключва ТД –
напр. до завършването на строежа на язовира. За времетраенето на този
договор не е определена и максимална продължителност, за разлика от
срочния ТД по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ. То може да продължи и повече от 3
г. – толкова, колкото е необходимо за завършване на определената работа.


Срочен ТД ЗА ЗАМЕСТВАНЕ НА Р/С – чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ. И този срочен
ТД е с клауза за определяем срок. Сключва се за заместване на отсъстващ
Р/С (напр. продължителен отпуск по майчинство), като е без значение
причината за отсъствие. Срокът на ТД за заместване се определя от
продължителността на отсъствието на Р/С – титуляр на длъжността. Ето
защ

shokolad_4eto
12-28-2008, 11:21
Ще можеш ли да ми изтеглиш тези есета :oops:

http://download.pomagalo.com/85359/koi+sa+tartyufovcite+dnes/
http://download.pomagalo.com/3341/tartyuf+i+tartyufshtinata+ese/
http://download.pomagalo.com/166139/licemerieto/

Благодаря предварително :-)

Tedi4ka
12-28-2008, 11:57
Да може:

1.Кои са тартюфовците днес?
Може би светът все повече се превръща в класицистичната комедия "Тартюф", все повече и повече хора започват да приличат на героя.Според мен това не е никак хубаво! Напоследък много хора губят доста пари, защото има телефонни обаждания, с които те се подлъгват. Обажда се някакъв човек и казва, че твой роднина е тежко болен и се нуждае от пари. Какво може да направи един възрастен човек, освен да изпрати.Нима това е нормално?! Естествено,че не!
Аз немога да го проумея това, да вземеш парите на нуждаещ се човек, за свои лични облаги.
Мога да пиша със страници за днешните измамници.
Много е трудно да бъдеш добър.
Аз не съм перфектният човек, но никога не бих взела последния залък хляб на просяка, никога не бих убила и измамила.
Може би за мен животът тепърва започва, но поне засега това са моите виждания.
Човешко ли е да измамиш родителите си, да крадеш от тях, тук е мястото да спомена и една поговорка "Да хапеш ръката, която те храни".
За някои това е ежедневието.За други пък е нормално да вадиш оръжие с/у майка си и баща си.Това не е ли измамник?
Да измамник е, но той мами самия себе си.
Телевизионните игри, които всеки ден се излъчват по телевизията нима и те не мамят хората?
Тези които измислят подобни игри не са ли тартюфовци? Забогатяват на чужд гръб.Всеки се подлъгва да се обади, но тези които печелят са малцина.
МНого искам всичко това да го няма, да няма убийства, измами, корупция, дрога, проституция, искам моят живот да бъде моята приказка.

Tedi4ka
12-28-2008, 11:58
2.ЕСЕ
През своя живот всеки човек върви по пътя към себе си, създава се с делата, чувствата и мислите си. Ние притежаваме уникалния шанс да променяме съдбата си дори в мига. И накрая на пътя поглеждаме назад, знаем, че не сме постигнали идеала си, но сме били себе си - с несъвършенствата и грешките си, но и със стремежа да ги преодолеем. Способни сме да погледнем в огледалото без страх, ако съзнаваме, че там ще видим собственото си лице. Защото да не признаеш грешките си, значи да се отречеш от битието си, предавайки себе си, да се откажеш от живота.
Маските не просто прикриват грозното, те творят. Създават човека като унищожават истинското му лице, онова, от което сам се е отрекъл. От срам?.. Лицемерът се стреми да спечели, да извлече някаква облага от наивните. Но не съзнава, че всъщност губи себе си. Че всеки път когато се слива с маската, тя убива частица от истинското в него. А фалшивото не е реално, то се разпада на хиляди прашинки, за да изчезне в празнотата, която е останала. Дава ни измамното чувство, че играта може да продължи вечно, че лъжейки другите, всъщност мамим живота. Избягваме от трудния път сами да създаваме личността си. Защото просто можем да я изиграем.
Както главния герой на Молиеровата трагикомедия \"Тартюф\", който е превърнал живота си в една голяма сцена. Той е актьорът, чието представление ще продължава до самия му край. Маската го е завладяла напълно, тя се променя в зависимост от средата. Дотолкова се е слял с нея, че дори неизиграните му действия са прикрити. Грехът му не е грях докато не бъде разкрит. Но предателството спрямо себе си не може да бъде заличено. Както всяко друго то се крие, без смелостта да го погледнеш, губиш частица от себе си. Тартюф се е превърнал от лицемерник в амоларен човек, в маска, която съществува, но не живее вместо него. Той не съзнава границите, заличава ги, за да прикрие собствените си грешки. Загубил е себе си опиянен от силата на маската да пресъздава според желанието. В стермежа си да спечели, да бъде признат, Тартюф се превръща в символ на пустата човешка душа, която се лута безцелно, забравила собственото си лице. Превърната в маска.
И когато погледнем виждаме страх. Страх да признаеш грозното, защото не съзнаваш, че именно това признание е пътят към красотата. Действителността се разтяга в гротеска маска.Тя е новото ти аз и защо не, след като я виждаш навсякъде. Във всеки празен поглед. И винаги ще има готови да заживеят в света ти, защото е твърде примамливо да повярваш, че реалността може да се съгради от думи. Да създадеш \"приказка\", в която ти си кралят, в която времето е застинало. Играеш.. играеш, криеш се зад стените си. Нали сам ги изгради, за да се защитиш, да бъдеш силен, да се слееш с тълпата, а сега си обсаден. И се бориш сам срещу себе си, за да заглушиш изстинали спомени. Загубената надежда, че някога някъде си можел и да \"бъдеш\", че дори да нямаш материално богатство, притежаваш най-ценното - себе си, битието си, способността да го промениш.
Ако животът ни е само миг във вечността, то нека този момент бъде истински. Нека с него оставим следа и хармонията между стъпките ни създаде крехкия човешки път. Да свалим маските, за да трае мигът завинаги...

Tedi4ka
12-28-2008, 11:59
Лицемерието
(есе)

Лицемерието като термин от етиката и философията има две направления или два вида; те са: лицемерие и нечиста съвест. Нечистата съвест е лицемерие пред самия себе си, а лицемерието е нечиста съвест пред другите. Вече утвърдила се през времето тезата, че чрез лицемерие нищо не се постига, и че човек трябва да бъде себе си, за да го възприемат хората какъвто е,не се спазва. Макар и всички да твърдят това почти никой не се придържа към тази теза.
Даже напротив! Всеки малко или много е лицемерничил през живота си, дори да не си го признава.И аз съм послъгвала за нещо с мисълта,че правя добро не само на себе си, а дори и на околните.Лъжата е основният елемент на лицемерието, а актьорството и актьорската игра е способа,който помага за практикуването на лицемерието, за да изглежда правдоподобно действието на лицемера.Лицемерието представлява маска,която скрива истинския характер на човека и показва един измислен образ,който всички искат да видят.Останалите хора или са много наивни,но виждат същността на лицемера,или са много глупави и виждат само маската и повърхността на човека срещу тях.Никой не може да живее в лицемерие и лъжа иначе този свят ще бъде прекалено еднообразен.
Сега като минавам покрай по-малките ученици от нашата гимназия виждам едно анархично общество,наречено “наше бъдеще”. Това поведение се дължи според мен на различните гримаси и актьорско майсторство,което те умело упражняват.Спомням си,че и аз преди две години бях на тяхно място и съм живяла в заблуда и неуморно лицемерие.Сега две години по-късно аз осъзнавам истинските лицемери не само по отношение на приятелите,а и на обкръжението ми,дори и в любовно отношение,Може би сме забелязали като минаваме по улицата,ние често виждаме момичета от пети или шести клас да се разхождат с по-големи момчета като вече улегнала двойка.Те си мислят,че може би това чувство,което ги е събрало е любов или привличане,но може би е нещо далеч по-различно.Всячески е ясно,че лицемерието има много измерения и почти на всеки ъгъл го откриваме.
Като едно от по-сериозните измерения на лицемерничеството можем да открием в комедията на Молиер “Тартюф”.Но питаме ли сме се на какво се дължи дълголетието на “Тартюф”,как тази комедия се е запазила през вековете като олицетворение на една не малка част от обществото ни.Темата за ширещото се в обществото лицемерие и за грандиозните размери,до които може да нарасне,когато срещу него стои тесногръдия отказ да се гледа по-далече от носа,за долнокачествените машинации,извършвани под прикритието на висока нравственост и религиозност,трудно могат да бъдат локализирани в една епоха и време.От друга,в композиционно отношение произведението е образец за поколения комедиографи.В него се концентрира най-доброто от комедийните техники на епохата в съчетание с ренесансовото време.
Сюжетът съсредоточава няколко недиференцирани помежду си линии-заслепението на Оргон и плановете за забогатяване на Тартюф,опитите му за прелъстяване на Елмира и любовта между Мариана и Валер.Те се обединяват около разобличаването на лицемерието,мнимата набожност и заслепението.В центъра на това е характерът на Тартюф.До всестранното му разкриване обаче не се стига, тъй като вниманието е приковано от водещите черти в него.В комедията си дават среща две хиперболизирани ефекти.От една страна,е прекомерната заслепеност на Оргон,а от друга-непознаващото граници двуличие на Таттюф.Маската и тук има своето място,хо в античната комедия тя е необходимо условие за съществуването на героя.Молиеровото произведение е средство за прикриване на същинския му характер.
Свалянето на маската предопределя структурно-композиционните особености на “Тартюф”.В хоризонтален план всяко следващо действие дава нови “улики” срещу героя вредител,а натрупването им води до разобличаване.Във вертикален план се извършва все по-дълбоко и по-дълбоко проникване в характера ,като наяве излизат нови по-ужасяващи деформации.В първо действие за двуличието на Тартюф се говори най-общо, а акцентът пада върху конкретни характеристики-например неговото чревоугодничество.Във второ действие около героя се разгаря дискусията за мнимата му религиозност и се аргументира тезата за неговата безбожност.Трето и четвърто добавят нови черти в характера му-безнравственост и аморализъм.Пето действие продължава линията,подета в предходното-наяве излиза стремежа за бързото забогатяване на Тартюф.Паралелно се разкриват и етапите в заслепяването на Оргон-вместо за болната си жена се интересува само от лицемера,решава да омъжи дъщеря си за него,изгонва сина си, я някъде “по пътя” успява да му препише имотите си.Така в хода на комедията на сцената излиза Героя тип,който не е толкова социално,колкото нравствено детерминиран.
Особено ефектни са експозицията и финалът.За въведението на “Тартюф” Гьоте казва,че е “най-значимото и най-доброто,което съществува от тоя род”.Главният персонаж се появява чак в трето действие.Вместо това на зрителя е предоставена възможността да изслуша неговите защитници и обвинителите му.Във финала,обратно,на сцената присъстват всички действащи лица.На пръв поглед ролите са разменени.Тартюф се явява обвинител,а останалите подсъдими.Невидимата,но справедлива ръка на краля обаче наказва злото и възстановява справедливостта.Подобно на съдебно заседание интригата е разплетена,а виновните се наказват.Подобно на античните трагедии това става с помощта на велики и по-висши същества.В “Тартюф” злото е толкова голямо,че може да бъде санкционирано само от Бог или крал,които доказват и това твърдение.
Независимо ,че през следващите векове темата за тартюфовщината често се преекспонира,което постига и обратен ефект-известното й омръзване,заложената в “Тартюф” проблематика,както и нейната чудесна сценична реализация,правят от молиеровата комедия едно от образцовите драматургични произведения на епохата на класицизма,та до наши дни.Това развитие на нещата се е случило в следствие на една грешка на Оргон.Тази грешка той е направил при избора на приятел.Подборът на приятели трябжа да става с много внимание и не на второ място трябва да разберем какво ни свързва с тези хора,които може би ще ни бъдат приятели.Има три основни вида приятелство,за които Аристотел говори.Първото се създава заради радостта и съвместните удоволствия.Във второто,приятелите се опитват да извлекат полза един от друг.А когато изчезне изгодата,която получават,така нареченото приятелство се разпада.При третия тип приятелство се наблюдава вече истинско приятелство,изградено на основата на доверието.То възниква заради самото приятелство и в замяна на даденото доверие не иска да получи нищо,освен да намери доверие и разбиране.В днешно време не можем или можем много рядко да срещнем подходящия човек за изграждането на едно такова истинско приятелство.Това доказва още веднъж колко разпространено се оказва лицемерието и какво може да причини след себе си.
Друго измерение на лицемерието наблюдаваме при любовта.Знаем,че любовта е най-истинското и чисто нещо в този свят,което винаги побеждава,но аз твърдя,че това не винаги е така.Често тя се оказва не победителка,а победена.От различни места може да сме чули или видели някой да лъже своята половинка,или така наречената любов.Според мен любовта не може да просъществува ако има лицемерия,иначе това не може да се нарече любов.То уж е най-чистото чувство,а изградено на основата на грозното и отвратителното лицемерие.
Не мисля,че съм открила истинската любов,но ако я открия ще си имам едно на ум,за да я предпазя от лицемерието.Но знам,че съм открила истинските приятели и това приятелство се е доказало като истинско.Знам също,че когато давам доверие получавам съшо такова.Пожелавам на всички да намерят такива приятели,защото те са най-ценното и важно нещо.”Приятел в нужда се познава!” ,тази прочута фраза спомага за откриването на истинските приятели и разкриването на мнимите такива.Приятелството е божи дар, на което всеки има право също както свободата!

shokolad_4eto
12-28-2008, 12:00
10x :grin: :-)

Tedi4ka
12-28-2008, 12:49
np :) :-)

Plami95
12-28-2008, 15:23
plsss pomognete mi trqbva mi sbit prerazkaz na 4etvarta 4ast ot edna balgarka :( :( :( :booooomb: :booooomb:

Tedi4ka
12-28-2008, 16:14
Ако си намерила нещо във помагало дай линк и ще ти го изтегля :)

shadow4e
12-28-2008, 22:56
Благодаря много.

Пфу не ми свърши работа и явно ще трябва да се регистрирам, за да мога да намеря какво точно ми трябва.

bebeeeeee
12-29-2008, 12:32
много ще съм благодарна ако дръпнеш това
http://zamunda.pomagalo.com/download/150502/
и това

http://zamunda.pomagalo.com/download/10991/

много ми е спешно :-#
благодаря предваритвлно :-)

Librarian_girl
12-29-2008, 12:36
Хора може ли някой да ми помогне трябват ми следните теми:
1.Електронни книги. Софтуер за създаването им и най-често използваните формати за четене на електронни книги.
2.Управление на издателство
3.Електронно книгоиздаване. Формат PDF – основни характеристики
4.» Електронни книги
Видях че ги има в помагалото.
Благодаря ви много предварително!

Tedi4ka
12-29-2008, 13:00
много ще съм благодарна ако дръпнеш това
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/150502/
и това

http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/10991/

много ми е спешно :-#
благодаря предваритвлно :-)


МОТИВЪТ ЗА НЕВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В „СКРИТИ ВОПЛИ” и „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ”

Бащината къща е свещено място за всеки един от нас. Тя е пространството, където израстваш, опознаваш света и в което се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да излезе от домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Именно носталгията по отминалото и невъзвратимо време ражда елегиите на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли”.
В тях лирическият герой мислено си представя своето завръщане в примамливия свят на рода, своето „бягство” от суровата действителност, която го кара да се чувства изоставен. Този мотив се повтаря в двете стихотворения, като завръщането е представено за невъзможно. Желанието му е толкова силно, че е почти равностойно на мечта, на блян. Той си го представя, но сякаш не вярва, че това може да се случи. Чувства се като „печален странник”, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Така за Дебелянов остава личната и лирическата драма на невъзможното желание.
Стихотворението „Скрити вопли” започва с искрено пожелание „да се завърнеш в бащината къща”. Глаголната конструкция представя условността на това завръщане, описва го само като една представа. Неслучайно завръщането е представено, „когато вечерта смирено гасне”. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш „черната умора”, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Скръбно е обаче завръщането на лирическия герой. След толкова тежка раздяла не е възможно да изпиташ голямо щастие. Обземат го едновременно чувства на тиха радост и светла тъга. Подтекстово е въведен мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му е израз и на почит към родното, защото само бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата – това са символите на дома, на топлината, на истински стойностното. Както винаги, той си представя майката на прага, на границата между двете пространства – родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Макар и „безсилно”, найното „рамо” дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, майката си остава единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таена с години, защото е изповедник на душата и ще те разбере. Обръщението „мамо, мамо...”, е израз на желание за връщане назад – към детството, когато можеш да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Сурова е равносметката, която прави героят за изминалия си жизнен път. След толкова дълга раздяла, която самият той е пожелал, героят чувства, че не заслужава свещената майчина благословия и опрощение. Затова смирено влиза в „стаята позната”. Тя се явява „последна пристан”, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. „Да се завърнеш в бащината къща” означава не само да отидеш отново в дома си, но и да почувстваш пак онази сладка тишина, да си спомниш всички моменти, които правят дома толкова скъпо и ценно място за теб. Но да се завърнеш наистина, а не само в представите си. Тази „грешка” – раздялата с дома, задължава героя да поиска прошка, молейки се пред свещената стара икона. Освен символ на вярата, тя е символ на връзката между поколенията – това я прави още по-ценна и неслучайно героят коленичи пред нея.
След всичко, което е осъзнал в живота си, героят се завръща у дома, за да дочака своя „мирен заник”. В края на дните си той се нуждае от мир, който е имал само в своето детство. Помъдрял и прозрял ценностите на рода и дома, той осъзнава, че очакванията му за живота са останали напразни. Единственото, което му остава, е да се завърне в родния дом. „Скритите му вопли” са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в истина. Героят е загубил даденото му и е невъзможно да си го върне, но поне спомените му помагат да притъпи болката.
И стихотворението „Помниш ли, помниш ли” търси спомена за родното. Може би на самия себе си е задал този въпрос лирическият герой. Той си спомня бащиния дом, който този път е представен от образите на „тихия двор” и „тихия дом с белоцветните вишни”. В белия цвят на цъфналите вишни е символизирана чистотата, непорочността на детството. Сякаш някаква невидима светлина – символ на живота, се крие в този образ. Тази образна представа за тихия двор създава усещане за хармония, чистота. Точно това търси лирическият герой. Но в следващите стихове всичко е отречено – няма място за хармония в душевния му свят. Светлият и чист спомен е излишен. Героят е „заключеник в мрачен затвор”. Затворена е душата му, търсеща смисъл на Живота.
Във втората строфа, героят чува и „шъпот и смях в белоцветните вишни”. Създава се представа за детството, спотаено в клоните на вишните – илюзия, отнета на лирическия герой, за която отново копнее душата. Той чува „светлия хор на ангели в дните предишни”. Ангелска е светлината на жадната за щастие човешка душа. Противопоставена е на мрака на тъмния затвор, отблъскващ жалбите далечни и спомените лишни. Завръщането в света на родното е невъзможно.
В последните два стиха е отразена болезнената истина – всичко желано и истинско, даващо смисъл в живота, е само сън. „Тихият двор” и „белоцветните вишни” остават в миналото, а лирическия герой се завръща в тъжното настояще. То е единствено възможно. Невъзможно и нереално е завръщането в света на спомена и на отминалото щастие.

Tedi4ka
12-29-2008, 13:01
много ще съм благодарна ако дръпнеш това
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/150502/
и това

http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/10991/

много ми е спешно :-#
благодаря предваритвлно :-)

Невъзможното завръщане в бащиния дом

(съчинение – разсъждение)

Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Характерно за Дебеляновия човек е отчуждението му от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана и се стреми към мечтани светове, коп¬нее за хармония и равновесие. Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.

Най-типичен за Дебеляновата поезия е мотивът за завръщането, дал основен лирически сюжет на елегиите „ Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...”. Връщането назад във времето заявява естествената носталгия към светлия свят на детството, на бащината къща, на родното градче и миговете на приятелство и разбирателство. Завръщането е пътуване към себе си, към родното, към корените, към вечното. Но завръщането е и всъщност раздяла, защото домът, граден от утвърдените стойности, е спомен, сън и невъзможно убежище за раздвоения човек на модерните времена.

Мотивът за завръщането в чистия свят на детството е перносифициран в образа на родния дом, при опрощаващата майка. Поезията на Дебелянов е вътрешно насочена към дома и той се явява като един от смисловите центрове в поетическия му свят. Завръщането в родния дом е завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина. Домът присъства в пространството на родното чрез ключовите думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.

Майката за Дебелянов е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност и безсилие едновременно. Нейната усмивка блага е последен „пристан изаслона”, който връща на героя изгубената топлина.

Пътят към сбъдването на мечтата – завръщането у дома , минава през „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”) и спира най-напред до къщния праг. За поета, прагът е най-подходящо място за срещата, така жадувана от сина и майката. Прагът символизира преходът между познатото и непознатото, между домът и чуждия свят. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син.

В елегията „Да се завърнеш в бащината къща” нежно и донякъде неопределено са загатнати причините, които водят блудния син към бащината къща. Тези причини са свързани с настоящото нерадостно битие на героя, с носталгията му по топлия свят на рода, с копнежът му към родовите корени. Лирическият глас е подчинен на желанието на героя да намери пристан и утеха. Така, угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва със двустишието:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.

Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина”.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.

Tedi4ka
12-29-2008, 13:04
И аз имам нужда от помощ :)
http://download.http://www.teenproblem.net/school/61638/trudovo+pravo/?search=7578369


Засега само това, ако може. :)

Ето ти още нещо за трудовото право:

Трудово право


Трудово право са отношенията между работника или служителя или работодателя, които възникват във връзка с учредяване на трудово правоотношение, изменение или прекратяване на отношение във връзка с условията при които се полага труд:
-работно време
-почивки
-отпуски

Трудовите отношения не изчерпват предмета на трудовото право. В неговия предмет се включват отношения, свързани с професионално сдружаване, социално партньорство, професионални квалификации, социално-битовите условия на труд, трудови спорове, контрол за спазване на трудовото законодателство и отношения по повод безработицата.
Субекти на правото на сдружаване са работници, служители и работодатели.
Правото на сдружаване включва свобода при избор на типа сдружение, недопустимост на намеса на държавни органи за образуване на организации,
Доброволно членство, свобода при избор на представители на организация, свобода при изготвяне уставите и програмите на организацията.
Организациите (синдикални или на работниците) са самостоятелни юридически лица, които могат да имат свое имущество. Синдикалните ръководства на работодателските органи имат право да участват в подготовка и обсъждане на проекти за актове, които са свързани с търговско отношение. Синдикален орган имат право да представляват работници и служители, при трудови спорове пред съда. Синдикатите и организациите на работодателя участват в тристранно сътрудничество или така нареченото социално партньорство.

Социалното партньорство се осъществява в три форми:
1. Тристранно сътрудничество между държавата, синдика и организацията на работодателите.
2. Двустранно сътрудничество между синдика и организацията на работодателите.
3. Участие на работници и служители в управлението на предприятие.

Работодателите и техните органи и синдикатите могат да постигнат съгласие относно условията на трудовите и осигурителните отношения и това се нарича колективен трудов договор.Предмет на колективен трудов договор са трудовите и осигурителните отношения и въпроси, които не са уредени от повелителни форми от закона. В колективен трудов договор е недопустимо да се уговарят по-неблагоприятни клаузи от тези в закона. Страни по колективен трудов договор са работодателите и синдикатите. Работодателят е длъжен да преговаря с представителите на една организация и да предоставя необходимата информация, свързана с колективния трудов договор, с които работодателя е обвързан.
Колективен трудов договор се сключва в писмена форма в три екземпляра и този договор се внася в инспекцията по труда. Започва да действа от деня на сключването. Колективния трудов договор е срочен и ако страните на са посочили друг срок, той е за една година. Изменя се по всяко време със съгласието на страните.

Трудово правоотношение- обозначава правова връзка между работодателя, работника или служителя, по силата на която работника се задължава да предоставя на работодателя си сила за изпълнение на определени трудови функции в определени места на работа, като спазва определената трудова дисциплина. Срещу това работодателят се задължава да предостави на работника определена трудова функция, която да му осигури здравословни условия на труд и да му плати трудово възнаграждение. Трудовото правоотношение е винаги лично.
То е двустранно, възмездно и продължаващо се. Субектите на трудовото правоотношение са работодателя, работниците или служителите.

Кога се придобиват трудови права и дееспособност:
За работодателя е навършване на 18 години, а за работника с навършване на 16 години настъпва общо трудово-право и дееспособност.

Основание за възникване на трудово-право и дееспособност наричаме юридически факти, с които закона свързва учредяване, изменение или прекратяване на трудовото правоотношение.
Основание за възникване на трудово правоотношение са трудовия договор, изборът и конкурсът. Трудов договор е съглашение, състоящо се от две насрещни, волеви заявления на работника и работодателя, имащи за предмет наемането на работна сила срещу възнаграждение. Трудовия договор има законоустановено съдържание, но данните да съдържат и задължения и права, източник на волята на страните. Задължителни съществени елементи на трудовия договор са характера на работа, мястото на работа и размера на трудовото възнаграждение. Ако липсва някой от елементите то договорът е неприложим.

Видове трудови договори:
а) Срочни
б) Безсрочни- ако няма уговорен срок.
Договорът може да се сключи и със срок за изпитване до шест месеца.
Недействителност на трудовия договор се поражда поради пороци на волята, които или не се пораждат или породените се заличават с обратна сила.
Обявяването на недействителност в търговското право има действие само занапред.
Обявяването на недействителност на трудов договор, при определени предпоставки запазва породените от недействителността правоотношения. Недействителни са трудови договори, които противоречат на закона, на колективния трудов договор или ги заобикалят.
Недействителни са трудови договори:
-които имат недействителен предмет
-привидните трудови договори
-Договори сключени при грешка, измама и крайна нужда.
Тук закона въвежда функцията за действителност на правоотношенията от сключване на договора до обявяването му за недействителен.
Фактическия състав на избора включва две волеизявления:
- Вота на избирателя
- Съгласието на избираемия
Избирателното тяло, по силата на чийто вот, правната връзка се учредява не е страна по трудовите правоотношения. Изборните трудови правоотношения са винаги срочни. Трудово правоотношение възниква от момента на избора на кандидата, но за да е завършено трябва избраният кандидат да се яви и да заеме длъжността в определен срок. В противен случай ефекта от избора се заличава с обратна сила. Предмет на оспорване може да е само законосъобразността на избора.

Конкурс- Има две волеизявления:
- На конкурсната комисия.
- На участващия в конкурса.
Конкурс е налице и при участието само на един кандидат. Закона определя като конкурсни длъжности всички, които на са избрани. Решение определя кои длъжности не са конкурсни. Конкурса се обявява в печата или с други средства. Всяко лице има право да кандидатства за участие, а кои ще се допусне до конкурса се определя от комисия. Трудови правоотношения възниква с лицето, което стане на първо място и това е от момента на обявяване на класацията. Срока на постъпване е 2 седмици. Трудовото правоотношение може да се изменя, макар че принципа е за едностранна неизменност на съдържанието на трудовите правоотношения. Най често срещаното изменение е изменението по взаимно съгласие на страните. Допустимо е едностранно изменение от страна на работодателя в посочените от закона страни.Възможно е изменение от страна на работодателя в определени от закона случаи:
- Бременност
- Кърмене
- Намалена работоспособност

Основанията за прекратяване на трудово правоотношение са:
1.Общи основания- взаимно съгласие на страните, изтичане на срока, невъзможност за изпълнение поради болест, смърт на работника или родителя.
2. Основания за едностранно прекратяване от работника е писмено предизвестие от работника (възможно е и без предизвестие).
3. Основания за едностранно прекратяване от работодателя със или без предизвестие. Работника може да оспори уволнението, като поиска от съда да признае уволнението за незаконно. От негова страна работодателят трябва да докаже, че уволнението е законосъобразно. Освен иск за незаконност, работника може да поиска да се върне на работа, иск за обезщетение за нанесени му вреди или да се направи основанието за уволнението.

Tedi4ka
12-29-2008, 13:05
И аз имам нужда от помощ :)
http://download.http://www.teenproblem.net/school/61638/trudovo+pravo/?search=7578369


Засега само това, ако може. :)

39. Трудово право. Трудово правоотношение.

Трудовото право е самостоятелен отрасъл, който се характеризира със свой предмет. Той обхваща специфичните отношения между хората и оръдията на труда. Те се казват още технически трудови отношения и остават извън трудовото право.
Трудовото право урежда отношенията възникващи при и по повод полагането на живия труд, който се прилага спрямо средствата на труда.
Единствено трудовото право претендира, че използва комплексен метод, съчетание между равнопоставеност и властничество. Има равнопоставеност при сключването на договора. След това обаче се използва властническият метод. Властта не винаги е държавна.
Въз основа на предмета и метода трудовото право е съвкупност от трудово-правни норми които предимно с метода на равнопоставеност, регулират трудовите отношения.
Източници:
1. Конституцията.
2. Кодекса на труда.
Централна категория е трудовото правоотношение. Под трудово правоотношение се разбира обществено отношение, регулирано с трудово-правна норма, с което възниква, изменя се или се прекратява трудово-правно отношение. Трудовото правоотношение е правна връзка между работодател и работник, по силата на която работникът се задължава да:
-предостави на работодателя своята работна сила за изпълнение на определена работа.
-да спазва установената трудова дисциплина.
А работодателят се задължава да:
-да предостави уговорената работа на работника при здравословни и безопасни условия на труд.
- да плаща полагащото се трудово възнаграждение на работника.
Видове трудови правоотношения:
1. Индивидуални- възникват, когато са налице следните фактори: конкурс, избор и договор.
2. Колективни.
Характеристики на трудовото правоотношение:
- то е лично, т.е трудовите задължения са непрехвърлими и ненаследими и работникът трябва да ги осъществява лично.
- То е относително, т.е отношенията между 2субекта са само между тях.
- То е двустранно- възникват задължения и за двете страни.
- То е продължаващо се.
- То е възмездно.

Tedi4ka
12-29-2008, 13:07
Ето и още нещо за трудовото право:

тема №: ПРЕДМЕТ НА ТРУДОВОТО ПРАВО; МЕТОД НА РЕГУЛИРАНЕ
Трудовото право е нов правен отрасъл. До началото на 19в. е част от гражданското право и неговата уредба е била следствие на римското разбиране за тези отношения, които възникват при отдаване на работната сила.
Кой е специфичният предмет на правно регулиране? – Онези обществени отношения, които се поддават на трайно регулиране. Центърът, около който те се създават и възникват, това е ТРУДЪТ. Затова и тези отношения се наричат трудови отношения. Трудът е целесъобразна човешка дейност, при която човек, използвайки своята физическа и психическа енергия, създава блага, които имат потребителска стойност.
Трудовото право регулира две групи обществени отношения:
1. Същински трудови отношения - те се свързват с начина, по който носителят на работната сила се свързва с този, който има нужда от използване на работна сила. Условията, при които се отдава работна сила (почивка, освобождаване от работа – болест, майчинство, заплащане, начинът, по който може да се защити носителя на работната сила).
2. Отношения, непосредствено свързани с трудовите. Те не са трудови, но влизат в правното регулиране. Те са такива, които непосредствено предхождат или следват трудовите отношения. Такива са :
2.1 Отношения, свързани с професионалното сдружаване;
2.2 Отношения, свързани с тристранното сътрудничество;
2.3 Трудови спорове
2.4 Социално-битово и културно обслужване, бази за отдих и колективно хранене;
2.5 Контрол за спазването на трудовото законодателство и отговорността..
Методът на правно регулиране е съвкупност от специфични начини и способи за регулиране на обществени отношения от държавата и служат за въздействие върху поведението на лицата. Методът на правно регулиране на трудовото право представлява съвкупност от начини и способи, които се използват от законодателя за регулиране на трудовите правоотношения. Тези способи се делят според:
1. Според положението на регулиращият орган в йерархичната структура на държавните органи :
1.1 Централистично – от държавните органи - в КТ, Закона за уреждане на колективните трудови спорове и множество подзаконови актове;
1.2 Децентралистично – от местните органи;
2. Според положението на страните една спрямо друга :
2.1 Метод на равнопоставеност – в трудовото право се използва предимно този метод защото от тяхната свободна воля зависи дали ще встъпят в трудово правоотношение и кога ще го прекратят. Подчинеността на работника или служителя (Р/С) е организационно-техническа- спрямо реда за работа установен от работодателя, да се съобразява с него и да бъде дисциплинарно наказван от него при отклонения от реда за работа.
2.2 Метод на власт и подчинение - използва се от контролните органи при реализиране на административнонаказателн а отговорност при неспазване на трудовото законодателство;
3. Според свободата на страните само да определят поведението си:
3.1 Императивно регулиране – постига се с повелителни правни норми и не се допуска отклонение от правната норма
3.2 Диспозитивно регулиране – особено характерно за трудовото право – позволява на страните да определят сами своето поведение чрез споразумение или да дерогират предписаното в закона – “..., освен, ако страните не са уговорили друго”.
4. Според субекта, който осъществява регулирането:
4.1 Държавен;
4.2 Недържавен;
Това деление е условно. В ТП има регулиране, което се осъществява от недържавни субекти – от работодателя, Колективни трудови договори (КТД).
тема №: ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ: ПОНЯТИЕ, ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА,ВИДОВЕ

Трудовото правоотношение е регулирано от правото обществено отношение между работник/служител и работодател при/ по повод отдаването на работна сила.
Трудовото право урежда възникването, съществуването, изменението и прекратяването на ТПО.
ТПО е уредено от трудовоправни норми правоотношение, имащо за предназначение да уреди отношенията, свързани с наемния труд, между работник или служител и работодател (техните организации) и съдържащо произтичащите от това права и задължения.
Индивидуалното трудово правоотношение (ИТПО) е легално понятие- чл.1/2/ КТ. ИТПО е едно регулирано от ТП правоотношение между работник/служител и работодател, по силата на което работника/служителя се задължава да предостави на работодателя работната си сила, като изпълнява определена трудова функция и спазва трудова дисциплина, а работодателя се задължава да плаща този труд според неговото количество и качество и да осигури безопасни условия на труд.
Страните - всяка от тях придобива права и поема задължения. Следователно ТПО е двустранно, то е сложно, защото има повече от едно право и едно задължение. Отделните права и задължения могат да бъдат обект на отделни претенции. ИТПО е синалагматично /взаимно обусловено/- това означава, че упражняването на права е обусловено от изпълнение на задължения: ако работникът не е изпълнил задълженията си, това не го лишава от правото му да изисква от работодателя да му осигури безопасни условия на труд. ИТПО е лично, intuitu personae- с оглед на личността. Работникът/служителят се задължава да предостави своята работна сила, не чрез представител. Правата и задълженията са незаместими, непрехвърлими, ненаследими. ИТПО е винаги възмездно, дори когато страните постигнат съгласие за обратното. ИТПО е едно продължаващо правоотношение, не се прекратява при изпълнение.
Съдържанието на ИТПО е съвкупността от права и задължения на страните. Не е възможно изричното им изброяване. Легално са определени две двойки задължения, които са най-характерни:
- да предостави работната си сила за изпълнението на определена работа, като спазва определена трудова дисциплина- за работника/служителя.
- да плаща възнаграждение и да осигури безопасни условия на труд- за работодателя.
1.Работникът:
- да предостави работната си сила за определена работа.
- по какъв начин да изпълни работата /час, почивка, прекратяване на трудовите задължения в определено време/ - чл.126 и чл.187 КТ.
2.Работодателят:
- да осигури трудово възнаграждение като цена на работната сила.
- да осигури безопасни условия на труд.
тема №: СУБЕКТИ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Субектите на ИТПО са работник/служител и работодател. Работникът/служителят е легален термин, означаващ лице, което предоставя работната си сила на другата страна за изпълнение на определена трудова дейност. Нормативна уредба- гл. 15, раздел 1 КТ.
"Работодател" е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация,кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Това е определението, което е дадено в допълнителните разпоредби на Кодекса на труда. Работодател може да бъде както физическо лице, така и юридическо лице; както всяко домакинство, така и всяко дружество, регистрирано по търговския закон и т.н. Изброяването не е изчерпателно, а примерно такова, защото работодатели могат да бъдат "и други подобни".
Общи положения: Работодателят притежава средствата за производство. Той наема работна сила, за да задоволи своя работодателски интерес, експлоатирайки тези средства на производство. Работодателят използва работната сила най-често, за да реализира печалба. Тази печалба е свързана с определен риск, който той носи - негови са и евентуалните загуби. От другата страна стои работника или служителя, който предоставя работната си сила, за което получава възнаграждение. Той предоставя своите способности за физически и умствен труд.
Тъй като рискът е за работодателя, то за него са необходими и правни възможности да ръководи производствения процес в желаната от него насока.
Работодателска правоспособност: Работодателят има работодателска правоспособност, която за различните работодатели възниква в различен момент. За физическите лица това е моментът на навършване на 18 годишна възраст, когато вече лицата могат със собствени правни действия да предизвикват желани от тях правни последици, когато вече могат да се разпореждат със своето имущество.
Юридическите лица придобиват своята работодателска правоспособност от момента на вписването си в съответния регистър. Това могат да бъдат търговски дружества, дружества с нестопанска цел, кооперации.
Работодател може да бъде и всяко друго образувание, което не е юридическо лице. Достатъчно е то да е организационно обособено и да има икономическа обособеност. Домакинството например е работодател, когато наеме работна сила, за задоволяване на определени негови нужди, защото се престира работна сила, защото домакинството е организационно и икономически обособено. Това е случаят, когато едно домакинство наеме домашна прислужница. Тя е длъжна да спазва работното време и всички задължения, произтичащи от трудовото правоотношение, но насреща й се дължи трудово възнаграждение и създаване на условия на работа.
Всеки работодател се характеризира със своята работодателска власт. Тази власт е всъщност признатата от закона възможност за работодателя да ръководи и насочва работния процес в желаната от него насока. Работодателската власт включва три основни момента:
1. Работодателят управлява трудовия процес. Той разпределя работата и дава наставления относно изпълнението й. С други думи работодателят притежава управленска власт. Тази власт се простира само върху работниците и служителите, които са в трудово правоотношение с него и е в рамките само на трудовото правоотношение.
2. Работодателят определя вътрешния ред. В този смисъл той издава правилник за вътрешния трудов ред. В него се определя разпределението на работното време, изплащането на трудовото възнаграждение и др. Работодателят издава и вътрешни инструкции за спазването на правилата за безопасни и здравословни условия на труд. Тази дейност е свързана с т.нар. негова нормотворческа власт.
3. Работодателят е носител на дисциплинарна власт. Той наказва онези работници и служители, които нарушават своите трудови задължения. В осъществяване на тази си власт работодателят налага или отменя наложени наказания.
За да бъде едно лице работодател, няма никакво значение колко и какви работници и служители е наел.
Директорът или управителят на едно предприятие не е работодател - той е представител на работодателя и в това си качество осъществява тези си работодателски функции. Той ще следи за трудовата дисциплина, той ще налага дисциплинарни наказания, той ще учредява трудови правоотношения, но тази дейност той ще осъществява в качеството си на представител.
Държавата също не е работодател - такива са отделните държавни предприятия, учреждения и организации на бюджетна издръжка.
Работник и служител са понятия на теорията. И двете са качества на физическите лица, които се намират в трудово правоотношение. И работникът, и служителят престира работна сила. Разликата е в това какъв е характерът на труда, който те извършват - физически или умствен. Но няма работник, който при извършване на физически труд да не извършва умствен такъв и обратното - няма работник, който при извършване на умствен труд да не извършва и физически такъв. Така че е прието да се казва, че работникът е физическо лице, страна по трудовото правоотношение, което извършва преимуществено физически труд. Служителят е физическо лице, страна по трудовото правоотношение, което извършва преимуществено умствен труд.
Работник или служител може да бъде само физическо лице,носител на работна сила (съвкупност от способности към физически и умствен труд).
За да предоставя работна сила по трудово правоотношение, лицето трябва да е придобило трудова дееспособност. Трудовата дееспособност е признатата от закона възможност на едно физическо лице да придобива права и поема задължения, свързани с полагането на труд и да ги изпълнява лично.
За да е налице трудова дееспособност, трябва да са налице две предпоставки - навършване на определена възраст и наличие на необходимо здравословно състояние.
Общата минималната възраст за приемане на работа е 16 години. Забранява се приемането на работа на лица, ненавършили 16 години.
Законът е предвидил отклонения от това правило, които могат да се групират в три групи.
1. По изключение могат да се приемат на работа и лица от 15 до 16 години за извършване на работи, които са леки и не са опасни или вредни за здравето и за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие.
2. По изключение на ученически длъжности в цирковете могат да се приемат момичета, навършили 14 години, и момчета, навършили 13 години.
3. По изключение за участие в снимане на филми, подготовка и изнасяне на театрални и други представления могат да се привличат и лица, ненавършили 15 години, при облекчени условия и в съответствие с изискванията за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие. Условията на труда в тези случаи се определят от Министерския съвет.
За да постъпи на работа лице, което не е навършило 18 години, е необходимо изрично разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай. Преди да постъпи на работа лицето минава през обстоен медицински преглед, за да се установи годността му да извършва определената работа и за да се установи дали ще има отрицателно влияние на работната среда върху здравето му.

тема №:КОНКУРС И ИЗБОР-ОСНОВАНИЯ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Основанията за възникване на ИТПО са онези ЮФ при наличието, на които възниква трудовоправна връзка между Р/С и РД.
КТ урежда най-използваните основания: трудов договор, конкурс и избор. Освен в КТ има също и други основания за възникване на ТПО - административен акт на висши държавни органи за назначаване - за областни управители и зам.областни управители, зам.министри, изпълнителни директори на изпълнителни агенции и председатели на държавни агенции.
Трудовото правоотношение възниква от избор. Изборът като основание се прилага преди всичко към онези длъжности, заемането на които е свързано с особено отношение на доверие. За възникването на трудовото правоотношение важно значение има т.нар. избирателно тяло. То представлява съвкупност от лица, имащи право да избират онзи, с който възниква трудовото правоотношение въз основа на избор.
Изборът намира приложение само, ако е предвиден по съответния ред.
1. Изборът се прилага при държавните органи.
2. При организации с идеална цел по Закона за юридическите лица с нестопанска цел.
3. Политически партии.
4. Кооперации.
5. Търговски дружества.
Длъжностите, които се заемат въз основа на избор, се установяват в закон, в акт на Министерския съвет или в устав. Уредбата в КТ ще се прилага във всички онези случаи, когато не е предвиден друг ред.
Характеристики на избора като основание за възникване не трудовото правоотношение:
1. Длъжността, която ще се заема да бъде щатна и платена. За да бъде щатна длъжността, тя трябва да е включена в щатното разписание на съответното дружество, организация, учреждение. Да е платена означава да е предвидено съответното перо във фонд работна заплата.
2. За да има избор, то той трябва да е предвиден изрично. Избор се произвежда за заемане на длъжност, която е свободна или предстои да бъде освободена, както и при продължително отсъствие на лицето, което я заема.
3. Да бъде поставена кандидатура - най-малко на едно лице. Кандидатът за избор трябва да отговаря на определени изисквания, които с в 2 направления - професионални и лични. Това лице трябва да изрази съгласие, за да му бъде поставена кандидатурата. Нещо повече изборът се произвежда, след като кандидатът даде писмено съгласието си. За заемане на изборна длъжност кандидатът може и сам да постави кандидатурата си.
4. Изборът се произвежда от избирателно тяло, установено в закон, в акт на Министерския съвет или в устав. Избор се произвежда, когато присъстват повече от половината от лицата, които имат право да гласуват. Това е така нареченият кворум - минимално необходимият брой лица, имащи право на глас, за да се вземе легитимно решение. Гласуването е явно освен ако органът, който избира, реши да бъде тайно. Кандидатите за изборната длъжност, които са членове на избирателното тяло, не се вземат предвид при изчисляване броя на присъствуващите и не гласуват. За избран се смята кандидатът, получил най-много гласове, но не по-малко от половината гласове от участвувалите в гласуването.
Трудовото правоотношение възниква от обявяване на кандидата за избран. От момента когато получи съобщението, че е избрано, лицето трябва да постъпи на работа в 2 седмичен срок. В противен случай правоотношението се смята за невъзникнало.
Особеното при възникване на трудово правоотношение чрез избор е, че то е винаги за определен срок - 5 години, ако друго не е предвидено. Ако след изтичането на срока, няма избран кандидат, правоотношението продължава до момента, в който бъде избран нов кандидат. След като бъде проведен изборът и вече има избрано лице трябва да се определи възнаграждението, което избраният ще получава. Това става по взаимно съгласие чрез допълнителното споразумение по чл.107 от Кодекса на труда. С това допълнително споразумение могат да се определят и други допълнителни условия.
Споровете за законосъобразност на избора се разглеждат от районния съд по молба на всеки кандидат или на работодателя в 2-седмичен срок от получаването на съобщението за резултата. Това са спорове относно необходимия кворум или мнозинство, ред за провеждане на избора и други процедурни правила, касаещи законови изисквания, установени от Кодекса на труда или други закони.
Конкурсът е друго основание за възникване на трудовото правоотношение, наред с трудовия договор, изборът. Не трябва да се смесват основанията конкурс и трудов договор. При конкурса няма трудов договор. Самото трудово правоотношение възниква от успешно проведения конкурс. След конкурса и след възникването на трудовото правоотношение се сключва само допълнително споразумение по чл.107 от КТ, с което се урежда преди всичко въпроса за трудовото възнаграждение, макар че могат да се уредят и други въпроси.
Целта на конкурса, уреден в КТ, е да се проверят качествата на кандидатстващите за работата и да се избере най-добрият. Акцентът при конкурса е върху професионалните качества, а не върху доверието, както е при избора.
Конкурсът по Кодекса на труда е нещо различно от конкурсното начало, което напоследък се използва масово при постъпване на работа. При конкурсното начало работодателят избира измежду няколко кандидатстващи за длъжност или извършването на работа. След като избере най-подходящият, той сключва с него трудов договор. В такъв случай при конкурсното начало основанието за възникване на трудовото правоотношение е трудовият договор.
Трудовото правоотношение ще възникне с онова лице, което конкурсната комисия е класирала на първо място. Моментът на възникването е моментът на съобщението, че то е класирано на първо място. Конкурсът преминава през няколко основни етапа:
1. Чрез конкурс може да се заема всяка една длъжност, освен ако тя не се заема чрез избор. Длъжностите, които се заемат чрез конкурс се определят както по нормативен път, така и от конкретния работодател.
2. Конкурс се обявява само тогава, когато длъжността е свободна, когато длъжността предстои да бъде освободена или когато имаме продължително отсъствие на заемащия длъжността и то само за времето докато отсъства.
3. Обявяването на конкурса се извършва от работодателя чрез централния или местния печат, като се посочва наименованието на предприятието, мястото и характера на работата и изискванията за длъжността, начина за провеждане на конкурса, необходимите документи, мястото и срока за подаването им. Начинът на провеждането на конкурса може да бъде чрез интервю, по документи или пък решаване на практически задачи. Срокът за подаване на документите не може да бъде по-кратък от 1 месец.
Всеки един кандидат трябва да се запознае с характеристиките на длъжността. Не е необходимо да се посочва трудовото възнаграждение за заеманата длъжност. То ще се уреди по-късно с допълнително споразумение.
В конкурса може да участва всяко едно лице, като разрешение от настоящия работодател не се изисква. Нещо повече законодателят е предвидил възможността за ползване на неплатен отпуск за явяване на конкурс. Кандидатът има право на неплатен отпуск за дните на участие в конкурса и до 2 дни за пътуване, когато конкурсът се провежда в друго населено място. Този отпуск се признава за трудов стаж.
4. Допускане до конкурс се осъществява от нарочна комисия, назначена от работодателя. На недопуснатите кандидати се съобщават писмено съображенията за отказа. В 7-дневен срок от съобщението те могат да направят възражение пред работодателя, обявил конкурса, който в 3-дневен срок от получаване на възражението решава въпроса окончателно. На допуснатите до конкурса се обявява писмено датата, часът и мястото на провеждането на конкурса.
5. Провеждане на конкурса - това е етапът на проверка и оценяване възможностите на кандидатстващите. Осъществява се от друга нарочна комисия, която е от специалисти. Всеки кандидатстващ получава оценка. Комисията отделя успешно издържалите от неуспешно издържалите.
Резултатът от конкурса се съобщава на участвувалите в него лица в 3-дневен срок от провеждането му. Трудовото правоотношение възниква от момента на съобщаването на лицето, класирано на първо място. От този момент тече 2 седмичен срок, в който спечелилият конкурса трябва да постъпи на работа. Изпълнението на задълженията по трудовото правоотношение започва с постъпването на работа на лицето. Ако не постъпи на работа, се смята, че правоотношението не възникнало. Трудовото правоотношение ще възникне със следващия в класирането и то от момента на съобщаването му.

тема №: ТРУДОВИЯТ ДОГОВОР КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНО ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Това е най-честото основание за възникване на ТПО.
Предмет на трудовия договор е предоставянето и използването на работна сила.
Трудовият договор е сделка между едно физическо лице (работник или служител) и друго физическо лице, юридическо лице или друго образувание, по силата на която носителят на работна сила се задължава да изпълнява определен род работа, а другото лице се задължава да му заплаща възнаграждение и да осигурява условията за нейното извършване.
Трудовият договор е двустранен, защото за всяка една от страните възникват насрещни права и задължения, защото както работникът се задължава да престира труд в определени интервали от време, така и работодателят се задължава да създаде условия за престирането му и да предостави уговореното трудово възнаграждение.
Трудовият договор е винаги възмезден, защото се разместват имуществени блага от две различни правни сфери - работна сила и трудово възнаграждение.
Всяка една длъжност може да се заема чрез трудов договор, освен ако не е определено да се заема по друг начин - избор, конкурс, административен акт.
Трудовият договор трябва има съответното съдържание, което е два вида: необходимо и допълнително. Необходимото е задължителното за трудовия договор съдържание. То е установено в Кодекса на труда.То включва следните елементи:
1. мястото на работа;
2. наименованието на длъжността и характера на работата;
3. датата на сключването му и началото на неговото изпълнение;
4. времетраенето на трудовия договор;
5. размера на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски;
6. еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на трудовия договор;
7. основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане;
8. продължителността на работния ден или седмица.
За да породи действието си ТД трябва да бъде сключен съобразно изискванията на КТ.
Трудовият договор се смята сключен в момента на постигане на съгласието между работника и работодателя.
Формата е писмена като условие за действителност. За работодателя съществува задължение в тридневен срок от сключване на трудовия договор да изпрати уведомление до съответната териториална дирекция на НАП, като уведомлението трябва да съдържа данни за страните и съдържанието на ТД. Уведомяването може да стане по три начина: интернет /електронен подпис/, на хартиен и на магнитен носител. Ако е за повече от 5 работника едновременно на магнитен носител или по интернет. Регистрира се в нарочен регистър. Съществува и задължение за уведомяване на самия работник, че ТД е регистриран. От този момент тече срок за постъпване на работа. Предвидена е санкция за работодателя в размер на 1000лв. за неизпълнение на това задължение. Предвиден е едноседмичен срок за постъпване на работа, което се удостоверява писмено.
За сключване на трудов договор са необходими:
1. Документ за самоличност, който се връща веднага;
2. Документ за придобито образование, специалност, квалификация, правоспособност, научно звание или научна степен, когато такива се изискват за длъжността или работата, за която лицето кандидатства;
3.Документ за стаж по специалността, когато за длъжността или работата, за която лицето кандидатства, се изисква притежаването на такъв стаж;
4.Документ за медицински преглед при първоначално постъпване на работа и след преустановяване на трудовата дейност по трудово правоотношение за срок над 3 месеца;
5.Свидетелство за съдимост, когато със закон или нормативен акт се изисква удостоверяването на съдебно минало;
6.Разрешение от инспекцията по труда, ако лицето не е навършило 16 години или е на възраст от 16 до 18 години.
Трудовите договори по КТ са безсрочни и договори за определен срок. Принципът е,че тр.договор се сключва за неопределено време.Срочните тр. договори и преди и след промените са изключение.
Тр. договор за неопределено време е договора, в който не се съдържа клаузата срок. Напротив при срочния тр. договор към момента на сключване страните определят бъдещ момент с чието настъпване трудовото правоотношение между тях ще се прекрати. Срочните трудови договори биват основно 2 основни вида: срочни договори с определен и с определяем срок. При срочните тр. договори срокът се договаря като точно определен период от време. Видовете срочни трудови договори за определен срок са:
1. Трудов договор за временни, сезонни и краткотрайни работи
2. Трудов договор с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия
3. Трудов договор за определен срок не по-малко от 1 год.
4. Трудов договор за определен срок за по-малък от 1год, сключен по искане на работника или служителя.
Трудовите договори за определен срок могат да се превръщат в безсрочни при условие, че са налице следните предпоставки: да е налице срочен тр. договор; срокът да е изтекъл;работникът/сл. да продължава да работи най-малко 5 раб. дни при условия на труд, които са идентични на тези по прекратения договор (петте дни трябва да са последователни); длъжността да е свободна, да липсва писм. възражение от страна на работодателя.
За срочните тр. договори с определяем срок е характерно,че при сключването им страните не знаят с точност крайния момент, в който ще изтече срокът и правоотношението автоматично ще се прекрати.
Срочните тр. договори с определяем срок са:
1. За извършване на определена работа
2. За заместване на отсъстващ работник или служител
3. За длъжност, заемана чрез конкурс.
4. За определен мандат,когато такъв е установен за съответния орган.
ТРУДОВ ДОГОВОР СЪС СРОК ЗА ИЗПИТВАНЕ: отделен вид тр. договор,който не е срочен. Целта на договора е да даде възможност на страната, в чиято полза е уговорена клауза за изпитване да прецени дали условията са подходящи за нея, ако уговорката е в полза на работодателя той може да прецени качествата на работника в процеса на изпълнение на задълженията.
По силата на КТ е забранено да се сключва повече от 1тр.договор със срок за изпитване с един и същ работник/сл. за една и съща длъжност.
Страната, в чиято полза е уговорена клаузата може да се възползва и да прекрати тр. договор без предизвестие.
Този тр. договор може да бъде сключен като безсрочен или като срочен.
Клаузата за изпитване може да бъде уговорена в полза на едната страна, в полза на др. страна или в полза на двете страни. Ако не е уговорено,в чия полза е, се счита че за сключен с клауза в полза на двете страни.
Срокът на изпитването не може да бъде повече от 6мес.Този срок не тече, докато работника/сл. по уважителни причини не е изпълнявал трудовите си задължения: отпуск,престой по вина на работодателя,законна стачка и др.
С изтичане на срока за изпитване тр. договор се счита за окончателно сключен.
ДОГОВОР ЗА ДОПЪЛНИТЕЛЕН ТРУД по чл. 110 и 111КТ: сключва се след като работника/сл. имат вече друго трудово правоотношение.
Той може да бъде сключен като срочен или безсрочен трудов договор.
В КТ има забрана по полагане на допълнителен труд за някои категории работници/сл..Тази забрана е абсолютна и не може да бъде преодоляна нито със споразумение между работника и работодателя, нито с едностранно писм. волеизявление от работника.Сключен договор за допълнителен труд в нарушение на тази забрана, се счита за недействителен.А при проверка на контролните органи- налага се глоба.
Трудовият договор за допълн. труд се сключва с такова работно време, чиито сбор с работното време по първия тр. договор не може да бъде по-голям от 12 часа.
Договор за допълнителен труд по Чл.110 КТ при същия работодател може да се сключи с всеки един работник, с когото работодателя е вече в трудови правоотношения; Той може да бъде сключен за всяка една длъжност и работата по нея не трябва да съвпада с работата по основния тр. договор.
Работното време е извън/различно от работното време, установено по основния тр. договор.
Договор за допълнителен труд по Чл.111 КТ при друг работодател може да се сключи с всеки един работник, с когото работодателя не е в трудови правоотношения. Новият работодател трябва да знае дали в основния тр. договор има включени клаузи, с които се ограничава работника/сл. да сключи допълнителен тр. договор при друг работодател или се изисква съгласието на предишния работодател.
Работното време и извън установеното за основния тр. договор.
Характерът на работата може да бъде същия като при основния тр. договор.
ДОГОВОР ЗА ВЪТРЕШНО ЗАМЕСТВАНЕ:
Може да бъде сключен с всеки един работник/сл., с когото работодателя има вече трудови правоотношения. Без значение е дали длъжността за заместване е еднаква или се различава от длъжността на работника/сл. При сключен договор за заместване работника трябва да преустанови да изпълнява основните си задължения. Работното време е в рамките на установеното за замествания работно време.
тема №: ИЗМЕНЕНИЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Основният принцип, на който е изградено трудовото ни законодателство е принципът на неизменност в трудовите правоотношения. Поради това в КТ е установена забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение.
Изменение може да стане винаги по взаимно съгласие между страните,оформено в допълнително споразумение по Чл.119КТ. В него могат да се изменят както един,така и няколко елементи от съдържанието на трудовото правоотношение,напр. изменение на длъжността, на правото на допълнителен отпуск, на срока на предизвестието и др.
Едностранно изменение са изрично предвидени в КТ и не могат да се допълват с взаимни уговорки.
Работодателят може едностранно да измени характера на работа на работника/сл. , без негово съгласие на основание Чл.120 КТ . Това изменение той може да предприеме при наличие на следните предпоставки:
1. производствена необходимост
2. престой
3. непреодолими причини
Изменението е ограничено от два критерия:
• работодателя следва да се съобрази с квалификацията и здравословното състояние на работника/сл.Единствено при непреодолимите причини съобразяването е само със здравословното състояние на премествания.
• времетраенето на изменението е в определени от КТ граници
Възлагането на друга заповед се осъществява с издаване на писмена заповед.
Едностранното изменение на мястото на работа (командировка): когато нуждите на предприятието налагат работодателят може да командирова работника/сл. за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване.Командироване за по-дълъг срок се извършва с предварителното писм. съгласие на командирования.
При командироването работника/сл. има право да получи освен брутното тр. възнаграждение още и пътни,дневни и квартирни пари при условия и в размери,определени от Министерски съвет.
Съществува забрана в КТ за командироване на някои категории работници/сл.: бременни, майки с деца до 3 год. възраст.
Командировката се извършва след издаване на писм. заповед от работодателя. Заповедта представлява специален образец, който съдържа определени реквизити.
Работодателят може да командирова само свой работник/сл.Времетраенето се определя в календарни дни и включва дните на изпълнението на задачите, дните на пътуването и почивните и празничните дни. Командировката се определя в календарни дни на точно определени дати.
Изменението на трудовото възнаграждение се въведе с изменението на КТ от 2001год.: работодателят може едностранно да увеличава труд. възнаграждение на работника/сл. Едностранното волеизявление на работодателя се осъществява със заповед, която може да бъде отделна за всеки един работник/сл. или обща за отделна структурна единица или за всички.
Едностранно изменение на трудовото правоотношение може да бъде наложено поради причини у работника/сл. : когато бременна работничка или кърмачка изпълнява работа,която не е подходяща с оглед на нейната бременност- тя се премества на друга работа или на същата, но при облекчени условия.

тема №: РАБОТНО ВРЕМЕ, ПОЧИВКИ И ОТПУСКИ

Работното време е установеното със закон, друг нормативен акт и/или индивидуален и колективен трудов договор време, през което работникът или служителят е длъжен да се намира на разположение на работодателя и да изпълнява трудовите си задължения.
Нормалната продължителност на работното време, която е установена за работа при нормални условия на труд, нормална интензивност и без опасност за здравето от вредни въздействия на работната среда oт март 2001г. e 5 дневна работна седмица, с нормална продължителност на работния ден от 8часа, а на работната седмица- 40часа.Установената с КТ нормална продължителност на работното време е т. нар. ‘пълно работно време’.
Нормативно се намалява нормалната продължителност на работния ден за работници и служители, които не са навършили 18г., както и за работници и служители, които работят при вредни или специфични условия на труд.
Нормалната продължителност не може да бъде удължавана, освен в случаите и по ред, предвидени в КТ. Когато работодателят прецени,че са налице производствени причини, може едностранно с писм. заповед да установи удължаване на работното време. Не по-късно от 2 дни след издаване на заповедта следва да бъде уведомена за нея Инспекцията по труда. Удължаването на работното време следва да бъде компенсирано чрез съответно намаляване на работното време за други периоди в срок от 4 месеца за всеки удължен работен ден. В КТ е предвидено задължение за работодателя да води специална книга за отчитане удължаването, съответно компенсирането на удълженото работно време. При удължаване или компенсиране на раб. време трудовото възнаграждение не трябва да се променя.
При сключване на трудов договор страните могат да договорят, че определената работа ще се извършва за част от законоустановеното пълно работно време. При непълно работно време в договора изрично се посочва продължителността и разпределението на това работно време.Труд. възнаграждение се определя при сключване на трудовия договор в зависимост от договореното работно време или според изработеното.
В някои случаи извършването на дадена дейност налага тя да бъде осъществявана в различно, но не точно определено в рамките на едно денонощие време.Това изисква използването на работно време с променливи граници. Такова работно време се установява с правилника за вътрешния трудов ред в предприятието.Установява се началото и краят на променливото работно време, напр. от 7.00ч. до 19ч., от 8.00ч. до 20.00ч. и т.н. В рамките на така установените граници следва да бъде установено и времето, през което съответните работници и служители задължително трябва да се намират на работното си място в предприятието – не по-малко от 4часа на ден. Останалата част работникът сам определя кога ще отработва в рамките на установения период за променливото работно време.
С промените от 2001г. в КТ се установява възможност за работодателя да определя ненормиран работен ден за някои категории лица. Оставането след работа за тях не се счита за извънреден труд и не се заплаща допълнително. Работодателят преди да установи категориите работници и служители с ненормиран работен ден в правилника за вътр. трудов ред следва да се консултира с представителите на работници и служители. Работата над редовното раб. време се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск в размер не по-малко от 5 работни дни.
Поради особения характер на работата, за някои категории работници и служители може да бъде установено задължение да дежурят или да бъдат на разположение на работодателя през определено време на денонощието. Най-често дежурството се използва в здравеопазването, транспорта, съобщенията и енергетиката.
Времето на разположение е времето, през което работникът е на разположение и се намира на място извън предприятието (което е известно на работодателя) с готовност, при необходимост да започне да изпълнява работата си. Времето на разположение не се включва и не се заплаща като извънреден труд. Като компенсация се заплаща 0.09лв. на всеки час.
Извънреден е трудът,който се полага по разпореждане или със знанието на работодателя или на съотв. ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време.По принцип извънредния труд е забранен.Но КТ в чл.144 предвижда случаите при които се допуска по изключение извънреден труд.Когато са налице условията за допустимост на извънреден труд,работодателят не е длъжен да получи предварително съгласие от друг орган, за да издаде необходимото разпореждане. При всеки работодател следва да се води специална книга за отчитане на извънредния труд.За положен извънреден труд се заплаща труд. възнаграждение в увеличен размер.
ПОЧИВКАТА е период от време, през което работникът или служителя не е длъжен да изпълнява трудовите си функции, уговорени с трудовия договор. Нейното предназначение е работещото лице да възстанови изразходваната в процеса на труда работна сила. В раздел III от глава седма на КТ са определени видовете и минималната продължителност на почивките,които имат право да ползват работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение, а именно:
а. почивки в работния ден
б. почивки между работните дни
в. почивки между работните седмици
Общата черта на всички почивки е,че те не са работно време и имат за задължителна, законоустановена, минимална и непрекъсната продължителност,която следва да се конкретизира с правилника за вътрешния трудов ред в предприятието.
Установените минимални продължителност на непрекъснатата междудневна и междуседмична почивка са задължителни за спазване при работа:
а. по трудово правоотношение
б. при работа по трудов договор зa пълно и непълно работно време
в. при едностранно установяване от страна на работодателя на работа при удължен работен ден или при непълно работно време
Официалните празници са неприсъствени дни и в този смисъл също са почивни, но се различават от обикновените почивни дни, т.к. имат целево предназначение.Те са определени с Чл.154КТ.
ОТПУСКЪТ представлява период от време, през който работникът или служителят се освобождава от задължението да осъществява трудовите си функции, без да се прекратява трудовото правоотношение. Той е установен със закон, колективен трудов договор или с индивидуалния трудов договор.
Без трудово правоотношение не може да се говори за право на отпуск, поради което лицата работещи по т.нар. граждански договори нямат право на отпуск по смисъла на КТ. Тези лица-изпълнителите по граждански договори могат да имат неприсъствени дни или период от време, през който не осъществяват действия по изпълнението на гражданския договор. За това време те не получават възнаграждение, ако изрично не са уговорили това.
Отпускът по КТ не зависи от основанието, на което е възникнало трудово правоотношение.В зависимост от това дали по време на отпуска работникът или служителят получава възнаграждение или обезщетение отпуските се делят на платени и неплатени.
Отпуските по КТ и актовете за неговото прилагане са много и разнообразни:
а. платен годишен отпуск
б. отпуски по майчинство
в. отпуски за изпълнение на граждански и обществени задължения
г. отпуски на синдикални дейци
д. служебни отпуски
е. отпуски поради временна неработоспособност
ж. отпуски за обучение
з. отпуски за времето на военно-отчетни мероприятия
и. неплатени отпуски

тема №: ТРУДОВА ДИСЦИПЛИНА

Работникът или служителят е страна по трудовото правоотношение, която има регламентирани задължения. Тези задължения трябва да се изпълняват, защото по този начин се гарантира нормалното развитие на производствения процес. Когато работникът или служителят не ги изпълни или ги изпълни, но не така както е предвидено, е длъжен да понесе своите санкции. В това се изразява и неговата дисциплинарна отговорност, която е специфична, характерна само за трудовото право.
При реализирането на тази отговорност работникът или служителят ще понесе своята санкция, която ще се изрази в забележка, предупреждение за уволнение или уволнение.
Дисциплинарната отговорност притежава съществените характеристики на всички други отговорности - наказателната, административно-наказателната или имуществената отговорност. Няма никакви пречки, която и да било от тези отговорности да се кумулира с дисциплинарната. Често срещан е случаят, при който е извършено правонарушение, което влече след себе си дисциплинарна отговорност. Това същото правонарушение осъществява и състав, предвиден в Наказателния кодекс. В този случай ще бъде наложено както дисциплинарно наказание, така и някое от наказанията, предвидени в Наказателния кодекс. Нещо повече - работодателят може да търси от работника или служителя обезщетение за нанесените вреди, т.е. да реализира и имуществената му отговорност наред с другите две.
Кой може да носи дисциплинарна отговорност? Дисциплинарна отговорност може да носи само физическо лице, което е страна по трудовото правоотношение и има качеството работник или служител. Дисциплинарна отговорност не може да се носи от лице, което е страна по граждански договор. Трябва да има физическо лице, което предоставя работна сила по трудово правоотношение. От друга страна това лице, за да носи дисциплинарна отговорност, трябва да е извършило виновно деяние, което е противоправно. В този смисъл дисциплинарна отговорност ще носи онова физическо лице, което може да действа виновно.
За какво се носи дисциплинарна отговорност? Работникът или служителят е длъжен да спазва своите трудови задължения. Дисциплинарната отговорност се реализира винаги, когато са нарушени задълженията по трудовото правоотношение. С други думи обект на нарушението са задълженията на работника или служителя по трудовото му правоотношение и то не отделна обособена група, а всички задължения, които произтичат от трудовото правоотношение.
Кой налага дисциплинарната отговорност? Дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него лице или от друг орган, оправомощен със закон. Най-често това е упълномощено лице - директор, управител и т.н. Работодателят е носител на работодателската власт, чиято неразделна част е дисциплинарната власт. Право на работодателя е да прехвърля част от правомощията си други лица.
Всяко наложено дисциплинарно наказание може да се обжалва пред съд. Съдът може да отмени наказанието или да го потвърди, но не може да наложи друго.
В какво се изразява дисциплинарната отговорност? Отговорността се изразява в задължението на лицето (работник, служител) да понесе неблагоприятните правни последици заради извършеното правонарушение. Като всяка друга отговорност и дисциплинарната има определени елементи: 1. На първо място тя възниква, когато има нарушение на трудовата дисциплина. Това нарушение може да се изрази в действие или бездействие.
1. За да има правонарушение, трябва да има виновно действие или бездействие. Вината има две форми - умисъл и непредпазливост.
2. Често в състава на трудовото нарушение се включва и вредата.
3. Необходимо е нарушението да е противоправно, т.е. да е налице обективно противоречие с надлежно регламентирана правна норма и още
4. Да е налице причинна връзка между резултата и деянието.
Наказания: Наказанията за нарушаване на трудовата дисциплина са винаги точно определени от закона. Целта е да се избегне възможност за работодателски произвол. Така че работодателят може да налага само: Забележка - има предимно морален характер. Предупреждение за уволнение - морален характер.Уволнение - внезапно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя без предизвестие. Трудовото законодателство свързва този факт на уволнение с редица правни последици - ограничаване възможността за обезщетение при настъпилата безработица, изплащане на обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието или за действителните вреди и т.н.
За едно и също нарушение може да се налага само едно дисциплинарно наказание.
При налагане на дисциплинарните наказания работодателят е длъжен да спази определени изисквания: трябва да изслуша работника или служителя. Това е своебразно право на защита в трудовото право и по-точно в процеса по налагане на дисциплинарно наказание. Работодателят е длъжен:
1.Да призове работника или служителя и да изслуша неговото становище относно всичко свързано с нарушението.
2. Когато работникът не желае да дава обяснения устно, а иска да направи това писмено, работодателят е длъжен да приеме обясненията писмено.
3. Да събере всички доказателства съдържащи се в обясненията и посочени от работника или служителя и да ги оцени. Работодателят трябва да прецени доказателствената стойност на всяко доказателство.
При нарушаване на тези задължения на работодателя санкциите са в 3 насоки:1. Когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество.
2. Инспекцията на труда следи за спазване на трудовото законодателство. При констатирано нарушение налага глоба, имуществена санкция и принудителни марки.
3. Обезщетение за имуществени и неимуществени вреди може да се търси от работника или служителя, чието право е нарушено.
Кога се налагат наказанията? Управомощеното лице налага наказанията,предвидени за дисциплинарната отговорност в случаите, когато е констатирано нарушение на трудовата дисциплина. В Кодекса на труда са посочени най-често срещаните нарушения. Изброяването е примерно и няма претенции за изчерпателност. Вън от посочените случаи, нарушение на трудовата дисциплина ще бъде и всяко неизпълнение на трудовите задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение.
Кога се налага наказанието дисциплинарно уволнение? Това е най-тежкото наказание при дисциплинарната отговорност. За него правилото за заличаване на наказанията има особено значение, тъй като заличаването на дисциплинарното уволнение не е основание за възстановяване на работника или служителя на предишната му работа.
Налагането на наказанията, включително и дисциплинарното уволнение е право на работодателя. Винаги, когато са извършени тежки нарушения на трудовата дисциплина, той може да наложи най -тежкото наказание. При определянето му ще се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Срокове за налагане на наказанията. Дисциплинарна отговорност може да бъде реализирана в рамките на една година от извършване на нарушението или 2 месеца от откриването му. Тези срокове не текат през времето, когато работникът или служителят е в законоустановен отпуск или участва в стачка.
След изтичането на горепосочените срокове дисциплинарна отговорност не може да се търси, въпреки че е извършено нарушение и е установено лицето, което го е извършило.

тема №: Трудова книжка и трудов стаж

Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Тя се издава от определени лица, в кръга на тяхната компетентност и при издаването й се спазва определена процедура.
Трудовата книжка е документ. Трудовата книжка е официален документ. Той е такъв дори когато се издава от частен работодател, защото и той е длъжен да се съобразява с предвидения от държавата образец.
Трудовата книжка е официален удостоверителен документ, защото свидетелства за фактите и обстоятелствата, закрепени в нея. Официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установената форма и ред, съставлява доказателство за изявлението пред него и за извършените от него и пред него действия.
Кои са тези обстоятелства, които са от значение и които подлежат на вписване?
1.В трудовата книжка следва да бъдат вписани личните данни за работника или служителя: име, дата, точен адрес, както и данни от документите за самоличност и единният граждански номер. Така наречените лични данни индивидуализират конкретния работник или служител и те се удостоверяват чрез лична карта или паспорт, които след представянето им веднага се връщат. Ако лицето, постъпващо на работа няма документ за самоличност, изготвя и предоставя декларация при постъпване за първи път на работа.
2.Трябва да бъдат отразени данни за професионалната квалификация: образование (основно, средно, висше), професия (учител, лекар, инженер), специалност, т.е. по тясната квалификация в рамките на професията (лекар-гинеколог, учител-математик и др.), както и съответното квалификационно равнище (степен, разряд).
3.Данни, определящи конкретната длъжност (завеждащ отделение, началник отдел), както и конкретното организационно звено, в което лицето работи (цех, отдел, служба).
4.Данни относно продължителността на работното време, когато е уговорено непълно работно време или надомна работа.
5.В трудовата книжка на длъжника следва да се впишат задължително и запорните съобщения, предвидени в чл. 395, ал. 4 от Гражданския процесуален кодекс. Това са вземанията на държавата и другите предприятия и организации, както и вземанията за издръжка.
Вписването се заличава по нареждане на съдия - изпълнителя, който е наложил запора, респ. същата съдебноизпълнителна служба.
6.При прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя в трудовата му книжка се вписва конкретното правно основание (член, алинея, точка и буква от Кодекса на труда).
Задължително се вписва и придобитият трудов стаж към датата на уволнението с цифри и думи. За достоверността на тези данни задължително се подписват работодателят и главният счетоводител.
Работникът или служителят, с който е прекратено трудовото правоотношение, може да иска промяна на вписаното в трудовата книжка основание от съда или от работодателя. Предвиден е специален иск за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други документи.
7.В трудовата книжка задължително се вписва и времето, което не се признава за трудов стаж, както и определените изплатени парични обезщетения в рамките на едно трудово правоотношение. Вписванията се правят само въз основа на оригинални документи (заповеди, договори, споразумения, данни от паспорта или лична карта и др.) или на заверени преписи от тях. Вписванията се извършват от работодателя или длъжностните лица по смисъла на параграф 1, т.5 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда.
Работодателят или упълномощените от него лица са длъжни своевременно и точно да вписват необходимите данни за работника или служителя, както и за промените в трудовото правоотношение. Тези данни се подписват от работодателя или от упълномощеното лице и се подпечатват с печата на предприятието.Вписването трябва да бъде точно. Това означава, че в трудовата книжка следва да бъдат отразени всички факти и обстоятелства така,както те фигурират в оригиналните документи. Вписванията трябва да са своевременни.
Своевременно е вписването на настъпилите изменения в трудовото правоотношение, както и на промените на данните по чл.349, ал.1 от Кодекса на труда, ако работодателят е поискал трудовата книжка от работника или служителя в петдневен срок от тези промени, за да ги впише. Съответните длъжностни лица - завеждащ "Личен състав",касиери и др., на които работодателят е възложил да правят вписванията, носят дисциплинарна отговорност пред работодателя за неизпълнение или лошо изпълнение на своето конкретно трудово задължение - да впишат тези обстоятелства своевременно и точно. Те носят и административно наказателна отговорност за неспазването на императивните разпоредби на трудовото законодателство. Невписването както и несвоевременното вписване е основание за търсене на обезщетение за претърпените вреди във връзка с това.
Задържане на трудовата книжка.При прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да представи трудовата книжка на работодателя, който да впише продължителността на трудовия стаж към този момент, основанието за прекратяване на трудовото правоотношение (член, алинея, точка от норм. документ) и да постави подписа и печата си. След това книжката се връща незабавно срещу подпис на работника или служителя. Датата на предаване на трудовата книжка се отбелязва в дневника за издаване на трудови книжки.
Възможно е обаче работодателят да не върне книжката, въпреки че е прекратено трудовото правоотношение. В този случай за работника се създават пречки за възникването на ново трудово правоотношение. Това води до закономерното увреждане на неговите интереси. Когато работникът или служителят претърпи вреди от незаконното задържане на трудовата книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, той може да търси обезщетение по съдебен ред. Искът за обезщетение се насочва срещу работодателя или виновното длъжностно лице или срещу двамата едновременно. С други думи работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконното задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено. Обезщетението е в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка на работника или служителя.
Издаване на трудова книжка.Когато едно лице постъпва за първи път на работа, неговият работодател е длъжен да му издаде трудова книжка. Това той прави за своя сметка. Това обстоятелство и номера на трудовата книжка той вписва в прономерован, прошнурован и заверен с неговия подпис и печат дневник. Такъв дневник той е длъжен да води по утвърден образец.
След като веднъж е издадена трудовата книжка вече съпътства работника или служителя. При възникването на всяко ново трудово правоотношение той е длъжен да я представя, за да се впишат обстоятелствата по започване престирането на работна сила. От друга страна работодателят проверява вписаните обстоятелства, защото от тях следват определени права - например допълнителното трудово възнаграждение за продължителна работа.
Трудовата книжка стои при работника.Той е отговорен за нейното съхраняване. По негово желание тя може да бъде съхранявана от работодателя - това е типичното, най-често срещаното. Когато тя стои у работодателя, това му дава една по-добра възможност за точно и своевременно вписване, каквото той е задължен да направи.
Последващо издаване на трудова книжка.Когато трудовата книжка бъде загубена или унищожена, се издава нова. Компетентният орган е Инспекцията по труда. За да бъде издадена новата трудова книжка е необходимо работника или служителя да подаде молба-декларация, в която да посочи, че книжката е загубена или унищожена и по чия вина е станало това. Ако вината е на работника или служителя, то и стойността на новата книжка е за негова сметка. Ако е по вина на работодателя, то тя е за сметка на работодателя. В тези случаи, за да се установи трудовия стаж на работника или служителя е необходимо представянето на удостоверения по образец от всички работодатели, в които ясно да се посочва времето на работа, което се зачита за трудов стаж. Задължението за осигуряването на такива удостоверения е или за работника, или за работодателя в зависимост от това чия е вината за загубването или унищожаването. Работодателите са длъжни да издават исканите удостоверения в седемдневен срок от поискването им. Събраните удостоверения се представят в Инспекцията по труда по опис. За издадените нови трудови книжки Инспекциите по труда водят прошнуровани, прономеровани и скрепени с печат и подпис дневници. Дневниците се съхраняват в продължение на 50 години, след което се предоставят на държавния архив.
Работодателите са длъжни да съхраняват неполучените от работниците и служители трудови книжки, дневниците за водене на трудовите книжки и екземпляр от издадените удостоверения, служещи за издаване на нова трудова книжка, в срок от 50 години. След изтичането на този срок, горепосочените документи се предоставят на държавния архив.
Трудовият стаж е времето, през което раб./сл. е работил по трудово правоотношение. По своята същност тр. стаж е ЮФ, с настъпването на който правото свързва настъпването на определени последици, напр. при наличие на 8мес. тр. стаж възниква П на платен годишен отпуск.
Съществуват отклонения от правилото, че тр. стаж е времето, през което раб./сл. е работил по трудово правоотношение и те са визирани в Чл.352, т.1-8 КТ. А също така и отклонение във връзка с обстоятелството, че раб./сл. е работил по трудово правоотношение, но времето не се зачита за трудов стаж, напр. при изтърпяване на наказание поправителен труд без лишаване от свобода. От друга страна за тр. стаж се зачитат и периоди, през които лицето въобще не се намира в трудово правоотношение, но се зачита за тр. стаж: времето на редовна военна служба.
От казаното някои автори приемат, че тр. стаж е времето, през което е съществувало трудово правоотношение. От това правило сп. тях има две отклонения: 1) по силата на нормативен акт определени периоди от съществуването на трудово правоотношение не се зачитат за тр. стаж и 2) по силата на норм. акт за тр. стаж се зачитат и периоди от време, през което лицето не се намира в трудово правоотношение.
Правното значение на тр. стаж се проявява в две насоки – в рамките на трудово правоотношения и на осигурителни правоотношения.
За трудово правоотношения: тр. стаж може да бъде условие за заемане на определена длъжност, от тр. стаж зависи допълн. възнаграждение за продължителна работа. За осигурителни правоотношения тр. стаж е от значение за размера на обезщетенията за безработица и някои видове пенсии.
Трудовият стаж се изчислява в календарно време. Установените в закона единици са дни , мес., год. Правилото за изчисляване се съдържа в Чл.355КТ.
Тр. стаж се установява преди всичко с тр. книжка, но може да се установява и с други официални удостоверителни документи.
тема : ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТНИКА

Кодексът на труда урежда имуществената отго¬ворност на страните по трудовото правоотношение в глава Х,
Имуществената отговорност на работника или служителя представлява неговото задължение към работодателя да му заплати обезщетение за вреди¬те, които му е причинил при или по повод изпъл¬нението на своите трудови задължения. За да възникне тази отговорност, е необходимо във всички случаи работникът или служителят да е действал виновно.
По същността си имуществената отговорност на работника или служителя е санкция за неговото виновно и противоправно действие, с което той е причинил вреди.
Виновното причиняване на вреда от работника (служителя) може да бъде умишлено и по небреж¬ност. От това зависи в какъв размер и за какви точно вреди може да се търси обезщетение.
Няма да възникне имущес¬твена отговорност за работника или служителя, ко¬гато вредата, причинена на работодателя е резултат на нормален производствено-стопански риск.
Имуществената отговорност на работника или служителя може да бъде пълна или ограничена.
При пълната имуществена отговорност, ра¬ботникът или служителят е длъжен да заплати всички причинени на работодателя вреди.
При ограничената отговорност възмездяването на вредите е до определен размер.
Пълна имуществена отговорност се поражда, когато работникът или служителят е:
1. Причинил вредите умишлено.
2. Когато е материално отговорно лице (отчетник) и е на¬лице липса.
3. Причинил вредите с престъпление
4. Причинил вредите не при, или по повод из¬пълнението на своите трудови задължения.
Пълната иму¬ществена отговорност се осъществява (реализира) по съдебен ред.
Ограничена имуществена отговорност е налице, когато работникът или служителят е причинил вредите по небрежност при или по повод изпълнение на трудовите си задължения.
Имуществената отговорност на работника (слу¬жителя) възниква, когато той не изпълнява пра¬вилно трудовите си задължения.
Законът казва, че работникът или служителят от¬говаря за претърпяната загуба, но не и за пропус¬натата полза.
Претърпяната загуба означава най-общо казано намаляване имуществото на работодателя или увеличаване на неговите задължения. Претърпени загуби, за които се носи отговорност могат да бъдат: похабяване на материали, необходими за про¬изводството; пoвpеждaнe на машини и съоръжения; изчезване на материални средства и ценности (липси);
Видът на отговорността на работника или служи¬теля зависи основно от степента на вината, с която той е извършил нарушението, причинило вреда.
Размерът на ограничената имуществена отговорност е размерът на вредата, но не повече от едно месечно трудово възнаграждение.
Ако размерът на вредата е по-голям от уговорено¬то месечно трудово възнаграждение, задължението за обезвреда на работодателя не може да надвишава размера на това възнаграждение, когато работникът(служителят) е причинил вредата по небрежност. Месечното възнаграждение, което е мярката за ограничената имуществена отговорност е това, което е уговорено в трудовия договор - основна заплата и добавки към нея.
За служители, които имат ръководни функции (според длъжностната си характеристика), макси¬малният размер на ограничената имуществена отговорност е по-висок. Той е в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение и се дължи, когато вредата е при¬чинена по небрежност, при или по повод упражня¬ването на възложените с длъжностната xapактe¬ристика ръководни функции.
За материално-отговорните лица (отчетници), които по небрежност са причинили вреда при съ¬бирането, съхраняването, разходването или отчи¬тането на парични или материални ценности, ог¬раничената отговорност също е до трикратния раз¬мер на уговореното месечно трудово възнагражде¬ние, ако вредата не е липса.
Законът предоставя на работодателя специален ред за реализиране на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя за вреди, които е причинил с работата си.
Когато се открият основания за понасяне на огра¬ничена имуществена отговорност, работодателят (изп. директор, уп¬равителя, председателя, най-общо казано от ръково¬дителя на предприятието или изрично упълномоще¬но от него лице) изда¬ва заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на конкретния работник (служител). Със заповедта се определя какви удръжки трябва да се направят от заплатата на лицето.
Заповедта за налагане на ограничена имуществена отговорност се издава в определени срокове, които са:
- 1 месец от откриването на вредата, но не по¬-късно от 1 година от причиняването и за обикнове¬ните работници (служители)
- 3 месеца от откриването на вредата, но не по-¬късно от 5 години от причиняването и за служите¬лите с ръководни функции и за отчетници.
Ако сроковете не бъдат спазени, не може да се реализира ограничената имуществена отговор¬ност.
След като заповедта бъде издадена тя се връчва на лицето, което има право да я оспори писмено до 1 месец след връчването. Ако не стори това заповедта се привежда в действие: разпореждат се удръжки от заплатата на работника.
Ако лицето оспори заповедта работодателят има право да предяви иск пред съда.
тема № 36: имуществена отговорност на работодателя

Работодателят е длъжен да обезщети работника или служителя за претърпени от него вреди, настъ¬пили при или по повод на изпълняваната работа.
Работодателят носи имуществена отговорност към своя работник или служител за вреди, които му се причиняват от трудова злополука или професи¬онална болест.
Трудовата злополука е събитие, което внезапно уврежда здравето на работника (служителя).
За да бъде едно събитие трудова злополука трябва:
- да е свързано с изп

Tedi4ka
12-29-2008, 13:11
Хора може ли някой да ми помогне трябват ми следните теми:
1.Електронни книги. Софтуер за създаването им и най-често използваните формати за четене на електронни книги.
2.Управление на издателство
3.Електронно книгоиздаване. Формат PDF – основни характеристики
4.» Електронни книги
Видях че ги има в помагалото.
Благодаря ви много предварително!

1.
Тема: Електронни книги. Софтуер за създаването им и най-често използваните формати за четене на електронни книги.








на
Любка Петрова Иванова, ФН № 457, специалност “Книгознание и книгоразпространение”, ІV – ти курс, задочно обучение












Същност на електронната книга. Предимства и недостатъци.
Електронната книга, представлява книга, която е представена, като компютърен файл и може да бъде четена, както от всички видове компютри, така и от специално конструирани устройства за четене. Електронната книга може да бъде сваляна от Internet, може да бъде купена от книжарница, а също така може да бъде изпратена/ получена с/ чрез електронната поща, като прикачен файл.
В своята същност, електронната книга представлява аналог на печатната си версия. Тя също има корица, заглавна страница, международен стандартен номер (International Standard Book Number), сведения за авторско право, както и за нейният редактор, издател и автор.
Изминали са много години от първата идея за електронна книга, като 1968 година се приема за начало в развитието на електронното издателско дело. Това е годината, когато Тед Нелсън положил основите на хипертекста, който впоследствие станал основен формат за съхраняване на електронни текстове в Internet.
С бурното развитие на Internet и внедряването на езика HTML, започва нов етап в развитието на електронните книги. След пускането в производство на портативните gadgets устройства, които позволяват пълноценно да бъдат възпроизвеждани текстове върху течнокристален екран, настъпва същинският подем в развитието на електронните книги.
Електронната книга има своите предимства и недостатъци. Сред характеристиките и предимствата на електронната книга, които я правят привлекателна за съвременният човек са:
- улесненото съхраняване на електронната книга – тя може да бъде записана върху твърдият диск на компютъра, както и на диск, като мястото, което заема е значително по-малко от това, което заемат печатните издания в библиотеката;
- електронната книга, може да бъде сваляна от Internet, може да бъде актуализирана по всяко време, а също така е и в състояние да предлага най-новата, най-последната информация;
- електронните книги, предлагат голяма палитра от ефекти, като по този начин предлагат на читателя несравнимо изживяване – хипертекстни връзки, звук, анимационни ефекти, възможности за симулация;
- големината на шрифта, може да бъде променяна;
- с помощта на програмното осигуряване за четене на електронните книги, могат да бъдат маркирани определени места от текста, може да бъде анотиран целият текст, а също така може и по отделна дума или фраза, да се търси в него;
- докато електронната книга е на компютъра, може да бъде четена по всяко време;
- електронната книга е подходяща за хората с по-динамичен начин на живот – бизнесмени, туристи и други, които могат да вземат със себе си електронни книги в преносимите си компютри, без това да окаже влияние върху обема и тежината на багажа им;
- възможностите за съхраняване, за актуализиране и изтегляне, правят устройствата за четене на книги много подходящи за бизнесмени, правителствени служители, студенти, ученици. Днес, много професионалисти, като лекари, фармацевти, юристи, ползват електронните книги и устройствата за тяхното четене;
- тежестта на едно специализирано устройство за четене на електронни книги е по-малка от 500 гр, а в същото време могат да съхраняват до 50 и повече книги. Възможността за съхранението на различен брой книги, зависи от паметта на устройството;
- електронната книга може да бъде носена навсякъде, където човек може да разнася портативният си компютър, PDA или устройството за четене на електронните книги;
- разходите по създаването на електронните книги са значително по-ниски от тези за печатните им версии – при създаването на електронна книга, липсва едно от основните разходни пера, а именно хартията. Учебните заведения ще ползват електронните устройства, като по този начин ще дадат възможност за четене на учебните помагала на всички учащи, без те да им тежат физически. В училищата и университетите се разработват програми за използване на устройства за четене на електронни книги, което улеснява учащите в намирането и ползването на учебни помагала – студентите имат достъп до електронните книги и електронните библиотеки; електронната книга не може да бъде скъсана, надраскана, нацапана, което удължава живота и по този начин, може да бъде използвана и да съществува дълго време; с подобряване на качеството на компютърните екрани, възможностите за съхраняване, лесната им преносимост, по-голямата динамичност в издаването – това са само част от предимствата, които все повече доближават читателите до електронните книги;
- възможност за безплатен достъп до произведения от цял свят;
- покупката на електронна книга или части от нея, става много бързо и лесно;
- незабавна доставка;
- за изработката на електронните книги не се унищожава нито едно дърво;
- днес, много електронни книги се продават с бонуси, което не е възможно с печатните книги;
- безплатните версии на електронните книги са по-лесно достъпни от всяка точка;
- при електронните книги, липсват разходи по пакетиране и превозване;
- електронните книги, могат да имат опция и за разпечатване;
- електронната книга може да бъде четена и в тъмното;
- персонализация – личен избор на големина на буквите и осветяване на фона.

Електронната книга има някои слабости и недостатъци, сред които:
- някои книги изискват специален софтуер;
- за повечето онлайн покупки на електронни книги се изискват кредитни карти – понякога опасно, понякога невъзможно действие;
- четенето онлайн е вредно в сравнение с четенето на печатна книга;
- не може да се опакова онлайн електронна книга, за да се направи хубав подарък;
- електронната книга е по-лесно достъпна, но отнема малките удоволствия, като:
а) допира до корицата;
б) миризмата на чисто нова книга или антика, преминала през десетки ръце, които са оставили своята мъдрост, мисли и чувства;
в) подгъването на онова листче в книгата, където е най-любимата ти част;
- електронната книга не позволява отбелязването с молив, което за много учени, студенти и други хора е голям проблем.

Електронната книга може да съдържа проза - разкази, романи, новели и други, както и анотирани издания, поезия, списания и вестници, научни статии, учебни текстове, дисертации, новини и събития. Като цяло, тематичното класифициране на електронните книги е аналогично с това на книгите в библиотеките.

В зависимост от защитата на авторските права, електронните книги биват:

- компютернизирани версии на книги, чиито авторски права са отпаднали;
- книги, публикувани едновременно в електронен и в традиционен формат;
- нови книги, публикувани само в електронен вид;
- книги самоиздат;
- разширения или допълнения към издадени вече по традиционен начин книги.

Четене на електронна книга. Електронната книга може да бъде четена чрез:

- Персонални настолни или персонални преносими компютри;
- Персонални компютърни помощници;
- Преносими специализирани устройства – четци за електронни книги;
- При някои формати, могат да се отпечатват отделни страници или цели глави.

Софтуер за четене на електронни книги.
Няколко големи фирми се занимават с разработката на платформи за електронни книги. На пазара има голямо разнообразие за изготвянето на електронните книги. Най-използваните два основни формата са: PDF, както и различните интерпретации на езиците HTML и XML.

Софтуерният гигант Microsoft, работи много активно в сферата на електронното книгоиздаване. Неговият продукт Microsoft Reader, всъщност е безплатна програма за четене на книги, които са инсталирани в персонални компютри или в портативни устройства. Програмното си осигуряване за четене на елкетронни книги, Microsoft реализирал през месец юли на 2000 година. Тази програма, може да бъде безплатно изтегляна от уебсайта на Microsoft, а също така и от уеб-адресите на някои книжарници. Microsoft Reader, съществува в две версии, като едната е предназначена за стандартните настолни персонални компютри и лаптопове, а втората е предназначена за джобните компютри, произвеждани от фирми, като: Hewlett-Packard, Casio и Compaq. При първата версия, програмата позволява четенето на криптирани електронни книги, а при втората, чрез програмата могат да се четат само некриптирани електронни книги, които най-често се намират на издателските сайтове.

Adobe Acrobat.

Adobe Acrobat Reader™ също е безплатна програма, която може да бъде изтеглена от уебсайта на Adobe. Тази програма е широко разпространена и служи за четене на PDF файлове, като по този начин прави PDF формата популярен и за четене на електронни книги. Програмата дава възможност да се четат PDF – форматирани електронни книги, както на специализирани устройства, така и на настолен или преносим компютър. С тази програма се улеснява и купуването, изтеглянето на електронните книги, както от книжарницата на фирмата Adobe, така и от други електронни книжарници. Има няколко основни характеристики на програмното осигуряване, които са:
- екран, чрез който книгата може да бъде експонирана страница по страница или да се появява, като отворена книга от две страници;
- абсолютен достъп до всички книги в книжарницата с възможност за тяхното незабавно изтегляне в лична библиотека;
- достъп без препятствия до уебстраниците извън електронната книга;
- възможност за подчертаване, просветляване, анотиране, търсачка – всичко това, я прави много удобна за локализиране на отделни пасажи;
- висока прецизност и цветен екран;
- възможност за завъртане на изображенията и тяхното управление при употребата им чрез преносими компютри.
По същество и двете програми Adobe Acrobat Reader и Adobe eBook Acrobat Reader, изпълняват едни и същи задачи и могат да бъдат използвани с персонални компютри. Единствената разлика е в това, че програмата Adobe eBook Reader, е предназначена за устройствата за четене на електронни книги, където по определен начин могат да се използват всички нейни функции.
Работата с PDF файловете е приятна и удобна от гледна точка на тяхното ползване. И двете програми са безплатни и лесно могат да се изтеглят от сървъра на Adobe. По-трудният момент е конвертирането на стандартни файлове DOC, XLS и други във формат PDF. За тази цел се ползва програмата Adobe Acrobat, която е сравнително скъпа. Разработени са опростени варианти, като заместители, които далеч не са така ефективни, както оригиналната програма. PDF файлове могат да се създадат и чрез новите версии на стандартните издателски програми Page Maker, InDesign и QuarkPress.
Adobe Acrobat e с много широко разпространение сред потребителите, както и се ползва с особено предпочитание от издателите. Adobe Acrobat е създаден и развиван за нуждите на издателския пазар, като така са решени много от проблемите, свързани с преминаването от традиционното издателство към електронното.
За тази цел е нужен PostScript файл, обикновено използван за прехвърляне във фотонабора, който да се отконвертира с помощта на програмата Acrobat Distiller. Полученият PDF файл, за да се превърне в книга, са необходими програми, като Adobe Merchant Server, Web Buy включена в Acrobat Reader 4.05, чиито основни функции са следните:
- Adobe Merchant Server – въвежда криптоключ във файла;
- Web Buy в “съдружие” с Acrobat Reader 4.05 – контролира заплащането.

Това трио от изброените програми е наречено Adobe ePaper Solution има много предимства, сред които са:
- при превод на книги във формат PDF, се наблюдава голяма точност на оформлението. Електронните страници в този формат, изглеждат точно, като в техният печатен вариант, запазвайки дизайна и шрифтовото оформяне на изданието. С този формат е възможно дори редки и отдавна издадени книги, да бъдат представени пред читателя във вида, в който са били напечатани;
- сходство с традиционните книги. Електронните книги във формат PDF, се основават върху концепцията на традиционните книги. В процеса на ползване на електронната книга, може да бъдат прелиствана, може да се ползват номерациите на страниците, съдържанието;
- зареждането на PDF файловете, се осъществява сравнително бързо, поради тяхната компактност. Подходящи са и при използването на джобните устройства за четене, при които целта е файловете да бъдат колкото може по-малки;
- има възможност вътре в книгата, да се правят бележки чрез отделяне на необходимите места със специален цветен маркер. Съществува и възможност за добавянето на бележки или анотации – текстови и звукови;
- въпросът за защита на авторските права е решен чрез вградени специални програми. Осигурява се безопасен и удобен електронен начин за плащане на електронните книги. Adobe PDF файловете са съвместими с различни компютърни платформи.

Файлови формати.
При създаването и четенето на електронни книги се използват и други формати, сред които: HTML, RTF, Palm OS, Windows CE и други. Програмното осигуряване на които, най-често е безплатно и лесно може да бъде изтеглено от Internet. Програмното осигуряване за четене на електронни книги има няколко предимства, основните от които са:
- лесно и приятно четене на електронни книги върху екран, което се дължи на много добро качество;
- библиотечен мениджмънт на електронните книги;
- възможност за отбелязване върху електронната книга, мястото до което е прочетена;
- възможност за анотиране;
- възможност за настройка на размера на шрифтовете;
- възможност за търсене по дума или фраза.
Всяка фирма, която създава програмно осигуряване, предоставя и електронни книги на сайта си.

Кратко описание на най-често използваните формати:

- DOC файлове се четат чрез Microsoft Word или WordPad;
- HTML файловете се четат чрез браузерите за работа с Internet, като Internet Explorer, Netscape Communication, Opera и други, които могат да бъдат свалени от Internet безплатно. HTML файловете са съвместими с устройството за четене на книги Rocket eBook™. HTML, което означава HyperText Markup Language, е език за създаване на web страници. Страниците създадени с HTML могат да съдържат графика, текст, музика, анимация, както и връзки към други страници (хиперлинкове). За да бъде създадена web страница, трябват две неща - елементарен текстов редактор и интернет браузър, като за текстов редактор може да се използва вградения в Windows NOTEPAD, а за браузър може да се използва Internet Explorer или Netscape Navigator. Файлът, който се създава с Notepad е текстов файл, който трябва да бъде записан с разширение <html> или <htm>. Написаният с разширение <html> файл, бива запазен на твърдия диск. Направената страница, може да бъде разгледана с някой браузер. Текста между символите < и > се нарича tag (елемент), чиято цел е да показва на браузера какво действие да извърши. Елементите могат да бъдат разделени на два вида: отварящи и затварящи и винаги вървят по двойки, като отварящите, задават на браузера да започне някакво действие, а затварящите да го приключи. Разликата между двата елемента в изписването е символа (/), който се поставя преди името на елемента.
HTML документа, започва с елемента <HTML> и завършва съответно с </HTML>. <HTML> означава начало на HTML документ, а </HTML> край на HTML документ. Следващата задължителна двойка елементи е <HEAD> и </HEAD>, което буквално означава глава, където обикновено се съдържа информация за самия HTML документ. Между елементите <TITLE> и </TITLE> се съдържа името на HTML документа. Когато браузера срещне тази двойка елементи, визиуализира текста между тях най-отгоре на заглавната си лента.
Същинската част на HTML документа се намира между елементите <BODY> и </BODY>. Елементите могат да бъдат влагани един в друг, като единственото условие да бъде спазвана последователността на двойките елементи;
- LIT файлове се четат с помощта на Microsoft Reader;
- OeB е формат на Open eBook Standard - отворен eBook формат, базиран на HTML и XML, това е променящ се стандарт;
- PDF (Portable Document Format) файловете се четат чрез Acrobat Reader или Adobe E-BookReader. И двата се предоставят безплатно както от сайта на Adobe, така и от много други места, където се работи с такива файлове. Създаден от Adobe за техния продукт Acrobat. Този формат е фактически стандарта за разменяне на документи. Софтуер съществува за почти всеки компютър и мобилни устройства;
- PRC (Palm Resource) файл. Често съдържа Mobipocket или AportisDoc електронна книга, файлове са съвместми с операционните системи Palm;
- RTF (Rich Text Format) се разглежда като “универсален” файлов формат, тъй като се ползва от текстовите редактори както на PCs, така и от Macs. Четенето им може да стане и с WordPad. Формат за разменяна на документи, поддържан от някои четци на електронни книги, както и много програми за текстообработка, включително MS Word и OpenOffice. Това е предпочитан формат на много потребители, които сами създават електронни книги за Sony Reader;
- TXT файлове – това са ASCII файлове. За четенето им е необходим Windows или DOS. Базов текстов формат, който поддържа само основните възможности на форматиране (интервал, параграф, край на ред, нов ред и табулация). Чете се от почти всички устройства;
- WinCE файлове са предназначени за преносимите компютри. В тях се използва Windows CE - базирани компютърни помощници (PDA) и Palm PCs;
- WPD се четат с програмата Word Perfect™ на фирма Corel.


Разнообразието от формати, което съществува е голямо, което от своя страна в някои случаи, създава проблеми. HTML форматът, се ползва с най-широко разпространение. Това е форматът, който се чете от браузерите при работа с Internet (Internet Explorer или Netscape Communications). Повечето от програмите, служещи за четене на електронни книги са съвместими с HTML форматът.
Сравнително нов програмен език е XML (Extensible Markup Language), който бива използван в създаването на електронни книги и електронни библиотеки.

В програмно и в техническо отношение, устройствата за четене на книги се развиват в две различни направления:

1. Първото направление, се опира на набор от команди, които са извлечени като подмножество от HTML/ XML, което дава възможност за записване на текст и ограничен набор от мултимедийни компоненти.

Устройствата за четене на електронни книги както в програмно,
така и в техническо отношение, се развиват в две различни направления.
Едното се опира на набор от команди, извлечени като подмножество от
HTML/XML, което дава възможност за записване на текст и ограничен
набор от мултимедийни компоненти. Стандартът OEB е изграден върху тази платформа. Това направление бива поддържано от много фирми, сред които и Microsoft. Много от излезлите на пазара електронни книги, се изграждат върху определени поднабори от HTML, което води до задоволително стандартизиране на устройствата за четене.
Съществуващите проблеми тук, са известните ограничения при използването на допълнителни символи, което е от необходимост, особено при представянето на научни работи, математически формули и изрази;

2. Второто направление е използването на Adobe PDF, който работи на ниво изображение на страница. Тази линия бива поддържана от няколко фирми и в действителност има някои сериозни предимства, сред които:
- ползването на формата позволява компютеризацията на печатните текстове, да бъде осъществявана по-евтино и по-лесно;
- в своята същност, програмата обхваща изображенията, като цели части, което я прави удобна при работа с всякакъв вид символи, включително символи от китайски, японски, арабски и други езици. Това е и предимството, което прави програмата удобна и при компютеризация на стари книги.
Предполага се, че тези две направления ще продължават да съществуват, независимо от противоречията между тях.
Днес, съществуват технологии, които дават възможности за конвертиране на форматите от едното направление в другото.
Румънската фирма SOFTWIN е създала програмно осигуряване, позволяващо конвертирането от кой да е изходен формат (DOC, XLS, PDF, QXD) в който и да е формат на електронните книги (HTML(IE 5.5), HTML(NS 6), OeB 1.0.1, OeB netLibrary, OeB Bayker&Taylor, MS Reader (LIT), Adobe eBook Reader (AER), Gemstar и други).
Всеки може да направи опит за конвертиране на текст от единия формат в другия на уебстраницата на www.intuitext.com.freetest.html.

Електронните книги в Интернет. Достъп.

В Internet пространството електронните книги се разполагат в четири категории сайтове, а именно:
1. сайтове на самите издатели – в тях се предлагат книги, издавани само от собственото издателство;
2. сайтове на електронните библиотеки – тук, могат да бъдат намерени много разнообразни колекции от книги и текстове, а също така и в различни формати. В електронните библиотеки, има вградени програми за търсене по автор или по заглавие на книгите. При някои от тях има въведени абонаментни такси, а при други достъпът е ограничен до определена категория потребители на библиотеката;
3. сайтове на електронните книжарници – тези сайтове са аналог на електронните библиотеки, като тук по правило електронните книги се предоставят срещу заплащане;
4. специализирани сайтове, посветени на електронните книги – тук са посочени линкове, които улесняват работата с предните три категории. Информацията поместена в тези сайтове е най-често общообразователна по проблемите на създаването и развитието на програмното и техническо осигуряване на електронните книги.

Електронни библиотеки.

Много често понятието електронна библиотека се отъждествява с виртуална библиотека. Принципно всичко, което е достъпно чрез Internet или иначе казано, чрез хипертекстни връзки е виртуално. В този ред на мисли, може да се говори за виртуална библиотека, виртуален магазин, виртуално училище и други. Под тесния смисъл на думата виртуален, се разбира портал, който представлява уебстраница с множество линкове към сайтове и уебсъръри по темата на виртуалната библиотека.
Мисията на виртуалните библиотеки е да бъдат помощно средство при търсене на определена информация – ако за тематична област, по която се осъществява търсенето има създадена виртуална библиотека, би било от голяма помощ и би допринесло значително за положителният резултат при търсенето.
Под електронна библиотека, наричана още цифрова или дигитална, се разбира библиотека с електронни книги или библиотека, в която има осигурен пряк достъп до нейните компютеризирани книги, списания, статии, както и други информационни материали.
Ето така гласи, едно по-прецизно определение за електронната библиотека:
“Електронната библиотека е информационна система, позволяваща надеждно да се съхраняват и ефективно да се използват разнообразни колекции от електронни документи (текстови, изображения, звукови, видео, графични и други), локализирани в самата система, а също така достъпни чрез телекомуникационните мрежи”.
Заключението от това определение е, че в електронната библиотека могат да се съхраняват не само електронни книги, но и електронни текстове, електронни издания и всякакви електронни документи.
Достъпът до електроните библиотеки е пряк чрез Internet. Издателите предоставят десетки заглавия на книги, конвертирани в електронен формат и подготвени за пряк достъп. Очакванията са техният брой да нараства много бързо през следващите няколко години. В библиотеките могат да бъдат намерени художествени книги, списания, периодични издания, годишници, карти, както и други разнообразни документи.


Увод

Критиците, получават много възможности за критика на електронните медии с появата на Internet – за тяхното пагубно влияние върху мисловната дейност на хората, за превръщането им в консуматори на излишна информация и т. н. В повечето случаи критиците изразяват своята носталгия към четенето на книги, което според статистиките намалява, за сметка на получаването на информация от електронните медии. В самото начало, може би е било точно така, но всъщност книгата е била и ще остане най-предпочитаното средство за информиране, образование, забавление.
Всяко нещо, което желае да оцелее и има смисъл да оцелее се адаптира.
Книгата се адаптира към съвременните изисквания под нова форма – електронната книга.
Internet поставя началото на така наречената “култура на компютърната страница”, която автоматично моделира ново читателско поведение. Изследванията и практиката показват, че никога досега, една нова медия не е изместила стара. Новите медии променят формите и функциите на старите, като заедно с всичко това и начините на възприемане. Четящият участва в “игра на знания” и осъзнава различни светове - от една страна в печатната реалност, около която е и живата, културна реалност. Компютърната реалност е просто част, отрязък от неговото време, просто ниша за ежедневни търсения. От друга страна, компютърната реалност, сама за себе си е различна, както от света на печатната култура, така и от живата реалност, защото не отразява социалната действителност - тя е свят на произволното, анонимното и нетрайното.

Tedi4ka
12-29-2008, 13:13
Хора може ли някой да ми помогне трябват ми следните теми:
1.Електронни книги. Софтуер за създаването им и най-често използваните формати за четене на електронни книги.
2.Управление на издателство
3.Електронно книгоиздаване. Формат PDF – основни характеристики
4.» Електронни книги
Видях че ги има в помагалото.
Благодаря ви много предварително!

2.СПЕЦИАЛИЗИРАНО ВИСШЕ УЧИЛИЛИЩЕ
ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ
ТЕХНОЛОГИИ





КУРСОВА РАБОТА

ПО

ДИСЦИПЛИНАТА


УПРАВЛЕНИЕ НА ИЗДАТЕЛСТВОТО


ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „СИЕЛА”





Изготвил




София, 2007




Безспорен е приносът на родното печатарство в полза на българската книга. Възрожденската епоха, дала началото на българското книгопечатане, дава блестящи примери за добросъвестна работа при полагане основите на национална книгоиздателска традиция. Създаването на българската книга и периодичен печат са неразривно свързани с имената на цяла плеяда от имена на печатари, работили усърдно, търпеливо и много честно безкористно при тежките условия на Отоманския закон за печата, при не винаги благоприятна среда за нашата културна емиграция.
В началото на новото хилядолетие българското книгоиздаване се характеризира с определени тенденции, които го поставят наред с държавите от Европейския съюз както по отношение на издателския бизнес, така и в неговите теоретични и практически насоки при подготовката и производството на родната книга. Привидно не всички от тези тенденции са забележими, а някои от тях са в началото на един проектиран в бъдещето път, но въпреки това моделът, по който върви българската книга, дава основание за оптимистични очаквания.
На стеснения книжен пазар родното книгоиздаване се явява все повече с ясни тематични профили на своя издателски репертоар – тук радушно място намира продукцията на учебници и помощна книжнина за началния и средния курс, но и специализираната литература в посока на приложни дейности като усвояване на чужд език, компютърни програми и информационни технологии, познания по икономика и право. На книжния пазар се утвърдиха и няколко издатели на преводна художествена литература, като продължава трайната тенденция за издаване на англоезични автори, следвани от испаноезична, френска, немска, руска и скандинавска книжнина. Само няколко големи български издателства трайно профилират своята дейност в издаването и на българска художествена литература, докато при учебната, научната и специализираната книжнина интересът към родните автори е далеч по-голям.
Използват се нови проверени от европейската и световната практика форми на дистрибуция и промоция на книгата, удачно съчетаващи традиционните форми на стационарна книготърговия с възможностите на модерните информационни технологии. Вече и у нас се изграждат локални издателски мрежи, работят електронни книжарници, рекламират се издания в самостоятелни уебстраници.


Заедно с това се издига на по–добро равнище нивото на промоция в издателската дейност чрез разнообразни форми на журналистическите жанрове.
Рекламата на книгата постепенно се превръща в удачна и добре организирана форма на обществена комуникация.
През последните години у нас книгата на практика действа като истинска медия наред с пресата и електронните издания – със своите послания към съответната група рецепиенти, с идеите и проблематиката си, с приложността на знанията в контекста на все по-тясното обвързване между теория и практика в живота.






























ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „СИЕЛА”





СИЕЛА е една от първите частни фирми в България, специализирана в областта на издаването на юридическа литература и нормативни актове.

СИЕЛА е регистрирана през 1991 г. с основен предмет на дейност - правни и бизнес консултации и издателска дейност. През 1997 г. издателската дейност е преструктурирана и отделена в самостоятелно дружество – Издателска къща СИЕЛА ООД. Фирмата притежава собствена печатница, висококвалифицирани редактори в областта на правото, икономиката и финансите и много добър екип от компютърни специалисти.

Софтуерният отдел на фирмата разработва и поддържа вече пет години специализирани информационни продукти.

СИЕЛА 3.0 е най-новата версия на Правноинформационната система на СИЕЛА. Тя е единствената 32-битова информационна система на пазара. Съчетава богат набор от нормативна и ненормативна информация, функционални възможности, и стандартен и удобен за работа интерфейс.

Фирма СИЕЛА организира и вече традиционната Национална Юридическа Конференция, както и семинари в различни области - счетоводни, юридически, строителни и др.







КАТАЛОГ НА ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „СИЕЛА”



ПРАВНА ЛИТЕРАТУРА:


* Административно, конституционно
* Гражданско
* История на правото
* Криминалистика
* Международно
* Наказателно
* Съдебна медицина
* Теория на правото
* Трудово, осигурително
* Търговско право
* Финансово, данъчно, банково



ИКОНОМИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА:


* Търговия
* Данъци
* Икономическа теория
* Мениджмънт, маркетинг
* Реклама, PR



• ТЕХНИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА
• МЕДИЦИНСКА ЛИТЕРАТУРА
• БИЗНЕС ЛИТЕРАТУРА
• ПОПУЛЯРНА
• ПУБЛИЦИСТИКА
• ФИЛОЛОГИЯ


УЧЕБНА ЛИТЕРАТУРА:




• 6 клас – учебници
• 7 клас – учебници
• 8,9,10 клас – учебници
• 11,12 клас – учебници
• 2,3,4 клас – помагала
• 5,6,7 клас – помагала
• 8 клас - помагала

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА:


* Биографии
• Исторически
• Класика
• Криминални
• Любовни, саги
• Съвременни романи
• Трилъри














ПРОМОЦИИ






Приказки от Гвинейския залив
Степан Поляков
Издателство: СИЕЛА
Наша цена : 4.00 лв Продажна:5,00 лв.
Спестявате: 1.00 лв

Първата детска книга, която издателство СИЕЛА пуска на българския пазар и която е част от поредицата “Приказки от всяко място на света”. В нея авторът разказва едни от най-популярните приказки на африканските народи, а Ралица Мануилова . . . .




В синхронизирането на съвременната издателска дейност у нас с европейската практика, на институционално ниво се включват различни творчески организации като Асоциация „Българска книга”, няколкото Съюза и Сдружения на българските писатели, Съюза на издателите в България, Съюза на печатарската индустрия, съюзите и сдруженията на българските журналисти. Тяхно дело са законодателни и образователни инициативи в областта на защитата на интелектуалната собственост, както и работа по усъвършенстване на образователните процеси и обществената комуникация чрез печата и книгата. От важно значение е и дейността на катедрите, свързани с обучението на студентите по книгоиздаване към Софийския университет „Св.св. Кирил и Методий” и с подготовката на студентите по книгознание и книгоразпространение към Специализираното училище по библиотекознание и информационни технологии в столицата. Народната библиотека „Св.св.Кирил и Методий” и регионалните библиотеки в страната също дават своя принос за опазване, съхранение и популяризирането на родната книга, организират научни форуми и промоции на книгата. Това несъмнено подпомага българското книгоиздаване в приобщаването му към европейските културни традиции; нещо повече – днес българската книгоиздателска практика все повече е в унисон с европейската, тя има свое лице и се превръща в част от общо културните процеси в света.
Трябва да вярваме, че и българската държава, подпомагана от институциите, свързани с книгата, ще насърчава този път, ще облекчава и поощрява българските автори и издатели, ще стимулира техните творчески прояви.






































ЛИТЕРАТУРА:


1. Георгиев,Л., „Българско книгоиздаване”
Издателство: Университетско издателство „Св.св. Кирил и Методий”, Велико Търново,2006г., 343стр.
2. Интернет

hoSTagE__
12-29-2008, 13:15
Tedi4kee златна сииии :-)

Tedi4ka
12-29-2008, 13:16
Хора може ли някой да ми помогне трябват ми следните теми:
1.Електронни книги. Софтуер за създаването им и най-често използваните формати за четене на електронни книги.
2.Управление на издателство
3.Електронно книгоиздаване. Формат PDF – основни характеристики
4.» Електронни книги
Видях че ги има в помагалото.
Благодаря ви много предварително!

3.Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии - София











К У Р С О В А Р А Б О Т А




На тема:
Електронно книгоиздаване
Формат PDF – основни характеристики



















Студент: Весела Драгомирова Манева – фак N КН032
София 2007г.



СЪДЪРЖАНИЕ





1. Възникаване на PDF формат ..…………..………………….………… ….3
2. PDF 1.0……………………………………….. ……………………………3
3. PDF 1.1……………………………………… ..…………………………4
4. PDF 1.2…………………………………..…… ……………………………4
5. PDF/X-1……………..………………………… ……………………...…5
6. PDF 1.3…………….……………………….… …………………………....5
7. PDF 1.4………………..……………………… ……………………………6
8. Шрифтове в PDF……………………..……………….. ………….....….8
9. Програми за четене на PDF файлове…….....…...………………. .………9
10. Приложение………………………… ……..….……….…….……….….. 12
11. Използвана литература…………………...…… ……………...………… 13






















Възникаване на PDF формат



Идеята за PDF е дошла най-напред на един от основателите на компанията Adobe, Джон Уоркин, като формата първоначално е бил замислен като вътрешен проект на компанията, за създаване на файлов формат за разпространение на документи, които могат да бъдат отворени на всеки компютър и на всяка операционна система. Adobe вече е притежавала две подобни технологии – PostScript като машинно и платформено независима технология и Adobe Illustrator като пример за приложение, работещо на различни платформи ( в действителност на две: MacOs и Windows, но това са 99% от всички компютърни системи) и имащо възможност да открива и визуализира прости PostScript файлове, създадени с други приложения. Специалистите на Adobe обединяват тия технологии и създават новия формат (PDF, който се явява оптимизирана версия на PostScript) и няколко приложения за създаване и визуализация на този формат.




PDF 1.0

За първи път Adobe съобщава за тази технология на конференцията Синболд в Сан Хосе през 1991 година. Тогава тя се нарича “IPS”, което се разшифрова като "Interchange PostScript". Версията PDF 1.0 е показана за първи път на изложението Comdex Fall, през 1992 година, където технологията спечелва награда “best of Comdex”. Програмата за създаване на PDf, Acrobat е пусната в средата на 1993 година. Тази версия не е приета от препрес обществото. Тя е поддържала вътрешни връзки и форми, шрифтовете също вече са се влагали, но цветовото пространство е било още RGB. Първоначалното кодово название на проекта е “Carousel”. Поради тази причина, първоначално PDF файловете на Macintosh се наричали “CARO”. ADOBE поискала висока цена за приложения за създаване на PDF файлове, което не способствало за неговото разпространение и популярност.
Впоследствие ADOBE намалили цената на целия пакет Acrobat и пуснали безплатна версия на Acrobat Reader.




PDF 1.1

Acrobat 2 се появила през септември 1994 година. Той поддържал новия формат PDF 1.1, в който била добавена поддръжка на:
• Външни линкове
• индексация
• функции за сигурност
• машинно-независим цвят
• коментари
В Acrobat 2 също добавили някои полезни новости включително новата архитектура Acrobat Exchange, подържаща плъгини и възможност за търсене в PDF файловете. ADOBE станал един от най-често използващите PDF формата. Цялата документация на фирмата започнала да се разпространява в този формат. В Acrobat 2.1 била добавена мултимедийна поддръжка и от този момент станало възможно вмъкването на аудио и видео в PDF документи. По това време PDF не бил единственият опит за създаване на машинно и платформено независим формат. Основният съперник бил форматът с име Common Ground. През 1995 ADOBE започна да продава Acrobat Capture на цена 4000$. Също, по това време ADOBE вградили поддръжка на PDF в много свои приложения, включително Frame Maker 5.0 и PageMaker 6.




PDF 1.2

През 1996 година ADOBE пусна Acrobat 3.0 (кодовo име: Amber) и съответна спецификация PDF 1.2. Това е периода, когато предпечата се „събужда”. PDF 1.2 била първата версия на PDF, която реално можела да се използва в предпечатната подготовка. Освен форми, били добавени и следните предпечатни опции:
• поддръжка на спецификацията OPI 1.3
• поддръжка на CMYK цветово пространство
• поддръжка на спот цветове
• поддръжка на овърпринт и запазване на параметрите на растеризация
Пускането на плъгин за разглеждане на PDF в браузера Netscape, увеличи популярността на PDF в Интернет. ADOBE добавили възможност за двупосочна връзка между PDF и HTML страници. Тогава PDF все по-често се използва в графичната индустрия. Първоначално пазарът за черно-бял дигитален печат използва PDF за печат на бързите цифрови машини на XEROX. Версията Acrobat 3 беше окончателно реализирана, като открита архитектура за разработчици и през 1997-1998 г. се появиха голямо количество интересни плъгини, както и няколко отлични приложения. Част от тях са PitStop и CheckUp от Enfocus software и CrackerJack от Lanatanarips. Компанията Agfa е първата голяма фирма вградила PDF в своята система за пълноцветен печат Apogee, пусната в 1998 г. Останалите производители скоро последвали примера й. Въпреки, че PDF активно се е предлагал на пазара, търсенето е било малко. Основната причина е, че за използването му са необходими допълнителни програми, а също заради неговите ограничения и недоразработеност. Освен това, този формат не се явявал открит стандарт и въпреки всичките му достойнства, било сравнително лесно, да се прави предпечатна подготовка и без него. А и често се случвало да се генерира некоректен PDF.



PDF/X-1

За да решат горно описаните проблеми, е създаден консорциум от препрес компании, който пуснал стандарта PDF/X-1 през 1998 г. PDF/X-1 се основава на спецификацията на PDF 1.2, но има много строги ограничения. При използването на файл с PDF/X-1 формат, е сигурно, че шрифтовете са включени, че всички изображения са с висока разделителна способност и т. н. Въпреки, че се базира на PDF 1.2, в него са включени няколко допълнителни оператори. Те включват:
• възможност за включване на допълнителни данни
• поддръжка на ICC-профили
• поддръжка на параметрите bleed, trim и art-box
• флаг, показващ че в документа има поставени презастъпвания (трапинг)



PDF 1.3

Acrobat 4 е пуснат през април 1999г. и поддържал новия формат PDF 1.3. Новите спецификации на PDF включват поддръжка на:
• 2-байтови CID шрифтове
• спецификация OPI 2.0
• ново цветово пространство под названието DeviceN, за по-добра поддръжка на спот цветове.
• изтъняваща сянка и няколко нови технологии за по-гладки и ефектни преливки
• коментари
Самият Acrobat също има нови възможности, включващи:
• поддръжка на документ с размер до 5080 x 5080 мм (в предишните версии беше 1143 x 1143 мм)
• Webcapture
• набор от готови Joboptions за правилно генериране на PDF през Acrobat Distiller.
• Бившият Acrobat Exchange е преименуван в Acrobat, за да съвпада с името на пакета от програми
• Облекчена интеграция с Microsoft Office.
Първоначалната версия на Acrobat 4.0 под номер 4.0, съдържа огромен брой бъгове, което силно ограничи неговото използване в предпечата. Adobe направи подобрена версия под номер 4.05 и го разпрати за своя сметка до всички регистрирани потребители на Acrobat 4.0 само няколко месеца след пускането на 4.0. Въпреки. че имало проблеми и с този пакет, едва ли може да се оспори, че PDF стана стандарт. От сайта на Adobe са били свалени повече от 100 милиона копия на Adobe Reader. Illustrator 9 и PDF 1.4. В средата на 2000 г Adobe пусна Illustrator 9. При неговия пуск се изясни, че това е първото приложение, което поддържа PDF 1.4 и неговата функция прозрачност. Това бил първият път, когато Аdobe не пуснал нова версия на PDF, заедно с нова версия Acrobat. Adobe декларира поддръжка на прозрачност в PDF 1.4.



PDF 1.4

През май 2001 г. е пуснат Acrobat 5 и PDF 1.4 окончателно става реалност. Измененията в този формат не били толкова глобални, колкото в предните версии. За предпечата полезните новости са:
• появила се поддръжка на прозрачност
• били подобрени функциите за криптиране, включително възможност за 128 битово шифроване и възможност да се задава качеството на печат (например за даден документ може да се разреши само печат в ниска резолюция) За останалите потребители също се появили редица полезни функции във формата PDF 1.4:
• Подобрена поддръжка на JavaScript, включваща JavaScript 1.5 и подобрена интеграция с бази данни
• "Tagged PDFs" - PDF-файлове, съдържащи структурна информация за данните във файла. Това облекчило създаването на PDF файлове, които могат сами да се адаптират за устройствата, на които ще се изобразяват. Това оказало голямо влияние на пазара на електронни книги, когато PDF файловете започнали да се използват в голямо количество в различните модификации. Adobe също пусна версия на Acrobat Reader за PalmOs устройства. Болшинството от потребителите бяха удовлетворени от новите функции на Acrobat. В предпечата били полезни следните неща:
• Acrobat можел коректно да обработва овърпринтите. Ако потребителят сложи жълт правоъгълник върху син, то Acrobat ще покаже зелен правоъгълник. Тази опция е включена по подразбиране.
• Acrobat 5 вече изпълнявал пакетна обработка на файлове, което можело да се използва в експорта на голямо количество PDF файлове в EPS.
• Distiller може да дистилва файлове в DeviceN- цветове.
• Acrobat и Distiller, съвместно използват подобрена система за управление на цветовете 'ACE'.
• Коментарите в PDF файловете са много по- гъвкави и можели да се разпостраняват чрез Интернет.
За другите потребители Acrobat 5 предложи следните изменения:
• Силно подобрена функционалност на формите
• Потребителският интерфейс на Acrobat съответства на Microsoft Office. Подобрена интеграция на Acrobat с Microsoft Office
• Възможност за пускане на Distiller или Catalog направо от Acrobat.
• Иконките на страниците се създават автоматично при отваряне на документа в Acrobat.
• Били включени нови и обновени съществуващи филтри за експорт в Acrobat, включително експорт от PDF в RTF формат. Интересно беше, че за някои потребители била направена крачка назад: Adobe заменил плъгина “Paper capture”, който може да разпознава сканиран текст със много по-ограничения плъгин Web service.

Най-подходящите места, където могат да се намерят PDF, HTML, RTF или TXT електронни книги, са независимите електронни книжарни¬ци, електронните издатели или уебсайтовете за безплатни електронни книги. HTML и PDF книги се намират при големите он-лайн книжарници в разделите за книги с общо предназначение (general book section). Всич¬ки e-books в секцията за електронни книги се нуждаят от програмно осигуряване, което може да бъде свалено от Интернет.











Шрифтове в PDF


В PDF могат да се използват шрифтове PostScript (type 1 и type 3) и TrueType. Тези шрифтове могат да се включват в PDF файловете, за да бъде видян и отпечатан в оригиналния си вид. Ако някой шрифт е пропуснат в PDF файла, Acrobat ще се опита да го емулира, използвайки един от Multiple Master шрифтовете. Файлът при това няма да изглежда напълно еднакво, но текстът ще бъде запазен.
Multiple Master шрифтовете, използвани в Acrobat са:
• Adobe Serif MM
• Adobe Sans MM

В Acrobat има опция “Font info”. Тази опция не показва всички шрифтове, използвани в документа, а само използваните на страницата. Не я използвайте, ако искате да получите пълен списък на шрифтовете в документа. За да се получи пълен списък на шрифтовете е необходим плъгин от типа на Enfocus PitStop.
В Acrobat Distiller има опция за автоматично включване на шрифтовете, отсъстващи в обработваните Postscript файлове. Потребителят може да оказва папките, които да бъдат използвани за търсене на такива шрифтове.
Има фундаментална разлика в обработката на шрифтовете в Acrobat 3.x и Acrobat 4.x. Има 14 шрифта, които Distiller 3.х никога не включва във PDF.
• Courier, Courier-Bold, Courier-Oblique, Courier-BoldOblique
• Times-Roman , Times-Bold , Times-Italic, Times-BoldItalic
• Helvetica, Helvetica-Bold, Helvetica-Oblique, Helvetica-BoldOblique
• Symbol
• ZapfDingbats
Acrobat 4.x без проблем включва тези шрифтове, но в него има друго ограничение: ако лицензът на TrueType шрифт забранява неговото включване във файл, Distiller 4, съобразявайки се с това изискване, не включва шрифта във файла.
Възможно е във файла да се включват само тези символи на шрифта, които се използват за дадената публикация. Тази технология се нарича заместване на шрифтове (font subsetting). Параметърът 'Subset fonts below XX %' в Distiller определя колко символа трябва да се използват в публикацията, за използване на заместването.
Тази технология има две преимущества:
• Намалява размера на файла, което го прави по-удобен за използване – например Интернет.
• RIP-ът винаги ще използва този шрифт, дори ако неговата версия я има в RIP-a. Това дава гаранция, че ще бъде използван именно този шрифт, който е нужен.
Но има и два недостатъка:
• Ако се цели редакция на текста, а нужния символ не е качен във файла, то той няма как да бъде въведен
• сливането на два файла, съдържащи различни набори от символи на даден шрифт, ще доведе до загуба на част от тях.






Програми за четене на PDF файлове


Adobe Acrobat Reader™ е без¬платна програма, която може да се изтегли от Internet. Тя е ши¬роко разпространена програма за четене на PDF файлове, правейки по то¬зи начин PDF формата популярен и за електронните книги.
Adobe Acrobat eBook Reader™, наричана преди това Glassbook Rea¬der
Glassbook Reader e преименуван неотдавна на Adobe Acrobat eBook Reader. Най-новата версия е 2.2. Големината й е около 10 Мб.
Adobe Acrobat eBook Reader™ е програма, която може да се из¬тегли безплатно от уебсайта на Adobe. Тя дава възможност да се четат PDF- форматирани електронни книги както на специализирани устрой¬ства, така и на настолен или преносим персонален компютър. Програмата улеснява купуването и изтеглянето на електронни книги от книжарницата на фирмата Adobe – Adobe eBook Store, както и от други електронни кни¬жарници като BarnesandNoble
Основните характеристики на програмното осигуряване са:
– екран, чрез който книгата може да се експонира страница по страница или да се появява като отворена книга от две страници;
– достъп до всички книги в книжарницата с възможност за неза¬бавното им изтегляне в личната библиотека.;
– безпрепятствен достъп до уебстраници, извън електронната книга;
– подчертаване, просветляване, анотиране и инструментът за тър¬сене, я правят много удобна за локализиране на отделни пасажи;
– висока прецизност и цветен екран;
– възможност за завъртане на изображенията и тяхното управле¬ние при употребата им чрез преносими компютри (notebook или laptop).
Двете програми Adobe Acrobat Reader и Adobe eBook Acrobat Rea¬der по същество изпълняват едни и същи задачи и могат да се използват с персонален компютър. Разликата е в това, че програмата Adobe eBook Rea¬der е предназначена за устройствата за четене на електронни книги, където по определен начин могат да се използват всички нейни функции.
Работата с PDF файловете е приятна и удобна от гледна точка на тяхното ползване. Както бе казано, и двете програми са безплатни и лесно могат да се изтеглят от сървъра на Adobe. По-трудният момент е конвер¬тирането на стандартни файлове (DOC, XLS и други) във формат PDF. За целта се ползва програмата Adobe Acrobat, която е сравнително скъпа (US$ 230). Разработени са като заместители опростени варианти, които не са така ефективни, както оригинал¬ната програма. PDF файлове могат да се създадат и чрез новите версии на стандартните издателски програми Page Maker, InDesign и QuarkPress.
Днес е много трудно да се предскаже коя технология ще превземе пазара. За сега явен лидер в тази област е Adobe Acrobat. Форматът, който се появи през 1994 г. днес е получил много широко разпространение сред потребителите, а от издателите се ползва с особено предпочитание.
Тъй като по начало Acrobat е създаден и се е развивал за нуждите на издателския пазар, то много от проблемите, свързани с преминаването от традиционното издателство към електронното са решени. Нужен е са¬мо PostScript файл, който обикновено се използва за прехвърляне във фо¬тонабора и да се отконвертира с помощта на програмата Acrobat Distiller. Но за да се превърне получения PDF файл в книга, са необходими програ¬ми като Adobe Merchant Server и Web Buy, където първата въвежда крип¬тоключ във файла, а втората, бидейки включена в Acrobat Reader 4.05, контролира заплащането. Това трио е наречено Adobe ePaper Solution, чийто предимства Adobe описва по следния начин:
– при превод на книгите във формата PDF се наблюдава голяма точност във оформлението. Електронните страници във формата PDF из¬глеждат точно както са в техния печатен вариант, запазвайки и дизайна, и шрифтовото оформяне на изданието. Даже редките и отдавна издавани книги ще се представят пред читателя във вида, в който те са били напе¬чатани.
– сходство с традиционите книги. Електронните книги във фор¬мата PDF се основават върху концепцията на традиционните книги. Те могат да се прелистват, да се ползва номерацията на страниците и съдър¬жанието, което прави такава книга в процеса на нейното използване.
– файловете PDF са компактни, поради което тяхното зареждане се осъществява сравнително бързо, а са и подходящи при използването на джобните устройства за четене, където размерите на файловете трябва да бъдат колкото се може по-малки.
– съществува възможност да се правят бележки вътре в книгата, чрез отделяне на необходимите места със специален цветен маркер и до¬бавянето на бележки или анотации както текстови, така и звукови.
– вградени са специални програми, с които се решава въпросът за защитата на авторските права и се осегурява безопасен, прост и удобен електронен начин за плащате на електронните книги.
Adobe PDF файловете са съвместими с различни компютърни платформи.






























Приложение

1. Изглед на програмата Adobe Acrobat Professional 6.0



Използвана литература



1. http://www.prepressbg.com
2. http://www.adobe.com
3. Тодоров, Тодор. Електронни книги, С., 2003

Tedi4ka
12-29-2008, 13:21
Хора може ли някой да ми помогне трябват ми следните теми:
1.Електронни книги. Софтуер за създаването им и най-често използваните формати за четене на електронни книги.
2.Управление на издателство
3.Електронно книгоиздаване. Формат PDF – основни характеристики
4.» Електронни книги
Видях че ги има в помагалото.
Благодаря ви много предварително!

4.Специализирано Висше Училище по Библитекознание и Информационни Технологии
Курсова работа
На тема Електронни книги. Видове формати (doc, html, pdf, lit, djvu и др.)
На Йоана Иванова Пулева, 2-ри курс ББ
Фак № 4920
По дисциплината Интернет

Историята на книгата е “паметта на човечеството”. Благодарение именно на писменото слово познанието може да се предава от поколение на поколение и по този начин се улеснява развитието на науката, техниката и изкуството. С появата на книгата и нейното развитие се променят и начините за използване и разбиране на текста. Историците на книгата отчитат, че процесът на четенето зависи от формата на книгата (свитък, кодекс, онлайн издание), от оформлението й, от вида на използваната писменост, от типа култура на обществото.
В Древността четенето е било извършвано публично и на глас, имало е повече спомагателна за паметта функция, в съответствие с устния тип култура на античния свят. Едва в късното Средновековие се е извършил преход от публичното четене към четене в самота и тишина. Хората четяли “интензивно”. Те имали малко книги –Библията, алманах, една или две молитвени книги – и са ги препрочитали отново и отново, така че една тясна област от традиционната литература дълбоко се отпечатвала в тяхното съзнание.
Втората промяна в масовото читателско поведение настъпва при прехода от ограничена към всеобща грамотност. Към 1800 г. хората четяли “екстензивно”. Те четяли всякакви материали. Промяната от интензивно към екстензивно четене съвпаднала с десакрализацията на печатното слово. Светът бил засипан с материали за четене, а текстовете вече били третирани като стоки, които биха могли да бъдат захвърлени толкова небрежно, колкото вчерашния вестник. Но защо изобщо е било изобретено печатането? Едно успешно технологично нововъведение е повече от обикновена демонстрация на присъщата интелигентност на изобретателите. То е отговор на социални, икономически и политически търсения.
В политически план, едно от многото неочаквани последствия от разпространението на печата в Европа през ХV в. е било развитието на по-строг контрол върху това, което би могло да бъде написано и разпространено.
В социален и икономически план, появата на книгопечатането неминуемо се свързва и с авторските права. Закупуването на авторски права е най-важната инвестиция, която издателят винаги прави, така че не можем да разберем икономиката и издателската дейност без познаване на авторското право. За автора законът за авторското право е този, който защитава неговата инвестиция, в случая с автора – на време и интелектуално усилие. Различните системи на писмена комуникация отговарят на новопоявилите се нужди.
Системата на ръкописа цели главно да зафиксира авторовата мисъл. Появата на печатарството се свързва с възраждането на търговския капитал в края на средновековието, с напредъка на буржоазията, с увеличаване броя на университетите и на читателите.
Системата на непериодичния печат се заражда от увеличаването броя на читателите вследствие бързия напредък в процеса на ограмотяване; системата на периодичния печат отговаря на нуждата от предаването на новини или, както се казва днес, на информация; системата на аудиовизуалните средства за информация, където на писмеността е отредено ограничено място, се стреми да възстанови пряко източника на информация в сетивното поле на получателя й с основната цел пестенето на време; системата на писмеността в информатиката е свързана с компютъра и с изкуствения интелект, които визират усъвършенстването на умствените способности.
Освен печатните издания, в труда и бита на хората все по-важно място заемат телевизията и компютърният екран, текстообработващите технологии, компактдискът, телефонът и другите приложения на електрониката.
Наред с “класическата” универсална библиотека – памет на човечеството, се изграждат изчерпателни бази-данни, достъпът до които е възможен за всеки, навсякъде по света, по всяко време. Над образа на печатните Хималаи, състоящи се от милиарди издания, създавани от векове и стотици поколения, се издига сянката на хипертекста – огромен, непрестанно попълващ се, с възможности за преправяне и ликвидация на ненужното. А в тези условия все по-трудно става да се предвидят насоките на бъдещата история на книгата в един свят, изправен пред радикални промени в традиционните писмени форми. Когато техниките или формите претърпяват във времето основни промени, такива като тази от свитък към кодекс или от ръкописна към печатна книга, или от печатане към онлайн издание, сам по себе си текстът може да е същият, но неговото възприемане от читателите е твърде различно.
В резултат на електронното издаване книгата се превръща в “съдържание”, което включва стил на автора, в движещи се картини, анимация, аудиоклипове и други. Съдържанието е удобно и лесно за възприемане. Не бива да се забравя обаче, че когато книгата се превръща в “съдържание” тя губи своето значение, а идеята за читателя, внушена от съдържанието, става неубедителна.
1. Същност.
Електронните книги (e-book) са компютърни версии на книги, предоставени на читателя в цифров формат като компютърни файлове и могат да бъдат четени от всички видове компютри, както и от специално конструирани устройства за четене. В някои случаи, специализираното устройство за четене на електронни книги наричат също e-book. E-books са подобни на печатните си аналози, но са и уникални, тъй като могат да съдържат в себе си аудио, видео и всевъзможни хипервръзки.
Електронните книги могат да бъдат сваляни (downloading) от Интернет или да се получават чрез електронната поща като прикачени файлове, или да се купят от книжарниците. В най-опростеният си вид, електронната книга съответства точно на печатната си версия. Тя има корица, заглавна страница, ISBN, сведения за авторско право, за нейния редактор и издател, както и нейния автор.
Електронното форматиране не само намалява разходите за изграждане на книгохранилища и евентуалeн транспорт, но и намалява възможността от “изчезване на отделни страници на книгите” или “физическото им изхабяване”. E-books дават и известна свобода на писателите и издателите и създават условия за по-лесни маркетинг и разпространение. Отпада необходимостта от хартия и печат. Електронната книга в най-широкия смисъл съдържа същото количество информация като стандартната печатна книга, но в дигитален формат.
Може да се ползва посредством интернет, CD или друго устройство. Днес всичко създавано и съществувало в печатен вариант може да бъде публикувано и намерено в Мрежата - части от книги, цели произведения, литература, проза, поезия, романи, специализирана научна литература, детски приказки, речници, справочници, енциклопедии, наръчници, атласи, сборници и други – всичко. Цели библиотеки съществуват в електронен вариант, създават се специални книжарници за продажба на електронни книги, сайтове ги публикуват за свободно или платено ползване. Обикновенно печатните файлове биват сканирани, снимани или препечатвани на електронно устройство, за да бъдат пригодени за онлайн публикация.
Публикуваните за първи път електронни книги се създават със специални софтуерни програми, които могат да се намерят както в платен вариант, така и безплатно. В световен мащаб се създават цели онлайн хранилища за електронни книги. Някои от тях предоставят безплатно ползване, други платено. Някои публикуват книги, които вече са имали поне една публикация в печатен вариант, други дават възможност за публикация на непубликувани никъде и под никаква форма досега произведения.
2. Възникване и развитие на електронната книга
Идеята за създаване на електронни книги съществува още от средата на миналия век. През далечната 1945 година съветникът на Х. Труман, д-р Ваневар Буш (футурист, смятан за откривател на идеята за хипертекста) заговаря за устройства позволяващи да се съхраняват, обработват и предават книги, записи, съобщения и други подобни. Проектираната от него система Memex с големината на съвременно бюро, е по същество първата електронна книга. Представлява система за мрежово разпространение на информация, но остава нереализирана. Съществува само като идея до 1968г., когато се смята, че е поставено началото на електронното издателско дело.
Това начало се свързва с името на Тед Нелсън, който въвежда за първи път термина – хипертекст, който впоследствие става основен формат за съхраняване на електронни текстове в Интернет.
През същата 1968 година Алан Кей и неговите колеги от Xerox's Palo Alto - Изследователски център в Калифорния, разработват проект DynaBook - портативен, интерактивен компютър, изпълняващ ролята на книга. За съжаление, до първата търговска реализация на тази концепция не се стигнало. Трябвало да изминат още цели 20 години, през което време Алан Кей работи първо в Изследователския ценър на Xerox в Пало Алто, а по-късно и в Apple, и именно в Apple Newton MessagePad се реализира идеята му и се появява първият в света “портативен цифров асистент” – PDA.
Най-старият и най-голям проект за публикуване и безплатно ползване на цели книги в електронен вариант е проектът, символично наречен „Гутенберг”. Към момента той съдържа 20,000 книжни заглавия за свободно ползване от читателите. Основателят на проекта Майкъл Харт през 1971 г. създава т.нар. е-Книга (eBook) и днес продължава да създава електронни книги и свързани с тях технологии. През 1994 г. Пиетро ди Мичели създава първите страници на онлайн-проекта „Гутенберг”. Сайтът се изгражда и попълва основно от многобройни доброволци и няма комерсиални цели. В него не се публикуват рекламни материли, защитени от авторско право или с незаконно съдържания материали, както и непубликувани книги. Проектът се стреми да ги направи максимално достъпни, дълготрайни и в свободен формат, така че да могат да се ползват на всеки компютър.
През 1981 г. известният Тед Нелсън създава групата Xanadu, която планира да се занимава с т.нар. подключена (свързана) литература (connected literature) – т.е., с това с което днес се занимават фирмите продавачи на електронни книги.
През 1984 г. се появява първото он-лайн списание FSFnet, в което се публикуват художествени произведения – кратки фантастични и фентъзни разкази.
През 1986 г. Franklin Electronic Publishers пуска на пазара портативно устройство, съдържащо електронен речник с възможност да показва на екрана си текст само от един ред, а през 1991 г. фирмата предлага устройството заредено с електронната Библия, но този път текстът на екрана е от четири реда.
През 1990 година фирмата Voyager пуска на пазара първата електронна книга, която може да се чете с помощта на персонален компютър. Но и тогава, а и след това, книгите записани на дискети не са били търсени. Единствено продаваеми се оказали записите върху CD ROM на големи енциклопедии.
Нов етап в развитието на електронните книги започва с бурното развитие на Интернет и внедряването на езика HTML, а същинският подем в тяхното развитие настъпва след пускането в производство на портативните gadgets устройства, позволяващи пълноценно да се възпроизвеждат текстове върху течнокристален екран.
През октомври 1995 г. Джим Сакс и Том Померой създават фирма Soft-Book , чрез която си поставили за цел да усъвършенстват идеята за концептуална електронна книга. Приблизително след около една година, Мартин Еберхард и Марк Тарпеннинг решават да създадат “книга за всичките книги”. Решили да я нарекат “Pocketbook”. Много скоро Марк предложил името са се смени та Rocket eBook, което останало и до днес.
През 1995 г. Даниел Мунян основава фирмата Everybook, Inc. Притежател е на американски патент № 5761485 за двуекранна електронно-книжна система, защитен в 35 страни по света.
През октомври 1998 г. в Америка почти едновременно, са били пуснати в продажба две устройства, които в пълния смисъл на думата могат да бъдат наречени електронни книги. Това са устройствата: RocketeBook и SoftBook. Почти не посредствено след тях се появява и Everybook.
Днес са известни два типа електронни книги. Първият тип – това са книги с един екран – дисплей и ще ги наречем книги от планшетен тип (Plate eBook). Вторият – това са книги с два екрана. Тях ще наречем книги от двуекранен тип (Twoscreen eBook). Реално съществуващите днес електронни книги RocketeBook и SoftBook се отнасят към планшетния тип, а EveryBook – към книгите от двуекранния тип.
В началото на 90-те години на XX в. SONY разработва своето устройство Data Discman. Това устройство е известно под името ElectronicBook Player и служи за прослушване на аудио компакт дискове и за четене на CD дискове с текстова информация. Критикувано за своите малки размери на екрана, ниската резолюзия на текста в екрана и ограничените мултимедийни възможности, през 1992 г. то е заменено с устройството BOOKMAN, което използва информация, съхранявана в специален блок. На SONY принадлежи патентът за електронната книга от типа Twoscreen eBook.
С цел активизиране навлизането в пазара на електронните книги, през 1999 г. в Япония е създаден «Electronic Book Consortium», обединяващ 145 фирми от различен профил. Участие вземат освен производителите на електроника и комуникационни устройства, а и големите книжарници и издателства. Консорциума обявява, че на книгите ще бъдат представени чрез графичния формат EBJ, като изображения. От една страна това ще оправдае специфичната японска писменост и ще намали разходите при цифровизацията на страниците на печатните книги. От друга страна, обаче, използването на графичен формат изисква по-голяма памет за съхраняването на книгите. По данни на Консорциума за един средно голям роман ще са необходими около 16 Мб памет. Опитните образци на електронна книга са изготвени от фирмата Sharp. В качеството на дисплей е използван 7-инчов черно-бял LCDекран с разрешителна характеристика 1024х768. Планира се книгите да се записват на миниатюрен двуинчов диск с обем 40 Мб.
Електронни книги се създават и в някои западноеврепейски държави като Франция, Италия и др.
Не е по-назад и Русия. През 1998 г. московският изобретател В.К. Власов е получил патент за “устройство за четене на електронни книги тип Twoscreem”.
През 2000 г. аналогични устройства се създадоха в Южна Корея и Китай.
3. Предимства и недостатъци на електронната книга
3.1. Сред предимствата на електронната книга, които я правят привлекателна за съвременния човек, са следните:
3.1.1. Възможност за безплатен достъп до произведения от цял свят.
3.1.2. Покупката на електронна книга или части от нея става много лесно и бързо.
3.1.3. Незабавна доставка.
3.1.4. Книгите могат да се актуализират и свалят от Интернет по всяко време. Електронните книги са в състояние да предлагат най-новата и най-последната информация.
3.1.5. Много електронни книги днес се продават с бонуси, което не е възможно с печатните книги.
3.1.6. Електронните книги заемат по-малко място – няма нужда от стая или библиотека, всичко се съхранява на личния компютър.
3.1.7. Безплатните версии на електронните книги са по-лесно достъпни от всяка точка на света – не е нужно да се пренасят, нужна е само връзка с мрежата.
3.1.8. Електронните книги са по-лесно преносими – огромно количество информация може да бъде пренесено на диск, с лаптоп или друго устройство.
3.1.9. С развитието на днешните технологии електронните книги могат да се ползват навсякъде – в автобуса, влака, самолета, колата.
3.1.10. Електронните книги могат да се съхраняват по-лесно и имат по-дълъг живот от печатните.
3.1.11. Електронните книги могат да имат линкове към други книги или места в мрежата. Много книги са свързани и с други опции – приложени речници, анотации, отбелязвания и пр.
3.1.12. В електронната книга може да се търси по-лесно – зададени са многобройни критерии, по които може да се търси определена дума, абзац, име и т.н.
3.1.13. Електронните книги могат да бъдат интерактивни – да съдържат аудио, видео и мултимедия, която да подкрепя идеите на автора.
3.1.14. При електронните книги липсват разходи по пакетиране и превозване/превозване.
3.1.15. Електронните книги могат да имат и опция за разпечатване.
3.1.16. Персонализация – избора на големина на буквите и осветяване на фона.
3.1.17. Може да се чете в тъмното.
3.1.18. Отгръщането на страниците става само е един бутон.
3.1.19. Възможност за лесно публикуване на собствени произведения. Електронните книги могат да бъдат създавани с безплатни софтуери или специализирани платени програми. От гледна точка на авторите онлайн публикуването е най-подходящо за никому неизвестните автори, които виждат в Интернет медиа, в която издателската суета е почти освободена от разходи. Но без помощта на издатели, критици и книготърговци рискуват да се потопят и да потънат в мрежата анонимно. Авторите на бестселъри обаче, които вече са създали своя “марка за идентичност”, Интернет им осигурява бързо огромна публика.
3.1.20. Електронните книги са по-евтини от печатните. Тук отсъства и основното разходно перо при печатните книги – хартията!
3.2. Електронните книги имат и някои слабости и недостатъци, сред които:
3.2.1. Проблемът с авторските права и тяхното отдаване все още не е решен напълно. За да бъде електронната книга действително ефективна, тя трябва да e свободна за разпространение, а това означава, че авторските права са под заплаха. Намирането на компромис между интересите на автора и читателя е не само сложна задача, но поне засега и неразрешима.
3.2.2. Някои книги изискват специален софтуер.
3.2.3. За повечето онлайн покупки на електронни книги се изискват кредитни карти – понякога опасно, понякога невъзможно действие.
3.2.4. Често читатеите предпочитат да разпечатат електронна книга или част от нея, ако е по-дълга от три страници - от издадената в онлайн версия през месец юли миналата година книга Riding the Bullet на Стивън Кинг от Simon & Schuster, според оценки на LA Times са закупени повече от 500 000 екземпляра чрез Amazon.com и Barnes & Noble. Според Book Repor Network обаче само 1% от притежаващите книгата действително са я прочели. Издателят Simon & Schuster отрича данните и оповестява, че от маркетингова гледна точка книгата има небивал успех.
3.2.5. Четенето онлайн е вредно в сравнение с четенето на печатна книга.
3.2.6. Не можеш да опаковаш онлайн електронна книга и да я подариш.
3.2.7. Все още много книги нямат електронен вариант.
3.2.8. Електронната книга може и да е по-лесно достъпна, но:
• отнема малките удоволствия от допира до корицата
• от миризмата на чисто нова книга или антика, преминавала през десетки ръце, които са оставили от своята мъдрост, мисли и чувства
• подгъването на онова листче в книгата, където е най-любимата ти част
3.2.9. Проблем тук е и задълбочаването на т.нар. „криза на литературата”, свързано именно с появата на електронните книги и изобщо с развитието на технологиите.
3.2.10. Проблемът с тиража. По-точно – отсъствието на този проблем. От една страна книгата се тиражира без допълнителни средства, а от друга, не се знае от кого и колко пъти се тиражира
4. Файлови формати
4.1. Освен форматите lit и PDF, при създаването и четенето на електронни книги, се използват и формати като HTML, RTF, Palm OS, Windows CE и др. Програмното осигуряване най-често е безплатно и лесно може да бъде изтеглено (downloading) от Интернет. Основните предимства на програмното осигуряване (ПО) за четене на електронни книги са:
– много добро качество за четене на електронни книги върху екран.
– библиотечен мениджмънт на електронните книги.
– отбелязване върху електронната книга на мястото до което тя е прочетена
– възможност за анотиране.
– настройка на размера на шрифтове.
– възможност за търсене по дума или по фраза.
Всяка фирма, създаваща програмно осигуряване, предоставя и електронни книги на своя сайт. Има и фирми, които предоставят ПО на желаещите да създадат електронни книги.
4.2. Кратко описание на най-често използваните формати:
– DOC файлове се четат чрез Microsoft Word или WordPad.
– HTML файловете се четат чрез браузерите за работа с Интернет като Internet Explorer, Netscape Communication, Opera и др., които са безплатно сваляеми от Интернет. HTML файловете са съвместими с устройството за четене на книги Rocket eBook™.
– LIT файлове се четат с помощта на Microsoft Reader.
– OeB е формат на Open eBook Standard.
– PDF файловете се четат чрез Acrobat Reader или Adobe E-Book Reader. И двата се предоставят безплатно както от сайта на Adobe, така и от много други места, където се работи с такива файлове.
– PRC файлове са съвместми с операционните системи Palm.
– RTF се разглежда като “универсален” файлов формат, тъй като се ползва от текстовите редактори както на PCs, така и от Macs. Четенето им може да стане и с WordPad.
– TXT файлове – това са ASCII файлове. За четенето им е необходим Windows или DOS.
– WinCE файлове са предназначени за преносимите компютри. В тях се използва Windows CE-базирани компютърни помощници (PDA) и Palm PCs.
– WPD се четат с програмата Word Perfect™ на фирма Corel.
– DjVu файлове се четат от програмата WinDjView. Това е сравнително отскоро популярен формат, много удобен за представяне на сканирани книги, статии и др.
Съществуват и други формати, чието разнообразие е доста голямо и то в някои случаи създава проблеми. С най-широко разпространение се ползва форматът HTML, т.е. този формат който се чете от браузерите при работа с Интернет (Internet Explorer или Netscape Communications). Повечето програми за четене на електронни книги са съвместми с HTML. Сравнително нов програмен език е XML използван в създаването на електронни книги и електронни библиотеки.
4.3. Стандартизация на форматите
Многообразието на формати налага утвърждаването на единни стандарти в електронното книгоиздаване. През 1986 г. е създаден международен стандарт за електронно публикуване в Интернет, наречен SGML (Standard Generalized Markup Language). Благодарение на него уеб-базираните документи могат да се обменят безпрепятствено. Стандартите в електронното издателство са от голямо значение за развитието на пазара на електронните книги. При покупката на електронна книга се задава въпросът каква платформа е необходима за нейното четене. Някои издатели подготвят електронните книги за няколко или за всичките формати, но други ги предоставят само в един единствен формат. При тази ситуация, читателят трябва да има готовност (техническа и програмна) за четене на всички съществуващи формати. Създаденият стандарт за електронни книги OEB (Open E-Book) е изграден върху платформата XML (eXtensible Markup Language), тъй като тя разполага с добре дефинирани правила за синтаксис на документите, намалява разходите при тяхното изграждане и несъвместимостта между отделните системи. XML позволява разширяемост, тъй като не е свързан към определен специфичен набор от елементи. Това позволява интернационализация и възможности за подобряване на представянето на електронните документи. Устройствата за четене на електронни книги както в програмно, така и в техническо отношение, се развиват в две различни направления. Едното се опира на набор от команди, извлечени като подмножество от HTML/XML, което дава възможност за записване на текст и ограничен набор от мултимедийни компоненти. Върху тази платформа е изграден стандартът OEB. Това направление (вж. www.openebook.org) се поддържа от много фирми в т.ч. и от Microsoft. Много от електронните книги, излезли на пазара, се изграждат върху определени поднабори от HTML (но не всякога напълно еднакви) и това води до задоволително стандартизиране на устройствата за четене. Проблемите, които съществуват тук, са известни ограничения при използването на допълнителни символи (например ползването на нелатински букви, което е важно при представяне на научни работи, особено при представяне на математически формули и изрази). Другият път е използването на Adobe PDF, който работи на ниво изображение на страница. Тази линия се поддържа от няколко фирми и действително има някои сериозни предимства. Ползването на този формат позволява компютеризацията на печатните текстове да се осъществява по-лесно и по евтино. Тъй като в основата си програмата обхваща изображенията като цели части, тя е удобна при работа с всякакъв вид символи (в това число със символи от китайски, японски, арабски и други езици и при наличие на картини и графики). Особено удобна е при компютеризация на стари книги. Предполага се, че тези две направления ще продължат да съществуват независимо от противоречията между тях. Вече съществуват технологии, даващи възможности за конвертиране на форматите от едното направление в другото. Румънската фирма SOFTWIN (www.softwin.ro) създаде програмно осигуряване, което позволява конвертирането от кой да е изходен формат (DOC, XLS, PDF, QXD) в който и да е формат на електронните книги (HTML(IE 5.5), HTML(NS 6), OeB 1.0.1, OeB netLibrary, OeB Bayker&Taylor, MS Reader (LIT), Adobe eBook Reader (AER), Gemstar и др.). На уебстраницата www.intuitext.com.freetest.html всеки може да направи опит за конвертиране на текст от единия в другия формат.
Използвана литература:
1. ТОДОРОВ, Т.К. Електронни книги. - Велико Търново:Астарта,2003. – 165с.
2. ГЕРГОВА, А. и др. История на книгата : Книгата в Историята. – София : УИ “Св. Климент Охридски”
3. ГУЛЕНОВА, М. и др. Веднъж дигитализирана, една книга никога няма да бъде изчерпана. – Медиа свят, бр. 6, с. 34
4. THE PROJECT GUTENBERG WIKI http://www.gutenberg.org/wiki/Main_Page
1. http://bg.wikipedia.org/

hot_girlll
01-02-2009, 16:21
...

Tedi4ka
01-03-2009, 11:21
Търся есе на една от следните теми:
1.Що е щастие и достъпно ли е то за всички?
2.Когато човек е щастлив той е добър, но не винаги добрите хора са щастливи
3."Щастлив човек" - по какъв повод сте произнасяли тази фраза?
Ще съм благодарна ако някой ми помогне :)


Ето ти по третата:

Когато човек е щастлив
той е добър.Но не винаги добрите хора са щастливи.
/ Оскар Уайлд /

Какво всъщност е щастието?Достижимо
ли е то?За мен това е дилемата на живо-та.Да избереш пътя между доброто и злото,значи ли че избираш между щастието и нещастието?За мен да си добър не означава да бъдеш и щастлив.
Добротата човек я носи в себе си ,докато щастието е удоволетвореността от полу-ченото от живота.Но най-важното нещо,
което носи това усещане е любовта.
Често срещам добри хора,но рядко
щастливи.А когато видя на улицата чо-
век с усмивка на лицето,а той подритне
бедния просяк,за да не изцапа костюма му, разбирам колко заблудени хора има.
Такива хора са духовно обезценени и изгубени из ласкавия си свят ,непритежа-ващи обаче най-ценните нещата на този
свят.Скъпите коли,маркови дрехи и парфюми се обезмислят,ако няма любов.Истинското щастие не се измерва в материални блага и големия брой приятели.Единстеното необходимо е чо-
век да има здраве и неколцина приятели,
които да го обичат и подкрепят в тежките
моменти.А това може да го притежава само човек с благородо сърце,умеещ да цени възвишаните неща на този свят.
Добряците свикнали да живеят непри-тенциозен живот понякога се увличат
по фалша и суетата,несаумяващи да разберат,че тези които са за завиждане са всъщност те.Парите не могат да купят съкровищата заключени в благо- родното – здраве,любов, човечност,
съвест,спокойствие . Пътешествието на плаващите по реката на ”блясъка” също си има своя край.Край ,който не значи, че те ще слезнат от своя кораб на лук- са и фалша.Те няма да изчезнат,но ще изчезне заблудата,че този свят непоз- наващ искреност,непотправеност и любов ,може да направи някого
щастлив.Те винаги ще останат осъдени да не познаят “простичкия“живот,в кой -то и най-малките неща носят щастие.
За да бъде щастлив човек ,той трябва да има огромно сърце пълно с много любов.Трябва да умее да цени себе си и малките неща в живота,носещи усе-
щането за пълноценост.За мен щас- тието е една непрестанна борба и когато кажеш “аз съм щастлив” ,значи си изгубил нишата на живота.

_summer_girl_
01-03-2009, 12:24
може лиии Образа на Хора в Антигона???СПЕШНОООО :( :( :( :( :(

Tedi4ka
01-03-2009, 12:29
ако намериш нещо в помагало дай линк и ще ти го изтегля :)

SkyEatsAirplane
01-03-2009, 12:49
http://zamunda.pomagalo.com/download/11569/?search=731605
ще ми спасиш живота

_summer_girl_
01-03-2009, 15:09
ако намериш нещо в помагало дай линк и ще ти го изтегля :)
http://download.pomagalo.com/76767/komentar+vyrhu+monologa+na+antigona+ot+v+epizod+na +tragediyata+antigona+ot+sofokyl/?search=7674267 ...маиии товаа...

Tedi4ka
01-03-2009, 16:55
Заповядай:

Коментар върху монолога на Антигона от ІV епизод на трагедията „Антигона” от Софокъл


След перипетиите и сблъсъците, пред които Софокъл е изправил своите герои в развитието на действието, финалният монолог на Антигона е заключителният акорд, даващ представа за прекрасния образ на девойката. Всички качества, на които зрителят се е възхищавал, следвайки трагичните усилия на героинята да остане вярна на себе си и на своя човешки и нравствен дълг, тук са разкрити в цялата им пълнота и величие.
Антигона поема своя тежък жребий. Нейният трагичен плач внася забавяне на действието, но той хвърля и нова светлина върху героите и върху конфликтите. Девойката, която толкова смело и непреклонно е защитавала принципите си и правото си да почита неписаните човешки закони, сега оплаква рано погубения си живот:
О гроб, чертог мой брачен, мое жилище
подземно, вечен мой пазач! Отивам аз
при скъпите си, от които толкова
сред мъртвите прибрала е Ферсефаса!
Последна слизам – най-злочеста клетница,
преди да са изтекли още дните ми.
Реакцията на девойката е напълно естествена и с нищо не помрачава нейния силен характер. Страданието по неизживените дни, по загиващата младост, по хилядите мечти, които никога няма да се осъществят, е най-човешкото и нормално поведение на отиващата на смърт героиня. Животът е най-висшият дар, който човек има и неговата загуба винаги носи скръб и болка. Нещастието, което Антигона преживява, всъщност я издига още повече в очите на зрителя, защото така се разкрива не само непримиримият дух на девойката, но е нейното любящо и нежно сърце. Сълзите, които са израз на слабост, в очите на Антигона са още един знак за нейната твърдост, защото въпреки страданието си тя не отстъпва от своите принципи и не съжалява за своята постъпка. Това още веднъж я противопоставя на суровия и бездушен тиранин, който я осъжда на смърт.плачът на героинята е естествен и в него се разкриват и дълбочината на чувствата й към родния брат и отговорността, която носи пред живите и мъртвите близки.
И днес понеже твоя труп
погребах, Полиник, пострадах толкова.
Достойно те почетох според умните.
Убедена, че е постъпила правилно, Атнигона поема пътя към смъртта жалейки неизживяната си младост, но не съжалявайки за това, което е сторила, тъй като се е подчинявала на по-висши закони от тези на тиранина Креон. Съзнанието, че не е изменила на своя човешки и сестрински дълг пред мъртвия брат, й дава сили да превъзмогне болката и скръбта. Девойката е осъзнала една от вечните истини – че в смъртта всички са равни и заслужават еднакво отношение.
Какъв закон божествен съм пристъпила?
Защо да гледам още аз, злочестата,
небето и кого да моля, щом като
чрез благочестен труд добих безчестие?
В този последен монолог особено силно е разкрит трагизмът на образа, но и неговата героичност. Въпреки, че я очаква ненавременна смърт, въпреки, че е наказана, защото е спазила истинските човешки закони, в плача на Антигона няма нито за миг съжаление, няма отчаяние, нито покорство и примирение. Пред смъртта тазе крехка девойка проявява същата сила и твърдост, каквато преди това е проявявала в споровете с Креон, защитавайки правото на своето сърце.

SkyEatsAirplane
01-03-2009, 18:43
http://download.pomagalo.com/32250/kolkoto+poveche+davam+tolkova+poveche+poluchavam/ тази може ли:(

Tedi4ka
01-03-2009, 20:44
КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ДАВАМ,ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ПОЛУЧАВАМ!


Замисляли сме се,че всичко на този свят се плаща?Всяко едно нещо,за да го получим,трябва да положим необходимия труд.
Няма безплатни неща.Ние сме хора,живеем сред хора,всеки иска нещо,но колко е склонен да даде?Винаги ни се иска да получим нещо,но да не заплатим за него-било то с труд или нещо друго.Едни дават повече,други дават по-малко,а трети само искат.Не може само да се иска,но какво да се прави-живот,иди го разбери.Не може всички да сме еднакви,всеки има свой морал,свой начин на разсъждение,своя личност.Както е казано в народната поговорка ''Вълкът кожата си мени,но нрава-не''.Всички хора се раждат еднакви,малки,крехки,безза итни,нуждаещи се от грижи.Независимо от цвета на кожата,всички сме хора,имаме еднакво устроен организъм и с течение на времето,ние порастваме,оформя се нашата личност,оформя се нашият характер,единствен и неповторм.Животът е една постоянна въртележка,която се върти без спир.Да можеш да даваш,означава да си надминал ''летвата'' на своята личност.Както е казал Христос ''Давай,но очаквай да получиш нищо''.Любовта-това чувсто,което само иска ли,иска само да даваш,а дали ще получиш,зависи от човека на когото даваш,дали и той е способен да дава повече от колкото може да има.Любовта е много трудно чувство,то е като растение,трябва постоянно да отлгеждаш,да го поливаш,да го пръскаш,да го ториш,с една дума всичко необходимо на едно растение за да расте нормално.А предполагам всички знаем,като не се грижиш за цветето-то умира.Така е и с любовта,трябва постоянно да даваш,за да имаш,колкото повече даваш,толкова повече получаваш.Да деш живот или да спасиш живот,също е една не лека задача в нашия житейски земен път.Всяко семейство полага огромни усилия за да отгледа детето си,родителите дават,дават и накрая,когато тяхната рожба порасне,те получават,неговата обич.Тогава идва момента,когато те започват да получават.Във всяка една частица на този свят,има и нещо лошо.Понеже ако светът беше,изграден само от добрини,той не би бил интересен.Из между милярдите хора на тази палнета,не всички могат да дават.Има хора,които само ''попиват''.Понякога когато съм из между такива хора,които само искат и вземат,без да дават,ми става много гадно.Тези хора не познават сладкото чувсто,да даваш.Тези хора са се вкопчили в една цикличност,засмукваща ги все повече и повече.Според тях това е редно.За тях е нужно те да са добре,без да ги интересува за другите.Аз лично отбягвам такива хора,понеже покрай тях,няма да ми се случи нищо хубаво.Но не можем да съдим някой,само защото е научен да иска,а да не дава.Все пак всеки има право да бъде такъв какъвто си иска.Когато се раздаваш,когато бъдеш добър,всички ти дават,всички са добри с теб.Правилно ли е само да даваме,а да не взимаме?Хората който са склонни да дават ,,не говоря само за пари,а за подкрепа,любов,приятелство и др.'' получават без да искат.Всяко едно добро се заплаща.За съжаление добрите хора са малко и на изчезване.И само ние хората,истинските хора,можем да спасим този изчезващ вид,като самите ние станем по-добри.Когато полагаш усилия да запазиш едно приятелство или връзка,не след дълго време,ще ти бъдеш възнаграден.Когато даваме,всъщност ние се издигаме все по-нагоре в духовното на нашия земен живот.В крайна сметка нали един ден,когато настъпи времето да напуснем земното си тяло и да се принесем към друга по висша форма на живот,трябва да можем да кажем ,,ето аз дадох всичко от себе си,за да са добре хората,които ценя и обичам'',нали след като идем на оня сват,трябва да има кой да каже за нас ,,е,той бе добър човек,много се раздаваше''.За това в живота колкото повече даваш,толкова повече получаваш.Рано или късно,всяко едно добро дело,ще бъде двойно отблагодарено!,,Когато даваш-получаваш'' е казала Клеопатра.

SkyEatsAirplane
01-04-2009, 11:10
Благодаря много! :)

Tedi4ka
01-04-2009, 11:42
Няма проблем :)

didonsbn
01-04-2009, 13:45
моля за ето тази http://zamunda.pomagalo.com/download/3343/ ам мерси много предварително (sun)

Tedi4ka
01-04-2009, 14:01
моля за ето тази http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/3343/ ам мерси много предварително (sun)

Хамлет - Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо "криза на хуманизма", характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир "Хамлет".
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната
действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в
произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -двор. След срещата и
разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия
крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на
личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!"
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е "квинтесенция на праха", че
"друг такъв" едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -
свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат
в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е "от любов жесток".
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха
на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,
с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,
кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата
на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,
възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.
Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин
Шекспир като че ли "спасява" своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано,
а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.
Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,
независимо от условията, в които е попаднал.
Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за
средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на
театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият
"Да бъдеш или не...", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за
висшата ценност, каквато е живота.
По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -
Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.
Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с
известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се
освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в
черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.

Tedi4ka
01-04-2009, 14:02
моля за ето тази http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/3343/ ам мерси много предварително (sun)
Хамлет - Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо \"криза на хуманизма\", характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир \"Хамлет\".
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната
действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в
произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -
новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и
разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия
крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на
личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
\"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!\"
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е \"квинтесенция на праха\", че
\"друг такъв\" едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -
свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат
в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е \"от любов жесток\".
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха
на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,
с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,
кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата
на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,
възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.
Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин
Шекспир като че ли \"спасява\" своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано,
а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.
Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,
независимо от условията, в които е попаднал.
Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за
средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на
театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият
\"Да бъдеш или не...\", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за
висшата ценност, каквато е живота.
По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -
Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.
Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с
известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се
освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в
черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.

didonsbn
01-04-2009, 14:11
благодаря супер много :-) :grin:

Tedi4ka
01-04-2009, 14:12
благодаря супер много :-) :grin:

няма проблеми :-)

InnchetO
01-04-2009, 14:17
Ako moje towa

http://download.pomagalo.com/16690/smisylyt+na+jivota/?search=7707655

:)

Tedi4ka
01-04-2009, 14:29
Ako moje towa

http://download.http://www.teenproblem.net/school/16690/smisylyt+na+jivota/?search=7707655

:)

Всеки от нас е различен.Но на всички ни се налага да правим едно и също нещо всеки ден-да живеем.
Самият живот е грешка.Понякога го осъзнаваме.Но винаги е достатъчно късно.Човек се разкайва за грешките си.А ние хората често се разкайваме,че сме се родили.
Животът е предизвикателство.Посреща е го всеки ден.Но не можем да го победим.Затова понякога го отхвърляме.Затова се и самоубиваме.
Животът е подарък.Не го оценяваме.Отнемаме го от другите.Убиваме.
Животът е приключение.Страх ни е да го осъществим. Още никой не е излязъл жив от него.Не знаем какво ни очаква.А хората се плашат от неизвестността.
Животът е мъка.Никога не я преодоляваме напълно.Затова никой не забравя как се плаче.
Животът е дълг.Забравяме,че трябва да го изпълним.Вместо това постоянно мислим за себе си.Защо иначе съществува егоизмът?
Животът е игра.Играем я,без да сме научили правилата.Иначе не бихме наранявали останалите.Не бихме се чудили защо губим.
Животът е песен.Никой не е успял да напише текста.Защото не владеем езика на емоциите.Умеем само да ги изпитваме.Не и да ги контролираме.
Животът е възможност.Не знаем как да я използваме.И не си даваме сметка,колко ценна е в дейиствителност.А когато не взимаме живота насериозно,се оставяме течението да ни носи.Тогава съжаляваме.
Животът е пътешествие.Нямаме карта.Само едно сърце-компас.А то винаги сочи болката.Затова се чувстваме изгубени и объркани.Затова се опитваме да предначертаем пътя си.Но никой не се е научил да рисува бъдещето.
Животът е обещание.Не можем да го спазим.Защото един ден си отиваме.
Животът е любов.Опитваме се да я открием.А не разбираме,че тя трябва да намери нас.Тя е причината да съществуваме.Тя е и причината да страдаме.Бихме ли посвещавали иначе безброй книги на нея?
Животът е красота.Възхваляваме я.Ценим изкувството.Но и красотата умира.Цветята от картините например отдавна са увехнали.
Животът е истина.Не можем и не искаме да я осъзнаем.Защото избледнява пред лъжата.А тя е нашият начин да избгягаме от истината.
Животът е загадка.Искаме да я разрешим.Но нямаме достатъчно време.Мистерията е вечна.Това понятие го е имало и преди,съществува и днес.Но хората уви-са подвластни на времето и неспособни да разберат вечността.
Животът е цел.Поставяме си я.Макар че не можем да я постигнем.Но надеждата умира последна.Жалко,че все пак умира.
Животът е битка.Губим я.Защото времето не ни стига да я спечелим.Не съжаляваме ли,че не сме имали достатъчно време да постигнем целите си,когато си отиваме от този свят?
Животът е пиеса.Всеки си приписва и играе някаква роля.Малцина осъзнават че сме кукли на конци.Веднъж написан,сценарият не се променя от актьорите.И няма кой да го промени,освен анонимният сценарист.
Животът е знание.Учим се бързо.Прилагайки знанията си показваме,че нищо не сме научили.Уж се учим как да сложим край страданието.Но нали все още причиняваме болка на другите?
Смисълът на живота ни е да се научим как да го живеем.За нещастие умираме преди да сме разбрали как.Подигравка на съдбата,казваме ние.Но да живееш,значи да умреш.В противен случай вместо живот,бихме използвали понятието вечност.

InnchetO
01-04-2009, 14:35
Ako moje towa

http://download.http://www.teenproblem.net/school/16690/smisylyt+na+jivota/?search=7707655

:)

Всеки от нас е различен.Но на всички ни се налага да правим едно и също нещо всеки ден-да живеем.
Самият живот е грешка.Понякога го осъзнаваме.Но винаги е достатъчно късно.Човек се разкайва за грешките си.А ние хората често се разкайваме,че сме се родили.
Животът е предизвикателство.Посреща е го всеки ден.Но не можем да го победим.Затова понякога го отхвърляме.Затова се и самоубиваме.
Животът е подарък.Не го оценяваме.Отнемаме го от другите.Убиваме.
Животът е приключение.Страх ни е да го осъществим. Още никой не е излязъл жив от него.Не знаем какво ни очаква.А хората се плашат от неизвестността.
Животът е мъка.Никога не я преодоляваме напълно.Затова никой не забравя как се плаче.
Животът е дълг.Забравяме,че трябва да го изпълним.Вместо това постоянно мислим за себе си.Защо иначе съществува егоизмът?
Животът е игра.Играем я,без да сме научили правилата.Иначе не бихме наранявали останалите.Не бихме се чудили защо губим.
Животът е песен.Никой не е успял да напише текста.Защото не владеем езика на емоциите.Умеем само да ги изпитваме.Не и да ги контролираме.
Животът е възможност.Не знаем как да я използваме.И не си даваме сметка,колко ценна е в дейиствителност.А когато не взимаме живота насериозно,се оставяме течението да ни носи.Тогава съжаляваме.
Животът е пътешествие.Нямаме карта.Само едно сърце-компас.А то винаги сочи болката.Затова се чувстваме изгубени и объркани.Затова се опитваме да предначертаем пътя си.Но никой не се е научил да рисува бъдещето.
Животът е обещание.Не можем да го спазим.Защото един ден си отиваме.
Животът е любов.Опитваме се да я открием.А не разбираме,че тя трябва да намери нас.Тя е причината да съществуваме.Тя е и причината да страдаме.Бихме ли посвещавали иначе безброй книги на нея?
Животът е красота.Възхваляваме я.Ценим изкувството.Но и красотата умира.Цветята от картините например отдавна са увехнали.
Животът е истина.Не можем и не искаме да я осъзнаем.Защото избледнява пред лъжата.А тя е нашият начин да избгягаме от истината.
Животът е загадка.Искаме да я разрешим.Но нямаме достатъчно време.Мистерията е вечна.Това понятие го е имало и преди,съществува и днес.Но хората уви-са подвластни на времето и неспособни да разберат вечността.
Животът е цел.Поставяме си я.Макар че не можем да я постигнем.Но надеждата умира последна.Жалко,че все пак умира.
Животът е битка.Губим я.Защото времето не ни стига да я спечелим.Не съжаляваме ли,че не сме имали достатъчно време да постигнем целите си,когато си отиваме от този свят?
Животът е пиеса.Всеки си приписва и играе някаква роля.Малцина осъзнават че сме кукли на конци.Веднъж написан,сценарият не се променя от актьорите.И няма кой да го промени,освен анонимният сценарист.
Животът е знание.Учим се бързо.Прилагайки знанията си показваме,че нищо не сме научили.Уж се учим как да сложим край страданието.Но нали все още причиняваме болка на другите?
Смисълът на живота ни е да се научим как да го живеем.За нещастие умираме преди да сме разбрали как.Подигравка на съдбата,казваме ние.Но да живееш,значи да умреш.В противен случай вместо живот,бихме използвали понятието вечност.

mersi :-)

Tedi4ka
01-04-2009, 15:06
моля :) :-)

rashito0o
01-05-2009, 12:25
http://download.pomagalo.com/164196/hora+i+bogove+v+iliada/ ще може ли да ми го дръпнеш и да ми го пишеш на лична защото не си ги проверявам винаги темите мссс предварително :-) :-) :-)

anincenceto
01-05-2009, 14:22
Може малко да ви се стори че съм нахална но просто незнам кое да напиша :)
http://download.http://www.teenproblem.net/school/10663/santa+claus/
http://zamunda.pomagalo.com/download/196873/
http://zamunda.pomagalo.com/download/63867/

Трябва ми спешно ,ако някой може :) ще съм му много благодарна :-)

Tedi4ka
01-05-2009, 22:54
My Christmas


Hello! My name is Peter and I will tell you about the last Christmas I celebrated – where I spent it, when, who with, how and so on.
In Bulgaria, where I and my family live, Christmas is a public holiday and people do not go to work. The students also do not go to school.
All over the world Christmas is one of the most loved and esteemed holidays. And of course it is very famous. On this day people give presents to their families and friends.
So all over the world people are getting ready for it.
Yesterday mum and went out to buy what we need for the celebration. We bought the presents and a lovely pine-tree. I will decorate it on my one with a variety of toys, biscuits, twinkling lights and colour festoons. I will also put a beautiful Christmas wreath on the entrance door.
December 24. Christmas Eve has come. Except changing presents, people have a special dinner with their families, relatives and friends.
By tradition on Christmas Eve there should be at least seven (they can also be nine or eleven) different dishes – and all of them must be vegetarian.
For example in my house on the table there is a variety of seven different vegetarian dishes – stewed fruit and nuts, pickled cucumbers, popcorn, cabbage (or vine) leaves stuffed with rice and walnuts, pumpkin-pie and baked beans. On the table there is also a Christmas round loaf with a candle in its middle. In the loaf there is also a coin. This year my mother puts a silver-plated coin. I have won it from a raffle.
And on December 31. except a coin, mum puts “luck charms”. These are cornel buds – one bud for success, two buds for happiness and so on.
And so it’s time to turn the baking tin with the round loaf around… Oh! Yeah! Yippee! Ihave got the coin. I am lucky! This is the best Christmas I have eve celebrated.
I hope that the next Christmas celebration will be even better than this one!
I wish you Merry Christmas and a Happy New Year.


Динко Митков Щилиянов
VIII“Б”клас, №9

Tedi4ka
01-05-2009, 22:54
Коледа в моя град
Есе

Тази Коледа дойде неусетно в моя град. Огнено – жълтите есенни месеци преминаха бързо и, ето че отново дойдоха зимните празници.
За мен най-красивата гледка през змата е как снегът тихо пада и покрива улици, покриви, дървета… Всяка летяща снежинка дарява хората с усмивки и настроение. Дори възрастните се чувстват деца.
Градът също се подготвя за зимните празници. Улиците са озарени от разноцветна коледна светлина във формите на снежинки, звезди, елхички… Витрините на магазините също са различни- украсени с шарени гирлянди и бляскави играчки, които придават коледно настроение.
Лицата на хората греят от щастие. Всеки един от тях усеща коледния дух в себе си. Подготят се за празничната трапеза и размяна на подаръци. В сърцата им се възражда милосърдието и се включват в различни благотворителни идеи. В центъра на града сияа голяма коледна елха, украсена със стотици гирлянди, лампички и крахки играчки. През тихата вечер нейната хубост се вижда най-много. Цялата е обгърната от бляскава светлина и красота. Като че ли е събрала в себе си човешките мечти и пожелания. Тя е като светлина в тъмната нощ. Спираш се и занемял се любуваш на красотата й.
Домовете на хората също са украсени празнично. По прозорците на къщите се гонят примигващи, разноцветни светлинки. През коминчетата се издигат струики дим, носещи в себе си топлината и усещането за семеен празник.
Това е Коледата в моя град. Всичко около нас допринася за празничното усещане. Улиците, витрините, къщите, елхата са пременени до неузнаваемост. Хората са щастливи и нетърпеливи. Всички очакват с вълнение и трепет Коледната нощ.

dAiSy94
01-06-2009, 12:20
http://zamunda.pomagalo.com/download/20650/
ako може да ми го качите 10Х !!! :-) :-) :-) :-) :-) :-)

Tedi4ka
01-06-2009, 16:37
Биографични бележки

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26.05.1885, Стара Загора - 6.10.1960, София).
Роден в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, завършва търговска гимназия в Свищов (1903). Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Д. Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912-13) и в Свищов (1913-15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участвува със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. "Звено". В I световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга "Птици в нощта". От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на Българияя. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенствуването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.

Тихата бащина стряха...
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.

Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.

Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.

Небето е безумно синьо...

Небето е безумно синьо,
полето празнично звъни,
там моята душа ще мине
към неизвестни далнини.

Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини.

А щом блянът на дух унесен
безбрежна есен осени,
тя ще издъхне като песен
над разлюлените вълни.

rashito0o
01-06-2009, 16:38
Може ли да ми изтеглиш и това : http://download.pomagalo.com/80157/modata+nachin+da+izrazish+sebe+si/ :-)

Tedi4ka
01-06-2009, 21:44
Може ли да ми изтеглиш и това : http://download.http://www.teenproblem.net/school/80157/modata+nachin+da+izrazish+sebe+si/ :-)

Изборат на личността в стихотворението "На прощаване"

Теза:
Бунтовникът тръгва по пътя на борбата. В своя избор той се раководи от две силни чувства:
гореща пламенна любов към род и родина и страстна умраза към робството и поробителя. Лирическия герой не трае да гледа как турчин беснее над бащино му огнище, защото е закърмен с патриотичен дух, смелос и самопожертвователство.

Аргументи:
1. Изповета на героя пред майката,която единствена може да приеме неговия избор.
2. Нетарпимостта към робството и робската участ на героя.
3. Желанието на бунтовника да се бори за свободата, защото носи, сърце мъжко юнажко.
4. Любовта към бащиното огнище,бащата,братята и любимата също са в основата избора на героя.
5. Изборът на бунтовника е бъпрос на чест и достойнство и е продиктуван от желанието да живее свободен.

Увот:
Цялата поезия на Ботев е доказателство за това, че той слива в едно живот и творчество. В произведенията поетът свързва с борбата за свобода а житеиският си път посвещава на поробеното отечество.

girl4eety
01-07-2009, 07:04
http://download.pomagalo.com/111714/prometeii+chovekolyubec+i+borec+sreshtu+tiraniyata +i+pravdata/
Плс който може да ми я изтегли, че ми е за утре

Anf3tamin4o
01-07-2009, 07:10
Прометей - човеколюбец и борец против тиранията и примирието с неправдата

Античността нарекла Есхил "баща на трагедията". Това почетно прозвище се оправдава не само от предимството, че живял преди Софокъл и Еврипид, а и защото в неговото творчество трагедията се превърнала от тържествена оратория в драма.
В пети век - века на гръцката класика - ценели Есхил за високата идейност и възвишената поетичност на неговия образен език,[1] който, естествено, тогава бил напълно разбираем. Особено показателна е оценката на консервативно настроения Аристофан. В комедията си "Жаби" той представил Есхил и Еврипид в спор за първенство. Бог Дионис слиза в царството на Плутон, за да изведе на земята своя любимец Еврипид. Там той изслушва техния спор за целите на трагическото изкуство и понеже аргументите на Есхил силно натежават в критическата везна на трагическия бог, той се отмята от своя любимец и вместо него тържествено извежда на земята Есхил.
Вековете не се съобразили с Аристофановата оценка. Скоро престанали да разбират Есхил и цялата популярност минала в блюдото на Еврипид. Много по-реален и психологичен, той намирал слушатели през цялата античност и във всички епохи на новото време, докато пантеизмът и универсалният дух на Есхиловата драма рядко намирали отклик в буржоазна Европа. Единствената активна форма, живяла в просветителския и романтичен век, бил "Прикованият Прометей". Наистина по-цялостно превъплъщение Есхил получил в музикалната драма на Вагнер. Но дори двадесети век, който натежал от култура, черпи безразборно сюжети от античността, избягва Есхил. Затова присъствието на Есхиловата "Орестия" в "Мухите" на Сартър е формално, то е по-скоро горделива литературна реминисценция, отколкото действително обръщане към древността на Есхиловата трагедия.
Истинският родител на атическата трагедия всъщност е атинската демокрация от края на шести и началото на пети век пр.н е. Новите обществени обстоятелства предизвикали превръщането на първобитното театрално представление в сериозна драма. От гледна точка на тази метаморфоза на обществените процеси в неповторимия феномен на атическата трагедия Есхил е носителят на необходимостта, геният- изразител, който се издигнал до високата задача. Сложният синтез на обществените тенденции успял да се осъществи благодарение на зрелостта на редица предходни театрални и литературни форми. Следователно причината за появата на атическата трагедия не е нито само в зрелостта им, нито само в тенденциите, които ги актуализирали, нито само в гения на Есхил, а в неповторимото общо действие на трите фактора.
Научната точност изисква да различаваме атическата трагедия като драма с висока идейна атмосфера и като театър. От гледна точка на предходните форми Есхиловата драма естествено завършва еволюцията на фолклорния театър и на сценичните достижения на няколко предходници. Затова обхващането й като литература не може да започне със самата нея.
Театърът дремел дълбоко в първобитния народен живот. Но там той бил миметическо действие, култ, не драма Първобитните се отнасяли по своеобразен начин активно към околния свят. Те вярвали, че редица магически действия насочват обстоятелствата в желана посока или предотвратяват катастрофа. Те вярвали, че ловът се облекчава и увенчава с успех, ако бъде представен предварително в ритуална игра. Така в дълбоката древност театърът съществувал като неделима съставка на магическото действие, в което преобличането[2 ] и представянето се вършели не с художествена, а с утилитарна цел. Театрални елементи съдържа и древният ритуал на оплакването, който откриваме изобразен върху антични съдове или описан в епическата поезия. Един заплаквач подема тъжния възглас, след него започват и другите. В облекчителния ритъм на оплакването могат да се разкажат заслугите на покойния. Това дало повод да се говори в науката за т.н. тренетичен[3] произход на трагедията.
Още по-силен бил театралният момент в култа на боговете и героите. В деня на празника адептите на култа представяли страданията и приключенията на честваното божество. Прочути били мистериите на богинята на плодородието Деметра, чествани в съседната на Атина Елевзина, родното място на Есхил. На празника представяли скитането на обезумялата от скръб богиня[4] след изчезването на любимата й дъщеря Кора, представяли вероятно помирението и благодарностите на Деметра към жителите на Елевзина, които я приели радушно, също как научила Триптолем да засява жито. В Делос представяли борбата на Аполон с питона. В Сикион хор пеел за мъките на аристократическ ия герой Адраст. За да отслаби аристократите, тиранът на Сикион Клистен подменил култа на Адраст с един нов култ, с чието разпространение се свързва възникването на трагедията - култа на Дионис.
Не се знае точно откъде пристигнал в Гърция Дионис. Най-възможно е да е слязъл от север, от Тракия. Той бил по начало селско божество, което символизирало виталната сила на зачатието. Като бог на лозата и виното той сменил старите божества на житото, когато лозата взела превес в стопанството на Гърция. Негови свещени животни били козелът и пантерата, а измежду растенията освен лозата символизирал го още бръшлянът. Култът му силно напомнял религията на египетския Озирис и някои умиращи и възкръсващи малоазийски божества[5]. Празнували го напролет буйно и колективно. Адептите му изпадали в транс, като търсели в екстаза да постигнат самия бог. Нощем в планината, изпълнени с оргиастичната същност на бога, те разкъсвали и изяждали животното- Дионис. По този начин той потичал в телата им[6]. Свирепият аграрен бог носел сила, единение и динамика. Той се отличавал от старите аристократическ и божества, които живеели далече от човека и чийто култ бил съзерцателен и неподвижен. Дионис напротив предполагал колектив и го създавал в екстаза. Затова неговият култ скоро станал носител на нарастващите демократически тенденции в гръцкия свят и предизвикал яростна съпротива сред старата аристокрация. Религиозният конфликт на тъжно-веселата селска екстатика и градската сериозност се отразил в митовете за жестокото отмъщение на Дионис срещу ония, които не повярвали в него. Така пострадали цар Ликург в Тракия, Икарий в Атика и Пентей в Тива, който бил разкъсан от своята собствена майка[7], заслепена от Дионис. На края Дионис бил приет и поставен в Олимпийския пантеон. Негова майка станала тиванската царица СемеЛа, а негов баща естествено Зевс. Недоносен поради ревнивия съвет на Хера, тъй като Семела пожелала Зевс да й се покаже в естествен вид, Дионис се родил в огненото величие на бога-съпруг и след смъртта на майка си довършил утробния си живот в бедрото на своя баща Зевс. Като всяко младо божество Дионис си присвоил някои атрибути на старата аграрна религия. Той присъединил към своята свита козите хорове и сатирите, получовеци- полукозли, които отдавна съществували във фантазията на народа в Пелопонес.
Тираните, едноличните властители от 6 в.пр.н.е., които узурпирали властта в гръцките полиси, за да обуздаят старата аристокрация, и които управлявали известно време в интерес на народа, усетили важната идеологическа функция на Дионисовия култ и се погрижили да го внедрят като оръдие на демократичната власт. По това време именно тиранът на Сикион Клистен подменил култа на Адраст с Дионис, а Периандър в Коринт дал възможност да се прояви легендарният поет Арион, който може би е първият трагически автор. Смята се, че Арион пръв придал на ритуалната религиозна песен в чест на Дионис сериозен характер и в същото време, за да запази веселата същност на празника, прибавил към изпълнението на хора представление на сатирите. Ако това е вярно, Арионовата драма почти не се различава по форма от атическата трагедия. Но безспорно е, че с въвеждането на култа се слели театърът на Дионис и старата хорова лирика, смесили се митологическата героика и селската активност. Изглежда в Коринт липсвали необходимите обществени условия, за да се осъществи докрай процесът на филтрация на идеи и форми в жанра на трагедията. Това станало в Атина.
Политическата история на Атика от 6 в.пр.н.е. е изключително богата със събития - почти вековна борба със старата земеделска аристокрация, реформите на Солон, тиранията на Пизистрат, реформите на Клистен, бавно и сигурно придвижване към класическите форми на полисната демокрация. И Солон, и Пизистрат разбирали значението на литературата за демократическат а революция. Сам Солон бил поет и правел всичко, за да изведе Атина на широкия друм на общогръцката култура. Пизистрат продължил неговата политика на разширяване на кръгозора. Той въвел рецитацията на Омир на празника Панатенеи и с това открил епическото сказание като извор за бъдещата поезия. Но специалната му заслуга е в създаването на градския празник на Дионис - Големите Дионисии[8], честван в края на март и началото на април, когато задължително се представяли трагедии. Това, което само се рецитирало на Панатенеите, можело да се види на Големите Дионисии. Но Пизистрат въвел в Атина не селския Дионис, а един сериозен Дионис от Беотия[9] и може би с помощта на културни чужденци направил нещо подобно на това, което сторил Арион в Коринт.
Първият трагически поет бил от Атика, от дема Икария. Наричал се Теспид. Пизистрат го повикал в Атина и той представил в 534 г. пр.н.е. на първите Големи Дионисии първата трагедия. Това е рождената дата на атическата трагедия. Есхил ще се реди след десетина години и само за три десетилетия трагедията ще се превърне в пълноценно драматично произведение. Сега тя е все още хорова песен, а авторът, единственият актьор, отговаря на въпросите на хора[10], като сменя костюмите и маските си и създава по този начин илюзията за множественост. Играело се на кръгла площадка, заобиколена отвсякъде с публика. Понеже главното било в танца и пеенето на хора, тази позиция била напълно удобна.
Най- значителният автор между Теспид и Есхил бил Фриних. Той получил първата си награда в същата Олимпиада, когато изгонили тираните от Атина[11]. В 494 г. пр.н.е. той разплакал публиката с трагедията "Превземането на Милет", за което му наложили парична глоба, защото внушил слабост у атиняните, като показал трагедията на превзетия от персите Милет. Но в 476 г. Фриних се поправил с "Финикийките". Този път показал унинието в персийския лагер след битката при Саламин. От фриних притежаваме само няколко незначителни фрагмента.
Най-трудният въпрос в историята на атическата драма е как трагедията изоставила Дионисовата веселост и станала сериозна. Тази промяна едва ли се извършила с хрумването на един човек - на един Арион или Пизистрат. Още повече че в културата на Пизистратовата еюха имало нещо пародийно и подражателно, което напомня пародийния дух на сатировската драма. Пизистрат може би покрил с известна сериозност култа на Дионис, но едва ли по време на тиранията трагедията приела възвишен и сериозен дух.
Този дух трябва да потърсим не в повърхността на фактите, а в духовните промени на атинското общество, настъпили след изгонването на тираните при откритата демократизация на политическия строй. Солон и Пизистрат подготвили с реформите си атинското общество, колектива на равните граждани. Но чак с установяването на демократичната власт и при засилената външна опасност атиняните усетили на дело своето общество като колектив от граждани. Особено в борбата с деспотична Персия, която заплашила в началото на пети век гръцкия свят, Атина изпитала силата и виталността на демократичната система и това я изпълнило с гражданско достойнство. Новата политическа обстановка пораждала чувство за увереност и свързаност. Поколението на Фриних и Есхил живеело със съзнанието, че е създало устойчив правов ред и било изпълнено с готовност да го съхрани.
Атическата трагедия отразила тази обществена актуалност във възвишения конфликт на един абстрактен герой с някаква митична сила. Този конфликт всъщност криел действителното взаимоотношение на човека с обществото, новите връзки на гражданина с полисната общност, на която той бил подчинен и упован. Неговата личност придобивала значение именно в конфликта с общността, която я изграждала и издигала до трагическо самосъзнание.
Атическата трагедия изразявала едно mо-висше разбиране за ред и справедливост. За Омир правдата[12] е просто обичай. За Солон в началото на шести век тя има и някакво социално съдържание. Атическата трагедия завършва еволюцията на тази категория, като я поставя в основата на драмата на човечността.
Чрез трагедията поетът- гражданин се обръщал към колектива от граждани. Митът и религията му позволявали да се изрази обемно, да засегне житейските проблеми в пълнота, да им придаде една извънвременна първична сериозност. Така те звучели като важно обобщение и като пример за поведение. В света на трагедията действителният живот се издигал и пречиствал във вечната структура на митичната истина.
Конкретните обществени конфликти се стопявали в грамадния вечен конфликт. С твърде специфичния елемент на този конфликт - съдбата, атинянинът митично изразил и увереност в своето съществуване. Тя му служела за етичен център и художествено укрепявала колебанията във възприятието на справедливостта .
Атическата трагедия открито внушава морално- философски идеи, още повече че представя не толкова събития, дори не действия, а по-скоро мотивите за действие и техния духовен израз[13]. Особено в първоначалния си ораторен вид, когато хоровите партии имали превес, тя представлявала всеобща идеална лирическа реакция на действителния свят.
Атическата трагедия била немислима без робовладелската демокрация, която създала новото възприятие за света и най-важно активно отношение към човешките проблеми. Човешката активност, която дремела и във фолклорните театрални форми, покълнала при новата обществена ситуация, за да се увековечи в жанра на трагедията. Обществената актуалност проникнала в старата весела драма и станала нейно съдържание.
Важна дата в историята на трагедията е 501/500 г. пр.н.е. Тогава окончателно бил закрепен редът за представяне на трагедии на празника Големите Дионисии. В три последователни дена трима автори извеждали своя хор и се състезавали с три трагедии и една сатировска драма, като пародирали по дионисовски сериозния сюжет на трилогията. Казват, че поетът Пратин бил този, който въвел сатировската драма, за да върне трагедията към стария Дионисов празник, когато тя твърде много се отдалечила от култа на бога.
Няма данни за това как- музикалната оратория събрала зрителите в амфитеатър и се отдръпнала срещу тях, за да представи първото елементарно действие. Трудно е да си представим музиката, танца и пеенето. Още в произхода си атическата трагедия е синтетично изкуство, в което музиката и танцът имали превес. Хористите се свързвали ритуално в един култов колектив, достоен да почита бога. С времето партиите на хора отстъпили на диалога и трагедията загубила религиозния си характер, но запазила докрай своя възвишен тон. Нейните герои идват от древността и на високите контурни[14], скрили лица в маски, те представят хора с друг ръст и други възможности. Античният зрител настоявал за един своебразен митичен реализъм и представлението трябвало да удовлетвори представите му за силните и едри герои на митическите сказания.
Никога не бива да забравяме условностите, в които оживявал достигналия до нас текст на гръцките трагедии. Без музиката и митичния реализъм, без белотата на каменния театър[15] и синьото небе, под което на пълна светлина се разигравала драмата, ние губим емоционална представа за величието и размерите на античния театър.
Възможно е името на Есхил да събира повече заслуги за развитието на трагедията, отколкото имал атинянинът Есхил. Възможно е неговият принос за създаването на трагедията да се преувеличава. Но това е неизбежно. То се случва с всички, които имат първото място.
За не много дългия си живот Есхил създал 70 трагедии и 20 сатировски драми. От тях достигнали до нас 7 трагедии и около 400 фрагмента. Най-щастливият случай е, че сред тях е единствената цяла трилогия. Това е прочутата "Орестия". Есхил спечелил 13 победи през живота си, първата през 484 г., когато вече не бил млад човек. Роден е през 525 г. пр.н.е. в свещеното градче Елевзина и принадлежи към стар аристократическ и род. Говори се, че бил посветен в Деметрините мистерии и дори бил наказан затова, че в своя трагедия издал някаква свещена тайна. По-скоро мистериите на Деметра първи наранили неговото въображение. Той бил най-напред гражданин и войн, а после поет. Надписът на гроба му, съчинен вероятно от него, съобщавал, че на това място почива войнът от Маратон, но нищо не казвал за поета. Есхил се гордеел с участието в битките срещу Персия[16] и проявил тази скромност да премълчи поетическото си дело. Това било израз на сериозното отношение към живота на онова поколение, за което театърът е все пак нещо странично.
Младостта на Есхил съвпада с първите години на демокрацията. Есхиловите политически възгледи са издържани в духа на примирение на крайностите и спазване на мярка, т.е. в демократичния дух на първия атински реформатор Солон. Когато с времето демокрацията превишила мярката така, както я разбирал Есхил, той се оказал защитник на някои по- консервативни институции. Предполага се, че към края на своя живот Есхил се настроил съвсем скептично към новостите на демокрацията[17 ] и може би затова прекарал последните си дни в Сицилия в двора на сиракузкия тиран Хиерон. Там в Гела починал и бил погребан.
Есхил посетил Сицилия двадесетина години mо-рано по покана на същия този Хиерон. Тогава представили тържествено неговите "Перси". А за основаването на град Етна Есхил написал специална трагедия. Не се знае какво научил от старата драматична традиция в Сицилия, от сицилийския мим и митологичната травестия. Предполага се само, че впечатления от пребиваването в Сицилия активизирали Есхил за написването на трилогията за Прометей, представена скоро след връщането му в Атина[18]. Имало вярване, че под Етна лежи прикован Тифон, стоглавият великан, опълчил се срещу боговете и наказан от Зевс. Може би видът на пушещата Етна събудил представи и мисли за мощта на върховния бог и справедливостта на властта му. Може би в Сицилия Есхил прибавил към трилогията, чиято първа част е "Перси", сатирната драма "Прометей", в която представял възторга на изумените сатири при вида на огъня, донесен от Прометей от небето. Титанът най-напред се появил на сцената в традиционния си смешен вид.
За прерастването на сериозната оратория в драма Есхил има огромни заслуги. Той въвел втория актьор и създал вероятно сцена срещу амфитеатрално разположената публика. Той намалил партиите на хора, свел го до 12 души и увеличил ролята на диалога[19]. Негова заслуга са театралните машини, с които на сцената се спускали богове и излизали сенки на покойници изпод земята. Есхил въвел пищни декорации, разнообразил танците и музиката. Неговата дейност обхваща цялото театрално дело. Той бил автор, драматург, режисьор, композитор, балетмайстор, декоратор и не на последно място актьор. Дори само от текста на трагедиите личи редкият му синтетичен талант, способността му да показва и движи човешки маси, да съчетава слово и музика в единството на силен сугестивен двигател. Есхиловата постановка целяла мощно въздействие върху сетивата, преживяване, не само рационален извод.
За точната преценка на цялото творчество на Есхил достигналите седем трагедии са недостатъчни. Някои от тях, понятни само в целостта на трилогиите, в този си вид представляват възвишени оратории с елементарно действие, не драма. Неговите сюжети третират важно епохално събитие, което се нуждае от огромен плац време, за да се осъществи. Есхиловата трагедия третира често и човека в епохален план. Съответно и конфликтът приема космически размери. Есхил го разрешава обикновено положително, не с гибел, а с примирение и сливане. В края тържествува иманентната справедливост, която активно променя ония, които са стоели срещу нея. Драматичното действие прилича на урок по истина.
Трагизмът в драмата на Есхил рядко се преживява усложнено психологически. Колебанието на Есхиловите герои е обикновено просто и завършва с разумен избор. Затруднен, първият колебаещ се герой в гръцката трагедия Пеласг в "Молителките" на Есхил чувства нужда да се гмурне в дълбините на мисълта, но колебанието му свършва скоро със справедливо решение. Разколебан в правотата на отмъщението и вече вдигнал меч срещу родната майка, Орест се обръща с въпрос към Пилад. Но верният приятел му напомня повелята на Аполон и колебанието рухва в действие.
Понякога Есхил умее да създава и по-сложни психологически типове, подчинени на външната сила, но в същото време способни за собствена воля. Такъв сравнително сложен характер е убийцата Клитемнестра в "Орестия". Есхил я представя престъпна и страдаща, можеща да оправдае действията си, пленително активна. Разбира се, дори Клитемнестра носи нещо архаично. Нейната трагедия е външна, не е доведена до съзнанието. Няколко десетилетия я делят от Медея.
Най-силен Есхил е там, дето кръстосва старата представа за родовия грях с необходимостта от лична воля. Една надлична сила влече рода на Агамемнон към гибел. В същото време личните несъвършенства и страсти оправдават стихията на родовия грях. Старото проклятие донася гибелта на Агамемнон, но той като че ли предизвиква Клитемнестра за убийството - пожертвал е тяхната дъщеря Ифигения. Сама Клитемнестра го подканя да стъпи на скъпия килим, за да предизвика завистта на божеството и с това да му навлече нещастие. По Омировски религиозните и чисто човешките мотиви съществуват успоредно. Но общо взето, Есхил не се занимава с човека вън от цялостта на действието. В движението на хора и събитията като намира образ за всяко абстрактно положение, той като че ли музицира човешката същност.
Есхил твърде много се отдалечил от Омировата представа за боговете. Художествената традиция го карала да извежда на сцената богове. Но във възгледите си за божеството Есхил стоял много по-близко до йонийските натурфилософи - до един Анаксимандър или Хераклит. Като тях той вярвал в иманентната справедливост па света, в единния закон и единната субстанция Често някаква справедливост- закон, Есхиловият Зевс значително отстъпва от митологичната представа за бога с човешки вид. Но Есхил не е философ. И в него могат да се открият противоречия, резултат на резюмиращия творчески мироглед, наследен от Омир.
В съкровището на духовната култура Есхил е оставил един образ, който би стигал, за да се помни вечно името на поета. Прометей е може би най-популярният античен образ.
Като символ на мъченик, деятелен човеколюбец и бунтар той привличал в ново време поети, художници, музиканти, помагал им да изразят нови човешки състояния и ги сродявал. Прометей служил на френското просвещение, представил гения в периода "Буря и натиск", бил символ а творческа сила в естетиката на Шефстбъри, бил страдалец, бунтар или самотник за романтиците. Той станал музика у Бетовен, сто години по-късно у Скрябин. Два противни гения Микеланджело и Рубенс се помирили в него[20].
Като Едип, Сизиф, Нарцис, като много други антични образи Прометей е символ в езика на човешката култура. Наред с другите символи той осъществява косвеното присъствие на античния свят в съвременността. Благодарение гъвкавостта на подобни символи съществува културна традиция.
Но символът на бунтаря е само дума в езика на културната традиция, докато оригиналният Прометей е цял сложен и конкретен свят. Популярността на символа затъмнила оригиналния смисъл. Различните времена имали нужда само от различни страни на този смисъл. А дългата употреба го опростила, той станал почти еднозначен.
Една от благородните задачи на науката е да се грижи за символите на културата и когато станат абстрактни, да потърси в историята оригиналното им съдържание и доколкото е възможно да им върне чрез него тяхната гъвкавост и многозначност, да ги събуди за нови възможности.
На пръв поглед може да се стори, че всички мотиви, цялата драматична ситуация в "Прикованият Прометей" е Есхилово дело. Всъщност никое поетическо произведение не може да бъде изцяло оригинално. Напротив, само с различаването на традиционното може да се усети и разбере оригиналното в една творба.
Затова ако за символа Прометей оригинал е "Прикованият Прометей" на Есхил, то и той има някакъв оригинал, който отвежда далеч преди Есхил, много преди да съществува литература, във фетишисткия период на първобитното съзнание, когато родовият човек обожествявал предметите и явленията. Много прели да се очовечи в главите на хората, Прометей бил просто огънят, станал после атрибут на неговата творческа сила. Бог от по-старото поколение, той е син на титана Япет и вероятно разполагал с огъня и занаятите. Когато дошли новите богове, а с тях и малоазийският Хефест, Прометей загубил силата си. С огъня се разпореждал сам Зевс, а на Хефест олимпиецът възложил материалното изкуство и занаятите. Така изтикан, Прометей продължил да съществува като локално божество. Чествали го със специален празник, наречен Прометей kрай Атина, като устройвали щафетни надбягвания с факли. Един късен мит го представя и за създател на хората, които Прометей слепил от кал. Дори показвали мястото, дето работел титанът[21]. В конфликта на Зевс и Прометей има зърно от бунта на старото божество, което отстъпва с недоволство функциите си на бог от но-младото поколение. Но това зърно е покрито с мотиви от по-ново време.
Когато с разложението на родовото общество митологията загубила ролята на синкретичен мироглед и постепенно започнала да се превръща в литература, били натрупани толкова противоречиви версии за един мит, че се наложило да се внесе порядък в разказа за боговете. Това сторил беотийският поет Хезиод в своята "Теогония". Тя била вероятно главният извор на Есхил за Прометеевата трилогия, в която бащата на трагедията давал нова концепция за враждата на Зевс и Прометей.
Какво разказвал Хезиод. Когато се възцарили новите богове на Олимп, започнал пазарлък със смъртните коя част от жертвеното животно да бъде за боговете и коя за хората. Прометей, който напомня по-късния Хермес, хитро разделил жертвеното месо на две. На една страна оставил кокалите, покрити с тлъстина, а на друга месото, скрито в кожа и сухожилия. Зевс се помамил и избрал по-лошата част. (С този мит се обяснявал обичаят при жертва да се изгарят кокалите и тлъстината, а месото да се оставя.) Зевс страшно се ядосал, отнел на хората огъня и изобщо ги лишил от прехрана. Но Прометей продължил своите шеги, откраднал огъня от Олимп в тръстиково стъбло и го върнал на хората. С това пък се обяснява древният способ за запазване на огъня. Тогава Зевс го наказал жестоко, като го приковал на Кавказ. А за хората поръчал на Хефест да създаде гръцката Ева-Пандора, която им занесла с любопитството си всички злини и пороци. След много години гневът на Зевс се умирил и в прослава на своя син Херакъл той му позволил да освободи Прометей.
В друг вариант на мита се разказва, че Зевс дори замислил да унищожи човешкия род поради неговата негодност. Прометей се възпротивил единствен между боговете. Във всички случаи той е на страната на хората.
Гръцката митология представя хаотично и художествено историята на родовото общество. С измамата на Прометей, открадването на огъня, с Пандора и Херакъл са разказани цели исторически периоди и революции. Но те са смесени в свободна разказна конструкция. Тъкмо в неустановеностт а на митологичния разказ, в неговата естествена многозначност се корени свободата и широтата на разработката на Прометеевия мит от Есхил.
Той представил титана веднъж в сатирната драма "Прометей". Но там, наобиколен от ликуващите при вида на огъня сатири, Прометей не излизал от рамките на бурлескното Хезиодово сказание.
У Хезиод конфликтът Зевс - Прометей е нещо дребно и обикновено. Подигравчимта Прометей не само не помага на хората, но им вреди. Доброто, което им донася, цели да ядоса Зевс и те по-късно го плащат с огромни мъки. Структурно Есхил не изменил нищо - Прометей е с хората срещу Зевс и страда заради това. Но от каламбурната ситуация той създал възвишено трагическо действие.
С това той отговорил на вкусовете на своята публика, воините- победители при Маратон и Саламин. За тях театърът бил храм и трибуна и те търсели да изживеят там естетически възвишеното близко минало. А Есхил не можел да върви срещу вкуса и характера на публиката, неговата задача била да разбира и да изразява този характер. Представете си сериозна, морална и непосредствена публика, която реагира емоционално, не е капризна и няма особено силно критическо чувство. Настроена положително, тя по-скоро приема, отколкото отхвърля. За нея театърът не е развлечение, а сериозно обществено занимание. Именно за тази публика Есхил хуманизирал мита за Прометей. Пътят, по който минал шегобиецът Прометей, за да стане герой и човеколюбец, е пътят, по който буфонната игра се превърнала в сериозно драматично действие.
В митичния си вид конфликтът не бил нито драматичен, нито трагичен. При преобразуването най-напред отпаднала измамата с жертвеното месо и гневът на Зевс се оправдавал с открадването на огъня. Но сериозният конфликт изисква и сериозна цел, затова Прометей открадва не за да разсърди Зевс, а за да помогне на хората. Есхил постига едновременно две цели. Прави Прометей човеколюбец, придава му сериозни възвишени черти и намира основание за състрадание - зрителите ще състрадават на своя благодетел. Прометей се противопоставил на Зевсовото намерение да унищожи негодния човешки род и става първопричина за прогреса. За Хезиод тиранът беше причина за злото на земята. С проста градация Есхил преобръща и уголемява значението на Прометей, за да го направи достоен за конфликта в божествения план и за да включи в него съдбата на човечеството.
Но това не е достатъчно основание за състрадание. Прометей трябва да страда несправедливо. От друг митологически цикъл към благодетеля на хората се прибавя и мотивът за помощника на Зевс. Прометей помогнал на Зевс в борбата с титаните за установяване на неговия ред. Следователно новият властник дължал победата си на Прометей.
След тия промени и образите, и ситуацията са възвишени, но конфликтът все още е лиричен, защото Зевсовата сила е независима от Прометей. за да стане конфликтът драматичен, то и Прометей трябва да има някаква власт над Зевс. Той я има най-напред чрез справедливостта , която е на негова страна. Но е необходимо още нещо, за да стане тази зависимост конкретна. Тогава от цикъла за Ахил Есхил използвал мотива за голямата тайна. Темида отървала Зевс от гибел, като предрекла, че от желания брак с морската богиня Тетида ще се роди син по-могъщ от бащата, който ще му отнеме властта. Зевс се отказал от намеренията си, а Тетида се омъжила за царя на Фтия Пелей. Есхил смесил Темида с майката на Прометей Гея и така титанът научил толкова важната за Зевс тайна за брака с Тетида. Тази тайна става неговата сила срещу Зевс. Тя поставя в зависимост върховния бог. Така конфликтът звучал вече и драматично, и трагично.
Всички промени Есхил извършил съобразно с възможностите на мита и съобразно с необходимостта от сериозно възвишено действие. Но дотук той бил малко нещо идеолог и философ. Истинската работа на поета и драматурга започнала с претворяването на сюжета в слово и движение, в музика и декор.
Митът за Прометей Есхил развил в трилогия. Оцеляла само първата част. Другите две "Освободеният Прометей" и 'Прометей- огненосец" не достигнали до нас. Въпреки това "Прикованият Прометей" внушава достатъчно убедително колосалните размери на цялото.
Есхил разделил наказанието на Прометей. В първата част на трилогията той е прикован на края на света в Скития и чак във втората трагедия след 30 000 години, прекарани в дълбините на Тартара, ще бъде прикован в Кавказ. Тогава наказанието ще бъде отежнено с орела, който ще кълве вечно прерастващия черен дроб. Есхил взел тази подробност от мита за великана Титий.
На сцената скалата била изобразена. И ударите на Хефестовия чук звучали действително. Това поразявало публиката. Прометей мълчи. Той ще проговори, когато стане напълно неподвижен и сам. Словото ще бъде тогава единствената възможност за израз. Но макар да мълчи в пролога, Прометей се оформя в реакциите на тия, които го приковават, служителите на Зевс - Сила, Власт и Хефест. На Власт й стига знанието "единствен свободен е Зевс, властителят[22] , за да бъде дръзка и враждебна. Нейните ритмични подкани към Хефест разкриват робската ярост на слугата. Хефест, напротив, съчувства и се колебае, за него освен подчинението има и други връзки - роднинството и дружбата. Есхил изгражда от естественото сродство на двата бога на занаятите емоция на привързаност. С ударите на чука расте страданието на Прометей и състраданието на Хефест. Но приковаващият се подчинява на новия ред, който откъсва ръцете от сърцето му. Когато след малко Прометей заговори за Зевсовата несправедливост , Есхил вече ще я е внушил с позицията на Хефест.
Останал сам, Прометей издига глас, мълчаливото страдание се излива в реч:
"Аз, богът страдам от ръцете божии!"
Противопоставен о е това, което не бива да бъде противопоставен о: богът страда от бог. Това е равно на световен катаклизъм. И тази несъвместимост се разпада на нови несъвместимости : той не може да мълчи, нито да говори; знае, че нищо неочаквано не ще го сполети, но въпреки това страда. Богът Прометей страда напълно по човешки в самота и неподвижност.
Дали страданието и неговите причини ще изчерпят трагедията? Оратория ли ще бъде тя? Сцената се оживява от хора на Океанидите. Те притичват с боси нозе, ударът на чука ги е смутил в "далечния пещерен кът".
Съчувствието на Хефест сега продължава в песента на женските божества, които по природа са състрадаващи. Те разпитват. Есхил подготвя далечната развръзка на трилогията. Прометеи е сгрешил пред новото божество, кост" наложило опре челен ред, разпределило длъжностите и почестите. И огънят се паднал на Хефест. А Прометей дръзнал да наруши хармонията, вмесил се в реда. Есхил не отделя историята на Прометеевата грешка спрямо Зевс от съчувствието на Океанидите. Всеки факт от миналото се реагира в настоящето и всяка нова реакция извежда нещо от миналото. Изведнъж на повърхността излиза най-важното:
"ще почувства нужда блаженият цар съзаклятния план да разкрия!
Че той ще отнеме от него и скиптър, и чест."
Трагедията ще бъде истинска драма, защото страдащият Прометей може да причини с никаква тайна страдание на Зевс. Следователно божата воля не е изключителна и те двамата с Прометей са истински антагонисти. Наистина Зевс не се явява никъде. Други представят силата и властта му с това Есхил умело избягнал принизяването на божеството в пряк диалог с Прометей. Но неговото появяване не е необходимо. Зрителят знае за него толкова определени неща, колкото и за Прометей. "Зевс е тиран и закон е сега произволът му."
Политическото съдържание на понятието "тиранин" само характеризира Зевс. Новият бог е узурпирал властта и макар да е въвел ред, той наказва Прометей не в името на някаква справедливост, а от властничество и амбиция. С това демократично тълкуване на властника Зевс Есхил подготвя Софокловия Креон[23] .Дали напомнял на зрителите за Пизистратовата епоха, или за тиранията на Хнерон, която наскоро видял в Сицилия? Независимо от реалните факти, които се крият зад образа, Есхил създал актуален образ. Но той е също етап в развитието на Зевс, показано в изгубените части на трилогията. С думите "безмилостни са всички нови властелини" се намеква за промяната, която ще претърпи богът в своето развитие.
Есхил представил всички страни на драматичната хармония: страданието за справедливо дело, тирана Зевс, съчувствието, тайната, коя го ще промени непримиримия върховен бог. Нататък той ще комбинира тоновете, ще повишава един, ще приглушава друг. Майсторството на Есхиловия израз не е в логичността на драматичното развитие, а в едновременното внушително движение на мотивите.
В първия епизод Океанидите научават от Прометей неправдите на Зевс - Прометей и майка му Темида-Гая били "Зевсови поддръжници" в борбата с Кронос, но Зевс забравил благодеянието, след като Прометей спасил смъртните от гибел. Океанидите изтръпват - направил е нещо прекомерно, това е грешка, нима не е знаел. "Аз знаех всичко", отговаря Прометей. "Да, чуйте, исках, исках и така сгреших!" Мотивите стават все по-ясни в общото движение. Прометей е не само мъченик за хората, той е доброволен мъченик. Неговата трагедия, преминала през съзнанието, се извисява и става символ на човешка активност. Гордата деятелност поражда винаги страдание.
Съчувствието на Океанидите е смутено от прекомерността на Прометеевото дело. На крилат кон долита баща им Океан за ново съчувствие, по-мъжествено и по-принципно на пръв поглед. Океан съветва:
"Виж кой си, промени си характера,
да стане нов, защото нов е властелинът."
Океан желае да примири, той е дух на отстъплението, на подчинението и разума. Но тъкмо когато се готви да отлети при Зевс да моли прошка за непокорния, Прометей го уплашва с едно единствено "гледай да не разгневиш сърцето му". Изведнъж разумът се превръща в страх, а съчувствието в благоразумие. Океан и Прометей силно контрастират. Единият е способен да страда хиляди години, у другия доброто намерение се стопява за няколко минути. От този епизод титанът излиза още по-възвисен.
Но увереността, че е прав и че ще дойде ден на спасение, не намалява страданието, защото Прометей страда физически в настоящето. Размисълът не утешава, а издига страданието на по-висока степен, на степента на парадокса:
"Да. толкова неща открих за смъртните нещастен аз, а ето, сам не зная как да се спася от днешните страдания."
Прометей подробно излага своите благодеяния към хората - това минало на подвига, увеличаващо сега мъката на настоящето, онази сила на деятеля, станала причина за неподвижното страдание. Той не само спасил от гибел човешкия род, като се застъпил за него единствен сред боговете. Прометей отворил очите и ушите на хората, научил ги да строят домове, да разпознават звездите. На него човешкият род дължал писмото "всепамет и всемайка на изкуствата"; на него знанието да гадае по вътрешностите на животните и "незнайните знамения на огъня". Прометей създал цивилизацията и прогреса, като извел човека от тъмнината на миналото. С образа на Прометей Есхил открил нов възглед за хода на човешката история.[24] .Докато за Омир и Хезиод златният век се намирал далече в миналото, а след него следвали епохи на упадък, Есхил видял с исторически очи хода на човешкия прогрес и символизирал този възглед в делото на човеколюбеца Прометей, който дал сила и единение на скоросмъртния човешки род.
Прометеевото щастие е в миналото, когато творял за хората. Настоящето е нещастие. Той страда и от контраста на миналата мощ и настоящата немощ. Границата на трагизма е спасителното знание, че Зевс е по-слаб от съдбата и нему не е съдена вечна власт. Щом се яви опасността действието да стане патетична оратория, излиза на помощ тайната. "Ти криеш нещо важно без съмнение" - казва обезпокоен и ангажиран хорът. Тайната, която ще спаси Прометей, е драматургичната сърцевина на трагедията. Тя поддържа равновесието между двамата антагонисти.
Есхил държи здраво юздите на трите стихии: епическата - власт- справедливост, лирическата - страдание- съчувствие и драматургическа та - тайната. Щом придаде на една по-голяма сила, тя се предава органично и на другите.
На сцената излиза гонената по света и превърната в крава Ио - жертва на Зевсовата любов и Херината ревност. Още едно несправедливо страдание, причинено от Зевс, закрепява каузата на Прометей, прави я обективна и силна. Прометей все пак е сгрешил нещо, "прекомерно... почел смъртния човешки род". Ио е виновна само с красотата си. "Не е ли безсърдечен повелителят на боговете?" Ио научава бъдещето на своите страдания от страдащия Прометей и възкликва: "Да умреш веднъж е по-добре, отколкото да изнемогващ всеки ден". "На мене и смъртта не ми е дадена" - отговаря Прометей и вълната общо страдание и съчувствие се разделя. Титанът страда повече, защото е безсмъртен. Но той няма да страда вечно. Отново има нужда от тайната и в диалог с Ио Прометей я разкрива почти напълно: Зевс желае брак, от който ще се роди син, по-могъщ от него и спасението е да свали оковите на Прометей, за да научи какъв е този брак. Хорът най-после разбира в какво е силата на Прометей.
Но Ио научава още нещо - далечен неин потомък след 13 поколения ще стане освободител на титана. И на него както на нея сега Прометей ще посочи бъдещия път. Скрил се зад титана, Есхил с любознателностт а на учен и пътешественик указва на Ио страните и племената, през които ще мине нейният мъчителен път. Щастлив повод, за да прояви младежката ревностност на своето поколение към знание и движение.
Отново сме в допир с пластичната техника на Есхил. Ио се свързва с цялото с няколко връзки - по аналогия, защото страда подобно страдание; по контраст, защото тя смъртната страда в движение; докато Прометей безсмъртният страда в неподвижност; сюжетно, защото е баба на Херакъл, бъдещият освободител на Прометей. Включено с няколко основания, страданието на Ио звучи органично в цялото.
С изчезването й всичко е свършено. Тайната не може да се изрече по-ясно, справедливостта е изцяло на страната на Прометей. За момент се нарушава хармонията, губи се лицето на антагониста Зевс. Тайната трябва да достигне до него и да го засегне. Останал сам, Прометей я изрича дръзко към небето като явна заплаха. "И как не тръпнеш, като богохулстваш?" - нита хорът. "Защо да тръпна? Смърт не ми е съдена" - отговаря смело Прометей. Страданието се превръща в бунт, за да бъде предизвикан антагониста Зевс. "За мен е по-нищожен той от нищото."
Зевс се появява в лицето на Хермес. "Слуга на повелителя" го нарича Прометей. Той повтаря Власт от пролога на трагедията. Но сега титанът не мълчи. Започва яростна схватка на два типа поведение. Хермес е дошъл да научи какъв е бракът, който заплашва Зевс. На робската му дързост Прометей отговаря с дързостта, на чиято страна са свободата и справедливостта . Хермес заплашва, Прометей упорства, хорът тръпне. Бунтът на титана минава всички граници. Тогава Зевс задвижва стихиите, продънва го в дълбините на земята и го връща от бунта в страданието.
Кулминацията е в самия край на трагедията[25]. Нарастването върви успоредно с разкриването на Прометей, която остава в центъра на действието. Композицията на "Прикованият Прометей" непосредствено зависи от характеровото развитие на главния образ. С пулсацията на всеки нов диалог бунтът нараства, за да свърши с катаклизъм...
Споровете около смисъла на "Прикования Прометей" напомнят споровете около "Хамлет". Пък и не само в това има прилика между Есхил и Шекспир. Публиката и на двамата ги разбирала конкретно. Но с изчезването на обществено- психологическат а атмосфера, която дишали, те станали трудни за разбиране и предложили богата храна за абстрактни изводи и постройки.
Така от "Прикования Прометей" оставал жив само някой момент от цялото - бунтарството или богоборството, или пък само страданието, или дори самият факт на приковаването, което напомняло на християнския апологет Тертулиан, например разпъването на Христос. Но безусловно неразбираема и чужда за бъдещите поколения останала ясната цел на Есхил да покаже тържеството на универсалното единство-добро. Неговите герои страдат, за да достигнат до знанието за това единство. Затова Есхиловият Прометей е по-богат от символа Прометей.
Рядко има друг образ, чиято история да може да предаде така пълно движението на човешката култура като Прометеевия образ От вярата, че е огън през Хезиод, Есхил, Тертулиан, Беикън, Волтер, Гьоте, Шели, Маркс до Андре Жид и Йоханес Бехер той е като дума която се обогатява и обеднява, става привлекателен или войнствен, оръжие или жалба, служи за оперативен символ на реалното безсмъртие на човечеството. В това отношение символът е повече от богатия и сложен Прометей на Есхил

Slashy
01-07-2009, 15:53
http://zamunda.pomagalo.com/download/224046/#materialzaglavie
моляя :(

antonov92
01-07-2009, 16:34
трябва ми есе на тема : Ако някой ден срещна тартюф ! моля помогнете ми !!! pls Трябва ми за утре спешно!!!!
:booooomb: :booooomb:

Black_Element
01-07-2009, 18:17
http://download.pomagalo.com/108667/smyrt+i+bezsmyrtie+v+obesvaneto+na+vasil+levski/

antonov92
01-07-2009, 20:31
трябва ми есе на тема : Ако някой ден срещна тартюф ! моля помогнете ми !!! pls Трябва ми за утре спешно!!!! :booooomb: :booooomb:

Tedi4ka
01-07-2009, 22:45
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/224046/#materialzaglavie
моляя :(

ТЕМА:
ПРИРОДНА ЗОНА ВЕЧНОЗЕЛЕНИ ТВЪРДОЛИСТНИ ГОРИ В АФРИКА





Географското разпространение на природните елементи е подчинено на определени закономерности. Те са били обект на проучване от различни поколения географи. Основна географска закономерност е зоналността- т.е. закономерното изменение на природните елементи от Екватора към полюсите.
Вследствие на неравномерното разпределение на слънчевата топлина по повърхността на земното кълбо от Екватора към полюсите се изменя не само климатът, но и особеностите на водите, почвите, растителния и животинския свят.
Ако земната повърхност беше равна или еднородна (само суша и с еднакъв релеф), то разнообразието на природата на планетата нямаше да е така голямо. Ето защо в зависимост от географското положение, релефа и историята на развитие на всеки континент и океан са се формирали свойствени за тях природни условия
Всички елементи на природата са взаимосвързани помежду си и взаимно си влияят. Тяхното съчетание и взаимодействие водят до образуването на природни единици, като например влажни екваториални гори, пустини, широколистни гори и др. От условията на средата в тях зависи многообразието на организмовия свят.
Големи територии от суша със сходни природни условия, формирани при съчетанието на топлината и влагата, се наричат природни (географски) зони.
Природните елементи в зоната са във взаимодействие и образуват единно цяло. Природните зони нямат резки граници, а постепенно преминават една в друга. Растителността най-добре разкрива особеностите и чертите на природата на определена територия и има пряко влияние върху животинския свят. Ето защо названията на природните зони се определят от характера на преобладаващата растителност.
Всеки един континент на Земята се характеризира със своите природни зони.
Африка е вторият по големина и по население континент след Азия, на север е заета предимно от необятната пустиня Сахара, а на изток - от голямата разломна долина. Африка заема 6,00% от повърхността и 20,3% от сушата на Земята, а нейните 900 милиона обитатели представляват 14% от населението на света.
Африка е континент с много интересно местоположение. Тя е разделена в четирите полукълба. Екваторът я разделя симетрично. Докато Гринуичкият меридиян я разделя така, че по-голямата й площ се намира в източното полукълбо. Границите на Африка са Средиземно,Червено море, Индийски и Атлантически океан.
Климатът й попада в горещия топлинен пояс, т.е. тя е топъл континент. Името на континента Африка произлиза от латинската дума “африа”, което означава без студ.

АФРИКА

Африка е заемана от четири климатични пояса. Те са екваториален,субекваториа ен,тропичен и субтропичен. Преходните зони са екваториални гори, савани, тропични пустини и вечнозелени гори. Екваториалните гори се намират около екватора. Там е много горещо и валят всекидневни валежи. В Саваните е приспосблено за живот и има разнообразие от растителен и животински свят. В тропичните пустини се намира и най-голямата пустиния на света Сахара, тя заема 30% от Африка.
В Африка зоната на вечнозелените твърдолистни гори не е голяма, Тя заема съвсем малка площ в краищата й. Тази природна зона е разположена в субтропичните климатични пояси, които обхващат малки площи от най-севените и най-южните части на континента Африка. Климатът е мек , лятото е сравнително горещо и сухо, а зимата- мека и дъждовна. Температурите през лятото са около 28

Tedi4ka
01-07-2009, 22:48
http://download.http://www.teenproblem.net/school/108667/smyrt+i+bezsmyrtie+v+obesvaneto+na+vasil+levski/


СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ В “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
Темата за смъртта и безсмъртието е една от основните теми в Ботевата поезия. С майсторството на гениален поет той преплита свобода, смърт и безсмъртие в едно цяло. Поетът е разбрал, че свободата има цена и тя трябва да бъде заплатена. Пътят към свободата е поемане на тежък дял, изплащане на дълг, мрачна решителност, свръхчовешко усилие и безмерна тъга. Героят вгражда себе си в основите на свободата.
За него смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, да се учиш да живееш и да умееш да умираш е едно и също. Смъртта в Ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.
И докато в баладата “Хаджи Димитър”, героят е обгърнат едновременно в романтичен, мъченически и трагичен ореол, за да премине в края на творбата в легендата и оттам в безсмъртието, то “Обесването на Васил Левски” е елегия за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. Българинът е особено чувствителен, към въпроса за смъртта на своите национални герои. Народните песни, преданията, спомените за Апостола, както и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутешност през епохата на Възраждането. В нея поетът слива в едно майка и родина, за да изрази и своята лична скръб по Апостола, и общонародната мъка.
Два са централните образи в “Обесването на Васил Левски” – родината-майка и загиналия син. Между тях стои класическия мотив за плача. Загубата на героя е загуба на целия народ. Гарванът грозно оповестява още един гроб в българската земя и той като че ли е зловещо ехо на безпомощния майчин глас Желанието на автора да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да открие сърцето си и да сподели болката. Диалогът тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, поетът разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият Аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака, както в “На прощаване”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Тук се изправя ключовият образ на бесилото като обединение на личната и обществената драма. Бесилото е пред очите му. Като че ли поетът е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.
Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Картината свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародното обединение в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”. Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знака на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието и благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, защото българинът е безпомощен спрямо смъртта на героя. Зимата не е част от ритуално-празничния календар на живота му. Тя е затворила света в своя ад, в ужаса на отчайващата скръб. След смъртта на героя човешкият свят е отчаян, няма хармония между човек и природа. Хармонията е между безнадежност и пустота.
Кой е загиналият син? Това го казва заглавието на творбата – Васил Левски. Ботев е изключително пестелив на подробности . Това, което той казва е, че Левски е Синът на родината-майка, той е святата жертва на родната земя. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но смъртта е и повеля да се мисли за спасение. Родила герои като Левски, надеждата за свободата на българската земя не може да загине. Пътят към свободата е проправен и в това е смисълът на героичната смърт и безсмъртието.

Slashy
01-08-2009, 14:46
благодаря :)

Tedi4ka
01-08-2009, 15:26
благодаря :)


моля :)

Librarian_girl
01-08-2009, 16:12
Моля за следните теми:
1.Eтническо многообразие, национална култура и европейска интеграция
2.Етногеографски особености и етнически конфликти
3.Eтническа толерантност
4.Език и етническа индивидуализация
5.Етническа история на българската народност
6.За Балканите и балканизацията

Благодаря предварително!

Tedi4ka
01-08-2009, 17:00
Моля за следните теми:
1.Eтническо многообразие, национална култура и европейска интеграция
2.Етногеографски особености и етнически конфликти
3.Eтническа толерантност
4.Език и етническа индивидуализация
5.Етническа история на българската народност
6.За Балканите и балканизацията

Благодаря предварително!

я дай линкове на темите и аз ще ти ги дръпна

Librarian_girl
01-08-2009, 18:34
1.http://download.pomagalo.com/135385/etnichesko+mnogoobrazie+nacionalna+kultura+i+evrop eiiska+integraciya/?search=7899925

2.http://download.pomagalo.com/109688/etnogeografski+osobenosti+i+etnicheski+konflikti/?search=7899961

3.http://download.pomagalo.com/105871/etnicheska+tolerantnost/

4.http://download.pomagalo.com/122172/ezik+i+etnicheska+individualizaciya/

5.http://download.pomagalo.com/122525/etnicheska+istoriya+na+bylgarskata+narodnost/

6.http://download.pomagalo.com/50925/za+balkanite+i+balkanizaciyata/?search=7900308

7.http://download.pomagalo.com/60620/problemyt+s+kosovo+i+metohiya+i+nacionalnata+sigur nost+na+balkanite/?search=7900331

8.http://download.pomagalo.com/122322/retrospektivna+nacionalna+bibliografiya/?search=7900428

9.http://download.pomagalo.com/153038/bylgarska+vyzrojdenska+knijnina+bylgarski+knigopis/?search=7900448

Librarian_girl
01-09-2009, 06:38
Ако можеш да ми ги изтеглиш сте съм ти много благодарна. :)

Tedi4ka
01-09-2009, 08:15
1.Доста е дискутирана темата за различието между характерното развитие на западноевропейските нации по пътя на хомогенизиране на своите народи чрез силна политическа еманципация и изграждането на балканските нации при етнически идентитети на големи групови общности, процес, който протича и днес като отглас от дългите периоди на чуждо господство . Днес етническите процеси проблематизират и в страните от Западна Европа засилването на сепаратизма в националните държави. Тази тенденция е вследствие нарастването на социалната и политическата значимост на етническите и имигрантските общности. С още по радикално развитие процесите протичат в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия и създаването на нови държави . Етническата и религиозна ситуация и политика на Балканите и стремежът за европейски интеграционни процеси проблематизират въпросите за съвместимост на несъвместими идентитети в глобализационни процеси не само на Европейския континент, но и в световен мащаб. Френският етнолог Кюизиньое пише, че историята на Европа е история на непрекъсната смяна на идентичности . Авторът има предвид сложните трансформации в историята на Европейския континент, на формирането на генетични и регионални етнически общности, различни по религия, държавно-политическо управление и култура, чието наслагване води до отчуждение на “двете” Европи.
Европа за “Западна Европа”. Краят на 80-те години на миналия век оформи отново глобални процеси на континента, свързани с нарастващите имигрантски потоци и еманципацията на етническите малцинства. В началото на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направления в своята дейност: изработване на нови културни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление . В тях се акцентира върху интегративната роля на училището (като място на солидарност и взаимно приемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семейството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и общото между хората .
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и други страни с мултикултурен национален характер, при повече от западноевропейските страни имигрантите не участват в образуването на техните нации, поради което интеркултурната опция приема, че в техните национални култури съществуват едновременно, взаимопроникват се няколко типа култури: регионална, професионална, детска, чуждестранна култура и прочее. Самите тези култури могат да бъдат доминиращи или доминирани, масови или редки, признати или отхвърлени и т.н.; те също могат да бъдат разположени в отделните сфери на живот и да имат секторен характер, като формират друг тип култури от друг порядък като политическа, спортна, медийна, религиозна култура и прочее. Културните практики и ценности, на които е носител едно общество, едновременно единни помежду си и разкъсвани от противоречия, като разнообразие представляват богатство, когато се поставят във връзка едни с други с цел тяхното отваряне едни към други, но те не засягат същността и целостта на националните култури. Затова принципът на интеркултурната опция отговаря на правото и свободата на избор на всеки индивид да притежава и да може да включва в своята индивидуална неповторимост елементи от посочените типове култури. Върху тази концепция се конструира социокултурен модел на взаимоотношения между основното население и имигрантите, който сочи техните тенденции на развитие: 1) възприемане на имигрантите като културни и етнически групи, но в рамките на глобални политики относно всички жители, и 2) различието е тясно свързано с единството, тъй като интеркултурната опция е в отношения и взаимозависимост с исторически и социално по-глобални опции, поради което е необходимо съобразяване с цялото общество при провеждането на интеркултурния подход сред имиграцията в социалните, културните и образователните дейности . Ясно е представена интегративната позиция в проектните концепции за защита целостта на западноевропейските национални култури. Водещи парадигми в следването на една национална традиция са етноложките изследвания и познания. Европейската етнология е етнология на националните стратегии, твърде различна във всяка страна според нейните исторически, политически, идеологически и културни традиции, но онова, което ги обединява, е мощният импулс на съзнанието за нация .
Из опита на етнологията на Франция. През последните десетилетия френските изследователи преосмислят традиционните вярвания, нормативни практики и обичаи, смятани доскоро като ирационално поведение на примитивност и изостаналост, като ги превръщат в символни знаци. Изследванията в отделни области на Франция търсят символната връзка при старите елементи на селската култура между техния смисъл и функции, т.е. откриването на символната рефлексия между биологичното и социалното в обществения живот. На тази основа френските етнолози разработват проблемите за собствеността и наследяването в селска среда, които се свързват с отношения от патриархален тип, като юридическата сфера се превръща в символен посредник между кръвното родство, сродяването чрез брак и земята. Друго изследване търси в символното значение на честта смисловата функция и връзка между обичайното отмъщение и съвременната съдебна система. В градски условия пък изследването на Франсоаз Лотман открива връзка между култа към предците и ритуално религиозно поклонничество, въпреки работническия състав на Лимож и управлението на социалисти, и т.н. Културата, разглеждана като символна структура от схеми на значения и на посредничество, обяснява връзката на човека със света и на света с човека и неговата култура. Интересът към символното във френската етнология е реванш към тяхната селска (регионална) култура, извеждайки я от квалификацията на невежеството или немодерността в защита на нейната етничност. В държавна политика е преосмислянето на народните традиции чрез специално организиран щаб от институции, т.нар. Мисия за етноложкото наследство с изследвания, разпространение и международен обмен . Чрез символите като една обща културна схема могат да имат своето обяснение традиционни явления във всяка една среда – както на селото, така и на града, както при “примитивните” народи, така и при индустриалните.
Изобщо националната стратегия на френските изследователи е насочена към изследване на социални общности, които изграждат френското общество, техните знания, представи за света, техния идентитет. Но в крайна сметка се представя модел за синтезно познание на обществото с неговите знакови системи, пространствени, времеви и исторически обстоятелства на развитие. Според Рива Кастелиано “френският модел е пример за национална държава, основана на предпоставката за републиканския индивидуализъм, включващ асимилация на индивидите, които са станали френски граждани по избор”, и това е концепция, която определя правителствените стратегии по отношение на имигрантите, станали френски граждани .
Европа за “Другата Европа” (Източна и Югоизточна Европа). Терминът “малцинство”, употребяван в документите на СЕ, се свързва с процеса на формиране на нацията и националната култура . За изходна позиция в проектите на СЕ по отношение на промените в страните от Източна и Югоизточна Европа служи постановката, че “националният фактор е признат като решаващ за колапса на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, и за колапса на целия съветски блок в Източна Европа” . Подготвеният международен документ “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” засяга статута на коренното население, което вследствие разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия попада в други държави. В този документ се набляга върху културата на тези национални малцинства - публичност, комуникации и култура на малцинствения език, обособяване на културно-териториално пространство чрез институциите за образование и квалификация, топонимия, религиозни сдружения и етнически организации . Интеграцията като форма на междуетническо общуване не се коментира в документа. За страните с нова демокрация, при исторически създадения синкретизъм в културите чрез двуезичието, смесените бракове, битовата култура, социалните религиозни доктрини, проблемът е свързан предимно с образованието и социалната реализация на инородното население. Това е и водещата тема на семинар, организиран от СЕ в Естония, на който се определят насоките и перспективите за защита на правата на етнически разнородното население - признаване на специфичните му народни традиции и разкриване на общото културно наследство и универсалните ценности за цялото общество . Така се отчитат както проявите на идентичността, така и на историческите междукултурни взаимоотношения.
В исторически контекст сходната съдба на балканските народи по време на имперска власт създава стереотипите за затворено балканско пространство, чието етническо усвояване и национално образуване често води до противопоставяне и вражда между съседни народи. Отношението към “другите”, стигащо до войни, създава нелицеприятния образ на “балканския синдром” с доминиращите стереотипи за враждебност, конфликтност и неразбирателство. Дори усилията на българската страна например да покаже своята културна идентичност на “Европалия 2002” чрез етнографска изложба със съпровождащи доклади на учени от Гент на тема: “Културният идентитет на Балканите” и “Символиката на сватбата на балканските славяни” не са достатъчни да превъзмогнат това . За дълъг период от време Югоизточна Европа, макар и да попада в “европейската парадигма”, остава извън нея. Дори днес, когато се отработват общоевропейските интеграционни концепции в областта на икономиката, законодателството и политическите инвенции за интегритет, в културологичен план тази парадигма е под въпрос и страните от Европейския югоизток остават “големият европейски проект за развитие и модернизация” .
Европоцентризмът на изследователи от Централна и Западна Европа поставя граница с югоизточните страни, приемани като етнически конгломерати от колективни идентичности. Едни се позовават на методологията на културните ареали, определени по принципите на културния център, културната периферия, културните граници и т.н. За други съществуването на затворени етнически общности като регионални своеобразия в културната хомогенност са контрапункт на националното единство и при отпадане на политическите граници са компенсаторно формирование в защита на личността от отчуждението в процеса на глобализация . Етническото многообразие не за първи път се толерира от западноевропейски изследователи в контекста на националното етническо фрагментиране. Подражавайки на тях, дори някои български изследователи говорят днес за “колективна”, а не за “национална” идентичност . В още по-прав негативен текст са размислите на Петер Нидермюлер от Института за европейска етнология към Берлинския Хумболт-университет в публикацията му “Етнография на Източна Европа: знание, представа, фантазии”. Той не е единственият учен, който с високомерие и пренебрежение се отнася изобщо към науката и научните изследвания на източноевропейските учени, но същевременно насажда негативизъм към народите на Източна и Югоизточна Европа чрез представата за “Дивия Изток” като убежище на заплахи, най-големите от които са “яростните диктатури на националното” и мизерията . Изследванията на западноевропейците по отношение на “другата Европа”, независимо от своя субективизъм, са медия, която до голяма степен формира общественото мнение в техните страни по отношение на източноевропейците.
България и проблематизиране на етничността. В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора – цигани, турци, българи – неграмотни . Социалното разделение при тези общности е вече факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.
Темата за “европеизацията” на страните с нова демокрация от Европейския югоизток наред с многобройните вътрешноетнически проблеми поставя и този за националната идентичност и европейската интеграция. В повечето случаи се акцентира върху адаптирането, приспособяването и моделирането на стереотипи, характерни за европейската гражданска култура като основа за модернизацията на Югоизточна Европа . Страните в преход се приемат все още за затворени патриархални общества с традиционни оценъчни системи, които противоречат на изискванията на съвременния гражданско-индустриален свят. Всяко противодействие за еманципално духовно развитие се приема като амбивалентно отношение на източноевропейците към Запада и се контрира като страх за сблъсък с основни стойности на нормативната обичайна система, както и страх от социално-културна дестабилизация и загубване на идентичността. И все пак не се избягва прогнозата за търсене на нови модели за модернизация на страните от Европейския югоизток, които да отговарят на тяхното историческо и културно развитие.
В контекста на твърдението, че историята на Европа е история на непрекъснатата смяна на идентичности, можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието не между отделните общности, етноси или националности, а взаимодействие между техните култури . И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните народи се изявяват чрез националните си култури със самочувствие за уникалност, породено от събития и значими исторически или културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на всеки народ определя насоките в неговото развитие и гарантира устойчивия му идентитет, но културното взаимодействие е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.
Българска национална идентичност и европейска интеграция. В практически план последните години са белязани с широко отваряне на географския хоризонт на българската култура за диалог. На първо място, с културите на балканските страни. Успешни литературни контакти има между носителите на балкански “Нобел” и проекта“Балканите четат…”. Обединяващата теза на писателите е, че запазването на националната идентичност не противоречи на космополитизма, а напротив, всеки със собствената си идентичност може да приеме и предизвикателствата на глобализацията. При това културата на съседите е мост към културата на по-глобалните общества. Фестивалите “Балкански дни на изкуствата”, “Златната амфора”, “Балкански куклен театрален фест”, “Златният делфин”, “Балкански младежки фестивал” са срещи на младото поколение на Балканите с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и знания, за формиране на общобалканска толерантност към културите на своите съседи. Балкански срещи, на които гостите представят културните традиции на своите страни - традиционни песни, танци, обичаи.
Културният диалог на Балканите разширява своите граници и прераства в европейски интелектуален мост. “Европейският музикален фестивал” и музикалният филмов фестивал “Караян” са уникални като европейска музикална интеграция и доказателство за ролята на музиката като духовен посредник на разбирателство между хората, които заедно празнуват “Денят на Европа”. Филмовите ленти на фестивала “Караян” представят не само известни български изпълнители и инструменталисти, а разширяват музикалната ни култура с най-добрите световни изпълнения на Берлинската и Виенската филхармония и произведенията на Йохан Щраус, Моцарт, Брамс, Чайковски, Шостакович. “Фестивалът на европейските коопродукции” и “София филм фест” са културни събития, чиято значимост се измерва с интегриране на постиженията на българските киноматографисти с най-добрите образци на европейските киноленти на Бунюел, Луи Мал, Анджей Вайда, Бигас Луна. Филмите се съпровождат от техните автори и сценаристи, режисьори, оператори, актьори и продуценти, с което изцяло се реализира една от най-важните цели на фестивалите – контакти на българските кинаджии с утвърдени международни филмови среди, своеобразна съпоставимост на постигнатите резултати във филмовата индустрия, обмяна на опит и не на последно място - една филмова фиеста, която в крайна сметка носи професионално удовлетворение за създатели и приятно съприкосновение със седмото изкуство на техните почитатели. Фестивалът за телевизионни филми “Златната ракла” с традиции от 1965 г. има участници от Холандия, Индия, Англия, Аржентина, Чехия, Сирия, Русия, САЩ, Корея, Япония, Финландия, Германия и е илюстрация на културните контакти на българските киноматографисти със света. “Международният театрален фестивал във Варна” се смята като български емблематичен културен празник и един от най-старите в Европа . Професионални творчески контакти и индивидуализация на националния характер се постига чрез различни форми на общуване, включително и смесени театрални постановки. Международният фестивал “Театър в куфар” пък е посветен на иновациите в европейското театрално изкуство, но той утвърждава и националните традиции, независимо от доминиращите в момента модни тенденции на танцовия театър.
И ако събитията в областта на градската художествена култура носят като съдържание интернационални послания, в частност българската национална културна идентичност вече е придобила интегративност по отношение на европейската култура, то целта на фолклорните фестивали е да възроди и утвърди регионалното богатство на танцовия, певчески и инструментален жанр в изкуството и тяхното професионализиране. Ярко присъства и международното участие на страни от всички континенти, което е особен отличителен знак на съвременните фолклорни прояви и отговаря на актуалните интереси за опознаване на чуждестранната народна култура, поднесена в нейните етнически традиции. Фолклорните фестивали: Международен старопланински събор “Балкан фолк”, фолклорен фестивал “Витоша”, “Пловдивски фолклорен фестивал”, “Добруджа пее и танцува”, традиционните международни фолклорни фестивали във Варна и Бургас са шествия-спектакли от специфични за страната на гостите традиционни костюми, игри, танци, народни обичаи. Желанието за културна идентичност не е самоцел, а присъства като неизменна част от културния модел на всяка отделна страна.
Фолклорната култура се оказва не само жива в световен мащаб, но и тенденцията е към нейната етническа идентификация и заемане на съществен дял от националната култура на всяка страна. В контекста на европейския модел за гражданска култура фолклорът може да не присъства, но неговата реалност и битност във всички страни по света е факт. Тенденция в последните години е съвместяването на несъвместими на първо значение факти като съчетанието между джаз и фолклор. На “фестивал за електронна музика” заедно с гостуващите британски звезди “Трансглобал Ъндърграунд” участват с изпълнения световноизвестната формация на Яна Рупкина “Трио българка”; певиците на “Ева квартет”, които пеят автентичен фолклор на фона на известен дръм-енд-бейс; известната народна певица Снежка Борисова изнася концерт съвместно с група “Трансформейшън”. Вплитането на автентичен фолклор в електронното изпълнение е една от най-големите изненади в шоубизнеса на този жанр и доказва съвместимостта на велики изпълнители, независимо от граници и националности. Легендарната четворка в джаза “Манхатън Трансфер”, която участва в друг джазфестивал - “Арена музика”, споделя за “Мистерията на българските гласове”: “Слушаме тяхна музика от над 30 години. Наскоро те имаха концерт в Лос Анджелис и ние отидохме да ги чуем. Бяха дошли всички хора от звукозаписната индустрия в САЩ. Изумени сме от хармонията, от силата на гласовете, от начина на звукоизвличане на певиците ви. Западнякът никога не е чувал подобно нещо” . Това е голямо международно признание не само за изумителната формация, но и за българските изпълнители – китаристи, барабанисти, вокални изпълнители, пианисти, за тяхното изкуство без граници.
Етномузика в столицата и джаз в по-малките градове и в българското село са най-новите съвместимости в техния културен идентитет. На “Джазфест Банско” и “Джаз фест Банкя” родните джазмени се срещат с известни имена от чужбина като Бони Тейлър, Крис Норман, Фиш, Крис Томсън, Савър, Валери Пономарьов, Вики Алмазиду…. Ново явление е “джазфест на село” – засега в троянското село Дебнево и самоковското Бели Искър. Музика, бира, скара събира хора и от съседните села, което празненство наподобява някогашните събори, но с нов репертоар и нагласа за граждански иновации в културния живот на българското село.
Изобщо в областта на културата и изкуството във всичките им жанрове се извършва широкомащабен културен обмен. Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на “културния туризъм” обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо “пътуване” към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство – от формулиране на модели за “граничност” към модели за “комуникативност” и обмен . Футболът е най-европеизираната дейност, според френския политолог Тиери Соре . Защото изграждането на Обединена Европа се подчинява на една логика и това е функционалният метод, при който културните идентичности представят националната идентичност. Така както футболистите имат възможността и свободата да преминават от един в друг отбор, но запазват своята българска идентичност. Би могло да се каже същото за всяка друга добре свършена професионална дейност.
Корупцията, наркотрафикът, проституцията, девалвацията на образованието и науката, етногруповата изолация са също дейности и част от културата на обществото. Ако перефразираме казаното от Минчо Драганов по сходен повод, то звучи така: съществена (несвършена) дейност на националната държава е вътрешно да се самоорганизира и трансформира в условията на един съвременен глобализиращ се свят .


КУЛТУРНАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ЕВРОИДЕНТИЧНОСТ
Таня Неделчева

Независимо от силните социално-икономически, политически и други напрежения и сътресения процесът на европеизация на българското общество протича без екстремни противопоставяния, запазвайки достатъчен консенсус. Това показва, че формиралата се културна субстанция има като принцип съвместимостта, съ-съществуването на различията. В това се крие и спецификата, и жизнеността на българската национална идентичност, на етническия модел, който генерира положителни изменения и оптимистични хоризонти. В основата му стои умението да се живее с другия, съчетаването на различни културни образци, обединяването на специфични етнически битови ритуали и практики. Развитието му е по-скоро процес на институционализиране и закрепване в обществено видими форми на този традиционен вариант на взаимоотношения между различните етноси. В този смисъл може да се каже, че именно отвореността на етническите общности и съответно на идентичностите им позволява бързото преживяване и изживяване на собствени негативни нагласи и отношения. Това всъщност е процесът на предефиниране в рамките на общественото съзнание на обема и съдържанието на понятието «българско».
Укрепването и засилването на преживяването за равнопоставеност на всички граждани на България като социален феномен се проявяват силно в среда на обособени и обособяващи се общности като интегрално социално и личностно състояние. В този смисъл в днешната ситуация етническият модел като всеки добър политически продукт изисква внимателното отглеждане и грижливо пазене, защото той не е веднъж завинаги даден, а е динамично състояние и има определена цена. Като цяло сегашното му състояние се характеризира с доминираща етническа кохерентност, с увеличаващи се полета на структурно-функционални взаимодействия между етническите общности, без да се имплицират явни или неявни форми на напрежения, с разширяващи се когнитивни, емотивни и поведенчески междуетнически "стиковки" в структурите на властта, със засилващ се процес на приемане на другостта като манифестирана гражданска стратегия в контекста на засилено заявяване от всяка етническа общност на собствената културна самобитност. Но не само това – идентичностите на различните етнически общности в България по принцип са отворени и като такива са насочени към бъдещето. Не са обременени от константни елементи в такава степен, че да не могат да се променят. Има варианти за по-сложно ситуиране - ориентирането към миналото може да бъде толкова значимо за трансформацията на идентичността, колкото и ориентацията към бъдещето. Х. Маркус и П. Нуриус (H. Markus and P. Nurius, 1986) смятат, че отминали "схеми" на Аз-а, поставени в основата на конституиране на нови Аз-образи, правят реална възможността за тяхното препоявяване в бъдещето. В случая тази постановка се разширява с концепцията за природата на групата в миналото и за потенциалните членства в нея като важни елементи на възможните социални идентичности. Тези репрезентации на миналото активизират конституирането на социалната идентичност в настоящето и в бъдеще. Етническата група например чрез археологични или исторически изследвания може да преоткрие или реактивира това, което се нарича "латентна" колективна социална идентичност (в смисъла на К. Антъни Апия ).
Ето защо може да се каже, че в етническите общности се трансформира етническата и националната идентичност по посока на една по-универсална и по-адекватно ситуирана спрямо актуалните събития идентичност.
Емпиричното социологическо изследване (национално представително) “България пред присъединяване към Европейския съюз”, проведено през ноември 2004 г., показва незначителни разлики в образа на Европа сред различните етнически общности, от една страна, и от друга - по-високо доверие в европейските институции в сравнение с периода преди 1-2 години. За да изпъкнат по-релефно етническите профили на “Европа”, е необходимо да се очертае средният конструктивен модел. Според респондентите от приписваните характеристики на първо място се поставя спазването на законите – 73, 9% от респондентите. Европа в случая е образец на законност и уважение към личността. На второ място е съответстващото заплащане на труда (61,3%). Това показва, че гражданите на България се нуждаят много повече от правов ред, от ефективно спазване и прилагане на законите, отколкото да мислят за “европейски заплати”. На трето място е административната уреденост (45,3%), на четвърто – зачитане достойнството, правата и свободата на личността (31,6%), високо качество на образованието (23,4%), поощряване на индивидуалната инициатива (18,4%), опазване на околната среда (17,1%). След тези характеристики се появява и уважаване правата на малцинствата – 4,5%.
При българите се очертава релеф с по-друг профил: на първите места са административна уреденост – 76,0%, спазване на законите – 61,0%, опазване на природната среда – 45,5%, традиционното за българската етническа група високо качество на образованието – 31,5%, съответстващото заплащане на труда – 25,0% (което показва в известна степен, че има определена задоволеност в това отношение), зачитане на личността – 18,6%, индивидуална инициатива – 17,7%, правата на малцинствата – 2,0%.
По-чувствителни към правата на малцинствата са турците, които поставят това изискване на шесто място – 16,7% от респондентите. Тази етническа общност е запазила своята чувствителност към нарушаването на нейните права, свързани със смяната на имената им от периода 1984 – 1985 година. На първо място те поставят административната уреденост (67,7% от респондентите), на второ място - законността (53,6%), на трето място (така както е и при българите) - опазване на околната среда (49,8%). Съвпадение за двете етнически групи има и при четвъртата позиция - високото качество на образованието като съществена характеристика на “европейската държава” – 40,2%. Тук трябва да се отбележи по-високата стойност на тази ценност дори в сравнение с българите. На пето място е зачитането на личността – 19,9%. Заплащането на труда е едва на седма позиция – 12,7%.
Най-специфичен е образът на Европа за ромите. Най-голямата разлика е по отношение правата на малцинствата. Тук те са на втора позиция – 39,7% от респондентите. На първо място е спазването на законите – 77,7%. На трето място е административната уреденост – 38,7%. На четвърто - опазване на природната среда (32,1%). На пето място е зачитането на личността – 20,0%. Ромите са индиферентни към заплащането на труда и го поставят на шесто място – 19,8%, а индивидуалната инициатива е на последно място.
При въпроса за доверието в европейските, българските и местните институции също има видими разлики между отделните етнически групи. Българите се отнасят по принцип с по-голямо доверие към европейските институции, отколкото към българските и местните. Най-големите натрупвания обаче са при частичното доверие към всички институции. Това е важен знак за амбивалентното отношение към национална държава, местна власт и бъдещо членство в Европейския съюз. Като че ли етническият българин живее в несигурност и я проектира в бъдещето си.

Етнически българи
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 18,7 46,0 18,2 17,1
Български 5,3 47,2 41,9 5,7
Местни 13,6 42,3 37,3 6,8
Етнически турци
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 20,8 41,5 8,0 29,7
Български 9,7 51,6 31,5 7,3
Местни 29,5 36,8 19,9 13,8

Турците, обратно - имат по-голямо доверие в местните, много слабо в българските и сравнително голямо доверие в европейските институции. Но и тук частичното доверие във всички институции е определящо. Към това се прибавя и нежеланието да се заеме категорична позиция по отношение на европейските институции и ориентирането към “не мога да преценя”.

Етнически роми
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 13,9 40,2 15,7 30,2
Български 15,8 30,7 36,7 16,7
Местни 20,4 18,1 44,6 16,9

За ромите ситуацията е по-сложна: те имат както най-голямо доверие в местните институции, така и най-голямо недоверие в същите. Към европейските институции отношението в най-голяма степен може да се определи като неопределено положително. Вероятно поради непознаването им, тази общност не си позволява категорична позиция. Доказателство за подобна интерпретация на резултатите е високият дял (30,2%) на респонденти, които “не могат да преценят”.
Ако трябва да се определи цялостното отношение на българския гражданин към трите типа институции, най-близко то е до “дистанциране” от тях и ориентиране към частния живот. За съжаление - доста неоптимистична позиция. Единственото позитивно в нея е, че липсват силни етнически различия, т.е. видима е консистентността в етническите образи за бъдещето на българската национална държава. Ако отсъствието на силни националистични пристрастия, местни патриотизми и еврооптимизъм може да се интерпретира като кохерентност на очакванията на етническите общности за перспективите в развитието на националното цяло, това би означавало изтласкването на етническото в периферията на социалния живот.
Трансформацията и изменението на етническата и националната идентичност не са специфика само за социалните процеси, които протичат у нас, а отразяват по-обща тенденция. Усещането, че се развива нова идентичност в рамките на европейските нации, все още се рационализира, все още се търсят основните понятийни схеми, които да реконструират културната идентичност. Например Жан-Марк Фери развива идеята за "постнационална" идентичност, свързана с принципите за универсалност, автономия и отговорност. В този контекст политическото гражданство се основава върху една рефлексивна морална идентичност, чийто принцип е вписан във френската Декларация за правата на човека и гражданина с правото (на човека) и задължението (на гражданина) да въстава против тиранията. Индивидите ще могат да се присъединяват към принципите на правовата държава независимо от отношението си към конкретна територия, историческа и културна общност. Демократичната държава ще може да вдъхнови патриотизма. В същата перспектива е и идеята на Жаклин Коста-Ласку за европейското гражданство като продукт на хармонизирани национални законодателства, съобразени с правата на човека и придружени от "договор за гражданство" между народите, които могат да остават привързани към каквато и да е особена култура само при условие, че произтичащите от тази култура социални практики не са несъвместими с наднационалните принципи на правата на човека (Шнапер, 2000).
При анализа на доверието като социален феномен, т.е. като определен тип отношения между хората, което предполага по-висока степен на съпреживяване, унгарският социолог Дьорт Чепели ситуира нещата спрямо унгарската национална идентичност. Той въвежда три специфични национални идентичности - обществена национална идентичност, общностна национална идентичност и нископрофилно национално съзнание. Обществената национална идентичност се конструира в резултат на членството в демократичната политическа общност, а общностната е свързана с етноса, фолклора и културната традиция. Нископрофилното национално съзнание възприема нацията “като социално-психологическа общност, обединена от една културна традиция, която улеснява общуването между хората, считащи себе си за членове на тази общност”. В случая не е важна конкретната форма на концептуализация, а отчитането на факта на промяна на националното съзнание, на националната идентичност по посока на подчертаване или доминиране на културата и културната традиция при изграждането на нова идентичност.
Изследването "Етносите и властта" (национално представително), проведено през 1998 г., констатира трансформация на българската национална идентичност по посока на преструктуриране на нейните вътрешни елементи с акценти върху онези, които я превръщат в мека национална идентичност, т.е. в моделите на национална идентичност на различните етнически групи започват да доминират културните елементи.
Резултатите от повторения модул въпроси в национално представително изследване, проведено през есента на 2002 г., потвърждават продължаващ процес на трансформация на националната идентичност с акценти върху нейните културни елементи.
Деструкцията на националната идентичност е елемент от общия процес на преформулиране на ролята и значението на националната държава в съвременното глобализиращо се общество и непрекъснато променящи се геополитически и военни конфигурации. На конкретно ниво това се проявява в намаляване "присъствието" на държавата, държавността, нейното изтегляне от общностния етос и оставането й предимно в полето на санкции и контрол. При различните етноси и в различните им слоеве този процес протича с различна скорост и има различна конфигурация.
Освен това при деструкцията на националната идентичност могат да се мислят две основни възможности. Първата е, когато поради различни причини се активизира етническата идентичност (не снетата в националната), и втората - когато има активизиране на снетия етнически комплекс в рамките на националната идентичност. Ако втората възможност води до деструкция на националната идентичност с еднопосочна векторна измеримост и е свързана с формирането на мека национална идентичност поради преструктуриране (с акценти върху културния комплекс), то при първата възможност могат да се очертаят поне две линии на развитие. Едната води до втвърдяване на националната идентичност, т.е. акцентиране върху държавно-юридическия комплекс, а втората - до мека национална идентичност, с акценти върху културно-гражданските елементи от идентификационното поле. Няма съмнение, че тези възможности имат и действителна социална реализация, чиито обем и мащаб не могат точно да бъдат определени, но основното, доминиращото при деструкцията на националната идентичност на съвременния етап, е минимизиране на държавно-правните елементи в структурната конфигурация на националната идентичност, т.е. движение към културна идентичност.
Трансформирането на идентичността е свързано с нейната продължителност във времето, с интензивността на наративите в групата, с които се поддържа степента на кохерентност и устойчивостта на Аз-концепцията. Културно установените традиции на разказване на приказки и повтарянето на наративни структури афектират начина, по който индивидите представят живота си. Наративите се използват от индивидите, когато реконструират вътрегруповата история (т.е. минали възможни колективни идентичности), или когато говорят за възможно бъдеще на групата (т.е. за бъдещи възможни идентичности). Групите създават общи истории за живота си, които свързват минало, настояще и предсказано бъдеще в кохерентна репрезентация. Вътрегруповите членове ще бъдат мотивирани да реинтерпретират и реконструират миналите, настоящите и ориентираните към бъдещето възможни колективни социални идентичности при положение, че съществува усещането за темпорална продължителност. Някои групи имат относително стабилни темпорални ориентации, други приемат вариращи. За повечето групи те се колебаят в зависимост от контекстуални фактори като реакции към масмедийното портретиране на групата, среща с минали вътрегрупови или външногрупови членове, ново посещаване на места, важни за групата.
Когато индивиди или общности се опитват да придобият нова, желана колективна идентичност и евентуално да изоставят старата, често се появява в някаква степен т.нар. изпреварваща идентификация. Ако се използва терминологията на релационизма, може да се каже, че изпреварващата идентификация е "готовността" за промяна в налично функциониращата - тя изразява възможността да бъде променена дадена идентичност или да се акцентира върху съвършено други елементи от менталното й поле. Н. Елмърс и А. Книпенберг (Ellemers, Knippenberg, 1990) демонстрират експериментално съществуването на такава изпреварваща идентификация, свързвайки я с идеята, че бъдещите Аз-схеми могат да породят търсене на информация и предварителна нагласа за промяна на идентичността. Груповите граници трябва да са отворени, за да позволят изпреварваща идентификация. Този процес зависи съществено от достъпността на желаната колективна идентичност и съзнанието, че тя може да се постигне. Така се увеличава възможността индивидите да приемат норми и стереотипи на желаната идентичност, преди да са приели самата социална идентичност. Понятието за изпреварваща идентификация предлага вътрешен поглед върху това как желаните идентичности могат да улеснят промените в конструирането на социална идентичност и членството в групи (Tajfel, 1984).
Понятието за възможна колективна идентичност способства за изграждането на модел как и кога изпреварващата идентичност е налична. Изследването на М. Синирела (Cinnirella, 1998) върху европейската интеграция показва например, че част от британските граждани със съжаление приемат бъдещата си европейска идентичност, сякаш им е наложена от по-високи инстанции. Тези индивиди проявяват признаци за налична изпреварваща европейска идентификация, лишена от емоционални конотации или епистемологична значимост за Аз-а. Този процес може да се анализира и от друга гледна точка. Ориентирането към сегашното и бъдещето създават условия за по-голяма готовност за промяна, основана на потенциалните възможности за идентифициране. Колективните идентичности включват концептуализации на категории и групи, на които индивидът може да е бил член в миналото или да стане такъв в бъдеще. Те съдържат и прогнози за изменението на съществуващите групови членства във времето и оценки за специфичността на групите в миналото. Така възможните идентичности могат да се отнасят до потенциални групови членства (и минали, и бъдещи ) и до настоящи (реални) групови членства с рационализиране на различността им в миналото и развитието им в бъдещето. Това дава знание за факта, че индивидите могат да "фантазират" не само "какво може да се случи на настоящата група, към която принадлежат", но и "какво би могло да бъде, ако се включат в друга група в бъдеще", или "ако са се включили в друга група в миналото".
Евроидентичността е специфична изпреварваща идентичност, което означава, че въпреки липсата на пълния набор от обективни и субективни условия, които трябва да бъдат налични, за съществуването й в своя цялостен вид тя съществува изпреварващо и това се дължи на механизмите на автопойезис, на самотворението или, както други автори го наричат, самоструктуриране (Лурье, 1994: 34, 70-75).
Евроидентичността е феномен, съпътстващ съвременната социална ситуация и по-специално децентрирането на националната държава, формирането на глобално гражданско общество, сгъстяване на социалното време и пространство и умножаване на социалните роли. В края на модерността и настъпването на глобалната епоха жизнените светове се умножават и индивидите обитават едновременно много от тях. Съотнасянето на личността не е спрямо една уникална група, строго дефинирани общности като етноса или нацията, а в подвижната и изпълнена с рискове социална среда на световното гражданско общество, където съществува висока динамика, комплексност, многослоестност, с отсъстващ аксиологичен център или систематично единство.
В тази ситуация за индивидите става все по-трудно да утвърдят идентичността си в строгите рамки на нацията, пола, възрастта или при някое друго категориално разграничение. Още повече, че огромното мнозинство индивиди не желаят това (Олброу, 2001). Идентичността се релативизира и става въпрос все повече на договаряне. При този тип договаряне културните фактори имат основна роля, което е свързано с избора на уникален идентификатор, на който всяка личност има право и чрез който утвърждава своята партикуларност, призната в контекста на универсалността на правото да бъдеш характерно човешко същество.
Съвременното общество все повече изчерпва своите интегративни възможности, основани на политически, икономически или институционални фактори. Жизненият свят, основна съставна част на който е културата, притежава голяма част от своите ресурси. Той е специфична цялост, интегрираща културно наследство и езиково организиран запас от модели на тълкуване, на основата на които индивидите и групите утвърждават себе си в света, като овладяват конкретни ситуации. Комуникативното действие е съвременната форма на усвояване на конкретните ситуации. Развитието на съвременното общество се основава на всекидневна комуникативна практика, в която съществува динамиката на бързопроменящите се нормативни системи и те като културни образувания стимулират, формират и защитават индивидуалните жизнени стратегии на участниците в съответната социална общност. Именно в тази комплексна ситуация се ражда еднаквият респект на всеки, не към хората със собствения общ корен, а към личността на другия или другите в тяхната другост. Солидарното застъпничество за другия като един от нас е свързано с подвижното "ние" на една общност, която се противопоставя на всичко субстанциално и която непрекъснато разширява своите пропускливи граници. Тази морална общност се конституира единствено чрез негативната идея за преодоляването на дискриминацията и страданието, както и за включването на маргинализираните - и на маргинализирания - в отношения на взаимно уважение. В анализите си за включеността на другия Хабермас отбелязва, че така конструктивно проектираната общност не е колектив, който принуждава своите "униформени" членове към приемане на неговите собствени представи; включването тук не означава затваряне в Своето и заключване срещу Другото, а че границите на общността са отворени за всички.
След демократичната държава (политическата демокрация) и социалната държава (социалната демокрация) следва културна демократизация, която по прогнозата на Бек, променя основите на семейството, отношенията между половете, сексуалността и интимността. Като деца на свободата, ние живеем в ситуация на радикализирана демокрация, по отношение на която много от понятията и формулите на първата модерност стават неадекватни (Бек, 1997, 1999). А това означава обновление на трансценденталната "ценностна екология", в която се коренят толерантността, солидарността, справедливостта.




Бележки

Олброу, M. Глобалната епоха. С., 1996.
Бек, У. Що е глобализация. С., 2002.
Бек, У. Световното рисково общество. С., 2001.
Лурье, С. Метаморфозите на традиционното съзнание. Санкт Петербург, 1994.
Шнапер, Д. Общността на гражданите. Върху модерната идея за нация. С., 2000.
Cinnirella, M. Exploring Temporal Aspects of Social Identity: The Concept of Possible Social
Identities. - In: European Journal of Social Psychology, 1998. р. 28.
Ellemers, N. & A. Van Knippenberg. Social Identification and Permibility of Group
Boundaries. - In: European Journal Social Psychology, 1990. р.18.
Markus, H. & Nurius, P. Possible Selves. - In: American Psychologist, 1986. р. 41.
Tajfel, H. The Social Ientity Teory of Itergroup Bhavior. - In: H. Tajfel (Ed.) The Socia
l Dimension: European Developments in Social Psychology. Cambridge, 1984.































НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО СРЕД МАЛЦИНСТВЕНИТЕ ОБЩНОСТИ
Боряна Бужашка

Можем да се съгласим с твърдението на политици, политолози, културолози, че етнорелигиозната идентичност и интеграция в гражданското общество извикват веднага в съзнанието ни понятието “взаимозависимост”, “представата за значимия друг”, пред когото и с когото ти трябва да бъдеш в отношение на взаимно одобряване. Това безспорно е технологията на интеграция на малцинствата. Но етническата обособеност не трябва да се търси главно, още по-малко единствено, в наличието на “другост”, на тенденциозното противопоставяне. Известен е този пример, че интелигентният римлянин, усвоил гръцкия език, пишещ и говорещ на гръцки език, е стоял на времето си по-близо до елинския етнос, отколкото някои необразовани членове на този етнос по рождение. Образованият човек все повече осъзнава, че извън етническите различия, има много духовни ценности, които ги обединяват. Етническото взаимопротивопоставяне от психологическа гледна точка е свързано до голяма степен с ниска култура.
Зад понятието “малцинство” стои отделният индивид, към който трябва да се прилага една рационална социална политика. Макар и различни като социални феномени, етническата, националната и религиозната идентичност се оказват взаимнозависими от участието на индивида в дадена общност. Затова и интеграцията на малцинствата е преди всичко индивидуален акт, а не колективна привилегия.
Последните десетилетия минаха под знака на етническото диференциране, на извеждане на преден план на етническата специфика, на утвърждаване на самостоятелността на етнокултурната идентичност. Едновременно с възстановяването на традиционните механизми на взаимоотношения между различните етнически общности след 1989 г. започна изграждане на нови елементи, съобразени с ценностите на гражданското общество. В настоящия момент някои от етническите общности формулират наново или преформулират идентичности в българското общество, осъществяват културното си обособяване и еманципация. Това се извършва в условията на сложна социална трансформация, без изградена стратегия за предотвратяване и управление на рискове, породени от кризисни социални ситуации.
Един известен политик твърди, че социално-икономическата интеграция е празно, измислено понятие. Но хората от малцинствените групи, изпаднали в несигурност, започват да разглеждат социалните проблеми като безработица, жилищна криза, дефицит в образованието и свързаните с това социални неравенства като културно-етнически неравноценности. И точно така се получава противопоставянето на общности. От това се възползва етническият национализъм, който инструментализира страховете на хората и предлага прости решения и обяснения на обществените им проблеми. Например ромите са бедни и нямат работа, защото са роми, а не, защото предпочитат социалните помощи пред това да работят или защото са необразовани.
Значи трябва да се усъвършенстват инструментите на социалната политика. Това особено е необходимо за страни с трансформиращи се институции и икономики, в които радикалните промени силно накърняват социалните права на хората. А социалната политика, въпреки многообразието, навсякъде може да бъде определена като солидарност и намеса на обществото в помощ на индивида.
Както е известно, социалната политика е свързана с два инструмента за осигуряването й – труд и образование. Достъпът до труд и до образование осигуряват достъп до доход. И ако достъпът до труд позволява да се удовлетворят индивидуални потребности в даден момент, то достъпът до професионална квалификация чрез образованието представлява главен източник на бъдещ доход.
Образованието има голямо значение и за приспособяване в условията на резки промени. 62,5% от анкетираните посочват, че образованието влияе в голяма степен за приспособяване при криза, 30% смятат, че то може да помага или пречи в зависимост от кризата. Само 7,5% посочват, че образованието не е от значение в условията на резки промени.
В управленските програми на левицата като стратегическа цел е формулирана инвестицията в образованието. Но тази инвестиция търпи въздействието на редица фактори, които не влияят така върху инвестициите в друг сектор на обществения живот. Кои са те?
1. Преброяването от март 2001 г. дава следната етническа картина за България – етнически българи - 85,5 %, български турци – 9,3 %, български роми – 4,6 %, други - 0,6 %. При преброяването етническата принадлежност се фиксира според това как се е самоопределило съответното лице. Може да се допусне, че част от ромите са се самоопределили като българи, което означава, че реалният относителен дял и съответно абсолютен брой на ромското население е по-голям. Някои експерти го определят на 600 хиляди. Еднозначна е обаче тенденцията в динамиката на числеността на етническите групи. За периода от предишното преброяване единствено ромите са се увеличили с 53 хиляди души. В същото време българите са намалели с 610 хиляди, а турците - с 42 хиляди. Има много съществен дисбаланс във всички образователни равнища на големите етнически групи. Ако при българите над 25 г. делът на висшистите е 16 %, то в турската общност той е едва около 2 %, а в ромската клони към нула. Обратно е положението в другия край на образователната скала – 16 % от българите над 25-годишна възраст са в начално или по-ниско образование (вкл. неграмотни), докато при турската общност този дял е едва два и половина по-голям. Това предполага по-големи инвестиции именно в малцинствените общности. А това, от друга страна, ще постави в дискриминационно положение мнозинството – българите, част от които имат същия или подобен на този от малцинствените групи социален статус. Това налага повишаване на обществената информираност по проблемите на ромите и тяхната интеграция. Особено важно е да се работи както сред ромското население, така и особено сред българското, за преодоляване и противодействие на дискриминационните нагласи и поведение. Тук трябва да се има предвид, че през последните години в България се наблюдава повишаване на толерантността на една етническа група към друга. Като цяло тази тенденция се проявява в отношението към всички етнически групи, но е особено видимо проявена в нагласите към ромите. През 1998 г. 73,3 % от запитаните не биха искали роми да бъдат техни съседи, докато през 2001 г. цифрата спада на 50 %. При турците стойностите също намаляват. Последните една - две години социалната политика на правителството спрямо ромите не се приема еднозначно, което спомага за увеличаване на дискриминационните нагласи и поведение спрямо ромите.
Това показва, че толерантността е процес, който се влияе от много фактори. Определено може да се твърди, че тя може да бъде повишена чрез образованието. Защото училището има огромно значение при формирането на основните ценности на личността, при формиране на основните параметри на духовното и интелектуално развитие на младия човек. То разширява етническата култура и включва в нея съзнаване на различието, на съществуването на “другия”. Една голяма част от причините за непосещаемост на ромските деца на училищните занятия са по-пряко или по-косвено свързани с етническите стереотипи – езикова бариера, миграция на ромските семейства, различна ценностна система, формирането на големи изолирани групи от роми, етническо деление между учениците, недостатъчно познаване на етническите особености на ромите, неподготвеност на учителите за работа с деца–билингви, религията, влиянието на чуждата култура (турцизирането), взаимно непознаване на етносите. Този проблем не е изолиран и той показва в много голяма степен разположението на етническите фактори като причини, и етническите фактори като средство за оптимизиране на процесите на обучение и възпитание. В случая особено важно е да не се допуска пространствено и ценностно изолиране на децата и тяхното делене по етнически признак. Предварителното изучаване на българския език да се съпътства със знания за различните етноси, за техните социално-психологически особености, със специална подготовка на учителите, като се обърне особено внимание върху познаването на езика и особеностите на различните етноси. Това ще спомогне да се повиши ефективността на образованието като средство за интеграция на етническите групи. Само една реформа в образователната система в тази насока ще може да се противопостави на съвременната тенденция на херметизиране и затваряне на образованието вътре в етническите групи и тяхното капсулиране.
2. Безспорно е, че междуетническите отношения са зависими от действието на цял комплекс фактори, един от които е престъпността. Етнизацията на някои нейни форми носи несъмнен потенциал за въздействие върху етническите взаимоотношения. Основен проблем е масовата криминална престъпност при ромите. Поради ниския им образователен статус, позициите, позволяващи извършването на крупни икономически престъпления, практически са недостъпни за тях. Но те са най-активни извършители при престъпления, спрямо които масовото съзнание е най-чувствително – посегателство върху личността и имуществото. И всички ние сме свидетели на съобщения за етнически конфликти, провокирани от такива престъпления, и това довежда до противопоставяне на българи и роми. В близките години в най-активна в криминално отношение възраст ще навлязат тези, които масово не са посещавали училище и просто нямат шанс за трудова реализация. В най-активна възраст ще навлязат и ранокриминализиралите се подрастващи. Коректив на това в някаква степен могат да бъдат програмите за превенция и обучение по линия на предприсъединителните фондове на ЕС по интеграцията на ромското население. Но управлението на паричните потоци и формите на реализация трябва да бъдат организирани на съвсем друг принцип и при много строг контрол. Левицата трябва да убеди българското общество и особено ромското население, че тези фондове реално ще помогнат на ромите, че ще стигнат до тях.
3. С основание ние смятаме езика за основен, най-стабилен и трудно изменяем етнически белег. Склонни сме да смятаме, че езикът може да бъде показател и на народността, и на националната принадлежност на хората. Но има достатъчно примери за обратното. Тюркоезичните българи-гагаузи се считат за българи, макар че говорят тюркски език. Считат ги за българи, защото са православни християни. В същото време славяноезичните българомохамедани биват считани за нещо друго, а и те самите развиват самосъзнание, че са нещо различно поради религията, която изповядват – исляма. Езикът е и обект на властови претенции. Типичен пример за това е т.нар. македонски език в България и езикът, който се говори в Република Македония. Макар че този казус се преценява като непредставляващ непосредствена опасност за българските национални интереси, той все пак може да дойде на дневен ред. В енциклопедичното издание на международната правозащитна организация Minority Rights Group International с предговор от Алън Филинс - първи вицепрезидент на Комитета на съветниците по приложение на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства към Комитета на министрите на Съвета на Европа, в статията за България може да се прочете, че основни езици в България са български, турски и македонски и че между главните малцинствени групи са и македонците, чийто брой според авторите, е 250 хиляди или 2,9 % от общия брой на населението. И ако тази констатация трудно ще се приеме като достоверна от международните институции, то е, защото големият брой българи, които говорят същия език, го определят като български и се самоопределят в същата езикова територия като българи. Това показва, че границите на етническия език и на малцинствения език са толкова широки, че изразяването или прилагането им зависят както от националните усещания на тези, които ги употребяват, така и от религиозните и политическите им убеждения.
Етническото мнозинство в дадена страна обикновено остава по-чуждо на езика и културата на етническите малцинства, отколкото те по отношение на езика и културата на мнозинството. Това парадоксално поставя малцинствата в положение на по-богата двойна култура. Но дали това е валидно и за България?
Броят на майчините езици е точно определен от МНО. Те са български, турски, ромски и еврейски. Много млади хора общуват на турски или на ромски език и желаят да ги изучават. В този случай тяхната идентичност се съизмерва с езика. Те могат да изучават майчин език в задължително избирателен предмет (ЗИП) – турски, и в свободно избираем предмет (СИП) – ромски. Съществуват проблеми при изучаването и на двата езика. В първия случай (с турския) липсват добра програма и квалифицирани кадри, които да знаят добре и български, и турски език. При ромския език проблемът е още по-тежък. Не съществуват кодифициран ромски език, учебници, квалифицирани преподаватели. Няма и акредитирана специалност “Начална педагогика” с ромски език. Особено се разчита на т.нар помощниучители, които са със средно образование. Така в Декадата на ромското включване ние ще подготвим (ако не вземем спешни мерки) ученици, които нито ще знаят български, нито ромски. В районите, които са гранични зони с турската етническа общност, ромите учат турски език и това сериозно променя тяхното етническо съзнание.
Сега се чуват искания за билигвално обучение. По закон такова може да става само с точно определени чужди езици. Левицата трябва да има много ясна визия както за квалифицирана подготовка на бъдещите учители по турски и ромски езици, така и да не допуска майчиният език да бъде признат за чужд и да има билигвално обучение с майчин език. Това би означавало създаване на малцинствени училища и сериозно отдалечаване от българския език. Последиците са ясни, като една от най-сериозните е, че се намаляват възможностите за интегриране. Вярно е, че чл. 9 от раздел 3 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства провъзгласява необходимостта и правомерността всяко лице, принадлежащо към някакво национално малцинство, да разполага с “свободата да отстоява мнение и да получава и разпространява информации и идеи на малцинствения език, без намеса на държавните власти и независимо от границите”. Нещо повече, чл. 14 от раздел І провъзгласява: “страните се задължават да признаят, че всяко лице има право да изучава своя малцинствен език” (ал. 1). Те още “се стремят, доколкото е възможно и в рамките на своите образователни системи, лицата, принадлежащи към тези малцинства, да имат съответните възможности за преподаване или обучаване на малцинствен език” (ал. 2). Характерно е обаче уточнението в ал. 3. То гласи: “ал. 2 на този член се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език”. И още едно важно допълнение: в раздел 3, чл. 20 се казва: всяко лице, принадлежащо към националното малцинство, “уважава националното законодателство и правата на другите, в частност на лицата, принадлежащи към мнозинството или към други национални малцинства, и има право да изучава своя малцинствен език, но това се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език”.
4. В “Стратегията за образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинствени общности” на МНО като основен проблем и бъдеща задача се разглежда десегрегацията на ромските училища. Сега тази дейност се извършва чрез проекти на нестопански организации и няма дългосрочен характер. А това би трябвало да бъде основна задача на МНО, Министерството на регионалното развитие и благоустройство и общините, при много строг контрол на отпусканите от ЕС парични фондове. Тук трябва да се има предвид, че десегрегацията не може да обхване всички деца и има обективни причини за това - като демографски състав на дадена област, липса на близко разстояние на смесени училища и т. н. Понякога има сериозни възражения и от двете страни. Едните се страхуват от загуба на идентичност, а другите - от понижаване качеството на образованието.
5. Колкото и парадоксално да е, с нарастването на броя на медиите и на ефирното време за т. нар. програми на малцинствени езици, се забелязва все по-малко общуване между различните етнически групи, тъй като всяка медия изпраща послание, разбираемо на езика на съответната етническа група. Не е изяснен законово и въпросът как и кой определя съдържанието на новините. Левицата трябва да отрази в своите управленски програми ясно разписани ангажименти за повече мултиетнически програми. Медиите са тези, които биха помогнали за преодоляване на комуникационната пропаст между етническите групи. И досега продължава затвърждаване на предразсъдъците и укрепване на стереотипите - напр. циганите не плащат сметките си, българите са дискриминирани. Така медиите се превръщат в инструмент на пропагандната “война” в полза на собствената си етническа общност.
6. Процесите на глобализация стимулират презграничната миграция на все по-големи групи хора. Трябва основно да се промени отношението към имиграцията и към имигрантите. Ако ние продължаваме да ги разглеждаме като “гостуващи работници”, няма да бъдем стратегически прозорливи в дългосрочен п

Tedi4ka
01-09-2009, 08:19
2.тема : ЕТНОГЕОГРАФСКИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА СВЕТА КАТО ФАКТОР ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА ЕТНИЧЕСКИ КОНФЛИКТИ МЕЖДУ ДЪРЖАВИТЕ











С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

1.Въведение
2. Средиземноморските земи и тяхната роля в етнографските особености на света – географски и исторически феномен
3. Кои са факторите за появата на етносите?

3.1.Критери за разграничаването на етносите

3.2 Класификации на етносите

3.3.Проблеми на етническата география и картография

3.4.Етническите конфликти

3.5.Проблематиката за националните доктирини в светлината на етническите и етнографските процеси

3.6.Многообразието в Европа

4. Заключение

5. Използвана литература











„Във всяка социална група, индивид или държава съществуват експанзионистически отклонения, коренящи се в инстикта за самосъхранение и често излизащи извън предела на този инстинкт. Така волята за живот се превръща във воля за власт... За възприемчивото съзнание обществото винаги ще наподобява джунгла, каквото то в действителност е.”
Р. Нибур

„Конфликтната същност на световните процеси, детерминирани от себичната и егоистична индивидуална и групова човешка природа, представя тази вековечна социална дейност в качеството й на необходимо зло, а не благо.Либералният утиритаризъм възприет днес за универсален, отхвърлил униформеният номенклатурен колективизъм, характерен със своята бруталност, бюрократизъм и привидно могъщество са виновни в почти еднаква степен днешния свят да е свят на етнически конфликти на силата, а не на хуманистичните принципи.”
Йордан Митев и Филип Узунов
Съвременна история на модерния свят том ІІ

«Позволявам си да го кажа като историк, който се е занимавал доста време с междуетническите отношения в региона. Трябва да е ясно, че на Балканите - а мисля, че това е извод, който важи за цяла Европа – етнически чиста държава не е възможна. И аз апелирам към международната общност, уважаеми господин Председател, да не поощрява стремежите към създаване на подобни държави. Всеки опит в това отношение ще повлече след себе си основателните претенции и на други етноси за обособяване, и то не само в Европа”.
“Европейската перспектива на Балканите” - лекция на президента Георги Първанов пред Датското общество за външна политика 29.3.2006 г.Копенхаген



















1. Въведение

Преди повече от две години когато завърших специалността история и география с дипломна работа на тема „Перспективи на религиозния туризъм във Варненска и великопреславска епархия” проф. Дончев предложи по натътък да се спра на Балканите и света като територия, на която живеят множество етнически, етнографски и религиозни общности. Това, наред с икономическата изостаналост на тези общности в сравнение със западноевропейските народи, е предпоставка за постоянни конфликти на етническа или религиозна основа. На този фон България изглежда “остров на спокойствието”, като причините за това са много. Може би най-важната е продължителното (вековно) съжителство на различни общности върху българската етническа територия, довело до взаимното културно обогатяване между тях (което личи най-добре в езиковите заемки, близостта в някои фолклорни елементи и др.), допринасяйки за изграждането на толерантност към “другите”. „Остров на спокойствието” - необходимо от научна гледна точка да се обяснят и съдържанията на понятията “етническа група” и “национално малцинство”. Етническата група е част от етническата общност, обитаваща територията на друг етнос и представляваща малцинство в сравнение с него, но е съхранила културните се особености, включително използването на своя майчин език в битовото общуване. В същото време, националното малцинство представлява етническа общност, която не е напускала етническата си територия, където е била формирана, но заедно с тази територия е включена в пределите на друга държава. Правилното разбиране на тези две понятия би предпазило обществените групи от неоправдано и излишно изостряне на междуетническите отношения и загубата на такова огромно достижение, каквото са етническата и верска търпимост по света и у нас .
Тук ще се съсредоточа на три групи фактори, във връзка с които междунационалните особености са твърде съществени в интересуващите ме отношения: (1) различната степен на расово, етническо и културно многообразие във всяка от страните на Европа, света и различните пътища на институционално признание на тези видове многообразия и осъществяване на посредничество между тях; (2) спецификата на социалното положение на интелектуалците-хуманитаристи в Европа, САЩ и Франция и, накрая, (3) различната "дисциплинарна екология" на развитието на литературните изследвания в тези страни. Можем за го наречем мултикултурализъм. От времето на своето първоначално преобразуване в края на 1960-те години до днес американските литературни изследвания демонстрират по-голямо влияние към проблемите, свързани с етническите, расовите или другите малцинства или "маргинализирани" групи, отколкото това става във Европа, Франция и другите европейски страни. Това се проявява и в конфликтите около традиционния канон в изследванията на литературата, и във възникването на научни парадигми, основани на включването в анализа на текстове от такива категории като род (gender), раса и сексуални предпочитания. Напротив, във френските литературни изследвания ние не намираме нито едно от тези направления. Защо съществува това различие и в какво са неговите последствия за изследванията на литературата в Европа и САЩ? Една от причините за това различие, вероятно, най-опростено, се състои в това, че Съединените щати в етническо и расово отношение представляват по-многообразно общество, отколкото в Европа, Франция и други страни. Ако се отчита по-голямото многообразие - и фактът, че някои групи, по-специално афроамериканците - не са асимилирани, следвайки идеала на melting pot - а също и това, че многообразието все повече получава представителство в университетската система, която преди напълно съответстваше на ориентацията WASP (и е била в значителна степен мъжка), то, вероятно, няма нищо изненадващо и в това, че литературознанието в Америка проявява по-голямо внимание към проблемите на многообразието . Обяснението на тези въпроси налага преход от простия модел на отражението към изучаване на онези различни способи, чрез които в Европа, Франция и САЩ се третират - в съответстващи контексти на повдигане на искания и оправдания - такива социални категории като етническа принадлежност, раса и род (gender). Както посочи Пол Стар, всички бюрократични институции са принудени да избират за институционална класификация или вземане на решения онзи ограничен набор (от потенциално безкрайното множество възможни социални определения), който ще се възприеме като легитимен; например в идеалния тип либерално-демократична държава при оценка на поощренията и наказанията на индивидите, използването на много приписвани и/или групови характеристики (като религия, раса, род (gender) е юридически забранено (Стар 1992). (Не трябва да се използват подобни категории, за да се постави някой в по-изгодни условия или, обратно, да бъде подложен на дискриминация при вземане на решение за назначаване на работа). Но, както отбелязва Стар, либерално-демократичните държави в определени ситуации също често отстъпват от този модел; в САЩ например във време, когато правната система забранява дискриминацията на индивидите въз основа на тези "подозрителни класификации", тя, на свой ред, в редица програми - като програмите affirmative action - допуска използването на същите класификации с цел преодоляване на преди съществуващата дискриминация, основана на тези категории. По този начин възниква това, което Стар нарича "класификационно напрежение ["classificatory tension"], при което използването на тези подозрителни категории, в зависимост от контекста и целите, едновременно и забранява, и разрешава, и много, предимно "либерални", американски институции понякога попадат в подобен на "корпоратисткия" модел на управление, осъществявайки посредничество между официално признатите групи, а не либерално регулиране на отношения, свободни от "подозрителните класификации" на индивидите.
Темата за етногеографските особености е тема за културните влияния върху всеки народ. Фактографски и фактологически проучвания дават основания да се разработва тази проблематика. Но всъщност кои са началните опити за едно цялостно осмисляне на културните влияния и етнографските особености. В нашата историография има ограничен фактически материал върху културните влияния направени от двама учени проф. Ив. Шишманов и проф. Б. Пенев. Втората световна война прекъсва тези търсения по различни причини. Поради това темата за културните влияния и етнографски особености в много отношения остава открита в историческаата, литературната, изкуствоведческата, етнографската, демографската и социологическата наука.
Глобалните етнографски особености на света предизвикват един сложен исторически синтез на народностната културна традиция, създадена през средните векове на базата на християнството, католицизма, мюсюлманството и другите религии на културните и духовни постижения на епохата на Ренесанса и Просвещението и развитието н аписмеността. Разкриването на този исторически процес на културно вплитане, общуване и пресъздаване предполага да се разгледат многостранни изследвания в различни сфери на световната материална и духовна култура и една научна географска характеристика на духовните постижения на много народи, които послужиха като сирище за културно развитие.
Световната културна традиция е оригинално и голямо постижение на множество народи. Можем ли да отречем взаимните влияния на различните цивилизации? Развитието на тези разсъждения ще бъдат по-обосновани дори с примери от нашата история. Българската средновековна култура като А, Б, С на Ренесанса не обяснява еретическите движения в Европа в предверието на Ренесанса с влиянието на богомилството. Защото богомилската ересна култура и идеология е заимствана от Изтока както и опитите да се открива в Боянската живопис един предшественик на европейското ренесансово изкуство. Нихилистичната тенденция, че светът през своите векове не създава особено богата оригинална култура то къде остава вторичната преработка на взаимното проникване на цивилизациите? Народното творчество пронизва оригиналното световно културно дело. Възприето е в историографията твърдението, че периода от ХV – ХVІІІ в. в културното развитие на народите се забелязва противоречивия израз – „мрачни векове” и „църковно средновековие”. „Еднопосочно се третира въпросът за насилствената конвергенция на две разнородни културни области – мюсюлманската (в случая азиатско-турската) християнската (в случая българската, балканската или европейската). Досегашните изследвания акцентуват главно върху противоположния дух на двете култури. Те абсолютизират различията, като им предписват заслугата за запазване на българската културно-народностна самобитност, и пренебрегватг влиянията, исторически и фактически, които трайно наслояват в .... културата ориенталщината в бита, музиката, народното изкуство, духа, нравите и манталитета.”
Серията от сложни проблеми в тази област могат да бъдат разрешени само, ако и тук се премине от създаването на картини на точна характеристика на материалните и духовните основи на световната култура. Но същевременно въпреки процесите в света на асимилация, народите (народността) съхранява собствения език, жив, при това твърде запазен поради консерватизма на селската провинциь, битов, етнографски и фолклорни традиции. „Най-дългия век в човешката история” е века на Просвещението – израз на Анатол Франс. Острата драма н авсяка народност преминават тогава когато се създадат неблагоприятни условия за спокойно духовно развитие на народите, обстановка на войни и дипломатически съперничества на непрекъсната идеологическа, политическа и културна експанзия. Тези условия определят подчертания политически дух на културно-духовното влияние върху народите.
Къде да турсим културния вакум? Къде е периферията и изостаналите общества? Това движение се вижда още по-ясно в областта на естествения и вечен път от Запад на Изток на взаимстване и на национална преработка на литературните образци и етическите идеи когато търговията го улеснява и ускорява максимално по-ясно в областта на материалната култура. Изследването на пътищата и средствата на етнографските особености на света като фактор за намаляване на етнически конфликти между държавите естествено ни отвежда към въпроса за съдържанието на внасяния културен продукт, за характера и истроическия смисъл на чуждите влияния. Методологически и исторически това означава да се изяснят голям кръг проблеми, твърде широко дискутирани в световната социология, историография, етнография и културна история в по – ново време.
Може ли да се говори за етнографски особености на света като фактор за намаляване на етнически конфликти между държавите когато се провъзгласява една нова държава в Европа – Косово? Какво е националната култура? Тя е проява на регионалната, континенталната, на расовата или общочовешката култура. Къде са центровете на етнографските особености със специфичен характер на влиянията в материалната и духовната културна област, а оттам за отношението и съотношението между култура и цивилизация, за тяхната взаимозависимост или самостоятелност? Европейския преврат във вековете на Просвещението и в световната история, след ранния разцвет на Азия и Изтока, след залеза на средиземноморската цивилизация, след изключителните постижения на арабската цивилизация от ХІV – ХV в. насетне Европа и то главно Западна Европа става люлка на материалната световна култура . Европа разкри пред света оръдията на съвременната цивилизация – корабоплаване и навигация, книгопечатане, финнасова система, съвременния град, транспорт и промишленост, т.е. Европа изнамира, изпробва и пригажда към нуждите на човешкото общество огромни материални и духовни културни ценности. Но Европа заема на народите още идеите на просвещението, на рационалистическата философия, на хуманизма и политическото равенство, на буржоазния универсализъм до театъра и драматургията. Етнографските особености са твърде силни в областта на светското образование, на всеобщото народно обучение, модерната взаимоучитебна метода и материалната култура като строителството, урбанизма и архитектурата, върху бита, вкуса и модата на градското население, върху облеклото, върху светски дух, манталитет, маниери, обноски, поведение в обществото и т.н. Западна Европа прави опити по пътищата на културно-политическото проникване да посегне върху традиционната народностна и религиознаа основа на много народности и с оглед на своите интереси да ги отклони от тяхното национално русло. Примери за културна експанзия има от страна на Франция и Австро-Унгария, осъществяване члез униатското движение, и на Англия и САЩ чрез протестантизма. Първата сфера, в която се разглеждат географските особенисти е Средиземноморския басейн и гръцката култура. Съдържанието или съставките н атози процес е ретранслационния център на Гърция по отнашения н анародностите около този Средиземноморски басейн. Модерно европейските и антични културни идеи гръцкото влияние е силно подквасено с византизъм и ортодоксално православие, то люти н анационализъм, на панелинизъм, то навява историческите недъзи на гръцкия дух – смесица от модернизъм и азиатщина . Подценен е Цариград през ХІХ в. и не би могло да се отмине влиянието на онази прослойка търговци, будни занаятчии, предприемачи където се срещали много интереси, много култури и настроения. През този период само българската колония в Цариград наброявала 50 000 души. Тук били издавани френски, английски, американски, гръцки и други вестници, списания и книги, които в една или друга степен пренасяли културните различия. В сферата на Цариград е етнографската характеристика на единадесетте народности на Османската империя – румънци, арменци, евреи, албанци и т.н. се сближават с френското просвещение.Тук се срещат Изтокът и Западът. Географската характеристика на Изтока и Запада не бив ад аподценява доминиращите елементи в тази култура и по исторически, и по религиоззни, и по национални причини те са европейски.
Втората сфера е сферата на славяните. Фактографските изследвания са предимно на закъснялото духовно пробуждане на самата Русия и на анализите, че Руската империя излиза като световна сила едва през ХVІІІ век. От друга страна, руското културно влияние се улеснява от близостта на вярата и езика и още от основата на византизма. Русия се явява и ретланслационен център н азападните културно-духовни идеи и ценности. И днес не трябва да се пренебрегва ролята н адвижението н азападнячеството в Русия през ХІХ в. Но не бив ад ас еподценява ролята на панславизма и славянофилството, пълни с консерватизъм, рутина иполитическа настъпвеност. Херцен изразява гледище за руската доктирана като хегемония на православен свят, изправен като щит срещу западния рационализъм и универсализъм изразяваща се в религиозен мистицизъм и азиатска кристализация до руска църковна политика на Изток. Проф. Б.Пенев открива пласта на общославяската идея, на култа към делото на Св.св. Кирил и Методий на влиянието н азападните славяни и влиянието н анемската и средноевропеската култура Интересно е да проследяваме резултатие от чуждите културни влияния върху културно-историческата съдба на малките народи, за тяхното действително място в общочовешкото културно развитие, изводи твърде необходими за етнографските особености. Самозараждащо се(автохтонно) етнографско влияния върху всички народности е плод на сложни взаимни културни въздействия в процеса на културно съзряване. Това е неразгаданата етнографска особеност на много народности. Общия анализ на етнографските особености на света като фактор за намаляване на етнически конфликти между държавите ни задължава да разкрием, че културата на народностите, националната основа е на базата на език, на религия, културна традиция, съживена, обогатена, облагородена и нанова пресъздадена под влиянието на европейските ренесансови и просвещенски идеи. Този сложен културен и исторически процес се опитва да разкрие етногеографията. Но на помощ идват и много други науки, за да се покаже истински на нашето европейско общество корените на геополитическото мислене от миналото за да вкуси онова мляко и да разкрие, че в неговите жили се евливала и отрова, която трябва да преодолее независимо от хроническите болести на вечните преходи. Тази огромна работа може д абъде свършена само ако етнографията се освободи от конюктурните отклонения и недомлъвки в оценката на културните ценности и етнически религии. Не бив ад асе подценява модерната етнография – социологическа, статистическа със своите анализи. Крайната цел на дипломната работа е с оглед на европейската (глобалната съвременна политическа география) безспорно трябва да разкрие характера, смисъла, духовния потенциал, тенденциите на новоевропейската етнография в началото н атретото хилядолетие. Така ще осмислим цяла серия въпроси стояще пред етнографията.
„Въпросът за унификация на културата е голям и сложен. Очевидно се върви към създаване на общи стандарти на световната цивилизация. В ъсощото време обаче националните особености и стереотипи се запазват и те не могат да бъдат преодолени така бързо. В теоретичен план – това е спорът за т. нар. „исторически” и „рационален” човек.Ще изчезне ли човекът,който носи историческо наследство, и ще се замени ли той с човека на супермодерната цивилизация, рационалния човек, който не е свързан с традиции, със земя, с език, с култура, със спомени. Отначало теоретиците твърде уверено тръгнаха да доказват абсолютното доминиране на рационалния човек, но много скоро бяха препънати от фактите. И явно културата през следващото десетилетие ще се базира на съжителство на рационалния и историческия човек. Не може да се отхвърли за кратък период, независимо от безкрайните постижения в техниката, технологията и науката, националната специфика. Защото тя е изграждана векове, защото тя се базира на общата природа на човешката личност, но своеобразно реализирана в различни географски, климатични, природни, социални и други условия. Ето сега на преден план излиза религиозната идея. Което отново засилва националната и регионалната специфика, отново поддържа живота на историческия човек. Така, че до каква степен тенденцията към унификация ще бъде противодействана от тенденцията към унификация ще бъде противодействана от тенденцията на историческата, на националаната култура, е въпрос, който никой не може да реши. В обществознанието всяко произнасяне по тази тема е абсолютно волунтаристично и несериозно. В този смисъл има и национална българска култура, и национална журналистика. А пък белезите на националната ни журналистика са толкова ясно маркирани, че би било несериозно да се каже, че е изчезнала...Журналистиката, общо взето, отразява духа на политическите нрави. А духът на политическите нрави и обществените нрави зависи от духовната зрялост на обществото. Аз съм дълбоко убеден, че духовната зрялост на българското общество е твърде ниска.”
Темата за българския етнически модел винаги е актуална. Особено днес, на фона на събитията в бивша Югославия и Косово и дори в съседна Турция. Така смята българският евродепутат Метин Казак от съуправляващата либерална партия на етническите турци в България ДПС, която е в групата на Алианс на либерали и демократи за Европа в Европейския парламент. По време на декемврийската сесия на ЕП в Страсбург той направи специално изказване по тази тема. По думите му, с присъединяването си към ЕС България внесе уникален за Балканите и за Европа функциониращ модел на толерантност, който се основава на баланса между принципа за интеграция на малцинствата във всички сфери на политическия, социалния, икономическия и културен живот на страната и принципа за запазване на етнорелигиозната им идентичност. „Този модел възстанови добросъседските отношения между християни и мюсюлмани в България, трансформирайки етническите конфликти в политически процес. Именно заради това днес България има с какво да се похвали в общото ни европейско семейство, за разлика от други страни в региона на Балканите, натоварен исторически с етнически напрежения и конфликти” - коментира за Радио България евродепутатът. „Темата за това, че България успя да извърви този преход от комунизъм към демократично общество без етнорелигиозни сътресения и конфликти, е принос на обществото ни, с който наистина можем да се гордеем – каза още Метин Казак. - Да кажем, че това е приносът на страната ни за това Европа да има една държава, която може да служи като модел за това как наследените от историята етнически напрежения са преобразувани в един политически процес на участие на всички български граждани във вземането на решения, независимо от техния етнос, религия и т.н. И когато и в други държави се надигат гласове как да се преодолее наследството от миналото, как да се тушират етническите напрежения – вижте какво става в Косово, мисля, че точно моделът в България би могъл да послужи за пример на тези държави. Разбира се, всяка държава си има своя специфика на развитие. Но принципът, на който се базира нашият модел, е основополагащ.” Според Метин Казак, евродепутатите от останалите страни-членки на ЕС възприемат много позитивно българския етнически модел. Още повече, че в някои от тях също вече има напрежения, свързани с междукултурните взаимоотношения. По думите му, успехът на българския етнически модел е в това, че наследеното етнорелигиозно напрежение в страната в резултат на насилствената асимилационна политика на бившия тоталитарен режим беше канализирано в политическа изява. Така с политически средства бяха възстановени потъпканите от този режим демократични права и свободи и се постигна етнически мир в страната. „Тенденцията е България действително да служи за пример на останалите държави в Европа и особено в Балканския регион – посочи Метин Казак. – Както знаете, напреженията там са много изострени. Поне на територията на бивша Югославия, а и в съседна Турция за съжаление е така. Затова именно е изключително позитивно отношението към българския модел. Нашият модел фактически е инспириран от основни принципи, на които се базира европейската Конвенция за защита на националните малцинства. България е подписала и ратифицирала тази конвенция. В нея основният принцип е участието на всички граждани, било то представители на мнозинството или на етномалцинствата в цялостния живот на съответната страна, без никаква дискриминация. Така че всички граждани да участват в политическия процес, в диалога на държавата с гражданите при вземането на решенията. И там, където има диспропорции в развитието в социално, икономическо или културно отношение в отделни региони на страната с преобладаващо от определено малцинство население, държавата да полага съответни позитивни мерки за изравняването на тези диспропорции.”
През последното десетилетие върху етнографските, религиозни и геополитически влияния излязоха редица статии, научни трудове. Намесвайки религията като фактор за просперитета на нациите, пише Пенерлиев не може да се омине факта как отделните богати страни от различни цивилизации се отнасят към по-бедни, но геостратегически важни територии.Това допълнително утежнява анализирането на икономиките в отделните страни и региони. Има държави обект на ухажване, но има и такива – изоставени на собственат си съдба. Как да си обясним почти светкавичната намеса на САЩ в Персийския залив през 1991 г. и провала на мироопазващата мисия в Сомалия през 1994 г.? Проблемите, свързани с етносите и религиите в света, са толкова много, че в един голям научен труд през последните години на проф. Петър Славейков докосва само някои от тях. Етнографията, както и останалите географски науки, има няколко разклонения, които изпъкват при задълбочаването на изследванията в тази област. Такива например според Славейков са географията на езиците (лингвистичната география и др.), география на религиите, география на културата и др. Етносите и религиозните общности в света се различават. Тази проблематика рефлектира в регионален аспект. Но между тях има твърде много общи неща – отделните региони с течение на времето са създали тесни връзки между етносите и религиозните общности чрез стопанската им дейност и начина на използване на природните ресурси, от една страна, и ландшафтите, природните условия и ресурси – от друга.
Природната среда отразява чувствително разнообразието в стопанската дейност на хората, тяхната материална и духовна култура, миграциите им, топонимията, която те са дали, и върху редица други особености на отделните човешки общности. В търсене на тази ясна и тясна връзка между етническите и религиозните общности, разнообразието и езиците и редица други поставят на дневен ред актуалността на проблематиката:
- природните условия са в основата на различията между хората
- териториална взаимообвързаност с други народи, отделни етнически общности и културно влияние оказват въздействие върху собствените им културни особености.
- Очертават се изразните връзки между политика, религия и етническа принадлежност
- Общите догматични положения в религиите съдържат фундаментите на тяхната прародина и прародители.
- Материалната култура на народите отразва тяхната етническа и религиозна общност
- Бизнес – контактите открояват етно-културните особености на регионите и отразяват развитието между Изтока и Запада
- Етно-конфесионалните особености на населението определят в крайна спметка и политическата организация на отделните страни. Като пример могат да се посочат различията в организацията на западните и източните страни, в които силно влияние оказва ислямнскат религия.
- Етно-конфесионалните особености на населението се отразяват и върху междудържавните отношения и водят често до етнически или религиоззни конфликти.
- Етно-конфесионалните особености на населението определят и цивилизационните региони в света.
Етногеографията у нас е под косвеното въздействие на политическите фактори и прякото влияние на човешкия фактор. Видните български географи акад. Ан. Иширков, проф. Ж. Радев, Д. Яранов (като организационен секретар в провеждането на ІV конгрес на славянските географи и етнографи през 1936 г. в София), проф. Ив. Батаклиев, доц. К. Дрончилов, доц. Г. Гунчев, акад.Ан. Бешков посочват обособеността на етногеографията като елемент на единното географско научно познания. Названието на първата географска катедра в СУ ”Св. Климент Охридски” е Антропогеография и етногеография. Постиженията на българските география в областта на етногеографията са значителни, което се доказва от публикуваните им трудове и техните разработки и днес в работите на на съвременни български ичужди историци, етнолозии, икономисти, географи и др. Тук съществен принос имат научните трудове на акад. Ан. Иширков, проф. Ж. Радев, проф. Д . Яранов (научна конференция във Варна организирана от катедра география при ШУ”Еп. К. Преславски” постави в центъра на вниманието приносът на проф. Яранов в географската наука независимо от идеологическата конюктура), доц. Крум Дрончилов, проф. Ив. Батаклиев, Й. Захариев, Л. Динев, И. Пенков, Т. Йорданов и в по ново време на проф. П. Славейков, проф. Н. Мичев, К. Кръстев, Г. Гешев,, Хр. Ганев, Хр. Каракашев, З. Нинов,, И. Копралев, Е. Димитров, доц. Ч. Младенов, Т. Трайков и др. автори, които поставят етнографската проблематика върху основите на културната индентичност.
Политикогеографското положение на България и на балканските страни в Югоизточна Европа е най-податливата на промени категория географско положение. Югоизточна Европа и Европа винаги са били не само географски и комуникационен възел, но и център на политически и военни събития. Независимотта на Косово говори за релен факт, че Балканският полуостров е достъпен отвън, но е труден за проникване и обвързване отвътре, се дължи както на сложния характер на релефа, така и на етнически, конфесионални и политически бариери. Югоизточна Европа представя съжителсдтво на разлини общности в сложна географска мозайка. Европа бе раздлена на два противопоставящи се блока : Варшавски договор и НАТО. Приоритетите във външната политика, се определят от мястото на всяка страна в следвоенния свят. Женевската среща на държавните ръководители на САЩ, СССР, Великобритания и Франция през 1955 г. намалява напрежението, а ХХ конгрес на КПСС през февруари 1956 г. оповестява линията на „мирно съвместно съществуване”. В тези условия Източна Европа и Западна Европа постепенно възобновяват прекъснатите връзки между тах, като започва с търговията и културния обмен. Великобритания отрежда за Гърция главна и централна роля на Балканската сцена на Балканския полуостров в следвоенните отношения. Трудно се подкопава стената на недеверието и враждебността, която векове наред разделя народите. В Париж през май 1989 г. се провежда Конфернеция по човешкото измерване на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. България решава да използва този външен императим, като търси решениета на „турския въпрос” в тази посока. Спасението за Живковия режим еглеждане в думата национализъм, който му е помагал много и в предишните десетилетия на управление. Властта в България прави рязка промяна в политиката към турците, на които по-рано е отричано правото да се изявяват като такива. При това новата политика е съпроводена и с атака срещу интелигенцията, която е обвинена в родоостъпничество, защото се е опитала да защити човешките и гражданските права на българските турци. Целта на Живков е да настрои обикновените българи както срещу турците (които за разлика от българите получават задгранични паспорти), така и срещу интелигенцията. И донякъде успява. Изселването на българските турци нанася тежък удар върху България – то дестабилизира нейната икономика, ражда изблик на взаимна неприязън между българи и турци, които в продължение на столетия са живели заедно, обтяга до крайност отношенията между България и Турция, а в света България трайно получава облика на нетолерантна и репресивна държава (особено в ислямския свят) . След края на блоковото разделяне в Европа, демократичните промени в Югоизточна Европа са една реалност, която разкрива нови възможности за задълбочаване на интеграционните процеси и последвоателно формиране на една качествено различна геополитическа общност. Размислите на Ралф Дарендорф върху революцията в Европа водят до смяна на идеята за „смяна на системата” твърде идеологизирана : „...пътят към свободата е преход от закрито към открито общество. А откритото общество не е система, а само механизъм за изучаване на алтернативи”. Войната на САЩ в Ирак променя съотношенето на силите в света и в Европа. ЕС се оказа разделен, което дава възможност на кандидатстващите за присъединяване към него страни от бившия просъветски Източен блок да подкрепят безусловно САЩ. В започналата пропагандннна война между Европа и САЩ американският външен министър Доналд Ръмсфелд въвежда нови термини :”нова” проамериканска Източна Европа, за разлика от „старата” Западна Еврпа., която се опитва да действа самостоятелно и е критична към САЩ. Десетилетие и половина след като „желязната завеса” в Еврпоа е вдигната, отвън наново е лансирано разделението, дефиниращоа по нов политически начин противоречието между европейския Изток и Запад. „разделението на „стара” и „нова”, на „силна” и „слаба” Европа. Смисълът не е в това колко приятелски настроена е една страна към САЩ, а в т ова доколко е независима от САЩ” Основните тенденции на Югоизточноевропеския икономически преход потвърждават характеристиката за бавна трансформация, нерешени вътрешнотърговски проблеми и остра зависимост от състресенията и войните на Балканите (ставащото на Балканите и Югоизточна Европа зависи от

zqpako
01-09-2009, 08:22
Eлементи на композицията на "Тартюф" :D 8)

Tedi4ka
01-09-2009, 08:26
4.III. Език и етническа индивидуализация

1. Език и етнос

Една от основните характеристики на етноса е общия език. Това понятие по-точно означава етнически езици, но етносферата с много малко изключения не съвпада с лингвосферата , т.е. етническите землища не съвпадат с езиковите, защото езика като универсална и неизменна характеристика на човека е нещо различно от езиковите реалности , където тази способност се реализира.
Изучаването на произхода на езика /се нар. глотогенеза/ е във връзка с изучаването на произхода на етносите /етногенеза/. Лингвистичната универсалност се открива в названията на етничните групи, чието значение е свързано с думите “човек”, “хора” или “истински хора”. Това е факт при Марийците /”мари”-мъж/, или при Удмуртите /”мурт”-означава човек, по-конкретно-мъж/. Аналогично е и при Тюрките, куманите, циганите и др., докато при славяните означава “ народ”.
Много учени са на мнение, че етнонимите са най-стари. Наличието им предполага, че още тогава те отразяват противопоставянето: хора-диваци. Това означава например, че марийците са се смятали за хора, а останалите-за диваци.
Фактически това е израз на основното противопоставяне ние-другите, което формира етническото самосъзнание. Открива се при древните гърци, според които варварите не са пълноценни хора. То означава отношение към всички други и вече е израз на етнично самосъзнание. Зараждането на езика е възможно най-малко в 2 групи, които са отделни племена, защото само на това равнище те може да се различат едно от друго. Именно това разграничение означава индивидуализация и езика е наи-силното средство за осъществяването й в етносферата. . Осъзнаването на себе си обаче е възможно само при противопоставянето “ аз мога да употребя АЗ само ако съществуваш ТИ” Въпросът тук е дали тази субективираща роля на езика има значение и за общностното съзнание . Факт е, че всички групи в обществото имат свой езиков статус. Етносът като цяло също има свой езиков статус, защото единствената общност, която може да възпроизвежда цялостно една езикова система точно така, както я възпроизвежда отделната личност следователно произхода на езика и произхода на етноса са едновременни и взаимнозависими процеси. Етнонимът “българин” е знак за реалност , защото поражда определено поведение у всеки, моделира съзнанието на всеки, който принадлежи на този етнос. Това е единствената дума, която ни обиединява безусловно. Същевременно етнонимът поражда представи и маркери за нашето мислене, землище, за истор. личности и за всичко друго, което изгражда етничното ни самосъзнание Българският език изгражда определено поведение у тези, които го използват , следователно етнонимите се окават специфичен код, чрез който ние се разбираме и определяме свой модел на битието, който преосмисляме като наше притежание.

2. Топоним ../”топос”-място/-име на географски обект

Езикът е един от основните фактори за индивидуализация на етничното и за формиране на етносите като субекти на историята.
Напр. “топонимията” е система за именуване на етничното землище. Етимологията е наука за произхода на имената. Тя определя , че топонимите “Лом, “Марица”, “Огоста”, “София”..и мн. Други са с чужд произход, но те отдавна са част от бълг. Етно-културна действителност и функционират в нея като елементи на езиковата ни система, която формира у нас българското, етническо самосъзнание.
В българският език има много тюркски топоними Много градове, улици, местности носят имена с чужд произход, което пък е доказателство , че като народ ние отдавана сме в потока на интеретничен езиков процес, който не е само български. Зад този процес на индивидуализация стои един етнокултурен фон, който има битови и сакрални измерения. Напр. “Балкан” е турска дума и означава “планина”, но за нас “Балканът” е символ на силата на духа на българина, защото е свързна с нашата история.
“Антропонимията”/ -съвкупността от човешки имена
Етнологията на човека е немислима без процеса на изследване на неговото именуване. Ясно е обстоятелството , че името се дава, т.е. то е акт на приобщаване на човека към една общност. Затова на този момент в културата на всеки народ са съсредоточени специфични обреди, които приобщават човека към общността. Има и общества, в които личното име отсъства, но и там човека не е господин “никой”. Предполага се например , че древните индоевропейци са приемали името на човека като образ или сянка на неговат душа. Много рано обаче името е вплетено в родовата система и става елемент от функционирането на родовата общност.
Етнологията свидетелства още, че личното име е специфичен знак , който функционира в определена културна среда. Изследвайки личните имена на хората от древността се открива ясната връзка с тотемните представи. Напр. “вълкан”-от вълк; “курт/и/”-също означава вълк;..”найден”-намерен;..”запрян”-последно родено /в многодетни семейства-дано е последното!/…”гроздьо”,”черньо”-такива грозни имена са се давали на деца, където са се раждали –болни,”лоши” деца. Тези имена трябвало да отблъснат болестта /като заклинание/.
Антропонимията индивидуализира в етичен, знаков модел и именни системи, свързани с др. реалности, напр. като религията. Наред с българските и славянските имена като “Борис”, “Боримир”, “Боян”, “Влад”, “Рад”..и др.-чрез Християнството навлизат староевропейски имена –Гаврил, Винеамин, Захари, Мария, ..както и старогръцки, византийски-Александър, Андрей, Димитър, Петър, Максим, Павел.
Така се формира изключително многообразие, което е единно, не толкова в езиково отношение, колкото като акт на личната ни култура. Функциите на езика за етничната индивидуализация се откриват и в други сфери, които не са само лексикални. Сферата на темпоралните означения. Тя представя философията за времето на един народ и включва означението на годината, имената на месеците и дните на седмицата. И в този случай се открива сложен процес на даване на именованията. Праславянските имена са запазени в старите форми на българския език, но в диалектите днес се откриват следи от тях.
Напр. : Януари-от лат.,името на Янус-двулик бог-Просенец-на бълг,
Феврояри-означ. Последен месец/годината е започвала от 1 март по римско/-малък сечко на бълг…..
Неделя-ден без работа
Понеделник-първи ден след неделя
Вторник-втори
….
Събота-няма точна информация

Обредната култура на етноса.
Тя се регулира също от темпорални означения. Напр. Димитров ден, Мински ден-от Св. Мина-закрилник на семейството, Никулден..и т.нататък

3. Езикови общности и етнично родство

Човекът , чов. общности и чов. общества са форма са форма на индивидуализация съответно на човека , на антропосферата. Чов. общност на етносферата и чов. общества на социосферата. Тази е посоката от общото към частното, от света като цяло към отделните светове и от човечеството към човека. Обратния ход на мислене дава същите резултати. Една от проявите на общото е сходството м/у конкретните неща. В случая това са езици, култури, общности, общества. Зад тези сходства етнологията открива системи, които индивидуализират универсалното като показват всеобщия порядък
1.) Индивидуализ. На универсалното

През 19в. са разработени 3 принципа
-генетичен
-ареален
-и принцип на типологията

Те обхващат явленията от гледна точка на тяхното зараждане и история, ня тяхното пространствено битие и на тяхната същност. Чрез тези принципи се обясняват сходствата, напр. защо си прилиат митовете и приказките, езиците, азбуките и обичаите, уредите на труда и т. н. Посочените принципи се превръщат в научни подходи, които изследват явленията като система. Отчита се, че във всяка система, която действа в определено време и пространство са заложени причините за нейното развитие.

2. Езиково родство и етнично родство

В лингвистиката /езикознание/ се извършва гениалогична, ареална и типологична класификация на езиците , както и според техния тип. Всеки език едновременно съществува в тези три измерения, за което има и съответни означения- езиково семейство, езиков съюз /ареалната/ и езиков клас /според типа/. Рзграничението езиково сем/съюз е направено от Николай Трубецкой, на I-я Международен конгрес на лингвистите в Прага, когато дава за пример българския език. Той определя нашия език като принадлежащ към славянското езиково семейство и към балканския езиков съюз, в който включва новогръцки, албански, но без турски и сръбски.
Българския не е типично славянски народ. Съвременният български е екзотичен в сравнение с полски, чешки, сръбски, словашки, украински, беларуски, горно/долно ложишки, словенски. . Балкански народи са- България, Румъния, Турция, Македония…..Българският език си прилича и със славянските и с балканските езици. В славянския език има падежи, в българския- почти няма. Глаголната система е почти опростена- минало, сегашно, бъдеще време, в българския са 16 времена. Освен това никой няма такова разделно членуване жена/жената. Сегашната българска азбука е много близка до скорописното гръцко писмо- µ=м; α-алфа=а; ρ-ро=р Така че българския с нашата азбука принадлежи и към славянските езици. Чехите не допускат чужди думи. Те също са уникални.
Има езици, които не се включват към езиковите семейства като например албански и арменски. Точно те потвърждават правилно, че всеки етнос има свой език, но не всеки език има свой единствен етнос. Например испанския.

Tedi4ka
01-09-2009, 08:32
5.VI. Етническа история на българската народност

1. Праотечество, разселване и религия на българите
Източната част на южните славяни образуват славяно-българската племенна група. Основната има част били племената “склавините” . Важно значение за историческото им развитие е преминаването им в края на 7в. на р.Дунав от българите водени от хан Аспарух. Славяните ги приели като естествени съюзници срещу Византия. Съществуват 17 хипотези за произхода на българите. Според някои от тях те принадлежат към угро-финската, хунската, татарската или дори славянската общност. Много археологически данни посочват, че тяхната прародина е в земите на Централна Азия. Основна обществена единица при българите била многосемейната номадска община, чиито членове били в кръвно родство и имали обща собственост. Няколко рода образували племе начело с племенен вожд наречен хан.
Религията на българите била монотеистична. Те имали върховен бог Тангра, което означава небе /вярвали че Тангра е създател на земята и небето и пълен господар на всичко/. В негова чест строяли капища, т.е. храмове, където шаманите, т.е. жреците магьосници извършвали жертвопринушения на домашни животни. По време на война или при големи природни бедствия- и на хора. Българите вярвали и в оренгата, което е свръхестествена сила, обитаваща предмети и хора и предивяваща им необикновенни способности. Съществувало поверието, че оренгата се намира в главата на убития враг и затова от неговия череп правили чаша обкована със сребро.
Характерна черта за бълг. религия е тотемизмът, което е почитане на определени животни, които произлизали заедно с отделни племена от общ прародител. Ето защо заекът, вълкът, кучето се считали за свещени. Българите почитали и небесните тела- слънце, луна и звезди. Широко разпространен бил и култът към предците.
Календара на българите е важен белег за културното им развитие. Заели го от китайците. Бил основан върху 12-годишен лунен цикъл като всяка година носела името на почитано животно. Лунната година се състояла от 10 месеца. Шаманите имали голяма роля в обществото и можели да свалят от власт дори и хана.
През 2 век българите се включват във Великото преселение на народите като се насочват към Европа. Засвидетелствано е, че първото участие на българи в конфликтите на Балканския полуостров се извършва през 480г.
В края на 6в. българите на север от Кавказ попаднали под властта на тюркският Хаганат, чиито територии се простирали от Китай до р. Волга.
В началото на 7в. българите отхвърлили властта на тюрките, обиединили се около хан Аспарух и сформирали голям военноплеменен съюз нар. Стара Велика България. Така през 632г. е основано първото държ. обиединение на българите.
Стара Велика България обхващала земите: северно от р.Кубан /между Азовско и Черно море/. Столица бил град Фанагория. Хан Кубрат сключил мирен договор с Византия , бил титулован патриций, а патриарх Никифор свидетелства, че хан Кубрат доброволно приел християнството още през 619г.
Втория син на кубрат-Котраг по горното течение на р. Волга основал Волшко-Камска България, която просъществувала до началото на 13в. Столица –гр. Болгар. Те приели исляма.
Третия син на хан кубрат-Аспарух начело на племето оногундури се заселили в т.нар.Онгъл- днешна южна Бесарабия.
През 680г. сключили мирен договор с византийския император Константин IV, който се задължил да плаща данък на младата държава. Така официално признал нейното съществуване.
Едновременно със създаването на държава племената се обединяват. Така се сформира българската народност-един сложен процес, който трябвало да се развие за много кратко време.
Хановете Крум и Омуртаг прекарват реформи за да изравнят 2-та етноса-славяни и прабългари. Най-много проблеми обаче стоят пред хан Борис, защото в средата на 9в. бълг. култура е сложна смесица от различни религии и обичаи на населението. Българска, славянска и отчасти християнска. След присъединяване на територии От Тракия и Македония, където още през 1в. започнало храмово строителство и се създали първите епископски центрове.
В средата на 9в. трябвало да се избира дали България да остане извън центровете на европейската християнска цивилизация или да се присъедини към нея. Изборът изцяло определял нейното държавно политическо и културно развитие. Много важно било да се реши етническото бъдеще на страната.
Етническо единство означава създаване на нова българска народност предимно славянска, обща религия и култура, общо законодателство за различните етноси в държавата. С приемането на християнството България можела да се приобщи към европейската християнска цивилизация и това е изборът на хан Борис. През 865г. срещу покръстването се обявява част от аристокрацията. Хан Борис избива 25 рода /болярски рода/ Освобождава всички без аристократско потекло. Последвало масово покръстване на целия народ. Борис се титулова княз , което се тълкува като окончателно скъсване с езическата традиция. За сплотяването на българската народност спомага и създаването /през 9в./ на книжовния бълг. език.
В края на фактическото управление на княз Борис през 893г, България се превръща от езическа в християнска държава, с модерно законодателство.
С това в края на 9 и началото на 10 век се появява Новата българска народност.

Tedi4ka
01-09-2009, 08:34
6.Балканският регион или просто Балканите е другото име на Югоизточна Европа. Името Балкани е конотация, която се свързва с негативен смисъл, тъй като от това наименование е производна думата балканизация. Балканизацията е конструирала или е създала почвата да се конструира образът на Балканите. "Balkan" е турска дума, с която през 1809 г. немският географ А. Zeune (А. Цойне) наименува югоизточния полуостров на континента Европа (Vratusa - Zunjic, 1997: ия. Б 83). Впрочем древните гърци са наричали Европа територията на север от Гърция, която наричаме балкански регион. Но тук не можем да се отклоняваме в история на географските наименования. По-важно е какво означава терминът "балканизация", който вече има много по-широка употреба и се отнася за еднотипни феномени, имащи място в най-различни региони в света. Свидетелство за подобна употреба се намира в книгата на Збигнев Бжежински "Голямата шахматна дъска" (1997), в която авторът говори за Евразийските балкани и за балканизация на региона Евразия след разпадане на Съветския съюз (Бжежински, 1997:143-173).

Балканизацията е екстремен случай на това, което наричаме негативна поляризация. Балканизацията е "невъзможно", отровено от взаимна ненавист, подозрителност, нетърпимост, от чуждост на фактически съседстващи етноси, нации, национални държави в определен регион. Другият е враждебният друг, който е заплаха дори когато по някакви причини се е примирил със статуквото, но е подозиран, че такова едно поведение е временно, като се има предвид какво "ни е направил в миналото". Паметта (историческа, културна, етническа и т. н.) е тревожно будна и, което е още по-важно, е властна над настоящето, и то най-вече като злопаметна, т. е. като склад на преживени злини и травми. Различия, които не са чак толкова несъществени и са дори съвсем несъществени, се хиперболизират до комичност за външен и неутрален наблюдател. Могат да се посочат безброй примери. Един и същ по същество език е разцепен от две или повече езикови общности по исторически причини и с получили се несъществени различия; фактически представителите на езиковите общности могат да се разбират без преводач, но различията се превръщат в съдбоносен проблем. Враждуващите общности, които се свързват с една и съща традиционна религия, например православното християнство, загърбват интегриращата сила на общата религия и дори автокефалните църкви и духовенствата се въвличат в конфликтите, в разпалването на балканизацията, вместо да спомогнат за нейното предотвратяване или пък погасяване. В Босна мюсюлманите са превърнали вероизповеданието в етническа самоидентификация и взаимната нетърпимост между християни и мюсюлмани в Босна и Херцеговина е нещо много повече от чисто религиозно изключване. Каквито и да са измеренията на балканизацията, доминанта е политическото, което в разгара на същата тази балканизация инструментализира всичко останало, произвеждайки по такъв начин все по-неукротим ирационализъм. Под политическо имаме предвид на първо място поведението на националните държави, които възникват в региона със значително закъснение след около пет века османско владичество, а закъснялата модернизация е зависимо модернизационно развитие, зависимост, така силно проявила се, що се отнася до балканския регион. Възникването на балканските национални държави е под знамето на национално освобождение и национално възраждане. Това е многозначително, тъй като националната държава, която е принципно различна от традиционната държава, дефинира и обединява тенденциозно конституентите на нацията, черпейки и преосмисляйки историческото минало, легитимирайки се по такъв начин. Тя е, която насърчава и осигурява ресурси, която охранява националната култура (една също така нова категория), организира и развива единна образователна система, узаконява в един широк смисъл нормативния книжовен език в противовес на разнообразни диалекти, определя официалния език и, макар секуларизирана, придава привилегирован статус на традиционната религия, превръща всеки къс на това, което се смята за своя територия, натоварена с изключителна символна значимост, в нещо свещено и отбранява територията си с всички възможни средства, на живот и смърт. Националната държава легитимира, бди, охранява и превръща в своя основна грижа националната икономика и т. н. Съвкупната национална символика утвърждава единството на нацията и нейната уникалност, като в същото време я разграничава от всички други такива.

Tedi4ka
01-09-2009, 08:39
7.Проблемът с Косово и Метохия и националната сигурност на Балканите

1. Увод
Сръбско – Албанският конфликт е сред най-сложните едновременно етнически, териториални и отнасящи се до сигурността проблеми на Балканите. Областите Косово и Метохия са исконни сръбски територии и имат голямо стратегическо и икономическо значение. За Албания двете области представляват територия с преобладаващо албанско население, място където се е зародило албанското национално движение през 1878г. Това е районът с най-глолям демографски растеж, което спомага за нарушаването на етническия баланс. Етническите албанци се въздържат от участие в политическия живот на Сърбия – като форма на бойкот. Това създава голям вакуум на политическата сцена. Конфликтът има и икономически аспект, защото е Косово са концентрирани големи промишлени предприятия. Това не е само проблем между Сърбия и Албания, а Балкански и общоевропейски проблем.
След смъртта на Маршал Тито, през 1981г. албанското национално движение предприема наилствени демонстрации и поставя искания на областта да бъде даден статут на седма югославска република под конституционната власт на СФРЮ, което представлява стъпка напред в откъсването от Сърбия. Хърватия и Словения се противопоствят на сръбските намерения за реформа, които подкрепят етническите албанци в Косово, виждайки ги като съюзници в борбата със Сърбия, като това в крайна сметка води до тяхното откъсване и разпадането на СФРЮ, след което и двете губят интерес към Косово.
За последните петнадесет години пролемът с Косово и Метохия се е изменил вследствие на промените, настъпващи в Европа. През времето на биполярното разделение СФРЮ има имиджа на уважаван член и една от водещите страни в движението на необвързаните страни и получава подкрепа от САЩ и СССР. От друга страна комунистическият режим в Албания не сполучва в опититте си да спечели международна подкрепа. Маоистката и Сталинистката ориентация на част от политическите движения в Албания още повече задълбочават нейната изолация. Кризата в Съветския блок и политиката на Запада нарушават баланса през 80-те, а източноевропейските националистически движения, от своя страна, стават съюзници в борбата срещу комунистическите режими и по този начин накърняват международния статут на Србия като „стратегически буфер” между Изтока и Запада. Националистическото движение на косовските албанци започва да привлича вниманието на Запада, след падането на комунистическия режим на Хокса. Добре организирана е и албанската емограция към САЩ и Западна Европа.
Анализи на ЦРУ от края на 1990г. предвиждат, че в Косово скоро ще се стигне до гражданска война, но кризата избухва в Словения, която е най-богатата и етнически най-хомогенна република. Косово и Метохия не се включват вероятно от страх, че това може да се отрази фатално на интересите на някоя от двете етнически групи. Отношенията между тях остават замразени. Албанските политически партии в косово се противопоставят на конституционните поправки от 1990г. и се опитват да създадат своя „пара-държава”, като по този начин в Косово се установява двойно управление – легално и нелегално. Албанците продължават да бойкотират участието на избори.
След първоначалната подкрепа от страна на международните кръгове, албанското национално движение в Косово, международната общност променя отношението си, поради опасността от въвличане на Македония и други съседни страни в конфликта. След Дейтънските споразумения става ясно, че има нужда от нов подход в уреждането на отношенията между сърби и албанци, като се изработят нови конституционни модели на автономия за етническите албанци, като това трябва да бъде направено в рамките очертани от ОССЕ и Съвета на Европа. Проблемът не би могъл да се разреши без укрепване на демократичните институции в Сърбия.
2. Косово и Метохия – брeмето на историята
В края на ХІХ и началото на ХХв. Косовскиая вилает на Османската империя има за административен център Скопие. След Балканската война от 1912г. областта става част от Сърбия, а Метохия – част от Черна гора. Това легитимира чрез Лондонския договор от 1913г. За разлика от настиящите отношения - в Средновековието албанците са активен фактор в Сърбия. Албанските феодални владетели не са дискреминирани под властта на династията Неманич. Албанците и сърбите заедно се противопоставят на турските нашествия. Между XII и XIVв. Косово е център на икономическия, политическия и културния живот.
В края на XVII в. започва приемане на Исляма от страна на албанците. На голяма част са дадени влиятелни позиции в йерархията на османската империя. Първите противоречия между сърби и албанци са именно следствие от верското раазделение. Християните са дикреминирани от турците за сметка на мюсюлманите, албанците на територията на Косово и Метохия, които биват толерирани и подкрепяни. Стига се до постепенно изтласкване на сърбите на север, което става на две вълни – през 1690 и 1737г. Сръбските бежанци се заселват във Войводина (южна Унгария) и т.нар. Крайни.Това до голяма степен отслабва съпротивата на християнското население на областта срещу албанските „колонизатори”. Целта на тези изселвания е да се спре хомогенизирането на славяните, които въстават срещу Османската империя и да се предотврати формирането на национални държави на Балканите. Първото сръбско въстание 1804-1813г придава нови черти на сръбско-албанските отношения. Първата национална програма на сърбите е изработене от Илия Гарасанин през 1844г. и тя има за цел освобождението на Южните Балкани от Османска власт със съдействието на другите балкански народи. Тази идея не е посрещната с въодушевление от албанците, защото 70% от тях са мюсюлмани и нямата изгода от разрушаването на Османската империя.
Войната от 1876-1878г изправя сърби и черногорци в първия сериозен конфликт срещу албанците, които османската империя мобилизира при нахлуването на тяхна територия. Превземането на Косово през 1878г. води до 30 000 бежанци – етнически албанци – от окупираните територии. През юни 1878г. е формирана Лигата за защита на албанската нация – „Първа Призренска Лига”. Също така се изработва и Албанска национална програма с цел създаване на Албанска държава, която да обхваща 4 региона: Южна Албания и Епир; Северна и централна Албания; Македония; и Косово с части от Сърбия и Македония. Налага се идеята за Велика Албания, която е жива и до днес. Въпреки първоначалната подкрепа от турска страна, след Берлинския договор албанците се обръщата срещу Портата и цялата област е раздирана от анархия и насилие.
Краят на Османската власт на Балканите, след Балканската война от 1912г., слага началото на конфликта между националните доктрини на балканските държави. Опитвайки се да си осигури достъп до Адриатическо море, Сърбия влиза в конфликт с Албания. Подценявайки силата на албанското национално движение, сърбите считат, че ще асимилират албанците. Това мнение се подсилва от слабата албанска съпротива при преминаването на сърбите през Косово и Метохия и северна Албания. Австро-Унгария и Италия са заинтересовани да не допуснат други балкански страни до Адриатическо море и се надяват да спечелят влияние в Албания, поради което подкрепят Албанското национално движение. На посланическата конференция в Лондон през 1912-1913г. се прави демаркация на границите, които в една или друга степен са в същия вид и днес.
Новосъздаденото Кралство Сърбия е създадено през 1918г., което обединява сърби, хървати и словенци, няма конкретна политка по отношение на албанците, които се озовават на негова териротия. Кралството се обявява в защита на живота и свободата на населението, без значение на произхода, расата, националността, езика или вярата. Трябва да се осигурява равноправие на всички пред закона и всеки има право да говори на собствения си език. На практика обаче ситуацията не е такава – с изключение на албанските феодални владетели и градските жители – като цяло албанците салишени от права. В Албания се активизира и терористично движение. Две са основните дейности, извършвани от Сърбия на територията на Косово – аграрна реформа и колонизиране, но поради хаотичното водене на тази политика сърби и албанци все повече се отчуждават. Между 1922 и 1941г. около 60 хиляди души са заселени в Косово и Метохия. Турция се опитва да уреди преселването на големи групи албански мюсюлмани в Турция, по начинът по който това правят румънци, българи и гърци. Това начинание обаче не успява да се реализира.
Албанското население в Косово приветства скъсването на отношенията между Югославия и Фашиската окупация като свое освобождение, което става с присъединяването на територията на сегашно Косово и Метохия към „Велика Албания”, която минава под италиански протекторат. Между 1941 и 1945г. неалбанското население на Косово и Метохия е подложено на терор и етническо прочистване – по-специално сърбите и черногорците. Италианците поддържат марионетно правителство в Албания както и премиера Мустафа Круя, който през 1941г. заявява, че победата на силите на Остаще осигури на албанцитенационална държава. Лидерите на предвоенната мюсюлманска партия Джамиет в Косово по същото време основават нова албанска политическа организация с отлявлено иредентистка програма. След капитулацията на Италия политиката на тези партии продължава да бъде подкрепяна от Третия Райх, което доприняся за формирането на „Втора Призренска Лига”. По това време югославските комунисти също се появяват на политическата сцена и чрез представителите си в Албания и Косово организират Албанска комунистическа партия и анстифашистко движение – отваря се нова глава в Югославско-Албанските отношения.
Накратко, през вековете на Османско владичество и ислямизация на Балканите се нарушават отношенията между албанците и другите балкански народи, като разделението нараства в края на ХІХ началото на ХХв. при сблъсъка на националните идеологии. Това създава предпоставки за намеса на външни страни, целящи изгоди от очертаващата се конфликтна ситуация.

3. Албанското малцинство във „Втората Югославия”
В края на ХІХ и началото на ХХв. сръбската и югославска левица вижда уреждане на србско-албанските отношения чрез създаването на Балканска Конфедерация. На петия Конгрес на Коминтерна обаче определя да се скъсат отношенията със Сърбия, защото била „продукт на империализма”. От тогава националната политика на Комунистическата Партия на Сърбия (КПС) се основава на Ленинистката теория за „реакционния национализъм на хегемонните нациии прогресивния национализъм на потиснатите хора”. Налага се идеята, че комунистите трябва да подкрепят албанското национално движение, като това е така до началото на Втората световна война. КПС изиграва важна роля във формирането на Албанската комунистическа партия и организирането на анти-фашистко движение.
Между 31 декември 1943 и 2 януари 1944г. в Буян, Албания се състои конференция, която причинява сериозни спорове. На нея са поканени етнически албанци от Косово, които да се присъединят към борба срещу фашизма, като надеждите са победата на комунистите да отвори пътя за обединяване на Албания. От това проличават двете основни линии в политиката на КПС по отношение на Косово и Метохия – желанието за присъденяване на косовските албанци в анти-фашисткото движение и ориентацията към присъединяване на Албания към Югослявия или евентуална Балканска Комунистическа федерация.
Сред сръбските историци преобладава мнението, че има поне три мотива за създаването на автономната област Косово и Метохия на 7 август 1945г.: а) да се определи статута на етническите албанци в Косово; б) да се отвори път за инкорпориране на Албания в Югославската комунистическа федерация; в) да се създаде баланс между сърбите и другите нации в страната. През януари 1947г. Косово и Метохия са определениза автономен район в Сърбия, а през 1963г. с промяна на конституцията е предвидена възможността за създаване на автономни провинции в рамките на федералните републики, като те сами трябва да решат относно това
През 1964г. след победата на словенската и хърватската фракция в Комунистическата Лига на Югославия, статутът на провинциите става основен залог в борбата за власт във Федерацията, като това се отразява на техния статут при конституционалните поправки от 1968г. Според поправките власт на провинциите се предават законодателни и съдебни правомощия, като им се дава и директно представителство във Федералния Парламент. Правомощията на провинциите се определят според различните провинциални конституции, а Метохия се оказва премахната от името на сръбската южна провинция, като името й вече е Соцоалистическа автономна провинция Косово. Първите албански националистически демонстрации във „Втора Югославия” започват през 1968г., но бързо са увладени от полицията и федералната армия. Конституционните поправки от 1971г. разширяват оше повече правомощията на автономните провинции, като им дават конституционна власт. Това прави провинциите почти равнопоставени на републиките.
Това политика достига връхната си точка през 1974г., когато на двете провинции е дадено право на вето върху всички промени на конституцията, което ги равнопоставя на Сърбия и по този начин се създава сблъсък на компетенции във функциите на републиката. Сспоред вътрешните конституционни закони, компетенциите на Косово се разгръщат още повече, като в тях дори се включва правото за сключване на международни споразумения. Тези конституционни реформи, според аналитиците, представляват основа на „асиметричния федерализъм” и дори на „протекторат на провинцията над републиката”, което представлява нарушаване на основни принципи на Антифашистия Народен Съвет на Югославия. Така през 80-те Косово се превръща в ключов проблем в политическия жиеот на Сърбия и Югославия, като провокира големи промени не само в Сърбия, но и в отношенията във Федерацията. Настъпилите промени са пряко следствие от грешните политически ходове на югославките комунисти.
Въпреки придобиването на такава голяма автономност, албанското население в Косовов не е доволно, нито лоялно към Федерацията. От друга страна докато Хърватия и Словения се оплакват, че голяма част от техните приходи се дават на Косово, докато провинцията продължава да изостава. Косово недоволства от неизгодните условия на тръговия, които му се предлагат. Икономическото изоставане в случая се дължи на изключителиня ръст нанаселението. Всичко това изостря отношенията в Косово и създава условия за въоръжения национализъм избухнал в провинцията след 1981г.
С поправките от 1988г. се прави ревизия на конституцията от 1974г. Осигурена е възможността за блокиране на всеки противоречив закон в двете провинции. Новата конституция определя статута на провинцията като „форма на териториална автономност” и се преименува отново на Косово и Метохия. В общи линии става връщане към конституционните принципи от 1963г. Републиканските власти се опитват да наложат обща администрация за цялата територия на републиката „ чрез централизация на управлението, политически и пропаганден натиск, както и политически репресии”, но това задълбочава проблемите между сърби и албанци.

4. Сърби и албанци: цивилизоване на кофликта
Посочените промени и начинът, по който са проведени, предизвикват нова хомогенизация в националното движение на Косово в края на 80-те. Ново политически формации изместват марксистко-ленинистките формации от политическата сцена. Политическите лидери на албансктото малциство избират пълна самоизолация от политическия живот и стратегическа съпротива; обявяват се за създаването на паралелна правителствена система. За по-нататъшното интернационализиране на проблема, те избират да играят ролята на „жертва на сръбските репресии”. Водеща роля се дава на лидера на Демократичната Лига на Косово (ЛДК) – Ибрахим Ругова. ДЛК е създадена на 23 декември 1989г. в Прищина, като се обявява за демократична, федерална и социалистическа Югославия, за политически плурализъм, свобода на словото, пресата и политическите организации. На 1 юли 1990г. е сформиран Демократичен Форум на Косово, който трябва да обединява всички новосформирани етнически албански партии с цел да се установи суверенитета на Косово и равноправие за всички етноси на територията на Югославия.
Албанските политически партии в Косово реагират на конституционните промени като радикализират изискванията си. През септември 1990г. 2/3 от албанските членове на местния парламент организират тайна среща, като приемат „Конституция на Република Косово”. Албанците бойкотиратпървите многопартийни избори в Сърбия през 1990г. Влошаването на кризата при откъсването на Словения и Хърватия в началото на 1990г. дава основание за по-радикални декствия на албанците и през януари 1991г. националистите нападат полицейски участъци в Печ и Косовска Митровица. Следват демострации за самоопределение във Франкфурт. Въз основа на конституцията Качаник, етническите албанци в Косово провеждат нелегален рефереднум в Косово през септември 1991г. и през май 1992г избират собствен парламент и Ибрахим Ругова за президент на република Косово. Според политическите анализатори, чрез това се цели да се демонстрира незаинтересуваност към всякакъв вид авономия – те желаят собствени власти, които да ги водят.
През лятото на 1991г. координационният комитет на албанските политически партии предлага три решения на албанския въпрос в Югославия: 1) Етническите албанци в Сърбия, Черна Гора и Македонияда получат статут на нация, а не да бъдат национално малцинство; 2) Създаването на Албанската република да включва освен Косово и частите от Черна Гора и Македония, в които живеят албанци; 3) В случай на промяна на външната граница, албанците чрез референдум или прокламация на генерална декларация биха обявили териториалното си обединение с Албания и създаването на неделима албанска държава с границите обявени от Първата Призренска Лига от 1878г.
Въпреки че в предишните години има Сръбско-Албански контакти, те нямат особен резултат и етническите албанци окачествяват тези контакти със сръбските и югославските власти, като актове на национално предателство. Много албанци се присъединяват към хърватската и мюсюлманската армия, като разчитат, че гражданската война може да доведе до откъсвването им от федерацията. Стига се до създаване на паралелно управление – двойна власт – на сърбите и на албанците, което Сърбия дълго време толерира. От друга страна, албанците водени от ЛДК са се въздържали от наслие. Не взимйки под внимание интересите на неалбанското население на Косово и Метохия, етническите албанци търсят диалог с Белград, като обвиняват сърбите в окупация и апартейд. Те отказват директни преговори със сръбските и югославските власти, изисквайки да бъдат реорганизирани като представители на суверена Република Косово, но сърбите не се съгласяват. Ситуацията засяга отношенията Белград – Тирана, които Албания определя като зависими от Ксовския въпрос.
Парадоксално е, че албанския бойкото на многопартийните избори в Сърбия през 1990, 1992 и 1993г засилва властта на водещите сръбски партии ( СПС – Социалистическа Партия на Сърбия и СРП – Сръбска Радикална Партия). Само две албански партии извън Косово участват в изборите – Партията на Демократичната Активност и Демократичната Албанска Партия, като те печелят два мандата е Сръбското Събрание. В случай че албанците от Косово и Метохия бяха упражнили избирателното си право, балансът във Федералния парламент би бил друг.
Последвалото уреждане на Югославската драма създава видима нервност сред албанските партии в Косово и Метохия и поляризация по отношение на въпроса как трябва да се продължи борбата за отделяне от Сърбия. Лидерите на редикалното крило Реджеп Коксия и Адем Демаки са против политиката на ЛДК и Ибрахим Ругова и изискват максимума ( трите посочени точки). Ругова поддържа идеята за „независимо и неутрално Косово”, докато Буяр Букоши ( министър председател на Косово в изгнание) е за връщане на автономията от 1974г. Албанците в Косово със смесени чувства следят развоя на войната в Хърватия и Босна и Херцеговина, опасявайки се данеби случващото се там да се прехвърли и в Косово.
Сръбските политически партии не показват особено разбиране и готовност да се справят с разрешаването на сръбско – албанските отношения в Косово. Налага се мнението, че това са вътрешни проблеми за Сърбия и Югославия, и че проблемът ще се реши ако албанците прекратят въоръжените действия и се присъединята към политическия живот на Сърбия. СПС се опитва да привлече известен брой албанци на своя страна, докато Обединената Югославска Левица тълкува своята анти-националистическа политика като се отваря с различна успеваемост сред националните малцинства в републиката. Дългите години на конфликт и липсата на доверие увеличават празнотата между политическите елити на двете нации.
Въпреки това има малка вероятност сръбско – албанският конфликт да ескалира в открит сблъсък, защото една гражданска война би била съдбоносна за интересите и на двете нации и би завършила без победител. Решението на проблема ще засегне не само стабилността на Югославия, но и тази на Балканите. Трябва да се наблегне не това, че Югославия е най-голямата мултиетническа и мултирелигиозна общност на Блканите, с различни национални, културни, религиозни и лингвистични черти. Това е държава с незавършена административна организация, държава и процес на конституционализиране. Преброяването от 1992г. сочи, че от 10 400 000 души население, 62,2% са етнически сърби, 16,5% са етнически албанци, като мнозинството от албанците живеят в Косово и Метохия.
Според конституцията на Югославия – Сърбия и Черна Гора са дефинирани като държави на техните граждани, а не като национални държави. От това следва, че националните малцинства и мнозинства имат едни и същи права и свободи, а нетолерантното отношение към някоя раса, етнос или религия е недопустимо и незаконно. Малцинствата могат да изразяват своята национална идентичност и култура, да говорят езика и да ползват азбуката си. Сред правата фигурират и право за участие в международни неправителствени организации, при условие, че това не вреди на държавните интереси на ФРЮ.
При очерталите се обстоятелства, не е реалистично да се очаква дълготрайно решение на сръбско – албанския проблем в близко бъдеще. Това, което може да се очаква е започване на диалог, който би създал условия за завръщане на етническите албанци към политическите институции на Сърбия и за институционално решение на всички отворени въпроси. Основна пречка би бил радикализма на албанците, чиито политически партии все още не са готови да се откажат от идеята за „независимо Косово” и „Велика Албания”, което би имало същите последствия за сигурнастта на Балканите и Европа както създаването на една „Велика Хърватия” или „Велика Сърбия”. От друга страна колебанието на Белград да предложи политически диалог може да се възприеме като забавяне с надеждата да се отслабят екстремистите и от двете страни и да се създадат условия за преговори по въпросите за автономията на етническите албанци в Косово. Истинската основа за започване на диалога са т.нар. „малцинствени стандарти на ОССЕ”, формулирани в Париж през 1989г., също така и европейските модели на автономия за етническите общности. Рамката за едно такова решене би представлявала европейска интервенция на Балканите, по начин който да задоволи интересите и на двете страни. Но вземайки предвид неуспешните резултати от предишно посредничество в Югославия е трудно да се очаква европейските страни да предприемат продължителни опити по този въпрос в близкото бъдеще.

Librarian_girl
01-09-2009, 08:41
Благодаря ти Тедичка страшна си!!! Дано да не злоупотребявам с търпението ти, но мога ли да те помоля за още една тема: Българска Възрожденска книжнина. Български книгопис : http://download.pomagalo.com/153038/bylgarska+vyzrojdenska+knijnina+bylgarski+knigopis/?search=7913850

Благодаря ти отново, супер си!!!! :)

Tedi4ka
01-09-2009, 08:42
8.РЕТРОСПЕКТИВНАТА НАЦИОНАЛНА БИБЛИОГРАФИЯ
ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО
ДО 1944 Г.
Характер и развой







Издателство на Народната библиотека “Иван Вазов”
Пловдив, 2001























Д-р Донка Правдомирова Боянова
Ретроспективната национална библиография:
Характер и развой
Първо издание
Рецензенти: ст. н. с. II ст. д-р Радка Видева Колева
ст. н. с. II ст. Елена Павлова Харбова
Редактор доц. д-р Петър Парижков
Дадена за печат: май 2001 г.
Излязла от печат: октомври 2001 г.
Издателство на Народната библиотека “Иван Вазов”

ISBN 954-9546-08-Х

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР 5
ВЪВЕДЕНИЕ 10
НАЦИОНАЛНАТА БИБ¬ЛИ¬ОГ¬РА¬ФИЯ – СТРУК¬ТУ¬РЕН ЕЛЕ¬МЕНТ НА СЛЕ¬ДОС¬ВО¬БОЖ¬ДЕН¬С¬КО¬Т О КУЛ¬ТУР¬НО СТРО¬И¬ТЕЛ¬С¬Т¬ВО 15
РЕТРОСПЕКТИВНАТА НА¬ЦИ¬О¬НАЛ¬НА БИБ¬ЛИ¬ОГ¬РА¬ФИЯ – ЛИЧ¬НО ДЕ¬ЛО НА ВИД¬НИ УЧЕ¬НИ И КНИ¬ЖОВ¬НИ¬ЦИ 19
1. Стремежи за пълен обхват на националната книжнина. Репертоарите на Васил Манчов и на Александър Теодоров-Балан 19
2. Диференцирано библиографиране на до¬ку¬мен¬ти¬те. Репертоарите на Юрдан Иванов, Валерий Погорелов и Стилиян Чилингиров 39
3. Опит на Александър Теодоров-Балан и на Алек¬сан¬дър Бурмов за продължаване на “Български книгопис за сто години. 1806-1905” 52
ПОДСТЪПИ КЪМ ИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ НА РЕТРОСПЕКТИВНАТА НАЦИОНАЛНА БИБ¬ЛИ¬ОГ¬РА¬ФИЯ 57
ЗАКЛЮЧЕНИЕ 62
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА 64
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ 71
ПРИЛОЖЕНИЕ. “Библиография на рет¬рос¬пек¬тив¬на¬та национална библиография. 1878-1944”










































ПРЕДГОВОР


Ретроспективната национална библиография (РНБ) е първата форма, под която възниква националната библиография (НБ) в света. Тя възниква през XVI в. и е сложно културно явление, обусловено от историческото формиране на нациите като отделни социални единици. В своя първоначален етап НБ играе ролята на един от идентифициращите обособяващата се нация фактори. Едновременно с това РНБ е израз на наличието на национално самосъзнание у дадения народ. От началото на XIX в., когато във Франция се заражда текущата национална библиография (ТНБ), НБ започва да се развива като двустранна дейност, регистрираща ретроспективно и текущо книжнината на съответната нация. Днес НБ е един от четирите основни вида библиография, различавани по признака “обществено приложение” на библиографията. Заедно с научно-спомагателната (специалната), препоръчителната и издателско-търговската тя изгражда видовата структура на библиографията изобщо. НБ заема средищно място, тъй като е основна база за развитието на всички останали видове библиография. По тези причини след Втората световна война НБ става специален обект на внимание от страна на международните културни институции ЮНЕСКО и ИФЛА, особено ТНБ – основата, върху която се гради международното библиографско сътрудничество, международният обмен на библиографска информация (БИ).
Проблемите на РНБ остават дълго време по-слабо разработени, дори и за момента, тъй като ЮНЕСКО и ИФЛА хвърлят усилията си за създаване на ТНБ във всички континенти на света, преди всичко в по-изостаналите в културно отношение страни. Състоянието в българската библиографска наука не е по-различно. С приоритетна значимост и на национално равнище, ТНБ е обект на десетки публикации. Разработени са и фундаментални трудове за съвременното ?, а донякъде и за историческото ? развитие [1], докато изследванията за РНБ са значително по-малобройни и фрагментарни [2]. Нейната история е разгледана основно в студията на Александър Теодоров-Балан “Книгописният труд у българите” [3], както и в учебника на Ценко Цветанов “Българска библиография” [4]. Появили се съответно в началото и през средата на ХХ в., трудовете на двамата автори носят емпиризма на своето време и отразяват съответно равнището на теоретичната библиографска мисъл по това време. По-задълбочено, от гледна точка на постиженията на съвременната библиографска наука са проанализирани отделните източници на РНБ [5]. Цялостно изследване обаче върху характера и историческия развой на РНБ до този момент не е осъществено. Получилото се обстоятелство се изтъква и в анализа на дългогодишната дейност на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в областта на библиографската наука [6]. Този факт, както и широките измерения, които придобива РНБ през следосвобожденския период, мотивират насочването към тази тема. Така че появата на настоящата публикация може да се свърже от една страна с липсата на научно изследване върху историята и развитието на РНБ, а от друга – с интереса, който създава интензивното ? развитие след Освобождението. Конкретна нейна задача е да проследи историческото развитие на РНБ от Освобождението до 1944 г. Генезисът и развитието ? до 1878 г. са разгледани в труда “Българската библиография до Освобождението” [7]. След 1878 г. отечествената библиография навлиза в период на диференцирано развитие, който се характеризира с по-плътно очертаване характеристиките на отделните видове – национална, научно-спомагателна, препоръчителна и издателско-търговска библиография. Поради това тя вече не може да се анализира в общ диахронен порядък, тъй както е сторено за периода до Освобождението. Необходимо е отделните видове да се разглеждат диференцирано, за да се очертаят по-ясно характеристиките им, закономерностите и средата, в която се развиват. По един път и в една среда се развива НБ, по друг път се развива научно-спомагателната библиография, по трети – издателско-търговската, и т. н. Целта на настоящото изследване е да реконструира историческото развитие на РНБ в контекста на усиления градеж на новата българска култура след Освобождението.
Основният подход, който се прилага, е дейностният, т. е. РНБ се възприема като вид библиографска дейност. Нейното историческо развитие се възстановява чрез анализа на крайните ? продукти – библиографските произведения. Известно е, че РНБ се материализира в няколко типологични форми: репертоари, печатни сводни каталози, кумулативни указатели, а в най-ново време - в библиографски бази данни. От предварителното проучване и от досегашните исторически изследвания се констатира, че българската РНБ се развива основно под формата на библиографски репертоари. В репертоара “Библиография на българската библиография. 1852-1944” обаче са отразени и други форми, които не са изработени с презумпцията за РНБ, а като илюстративен материал към исторически проучвания [8]. Ето защо ние ги приемаме като допълващи картината на РНБ, а не като типични форми, разкриващи същностното ? развитие. По тези съображения те остават извън обекта на нашето внимание. От такъв характер е например списъкът, поместен в труда на Стефан С. Бобчев “Преглед на българский печат. 1844-1894”, на Д. Мишев “Възраждане чрез печата”. При това те са съставени въз основа на класическите репертоари и изразяват взаимовръзката между библиография и наука, в случая между РНБ и историческите проучвания за българската журналистика. Не се вземат под внимание и списъците с характер на печатни библиотечни каталози, които са преди всичко изворова основа за РНБ. С такъв характер са списъците “Неописани старопечатни книги [в библиотеката на Плевенското читалище “Съгласие”]” от Ив. Данов и др. подобни, както и “Опис на българските периодични издания в Народната библиотека в София. 1844-1900” от Андрей Протич. “Описът” наистина в най-голяма степен се доближава до репертоар, но въпреки това си остава печатен каталог на фонда на периодичните издания на Народната библиотека в София. От обекта на настоящото изследване са изключени и описите на ръкописните книги, които са форма на археографската дейност. Развитието на РНБ се възстановява изключително въз основа на репертоарите “Български книгопис. Дял първи” и “Български книгопис за сто години. 1806-1905” от Ал. Теодоров-Балан, “Българский периодически печат от възраждането му до днес” от Юрдан Иванов и “Опис на старите печатни български книги (1802-1877)” от Валерий Погорелов [9].
От значение за историята на НБ е и въпросът за типовете документи, включващи се в нейния обект. Този проблем е решен за ТНБ на международно равнище. Разработен е тристепенен структурен модел, който фиксира типовете документи на минимум и максимум равнище. Например, за да се констатира наличието на ТНБ се изисква най-малко регистрация на книгите (монографиите), брошурите, периодичните и официалните издания (по-подробно вж. №10). За РНБ такова изискване официално не е прието, но Татяна Р. Кузнецова предлага следния модел: на първо (задължително) равнище да се отразяват най-малко книгите, брошурите и периодичните издания; на второ ниво, с по-пълен обхват, да се библиографират и картографските, нотните и изоизданията; на трето – официалните издания и непубликуваните документи (дисертации, научноизследователски отчети, статии); на четвърто ниво да се отразяват и аудиовизуалните материали, които се включват в най-новата история на РНБ [11]. Приемайки този модел и становището на българската библиографска наука, ние включваме в обсега на РНБ и статиите и ще разгледаме и опитите за подобен репертоар.
Независимо че проблемите на НБ са много добре разработени, и то на международна основа, тук се налагат някои терминологични уточнения.
Понятието “национална библиография” е дефинирано в най-ново време от Конгреса по национална библиография, проведен през 1977 г. в Париж [12]. Определението е много обобщаващо и гласи, че националната библиография е “съвкупност от всички национални библиографски описания” [13]. То се допълва от понятието “национално издание”, под което се разбира “продукцията публикации на дадена страна”. В тази връзка Кремена Зотова заключава, че “по този начин при изясняване същността на националната библиография на международно равнище окончателно е определено първостепенното значение на държавно-териториалния признак в качеството му на главен критерий на обхват” [14]. В допълнение на посоченото определение в работен порядък се използва и конкретна дефиниция за РНБ, дадена от Т. Р. Кузнецова, която изследва цялостно и задълбочено теоретико-методологичните проблеми на този вид в световен мащаб. Според нея РНБ е “подсистема на общата библиография, реализираща функциите по ретроспективното информиране на обществото в цялост за съвкупността документи, създадени в процеса на историческото развитие на нацията, тяхното ретроспективно търсене и сумиране на целия документален поток за определен хронологически период” [15]. Авторката си служи с понятието “документ”, тъй като разглежда проблемите на РНБ от момента на нейното възникване през XVI в., т. е. и през времето, когато тя има за обект и ръкописните книги - време, през което археографията още не се е обособила като историческа наука.
В подчинение на цитираната дефиниция е изградена и структурата на труда ни. В диахронен порядък се разглежда постъпателното издирване и библиографиране на националната книжнина до постигане на възможната за съответния исторически период пълнота и обхват на видовете издания. Едновременно с това се открояват и двете тенденции при реализирането на РНБ: първата – с нея да се ангажират най-ерудираните представители на националната интелигенция, и втората – постепенното ? превръщане в държавна институционална дейност на специална библиографска или библиотечна институция.

ВЪВЕДЕНИЕ


Националната библиография възниква през XVI в. в Европа, когато постепенно се утвърждават капиталистическите производствени отношения и се формират отделните нации. В резултат на събуденото национално самосъзнание на най-видните представители на интелектуалния елит в Германия, Англия, Франция и Италия започват да съставят списъци, отчитащи печатните и ръкописните книги, написани на съответните езици, без да държат сметка за мястото на издаването им. По този начин в Западна Европа се бележи началото на нов вид библиография – НБ, която според темпоралния си белег е РНБ. Триста години по-късно, в началото на XIX в. във Франция възниква вторият подвид – ТНБ, предизвикана не само от политическите съображения на Наполеон Бонапарт за цензуриране на френското книгоиздаване, но и от новите информационни потребности на буржоазното общество от оперативна информация за новоизлизащите печатни документи.
Началният етап от развитието на РНБ – XVI-XVIII в. – се характеризира с непълно отразяване на книжнината на новоформиращите се нации. Това се дължи на факта, че за основен източник при съставянето на библиографските списъци се използват старите универсални библиографии, отразяващи цялата известна книжнина без оглед на местоиздаването ?. В края на XVIII в., след Великата френска революция настъпва нов етап в развитието на библиографския процес, респективно и в развитието на РНБ. В резултат на настъпилия стопански и културен подем рязко се увеличава обемът на печатната продукция, което изисква по-ускорено библиографиране на вече издадените документи и текущо библиографиране на новоизлизащите. Въз основа на тази потребност в новосъздадените буржоазни държави през XIХ и първата четвърт на ХХ в. РНБ достига първия апогей в своето развитие изобщо, обусловен и от националните културни интереси на младите нации. Писмените документи са живо свидетелство за историческото развитие на творческите способности на отделните народи.
В България РНБ бележи своето начало през XIХ в. със значително закъснение в сравнение с останалите европейски народи, но обстоятелствата, които я предизвикват, са аналогични – формирането на българската нация. Нещо повече – българската библиография възниква едновременно под формата на РНБ и на издателско-търговска библиография. Подобно застигане и преплитане на социалните явления поначало е характерно за Българското възраждане. То се дължи на интензивното развитие на обществените процеси.
Първият източник на РНБ е “Список на Болгарски книги на нововозраждаемата Болгарска писменост в XIХ-й век”, съставен от Иван В. Шопов през 1852 г. по идея на Николай Хр. Палаузов. Поради непълнотата му и изоставането на българите в тази насока спрямо останалите славянски народи чешкият историк Константин Й. Иречек съставя втори, по-пълен и научно издържан от гледна точка на библиографската наука репертоар на българските печатни издания – “Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870”. Той е приет с изключителен интерес от страна на чешкия възпитаник Васил Д. Стоянов и чрез активното му съдействие е довършен и издаден през 1872 г. от името на Българското книжовно дружество. “Книгописът” е значително обогатен и е репертоар от европейска величина, но независимо от това също съдържа многобройни пропуски. По тази причина проблемът за ретроспективното издирване и описване на българската книжнина остава актуален и през първите няколко десетилетия след Освобождението. Всъщност свободата заварва библиографията в затихнало състояние. В навечерието и по време на Априлското въстание и на Руско-турската освободителна война библиографските изяви замират заедно с книгопечатането и книготърговията. Библиографската дейност се възобновява паралелно с пренасянето на книгопечатането и на журналистическата дейност на българска земя. Ето как Балан, съвременник на този процес, го описва по-късно в историческата си студия “Книгописният труд у българите”: “Столиците на Княжеството и на Източна Румелия се сдобиха с “народни библиотеки”. С името “библиотека” на тия учреждения новото време презря предложените от предходника му думи за същото понятие – “книговище” от И. Богоров и по-сполучната “книжница” от Хр. Г. Данов. Библиотеките започнаха да събират българските издания от робията и от свободното време, а поникналите вестници и списания разгласяваха за допращаните тям нови книжовни появи. По тоя неуреден начин се поддържаше връзката между книжовния пазар и четците, докле се обади по-общият интерес към изоставените поради освободителното движение книгописни помагала. Пръв повежда ход пак бодрият Хр. Г. Данов, който бе уредил клонове от пловдивската си книжарница в София, Лом и Русе и ги поддържа с ограничения комай до 1900” [16]. Балан има предвид поредицата книжарски каталози, които Данов започва отново да издава от 1883 г., и е напълно прав като ги смята “за по-уреден” начин на библиографското информиране. В същото време обаче трябва да се признае, че същинското възстановяване на библиографския процес се извършва в старото му русло – в журналистическата дейност, на страниците на вестниците и списанията. В тази насока Данов също е пръв, но Балан не е знаел това. Пловдивският книжар помества на страниците на първия основан на българска земя вестник “Марица” от 3 октомври 1878 г. едно от първите библиографски известия, което започва с уводните думи: “Нови книги, печатани преди година - две, но от опаките обстоятелства досега неизвестни на публиката, са следующите…”. Тези думи на Данов са сигурен знак, че тъкмо той отново подема библиографска дейност.
Продължавайки възрожденската традиция, по-голямата част от вестниците и списанията, особено научните и книжовните издания, включват в структурата си и библиографски отдели. След в. “Марица” заслужава да бъде споменато сп. “Наука” (1881-1884). Орган на учреденото през 1881г. в Пловдив Научно книжовно дружество, сп. “Наука”, редактирано от Ив. Вазов, К. Величков и С. С. Бобчев, редовно помества библиографски новости под формата на репрезентативно поддържана библиографска рубрика. След него се нареждат печатните органи на Министерството на народното просвещение в Княжеството – сп. “Учебен вестник” (1883-1884) – и на Дирекцията на народната просвета в Източна Румелия – сп. “Училищен дневник” (1883-1884). Двете издания редовно поддържат библиографските си рубрики и ги списват много добре. Отделът в “Училищен дневник”, воден от редактора Йоаким Груев, дори носи терминологичното название “Библиография”. От направеното предварително наблюдение върху по-значимите периодични издания се налага изводът, че до 1885г. библиографският процес е напълно възстановен, но все още носи възрожденските си белези на универсалност и отсъствие на читателски адресат. Известно профилиране се наблюдава само при двете споменати списания в областта на образованието. Те известяват най-вече учебни и педагогически книги, подбрани и одобрени от съответните висши институции.
Ново начало в развитието на библиографията след Освобождението се бележи през 1885 г., когато на библиографското поприще встъпва Ал. Теодоров-Балан. То е с ярко изразен емблематичен знак за библиографския процес и е документирано чрез първата публична изява на Балан в областта на библиографията. В кн. 16 на “Периодическо списание” от 1885 г. бъдещият голям библиограф помества статията си “Книгопис”, предхождаща едноименната рубрика, която от този момент за известно време се води лично от него. Балан е първият в историята на българската библиография, който достъпно и научно разяснява на читателската публика същността и значението на библиографията, като използва българската калка “книгопис”. Освен това за пръв път след Освобождението той документира обществената потребност от ретроспективно библиографиране на издадената дотогава българска печатна книжнина. По този начин Балан целенасочено повежда отечествената библиография по пътя на европеизацията, като извежда на преден план развитието на НБ – ретроспективна и текуща. Тази потребност се усеща в общественото пространство, но Балан е този, който я издига като общокултурна и “преважна” задача публично. Той привлича вниманието на цялата просветена общественост към нея и допринася в най-висока степен за задържането ? в епицентъра на библиографската дейност до края на първото десетилетие на ХХ в.


















НАЦИОНАЛНАТА БИБЛИОГРАФИЯ – СТРУКТУРЕН ЕЛЕМЕНТ НА СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКОТО КУЛТУРНО СТРОИТЕЛСТВО

Първите десетилетия след Освобождението са години на интензивен градеж на новата българска култура. Министерството на просвещението, под чиято егида е културата, отдава важно значение на духовното развитие на младата българска нация. В общественото пространство на дневен ред стоят за разрешаване фундаментални проблеми от особена важност за бъдещето на независима България и за приобщаването ? към цивилизования свят. Два от тях са създаването на национална ценностна система (духовна и материална) и бързото догонване постиженията на западноевропейската култура. Ето защо, макар и често да се сменят, управляващите политически сили отделят специално внимание на образованието, науката и изкуството. “Важен щрих в културната панорама на младата българска държава представляват мерките, пряко насочени към стабилизация на книжовния живот. Забелязва се стремеж към утвърждаването на водещите библиотечни институции – народните библиотеки в София и Пловдив, библиотеката на Книжовното дружество и на Висшето училище. Чрез ежегодно осигурената им държавна издръжка, колкото и скромна да е тя в сравнение с книжовно напредналите страни, те се превръщат не само в хранилища на националния книжовен фонд, но и в средище за общуване с книжнината на световната творческа мисъл” [17]. За съжаление българските библиотеки, с изключение на Народната библиотека в София, остават неспособни за библиографска дейност чак до Втората световна война.
Към края на 80-те години на XIX в. финансово укрепващата държава започва да кредитира по-широко книжовната дейност. В бюджета за 1888 г. Народното събрание за пръв път гласува 60 000 лв. “за книжовни и научни предприятия”. Изработени са и Временни правила за изучаването, събирането и съхраняването на намиращите се в България “словесни” материали, както и за насърчаването “въобще на нашите списатели” [18]. В резултат на това действие през 1889 г. е отпечатан том първи на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” – фундаментално издание, отразяващо възхода на българската наука и култура от края на XIX и началото на ХХ в. Някои автори отбелязват, че “1889 г. е забележителна с две важни събития в историята на българската наука, и двете вдъхновени и организирани от Иван Д. Шишманов. Със закон от 1 януари се създава първото у нас Висше училище (основано три месеца преди това като висш педагогически курс към Софийската класическа гимназия). На 25 ноември е отпечатан първият том от “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” [19]. Ив. Д. Шишманов много добре осъзнава преломния характер на своето време и отлично разбира, че записването и съхраняването “на всички материали, които отразяват изчезващи белези на народния бит”, са здравата основа, върху която ще се гради новата българска култура [20].
Сборникът е замислен като етнографско издание, но постепенно се превръща в издание за всенародно изучаване на българския народ и на българската земя, включително и на книжнината, както е упоменато в заглавието му. Ето защо през 1893 г. редакцията се ангажира и с НБ. Като приложение на т. 9 е отпечатан първият съставен след Освобождението източник на РНБ – репертоарът на Ал. Теодоров-Балан “Български книгопис. Дял първи”, отразяващ цялата възрожденска книжнина. Въпреки че държавната подкрепа в случая е само финансова спрямо готовия вече труд, РНБ видимо и законно е приета като елемент на националните културни ценности, тъй като сборникът е издание на Министерството на народното просвещение.
Самият акт по описването на отечествените книги е вид културна дейност. Може само да се съжалява, че държавата, която инициира и подкрепя останалите културни дейности, не достига до директивно решение за подготовката на репертоара на националната ни книжнина. Независимо от това проблемът е успешно решен като лично дело и израз на патриотична всеотдайност от страна на един от най-видните представители на тогавашната интелигенция - Ал. Теодоров-Балан.
По-другояче стои въпросът с ТНБ. Благодарение на далновидния министър на народната просвета К. Величков многогодишните опити и усилия от страна на директорите на Народната библиотека в София, най-вече на В.Д. Стоянов и на К. Иречек, а също така и личните инициативи на Ал. Теодоров-Балан, се увенчават с успех. През 1897 г. Народното събрание приема Закон за задължителното депозиране печатни издания в библиотеките в София и в Пловдив (Държ. вестник, № 41 от 23 февр. 1897). Съгласно чл. 5 “Народната библиотека в София е длъжна да публикува на всеки три месеца библиографически бюлетин”, който да информира за новоиздаваните български книги, вестници и списания. По този начин една от страните на НБ – ТНБ – законно се вписва в държавната културна политика, респективно в общонационалното културно строителство след Освобождението. Според М. Радева “обединяващ идеен стожер на това културно строителство е националната идея, която, трансформирана съобразно новите условия [след Освобождението – доп. Д. П.], продължава да бъде идейно и политическо знаме на българската буржоазия” [21]. Това обстоятелство оказва изключително силно въздействие върху интензивното развитие на НБ през първите няколко десетилетия след Освобождението, особено по отношение на РНБ, призвана да документира и изброи създадените от младата българска нация печатни документи.
Приемането на Закона за задължителния депозит е израз на държавното отношение към НБ. Този акт и публикуването на “Библиографически бюлетин на книгите, списанията и вестниците, които са постъпили в Софийската народна библиотека…” нарежда България “всред държавите, които много рано осъзнават значението на ТНБ – основите, на които се изгражда нейното общо библиографско, а следователно и общокултурно значение. До 1897 г. в Европа 14 страни притежават ТНБ, но само в 4 (Франция, Италия, Белгия, Полша) се издават от национални или други библиотеки…” [22]. Освен това България става първата страна на Балканския полуостров, основала ТНБ.
Всичко това показва, че още през първите следосвобожденски десетилетия най-видните представители на българската интелигенция, заемащи държавни постове в сферата на културата – министърът на народното просвещение К. Величков, директорите на Народната библиотека в София, и най-вече В. Д. Стоянов, първият ректор на Софийския университет Ал. Теодоров-Балан – отдават изключително значение на НБ и усърдно работят за нейното устрояване като съществен компонент на интензивното културно строителство в края на XIX и началото на XX в.














РЕТРОСПЕКТИВНАТА НАЦИОНАЛНА БИБЛИОГРАФИЯ – ЛИЧНО ДЕЛО НА ВИДНИ УЧЕНИ И КНИЖОВНИЦИ


1. Стремежи за пълен обхват на националната печатна книжнина. Репертоарите на Васил Манчов и на Александър Теодоров-Балан

Проблемът за издирването, описването и съхраняването на българската печатна книжнина не е нов за следосвобожденското общество. Той е нерешен въпрос от времето на Възраждането, за който пръв публично напомня Ал. Теодоров-Балан. Запознат с “Книгописа” на К. Иречек и с практиката на образованите страни, бъдещият голям библиограф се заема с подготовката на рубриката “Книгопис”, водена не дотам редовно в “Периодическо списание”. От кн. 16 (1885) Балан ? възлага нови функции, които разяснява в статията, предхождаща първия списък, изработен от него. “… Отнине – пише Балан – книгописът в страниците на “П. С.” ще вземе върху себе си оная преважна задача, каквато обикновено се присъжда нему в книжнините на всички образовани страни: той трябва да стане пулса, по който да може всякой и всякога да констатува постъпеното развитие на книжовната ни дейност и да испитва по нейното схващане напредъка на българската мисъл.” Казано с езика на библиографската наука, Балан си поставя за цел да подготвя ТНБ. По-нататък той засяга и въпроса за ретроспективното описване на издадената дотогава българска печатна книжнина. Разяснявайки, че то е от значение за историята на книжнината и за отчитането духовния напредък на народа, Балан прави следното заключение: “Ето доде стига важността на книгописа, който у нас досущ не се е погрижил да прибере в систематична целота книжовния наш имот и да ни приучи да ценим достойнството на своя труд, от което после да улавяме и мерките за програмата на бъдещи действия.” Видно е, че Балан много добре осъзнава две от функциите на РНБ – моделиращата и културно-историческата. Той възприема РНБ и като средство за самооценка, национално самоуважение и критерий, върху който да се проектира бъдещото развитие на нацията в духовен аспект. А в това се крие и сумиращата функция на РНБ, по която може да се прави равносметка за постигнатото в културното развитие на всяка нация. Статията на Балан е първото записано послание в следосвобожденското културно пространство за необходимостта от съставянето репертоар на българската национална книжнина. То ясно и целенасочено се стреми да ангажира културната общественост с тази “преважна” задача, останала сред приоритетните културни проблеми и след Втората световна война. Всъщност проблемът за репертоара на всяка национална книжнина е с репрезентативен характер. Той се решава на определен етап и след достатъчно историческо натрупване отново се актуализира.
Балан сам започва да събира сведения за допълване “Книгописа” на К. Иречек през 1882 г. – още по време на следването си в Прага. В готовия вече свой труд “Български книгопис. Дял първи. От времето на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641-1877)”, отпечатан през 1893 г., той разкрива, че на 1 септември 1883 г. с подобна дейност се захваща и учителят от Сливенската държавна гимназия Добри Стойнов, както и учителят от Русенската държавна гимназия Давид Панайотов [23]. След като прочитат статията му “Книгопис” двамата автори разбират, че Балан е далеч по-вещ от тях и с готовност преотстъпват събраните материали в негова полза.
Издиреното от Д. Стойнов е запазено и се съхранява в архива на Балан [24]. Това е тетрадка от около стотина листа, в която учителят описва твърде елементарно и без всякакъв порядък книгите, излезли през периода 1871-1888 г. – факт, подсказващ, че той е познавал “Книгописа” на Иречек, но не умее да го ползва като образец. От направените бележки личи, че Балан използва работата на Стойнов за сверяване и обогатяване на своята информация. Той нанася с червено мастило буквата, към която се съотнася редната дума на дадено библиографско описание, и по този начин извлича тези, които са му необходими.
В предговора на “Дял първи” Балан съобщава още, че през 1884 г. видял у тогавашния поддиректор на Народната библиотека в София Васил Манчов подобен труд. Повече не коментира факта, не му отдава изглежда особено значение и продължава издирванията си до довеждането им до успешен край. Манчов явно също не знае за библиографските занимания на Балан и двамата работят независимо един от друг.
Изложеното дотук ни убеждава, че идеята за репертоар на българската книга вълнува не само изтъкнати, но и по-скромни представители на интелигенцията от цялата страна. Те осъзнават потребността от такъв труд за историята и бъдещето развитие на българската култура.
Загриженост за библиографирането на българската книжнина проявява отново и К. Иречек. В писмо до Марин Дринов от 1881 г. той съобщава: “Събирам сега българската библиография за всичките издадени след войната [Освободителната война – доп. Д.П.] и преглед на всичките чуждестранни издания за България по това време…” [25].
Балан и Иречек не знаят, че работят по един и същи проблем. През годините 1879-1884 младият българин следва в Прага, а Иречек е в България. След като научава за книгописните му дирения през 1889 г. Иречек също му отстъпва материалите си. Така по съставянето на репертоара остават да работят само Балан и В. Манчов. Трудът на Манчов обаче остава неизвестен до 1959 г. – годината, през която Балан умира. Тогава известният библиограф Маньо Стоянов го открива в архива му и го прави достояние на библиографската общност чрез специална публикация [26]. Поради ръкописната си форма работата на В. Манчов не е отразена в репертоара “Библиография на българската библиография. 1852-1944”, отпечатан през 1981 г. В настоящия труд отделяме съответно внимание на тази библиография и тя, както и нейният автор, най-после заемат полагащото им се място в историята на българската библиография, в частност в историята на РНБ.
В. Манчов е виден свищовски просветен деец, общественик и революционер, поддържал приятелски и книжовни връзки с Георги С. Раковски. Роден през 1823 г., той учи при известните свищовски учители Христаки Павлович, Емануил Васкидович и Георги Владикин. След това продължава образованието си в Цариград и Букурещ. Усвоява няколко чужди езици – гръцки, турски, румънски, френски и италиански. М. Стоянов предполага, че Манчов е станал “страстен любител и събирач на български ръкописи и старини” под влиянието на Раковски.
От 1 февруари 1881 до 1 октомври 1885 г. В. Манчов е старши помощник и поддиректор на Софийската народна библиотека. Пак според твърдението на М. Стоянов Манчов се заема с описването на българските печатни книги още при постъпването си в библиотеката, т. е. през 1881 г. – една година преди Балан да започне допълването “Книгописа” на Иречек. До тази идея той стига при добросъвестното преглеждане на инвентарните книги. Манчов заварва библиотеката в незавидно състояние. В рапорта си до министъра на Народното просвещение от септември 1881 г. той отбелязва, че намира “един огромен куп книги в един кът на една тъмна стая, натрупани и затрупани…” [27]. И започва да ги проверява една по една по инвентарните книги. Несъмнено по време на този процес у Манчов се ражда идеята за отделен опис на всички издадени дотогава български печатни документи. Едновременно с проверката той започва да съставя ретроспективен списък и така става автор на един от сериозните опити след Освобождението за съставяне репертоар на отечествената книжнина.
Към събирането и опазването на българските книги Манчов проявява загриженост още през Възраждането. В цитираната статия М. Стоянов изтъква, че при всичките си скитания из Македония, Мала Азия и Румъния той “навред издирва и събира ръкописни и други стари книги”. Манчов е “ един от първите и най-заслужилият български библиофил от времето на Възраждането и първите години след Освобождението. Постъпването му на работа в Софийската народна библиотека – твърди още М. Стоянов – не е случайно, а още по-малко случайно е това, че той именно се е заел сам с изработването на хронологичен опис на българските книги” [28].
В. Манчов не дава заглавие на своя труд. В отделна тетрадка, много прегледно и старателно, той просто описва в хронологичен порядък печатната книжнина, която му е известна и която констатира по инвентарните книги в библиотеката. В статията си М. Стоянов назовава списъка “Опис на българските печатни книги от 1793-1884 г.”, а в Архива на Народната библиотека в Пловдив ръкописът се съхранява под заглавие “Книгопис на българските книги от 1793-1884 г.” (Нар. библиотека “Иван Вазов” – НА, ф. 25, а. е. 20). С това наименование ще го цитираме и ние тук.
“Книгописът” на В. Манчов е детайлно анализиран от М. Стоянов, затова няма да повтаряме в подробности библиографските му характеристики, а ще се опитаме да подчертаем най-важното и същественото за историята на РНБ.
Трудът на В. Манчов е репертоар с общ характер. Той съдържа книги, периодични издания, географски карти и др. – общо 2500 описания, подредени в хронологичен ред. 1300 от тях се отнасят за издания от времето на Възраждането, което показва, че Манчов постига доста голяма пълнота. (Днес знаем, че до 1878 г. са издадени около 2022 книги и 96 периодични издания.) Някои от описанията са много подробни, а други – лаконични и непълни. Най-вероятно е те да не са прегледани “де визу”. Прави впечатление, че в много случаи Манчов изнася редната дума на самостоятелен ред и я подчертава, тъй както се постъпва при описанията за библиотечните каталози. Въпреки старанието му библиографската техника не е на особена висота. Що се отнася до хронологичните рамки на “Книгописа”, най-вече приетата 1793 г. за долна граница, Манчов не взема вярно решение. Той включва две чуждестранни книги, съдържащи текстове на български език, които по национална принадлежност не се включват в обхвата на отечествените ни книги. Именно те изместват същинското начало на новобългарската печатна книга – 1806 г. – към 1793 г. Проблемът за обхвата е правилно решен от Балан, който не включва в трудовете си подобни издания, а прилага и народностния критерий.
Независимо че остава в ръкопис, “Книгописът” на В. Манчов е първият изработен след Освобождението списък на отечествената книжнина за периода от възникването ? през 1806 г. до 1884 г. включително. Той има характер на репертоар, но е с опростена структура, т.е. не съдържа справочен апарат.
М. Стоянов определя “Книгописа” като “първи опит за създаване на текущ хронологичен български книгопис, и то в Народната библиотека в София”, но ние не можем да се съгласим напълно с видния библиограф. По замисъл и изпълнение трудът на В. Манчов е РНБ, а само в частта си за периода 1881-1884 г. – времето, през което Манчов работи в библиотеката, е с характер на ТНБ. Но тя поради ръкописната си форма не е в състояние да изпълни изконната си информационна функция. М. Стоянов обаче е абсолютно прав в твърдението си, че трудът на Манчов единствен документира в хронологична форма излезлите от 1878 до 1884 г. български книги и други видове издания. И с право съжалява, че начинанието не е продължено, тъй като днес можехме да имаме хронологичен опис на книжнината ни най-малко до 1897 г. – до създаването на ТНБ.
Изложените факти не оставят никакво съмнение, че сред видните следосвобожденски библиографи следва да се прибави името и на В. Манчов. Обобщени, приносите му са няколко. Той е първият продължител на делото на К. Иречек в областта на РНБ. Неговият “Книгопис” е междинно звено между книгописите на Иречек и на Балан. Със своя акт В. Манчов вписва името си в историята на ТНБ. Той пръв след Освобождението се опитва да следи текущо новоизлизащите книги, и то върху основата на постъпленията в Народната библиотека в София – дейност, предхождаща опитите на Ал. Теодоров-Балан от 1885 г., но останала неизвестна досега. Тя не е отбелязана и при честването на 90-годишнината на ТНБ, документирано в сборника “90 години законодателство за задължителния депозит и текущата национална библиография на България” (1988). Може да се приеме, че “Книгописът” на В. Манчов в частта си от 1881 г. насетне е своего рода предходник на “Библиографическия бюлетин”. Жалко, че поради скромност или служебни за времето си причини той работи инкогнито и не дава публичност на библиографските си занимания. В. Манчов има още един съществен принос – той пръв въвежда библиографската дейност в библиотеката и поставя началото на интеграционната връзка между българската библиография и институцията “библиотека”.
Докато В. Манчов съставя нов книгопис, през 1882 г. Ал. Теодоров-Балан започва да събира сведения за допълване “Книгописа” на К. Иречек. Тази стъпка обикновено се обяснява с по-късното му признание за ранното осъзнаване на обстоятелството, “че без книгопис не е възможен никакъв критичен поглед въз движението, характера и степента на духовната култура у един народ” [29]. Изтъквали сме го и ние, но препрочитайки автобиографичната му “Книга за мене си” [30], стигаме до извода, че патриотичният порив у Балан към отечествената книжнина и библиографирането ? е събуден по време на ученичеството му в Болградската гимназия от неговия учител В. Д. Стоянов. Ето какво пише Балан за своя учител: “Като деловодитель на дружеството [Българското книжовно дружество – доп. Д. П.] Стоянов “уреждаше” неговото “Периодическо списание”… До 1878 г., когато дойде в Болград, бяха излезли 6 книжки; след това деловодитель и уредник стана Тодор Пеев от Етрополе. Надъхан с възторжени мисли за слава и напредък на славените, за просвета на българите още от Прага – това историческо котило на славянщината, Стоянов пренесе вдъхновението и възторга и в Болградската гимназия. Не само като учител по български език и книжнина, но и като домашен съветник на учениците за самообразование и за български дух, той произведе и в училище, и в общество най-благородните пориви” (с.45). Следователно благородният порив у Балан към българската книжнина кълни още в Болград, а в Прага – “град на европейската култура” според собственото му определение, прераства в синовен дълг към отечествената култура. И той го изпълнява с достойнство до края на живота си. Най-крупният му труд в това отношение е репертоарът “Български книгопис за сто години. 1806-1905” [31], запаметил върху страниците си библиографските сведения за националната ни печатна книжнина, създадена през първия век от нейното съществуване.
Първоначално Балан си поставя за цел да допълни само “Книгописа” на Иречек, но под влияние на чешкия историк и на преотстъпените от Д. Панайотов и Д. Стойнов материали той премисля решението си и изработва “вече за издание книгописа до Освобождението”, като оставя за дял втори “книгите след това събитие” [32].
Интелектуалното приятелство между Иречек и Балан се гради преди всичко на епистоларна основа. Те по всяка вероятност не са се срещали по това време, тъй като от 1879 до 1884 г. Иречек е в България, Балан – в Прага. Началото на кореспонденцията им е поставено от Балан през 1882 г. – годината, през която започва да допълва Иречековия книгопис. Дисциплинираният и с чувство за отговорност стипендиант на Министерството на народното просвещение се представя на министъра Иречек, като му дава пълен отчет за заниманията си в Лайпциг [33]. Безспорно е уважението, с което Иречек се отнася към бъдещия учен библиограф. С негова подкрепа е удължен срокът за специализацията му в Лайпциг. Положителното отношение на Иречек към Балан и изразеното признание е документирано на страниците на редица автентични източници. Например в писмото отговор на Балан четем: “С голямо внимание следих в подлистника на [в.] “Марица” превода на моите пътнически очерки, който по езика не може да е направен от другиго освен Вас” [34]. Преводът наистина е направен от Балан.
След известно прекъсване кореспонденцията между двамата учени е подновена през 1886 г. от К. Иречек. Той моли утвърдилия се вече езиковед за някои справки във връзка с подготовката на книгата си “Пътувания из България” (1889). Прави впечатление, че в писмата до 1889 г. никой от двамата не засяга библиографски въпроси. Едва в писмо от 24 април 1889 г. Балан пише: “Тъкмя се да представя на книжовното дружество за напечатване едно допълнение към Вашия книгопис. Около 300 броя нови книги ще му придам до 1870 година… От 1870 година насам книгите от нашата литература ще съставляват други отделни брошури или части… Ще Ви бъда крайно благодарен, ако ми дадете някои насоки” [35]. От този текст става ясно, че Балан не е знаел за намерението на Иречек да продължи книгописа си. Иречек се отзовава на молбата на начинаещия библиограф и го съветва: “Ще сторите по-добре да я издадете цяла и с книгите, изброени в мой опит, когато са толкова допълненията; ако обичате, ще Ви ги изпроводя” [36]. От следващите писма се разбира, че Балан известно време прекъсва работата си по книгописа и през 1892 г. отново се обръща към Иречек за съвет, като му предлага да направи допълнено издание на неговия “Книгопис”, което да публикува от името на двамата. “За да личи в повторното издание – предлага той на Иречек – кои са Вашите материали от издадения от Вас книгопис, след всяка записана от Вас книга ще стои буквата “j” [37]. По-нататък пояснява каква ще бъде структурата на бъдещото издание и пита дали да остави неговия предговор, като го допълни с някои бележки. В отговор на тези предложения Иречек съветва: “Моя предговор оставете настрана: аз сега след 20 години пръв път взех в ръката си и днеска щях да напиша съвсем друго нещо. Много криво направихте, дето подготвихте книгописа в първата част пак до 1870 г. Тази година е съвсем случайна. Истинската граница е 1877 г., Освобождението: паданието на турското господствувание, преставание на печатниците във Влашко и в Цариград и отварянето на нови печатници в освободена България” [38]. Иречек обръща внимание на Балан, че и в библиографията би трябвало да се прилага общоисторическата периодизация – подход, утвърден днес в РНБ, а и в някои други видове. Така под ръководството на Иречек Балан съставя нов по-пълен репертоар на българската възрожденска книжнина – “Български книгопис. Дял първи. От времето на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641-1878”), издаден през 1893 г. като приложение на т. 9 на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Балан приема първоначално “Абагар” на Филип Станиславов за първата новобългарска печатна книга, но греши годината на издаване – тя е 1651, а не 1641 г. По-късно той поправя грешката си.
“Български книгопис. Дял първи” регистрира 1166 заглавия на книги, вестници, списания, географски карти и други видове документи, т. е. той е обща библиография. Трудът на Балан също е анализиран библиографски много добре [39], затова и в този случай няма да правим подробен анализ, а ще се опитаме да разкрием непознати моменти около неговото прерастване във фундаменталния репертоар “Български книгопис за сто години. 1806-1905” и да изтъкнем приносите на Балан за развитието на РНБ.
Въпреки голямата си ангажираност като учен и ректор на Висшето училище (дн. Софийски университет “Св. Кл. Охридски”) Балан продължава да събира “градиво” за втората част. Междувременно, приет с интерес от културната общественост, “Дял първи” е допълнен от някои автори, които се изявяват и като библиографи. Първите добавки и поправки са от Юрдан Иванов [40]. Бележките му са относно някои вестници и списания, които той познава добре. Балан му отговаря и между двамата се получава известна книжовно-библиографска полемика, отразена на страниците на издавания от Ю. Иванов в. “Югозападна България” и на сп. “Български преглед” [41]. Допълнения към “Дял първи” правят още Стоян Аргиров, Илия Кермидчиев и Никола Начов [42]. Независимо че идват от страна на библиотечно-библиографските среди, допълненията още веднъж засвидетелстват отношението на част от културната общественост към репертоара на отечествените книги.
В процеса на издирването на материалите Балан известно време се колебае докъде да ограничи втората част. Какви са били разсъжденията му при вземане на окончателно решение узнаваме от изповедната статия “Рождение и отречение на един столетник”. “Ала до кой съвременен предел биваше да простра аз втория дял на книгописа – размишлява той, до кое знаменито събитие или доба: дали до почетъка на 1897 год., когато се обяви у нас една законодателна разпоредба от голямо значение изобщо за книгописните интереси, именно “Закон за депозиране на печатни издания в библиотеките в София и Пловдив” – разпоредба, която премахваше една от най-големите спънки за вярна и пълна книгописна работа? Или да причакам с края на втория дял близкия тогава свършек на деветнадесетия век? Или пък да докарам описа на печатните книги, списания и вестници до стотната година от 1806 насам?” [43]. Разсъждавайки по този начин, Балан взема най-доброто от историческа и културна гледна точка решение – да ознаменува стогодишнината на новобългарската печатна книга. Във връзка с взетото решение той предлага на Българското книжовно дружество “да устрои на 25 ноември 1906 год. юбилей”, който да отбележи тържествено това велико за българите събитие.
Съобразно замисъла си за юбилея Балан влива “Дял първи” в общия репертоар “Български книгопис за сто години”, който определя като “дар за столетницата книга”. Трудът, отпечатан през 1909 г. от името на Българското книжовно дружество, съдържа 15 258 описания на книги, вестници, списания, географски карти, ликове – изобщо отразява всеобхватно всички видове документи, излезли до определената крайна дата. След двадесетгодишен “духоморен труд” Балан влага към българската култура библиографския образ на отечествената книга за първото столетие на нейното съществуване в печатна форма. Преди да изтъкнем обаче значението на репертоара и приносите на Балан за развитието на РНБ и на българската култура, искаме да обърнем внимание на един факт, който не е засяган досега – да подчертаем приноса на Балан за създаване на по-широко обществено отношение и съпричастност от страна на българската интелигенция към репертоара на националната книга.
Първата стъпка в тази насока Балан прави със статията си “Книгопис” (“Периодическо списание”, 1885, № 16), но пряка ангажираност постига малко преди отпечатването на репертоара. В посока към това заключение ни поведе писмо от Боян С. Дацов, редактор на сп. “Домакинство”, до Балан, съхранено в личния му архив [44]. То е от 26 януари 1906 г. и в него авторът съобщава на Балан: “В бр. 741 на в. ”Ден” срещнах хубава статия “Стогодишница на българската нова книга, писана от Вас с един позив към всички онези, които са работили и работят на книжовното поле през стогодишнината 1806-1906 г., като ги замолвате да Ви дадат онези необходими сведения, които Ви са нужни за съставянето на “Български книгопис” (а. е. 454). Във в. “Ден” наистина има такава статия. В нея Балан разяснява достъпно и ясно, че “нова българска книга е оная, която и по език, и по съдържание се отличава от своята предходница, от старата книга” [45]. По-нататък с патетичен тон той убеждава своите читатели каква огромна роля играе книгата в историята на българския народ: “Тая година – съобщава Балан – на 25 ноем. ще се сключи първото столетие на българската нова книга. Ако има предмет, които заслужава помена, оценката, почудата на целия български народ, то е неговата книга… То е книгата, с която българският народ и занапред ще поддържа в света себе си като член на човечеството… Като съм се наел да съставя за тая цел “Български книгопис”, намислил съм да направя от тая книга колкото се може по-ценен извор за различни книжовни справки. Покрай описа на всяка книга ще отбележвам де може да се прочете за нея най-добрата домашна оценка; а желанието е да посоча и по-важните лични вести за всякой работник в книжнината от тия години, бил той съставител или преводач. Ний задълго още няма да притежаваме речник на българските книжовници.“ Апологията, която Балан прави на българската книга като най-велико творение на нашия народ, е не само емоционална, но и културологично точна, затова едва ли се нуждае от коментар.
Във връзка със замисъла си да състави изключително ценен за книжовни справки репертоар Балан моли авторите да му изпратят биографични сведения за себе си и списък на произведенията, а също така и за други лица, които познават. Ако се съди по запазените в личния му архив материали (БАН – НА, ф. 109к.), писма заприиждат от цялата страна. Статията е поместена в броя на в. “Ден” от 24 януари, а едно от първите писма е писано на 26 януари и показва готовността на авторите да предоставят на Балан своевременно нужната му информация. То е на Петър Завоев от София (а. е. 480). Писма пристигат от Варна (а. е. 479), от Пловдив (а. е. 472), от Кюстендил (а. е. 458), от с. (дн. гр.) Сухиндол, Великотърновско (а. е. 428). В писмо от 1909 г. авторът от Сухиндол – М. К. Вачков – пита Балан дали “Български книгопис” е отпечатан и ако е, би искал да му се изпрати един екземпляр с наложен платеж (а. е. 428). Това показва, че някои автори проявяват по-сериозен интерес. Те биха желали да притежават репертоара, било от тщеславие, било от патриотичен интерес. По устни сведения на мой студент узнавам, че “Български книгопис за сто години” се пази като семейна реликва в Казанлък от потомци на учители. Той вероятно е пристигнал там още след издаването му и е закупен със същите мотиви.
Едно от писмата съдържа факт, които ни дава основание да предположим, че сведенията са изисквани и по служебен път. То е изпратено от учителя Христо Добрев от с. Полатово, Пловдивско, и започва с думите: “Съгласно Окръжно писмо на Г-н Окр.[ъжния] инспектор под № 1792 от т. г. [1906 – доп. Д. П.] чест имам да Ви дам следните сведения за себе си, понеже и аз съм вложил, макар и съвсем малък трудец в нашата книжнина…” (а. е. 468). Може да се допусне, че пловдивският инспектор по собствена инициатива е съставил въпросното окръжно разпореждане за учителите с цел по-сигурно да се услужи на Балан, респективно да се помогне за съставянето на репертоара на българската книга. То е могло да се състави и по аналогия на други подобни действия от онова време за издирването и събирането на българските културни ценности.
В архива на Балан се наброяват повече от петдесет-шестдесет подобни писма и бележки (а. е. 203, 259, 331, 337, 348, 393, 426, 431, 443, 445, 468, 470, 490, 516, 522, 529, 530, 554 и др.). Те вероятно са били далеч повече, но са се разпилели. Но и запазените са достатъчно показателни за интереса, който Балан събужда към репертоара на българската книга сред интелигенцията от цялата страна, най-вече учителската, която е най-многобройна. Освен това чрез своето обръщение Балан повдига самочувствието на авторите на българската книга и същевременно показва значимостта ? за авторитета на българския народ между останалите народи. От друга страна той разкрива и значимостта на репертоара за историята на българската култура, както и мястото му като съставна част на националната ценностна система.
Балан предава първата част от “Книгописа” за отпечатване през август 1906 г., а отправеният апел за предоставяне на материали е от 24 януари с. г. Възниква въпросът: защо изисква тези сведения толкова късно? Отговорът се съдържа в изповедната му статия “Рождение и отречение на един столетник”, в която изплаква огорчението и обидата от издателя на “Български книгопис за сто години ” – Българското книжовно дружество, поставило обидното за автора заглавие “Материали” [46]. “Аз съм изключил – обяснява Балан – из “Български книгопис, дял първи” 1893, когато аз съм го вместил в столетника, оценките за отделни книги и имената на преводачите в азбучния ред на описите, с цел да средя тия податки, дори с биографични означения за отделните книжевни работници в особни показалци; … Не съм ги дал – вини ме “забележката” на Дружеството, и съм се озовал в “противуречие” между план и изпълнение. А как ще ги дадях, когато Дружеството произволно спря печатането на книгата веднага след свършека на системския показалец и без да се споразумее с мене относно останалото?” Видно е, че Балан е искал да снабди репертоара с анотиран именен показалец и показалец на рецензираните издания. Тъкмо затова той моли авторите от цялата страна да му изпратят биографични сведения. А списъците им са му били нужни за последна сверка на данните.
Балан мисли изключително модерно. Той се стреми да разшири в максимална степен информационните възможности на книгописа и да го направи “колкото се може по-ценен извор за различни книжовни справки”. Освен това още в началото на ХХ в. той осъзнава потребността от биографичен речник на българските автори – задача от изключителна важност за българската култура, но и трудно решима за един библиограф. Балан е максималист в библиографските си виждания, но много далновиден за времето си. Известно е, че идеята му за такъв речник се решава през последните десетилетия под формата на т. нар. авторитетна картотека, която се препоръчва от Международния конгрес по библиография, проведен през 1977 г. в Париж. Този факт още веднъж доказва, че не сме изучили докрай библиографските приноси на патриарха на нашата библиография, но това е друг проблем.
Отпечатването на репертоара се оказва истинска одисея за Балан, която оставя дълбока рана в неговата душа чак до края на последните му дни. Откритите и регистрирани на 175 страници грешки карат Българското книжовно дружество и най-вече недобронамереният към Балан проф. Любомир Милетич да поставят на “Книгописа” подзаглавието “Материали”, с което всъщност отричат двадесетгодишния труд на библиографа. Това изисква да се спрем по-подробно на въпроса как се приема “Книгописът” от културната общественост, най-малкото от най-видните ? представители и от формиращата се тогава библиотечно-библиографска общност. Отговор дават рецензиите, посветени на “Книгописа”, част от които са разгледани от М. Въжарова в статията ?“Александър Теодоров-Балан като библиограф” – единствената до този момент публикация, която обгръща цялата библиографска дейност на Балан [47]. Авторката изтъква високата оценка, дадена от акад. Н. Михов в доклада му пред Международния конгрес по библиография в Брюксел (1910), в която се казва: “Български книгопис за сто години” е един свод на цялата книжовна продукция на България. Той заместя и допълня всички предшествуващи го библиографски трудове… Трябва само да съжаляваме, че неговата [на Балан – доп. Д. П.] библиография има само един показалец по области на знанието, което е недостатък. Вярваме обаче, че Българското книжовно дружество не ще закъснее да ни даде и другите показалци, изработени от Ал. Теодоров-Балан” [48]. По достойнство оценява труда и другият виден библиограф от началото на ХХ в. – Н. Начов, особено във втората си рецензия от 1918 г. В нея той подчертава: “Ето една ценна книга! Тя е, тъй да кажа, инвентар на всичко, що е напечатано на новобългарски език в продължение на един век, що е родила и превела българската мисъл, що е създала българската реч, над която са работили хиляди човеци. Тая книга още е мерило и за самите нас, и зад пред външния свят за нашето умствено, културно и икономическо състояние…” [49]. Думите на Н. Начов изразяват не само високата му оценка, но са показателни и за това, че най-изтъкнатите библиографи от началото на ХХ в. гледат на репертоара като на национален културен документ, че възприемат РНБ като мерило за цялостното развитие на българската нация.
На още по-високо равнище е рецензията на Ячо Хлебаров – представител на плевенската библиотечно-библиографска школа, поддържала сериозни контакти с Международния библиографски институт в Брюксел. Той започва рецензията си със съжаление, че “като се не смятат обикновените вестникарски антрефилета и шаблонни редакционни бележки”, “Книгописът” не е срещнал нито една сериозна оценка, каквато заслужава Балановият труд”. “Като че ли у нас – продължава авторът – въпросите из областта на националната библиография не интересуват никого, освен неколцина работници в тази област” [подч. Д. П., 50]. Хлебаров несъмнено има право като съвременник, той е очаквал публикации не само от библиографите, но и от други видни представители на културната общественост. Такива обаче не се появяват.
Изречението, съдържащо тъжната констатация на плевенския библиограф, е от особено значение и за историята на българската библиография изобщо. В него Я. Хлебаров за пръв път у нас използва термина “национална библиография”, и то във време, когато започва по-широко да се употребява в Западна Европа. Може да се съжалява, че българските библиографи значително по-късно го въвеждат в по-активен оборот – едва в края на 50-те години на ХХ в. Дотогава националната библиография се назовава обикновено с израза “български книгопис”. Нещо повече – Я. Хлебаров показва и познания за състоянието на националната библиография в европейските страни. “Почти у всички културни народи – изтъква той – отдавна съществуват пълни книгописи (каталози), даже по няколко, на книжовното им производство, по които могат най-лесно да се правят справки… Ще спомена за класическия труд на Естрайхера (Полша): Полска библиография, в която е даден пълен преброй на трудовете на всички автори (XVI, XVII, XVIII, XIX векове)…, каталозите на Хинрихс, по които може би се е ръководил г. проф. Теодоров-Балан при съставянето на своя книгопис – Кайзер и Петцолд в Германия; на Лоренц и Вале във Франция. Там всеки може да се ориентира всред огромната книжна маса, а у нас не знаем дори какво има.” В тази връзка ще припомним, че именно известният немски библиограф Ю. Петцолд е един от първите автори, употребили термина “национална библиография”. Той се среща в труда му “Bibliotheca bibliographica” (1866). Терминът се използва и на първия Международен библиографски конгрес, проведен в Брюксел през 1910 г., с чиято работа Я. Хлебаров е много добре запознат.
Рецензията на Я. Хлебаров е ярко свидетелство за проявяващия се вече у нас в началото на ХХ в. интерес (макар и с единични изяви) към състоянието на РНБ в напредналите европейски страни – Англия, Франция, Германия и славянска Полша. От друга страна тя е показателна за мястото, което се отрежда на РНБ в новото културно строителство у нас.
Рецензията на Я. Хлебаров съдържа и някои критични моменти, които не са от особено значение. Авторът се стреми преди всичко да изтъкне състоянието на българската РНБ и приноса на Балан за нейното развитие. В заключение той отбелязва: “Книгописът” на г. проф. Теодоров-Балан е единственото библиографско пособие за стогодишния период на българската книга. Нему трябва да се благодари сърдечно дето той пръв ни дава един толкоз пълен, точен и верен книгопис, съставен с рядка библиографична опитност и голяма любов към работата, нуждата от който всеки е чувствувал, когато се е опитвал да работи над някой въпрос… За дълги години неговият капитален труд ще си остане единствен в нашата национална библиография.” Тези думи на известния библиотековед и библиограф изразяват може би най-точно оценката, която заслужава “Книгописа” на Балан. Те са още по-ценни, защото са изказани от съвременник, от опитен в библиографията книжовник, от човек, добре познаващ европейската РНБ.
Най-високата оценка обаче идва отвън, ако и да е дадена от “родственик”. В архива на Балан открихме документ, свидетелстващ, че “Книгописът” е станал известен в Русия две години след отпечатването му – през 1911 г. Става дума за писмото на директора на Ровнинската учителска семинария (Ровно, Самарска губерния) П. Драганов (а. е. 470). Авторът е бесарабски българин и в писмото си до Балан признава, че живо следи научните му изяви. За репертоара пише, че узнал от последната книжка на сп. “Журнал Министерства народного просвещения” от 1911 г. Оценката му за него е изключително висока. Той определя труда на Балан като “действително монументален труд” и смята, че подобен труд “би бил събитие и даже епоха във всяка литература”. Днес, от дистанцията на цял век, оценката на бесарабския българин звучи още по-силно и исторически достоверно. Времето доказва, че “Български книгопис за сто години” е действително ярко явление в историята на националната ни библиография и култура. Надяваме се, че писмото на П. Драганов е доставило известно удовлетворение на наранения от Българското книжовно дружество библиограф, който с болка нарича библиографския труд “духоморен, че и неблагодарен”.
След оценките на най-видните библиографи – съвременници на Балан, следва да потърсим мястото на “Български книгопис за сто години” в историята на отечествената библиография и култура от гледна точка на съвременната библиографска наука.
На първо място може би трябва да се изтъкне, че репертоарът на Балан е явление от европейска величина за българската библиография в развитието ? до 1944 г. Той бележи първия апогей в историята на РНБ във времето, когато европейската РНБ изживява най-големия разцвет в историческото си развитие, а именно в края на XIX и първата четвърт на ХХ в. Това догонване на европейския процес по отношение на РНБ е огромен успех за отечествената библиография, възникнала с огромно закъснение в сравнение с европейската библиография.
Второ: “Български книгопис за сто години” е от значение не само за историята на РНБ. Той е най-високото достижение на българската библиография въобще до края на Първата световна война, когато започват да се вписват в историята ? аналогичните достижения на акад. Н. Михов в областта на библиографията по история на България. В трудовете на двамата големи учени библиографи по блестящ начин кристализира българската национална идея от края на XIX и началото на XX в.
Тези достижения обаче се дължат на личните усилия на големия български езиковед, литературовед и книжовник, на първия ректор на първото българско висше училище – Софийския университет – Александър Теодоров-Балан. Освен че съставя първия общ репертоар на новобългарската книга за един достолепен от гледна точка на историческата наука период, Балан успява да привлече вниманието на интелигенцията от цялата страна, да я направи съпричастна към библиографското описване на българската книга. Подобна оценка за ролята на Балан в историята на отечествената библиография дава през 70-те години на ХХ в. другият титан на РНБ от по-ново време – д-р Димитър Иванчев. Той твърди, че “потърсим ли началото на идеята за текуща и ретроспективна национална библиография в България, ще го намерим в последното десетилетие на XIX век, в онова десетилетие, което бележи върха в активността на българската библиография преди Девети септември. То е свързано с дейността на най-големите библиографи и преди всичко с името на Александър Теодоров-Балан, чиито библиографски трудове и книгописни “разправи” държаха буден интереса към библиографията” [51]. В тази оценка на Д. Иванчев се отбелязва още един принос на Балан към РНБ – идеята за ретроспективна аналитична библиография.
Накрая трябва да се изтъкне, че “Български книгопис за сто години” е вклад не само в историята на българската библиография и култура; той е принос в историята на европейската РНБ. “Български книгопис за сто години. 1806-1905”, представящ книжнината на българския славянски народ, възкръснал за нов духовен живот е съществен принос и момент от разцвета на РНБ в Европа в края на XIX и началото на XX в.
2. Диференцирано биб¬ли¬ог¬ра¬фи¬ра¬не на до¬ку¬мен¬ти¬те. Репертоарите на Юрдан Иванов, Валерий Погорелов и Стилиян Чилингиров

През 80-те години на XIX в. по щастлива случайност към библиографията се приобщава още един представител на следосвобожденската интелигенция. На 10 февруари 1888 г. н

Tedi4ka
01-09-2009, 08:46
9.Реферат

по Основи на библиографията





на тема

“БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА КНИЖНИНА. БЪЛГАРСКИ КНИГОПИС”


Векове след възникването на националната библиография в Европа, в средата на 19 век, вследствие формирането на българската нация, тя възниква и в България. В периода 1852-1944 година националните библиографии са непълни и не са съставени по определена научна методика. За начало на българската печатна книжнина, ръководството на българският библиографски институт и на Народната библиотека приемат 1806година.
След 1944 година ретроспективната национална библиография /РНБ/ се изгражда като стройна информационно търсеща система, динамична и отворена. Репертоарите, съставящи съвременната система се делят на три основни групи:
- репертоари на книги;
- репертоари на периодични издания;
- репертоари на друг вид издания.
В основата на съвременната система на РНБ стои репертоара „Българска възрожденска книжнина”, издадена в два тома и обхващаща периода 1806-1878 година. Неговата основна задача е пълното описание на българската печатна възрожденска книжнина. Д-р Маньо Стоянов съставя този репертоар в продължение на 10 години и въпреки неговото старание, все пак има някои празноти и неточности, породени отчасти от факта, че през разглеждания период Българска държава не съществува. От репертоара „Българска възрожденска книжнина” става ясно, че по това време в България са издадени 2000 книги и 96 списания и вестници.
Д-р Стоянов сам определя критериите за българска печатна книжнина /БПК/ и включва в репертоара:
- всички книги и периодични издания, писани на български език от българи или от чужденци;
- всички книги и периодични издания, писани от българи на чужд език;
- книги, писани на български и същевременно на чужд език.
Авторът въвежда понятието книжовник, което се отнася както за авторите на книги, така и за всеки българин, публикувал статия, учебно пособие, съчинение, дописка, художествено произведение и т.н. в разглеждания период. Материалите, за които се счита, че са авторски са поместени в първият том на репертоара, а тези с неизяснено авторство, заедно със служебните издания са включени във втори том.
Първият том на репертоара „Българска възрожденска книжнина” съдържа всички материали с установено авторство (8 900 библиографски единици), дори поместени под псевдоним или само инициали, което може да доведе до неточности, в случаи, че повече от едно лице пише под даден псевдоним, или когато зад инициалите се крият чужди вестници или агенции, от които е цитиран материала. Първият том се състои от четири дяла:
1. български книжовници;
2. служебни издания;
3. чужди книжовници и преводна литература;
4. периодика.
Имената на книжовниците са подредени по азбучен ред, дадена е кратка биографична информация, ако е известна. При всеки от тях са дадени всички произведения, дори и да са преводи на чужди материали, а после следват допълнителни сведения във формата на анотация. Нареждането на материалите за всеки автор е хронологично според датата на публикуване. Всички издания и преработки на едно съчинение са описани при първото издание, а следващите му издания, ако те са редактирани от други книжовници се споменават като препратки и при техните имена. Описанието е направено по сегашен правопис, като е предадено възможно най-точно, а репертоара съдържа множество фотографии на заглавната или друга страница. В случаите, когато липсва заглавие (статии, дописки) за такова се използва дата, обръщение, начални думи.
От позивите, обявите и другите материали, печатани на отделни листове, са включени само онези, за които са намерени данни.
Към втория раздел на първия том са включени описание на служебните издания, отпечатани от организации и институции.
Чуждите книжовници са групирани по национална и езикова принадлежност, а групите са наредени по географска и културно - историческа близост с българският народ. До името на автора са посочени годините на житейският му път, за да се отличи творческия период на автора и да се избегнат съвпаденията при еднакви имена.
При периодичните издания на първо място са изнесени заглавните, издателските и количествени данни, взети от първия или най - ранния известен брой, а в случаите когато липсва името на редактора в заглавното каре, то е добавено. Освен това се дават сведения и за характера на вестника.
В репертоара не са включени графичните произведения, тъй като те не принадлежат към книжнината, а географските карти са дадени само като добавка към атласите, които са описани като книги. Не са включени и ръкописите на възрожденските книжовници, с изключение на някои завършени и много ценни екземпляра.
Първият том е снабден с няколко показалци, в които са прокарани двата основни принципа при изграждането на репертоара – азбучният и хронологичният.
При все че в самият репертоар книгите нe са обособени в отделен раздел, а са прикрепени към името на автора и се губят в множеството материали, той е снабден с показалец - „хронология на книгите”, който дава по - ясна представа, но е отделен от корпуса на репертоара.
Във втория том са включени всички анонимни материали (20 800 библиографски единици). Той е изграден от три дяла: статии, дописки, летописи.
Статиите са подредени по заглавие, а в случай, че такова липсва: по дата и място, или по първите думи. На преведените статии е даден и източникът. И тук д-р Стоянов е поместил анотации на статиите, освен в случаите, в които съдържанието не е ясно. Статиите са систематизирани съобразно тяхното съдържание и количество по четири основни принципа: предметен, географски, хронологичен и азбучен, в няколко стотин тематични групи. Материалите за Българския народ и Турция са изнесени на първо място.
В раздел „Дописки” материалите са подредени по отбелязаните в съдържанието им селища и дати. Предадени са под формата на анотации, както и техните опровержения и допълнения. Селищата са упоменати с възрожденските им имена, но са подредени по сегашните.
Останалият материал - политическите прегледи и новини, служебните съобщения и разните вести и обяви е обединен под условното заглавие "Летопис". Той е хронологично подреден по години и вестници. Материалите са събрани по рубрики, както са във вестниците. Поради голямото разнообразие се налага сливане на рубриките или статиите на еднаква тема, както и създаване на рубрика „Разни”.
В четвъртия дял са включени художествени произведения като стихотворения, народни песни и др.
Във втори том д-р Маньо Стоянов добавя книги издирени след издаването на първи том, речник с непознати думи, както и календар за 19 век.
Томът е снабден с именен, предметен и селищен показалец.
В първия са включени всички лични имена, споменати в текста. Дадени са и някои титли, произход, местонахождение и др.
Трудът на д-р Маньо Стоянов "Българска възрожденска книжнина" все още е най-всеобхватният по отношение на значителния брой книжовници и произведения, включени в едно цялостно изследване на печатните извори за Българското Национално Възраждане. Въпреки наложените по обясними причини пропуски този репертоар лежи в основата на съвременната система на РНБ.
Репертоарът отразява не само книжовния живот в България през разгледания период, а в него е отразен целият бит, култура, традиции, жажда за свобода и вяра в собствените сили на народа.
В началото на 70-те години на миналия век, текущата национална библиография /ТНБ/ на България окончателно се изгражда като информационно търсеща система от най-модерен тип. ТНБ се реализира под формата на стабилна и хармонична система от осем серии бюлетини.
„Серия 1. Български книгопис” е най-старата серия в системата на ТНБ. В нея се регистрират всички книги, брошури, нотни, графически и картографски издания, издания на некнижни материали и на електронни носители, издания за слепи и нови периодични издания, излезли в Република България и постъпили в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” по Закона за задължителното депозиране на екземпляри от печатни и други произведения. В серията се регистрират новозапочващите през новата година периодични издания, а също така новозапочващи серии на книги. В Серия 1 по правило се регистрират издания с обем над 5 страници и тираж над 100 екземпляра оформени като книги с вложен редакционен труд.
„Български книгопис” излиза годишно в 12 книжки. Всяка от тях съдържа осем отдела: Книги и официални издания; Нотни издания; Графически издания; Картографски издания; Издания на некнижни материали и електронни носители; Издания за слепи; Издания в допълнителен тираж; Периодични издания.
Инфомационната структура е изградена на принципа на диференцираното представяне. Библиографските записи са разпределени по вида на изданията.
В отдел „Книги и официални издания” се регистрират монографии, сборници, брошури, ръководства, справочници, речници, учебници, художествени произведения и други. Не подлежат на регистрация издания под 5 страници. Особеното е, че тук се регистрират дневниците на Народното събрание.
Във втория отдел „Нотни издания” се регистрират музикални произведения, издадени самостоятелно или в сборници, учебна литература (солфеж) и др.
В отдел „Графически издания” се регистрират албуми със значителен изобразителен материал, с или без съпроводителен текст, книги-комикси, самостоятелно издадени гравюри, репродукции, портрети и нагледни пособия. Не се рагистрират плакати, илюстровани календари и картички.
В отдел „Картографски издания” се регистрират атласи и албуми с карти и планове, както и самостоятелно издадени карти и планове. Не се регистрират глобусите.
В отдел „Издания на некнижни материали и на електронни носители” са включени всички видове издания, които са обект на регистрация в „Български книгопис”.
В отдел „Издания за слепи” се регистрират всички видове издания на релефен (брайлов) шрифт. Те са прибавени към Серия 1 от 1998 година.
В отдел „Периодични издания” се регистрират първият брой или книжка на всяко ново периодично издание, издания с променени заглавия, както и самостоятелно издадени единични листове.
Всяка книжка има показалец на авторските имена, заглавия, колективни автори, а така също и показалец на новите серии. В края на всяка година всички книжки се обединяват за да се издаде Годишен указател. Този том играе ролята на свързващо звено на РНБ и ТНБ. Той има допълнителен справочен апарат: Показалец на изданията на чужди езици; Показалец на изданията, преведени от чужди езици; Показалец на изданията по издателства; Показалец на сериите; Географски показалец; Предметен показалец; Показалец по ISBN.
До началото на 1990 година бюлетинът се е издавал на всеки две седмици, а след това веднъж месечно. След 1991 година отпада руската схема и информационните модели на корпусите са съставени по УДК.
Описанията са подредени систематично по „Таблици на десетичната класификация” с поправки и допълнения, които я приравняват към международните стандартни издания на УДК. Класификационните индекси към библиографското описание са съобразени със същите поправки. Предметните рубрики имат всички библиографски описания, с изключение на художествената литература, справочници с общ характер, книги-игри, картографските издания.

zqpako
01-09-2009, 09:04
Ехо, ами мен ? :(

zqpako
01-09-2009, 09:20
Трябва ми сега !!! :x

Tedi4ka
01-09-2009, 23:02
Благодаря ти Тедичка страшна си!!! Дано да не злоупотребявам с търпението ти, но мога ли да те помоля за още една тема: Българска Възрожденска книжнина. Български книгопис : http://download.http://www.teenproblem.net/school/153038/bylgarska+vyzrojdenska+knijnina+bylgarski+knigopis/?search=7913850

Благодаря ти отново, супер си!!!! :)

Реферат

по Основи на библиографията





на тема

“БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА КНИЖНИНА. БЪЛГАРСКИ КНИГОПИС”


Векове след възникването на националната библиография в Европа, в средата на 19 век, вследствие формирането на българската нация, тя възниква и в България. В периода 1852-1944 година националните библиографии са непълни и не са съставени по определена научна методика. За начало на българската печатна книжнина, ръководството на българският библиографски институт и на Народната библиотека приемат 1806година.
След 1944 година ретроспективната национална библиография /РНБ/ се изгражда като стройна информационно търсеща система, динамична и отворена. Репертоарите, съставящи съвременната система се делят на три основни групи:
- репертоари на книги;
- репертоари на периодични издания;
- репертоари на друг вид издания.
В основата на съвременната система на РНБ стои репертоара „Българска възрожденска книжнина”, издадена в два тома и обхващаща периода 1806-1878 година. Неговата основна задача е пълното описание на българската печатна възрожденска книжнина. Д-р Маньо Стоянов съставя този репертоар в продължение на 10 години и въпреки неговото старание, все пак има някои празноти и неточности, породени отчасти от факта, че през разглеждания период Българска държава не съществува. От репертоара „Българска възрожденска книжнина” става ясно, че по това време в България са издадени 2000 книги и 96 списания и вестници.
Д-р Стоянов сам определя критериите за българска печатна книжнина /БПК/ и включва в репертоара:
- всички книги и периодични издания, писани на български език от българи или от чужденци;
- всички книги и периодични издания, писани от българи на чужд език;
- книги, писани на български и същевременно на чужд език.
Авторът въвежда понятието книжовник, което се отнася както за авторите на книги, така и за всеки българин, публикувал статия, учебно пособие, съчинение, дописка, художествено произведение и т.н. в разглеждания период. Материалите, за които се счита, че са авторски са поместени в първият том на репертоара, а тези с неизяснено авторство, заедно със служебните издания са включени във втори том.
Първият том на репертоара „Българска възрожденска книжнина” съдържа всички материали с установено авторство (8 900 библиографски единици), дори поместени под псевдоним или само инициали, което може да доведе до неточности, в случаи, че повече от едно лице пише под даден псевдоним, или когато зад инициалите се крият чужди вестници или агенции, от които е цитиран материала. Първият том се състои от четири дяла:
1. български книжовници;
2. служебни издания;
3. чужди книжовници и преводна литература;
4. периодика.
Имената на книжовниците са подредени по азбучен ред, дадена е кратка биографична информация, ако е известна. При всеки от тях са дадени всички произведения, дори и да са преводи на чужди материали, а после следват допълнителни сведения във формата на анотация. Нареждането на материалите за всеки автор е хронологично според датата на публикуване. Всички издания и преработки на едно съчинение са описани при първото издание, а следващите му издания, ако те са редактирани от други книжовници се споменават като препратки и при техните имена. Описанието е направено по сегашен правопис, като е предадено възможно най-точно, а репертоара съдържа множество фотографии на заглавната или друга страница. В случаите, когато липсва заглавие (статии, дописки) за такова се използва дата, обръщение, начални думи.
От позивите, обявите и другите материали, печатани на отделни листове, са включени само онези, за които са намерени данни.
Към втория раздел на първия том са включени описание на служебните издания, отпечатани от организации и институции.
Чуждите книжовници са групирани по национална и езикова принадлежност, а групите са наредени по географска и културно - историческа близост с българският народ. До името на автора са посочени годините на житейският му път, за да се отличи творческия период на автора и да се избегнат съвпаденията при еднакви имена.
При периодичните издания на първо място са изнесени заглавните, издателските и количествени данни, взети от първия или най - ранния известен брой, а в случаите когато липсва името на редактора в заглавното каре, то е добавено. Освен това се дават сведения и за характера на вестника.
В репертоара не са включени графичните произведения, тъй като те не принадлежат към книжнината, а географските карти са дадени само като добавка към атласите, които са описани като книги. Не са включени и ръкописите на възрожденските книжовници, с изключение на някои завършени и много ценни екземпляра.
Първият том е снабден с няколко показалци, в които са прокарани двата основни принципа при изграждането на репертоара – азбучният и хронологичният.
При все че в самият репертоар книгите нe са обособени в отделен раздел, а са прикрепени към името на автора и се губят в множеството материали, той е снабден с показалец - „хронология на книгите”, който дава по - ясна представа, но е отделен от корпуса на репертоара.
Във втория том са включени всички анонимни материали (20 800 библиографски единици). Той е изграден от три дяла: статии, дописки, летописи.
Статиите са подредени по заглавие, а в случай, че такова липсва: по дата и място, или по първите думи. На преведените статии е даден и източникът. И тук д-р Стоянов е поместил анотации на статиите, освен в случаите, в които съдържанието не е ясно. Статиите са систематизирани съобразно тяхното съдържание и количество по четири основни принципа: предметен, географски, хронологичен и азбучен, в няколко стотин тематични групи. Материалите за Българския народ и Турция са изнесени на първо място.
В раздел „Дописки” материалите са подредени по отбелязаните в съдържанието им селища и дати. Предадени са под формата на анотации, както и техните опровержения и допълнения. Селищата са упоменати с възрожденските им имена, но са подредени по сегашните.
Останалият материал - политическите прегледи и новини, служебните съобщения и разните вести и обяви е обединен под условното заглавие "Летопис". Той е хронологично подреден по години и вестници. Материалите са събрани по рубрики, както са във вестниците. Поради голямото разнообразие се налага сливане на рубриките или статиите на еднаква тема, както и създаване на рубрика „Разни”.
В четвъртия дял са включени художествени произведения като стихотворения, народни песни и др.
Във втори том д-р Маньо Стоянов добавя книги издирени след издаването на първи том, речник с непознати думи, както и календар за 19 век.
Томът е снабден с именен, предметен и селищен показалец.
В първия са включени всички лични имена, споменати в текста. Дадени са и някои титли, произход, местонахождение и др.
Трудът на д-р Маньо Стоянов "Българска възрожденска книжнина" все още е най-всеобхватният по отношение на значителния брой книжовници и произведения, включени в едно цялостно изследване на печатните извори за Българското Национално Възраждане. Въпреки наложените по обясними причини пропуски този репертоар лежи в основата на съвременната система на РНБ.
Репертоарът отразява не само книжовния живот в България през разгледания период, а в него е отразен целият бит, култура, традиции, жажда за свобода и вяра в собствените сили на народа.
В началото на 70-те години на миналия век, текущата национална библиография /ТНБ/ на България окончателно се изгражда като информационно търсеща система от най-модерен тип. ТНБ се реализира под формата на стабилна и хармонична система от осем серии бюлетини.
„Серия 1. Български книгопис” е най-старата серия в системата на ТНБ. В нея се регистрират всички книги, брошури, нотни, графически и картографски издания, издания на некнижни материали и на електронни носители, издания за слепи и нови периодични издания, излезли в Република България и постъпили в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” по Закона за задължителното депозиране на екземпляри от печатни и други произведения. В серията се регистрират новозапочващите през новата година периодични издания, а също така новозапочващи серии на книги. В Серия 1 по правило се регистрират издания с обем над 5 страници и тираж над 100 екземпляра оформени като книги с вложен редакционен труд.
„Български книгопис” излиза годишно в 12 книжки. Всяка от тях съдържа осем отдела: Книги и официални издания; Нотни издания; Графически издания; Картографски издания; Издания на некнижни материали и електронни носители; Издания за слепи; Издания в допълнителен тираж; Периодични издания.
Инфомационната структура е изградена на принципа на диференцираното представяне. Библиографските записи са разпределени по вида на изданията.
В отдел „Книги и официални издания” се регистрират монографии, сборници, брошури, ръководства, справочници, речници, учебници, художествени произведения и други. Не подлежат на регистрация издания под 5 страници. Особеното е, че тук се регистрират дневниците на Народното събрание.
Във втория отдел „Нотни издания” се регистрират музикални произведения, издадени самостоятелно или в сборници, учебна литература (солфеж) и др.
В отдел „Графически издания” се регистрират албуми със значителен изобразителен материал, с или без съпроводителен текст, книги-комикси, самостоятелно издадени гравюри, репродукции, портрети и нагледни пособия. Не се рагистрират плакати, илюстровани календари и картички.
В отдел „Картографски издания” се регистрират атласи и албуми с карти и планове, както и самостоятелно издадени карти и планове. Не се регистрират глобусите.
В отдел „Издания на некнижни материали и на електронни носители” са включени всички видове издания, които са обект на регистрация в „Български книгопис”.
В отдел „Издания за слепи” се регистрират всички видове издания на релефен (брайлов) шрифт. Те са прибавени към Серия 1 от 1998 година.
В отдел „Периодични издания” се регистрират първият брой или книжка на всяко ново периодично издание, издания с променени заглавия, както и самостоятелно издадени единични листове.
Всяка книжка има показалец на авторските имена, заглавия, колективни автори, а така също и показалец на новите серии. В края на всяка година всички книжки се обединяват за да се издаде Годишен указател. Този том играе ролята на свързващо звено на РНБ и ТНБ. Той има допълнителен справочен апарат: Показалец на изданията на чужди езици; Показалец на изданията, преведени от чужди езици; Показалец на изданията по издателства; Показалец на сериите; Географски показалец; Предметен показалец; Показалец по ISBN.
До началото на 1990 година бюлетинът се е издавал на всеки две седмици, а след това веднъж месечно. След 1991 година отпада руската схема и информационните модели на корпусите са съставени по УДК.
Описанията са подредени систематично по „Таблици на десетичната класификация” с поправки и допълнения, които я приравняват към международните стандартни издания на УДК. Класификационните индекси към библиографското описание са съобразени със същите поправки. Предметните рубрики имат всички библиографски описания, с изключение на художествената литература, справочници с общ характер, книги-игри, картографските издания.

Tedi4ka
01-09-2009, 23:05
Трябва ми сега !!! :x

znachi purvoto koeto e ne mi se karai ako obichash! i vtoroto neshto koeto iskam da ti kaja e ako si q nameril tazi tema vuv pomagalo togava da mi dadesh link i az shte ti q drupna (izvinqvam se no kirilicata mi zabi)

Librarian_girl
01-10-2009, 15:17
Няма за какво да се извиняваш на тоя неблагодарник, все пак ти не си длъжна да стоиш през цялото време пред компютъра и да пишеш теми на другите. За мен ти си супер готин човек и понеже скоро разговаряхме в скайп ти пожелавам успехи за напред. :)

Tedi4ka
01-10-2009, 21:04
Няма за какво да се извиняваш на тоя неблагодарник, все пак ти не си длъжна да стоиш през цялото време пред компютъра и да пишеш теми на другите. За мен ти си супер готин човек и понеже скоро разговаряхме в скайп ти пожелавам успехи за напред. :)

мерси много за милите думи аз напълно искренно ти казвам за теб че ти също си много готин човек и ти пожелавам много успехи за в бъдеще :)

pinkigirl
01-11-2009, 17:21
трябва ми съчинение на тема какво очаквам от света на професиите? плс :) :) :)

GlammGirl
01-13-2009, 12:24
http://download.pomagalo.com/29926/shema+za+syzdavane+na+sychinenie+razsyjdenie/?search=8119526

http://download.pomagalo.com/11641/rechta+na+strandjata/?search=8119600
http://download.pomagalo.com/22944/nemili+nedragi+analiz/?search=8119693
http://download.pomagalo.com/3544/na+proshtavane+analiz/?search=8119742
http://download.pomagalo.com/11099/kartinata+na+pobednoto+zavryshtane+v+stihotvorenie to+na+proshtavane/?search=8119768

ako moje da vecherta nqkoi da mi gi prati shte s1m supeeeeeeeeeer blagodarna :-) 10x predvaritelno mwaah :-)

sexa_na_kompleksa
01-13-2009, 12:58
Ще може ли това:

http://download.pomagalo.com/189358/moralyt++nujen+ili+ne/

http://download.pomagalo.com/48905/ima+ili+nyama+blagorodna+lyja/

Благодаря предварително!

gabi_94
01-14-2009, 16:52
http://download.pomagalo.com/69634/da+se+zavyrnesh+v+bashtinata+kyshta+dimcho+debelya nov/?search=8201552
http://download.pomagalo.com/67557/anazili+na+proizvedeniya+na+debelyanov/?search=8201763

а ще може ли тези :)

nia711
01-14-2009, 22:02
gabi_94 заповядай :)
http://4storing.com/0ppwg/4c78d4cc27b793bb7986ed9ece98aeee.html
еднакви са и двата текста :)

PiNk_GiRl
01-15-2009, 15:47
http://download.pomagalo.com/79546/katalitichnoto+deiistvie+na+enzimite+vyrhu+reakcii ite+v+choveshkiya+organizym/ - pls speshno e :(

nia711
01-15-2009, 16:07
PiNk_GiRl заповядай ==>цЪк (http://4storing.com/c9lht/7f09b28336723c38fc9a0b8e41420308.html)

gabi_94
01-15-2009, 22:13
gabi_94 заповядай :)
http://4storing.com/0ppwg/4c78d4cc27b793bb7986ed9ece98aeee.html
еднакви са и двата текста :)

много ти благодаря :) , обаче е късно, направих си класното днес и не съм прочела това :(

nia711
01-15-2009, 22:32
gabi_94 заповядай :)
http://4storing.com/0ppwg/4c78d4cc27b793bb7986ed9ece98aeee.html
еднакви са и двата текста :)

много ти благодаря :) , обаче е късно, направих си класното днес и не съм прочела това :(
ооъ съжалявам :( :-k

sexa_na_kompleksa
01-16-2009, 13:08
Ще може ли това:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/189358/moralyt++nujen+ili+ne/

http://download.http://www.teenproblem.net/school/48905/ima+ili+nyama+blagorodna+lyja/

Благодаря предварително!

nia711
01-16-2009, 14:31
Ще може ли това:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/189358/moralyt++nujen+ili+ne/

http://download.http://www.teenproblem.net/school/48905/ima+ili+nyama+blagorodna+lyja/

Благодаря предварително!
заповядай http://4storing.com/dopfq/9744f7bfa1deff1e7d588ccf230382bc.html
http://4storing.com/b12vx/12dada900dfd179e86660eb4d56f5643.html

xpucuto
01-16-2009, 19:29
http://download.pomagalo.com/74853/totalitarnite+rejimi+v+rusiya+italiya+i+germaniya/?search=8303158 ТРЯБВА МИ СПЕШНО!!!

nia711
01-16-2009, 20:29
http://download.http://www.teenproblem.net/school/74853/totalitarnite+rejimi+v+rusiya+italiya+i+germaniya/?search=8303158 ТРЯБВА МИ СПЕШНО!!!
http://4storing.com/xwc8h/bff66d504479fef7ed08ba9fc644e07b.html
заповядай :wink:

sexa_na_kompleksa
01-17-2009, 07:17
Ще може ли това:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/189358/moralyt++nujen+ili+ne/

http://download.http://www.teenproblem.net/school/48905/ima+ili+nyama+blagorodna+lyja/

Благодаря предварително!
заповядай http://4storing.com/dopfq/9744f7bfa1deff1e7d588ccf230382bc.html
http://4storing.com/b12vx/12dada900dfd179e86660eb4d56f5643.html

Мерси много! : )

Bubles
01-17-2009, 17:46
http://download.pomagalo.com/86504/sravnitelna+harakteristika+mejdu+ahil+i+hektor+spo red+omirovata+poema+iliada/?search=8333092

http://download.pomagalo.com/45123/sravnitelna+harakteristika+na+ahil+i+hektor/?search=8333128

http://download.pomagalo.com/106819/sravnitelna+harakteristika+mejdu+ahil+i+hektor/?search=8333141

мерси предварително! :-)

xpucuto
01-17-2009, 17:54
1. Омировата поема-Илиада,е едно от най-значимите произведения на античната епоха.Нейната “мисия” е не толкова да пресъздаде десетгодишната война между троянските и ахейските племена,но чрез героите си да възвеличае добродетелите, достойните нрави,величието, смелостта и непреклоността,но и човешките пороци и слабости като гордостта,сребролюбието и властолюбието.
Най-обширно и просторно в произведението са представени образите на Ахил и Хектор,олицетворяващи не само божествеността и богоподобието,но и съчетаващи човешките слабости,изкушения, емоции и несъвършенства.
Ахил е епичният герой,който участва във войната не заради облагите,а за да докаже храбростта си,да възвиси паметта си,да съхрани своето име в историята,деянията му да не бъдат забравени.Но делата и постъпките му не са креативни и съзидателни,подтикнати от емоциите на един обикновен “простосмъртен”,а не полу-бог.
Неговият противник в суровата война е Хектор-той е не по малко храбър от ахейския пълководец.Неговата цел в тази война обаче не е дори и желанието за лична облага,а чувството за дълг и за обич към своя народ,който ще бъде сполетян от пагубен край без ценната му подкрепа и помощ.
Най-добре са съпоставени и разгледани образите на двамата герои от автора в двадесет и втора песен.Тя може да бъде определена като кулминация и развръзка едновременно,тъй като предначертава изхода от войната,настъпил е “смъртен ден за Хектор”,но без него укрепеният град е погубен,не ще се спаси от гибелния си край.
Самото начало на двадесет и втора песен подсказва за гибелта на Хектор.Войската му е далеч от него,прибрала се в укрепената Троя,той остава сам срещу цялата ахейска армия.По този начина защитава доказаната с много усилия своя храброст и решителност,но не съзнава че падайки убит погубва и своя град,това,за което се бори да спаси десета година.Въпреки това той ще остане в историята като един от най-славните герои,понечил да се изправи дори и срещо полубог като Ахил.
От тази част на текста може да бъде изведена и ценностната система на античния герой,готов да се жертва в името на славата и всепризнанието себе си.
Неговият противник обаче-Ахил,макар и да не пада убит именно от ръката на Хектор,загива от меча на далеч по-недостоен герой-Парис.Неговата слава обаче също е пощадена от вековете и запазена,въпреки най-голямото изпитание-времето.То не прощава никому,съхранява и пази само най-ценното за бъдните поколения.
Бащата на Хектор също осъзнава за наближаващия част на смъртта на “чедото му любимо”:
Хекторе,чедо любимо!Не чакай в полето Ахила
Сам от другари отлъчен,та скоро смъртта да не срещнеш,
Паднал сразен от Пелида,защото е много по-мощен.
Не се вслушва обаче в бащиния съвет.Буйната му все още дори младежка кръв надделява над разума на олегнал господар.Не осъзнава какво страдание ще донесе на своите близки,слушайки най-големия си “враг”-омразата.Жаждата за мъст и за дългоочаквания край на продължителната война,които са над всичко останало.Ако спечели той,неговият народ е избавен от премеждията,но ако загуби,това го обрича на гибел.
Един от моментите в двадесет и втора песен,представящи неизмеримата,но може би и и равната сила на героите,е разширеното Омирово сравнение за тяхната гонитба около стените на укрепения град.Три пъти го обикалят те и никой не надделява за да стигне или избяга от другия.Така обаче е подсказана и недостатъчната смелост на Хектор да се изправи срещу Ахил.Той не е сигурен в своята сила,не е готов нито психически,нито физически да се изправи срещу него.Но и не желае да прекрати гонението,прибирайки се зад стените на града.
Чрез скритото сравнение с кръг,който няма начало и край отново авторът припомня за равенството между героите-никой не ще надделее над противника си.Макар и Хектор да не е определен като “богоравен” нито дори “богоподобен”,неговата сила е съизмерима с тази на “богоравния”
Преди обаче героите да влязат в пряк сблъсък,Омир прави кратка ретроспекция,представяща спокойния живот на троянци преди ахейското нашествие,предствя злините,които една война причинява,представяйки града преди и след нея.Независимо от целта,средствата са неоправдани.Може би за Омир спорът и войната за една жена са недопустими.Не е мислимо да страдат толкова много хора поради разприте между двама владетели.
Така напомня и за още една от причините,поради които се води войната-целта и се е изменила-от красивата Елена към несметните богатства на Троя.Любовта към Елена на сребролюбивия цар на ахейците-Агамемнон,е само предтекст за войната,алчността му отдавна е заменила най-висшите човешата човешка емоция-чувството на обич,любов.
Чувството на омраза в Ахил е водещо,именно тя го кара да изпитва ненавист към Хектор,убил най-добрия му приятел,негов почти брат-Патрокъл.Може би именно това е продиктувало почти “животинския” му гняв.Емоциите, а не разума диктуват постъпките.
Друга възможна причина за необладаемия му гняв е,че на подсъзнателно ниво съзнава,че и той може да падне убит от меча на Хектор,вероятно счита че той е виновен и за смъртта на Патрокъл,оставяйки го да излезе с неговите доспехи.А и немалко са разочарованията,претърпял в дългата война-не само губи приятеля си,но и голяма част от войската,губи и любимата си.В него се загнездва тъгата от постоянните загуби на всичко което обича.Счита,че убивайки Приамовото чедо,с мъките му е свършено,няма да страда толкова,ще е отмъстил приятеля си.
Един от основните епизоди на двадесет и втора песен е “съвещанието” на боговете.Тъй като героите са равнопоставени,равносилни, боговете трябвада решат на кого да отсъдят “смъртен ден”Техните съдби са “претеглени” на “везната”.Така чрез намесата не всевишните и всевластните ще се реши изхода на това изпитание.Настъпва часът на смъртта на Хектор.Прав се оказва баща му-цар Приам.Настъпва моментът,в който Ахила Пелеев ще го срази и така ще обрече Троя на гибел.Но макар и да е отсъдена смъртта на Хектор,Ахил не ще може да се справи без божията помощ.Атина Палада,предрешена като любимия на Хектор брат-Деифоб,се явява в полето за да го накара да подтисне страха си и да се изправи срещу Ахил.
Така подмамен в този “божествен капан”надделява над страха.Изправя се срещу Ахил,като веднага разбира,че е предаден от боговете.Макар и да прави опит да победи Пелеевия син,нищо не ще го спаси.
Преди обаче да влезе в двубоя,той дава обет на Ахил,че ако той го победи ще върне тялото му непокътнато.С тези си думи наистина доказва,че разумът и традициите,определени от самите богове са над всички емоции.
Не е обаче такова утношението на Ахил.Може би тъй като знае,че ще победи отказва да даде дума да върне тялото на своя противник на близките му,за да бъде погребано по наистина достоен за височияйшата му особа начин.Така Омир отново порицава яростта и подчинението на гнева.Слабостта на човека да се справи с него.
След като чедото на Приам пада убито,Ахил завръзва тялото му към една колесница и го влачи в праха след нея.Обругава го по най-недостоен начин,макар че тялото на Патрокъл е върнато непокътнато.Нарушава божиите канони,волята на тези,които му помагат за да спечели това сражение.Но никое дело не остава безнаказано.Той също ще бъде убит,макар и малко по-късно,но ще бъде пронизан не от велик владетел като Хектор,а от значително по-слабия Парис.
Но въпреки това славните му дела,храбростта му и неговата хитрост не могат да бъдат забравени.Неговата история ще бъде съхранена и пощадена от най-големия враг на словото-времето.Не ще потънат в забвение неговите славни походи.
Двадесет и втора песен завършва с описание на последиците от смъртта на Хектор в укрепения град,мъката,покрусата и унинието от смъртта на Приамовото чедо.
Но смъртта,както и Вазов по-късно казва в своето произведение“Опълченците на шипка”,не означава забрава.Една толкова достойна смърт обрича героя на славата,за която говори и Вазов.
Образът на Ахил също е утвърден като положителен-също не ще бъде забравен.Така чрез своите герои Омир утвърждава положителине и отрицателните черти на човешките нрави и характери,отрича сребролюбието,властолюбие о,гнева и кара хората да бъдат по-добри,да преосмислят себе си и ценностната си система.Същевременно представя и тези на древния човек и архаичния герой,прави едно от най-знаменитите исторически събития “публично достояние”-великата ТРОЯНСКА война.

xpucuto
01-17-2009, 17:56
Ахил и Хектор, двамата най-прочути герои в "Илиада", са носители на всички качества, които печелят всеобщото
признание и уважение на околните.Наред с храбростта, издръжливостта и дори жестокостта на войните, те носят в
себе си и най-нормалните човешки черти.
Aхил е син на цар Пилей и богиня Тетида. Като типичен епичен герой той също живее според ценностната си система
на своето време. Овладял го съвършенство изкуството да воюва, с уменията си да тича най-бързо, да хвърля копие
най-точно и винаги да бъде пръв в боя, Ахил всъщност доказва богоравноста на човешката прираода, макар че той
самият е полубог.
Пленителният, жертвоготовният герой на троянците Хектор е първороден син на царя на града
Приам и Хакуба.Той е най-храбрият
воин в боевете, но същевременно и много човечен по душа.
Хектор живее и воюва със съзнанието, че брани родината си. Води го чувството му
за дълг към общността на троянците. За него
е най-важно да се сръжава за родината и за народа си. За него е нетърпим срам да избяга далеч от битката като страхливец.
Той иска да бъде винаги доблестен, да влиза пръв в боя и да печели слава.
Славата е добродетел, който определя живота му на воин, и е неразривно свързана с поддържането на боен дух и всички войни
от племето. Хектор дава личен пример на своя народ, като влиза безстрашно в поредния двубой и с неудържимия си устрем вдъхно
вява останалите троянски герои.
В сравнение с Хектор, Ахил е обременен от друг вид чувство - честолюбието. Ахил се чувства наскърбен само поради
това, че Аге
мемнон му отнема неговия действителен дял от плячката. Гневен, но едновременно с това и с чувство за чест, той се
изправя срещу своя вожд. Не се съобразява с племенната йеархия и дори успява да разклати преклонението към Агемемнон.
Същевременно подчертава собственото си самочувствие на непобедим воин, като дори смята, че ахейците ще жалят за него,
след като напусне бойното поле. И наистина става така. Като че ли воинската мощ и заразяващия ентусиазъм на храбрия Ахил,
липсват на ахейците и те губят битка след битка.
Докато Ахил предизвиква страхопочитание със своята извънмерна сила, Хектор излъчва симпатия. Той е любив и справедлив
троянски вожд, чиито взаимоотношения с хората от близкия му роднински кръг са трогателни. Отнася се с разбиране и търпимост
към преките виновници за троянската война - красивата Елена и брат му Парис. Непримерим е към безгрижието, изнежеността
и ленноста на знатните троянски младежи, за които отбраната на града е повече развлечение, отколкото патриотичен дълг.
Човечност и вродена доброта бликват в сцената при раздялата на Хектор с обичаната Андромаха. Със съзнанието, че отива
на сигурна гибел, този любящ съпруг и баща намира сили да утеши своята любима.
Съпружеската и бащинската обич на Хектор, са сеизмерими с изключителна привързаност на Ахил към приятеля му Патрокъл.
За дълбочината на приятелското чувство у и иначе коравосърдечния Ахил съдим от покъртителната сцена, в която е
описана покрусата му от смъртта на предания Патрокъл.
И тук мовем да съпоставим благоста и мекотата в поведението на Хектор при раздялата със сина и съпругата, стихийноста
и избухливостта на Ахил при вестта за убийството на приятеля му.
В двубоя с Хектор, Ахил се води от личния си дълг към убития приятел Патрокъл, докато троянецът тази битка е битка на
честта му като вожд на троянците, макар съдбата на Троя да е вече решена от боговете.
В прочутия двубой Омир описва двамата изключително храбри мъже. И тук той отдава своето възхищение на Ахил и своята
симпатия на Хектор. Същевременно с това показва и цивилизованност а и душевното благородство на троянския герой и
варварската непримиримост на ахееца. Единият достойно посреща смъртта, а другият се поддава на омразата и
ожесточението, превръща се в свиреп звяр. Богоподобният Ахил е носител на доброто и злото, красивото и
грозното, благородството и жестокостта. Наред с низостта у него има и частица възвишеност, проличаваща
си при трогателната спогодба между ахейският герой и мъдрият цар Приам.
Ахил и Хектор носят белега на своята трагичност. Ахил може да избира между дълголетието и славата. Избира краткото,
но славно съществуване. Хектор е безпощаден срещу съдбата и волята на боговете. Той остава сам, изоставен от всички.
Ахил губи само собствения си живот, Хектор губи всичко - живот, семеиство, близки и роднини.

xpucuto
01-17-2009, 17:58
Сравнителна характеристика между Ахил и Хектор

От древността до нас са достигнали много малко литературни творби, които отразяват начина на живот на древните хора, тяхната религия и мироглед за живота. В достигналата до нас “Илиада” на древния певец Омир се разказва както за една тежка и продължителна война между троянците и древните елини, така и за техните най – известни герои. Герои като Хектор и Ахил притежаващи много качества. Изключителната физическа сила, издръжливостта, войнската доблест, чувството за чест, дълг и достойнство и способността да побеждават в битките ги правят идеал за подражание.
Синът на цар Пелей и морската богиня Тетида , най – бързия и най – храбрия сред ахейските войни е показан от Омир като смел, буен, властен, честолюбив човек с голямо сърце. Сърце неспособно да понесе потъпкването на човешкото му достойнство. В гнева си Ахил разклаща ритуалното в племето преклонение пред главатаря и същевременно подчертава собственото си самочувствие на непобедим войн.
“Смелост ти никога нямаш да тръгнеш с войската за битка,
ни на засада да идеш с най – храбрите между ахейци…
Всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила.”
Той е разумен защитник на справедливостта и правдата. Гневът му, който в определени моменти преминава в страшна ярост, е породен от чисто човешки страсти и се явява основа, около която се развиват действията в епоса, защото всичко случващо се след това е резултат от неговите постъпки. За разлика от повечето хора в тогавашния свят Ахил е притежавал чувствителност и сантименталност. Качества, които са рядкост в тогавашния суров свят. Свят на неизживяна любов, свят на мъки и страдания. След смъртта на най – добрия приятел на Ахил, той се превръща в нещо непознато ни до тогава:
“Като планински сокол-хищник, най-бързолетната птица,
мигом се спуска след гълъб, треперещ безспир от боязън,
който се стрелва встрани, но соколът със писък пронизен
жертвата вече настига с ламтеж да я сграбчи със нокти;
тъй и Ахил устремено летеше, а тичаше Хектор…”
Мразейки троянците заради това, което са причинили на него и Патрокъл, отношението му към Хектор е високомерно и презрително. Демонстрирайки високото си самочувствие, което накрая преминава в жестокост към “шлемовееца” има за цел да го освободи от цялата мъка насъбрана в сърцето му. Единствената му цел в живота е славата. Слава, заради която избира да умре. Предимството му пред сина на Приам е правото му да избира живота си. В края на епоса като опит да “опрости греховете си” Ахил преминава през катарзиса. Катарзис породен от спомена за баща му.
Би могло да се каже, че обективният епически разказвач Омир изпитва известно страхопочитание пред извънмерната сила на ахееца Ахил, докато отношението му към троянеца Хектор е далеч по – благосклонно, озарено от не скрито възхищение. Макар и сдържано, авторът на “Илиада” издава симпатията си към човеколюбивия и справедлив троянски вожд. Хектор се отнася с търпимост и разбиране към преките виновници за избухването на Троянската война. Не си позволява да съди или проклина красивата Елена, а упреците към брат му Парис издават неговата собствена непримиримост. За него не съществува отношението любов – дълг, а чиста и беззаветна преданост към родния град. Като типичен епически герой, той притежава същите качества като Ахил - и двамата са трагични герои.
Докато за сина на Тетида войната е професия и славата единствена цел, при Хектор не е така. Ахил няма собствено семейство. За “шлемовееца” войната е отбранителна и той участва в нея по задължение. Храбрият троянски вожд изразява най – пълно кредото си на герой, високо ценящ мнението на родово-племенния колектив:
“…срам ме е от троянци и дългополи троянки,
ако избягам далеч от битката като страхливец.
Мен ми не дава сърцето, понеже съм свикнал да бъда
винаги доблестен, пръв със троянци да влизам във боя,
за да печеля най – хубава слава за мене и татко.”
За разлика от Ахил, Хектор е спокоен,уравновесен и благороден. Притежава честност и родолюбие. При него съществува единство между емоционално и рационално. За него са най – важни интересите на колектива. Живее със спомена на своите разбити войски и го гнети мисълта, че е виновен за гибелта им. Изпитва любов към живота, неимоверно чувство за отговорност, неизменно чувство за срам от това, което ще кажат неговите другари. Той е човек смутен и изпълнен с тягостно очакване, тъжни мисли и трагични предчувствия. Трагизмът в неговия образ е обрисуван чрез коварството извършено от боговете, от ироничната насмешка на Ахил и от това, че последен научава за трагичната си участ:
“Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!
Вярвах, че брат ми, герой Дейфоб, беше тука пристигнал!
Той в крепостта си остава, а мен ме измами Атина.
Няма спасение!…”
Хектор е идеалът на Омир за човешка личност и се доближава до нашите съвременни представи за съвършена личност.
Образите на двамата герои в целия епос на Омир “Илиада” са изградени от автора с много любов и възхвала. За него те са идоли за войн и вожд. Но времето, в което живеят и двамата не позволява да се изградят други качества у хората като милосърдие и човечност. Епохата, в която те са се родили изгражда и възхвалява такива качества, каквито притежават и двамата предводители. За това те са запомнени, възхвалени и се изучават и до днес.

sexa_na_kompleksa
01-24-2009, 07:27
Ще може ли това:

http://download.pomagalo.com/31245/za+ili+protiv+abortite/?search=8634717

http://download.pomagalo.com/119852/moeto+otnoshenie+kym+dobrovolnite+aborti/?search=8634717

http://download.pomagalo.com/166626/nepylnoletnite+maiiki/?search=8634717

http://download.pomagalo.com/179036/za+ili+protiv+abortite/?search=8634717

http://download.pomagalo.com/50652/istinskata+lyubov/?search=8634732

http://download.pomagalo.com/8465/zashto+sa+bezcenni+svobodata+znanieto+lyubovta+pri yatelstvoto/?search=8634732

http://download.pomagalo.com/216403/da+obichash+znachi+da+izlezesh+ot+predela+na+sebe+ si+mui+aragon/?search=8634732

_summer_girl_
01-24-2009, 10:26
heyy..mojete li da mi svalite tezi ne6ta
http://download.pomagalo.com/103780/elektra+analiz/
http://download.pomagalo.com/9772/elektra+i+klitemnestra+dvata+vyzmojni+obrazi+na+je nata/
http://download.pomagalo.com/51078/elektra+ot+evripid/

Tedi4ka
01-24-2009, 12:41
За или против абортите




Това е една наистина много интерестна тема. Доста неща могат да се напишат по нея. И така нека започна. В целия свят, както и в България хората правят аборти, било то по собствено желание или не.
За или против абортите?! Всеки би отговорил различно в зависимост от неговата възраст, зрялост и пол. Ако питате мен обаче абортите трябва да се правят в краен случай. Сега нека да развием тази тема, за да видим дали изобщо има нужда от тях.
Нека започнем с това как мисли по този въпрос едно 15-годишно момче като мен. В днешните доста трудни времена има много случаи на бременни момичета, които все още не са пълнолетни. Откъде идва цялата тази бърхотия, обаче?! Е, това вече го знам. Всичко идва от това, че някакви си, дечица са решили, че сексът е за всички, независимо от тяхната възраст. То няма нищо лошо в това да се прави секс, но не и без предпазни средства. Все пак за какво са измислени всички тези видови презарвативи, противозачатъчни и т.н. Може би, ако научаваме по-късно, какво е това секс ще бъде по-добре, а?!
Сега ще разгледаме един доста срещан случай на забременяване на непълнолетна. Нека вземем момиче и момче, които са гаджета и са започнали да водят полов живот. Но един ден решават да го направят без предпазни средства и става белята. Тогава, ако не се вземат някакви мерки, било то медикаменти става едно доста нежелано нещо – момичето забременява. След това решението има два изхода – да го задържи или да направи аборт, ако не е достатъчно късно за това. В повечето случай обаче се взима решението да се направи аборт. Но това правилно ли е?! Да убиеш едно човешко същество все още неразвило се и плод на едно безумно решение. Ако двойката задържи детето, то целият им живот се прецаква, поради неразумните им действия. Но има и вариянт, в който момичето изчаква да се роди детето и го изоставя. Според мен това да се изостави едно беззащитно съсдание не е правилно. В какъв свят то ще израстне?! Само мисълта, че е изоставено ще го побърка. Е, вярно, че има и деца, които биват изоставени и преуспяват в живота, но това е много рядко срещано. А има и трети вариант, в който момичето трябва да абортира. Но трябва ли да се унищожава този невинен живот?! Аз мисля, че тази двойка ще трябва да задържи детето, колкото и трудно да им е.Въпреки, че всеки трябва да понася последствията от действията си, най-добре ще е те сами да си решат дали трябва да се направи аборт или да запазят детето.
Но нека го погледнем и от страната на възрастните. Доста от жените неискат да запазят децата си, а да направят аборт, понеже немогат да им осигурят бъдещето, което заслужават. В този случай мисля, че решението си е изцяло тяхно.А някой жени правят нежелани аборти, което е доста трудно да се преодолее, ако наистина това дете е плод на една чистта и невинна любов. Не съм нито за, нито против абортите при зрелите жени.
Въпреки, че се унищожават невинни човешки животи чрез абортите, те понякога са нужни. Но мисля, че абортите в света трябва да се намалят до минимум и това да се прави само в краен случай. Защото все по-малко хора искат деца, а по този начин цялото население бавно ще изчезне.

Tedi4ka
01-24-2009, 12:42
НА ТЕМА: МОЕТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ АБОРТА ПО ЖЕЛАНИЕ






Изготвил: Евгения Асенова Евгениева Проверил: доц. Д-р Чинчева
Специалност : Социални дейности
Iви курс; задочна форма на обучение;
Фак. № 0742509




Гр. Благоевград
Почти няма жена, която да не мечтае да стане майка. Мечтата за новороденото бебче се заражда от ранна възраст при жените и много често години наред живеем с нея. Оказва се обаче, че желанието е едно, а готовността съвсем друго. Не са единици случаите, когато жени с ужас и сълзи на очи виждат двете чертички на теста. Моментът не е подходящ, не е от специалния партньор или просто сега не искат да сa бременни и да раждат. Причините може да са много, но начинът по който се чувства жената в такъв момент е кошмарен и неописуем. Противоречията са много, емоциите ескалират и най-лошото е, че никой реално не може да ни помогне за най-доброто решение в такъв момент. Да носиш живот в себе си и да знаеш, че насила ще го отнемеш – това е драма за всяка жена. Колкото и да е сигурна, че това е правилното решение, мисълта не може да я напусне и да осъзнае, че това е разумният ход, защото, все пак, това е една човешка съдба. Това е едно дете. Нейното дете!
Всяка година в България около 50 000 жени правят аборт.Това е стресиращата, но реална ситуация за нашата страна и общество. Основната причина за абортите са неправилната контрацепция и ниската информираност за предпазване от бременност, което си е направо потресаващо. В крайна сметка живеем в XXIви век, където вече има много и разнообразни методи за контрацепция и всяка жена може да избере сама за себе си и с помощта на гинеколог най-подходящият от тях.
За мен абортът се равнява на една средно тежка операция и оставя психологическа травма за цял живот. Моето конкретно отношение спрямо абортът по желание е отрицателно. Аз немога да си представя как в мен ще е заченат живот и аз ще го убия, защото дори и до третата седмица (до когато е желателно да се прави аборт ) да не се е формирал човек, то си е нещо живо, то е истински живот. Смятам, че още когато ембрионът е много малък, още в самото начало на зачеването, жената се привързва към това същество и тя започва да го възприема като нейното собствено дете. Мисля, че психологическата травма, която преживява жената, направила аборт по желание или по медицинско предписание е една и съща. Може би тук доста хора биха се противопоставили на моето мнение, защото в единият случай бебето е желано, а в другият – не, но нали и в двата случая манипулацията е една и съща, и в двата случая се извършва убийство на нещо живо, нещо неповторимо. Чрез абортът ние отнемаме шанса за живот, ние не позволяваме на един индивид да се наслади на живота, да се реализира, да види това, което ние сме видяли. За мен това е проява на животинска жестокост и изключителен егоизъм и безотговорност. Та нали целта на човека е точно тази – да се роди, да порастне и да остави поколение? Нали човекът се социализира едва, когато създаде семейство? Да, за мен е точно така и мисля, че няма нищо по-свято от това да имаш възможността да дариш живот, да дариш шанс. Толкова много жени по света нямат тази вазможност за цял живот. Те немогат да изпитат насладата и неповторимото удоволствие от това да дадеш шанс на едно малко същество да се роди и да живее нормално сред своите себеподобни. Тези жени чакат детенцето си като най-висш дар. Толкова много го искат, че животът им може да се осмисли само от появата на новороденото. На фона на тези човешки драми стои другата крайност – тези, които доброволно се разделят с възможността да дарят живот.
Нали децата са бъдещето на нашия свят? Защо толкова много жени забравят, че и те са дошли по този път и ако тяхната майка е взела същото решение и те нямаше да съществуват? Защо така често решаваме, че моментът не е подходящ за нов живот, а е подходящ за смърт?
Тъй като нашата държава е с тенденцията на застаряваща нация, аз смятам, че ако се намалят абортите по желание, значително ще се намали и степента на застаряване на обществото. Разбира се основната причина за застаряването на нацията е емигрирането на младите хора от държавата (което е реалност поради редица икономически проблеми в страната), но нека поне тези които оставаме в страната не допринасяме за по-бързото развитие на тази демографска ситуация.
Освен това всички хора в България са недоволни, че страната ни е на такова дередже, че сме малко население и че все повече и повече намаляваме, че българският етнос се стопява, но никой не си дава сметка, че ние самите сме отговорни за това. Искаме да настъпи промяна и нещата да се стабилизират, но никой не полага усилие за това. Всички чакаме някой друг да ни помогне и когато това не се случва отново сме недоволни. Смятам, че затова допринася и факта, че младите жени предпочитат да направят първо кариера, да се развият професионално и чак тогава да имат деца. Това е една от главните причини и за абортите в границата на 19-25 годишните жени. Съответно в по-късни години раждат по едно дете и с това се приключва тяхната репродуктивна дейност и функция. Дори има случаи, в които майките забременяват и с второ дете, ни правят аборт по желание по редица причини, които аз лично не одобрявам. Та нали раждането и отглеждането на дете е най-важното и най-хубавото нещо за една жена? Нали бъдещето ни са нашите деца? Аз не съм привърженик на тезата, че трябва първо да се развиеш в професионален план и чак тогава да започнеш да мислиш за семейство. Раждането в по-късна възраст крие и друг негатив. Според мен колкото по-голяма е разликата между родителите и детето, толкова по-големи са различията при техните поколения и често пъти се получава така, че се губи нишката на пълноценното общуване и „разбираемия” език между тях.
Разбира се това е моето мнение, но подкрепям тезата, че всеки сам си преценява дали може да осигури живота на детето си, защото не бива да си позволяваме да раждаме деца и да ги изоставяме в домове за отглеждане. Но нека младите бременни дами да не взимат прекалено егоистични решения, а да помислят и за нероденото си дете, а не само за себе си и за всичките проблеми на нашето общество и поресаващите цифри от статистиките, които никога няма да се подобрят и проблемите никога няма да се решат, ако всички бягаме от тях. Нека не допускаме нежелана бременност, като се предпазваме с различните контрацептиви. Абортът оставя белези, които не могат да се видят!!!

Tedi4ka
01-24-2009, 12:43
Ния Константинова Ф№ 11215
Непълнолетната майка – къде е границата между личната свобода и обществената отговорност
Младите хора днес говорим за права. Какви ни били отнети, кои не са ни осигурени и какви по принцип имаме, но не се спазват. Често обаче се забравя, че освен права, имаме и отговорности. Дори да не са правно регламентирани или наложени отвън има неща, за които дори да имаме „право” на личен избор, носят след себе си отговорност пред обществото и на обществото. До 18 години всички са деца. Деца, които имат свои проблеми, свои чувства, свои истини. Деца, които имат нужда от разбиране и помощ във всеки един момент. За някои думата отговорност се свързва с „напиши си домашното”, но има и такива деца, които имат свои деца. Как се стига до там? Къде е границата между личната свобода и обществената отговорност?
Децата правят секс. Долната граница пада с всяка изминала година., много хора се шокират, критикуват, „вдигат ръце” и т.н. Но решението не е в това да се забранява или отрича нещо, а да се говори. За това, което се случва с тялото на децата и техните желания, за опасностите, които крие секса и отговорността, която всеки трябва да поеме. Сексуалната култура е един изключително важен елемент от общата култура на човека, за нея няма възраст и тя не бива да бъде табу, както в семейството така и в обществото. Всичко това е обществена отговорност - да се подготвят децата за това, което ги чака и в сексуален план. От тук вече може да говорим за личен избор – дали да правя секс, как да го правя, с кого да го правя и т.н. Правата и отговорностите, които седят пред човека след като е получил необходимата информация вече могат да бъдат осъзнати и осмислени. Проблема в нашия казус е че говорим за определена възрастова група, за която е по-присъщо да говори за права, а не толкова за отговорности.
Когато говорим за секс, не трябва да забравяме, че основната му биологична функция е репродуктивна. Рискът/възможността от забременяване винаги съществува. За непълнолетните българчета днес, семейното планиране звучи стряскащо, защото изключително малко са тези, които биха искали дори да се представят с бебе. Това пак е отказ от отговорност, следователно семейното планиране отново става основна задача на обществото. Какво би коствало на двойката ако станат родители, какво ще се очаква от тях, икономическата необходимост, семейната подкрепа - всичко това е от съществено значение при създаването на семейство и/или отглеждане на дете. Чие трябва да е решението в такъв момент? По закон до 18 години родителите или настойниците са тези, които взимат крайните решения. Нуждата от диалог между поколенията по въпроси като този е наложителна. При непредвидена бременност опциите, които седят пред непълнолетното момиче са три - аборт, да даде детето за осиновяване или да го запази и да поеме пълната отговорност за отглеждането и възпитанието му.
Абортът в България е легален и достъпен за лица над 18 години, в противен случай е необходимо писменото съгласие на един от двамата родители. Това е и основна причина непълнолетните да търсят алтернативни начини за отстраняването на плода или аборт на „тъмно”. Липсата на комуникация между родители и деца или пък срама на родителите могат да доведат до сериозни проблеми от немарливост. Икономически, религиозни, морални, консервативни,здравословн и др. фактори могат да са причина за незачитането на този метод и да се стигне до раждане.
Причините роденото вече дете да се даде в дом може да са много. От страхът на майката до не достатъчна социална помощ на държавата. На този етап обществената отговорност към новороденото дете е много голяма, както и личната на родителите. При родено дете вече говорим за живота и правата на друг човек, и ако при предишните етапи ставаше въпрос за личната свобода тук трябва да говорим за обща отговорност. Дори дадено в дом, често родителите не се отказват изцяло от правата си над него, което прави невъзможно неговото осиновяване.. Конкретно родените от непълнолетни майки и настанени в ДМСГД деца са 4.2% от към момента на оценката (ДАЗД-2004 год.), но само 2447 от общо 8796 деца растящи в приюти са вписани в регистрите за пълно осиновяване. Това е един най- ярките примери за липса на отговорност, дали от страна на родителите или държавата, няма значение. Невъзможността над

Tedi4ka
01-24-2009, 12:44
За или против абортите ?



Аз съм против абортите. Това за мен е все едно да убиеш собственото си дете. Все пак това е едно живо същество, което живее вътре в теб! Иска ми се да забранят абортите! За щастие не ми се е случвало да забременея и се моля да не става в период, в който не съм готова и нямам човек до себе си. Но недай си боже ако стане бих си го родила. Макар и да съм самотна майка! Все пак това ще е моето дете- от моята плът и кръв! И съм сигурна, че родителите ми ще ме подкрепят! А аз ще направя всичко възможно да му предоставя най-доброто от живота! Ако трябва ще стоя гладна, за да има то какво да яде..
Грях е да направиш аборт! А процентът на абортите е толкова голям! Много жалко.. А по-голямо щастие от това да станеш майка сигурно няма! Това че се е случило по рано от колкото трябва, явно е имало причина за целта, и хубаво или лошо, на четиринадесет,петнадесет,ш естнадесет или двадесет години няма значение от възраста, последствията трябва да си ги поемеш ти, а не това което си сътворил да плаща за твоята "грешка" ако може да се каже, че едно дете е грешка, аз не бих го нарекла така.
Твърдо съм против тях, независимо от обстоятелствата, създаден е живот и не трябва туко така да се прекратява. Просто не смятам че е нормално, независимо дали е било плод на грешка, прибързани действия или просто невнимание.
Все пак фактите са си факти. Всяко нещо има както хубави така и лоши страни. Не смятам че е нормално да се отнема живота на дете, макар и неразвито в 1-я месец на бременноста примерно та дори и преди 3-я...но пък от друга страна, найстина ще е жалко това дете да има такъв живот след като се роди, за това нещата трябва да се преценят внимателно. Но пък трябва да се замислим, какво бихме избрали между варианта да бъдем живи или това че родителите ни ги е било преди време страх да си поемат отговорноста независимо на колко години са били, и нас да ни няма.

Голям резерв за преодоляване на демографския срив на българското население може да бъде осъзнатата обществена подкрепа на отказа от аборт.
Статистиката показва, че населението на България бързо намалява поради ниска раждаемост, висока смъртност и емигриране на млади хора. В същото време в страната има много бездетни двойки.
Сега броят на абортите у нас надвишава значително броя на ражданията. Абортът е прекъсване на бременността предимно поради нежелание на детето от страна на родителите.
Решението на една жена да направи аборт е винаги съдбоносно решение, което крие рискове и се отразява на по-нататъшния и живот, Затова е нормално тя да има колебание и да претегля аргументи “за” и “против”, т.е. често нещата са “на кантар”. Това подсказва възможност за обществена подкрепа на отказа от аборт, без да се нарушава правото на жената да направи собствен избор и да се разпореди със собственото си тяло и съдба. Не бива да се пропуска, че съществува висока вероятност нежеланото от майката дете да бъде твърде желано от някой друг, а при тази демографска криза то е със сигурност желано от обществото.
Ключовата роля би трябвало да принадлежи на медицинските заведения, към които жените се обръщат за извършване на аборти, Медицинските заведения, към които се обръщат бременни жени за извършване на аборт, трябва да могат да предлагат алтернативи.Например има много бездетни двойки, които биха искали да осиновят това дете, а не майка му да прави аборт. Това от дуга страна може да накара дадената бъдеща майка да не прави аборт.
Темата за абортите е много деликатна! От една страна са майките, които понасят най-голямата тежест от създаването на поколението - не само като бременност, но и като понататъшно отглеждане. Те сигурно настояват за свобода при вземане на това толкова важно житейско решение. От друга са нуждите на обществото - бездетни семейства, които дават мило и драго за рожба, и всички, които са притеснени от демографското развитие на България. Не могат да се оставят на страна от този въпрос и самите деца - те не могат да изразят "собствено становище" дали да се появят на този свят, или не, но веднъж появили се, предоставят изисквания, които не търпят възражения.
Всеки сам си преценява, но има ситуации, в който абортът се явява единственото решение на проблема. Да си представим, че примерно това дете е в корема на друго дете! И примерно не е плод на любовта,а плод на изнасилване?Едно е, че ще съсипе живота на момичето,решило да го роди. Друго, че майката и бащата на преждевременната мама трябва да гледат бебето, защото едно четиринадесет-петнадесет годишно момиче едва ли може само да отглежда дете.
Мога да кажа най-общо че съм против абортите,особено когато жени се решават на тази стъпка за да запазят кариерата си или защото това щяло да им попречи на обучението.Това е толкова егоистично.Има също така и млади хора които казват, че са още незряли за тази стъпка,за това да родят дете на петнадесет годишна възраст и мен много ме е яд на тях,защото според мен те не са зряли и за зачеването на това дете, в смисал за правенето на секс.Така че след като си решил, че си достатъчно зрял за секс, ще си поемаш и отговорността. Това е зародиш и от него произлиза живот. Когато си отнел шанса за развитие, си убил.
Това имах предвид, че щестнадесет-седемнадесет-годишните не са готови за секс, щом не могат да си поемат отговорностите, които може да настъпят след това. Едно такова същество още не е изградено, като човек, камо ли да отгледа друг такъв, но най-лесното е след като си направил грешката, да направиш аборт. Начини винаги има и зависи как ще погледне семейството ти на това, но само защото начините са трудни, това не значи, че трябва да ги отхвърлим. Има едно нещо наречено "Престъпление и наказание"- метафорично казано. Това винаги се отразява в живота на всеки.
Твърдо съм против и заради факта, че само след третата седмица сърцето на детето започва да бие.Това е от медицинска гледна точка.
А от духовна. Бог не прави разлика между детето в утробата и извън нея. За Него това са еднакви личности.
И все пак всяка българка трябва да роди поне две деца
И след това да се ползва аборта, ако се наложи,но пак не го подкрепям.Ние българите изчезваме със страшна скорост.И скоро няма да ни има,няма да ги има и тези които са “за” абортите! Бог да пази и да дари с любов българските деца.

Tedi4ka
01-24-2009, 12:46
Истинската Любов е да познаваш човека до себе си , да знаеш хубавите и лошите му страни и въпреки недостатъците му да го Обичаш ! Да го Обичаш заради това , което е , а не заради дрехите му ... не заради това , което има {коли , пари и т.н.}, а да Обичаш очите му , погледа му , смеха му , държанието му ... да изпитваш Любов към него тогава , когато е нервен , когато е тъжен , когато е весел , и когато е дори пиян ... да Обичаш всички малки и дребни неща , които той прави ... Да изпитваш истинска Любов значи да бъдеш готов да дадеш живота си за този човек ... да искаш да бъдеш с него и в Радост , но и в мъка , да искаш да споделяш всичко с него ! Означава да искаш да плачеш с него , да страдаш с него , само и само да го боли по-малко ... означава да се смееш с него ! Да изпитваш Любов означава да не можеш да заспиш вечер , защото този човек го няма до теб ... да не искаш да се събудиш сутрин , защото няма да видиш лицето му ... Когато Обичаш някого истински имаш нужда от него за да станеш сутрин и да започнеш деня си с усмивка ! Когато Обичаш някого , този човек ти вдъхва сили да се бориш , кара те да се усмихнеш , когато плачеш , кара те да вдигнеш глава и да си кажеш - е , живота не е толкова гаден ... ! Но когато изпитваш истинска Любов трябва да си готов да правиш компромиси - трябва да си готов да простиш грешките на Любимия човек , защото няма безгрешни хора и защото Обичаш този човек и го Обичаш заради това , което е , а това включва и недостатъците му ! Да Обичаш истински не е лесно ... боли мнооого , но истинската Любов устоява на всичко , и когато човек мисли , че Обича някого , но го боли и незнае какво да направи и по кой път да поеме , трябва да послуша Сърцето си , защото когато човек поеме по пътя на Сърцето - накрая всичко се нарежда и Щастието идва и напълно излекува всичката насъбрана болка ! Когато изпитваш истинска Любов трябва да си готов на всичко за да опазиш Любовта си - да си готов да простиш , въпреки , че те боли , да си готов на всичко !... за да си с този човек , за да си Щастлив и да изживееш всички прекрасни , сладки и незабравими мигове с Любимия човек ! Почти винаги , когато човек го боли , той избира по-лесния начин , защото иска да спре да го боли , но преди окончателно да вземе решение , трябва да се запита какво всъщност иска , какво иска Сърцето му и ... трябва да избере пътя показан от Сърцето , да се бори , да бъде наистина жив , защото тези , които Обичат и са Обичани живеят истински , другите просто съществуват ... ! Да , от Любовта боли и знаеш ли защо ?? Защото няма идеални хора и всеки прави грешки , и всеки постъпва понякога глупаво - даже в повечето случаи го прави несъзнателно и така наранява Любимия човек , но и него го боли , защото е наранил Най-Любимото , най-Хубавото нещо в живота си и тази болка убива ... ! Но ако помислиш със Сърцето си , а то иска да бъде Обичано , ще се бориш за Любовта си и няма да позволиш една глупава грешка да унищожи всичко , бори се ... ! Позволи на човека да те Обича ... , Обичай и ... живей пълноценно , живей истински , Обичай и бъди Обичана , името ти нека е Любов ! Любовта е всичко - пази Я ... хвани Я здраво и не И позволявай да си отиде ... !

Tedi4ka
01-24-2009, 12:48
"Защо са безценни свободата, знанието, любовта, приятелството?"


Всеки човек е свободен да избира своите ценности, своята вяра, своите морални ограничения както и своите разбирания за всичко около него. Ако днес реша, че съм свободна дали наистина ще се чувствам така, дали няма да ме спира нещо, което не се определя от мен... Знанието, което всеки има за всичко, което го заобикаля се изгражда от една страна от възпитанието и от друга страна от личният морал и собствените възгледи. Любовта за едни хора представлява всичко, а за други всичко е любов. Има значителна разлика макар и почти невидима на пръв поглед. Приятелството, мисля, се поставя на високи позиции от всеки един от нас.. Изглежда за почти всички то е едно от най-важните признаци за оцеляване и постигане на щастие. Когато нямаме любим до себе си ние сме постоянно с приятели, когато сме на работа или в училище отново сме обградени от тях. Въпроса е не дали всички са ни приятели, а кои от тях бихме приели като истински, добри и верни.
Всеки от нас определя ценностите, които да спазва като ги избира по един общ признак. За повечето хора това е щастието. Ако притежаваме свобода на духа и разума, ако имаме знания, които споделяме и мнения, които са изслушвани от всеки, ако любовта ни заобикаля и ако приятелството живее с нас и ни окуражава, то нямаше ли да се чустваме най-щастливите хора на света.
Темата за свободата е обсъждана от много време и продължава да се засяга и до сега. Главната причина за нейната неизчерпателност е това, че самата свобода не може да бъде пълна, въпреки това че живеем в свободен свят, с право на избор на всички, възможности за всичко и навсякъде. Проблемът идва от там че не всичко е според уменията ни и не всичко според желанията и правата ни. Свободата не означава само да си свободен да избираш, тя не може да се разглежда само от външна гледна точка. Вътрешната свобода някои хора поставят на първо място пред всички други ценности. Други даже не подозират колко е важно да се чустваш свободен първо от вътре, от сърцето, и след това да се оглеждаме отвъд него. Защо свободата е признак за живота? – защото чрез нея постигаме щастие, което пък постигаме чрез правата да избираме, да правим това, което искаме. Чрез свободата се чустваме живи, а това е равносилно с щастието. Следователно свободата е една от разновидностите на щастието.
Стигаме до въпроса защо знанието се свързва с щастието. Много е просто. Когато научим нещо, независимо какво и от къде и започнем да усмисляме това нещо, да го анализираме, да прилагаме опити към него, да се опитаме да си го докажем че реално е така, както са ни го казали ние усвояваме всичко за това, което сме разбрали и го добавяме към разума си. Има два варианта или ще го запазим в ума си и някой ден, когато ни потрябва ще го използваме, или ще го изхвърлим от себе си и няма да се занимаваме повече с него. Когато изберем първият вариант ние ще спечелим от това, а ако желаем вторият вариант да се изпълни значи това, което са ни казали и това, за което сме мислили е било напълно излишно, без смисъл и просто сме загубили част от времето си, а ние не контролираме времето. Ще се опитам да дам пример: Идва ваш/а най-добър/а приятел/ка при вас и ви казва: “ Днес разбрах, че повторението е майка на знанието.” И вие започвате да се чудите, да анализирате дали това, което ви е казал/а е наистина вярно или ви лъжат. Решавате, че наистина е така и го запазвате в себе си. По-късно ви се случва така, че по една или друга причина трява да използвате това, което вашият приятел/ка ви е споделил/а и ще се почуствате по-добре като знаете, че това е изпитано и от друг човек, че наистина като повтаряте нещо ще го научите и ще направите това, което сте утвърдили тогава – да повторите. След това идва опитът. Изпробвате казаното върху себе си и когато видите че резултатите са същите ще се зарадвате първо, че не са ви излъгали и второ, че са ви помогнали в научаването на нещо ново. Ако пък видите че резултатите не са същите – или за ви излъгали или сте анализирали погрешно още в началото...Не знам дали примерът ми ви е помогнал да разберете какво имам в предвид, но той е един от многото които мога да напиша.
А защо любовта е безценна и защо постигаме щастие чрез нея? Мисля, че този въпрос е прекалено риторичен, тъй като всеки от нас поне един път се е влюбвал и това го е направил щастлив. Въпреки че както повечето от вас са се уверили от любовта боли, което се оправдава с това, че не всеки е идеален за другия, ние все някога ще намерим истинска любов, която ще ни радва.
С прителството е почти както с любовта. Ако питаме защо е безценно това е риторичен въпрос, както и ако питаме защо ще сме щастливи, ако имаме приятели.
Всеки от нас винаги би имал нужда от приятели, тъй като на тях бихме споделили всичко онова, което ни тежи, бихме споделили и разкрили дори и най-големите тайни, които не сме казвали на никой друг. Истинският приятел би ни помогнал винаги във всичко, би се жертвал за нас, би разбрал всичко онова, което вършим. Защо казах, че с приятелството е почти както с любовта. Къде е разликата? Според мен тя се крие в това, че от приятелството по-рядко боли и по-рядко то е несподелено, тъй като с любовта някакси по-бавно се разбира дали е споделено или не, ако е несподелено то само по себе си няма да е приятелство.
Разбира се всеки човек може да избира своите ценности и би подреждал всичко както поиска, дали да сложи любовта на първо място или приятелството, дали да определи знанието за по-важно от свободата или обратното. Основния критерий е щастието, защото то дава смисъл в живота. Кой търси смисъла на живота? Този, който е открил щастието в нещо, или този който страда, който няма приятели, който не вижда смисъл в това да научи нещо, този който не е обичан, или този който не чуства свободата в себе си.
Този който няма собствено мнение или има, а не го споделя, този който се страхува да разкрие гледната си точка по даден въпрос, той не може да се чуства свободен.
Този който е егоист, лицемер, който не цени братството и гледа на хората и ги определя само по външен вид, той няма да има приятели никога.
Този който дава по-малко от колкото иска, който иска всичко, а не дава нищо, който обича любовта на другите, който мисли че любовта е просто личен контакт и по-точно казано държи само и единствено на физическата връзка (хващане за ръка, целувка, интимност), той няма как да обича и съответно да получи любов. Защото любовта се изразява не само чрез физически сили, а и чрез вътрешността [ би трябвало да чустваме човека до себе си по-силно от другите, но да го имаме и за добър приятел, на който да споделим всичко; което сметнем за редно да бъде казано да го кажем и изобщо да го правим щастлив човека до нас и да го караме да се чуства комфортно в кожата си...има още поне 10 важни неща, които ще са нужни за да съществува любов...( и естествено мнението на всеки е различно но в основни линии това е главното)].
Този който не желае да научи нещо и не търпи промени с поведението си с течение на времето, не би бил нормален човек. Затова не този, който не учи няма да е щастлив, ами този който не иска да научи нещо повече, което по-късно би го направил щастлив.
Темата "Защо са безценни свободата, знанието, любовта, приятелството?" е неизчерпателна, но тъй като аз се чуствам свободна да споделя мнението си, бих поела всякакви упреци стига те да не представляват оценки от рода на “това не е вярно”, защото това е мое мнение и бих изслушала мнението на другите и разбира се дори и да е абсолютно обратно на моето няма да ви упреквам.

Гергана Дончева, 16 години

Tedi4ka
01-24-2009, 12:50
Да обичаш значи да излезеш от предела на себе си”

Луй Арагон

Любовта е движеща сила. Тя е на всякъде около нас и има своите различни измерения. Всеки е бил завладяван от нея и я непрекъснато я преоткрива – било то в детската усмивка, в благата дума, в бащината ласка, в майчината милувка, в поезията, в музиката, в картините. Всеки човек си е задавал въпроса „Какво е любовта”, но никой не е могъл да я опише - няма и да може, защото любовта е различна, индивидуална, неповтаряща се и неповторима.
Какъв е предела на човешката същност? Нима съществува граница? Всеки човек си има както свои, така и общоприети норми и сам решава колко важна е любовта в живота му и до каква степен е готов да жертва нещо значимо за себе си, в името на това да запази истинската си любов чиста и непокътната. Ала любовта надхвърля очакванията и спират да съществуват ограничения и предел на човешката същност. Според народната поговорка между влюбения и лудия човек няма почти никаква разлика. Те са безнадеждни хора, изгубили нормалната представа за действителността. Любовта няма граници, тя не подбира. Кара човека да върши понякога глупости, без да мисли за последствията от това надхвърляне на мярката и прага на същността си.
Любовта притежава една мистериозна и спонтанна сила. Тя идва, без да обяснява защо, без да се оглежда. Като че ли неяснотата и мъглявостта са нейното царство. Тя никога не мисли за последствията. Тя е по-силна от всичко, дори и от предела на човешката същност.
Любовта е като носната кърпичка – мека и чиста. Грижливо я сгъваме и прибираме в джоба си, така както пазим любимия човек в сърцето си.
Не винаги обаче това, което човек изпитва е истинска любов. Ако не е готов да надхвърли нормата и да излезе от размерите на собственото си Аз, след време осъзнава, че е само временно привличане и когато се опознае дадения човек не всичко е така както изглежда.
Възпламналата любов не винаги може да намери взаимност. Често нейният омаен зов среща безразличие,понякога дори и насмешка. Това е страшна болка на сърцето, адска мъка, изгаряща влюбения. Той често загубва съня си, потъва в една мрачна меланхолия, в очите му напират сълзи. Всичко в човека сякаш боледува, дори лицето изгубва жизнеността си. Но дори и невъзможната любов изкарва човек „извън релси”.
Обичта е навсякъде. Както вятърът вее дърветата, така и любовта „разлюлява” живота ни. Трябва да се обичаме, защото никога не е имало и няма да има по-красиво и „окриляващо” нещо от неизгарящата във времето любов.
Мария Керчева Маринова
МГ»Баба Тонка»-Х»г»-№16
27 Ноември 2006
Заповядай :)

Tedi4ka
01-24-2009, 12:55
“Е Л Е К Т Р А”
от
ЕВРИПИД




През Античноста трагедията е единственият жанр, чрез чието посредничество се разказват митове пред събраната /обикновено за някой божески празник/ племенна или по-късно общност в Древна Елада. Тогава персонажите свързани чрез неизменния механизъм, на който е подчинен мита. Нищо не може да спре, смути или преориентира развоя на събитията, които изграждат използвания от трагическия поет мит.
“За явната склонност към разсъждения Еврипид си спечелил прозвището “философ на сцената”. Неговите герои често разсъждават в реалистичен тон върху съвременни проблеми…Актуална, със силно нарушена художествена илюзия, Еврипидовата драма прилича на енциклопедия от възгледи и с това напомня противоречивостта на Омировия епос.” /1, с.142/.
Стратегията на трагедиографа Еврипид е много по-различна от изкуството да се представят митовете на сцена, развито преди него от атинските драмописци Есхил и Софокъл. Той попада под влияние на софистите, отначало наемни странстващи учители по красноречие, а по-късно авторитетни философи, които предават на младите хора най-удачните подходи за постигане на успех и щастие в живота.
“Софистите донесли ново разбиране за човешката природа. За старата аристократическа етика благородството и добродетелта били неизменна даденост, за софистите те стават постижими. Воден от добър учител, всеки би могъл да достигне житейската мъдрост. Така била демократизирана представата за човешката природа и се създала нова демократична педагогика, според която политическите добродетели стават достъпни за всеки. Затова софистите особено държали на умението да се говори и доказва.”/1, с.148-149/. В драматургията на Еврипид откриваме често морална загриженост, повлияна от софистите, дали боговете са достатъчно солидни гаранти на нравствеността.
Наистина Еврипид все още се придържа към древните легенди и митове, но той се одързостява да ги преценява много по-прецизно, да ги видоизменя много по-свободно и да ги критикува много по-открито. Очевидно е, че той не вярва във всемогъществото на боговете и на предопределящата им намеса в участта на хората. Той вече не е склонен да схваща митологията като единствено валидния за всички хора мироглед.
Неговите персонажи приличат на повечето от съвременниците му. Те разсъждават самостоятелно и не изпитват особен респект към традиционните вярвания. Героите на Еврипид не се чувстват безропотно подвластни поданици на всесилната, според доскорошните представи, Съдба. Те са много по-често жертви на собствените си емоционални избори и страсти.
Докато Есхил се стреми да предизвика у зрителите ужас, а Софокъл – ужас и състрадание, Еврипид пробужда чрез творбите си само състрадание у хората. Не без основание комедиографът Аристофан го атакува заради увлечението му да разнежва зрителите чрез представянето на нещастни хора, облечени в дрипи и подпиращи се на патерици. Сред съвременниците си Еврипид се прославя като проникновен анализатор на майчинската обич на Андромаха и Хекуба, на страстната и ревнива любов на Медея и Федра и на пожертваната любов на Алцест. Но сред ценители на високите поетически жанрове в края на класическата епоха този драмописец не получил одобрение, тъй като “се отклонява от жанровата схема и държи, нарушавайки я, на инстанцията на произведението”/3, с.74/.

Митът: Съдбовната грешка идва от Пелопс, син на Тантал и баща на Тиест и Атрей, който убил, като го хвърлил в морето, кочияша Миртил, син на бога Хермес. Тогава Хермес проклел прадядото на Електра и Орест и целия му род.Богът накарал сина си Пан да изпрати овена със златното руно, залогът на царската власт, за да се породи свада между двамата братя /Тиест и Атрей/.
След смъртта на Пелопс Атрей станал цар на Аргос и Микена и прогонил брат си Тиест, защото научил, че той влязъл в непозволена връзка с жена му Аеропа и с нейна помощ му отнел вълшебния овен. По-късно Атрей се престорил, че прощава на брат си, поканил го на угощение и му поднесъл в гозба части от телата на неговите синове Калилеонт и Орхомен.
Втората съпруга на Атрей била Пелопея, дъщеря на Тиест. Тя расла далеч от баща си и без да го знае, родила от него Егист, който бил възпитаван в дома на Атрей като негов син. След време Атрей го изпратил да убие Тиест. Но той разбрал кой е истинският му баща и обърнал меча си срещу Атрей, съсякъл го и предал царската власт на Тиест.
Електра е дъщеря на сина на Атрей Агамемнон, който придобива от жена си Клитемнестра седем деца. Тя е сестра на Ифигения, която е пожертвана от баща си на богинята Артемида, която пратила ветровете за да тръгнат по море платноходите на Агамемнон за Троя. Неин брат е Орест, когото тя спасява като го изпраща при вуйчо им Строфий във Фокида, където той отраства като се възпитава заедно със сина на вуйчо му /Пилад/.
След завръщането на Агамемнон от войната срещу Троя в подвластния му град Аргос жена му Клитемнестра подбужда любовника си Егист да го убие. Егист го посреща с подобаваща тържественост и организира в негова чест пиршество. В края на угощението Клитемнестра, не успяла да преодолее ужаса след жертвоприношението на дъщеря й Ифигения, убива Агамемнон с помощта на Егист.
Узурпаторите на властта в Аргос заживяват в постоянен страх от завръщането на Орест, който, благодарение на предвидливостта на баща му, е напуснал града заедно със семейния педагог. Законният наследник на трона е прогонен от царството, тъй като заговорниците се се страхуват, че той някой ден ще открие истината, ще предяви правата си и ще поиска да бъде възцарен на трона на Агос. Електра е обречена да стане робиня.
Минават години. Възмъжалият син на Агамемнон се завръща предрешен в родния си град и открива сестра си Електра. Междувременно тя е разбрала истината за кончината на баща им и е измъчвана единствено от мисълта е как да отмъсти на убийците му. Тя подтиква Орест да убие Егист и майка им Клитемнестра. След като отмъщава за смъртта на баща си Орест отдава сестра си за съпруга на най-верния му приятел Пилад и напуска Аргос. След убийството на майка си Орест е обречен да бъде непрекъснато преследван от Ериниите, богините на отмъщението.
Така завършва големия митологичен цикъл изпълнен с жестоки отмъщения, който започва с чудовищното провинение и с мъките на Тантал, приказно богатият цар на Фригия, който бил любимец на боговете и те го канели често да сяда на трапезата им. Но той почнал да разгласява тайните им, да краде нектар и амброзия и да угощава с тях смъртните хора. Веднъж, за да изпита всезнанието на боговете, Тантал насякъл на парчета сина си Пелопс и поднесъл месата му върху поднос на трапезата им. Те разбрали измамата, съединили късовете и съживили младежа, а светотатствения му баща подложили на неспирни мъки в подземното царство – да стои до шия във вода, която се оттегляла, когато се навеждал да пие от нея; да стои под нависнали с плодове клони, които се отдръпвали от него, когато понечел да ги бере; да стои под клатушкаща се над него скала, която всеки миг можела да го затисне.

Фабула: При инсценировката на мита в трагедията Еврипид отдава първостепенно значение на разработката на фабулата. Той осъзнава, че пролозите са често излишни, когато митът е известен на всички в амфитеатъра. Еврипид пренася интереса си на драмописец-анализатор върху характерите и техните взаимоотношения. Той следва внимателно развоя им и го извежда до правдоподобен завършек. Категорично не приема изкуствените обрати и внезапната намеса на боговете във финала на сценичните си творби.
Въведението в трагедията на Еврипид е композирано от епизоди, всеки от които завършва със стазим. Еврипид преосмисля участието на хора в трагедията. Партиите на хора при него са осмислени като музикални интермедии, в които важност придобиват изпълнените с изтънчени лирически внушения, ярки образи и одухотворена поезия песни.
Целта на експозиционните сцени в трагедията е да се представи предисторията на показваните събития и да се изложат нещастията и лишенията на персонажите, за да може зрителят да вникне в моралното послание на пиесата. “Трагедията се открива задължително от събитие със смисъл на лишение от основно благо. Това начално събитие нещастие има колизиен характер и не се мисли за причинено от героя. То обикновено изхожда от извънчовешкия свят и засяга само високи ценности – свободата, безметежното съществуване на героя, връзките му с рода или с полисната общност, но най-вече неговото достойнство, основния израз на високо положени на езика на старогръцката култура.”/2, с.172/.
В пролога на трагедията си “Електра” Еврипид въвежда персонажа на Селянина. Той вероятно е взет от версия на мита за отмъщението на Орест, която нито Есхил, нито Софокъл познават. Става дума за мъжът на Електра, човек от народа, с който Егист я е наказал да живее, за да не роди дете с царска кръв. В пролога Селянинът съобщава за участта на сина и дъщерята на Агамемнон след заминаването на героя за Троя:
Когато царят тръгваше за Илион,
Остави син – Орест, и нежна вейчица –
Електра. Възпитател Агамемнонов
Ореста скри – че смърт Егист му готвеше –
И прати го при Строфия, фокидеца.
Електра си остана в двори бащини.
Когато тя разцъфна, я заискаха
Най-първите момци от цяла Гърция.
От страх да не роди от някой аргосец
Мъстител за баща си тя, затворил я
Егист и празни връщал годежарите.
Авторът си позволява да тълкува по-свободно мита, тъй като знае, че зрителите познават много добре основните събития и случвания в него. Според Селянина Клитемнестра “се бояла да срази децата си”, но:
Тогава той, Егист, измислил ето що:
На онзи, който би убил изгнаника
Орест, отрежда златен дар; на мене пък
Електра дава за жена…
Още в пролога Еврипид е въвел самопредставянето на скромния човек от народа, който ни покорява с това, че държи преди всичко на морала:
…..Знатен съм
по род, ала бедняк по положение,
та от това погива благородството:
нищожен мъж – нищожни опасения!
Че ако с мъж достоен би се свързала,
Той би събудил спящото възмездие,
И правдата ще порази убиеца.
Заклевам се в Киприда: аз, съпругът й,
Не съм я осквернил и тя е девствена.
В пролога имаме възможност да се запознаем и с откровеността и отзивчивостта на Електра към хората творящи добро в живота:
Електра/към Селянина/:
Същински бог си ти за мен, приятелю.
Че ти не ми се подигра в бедата ми.
А щастие голямо е за клетника
да найде лекар, както найдох тебе аз.
Още в пролога Еврипид въвежда и героя си Орест на сцената чрез изповедта му пред приятеля Пилад. Веднага прави впечатление, че завърналият се изгнаник най-напред прави жертвоприношение над гроба на обичния си баща Агамемнон:
Орест : /към Пилад/
Пиладе, ти си първият сред хората,
Когото смятам за приятел истинен.
….
Споходих снощи гроба на баща си аз,
там сълзи лях, положих къдърец коса,
след туй заклах връз огън агне жертвено –
потайно от тъдявашните властници.
Трогателна е и втората грижа, която обсебва на съзнанието на завърналия се окаян изгнаник Орест - да открие по-скоро Електра:
…сестра си диря.Тя била омъжена
и, казват, изоставила моминството.
Аз искам да ми бъде съучастница
И тъй да зная вътрешните работи.
В края на Пролога дъщерята на Агамемнон споделя с не по-малко затрогващ патос, че горчивата й участ е изпълнена единствено с чакането на нейния “спасител” и отправя отчаян зов към преселения с насилие в отвъдното неин баща:
Чакам, злочеста аз, ела,
ти, спасителят мой,
ти, мъстителят за смъртта,
за жалката бащина смърт, и спри
нозете скитнишки в Аргос!
….…Чуй ме:
пращам ти подземи скръбта си.
С нея живея всеки ден.
Впиват се в моето лице
Моите нокти, а тази ръка
Блъска главата остригана
При спомена за смъртта ти.
В парода Електра се обръща към зрителите със сърцераздирателна поетична изповед, в която със завладяващи образи отново описва нещастната си участ:
Нощта прекарвам в сълзи аз, а сълзите
са моя участ и денем.
Вижте мръсната ми коса,
Вижте пеплоса мой раздран!
Отново тя се вайка пред баща си, че е останала сама след като “връз кърваво ложе там майка ми с друг живее”.
В първи епизод предрешеният Орест среща сестра си и без още да е разпознат от нея я разпитва за участа й:
А жалиш ли по брат, по гибел бащина?
Електра: Какво по-скъпо има за сърцето ми?
…..
В убийствен брак омъжена съм, страннико.
….
/За мъжа си/ Бедняк е, но е благ и добродетелен.
….На моя одър не посегна никога.
….Не иска да обиди потеклото ми.
/За майка си/: Жената люби мъж, не рожби, страннико.
Орест предизвестява родовото отмъщение чрез провокативния въпрос към сестра си:
И ти, до него /Орест/, ще убиеш майка си?
Електра: Да, с брадвата, посекла Агамемнона.
Важно място в интригата заема сцената на разпознаването. В пиесата на Еврипид Орест е разпознат от Стареца, който някога е бил негов възпитател и знае, че още от дете синът на Агамемнон има белег до веждата. Той помни, че момчето е паднало, когато е гонило една сърна и едва не си е извадило окото. Още в края на първи епизод Електра разкрива пред все още предрешения Орест, че тя се надява, че брат й ще бъде лесно разпознат:
Познал го /Орест/ би един човек от моите.
Орест: Кой, онзи, който го избавил някога?
Електра: Да, бащин възпитател, стар и немощен.
Но като че ли по някакво озарение свише дъщерята на Агамемнон изповядва още тук твърде съкровени мисли пред “непознатия” странник:
За мене няма празници и сборове.
Девойка, бягам от жените, бягам аз
От Кастора, с когото, като сродници,
Преди да иде на небето, бяха ни
сгодили…
Тя е най-вече потресена от изстъпленията на узурпатора Егист над гроба на баща й:
Обезчестен е гробът Агамемнонов:
ни клонче мирта, ни възлияния,
а пуста и без дарове е кладата.
Мълвят, че тоя славен мъж на майка ми
Пиян-залян бил скачал връз могилата,
замервал паметната плоча с камъни
и срещу нас така говорел дързостно:
“Къде е твоят син Орест? Той гроба ти
прекрасно пази!” Тъй сквернял изгнаника.
Вълнението на Стареца в началото на втори епизод се явява в контраст с предшестващите реплики, в които Електра припомня нещастията на баща си и брат си и на Стареца. Приношенията, за които говори Старецът, са направени от Орест на гроба на Агамемнон, за да получи от него подкрепа в отмъщението срещу убиеца му Егист, който е узурпирал трона.
Пред Електра той споделя откритието си:
На идване отбих се аз при гроба му /на Агамемнон/
И паднал ничком, плаках сред мъртвилото,
Развързах меха и възлях от виното,
Па наредих край гроба вейки миртови.
На кладата съзирам чернорунеста
Овца, току-що в жертвен дар принесена,
И кичури, орязани от рус човек. /т.е. Старецът намеква пред сестрата, че незнайният жертвоприносител е вероятно Орест/.
Особено трогателен е начинът, по който възпитателят на Агамемнон се представя пред дъщеря му и демонстрира обичта си към нея чрез изреждането на скъпите за него дарове, които й поднася:
Старецът: Где е, где е господарката ми, младата
Девойка, щерката на Агамемнона,
Когото сам съм гледал? Колко стръмен път
За слабите нозе на старец немощен!
Но трябва да домъкна до приятели
Превит гръбнак и колене несигурни.
Дете – сега те зърнах тук, пред къщата, -
Донесох ти от стадото си агънце
Сукалче, изпод майка му отмъкнато,
Венец от цвете, грудка прясно сирене
И старо Дионисово съкровище
С прекрасен дъх…
След като Старецът дава на Електра кичурите намерени при “злочестата могила бащина”, за да ги съпостави с нейните къдри, сестрата на Орест му отговаря с раздразнение:
Не правят чест на мъдър мъж словата ти,
Като допускаш, че от страх пред властника
Тук скритом би дошъл Орест, юначният.
Косите си приличат? Но едната е
на знатен мъж, възпитан от палестрите,
а другата е женска, с гребен ресана.
В съзнанието на Електра брат й е останал като буйния, здрав и силен момък, възпитаван на палестрата, за който би било унизително да бъде съпоставян с гладко сресана девойка.
Впечатляващи са мъдрите добронамерени напътствия, които семейният възпитател на Атридите /Агамемнон и Менелай са синове на царя на Аргос и Микена Атрей, бел. Г.Г./ дава на Орест, който го разпитва как би трябвало да накаже “убиеца и майка си, участница в брачното безчестие”. Синът, който е убеден, че трябва да отмъсти настойчиво пита:
С кого да тръгна? В нощен мрак ли, денем ли?
Кой път да хвана срещу враговете си?
Старецът мъдро отговаря:
Дете, не чакай в мъката приятели.
Голяма радост е да найдеш някого,
Та с него да делиш тегло и щастие.
Загинал си за своите приятели
от корен, безнадеждно. Чуй съвета ми:
в ръката ти и в случая е вложено
да си възвърнеш бащин дом, отечество...
След като Електра се озовава отново до любимия си брат /”Ето, пак сме заедно!”/ решителността й на дъщеря възмездителка нараства многократно:
Егист ще трябва да загине, казвам ти.
Че паднеш ли сразен от удар гибелен,
и аз умирам, няма ме сред живите,
ще поразя със остър меч главата си!
Ще вляза вътре да приготвя меча си
И ако дойде радостно известие,
Ще възликува този дом, но паднеш ли,
Ще бъде нещо друго. Туй е, казах ти.
……………….
Трябва мъж да бъдеш доблестен.
След като Старецът и Орест напускат сцената, Електра, напрегната, в очакване на вест за отмъщението на брат й над убиеца на баща им, се обръща към хора. Решителността й е прераснала в готовност за пряка физическа намеса в съдбовното събитие:
Жени, а вие вярно известете ми
глъчта на тази битка. И ще чакам аз
тогава с меч в ръката. Победят ли ме,
аз няма жива да се дам и никога
не ще ме жива позорят вразите ми!
В трагедията си Еврипид “обрича” на смърт първо Егист. В началото на трети епизод зрителите научават от пратеник, че той е бил убит от Орест по време на жертвоприношение на боговете???
Вестителят: Девойки от Микена, победителки,
Орест надви, вестя на вси приятели!
Егист, убиецът на Агамемнона,
Лежи прострян! Редете реч молитвена!

След като благодари на “правдата зряща” Електра настоява пред Вестителя да каже нещо повече за смъртта на отцеубиеца й както и “за начина, по който бе извършено убийството”. Тогава последва пространен разказ на свидетеля за принасянето в жертва на бика и за бързо извършеното родовото отмъщение:
Егист се взира в жертвената вътрешност:
Там няма дроб, а жилите и злъчният
мехур вещаят ужас на гадателя.
Той свъси взор, а господарят – пита го:
“Какво ти е?” – “Страхувам се от вънкашна
засада, госте. А за мен, за моя дом
е смъртен враг синът на Агамемнона.”
Пък той му казва: “Как, че от изгнаник ли
се плаши царят? Но да се гощаваме!
Затуй ми донесете не дорийски нож,
А фтийски, за да разсека гърдите му.”
Той удря с ножа, и Егист внимателно
Разглежда вътрешностите, навежда се.
Орест на пръсти приближи, удари го
по прешлените и пресече ставите
гръбначни. Мигом се затресе тялото
и се замята във предсмъртни гърчове.
Вестителят предава по трогателно въздействащ начин реакцията на изпадналите в паника след убийството на Егист слуги в дома на Агамемнон, чийто син и отмътител им се разкрива с внезапната молба: ”Не ме убивайте
вий, стари таткови слуги!”:
……………………………При тая реч
те свалят своите копия. Познат бе той
от някакъв служител стар в палатите.
И в миг с венец окичиха челото му,
възрадвани, ликуващи…
Като кратка ударна сентенция звучи мъдрото обобщение на свидетеля на последните издихания на царя-узурпатор Егист: “Кръв за кръв е заплатил с горчива лихва мъртвият.”
В началото на четвърти епизод Орест донася при Електра трупа на отцеубиеца им с излъчващи дълбоко отвращение думи:
…………..За да може всеки гражданин
да ти повярва, аз ти нося мъртвия,
когото можеш да дадеш на хищници,
на птици, поколение на въздуха,
за плячка, прикован на кол. Твой роб е той,
когото преди малко цар наричаха.
С гневни думи дъщерята на Агамемнон се нахвърля и излива яда си върху мъртвото тяло на Егист, което брат й е проснал в краката й:
Погуби ме, направи мен и брата ми
Сираци. Що ти сторихме? Ти майка ми
Позорно взе, като уби съпруга й,
владетелят на гърците под Илион,
където ти не бе. Глупец, ти вярваше,
че майка ми ще бъде твоя примерна
жена, след като си осквернил постелята
на татко! Но когато съблазнителят,
принуден, взема за съпруга чуждата
жена, е жалък: мисли, че към него е
почтена непочтената към другия.
И не разбра как жалък е животът ти.
Ти знаеше, че взе жена безнравствена,
а тя – че с мъж порочен се е свързала.
В дългата тирада на Електра впечатляват афористично звучащото й обобщение относно поведението на веднъж изневерилата на законния си мъж жена. Не по-малко поразяващи със зрелостта си са изказаните на глас от героинята размисли за съотношението богатство и морал в живота на човека:
А ето най-горчивата илюзия:
че представляваш нещо чрез парите си.
Но те са кратковременни приятели.
Че трайното е нравът, не богатството.
Че той надмогва всяко изпитание.
Нечестното богатство на негодника
В миг цъфне, па изхвръкне из ръцете му.
Във финала на гневната тирада на Електра се появява една съвсем кратка апология на застигащата винаги престъпниците Правда:
Проклет да бъдеш! Не позна съдбата си,
и ти получи своето, престъпнико!
И нека онзи, който стори първата
успешна стъпка, не реши, че Правдата
е победена, нека чака свършека
на своя път и края на живота си!
Сентенциозното обобщение от изстрадала жертва на Егист е подкрепено от Хора: “Страшна мощ е Правдата”.
В същия четвърти епизод Електра установява разтревожена, че след като вижда майка си Орест се развълнува, готов е “да се смили” и е видимо разколебан да следва първоначалното си решение: “Възможно ли е да убия майка си?” Той се страхува, че над съвестта му “ще тегнат кърви майчини”. Тогава дъщерята на Агамемнон напомня на брат си, че с убийството на Клитемнестра ще бъде отмъстен докрай баща им. И тук, за да бъде убедителна, тя прибягва отново до фраза-афоризъм: “Баща да пренебрегнеш е безчестие!”
След последвалото настойчиво увещание на Електра “Не бивай слаб, не падай в малодушие!”, Орест пристъпва към осъществяването на втората част от плана си да възстанови поруганата чест на Агамемнон:
Отивам. Почва страшна служба, страшна е
задачата ми. Ала с воля божия –
да бъде! Сладък и горчив е подвигът.
При първата й поява на сцената Клитемнестра веднага напомня на Хора за “своето погубено дете” – принесената в жертва от мъжа й Ифигения. Жертвоприношението на Ифигения е първия довод на съпругата-прелюбодейка срещу първия й съпруг /Агамемнон/:
… той подмами дъщеря ми, каза й,
че ще я жени за Ахил, отмъкна я
в безветрена Авлида. Там, връз кладата,
посече мойта бяла Ифигения.
Вторият й довод е предполагаемата от нея “изневяря” на мъжа й с хубавата Елена:
…..Той доведе изстъплената
менада /Елена, бел.Г.Г./, взе я в ложето си, две жени
в една и съща къща обладаваше.
Жената е сластолюбива, казвам го.
И щом изневери мъжът, отблъсквайки
леглото й, жената следва примера
на своя мъж, намира си любовници.
И после върху нас се сипят хулите,
а никой не кори мъжа, виновника!
Еврипид веднага противопоставя на трескавите излияния на съпругата-убийца категоричната позиция на Хора, която следва непосредствено след тирадата с “доводите”:
Да, право е, но срамна ти е правдата.
Разумната жена отстъпва винаги
на своя мъж. Която мисли иначе,
не влиза в моите разсъждения.
След опровержението на Хора Електра прави обстоятелствена равносметка на далечното минало, с която тя като пренебрегната дъщеря срива измислените доводи на порочната си майка:
…Елена доброволно бе отвлечена,
а ти уби героя пръв на Гърция
със довода, че заради детето си
погуби своя мъж. Не знаят хората:
преди да се реши смъртта на щерка ти,
едва напуска твоят мъж палатите,
а ти коси гласиш пред огледалото!
Жена, която в мъжово отсъствие
за хубост мисли, е порочна, махай я!
В развоя на разобличителната тирада ожесточението на Електра прераства в директна заплаха срещу пренебрегналата майчинските си задължения прелюбодейка:
И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата
с Орест ще те убием, отмъщавайки.
Онази твоя правда среща нашата.
Глупец е, който заради съкровища
И род жена порочна взема. Скромният,
но честен брак ощастливява къщата.
В отчаянието си, разобличена от Хора и Електра, Клитемнестра признава вината си с кратката самосъжалителна реплика “Уви, нещастни мои намерения!
Аз тласнах към чрезмерен гняв съпруга си!”, която предизвиква у раздаващата справедливо възмездие дъщеря само горчивия лаконичен отговор: “Ти стенеш късно, няма изцеление.”
В антистрофата на ІV стазим Хорът отдава дължимото на възцарилата се Правда:
Но Правдата войде, потекла наназад,
и нея/Клитемнестра, бел.Г.Г./ примамва, че тя погази брак;
своя съпруг злочест, едва дошъл
след толкоз време в своя дом
и сред циклопските стени високи,
тя с остро оръжие, с брадва уби! Нещастна!
Съпруг бе – каквото и зло да бе й сторил!
Явно е, че трагическият поет е загрижен за правдоподобието и държи често да припомня на зрителите провинението на Клитемнестра според легендата.
В екзода на трагедията “Електра”от Еврипид братът и сестрата заедно убиват Клитемнестра след като Електра имитира, за да заблуди майката - престъпница, раждане. Хорът е покрусен, защото една майка “я убиват децата й”, но уточнява, за да разведри зрителите, че “клетницата е сторила безчовечно зло на мъжа си”. Той мъдро разсъждава пред зрителите, че когато “настане часът бог раздава правдата”.
В трета строфа на екзода Орест сам пресъздава ужаса на майцеубийството:
Тогава метнах плаща връз очите си
и с меча всичко свърших аз:
прободох майчиния врат.
Електра напомня на Орест, че не го е изоставила в отмъщението над майка им, към която тя признава преди това, че е изпитвала “яростна злоба”:
И аз тогаз те насърчих,
И с тебе хванах твоя нож!
Хорът като безпристрастен съдник не е в състояние да успокои вярната дъщеря на престъпно погубения Агамемнон: “Ах, ти извърши най-страшното дело!” Жесток към себе си, Електра и Клитемнестра е в последните си думи и отмъстителят Орест, когато сестра му покрива трупа на майка им: “Убийците си ти роди!”
Във финала на трагедията на Еврипид отмътителят-убиец Орест сам предусеща бъдещата си нерадостна участ:
Аз напущам палата на своя баща
и пред чужди съдии за майчина кръв
ще давам ответ!
След като благославя брачния съюз между сестра му и най-верния му приятел Пилад Орест отправя сам горчив съвет към самия себе си:
Тях сватба ги очаква. А ти замини
Към Атина, избягай от кучките /Ериниите, бел.Г.Г./! Виж,
те се втурват към тебе с ужасни нозе
и със змии в ръце, и с черни тела,
те събират плода на страхотната скръб.
При Софокъл развръзката е особено драматична, тъй като неговата Електра е безмилостна към майка си и е твърдо решена да й отмъсти. В трагедията му Клитемнестра бива убита преди Егист и само се предвещава, че и той ще бъде сполетян от същата участ. При Есхил в “Орестията” Клитемнестра е убита, а по - нататъшната участ на Егист остава неизяснена за зрителите.

Персонажи: “Най-високото достижение на Еврипидовата трагедия остава човекът – твърди проф.Богданов. В никой друг автор на гръцката класика няма такова разнообразие на характери и човешки състояния. Също като неговите сюжети героите на Еврипид са преоблечени съвременни типове.” /1, с.145/.
“Гледната точка на атическата трагедия е едномерна. Събитията стават за централния герой и, общо взето, жанрът не допуска да се моделират успоредно няколко геройни съдби…Взетият от традицията висок герой представя в своята съдба принципно съдбата на една общност.” /2, 171/. В трагедията на Еврипид дъщерята на цар Агамемнон и царица Клитемнестра Електра е главното действащо лице /протагонист/, което най-активно допринася за очистването на родния Аргос от злото. Тя се откроява сред общността на персонажите с идеала й за справедливост и с твърдата й воля да отмъсти за убития баща. Моралната й сила е обусловена от чистотата на идеала и решителността на волята й.
В трилогията си “Орестия”, Есхил отрежда второстепенна роля на сестрата на Орест, оплаква преди всичко участта й на обречена от Егист на робско смирение девойка. В трагедията си “Електра” Софокъл придава на дъщерята на Агамемнон величието на героиня, която е обзета от справедлива ненавист към майка си, убийцата на мъжа си Клитемнестра. При първия атически трагедиограф Електра се себеукорява заради непримиримата ненавист, която изпитва към убийците на баща й. При Софокъл аргоската принцеса не иска да слуша доводите на влюбената си майка, тъй като е изцяло във властта на омразата си към нея.
Еврипид отдава предимство на угризенията и чувството за вина, които се загнездват в ума на Електра. В началото на трагедията му героинята е обзета от горчиви съжаления, че съдбата й е отредила толкова злощастия:
Моят град ме нарича тъй:
бедна, клета Електра!
Ах, нечовешки теглила,
ах, омразен живот
В края на творбата си Еврипид представя главната си героиня разкъсана и сломена от разкаянието при повторната раздяла със скъпия й брат:
Електра: Прости, роден град,
простете, съгражданки мои навеки!
Орест:Моя вярна сестрице, отиваш си ти!
Електра:Да, отивам си, в сълзи са моите очи!
Орест е синът на цар Агамемнон и царица Клитемнестра, който е единствената опора на Електра и единственият източник на нейната мощ. Според тълкуванието на Еврипид той е миролюбиво настроен младеж, чиято единствена мечта е да постигне щастие в живота. Орест е представен като безволев млад човек, жертва на постоянни страхове, осъзнаващ своята уязвимост и немощ пред силите, които го превъзхождат. Изгубил правата си над трона той е изгубил и надеждата, че може някога да победи, тъй като е убеден, че узурпаторите са в повечето случаи непобедими.
Преди Еврипид Есхил вече е създал сред атинската публика представата за сина на Агамемнон като обречен от боговете да убие майка си младеж. В неговата трилогия “Орестия” братът на Електра е обзет от вцепеняваща силата му нерешителност, тъй като актът на отмъщението го ужасява.
Въздигащият в култ могъщата мъжка воля Софокъл показва на сцената Орест като на решителен и самоуверен принц, който се завръща в царството си с ясни цели - да се възкачи на трона и да отмъсти за убития баща.
Следвайки традиционната представа на древните гърци за Егист тримата първи трагедиографи на Древна Елада през класическата епоха /Есхил, Софокъл и Еврипид/ го представят в амфитеатрите като тиран узурпатор, който получава трона от жена си Клитемнестра, чиито любовник и съучастник в престъплението - убийството на Агамемнон - е бил. Още в пролога на трагедията на Еврипид Егист е описан от Селянина като страхлив, мнителен и коварен властник. По-късно Електра дава израз на хорската мълва и със злъчна ирония съобщава на брат си, че “славният мъж на майка ми”, обхванат от болезнената си мнителност “пиян-залян бил скачал” по гроба на Агамемнон и “замервал с камъни паметната плоча”.
Електра упреква малодушния Егист, че е бил под властта на майка й. Тя стига до обобщението, че една жена, която вече е мамила първия си мъж, ще мами и следващите. Дали чрез това обобщение Еврипид не демонстрира твърде невъздържано своето пословично женомразство?
Като че ли за да заглуши хорската мълва Егист се показва в управлението на Аргос като тиран с твърда ръка. Той следва преди всичко волята на любовницата си-царица, но хората не обичат нито него, нито нея. Този митологичен персонаж като че ли е предопределен от тримата атически трагически поети да изпълнява само една роля на орхестрата - да стане жертва на отмъщение от децата на Агамемнон.
Клитемнестра е съпругата на царя Агамемнон, която сама се “обрича” на вдовство. Тя се натоварва с двойно престъпление - изневерява на мъжа си и го убива заедно с любовника си Егист. Според легендата тази жена живеела с постоянния страх, че синът й ще се завърне и ще бъде бързо увлечен от отмъстителните амбиции на дъщеря й Електра. Еврипид представя жената на Агамемнон преди всичко като мнителен човек, който се страхува най-много от собствените си деца. На преден план в образа е изнесено безмерното унижение на занемарилата потомството си майка.
Клитемнестра обича да се представя като безутешна майка, сломена от принасянето в жертва на първата й дъщеря Ифигения. Тя е изградена от драматурга Еврипид като сложен персонаж, който се опитва да отхвърли вината си, но не успява, а още повече се натоварва с антипатията на отвратените от егоизма и себичността й зрители. Електра многократно я разобличава като невярна съпруга, но я обвинява в края и като изменница на роднината:
И зная, ти една сред всички елинки
се радваше на успеха на троянците,
помръкваше, когато те загубваха.
Мъжът ти да се върне ти не искаше!
В трагедията на Есхил “Хоефорите”, преди да издъхне от смъртоносните удари на сина й, изменницата на достойния мъж Агамемнон произнася тържествено страховито предупреждение: “ Нима, о чедо, ще убиеш майка си?…Помни гнева на майчините кучета /Ериниите, бел. Г.Г./. Акцентът в тази пиеса е поставен върху съня на Клитемнестра и майчиното й въздействие върху Орест, който не отстъпва пред заплахите на неверницата: “Не аз, а ти сама убиваш себе си.”
В трагедията си “Електра” Софокъл показва Клитемнестра на сцената като жена, която е измъчена от кошмарите, в които я е заплело двойното й престъпление.. Изпълнена със страх от живите, тя се опитва да постигне примирение с мъртвите. При вестта за смъртта на сина й Орест бившата жена на Агамемнон се опитва да скрие радостта си, но облекчението взема връх. Тя оповестява, че занапред ще живее в спокойствие. Въздадена е справедливост на този, който е правил живота й непоносим. Тя се надява, че скоро и Електра ще бъде наказана от неумолимата Съдба.
“В “Електра” Еврипид извежда на сцената Селянинът, съпруг на Електра, представител на това добро средно съсловие, образец на честност и на здрав разум.” /1, с.144/ Той сам се представя пред нас в пролога, където излага една впечатляващо приземена философия за живота:
…………………………….Наистина
микенци-кореняци са предците ми –
това не ми оспорва никой. Знатен съм
по род, ала бедняк по положение,
та от това погива благородството:
ншщожен мъж – нищожни опасения!
Но същият този самоподценяващ се “нищожен мъж” доказва още в първи епизод пред “странника” Орест своето вродено благородство чрез гостоприемството си:
Внесете вътре вещите им, спътници!
Недейте възразява, при приятел сте,
Приятели. Бедняк съм аз наистина,
но низък нрав у мен не ще откриете.
Синът на Агамемнон е покорен от този мъж, който “не е велик”, “не се надува с именити прадеди”, но “той, макар и прост, излиза доблестен”. По повод на гостоприемния Селянин той произнася фраза, която звучи като мъдра поговорка:
………………Предпочитам бедния,
но приветлив стопанин, пред богатия.
Старецът , възпитател на Агамемнон, проявява респект към дъщеря му Електра. Той напомня за Педагога от трагедията на Софокъл, макар че не се знае дали Софокъл е написал своята пиеса преди или след Еврипид. Старецът е сходен като образ с Дойката в трагедията на Есхил “Хоефори”.
В античните трагедии ритъмът на действието се определя от коментарите на Хора, предвождан от Корифея, който в края на всеки епизод, в стазимите, произнася дълги тиради. Той коментира предшестващите трагедията събития, случванията на орхестрата и предстоящата участ на действащите лица. Есхил, Софокъл и Еврипид винаги включват в сценичните си творби Хора като персонаж, но всеки от тях му придава специфични функции и различна активност. “Еврипид довършил тенденцията, която изтикала хора от драматичното действие – пише проф. Богданов. Той вече служел за общ фон, дори за музикален антракт между интелектуално наситените диалози. Еврипид разнообразил тези антракти. Близък до всички новости на времето, той прибавил нови инструменти към лирана и флейтата в музикалния съпровод и използувал още по-широко ариите, въведени от Софокъл…” /1, с.144/.
В “Електра” на Еврипид Хорът на аргоските девойки известява на дъщерята на Агамемнон в парода /въвеждащата му песен/, че в града е пристигнал “човек от Микена”, “планинец, отхранен с мляко”, т. е. Старецът, семеен възпитател в дома на Атридите. Този Старец по-късно ще свърже Електра с Орест и ще му вдъхне смелост сам да се заеме с отмъщението за смъртта на придобилия слава край Троя негов баща.
В четвърти епизод на трагедията Хорът разобличава перфидната Клитемнестра, че обвиненията й срещу покойния и съпруг Агамемнон са неоснователни и мъдро я поучава: “Разумната жена отстъпва винаги на своя мъж”. Аргоските девойки, свидетелки на убийството на Клитемнестра, напомнят на справедливо ожесточената срещу майка си Електра, че въпреки всичко, от обективната гледна точка на общоприетия морал, тя е извършила “най-страшното дело”. Хорът разведрява в края зрителите на пиесата с поучителната реплика, че “човек може да се радва”, само ако “бъде далеч от злото”.
У Еврипид откриваме често мъдри сентенциозни изводи от морален разред, които вероятно са повлияни от поученията на софистите Протагор и Продик. Поставя се, например, въпросът дали благородството на ранга съответствува на благородството на душата / І епизод/:
Уви,
Не съществува знак на доблест! Виждал съм
нищожни синове на благородници
или от прости люде рожби доблестни.
Една духовна нищета в богатия
и светла мисъл в тялото на бедния.
С какво мерило ще отсъдиш правилно?…
“В крайна сметка в “Електра” си остава напълно осмислена чисто човешката реакция на персонажите пред ударите и обратите на съдбата: страданията на унизената Електра и отмъстителното й тържествуване над трупа на Егист; героичната решителност на Орест да се разправи с узурпатора на бащиния му престол и страхът му пред майцеубийството; и накрая искрената скръб на брата и сестрата след гибелта на Клитемнестра. Макар че митологическият разказ изгубва вътрешния си смисъл, не се изгубва мотивировката на човешкото страдание” – обобщава руският класицист Ярхо /5, с.284/.
Вярвания и представи на гръцката Античност:
Боговете играят важна роля в древногръцката митология. Те непрекъснато поддържат страх у земните хора със заплашващи тяхната участ кроежи. Митът за Електра е отклик от постоянния конфликт между хората и боговете, който започва от провинението на Тантал, което напомнихме в началото. Обитателите на Олимп най-често наказват извънмерните амбиции на хората, които ги подвеждат да вършат най-зловредните безумия.
В често съпоставяните пиеси на Есхил, Софокъл и Еврипид посветени на нещастията в дома на Атридите Аполон, чрез посредничеството на оракула си, заповядва на Орест да отмъсти за убийството на баща си. При Есхил синът на Агамемнон извършва отмъщението, защото се осъзнава по-скоро като послушно оръдие на боговете. При Софокъл синът на Агамемнон отмъщава ръководен от усета си за справедливост.
В трагедията “Електра” на Еврипид Орест е подвластен преди всичко на омразата си към майката прелюбодейка и любовника узурпатор, т.е. у третия тратически поет на Древна Елада много често над волята на боговете се надграждат невъздържаните емоционални въжделения на земните хора. Наистина в драматургията му намесата на боговете често се омаловажава. “В творчеството на Еврипид прозвучават крещящи дисонанси. В “Електра”братът и сестрата убиват собствената си майка и извършват това, следвайки повелята, дадена от Аполон. Но в края на трагедията от устата на Диоскурите чуваме критика, отхвърляща заповедта на бога като немъдра /към Орест/: “Мъстта бе права, не и твойто действие. Че Феб…ах,Феб – но млъквам, той е царят ми…Мъдрец е, но не мъдър е съветът му.” /Репликата е вмъкната тук от Г.Г./…в случая ясно е отразен разривът между митическата традиция и Еврипидовия начин на мислене.” /4, с.267-268/.
В края на трагедията на Еврипид се упоменават Ериниите. В древногръцките трагедии това са богините, които охраняват установения ред и отмъщават на всички, които го смущават или нарушават. В трагедията на Еврипид “страшните Еринии” са упоменати в дългата тирада на Кастор /единият от Диоскурите/, където се утвърждава представата, че тези богини преминават “през отвор вдън земята”, където се намира тяхното “почитано, свещено прорицалище”. В същата тирада майцеубиецът Орест е заплашен и с “ужасните, кучеоки богини Кери”, които според легендата са черните деца на Нощта, които грабват човешките души в мига на тяхното отделяне от тялото.
В края на своите пиеси Есхил и Софокъл също упоменават богините отмъстителки, които преследват Орест като майцеубиец и престъпник. В третата част /”Евменидите”/ на трилогията си “Орестията” Есхил предвещава, че Орест ще бъде съден от Ареопага, който ще го оправдае. Тогава Ериниите ще се преклонят пред присъдата на съдиите и ще се превърнат в Евмениди /Доброжелателките или Благосклонните богини/.
Призоваването към отмъщение: Древните елини отправят молитвите си към боговете за отмъщение като се съобразяват със значимостта на положението им в Олимпийския пантеон. Тук трябва да се припомни, че Зевс е праотец на Атридите, че Хера е била покровителка на Микена, градът владенние на Атридите, в който е издигнат храм /Херайон/ в нейна чест,
Според античните представи престъпно убитият Агамемнон представлява разгневена жертва и поради това могъща и опасна както всички мъртъвци. Затова в трагедията се призовават и другите герои загинали пред Троя. В екзода на трагедията, след като появилият се от небесните висини Кастор предупреждава Орест “Мъстта бе права, не и твойто действие”, той предвещава, че земята трябва да се отвори и през отвора й ще преминат “страшните Еринии”.
Древните елини когато отправяли молитвите си се съобразявали с вертикалната подредба на боговете: те молели първо боговете от Горе, а после се обръщали към боговете от Долу. Молещите се били на колене, пляскали земята с ръце и постепенно нагнетявали възбудата в себе си. Този забързващ се ритъм се усеща в призивите за отмъщение: ???

Гостоприемството: Според античните представи преминаващият гост се дарява с даровете на гостоприемството (xenia), които са богати, ако той е богат, скромно ядене, ако е беден - вино, агне, прясно сирене и венец. В “Електра” на Еврипид прихождащият гост, Старецът, дарява обичната дъщеря на бившия си господар с “агънце сукалче”, “венец от цвете”, “грудка прясно сирене” и “старо Дионисово съкровище” /вино/. /ІІ епизод/.
Когато Егист прави жертвоприношение на боговете, Орест, прикриващ самоличността си, минава край имението му. Според представите на тогавашните елини жертвоприносителят е задължен да покани преминаващия странник:
“Днес вие /Орест и Вестителят/ ще сте мои сътрапезници
в гощавката. Принасям тия бикове
на нимфите. На ранина ще станете
и пътя ще подемете. Да влизаме!” / ІІІ епизод/.
Като помага при жертвоприношението Орест става гост на жертвоприносителя Егист. Странникът става гост като измие ръцете си с вода от дома и започне да помага на господаря му:
Орест:…ако трябва да помагат странници,
готови сме, Егисте, не отказваме.
Трябва да се отбележи, че в началото Егист посреща странниците с ритуалните въпроси: “Какви сте вий? Отде сте? От коя земя дохождате?”, но в динамиката на ситуацията новодошлите, като че ли случайно, забравят да отговорят, т.е. да се конституират според обичая като гости в дома на аргоския тиран.
Жертвоприношение на Нимфите: Според античния обичай приносителят трябва да заколи най-чистото животно, т.е. то трябва да бъде бяло, без никакво петно. Този ритуал се изпълнява, за да да се отбележи раждането на дете или за да се предугади бъдещето. Най-напред жертвоприносителят се пречиства с чиста, течаща вода, която отмива делничната нечистотия. После се изсипва ечемик върху олтаря, изгарят се косми взети от главата на бяло животно и едва тогава се коли жертвата. Така е описан ритуала в дома на Егист от Вестителя:
……………….Взе нож от кошника
Егист, отряза кичур бича козина
и в огъня свещен я хвърли, в рамото
прониза бика….
Ако животното било малко и леко, то се донасяло до жертвения олтар на рамене. Рогцата на жертвеното животно били украсявани с цветя, а понякога и със злато. Кръвта му се събирала в потир.
Гадаене по вътрешностите на жертваното животно: Според античните представи дясната част на дроба съдържа предзнаменования, които засягат самия жертвоприносител. В старогръцкия оригинал на “Електра” Егист констатира с ужас, че липсва десния лоб от дроба на жертвания бик. По лявата част на дроба се отгатвала участа на неприятелите.
Ако гадаенето по вътрешностите не бъдело внезапно прекъснато, церемонията трябвало да завърши с угощение, на което се поднасяло месото на жертваното животно. В трагедията на Еврипид /ІІІ епизод/ жертвоприношението се изражда, тъй като жертвоприносителят бива в следващия миг жертвопринесен.
Ритуалът при раждане Древните елини обикновено окачвали на вратата маслинов венец, който напомня на момчето за гражданския живот, и вълнена лента, която напомня на момичето женските трудови дейности. Забранено е да се ражда в светилищата, тъй като кръвта отделяна с плода се счита за нечиста. Тя трябва да се пречисти след раждането. Практикуват се пръскането с осветена вода, изгарянето на тамян или сяра, принасянето в жертва на прасенце.
В някои области на Древна Елада на петия или седмия ден след появата на новороденото се провеждат тъй наречените Амфидромии /надбягвания в кръг/: бащата поема новороденото в ръцете си и го разхожда около централното огнище, а след това го оставя на земята. Това означава, че той го признава като свое чедо.
На десетия ден се урежда пиршество на членовете на семейството. Едва на четиринадесетия ден майката се приема за окончателно пречистена. Когато имитира раждане пред Клитемнестра, Електра намеква за това. Тя приканва майка си след като й обявява свойто “раждане”:
Та вместо мене – че не зная обреда –
ти жертва принеси, на десет дена е
детето. Аз не зная, първескиня съм.
На тази заръка от дъщеря й Клитемнестра отвръща както повелява ритуала:
Добре ще ида. За дете на десет дни
ще жертвам на боговете.
Заупокойните ритуали: В Древна Елада те били добронамерени и отмъстителни. Когато били добронамерени и омиротворяващи, жертвата се принасяла от старец. Принасяното животно било украсявано с клонки от мирта и било обливано с вино, към което можело да се добавя вода, мляко и мед.
Когато били с отмъстителни намерения, жертвоприносителят бивал обикновено млад и силен мъж. Според обичая тогава се жертвала овца с черно руно. Вярването е, че нейната кръв би могла да помогне на мъртвите да оживеят отново /черното се поднасяло от древните елини на всички хтонични божества/.
Още във втори епизод синът на Агамемнон моли “властната” Земя да подкрепи в отмъщението него и сестра му като дойде при тях заедно “със мъртвите съратници” на прославения му баща воювали срещу Троя.

Tedi4ka
01-24-2009, 12:57
Електра и Клитемнестра - двата възможни образи на жената
(есе)

Еврипид, авторът на древногръцката трагедия “Електра”, за разлика от своите предщественици, поставя в основата на произведенията си човешката личност. Той се опира не на митологичната подредба на света, а на вътрешния свят на човека и се доближава до неговия обикновен живот. Ето защо при Еврипид голямо значение имат характерите на героите. В неговата драма “Електра” можем да видим сблъсака между личностите на двете главни героини - Електра и Клитемнестра. Макар и майка и дъщеря, двете жени отразяват два напълно различни типа индивидуалност.
В драмата Клитемнестра не е представена като отрицателна героиня. Авторът изтъква най-вече нейната суета и слабостта на характера и. На този образ Еврипид противопоставя силната и решителна Електра. Дъщерята на Агамемнон си е поставила цел и я следва с всички възможни средства. Страданията и несгодите, в които живее не отслабват волята и, те само подклаждат нейната упоритост. От друга страна Клитемнестра не притежава нейната сила. Тя е представена като героиня, стремящата се предимно към своето собствено щастие, избирайки по-лесните и прости решения. Нейните постъпки не са предизвикани от злоба, а по-скоро са плод на суетата и слабия характер на Клитемнестра.
Майката и дъщерята са представени като двата полюса на женския образ. Техните характери са напълно противоположни в същността си. Упоритостта, смелостта и гордостта, притежавани от Електра контрастират с качествата на нейната майка. Образът на Клитемнестра се отличава с характерните за жената слабост и суетност. Тя не притежава волята и решителността на своята дъщеря. Не само постъпките на Клитемнестра, но и самото различие в характерите на двете героини обуславят конфликта между тях. Образите им се различават до такава степен, че едната не би могла разбере мотивите и аргумнтите на другата. Това е невъзможо, защото Електра и Клитемнестра виждат света по напълно различен начин, различни са техните ценностни системи и морал.
В своята драма “Електра” Еврипид представя два от образите на жената с техните положителни и отрицателни качества. От една страна той ни описва жената като решителна, самостоятелна и горделива личност, която е готова на всичко, за да преследва своите желания. На този образ авторът противопоставя женската слабост и уязвимост, изменчивостта и склонноста на жените към лесни решения и изпълнен с удоволствия живот. Тези два типа са определящи за контрастите и различията в женската природа, те показват различните лица и страни на жената.

Tedi4ka
01-24-2009, 12:59
„Електра” от Еврипид

Конфликт Характери
Конфликтът в пиесата „Електра” е:
Електра и Орест – майка им Клитемнестра. Водени от желанието за отмъщение те извършват най-голямото зло – майцеубийството. Електра Клитемнестра Орест
● „нежна вейчица – Електра” - описание
●”О, да умра, но да погубя майка си” – действия
● „А причината съм аз, че аз пламтях от злоба яростна към родната си майка” – преживявания, чувства
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия(Орест и Електра)
●Сега си мъдра, но преди не беше, зло извърши ти на брат си” – Хорът за Електра
● Аз искам пред безсмърт-ните да сторя видна дързост-та Егистова, баща си да оплача сред просторите…ние двамата с Орест – ненужни сме!” – мисли
●“За мене няма празници и сборове.” - факт ● „да беше майко по-почтена в мислите!” – мисли
● „Защо, като уби мъжа си...купи брака си” – действия
●”Пък и не съм дотолкова доволна. Дъще моя, от делата си.” – мисли
●”а ти коси гласиш пред огледалото! Жена, която в мъжово отсъствие, за хубост мисли, е порочна!”; “Жена безнравствена” – Електра за Клитемнестра – чувстава
●“как блести с одежди в колесница-та!” - описание ●”Изгнанника Орест” – описание
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия (Орест и Електра)
●“Споходих снощи гроба на баща си аз, там сълзи лях, положих къдърец коса…” - действия
● “той, младият, синът на благороден мъж!” - описание


Изготвил: Михаела Ку

sexa_na_kompleksa
01-24-2009, 13:16
Tedi4ka, благодаря ти! : )

vladity1993
01-24-2009, 13:32
http://zamunda.pomagalo.com/download/9772/
http://zamunda.pomagalo.com/download/136389/
ако може тези двете ще ти бъда много благодарна :) ще ми трябват тези дни мерси предварително

Tedi4ka
01-24-2009, 13:59
Електра и Клитемнестра - двата възможни образи на жената
(есе)

Еврипид, авторът на древногръцката трагедия “Електра”, за разлика от своите предщественици, поставя в основата на произведенията си човешката личност. Той се опира не на митологичната подредба на света, а на вътрешния свят на човека и се доближава до неговия обикновен живот. Ето защо при Еврипид голямо значение имат характерите на героите. В неговата драма “Електра” можем да видим сблъсака между личностите на двете главни героини - Електра и Клитемнестра. Макар и майка и дъщеря, двете жени отразяват два напълно различни типа индивидуалност.
В драмата Клитемнестра не е представена като отрицателна героиня. Авторът изтъква най-вече нейната суета и слабостта на характера и. На този образ Еврипид противопоставя силната и решителна Електра. Дъщерята на Агамемнон си е поставила цел и я следва с всички възможни средства. Страданията и несгодите, в които живее не отслабват волята и, те само подклаждат нейната упоритост. От друга страна Клитемнестра не притежава нейната сила. Тя е представена като героиня, стремящата се предимно към своето собствено щастие, избирайки по-лесните и прости решения. Нейните постъпки не са предизвикани от злоба, а по-скоро са плод на суетата и слабия характер на Клитемнестра.
Майката и дъщерята са представени като двата полюса на женския образ. Техните характери са напълно противоположни в същността си. Упоритостта, смелостта и гордостта, притежавани от Електра контрастират с качествата на нейната майка. Образът на Клитемнестра се отличава с характерните за жената слабост и суетност. Тя не притежава волята и решителността на своята дъщеря. Не само постъпките на Клитемнестра, но и самото различие в характерите на двете героини обуславят конфликта между тях. Образите им се различават до такава степен, че едната не би могла разбере мотивите и аргумнтите на другата. Това е невъзможо, защото Електра и Клитемнестра виждат света по напълно различен начин, различни са техните ценностни системи и морал.
В своята драма “Електра” Еврипид представя два от образите на жената с техните положителни и отрицателни качества. От една страна той ни описва жената като решителна, самостоятелна и горделива личност, която е готова на всичко, за да преследва своите желания. На този образ авторът противопоставя женската слабост и уязвимост, изменчивостта и склонноста на жените към лесни решения и изпълнен с удоволствия живот. Тези два типа са определящи за контрастите и различията в женската природа, те показват различните лица и страни на жената.

Tedi4ka
01-24-2009, 14:02
О Р Е С Т


В „Електра” са представени събитията няколко години след убийството на Агамемнон , като на преден план е отмъщението , подготвено и извършено от Електра и Орест. И двамата осъзнават сложността на своето дело. По пътя към отмъщението през цялото време действието движи жената. На нея са предписани много мъжки качества като решителност, ярост и омраза. Проблемът в творбата е дали човекът има право да отнема друг живот , дори и в името на засегната чест или когато прави това по божията воля.
Орест пристига в Аргос като странник. От една страна , той идва като пратеник на Аполон , за да накаже убийците на Агамемнон , и затова трябва да разбере дали ще намери подкрепа от страна на своята сестра. От друга страна, той се завръща в родното място като чужденец , който трябва да бъде приобщен към своя род отново. За да възстанови своя статут на син , наследник на славен род и на престола , младежът трябва да отмъсти на Егист и Клитемнестра.
В диалога на Орест с Електра тя му отправя косвени упреци и с това заявява ролята си на двигател на действието :

Позор! Бащата да сломи фригийците,
а той да не унищожи един човек -
той , младият ,синът на благороден мъж!

Орест е единствената надежда на Електра. Разкриването на самоличността му от стареца дава нов тласък на действието. Оттук нататък остава само отмъщението. Братът и сестрата разпределят помежду си отговорността. Електра е тази ,която подтиква Орест към действие. На нейните решителни до крайност думи на омраза той противопоставя разсъжденията за разбирателството , добродетелта и т.н. Орест се съмнява дали ще бъде справедливо това отмъщение. Всички кръвни връзки , благословени от боговете , ще бъдат прекъснати. Електра компенсира съмненията на брата , вдъхва му сили. Естествено е да действа само Орест , а тук с мъжките задължения се натоварва и жена. Отмъщение става според плана– и Егист , и Клитемнестра са убити по време на ритуал. Егист е убит по време на жертвоприношение , на което е поканил Орест , тъй като боговете повеляват всеки срещнат по пътя към жертвеното място чужденец да бъде призован да сподели почитта. Орест убива този , който преди малко го е дарил със своето благоволение. Той иска да отмъсти за смъртта на баща си, за страданията на сестра си и за изгнаничеството си извън родината. Ако Орест не беше отмъстил, Егист би го намерил и убил. Дори и той да не го убие, Орест щеше да е обречен на вечно изгнаничество и далеч от сестра си. Така този акт на отмъщение , макар и с благословията на бог Аполон , става израз на неуважение към тези , които направляват съдбата на хората. Орест убива , но това не му носи успокоение , а напротив – страховете стават още по-големи ,съмненията се увеличават , особено когато настъпва времето за убийството на майката. В речта му се промъкват много въпроси и възклицания :

Какво ще правим? Ще убием майка си?
.................................................. ......................................
Ах!
Но как? Нали ме е родила , гледала ...........

Но веднага след убийството всичко рухва . Прекъснати са всички пътища към рода . Орест е потресен , хорът оплаква тежката съдба на Клитемнестра , Електра страда , че е насърчила своя брат , като е хванала заедно с него ножа , за да подсили удара.
В мига , в който са се намерили , братът и сестрата трябва да се разделят. Електра и Орест изоставят непоколебимостта на трагическия герой , те са съкрушени , вътрешно опустошени , загубили своята героичност. Не знаят как да реагират , как да продължат напред .
Единственото разрешение е намесата на боговете . Използването на драматургичния похват „бог от машина” във финала разрешава трагическата ситуация . Наказаното старо престъпление е довело до ново и сега редът отново трябва да бъде възстановен . Единствено Диоскурите – пратениците на боговете – признават акта на отмъщението. Авторът не оспорва справедливостта на отмъщението , но не приема майцеубийството.
Еврипид разработва едни традиционен проблем – за отмъщението заради убития баща , но го обвързва с дълбоките терзания на човешкия ум – слаб с ограничените си сили на смъртен , но силен с любовта , макар и късно пробудена.



●”Изгнанника Орест” – описание
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия (Орест и Електра)
●“Споходих снощи гроба на баща си аз, там сълзи лях, положих къдърец коса…” - действия
● “той, младият, синът на благороден мъж!” - описание

_summer_girl_
01-24-2009, 17:18
mn msss Tedi4kaaa :-)

Kikincety
01-24-2009, 19:51
На мен ми трябва сравнение между Дон Кихот и Бенковски . А също и между Санчо панса и Захари Стоянов ( разказвачът). Благодаря ти Tedi4ka предварително от твойте теми който съм ги намирала преработвала съм ги малко и винаги съм имале 6. Мн си умна и предварително ти благодаря дано да откриеш нещо в помагало ги има май ама аз нямам регистрация там :)

vladity1993
01-25-2009, 09:16
мс много страшна си :-) :-) :-)

indecent
01-25-2009, 09:16
ако може тези :
http://download.pomagalo.com/135385/etnichesko+mnogoobrazie+nacionalna+kultura+i+evrop eiiska+integraciya/?search=8662564

http://download.pomagalo.com/66867/pravata+na+choveka/?search=8662727

http://download.pomagalo.com/201572/nacionalnata+granica+most+ili+bariera/?search=8662843

mihichkaaa
01-25-2009, 16:03
http://download.pomagalo.com/168516/otmyshtenieto+i+proshkata+v+romana+graf+monte+kris to+na+aleksandyr+dyuma/


http://zamunda.pomagalo.com/download/168516/#materialzaglavie

Tedi4ka
01-25-2009, 21:16
На мен ми трябва сравнение между Дон Кихот и Бенковски . А също и между Санчо панса и Захари Стоянов ( разказвачът). Благодаря ти Tedi4ka предварително от твойте теми който съм ги намирала преработвала съм ги малко и винаги съм имале 6. Мн си умна и предварително ти благодаря дано да откриеш нещо в помагало ги има май ама аз нямам регистрация там :)

влез във помагало и ако можеш да намериш някоя тема дай да я дръпна

Tedi4ka
01-25-2009, 21:17
Доста е дискутирана темата за различието между характерното развитие на западноевропейските нации по пътя на хомогенизиране на своите народи чрез силна политическа еманципация и изграждането на балканските нации при етнически идентитети на големи групови общности, процес, който протича и днес като отглас от дългите периоди на чуждо господство. Днес етническите процеси проблематизират и в страните от Западна Европа засилването на сепаратизма в националните държави. Тази тенденция е вследствие нарастването на социалната и политическата значимост на етническите и имигрантските общности. С още по радикално развитие процесите протичат в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия и създаването на нови държави. Етническата и религиозна ситуация и политика на Балканите и стремежът за европейски интеграционни процеси проблематизират въпросите за съвместимост на несъвместими идентитети в глобализационни процеси не само на Европейския континент, но и в световен мащаб. Френският етнолог Кюизиньое пише, че историята на Европа е история на непрекъсната смяна на идентичности. Авторът има предвид сложните трансформации в историята на Европейския континент, на формирането на генетични и регионални етнически общности, различни по религия, държавно-политическо управление и култура, чието наслагване води до отчуждение на “двете” Европи.
Европа за “Западна Европа”. Краят на 80-те години на миналия век оформи отново глобални процеси на континента, свързани с нарастващите имигрантски потоци и еманципацията на етническите малцинства. В началото на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направления в своята дейност: изработване на нови културни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление. В тях се акцентира върху интегративната роля на училището (като място на солидарност и взаимно приемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семейството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и общото между хората.
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и други страни с мултикултурен национален характер, при повече от западноевропейските страни имигрантите не участват в образуването на техните нации, поради което интеркултурната опция приема, че в техните национални култури съществуват едновременно, взаимопроникват се няколко типа култури: регионална, професионална, детска, чуждестранна култура и прочее. Самите тези култури могат да бъдат доминиращи или доминирани, масови или редки, признати или отхвърлени и т.н.; те също могат да бъдат разположени в отделните сфери на живот и да имат секторен характер, като формират друг тип култури от друг порядък като политическа, спортна, медийна, религиозна култура и прочее. Културните практики и ценности, на които е носител едно общество, едновременно единни помежду си и разкъсвани от противоречия, като разнообразие представляват богатство, когато се поставят във връзка едни с други с цел тяхното отваряне едни към други, но те не засягат същността и целостта на националните култури. Затова принципът на интеркултурната опция отговаря на правото и свободата на избор на всеки индивид да притежава и да може да включва в своята индивидуална неповторимост елементи от посочените типове култури. Върху тази концепция се конструира социокултурен модел на взаимоотношения между основното население и имигрантите, който сочи техните тенденции на развитие: 1) възприемане на имигрантите като културни и етнически групи, но в рамките на глобални политики относно всички жители, и 2) различието е тясно свързано с единството, тъй като интеркултурната опция е в отношения и взаимозависимост с исторически и социално по-глобални опции, поради което е необходимо съобразяване с цялото общество при провеждането на интеркултурния подход сред имиграцията в социалните, културните и образователните дейности. Ясно е представена интегративната позиция в проектните концепции за защита целостта на западноевропейските национални култури. Водещи парадигми в следването на една национална традиция са етноложките изследвания и познания. Европейската етнология е етнология на националните стратегии, твърде различна във всяка страна според нейните исторически, политически, идеологически и културни традиции, но онова, което ги обединява, е мощният импулс на съзнанието за нация.
Из опита на етнологията на Франция. През последните десетилетия френските изследователи преосмислят традиционните вярвания, нормативни практики и обичаи, смятани доскоро като ирационално поведение на примитивност и изостаналост, като ги превръщат в символни знаци. Изследванията в отделни области на Франция търсят символната връзка при старите елементи на селската култура между техния смисъл и функции, т.е. откриването на символната рефлексия между биологичното и социалното в обществения живот. На тази основа френските етнолози разработват проблемите за собствеността и наследяването в селска среда, които се свързват с отношения от патриархален тип, като юридическата сфера се превръща в символен посредник между кръвното родство, сродяването чрез брак и земята. Друго изследване търси в символното значение на честта смисловата функция и връзка между обичайното отмъщение и съвременната съдебна система. В градски условия пък изследването на Франсоаз Лотман открива връзка между култа към предците и ритуално религиозно поклонничество, въпреки работническия състав на Лимож и управлението на социалисти, и т.н. Културата, разглеждана като символна структура от схеми на значения и на посредничество, обяснява връзката на човека със света и на света с човека и неговата култура. Интересът към символното във френската етнология е реванш към тяхната селска (регионална) култура, извеждайки я от квалификацията на невежеството или немодерността в защита на нейната етничност. В държавна политика е преосмислянето на народните традиции чрез специално организиран щаб от институции, т.нар. Мисия за етноложкото наследство с изследвания, разпространение и международен обмен. Чрез символите като една обща културна схема могат да имат своето обяснение традиционни явления във всяка една среда – както на селото, така и на града, както при “примитивните” народи, така и при индустриалните.
Изобщо националната стратегия на френските изследователи е насочена към изследване на социални общности, които изграждат френското общество, техните знания, представи за света, техния идентитет. Но в крайна сметка се представя модел за синтезно познание на обществото с неговите знакови системи, пространствени, времеви и исторически обстоятелства на развитие. Според Рива Кастелиано “френският модел е пример за национална държава, основана на предпоставката за републиканския индивидуализъм, включващ асимилация на индивидите, които са станали френски граждани по избор”, и това е концепция, която определя правителствените стратегии по отношение на имигрантите, станали френски граждани.
Европа за “Другата Европа” (Източна и Югоизточна Европа). Терминът “малцинство”, употребяван в документите на СЕ, се свързва с процеса на формиране на нацията и националната култура. За изходна позиция в проектите на СЕ по отношение на промените в страните от Източна и Югоизточна Европа служи постановката, че “националният фактор е признат като решаващ за колапса на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, и за колапса на целия съветски блок в Източна Европа”. Подготвеният международен документ “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” засяга статута на коренното население, което вследствие разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия попада в други държави. В този документ се набляга върху културата на тези национални малцинства - публичност, комуникации и култура на малцинствения език, обособяване на културно-териториално пространство чрез институциите за образование и квалификация, топонимия, религиозни сдружения и етнически организации. Интеграцията като форма на междуетническо общуване не се коментира в документа. За страните с нова демокрация, при исторически създадения синкретизъм в културите чрез двуезичието, смесените бракове, битовата култура, социалните религиозни доктрини, проблемът е свързан предимно с образованието и социалната реализация на инородното население. Това е и водещата тема на семинар, организиран от СЕ в Естония, на който се определят насоките и перспективите за защита на правата на етнически разнородното население - признаване на специфичните му народни традиции и разкриване на общото културно наследство и универсалните ценности за цялото общество. Така се отчитат както проявите на идентичността, така и на историческите междукултурни взаимоотношения.
В исторически контекст сходната съдба на балканските народи по време на имперска власт създава стереотипите за затворено балканско пространство, чието етническо усвояване и национално образуване често води до противопоставяне и вражда между съседни народи. Отношението към “другите”, стигащо до войни, създава нелицеприятния образ на “балканския синдром” с доминиращите стереотипи за враждебност, конфликтност и неразбирателство. Дори усилията на българската страна например да покаже своята културна идентичност на “Европалия 2002” чрез етнографска изложба със съпровождащи доклади на учени от Гент на тема: “Културният идентитет на Балканите” и “Символиката на сватбата на балканските славяни” не са достатъчни да превъзмогнат това. За дълъг период от време Югоизточна Европа, макар и да попада в “европейската парадигма”, остава извън нея. Дори днес, когато се отработват общоевропейските интеграционни концепции в областта на икономиката, законодателството и политическите инвенции за интегритет, в културологичен план тази парадигма е под въпрос и страните от Европейския югоизток остават “големият европейски проект за развитие и модернизация”.
Европоцентризмът на изследователи от Централна и Западна Европа поставя граница с югоизточните страни, приемани като етнически конгломерати от колективни идентичности. Едни се позовават на методологията на културните ареали, определени по принципите на културния център, културната периферия, културните граници и т.н. За други съществуването на затворени етнически общности като регионални своеобразия в културната хомогенност са контрапункт на националното единство и при отпадане на политическите граници са компенсаторно формирование в защита на личността от отчуждението в процеса на глобализация. Етническото многообразие не за първи път се толерира от западноевропейски изследователи в контекста на националното етническо фрагментиране. Подражавайки на тях, дори някои български изследователи говорят днес за “колективна”, а не за “национална” идентичност. В още по-прав негативен текст са размислите на Петер Нидермюлер от Института за европейска етнология към Берлинския Хумболт-университет в публикацията му “Етнография на Източна Европа: знание, представа, фантазии”. Той не е единственият учен, който с високомерие и пренебрежение се отнася изобщо към науката и научните изследвания на източноевропейските учени, но същевременно насажда негативизъм към народите на Източна и Югоизточна Европа чрез представата за “Дивия Изток” като убежище на заплахи, най-големите от които са “яростните диктатури на националното” и мизерията. Изследванията на западноевропейците по отношение на “другата Европа”, независимо от своя субективизъм, са медия, която до голяма степен формира общественото мнение в техните страни по отношение на източноевропейците.
България и проблематизиране на етничността. В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора – цигани, турци, българи – неграмотни. Социалното разделение при тези общности е вече факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.
Темата за “европеизацията” на страните с нова демокрация от Европейския югоизток наред с многобройните вътрешноетнически проблеми поставя и този за националната идентичност и европейската интеграция. В повечето случаи се акцентира върху адаптирането, приспособяването и моделирането на стереотипи, характерни за европейската гражданска култура като основа за модернизацията на Югоизточна Европа. Страните в преход се приемат все още за затворени патриархални общества с традиционни оценъчни системи, които противоречат на изискванията на съвременния гражданско-индустриален свят. Всяко противодействие за еманципално духовно развитие се приема като амбивалентно отношение на източноевропейците към Запада и се контрира като страх за сблъсък с основни стойности на нормативната обичайна система, както и страх от социално-културна дестабилизация и загубване на идентичността. И все пак не се избягва прогнозата за търсене на нови модели за модернизация на страните от Европейския югоизток, които да отговарят на тяхното историческо и културно развитие.
В контекста на твърдението, че историята на Европа е история на непрекъснатата смяна на идентичности, можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието не между отделните общности, етноси или националности, а взаимодействие между техните култури. И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните народи се изявяват чрез националните си култури със самочувствие за уникалност, породено от събития и значими исторически или културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на всеки народ определя насоките в неговото развитие и гарантира устойчивия му идентитет, но културното взаимодействие е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.
Българска национална идентичност и европейска интеграция. В практически план последните години са белязани с широко отваряне на географския хоризонт на българската култура за диалог. На първо място, с културите на балканските страни. Успешни литературни контакти има между носителите на балкански “Нобел” и проекта“Балканите четат…”. Обединяващата теза на писателите е, че запазването на националната идентичност не противоречи на космополитизма, а напротив, всеки със собствената си идентичност може да приеме и предизвикателствата на глобализацията. При това културата на съседите е мост към културата на по-глобалните общества. Фестивалите “Балкански дни на изкуствата”, “Златната амфора”, “Балкански куклен театрален фест”, “Златният делфин”, “Балкански младежки фестивал” са срещи на младото поколение на Балканите с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и знания, за формиране на общобалканска толерантност към културите на своите съседи. Балкански срещи, на които гостите представят културните традиции на своите страни - традиционни песни, танци, обичаи.
Културният диалог на Балканите разширява своите граници и прераства в европейски интелектуален мост. “Европейският музикален фестивал” и музикалният филмов фестивал “Караян” са уникални като европейска музикална интеграция и доказателство за ролята на музиката като духовен посредник на разбирателство между хората, които заедно празнуват “Денят на Европа”. Филмовите ленти на фестивала “Караян” представят не само известни български изпълнители и инструменталисти, а разширяват музикалната ни култура с най-добрите световни изпълнения на Берлинската и Виенската филхармония и произведенията на Йохан Щраус, Моцарт, Брамс, Чайковски, Шостакович. “Фестивалът на европейските коопродукции” и “София филм фест” са културни събития, чиято значимост се измерва с интегриране на постиженията на българските киноматографисти с най-добрите образци на европейските киноленти на Бунюел, Луи Мал, Анджей Вайда, Бигас Луна. Филмите се съпровождат от техните автори и сценаристи, режисьори, оператори, актьори и продуценти, с което изцяло се реализира една от най-важните цели на фестивалите – контакти на българските кинаджии с утвърдени международни филмови среди, своеобразна съпоставимост на постигнатите резултати във филмовата индустрия, обмяна на опит и не на последно място - една филмова фиеста, която в крайна сметка носи професионално удовлетворение за създатели и приятно съприкосновение със седмото изкуство на техните почитатели. Фестивалът за телевизионни филми “Златната ракла” с традиции от 1965 г. има участници от Холандия, Индия, Англия, Аржентина, Чехия, Сирия, Русия, САЩ, Корея, Япония, Финландия, Германия и е илюстрация на културните контакти на българските киноматографисти със света. “Международният театрален фестивал във Варна” се смята като български емблематичен културен празник и един от най-старите в Европа. Професионални творчески контакти и индивидуализация на националния характер се постига чрез различни форми на общуване, включително и смесени театрални постановки. Международният фестивал “Театър в куфар” пък е посветен на иновациите в европейското театрално изкуство, но той утвърждава и националните традиции, независимо от доминиращите в момента модни тенденции на танцовия театър.
И ако събитията в областта на градската художествена култура носят като съдържание интернационални послания, в частност българската национална културна идентичност вече е придобила интегративност по отношение на европейската култура, то целта на фолклорните фестивали е да възроди и утвърди регионалното богатство на танцовия, певчески и инструментален жанр в изкуството и тяхното професионализиране. Ярко присъства и международното участие на страни от всички континенти, което е особен отличителен знак на съвременните фолклорни прояви и отговаря на актуалните интереси за опознаване на чуждестранната народна култура, поднесена в нейните етнически традиции. Фолклорните фестивали: Международен старопланински събор “Балкан фолк”, фолклорен фестивал “Витоша”, “Пловдивски фолклорен фестивал”, “Добруджа пее и танцува”, традиционните международни фолклорни фестивали във Варна и Бургас са шествия-спектакли от специфични за страната на гостите традиционни костюми, игри, танци, народни обичаи. Желанието за културна идентичност не е самоцел, а присъства като неизменна част от културния модел на всяка отделна страна.
Фолклорната култура се оказва не само жива в световен мащаб, но и тенденцията е към нейната етническа идентификация и заемане на съществен дял от националната култура на всяка страна. В контекста на европейския модел за гражданска култура фолклорът може да не присъства, но неговата реалност и битност във всички страни по света е факт. Тенденция в последните години е съвместяването на несъвместими на първо значение факти като съчетанието между джаз и фолклор. На “фестивал за електронна музика” заедно с гостуващите британски звезди “Трансглобал Ъндърграунд” участват с изпълнения световноизвестната формация на Яна Рупкина “Трио българка”; певиците на “Ева квартет”, които пеят автентичен фолклор на фона на известен дръм-енд-бейс; известната народна певица Снежка Борисова изнася концерт съвместно с група “Трансформейшън”. Вплитането на автентичен фолклор в електронното изпълнение е една от най-големите изненади в шоубизнеса на този жанр и доказва съвместимостта на велики изпълнители, независимо от граници и националности. Легендарната четворка в джаза “Манхатън Трансфер”, която участва в друг джазфестивал - “Арена музика”, споделя за “Мистерията на българските гласове”: “Слушаме тяхна музика от над 30 години. Наскоро те имаха концерт в Лос Анджелис и ние отидохме да ги чуем. Бяха дошли всички хора от звукозаписната индустрия в САЩ. Изумени сме от хармонията, от силата на гласовете, от начина на звукоизвличане на певиците ви. Западнякът никога не е чувал подобно нещо”. Това е голямо международно признание не само за изумителната формация, но и за българските изпълнители – китаристи, барабанисти, вокални изпълнители, пианисти, за тяхното изкуство без граници.
Етномузика в столицата и джаз в по-малките градове и в българското село са най-новите съвместимости в техния културен идентитет. На “Джазфест Банско” и “Джаз фест Банкя” родните джазмени се срещат с известни имена от чужбина като Бони Тейлър, Крис Норман, Фиш, Крис Томсън, Савър, Валери Пономарьов, Вики Алмазиду…. Ново явление е “джазфест на село” – засега в троянското село Дебнево и самоковското Бели Искър. Музика, бира, скара събира хора и от съседните села, което празненство наподобява някогашните събори, но с нов репертоар и нагласа за граждански иновации в културния живот на българското село.
Изобщо в областта на културата и изкуството във всичките им жанрове се извършва широкомащабен културен обмен. Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на “културния туризъм” обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо “пътуване” към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство – от формулиране на модели за “граничност” към модели за “комуникативност” и обмен. Футболът е най-европеизираната дейност, според френския политолог Тиери Соре. Защото изграждането на Обединена Европа се подчинява на една логика и това е функционалният метод, при който културните идентичности представят националната идентичност. Така както футболистите имат възможността и свободата да преминават от един в друг отбор, но запазват своята българска идентичност. Би могло да се каже същото за всяка друга добре свършена професионална дейност.
Корупцията, наркотрафикът, проституцията, девалвацията на образованието и науката, етногруповата изолация са също дейности и част от културата на обществото. Ако перефразираме казаното от Минчо Драганов по сходен повод, то звучи така: съществена (несвършена) дейност на националната държава е вътрешно да се самоорганизира и трансформира в условията на един съвременен глобализиращ се свят.

Бележки

Tedi4ka
01-25-2009, 21:20
1. Възникване и развитие на идеите за правата на човека

ПЧ е термин, който е много утвърден в нашето право. В него се влага различно съдържание. В миналото този термин не е бил познат (или поне не в това съдържание, което се влага днес). Всяко човешко същество има известни права – този въпрос вълнувал мислителите. Човекът като човешко същество има някакви права, които трябва да бъдат уважени от държавната власт. Има няколко теории за ПЧ, които са останали и до днес:
Теория на естествените права на човека – всеки човек, поради това, че е живо човешко същество от момента на раждането си има определени права. Тези права различните представители ги формулират по различен начин, но за четири права съществува пълно единодушие: право на живот; право на свобода; право на равенство; право на собственост. Тези четири права непрекъснато присъстват във всички теории, договори…
Теория на обществения договор – всички членове на едно общество сключват помежду си договор, а от своя страна те сключват договор с държавната власт, по силата на който тази държ. власт /монарх/ управлява обществото. Ако този монарх наруши договора и пристъпи правата на гражданите, те имат законово основание да го отстранят от власт. /Напр.: войната на 13-те брит. колонии с/у Великобритания – декл. за независимостта – създава се САЩ; Великата Фр. революция/. През късното средновековие властва тази теория – когато един монарх вреди на поданиците си, те могат да го лишат от правата му. Последователите на тази теория потвърждават, че човекът като участник в обществото и в тези два договора има четирите права – живот, свобода, равенство, собственост. Тази теория има прогресивно значение – обществото дава на монарха властта и обществото може да си я вземе, когато са нарушени човешките му права. Тя обосновава и един начин да се гарантират правата на човека.
Либерална теория – формулирана в началото на 19в. – либерален етап от развитието на капитализма /по-късно се въвеждат ограничения – мито и т.н./. Всеки човек има определени права, които той осъществява поради качеството си на човешко същество, но правата на всеки човек търпят определени ограничения:
- правата на другите – никой не може да упражнява своите права така, че да вреди на другите;
- обществени интереси – тези права могат да бъдат ограничени, ако това изискват обществените интереси.
В края на 19 в. и началото на 20в. развитието на тази теория довело до определени практически стъпки: Великобритания, Франция и САЩ закрепват в устройството си някои ПЧ /не само на теория/. Това са правата, които сега се наричат граждански и политически: неприкосновеност на жилище; кореспонденция; забрана за мъчения; да избираш; да бъдеш избран; образуване на полит. партии. Тогава тези права са били закрепени като отделни видове.

2. Историческо развитие на международноправната регламентация на ПЧ

В межд. право в миналото се е смятало, че всяка държава може да постъпва със своите граждани както си иска. По вътрешните въпроси тя не носи отговорност пред други д-ви. Във властта на всяка д-ва било да дава и да отнема права. Първите изключения – тогава, когато чрез договор дадена д-ва се е задължавала да има точно определено поведение към своите граждани. Такива договори са били сключвани основно по отношение на малцинствата. Напр.: Берлинският договор, по силата на който Турция е поела задължение за определено отношение към християнските малцинства на територията на своята д-ва /Изт. Румелия, Княжество Б-я, Южна Тракия. Задължението на Турция е към други д-ви – страни по договора.
След Първата световна война /ПСВ/ актуален проблем в межд. право е проблема за малцинствата, тъй като настъпват промени в географската и политическата карта на Европа. В резултат на тези промени възникват Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия, а Румъния се променя, така че в повечето нови д-ви възникват малцинства. Поради историческите особености всяко малцинство, попадайки под нова д-вна власт се страхувало за оцеляването си.
Създава се ОН – Франция и Англия, като победителки в ПСВ поставят въпроса за малцинствата. Начинът е намерен чрез сключване на специални договори, на които от една страна са Франция и Англия, а от друга – съответната д-ва. По силата на тези договори съотв. Изт. европейска д-ва се задължава да спазва правата на малцинствата, които се намират на територията `и /първи договор от 1919г. с Полша/. Характерно за тези договори е:
Д-вата се задължава да уважава правата на малцинствата – задължава се не само към малцинството, а спрямо други д-ви. Все още д-вата не отговаря пред своите граждани.
Съотв. Изт. европейска д-ва се задължава и да уважава малцинствата – има междунар. характер – подчинява се на правилата на межд. право.
За първи път в тези договори се потвърждават видовете малцинства: расово малцинство /по-късно етническо/, езиково малцинство, религиозно малцинство.
В тези договори изрично се посочва, че става въпрос за правото на член на малцинството /не за цялото малцинство/. Носител на правото е всеки отделен член на малцинството, т.е. правата са индивидуални относно своите титуляри /не са колективни – не могат да искат своя д-ва/.
В тези договори са посочени макар и не изчерпателно отделни права: да изучават малцинствен език, да си служат с него, да изповядват религията си.
Тези права могат да се упражняват индивидуално или съвместно. Това са фундаментални неща, заложени в тези договори и до сега не са променени.
В ОН е била създадена тричленна комисия, пред които членове на малцинствата могат да подават жалби, че правата им са нарушени – гаранция за спазването на тези договори.

3. Правна уредба на ПЧ в Устава на ООН

Уставът на ООН /УООН/ има определено значение за тази материя. Уредбата му не е детайлна. Той представлява учредителен акт на ООН.
Чл. 1, т. 3 – една от целите на ООН е развитието и уважаването на ПЧ. В същия член се съдържа антидискриминационна клауза /АД клауза/ - разпоредба, която забранява дискриминацията. Среща се в почти всички межд. договори, отнасящи се до тази материя /без различие в раса, пол, религия; уважаване правата на човека/. За първи път такава АД клауза се съдържа в УООН. АД клаузата може да съдържа различни признаци, но смисълът и е един – ПЧ трябва да предоставят на всички хора, без каквато и да е дискриминация м/у тях.
Дискриминация – всяко пренебрегване или предпочитане по някакъв признак.
УООН обявява като една от целите на ООН зачитането и уважаването на ПЧ.
Чл. 55 – изисква д-вите да си сътрудничат с цел уважаване ПЧ.
Чл. 56 – д-вите-членки трябва да сътрудничат на ООН да изпълнява своите цели в областта на ПЧ /помощи, специалисти и т.н./
УООН предполага, че с ПЧ ще се занимава един от главните органи на ООН – ИКОСОС. Уставът няма детайлна правна уредба на ПЧ, но той играе голяма роля относно тяхната защита:
за първи път се появява термина “ПЧ” в УООН;
за първи път се появява АД клауза – значението и е в няколко посоки:
правилото, че ПЧ се зачитат без каквато и да е дискриминация – хората са поставени на равна основа;
след УООН всички межд. документи в областта на ПЧ съдържат АД клауза.
За първи път въпросът за ПЧ влиза в такъв важен договор, какъвто е УООН – най-многостранния, който света познава – около 180 д-ви, т.е. всичките имат задължения по него.
УООН е учредителен акт на ООН, който има определено значение. Д-вите са предположили какво огромно значение се придава на ПЧ;
Благодарение на това, че в УООН влиза въпроса за ПЧ, се започва и разработването на тези въпроси в межд. право.
Специализирани органи в рамкине на ООН – Комисия по ПЧ – тя разработва различни м/унар. правни актове в областта на ПЧ.

Межд. харта за ПЧ. Всеобща декларация за ПЧ от 1948г.

МХПЧ – термин, с който се обозначава комплекс от няколко МП документи, отнасящи се до ПЧ: Всеобща декларация за ПЧ /1948г./, Межд. пакт за граждански и полит. права /1966г./, Межд. пакт за икон., социални и културни права /1966г./, Факултативен протокол към Межд. пакт за граждански и полит. права, Втори фак. протокол към Межд. пакт за граждански и полит. права. МХПЧ е отворено явление – ако се появи нов документ, той ще влезе в нея.
Всеобщата декларация за ПЧ има голям правен авторитет. Създадена е в първите години след създаването на ООН /1948г./. Комисията по ПЧ е натоварена с изработването на межд. договор за ПЧ. При обсъждането и приемането е имало разделение м/у д-вите-членки. Не е приет догово, а една декларация, която е приета от името на ООН. Макар и декларация, тя има голямо значение. Няма задължителен характер, за разлика от договорите, т.е. не е правна норма. Тази декларация има следните особености:
За първи път събира в себе си всички видове ПЧ.
Дадени са конкретни /детайлни/ права на човека.
Декларацията, макар и да не е задължителна, е приета такова голямо мнозинство, така че всички д-ви членки са съгласни с нея.
От 1948г. до 1966г. /приемането на пактовете/ тази дкларация е била напълно спазвана доброволно от всички д-ви. Спазва се и до сега.
Декларацията е приета 1948г. от ОС на ООН, тя е правно незадължителен акт, регламентира видовете ПЧ: граждански, политически, икономически, социални, културни. Граждански и политически:
право на свобода и неприкосновеност на личността;
забрана за робство;
забрана за изтезания;
забрана за произволен арест;
право на справедлив съд;
презумпция за невиновност;
забрана за придаване обратна сила на наказанията;
право на личен живот;
право на собственост;
свобода на словото и религията;
свобода на събранията;
свобода на придвижване;
право на убежище /на лица преследвани по полит. причини/;
право на всеки да участва в управлението на собствената си д-ва;
право на достъп до обществени и д-вни служби на собствената си д-ва;
Социално икономически права:
право на социална сигурност;
право на работа;
закрила с/у безработица;
право на образование;
право на равно възнаграждение за еднакъв труд;
право на почивка и отдих /освен платен годишен отпуск/;
право на такова жизнено равнище, необходимо за поддържане на здравето и благосъстоянието.
Културни права:
право на всеки да участва в културния живот на страната;
право да се ползва от достиженията на науката, изкуството и културата на страната.
Декларацията предвижда възможност за ограничаване упражняването на правата. Подчинява се на 3 условия:
само, ако със закон се приемат ограничения;
само, когато това се изисква в полза на уважаване правата на други граждани;
само когато се изисква от обществения интерес.


Межд. харта за ПЧ. Пактове за ПЧ от 1966г. Обща характеристика

МХПЧ, освен декларация, съдържа и т.нар. пактове за ПЧ. Това са 2 межд. договора, приети през 1966г. Пакт за гражд. и полит. права /ПГПП/ и Пакт за икономическите, социалните и културните права /ПИСКП/.
В ООН продължавала работата по договора за ПЧ. 20г. след това са приети двата пакта, защото гражд. и полит. права в законодателствата на някои развити д-ви вече имали закрепени някои права. Д-вите по- лесно постигат консенсус. Икон., соц. и културните права са много по-проблемни, тъй като са свързани с икономическото развитие на д-вите. Всички права трудно могат да се регламентират от един договор, така че се постига компромисно решение – 2 договора. Целта е поне ПГПП да бъде подписан от повече д-ви.
Съпоставка м/у двата пакта:
И двата регламентират 5-те вида ПЧ.
Правата са разделени на граждански, политически, исономически, социални и културни.
За първи път да регламентирани от межд. договори, т.е. съществуват правни норми, които се отнасят до 5-те групи ПЧ – предполага се правно задължение за спазването им.
И двата договора започват с 2 еднакви разпоредби – чл. 1 и на 2-та пакта – правото на народите на самоопределение /собств. д-ва/ и право на народите да се разпореждат с природните си ресурси /полит. и икон. Независимост като условие да се спазват ПЧ/.
И в двата пакта има АД клауза.
И в двата пакта има институционален механизъм на спазването им.

6. ПГПП от 1966г. Правна уредба на ПЧ по Пакта

Включва само тези два вида права. Межд. договор – създава правни задължения. Гражданските и полит. права са същите като във Всеобщата д-ция: свобода и неприкосновеност на личността, забрана за робство, изтезания, произволен арест, право на справедлив съд, презумпция за невиновност, право на личен живот, право да участва в управлението и т.н. Има и няколко изключения – липсва право на собственост, липсва право на убежище, липса на право на гражданство /поради политико-идеологически причини – студена война/.
Заедно с това в Пакта са включени права, които ги няма Декларацията: забрана за задържане за неизпълнение на дог. задължение; право на всяко лице лишено от свобода да бъде третирано с човечност; право на всяко лице да придобие гражданство.
Чл. 27 – първата разпоредба след ВСВ, в която става въпрос за малцинствата. В УООН няма такава – смятали са, че като се спазват ПЧ, в това число ще са и правата на малцинствата. В този член са посочени:
Видовете малцинства – езикови, религиозни, етнически.
Става дума за права на лица, принадлежащи към малцинства, т.е. не на цялото малцинство. Правата са индивидуални, не колективни.
Посочени са отделните видове права:
да използват и практикуват религията си;
да си служат с родния език;
да имат културен живот /да създават литература…/.
Тези права членовете на малцинствата могат да упражняват отделно или съвместно /това е начина на упражняване, титуляра е един/.
Негативна редакция на текста – лицата принадлежащи към тези малцинства не могат да бъдат лишени от правото, т.е. те ги имат тези права и д-вата не може да ги лиши. Всеки от момента на раждането си има определени права.
Пактът позволява да се дерогират правата по него, т.е. д-вата да отнема правата по него /да ги отмени/, но това е подчинено на определени условия – когато съществува обществена опасност за д-вата – тя трябва да застрашава съществуването на нацията; да бъде официално обявена опасността.
Има няколко права, които не могат да се дерогират, дори при тази ситуация:
право на живот
забрана за мъчения
забрана за задържане за неизпълнение на договорни задължения
забрана за придаване обратна сила на наказат. закони
право на всеки да бъде признат за правоспособен
свобода на мисълта, съвестта и религията
Д-вата може да ограничава упражняването на правата при условия:
това да става със закон
това да става, за да бъдат уважени правата на други
това да става в името на обществения интерес

Институционален механизъм и процедури за защита ПЧ в ПГПП

Институц. механизъм на Пакта предвижда Комитет за ПЧ – орган, предвиден в този Пакт, но той изпълнява функцията на инстит. механизъм по допълнителен протокол. Правната регламентация е дадена в Пакта. Комитета има 3 функции:
да разглежда периодични доклади на д-вите-страни по Пакта;
да разглежда т.нар. междудържавни жалби – уредени в Пакта;
да разглежда т.нар. индивидуални жалби – уредени във Факултативния протокол.
Комитета за ПЧ има 18 члена – граждани на различни д-ви, страни по Пакта. Не всяка д-ва има представител. Тези 18 члена не са представители на своите д-ви – те действат в лично качество /като експерти, специалисти/. Избират се измежду д-вите, страни по Пакта, така че да се постигне справедливо географско разпределение. Мандатът им е 4 години, с възможност за преизбиране. Те разглеждат междудържавните жалби – една страна по Пакта с/у друга д-ва по Пакта, че тя е нарушила разпоредбите му.
Процедура: Една д-ва решава, че друга д-ва не спазва правата по отношение на своите граждани и тогава тя изпраща съобщение /жалба/ до Комитета. Съобщението се изпраща и до другата д-ва, която нарушава правата. Това е възможно ако и двете д-ви са признали компетентността на Комитета – изрично, с нарочен акт /Б-я е страна по Пакта, но не беше признала Комитета/. Жалбата може да е само от д-вата, която е признала компетентността на Комитета с/у д-ва, която също я е признала. Държавата жалбоподател изпраща съобщение на д-вата, която се твърди че е нарушила Пакта /може да се постигне споразумение/. Втората д-ва в 3-месечен срок трябва да отговори на тази жалба. Ако не отговори, д-вата жалбоподател има право в нов 3-месечен срок да подаде жалбата директно до Комитета. Той разглежда жалбата в закрито заседание, на което се поканват да присъстват представители на 2-те д-ви. Комитетът завършва разглеждането с доклад, който няма задължителен характер. В този доклад Комитетът констатира дали има нарушение и излага позициите на двете страни по спора. Докладът трябва да бъде постановен в 12-месечен срок.
Особености: 1. Преди да разгледа жалбата по същество Комитетът трябва да се опита да постигне приятелско решение на спора. Ако такова се постигне, в доклада се изразява споразумението, до което са достигнели двете д-ви. 2. Преди да разгледа жалбата Комитетът е длъжен да провери дали д-вата жалбоподател е изчерпала всички вътрешноправни средства за защита на д-вата нарушител.
3-месечният срок е преклузивен.

Правило за изчерпване на вътрешноправните средства за защита ПЧ

За да може да се разгледа жалбата, Комитетът е длъжен да провери дали д-вата-жалбоподател е изчерпала всички вътрешноправни средства. Правило в МП – когато един спор може да се реши от органи вътре в д-вата, то той не бива да се интернационализира. Спорът трябва да се реши в рамките на д-вата. Един жалбоподател /лице, чиито права са нарушени от собствената му д-ва/ трябва първо да се обърне към органите на собствената д-ва, до изчерпване на вътрешноправните средства. Съответното лице, чиито права са нарушени, трябва да използва всички съществуващи в тази д-ва съдебни и административни органи и чак след тяхното изчерпване – межд. институции. Изключения от това правило:
Когато жалбоподателя, преди да изчерпи всички вътрешноправни средства, но е започнала процедурата, подаде жалбата до съответния межд. правозащитен орган. Тя се завежда когато:
жалбоподателят демонстрира, че ще изчерпи всички средства, но е убеден, че няма да получи защита /няма ефективно средство/;
жалбоподателят оказва натиск над собствената си д-ва – ако тя и на последната инстанция не защити правата му.
Жалбата може да бъде разгледана от межд. правозащитен орган и без да са изчерпани всички вътрешноправни средства, ако приложението на тези на тези средства се забавя неоправдано /неоснователно/. За да се избегне протакането на случая вътре в д-вата не се изисква изчерпването на вътрешноправните средства, ако приложението им се забавя безпричинно. ЕСПЧ - необосновани срокове – има предвид собственото си виждане за това, а не тези посочени в законодателството на съответната д-ва.
Когато в д-вата изобщо липсват ефикасни средства за защита. Съдържащите се в тази д-ва средства и органи не могат да бъдат използвани и да доведат до защита на нарушеното право. Дори да се приложат – пак няма да доведат до това. Органите и процедурите са негодни. Жалбоподателят трябва да докаже, че в неговата д-ва няма такива вътрешноправни механизми за защита ПЧ /Луканов/.
Ако е изпуснат срока за вътрешноправна закрила – межд. органи по защита ПЧ – само, ако се докаже, че по обективни причини са изпуснати сроковете. Обикновено има алтернативна възможност за защита.


Факултативен протокол към ПГПП

Фак. протокол към ПГПП е част от МХПЧ. Приет е за първи път с Пакта през 1968г. Освен него има и втори фак. протокол. Той се занимава само с един въпрос – забрана на смъртното наказание, в условията на война. Първият фак. протокол разглежда т.нар. индивидуални жалби за нарушението на ПЧ по Пакта. Фак. протокол е изборен протокол – той е самостоятелен договор. Д-вите, страни по Пакта могат да станат и страни по Протокола /Б-я – от 1992г./, но страни по Протокола могат да бъдат само страни по Пакта.
Индивидуални жалби – подават се пред Комитета за ПЧ /създаден е по Пакта, но обслужва и Фак. протокол/. Ако д-вата е страна по Фак. протокол, автоматично се признава компетентността на Комитета да разгледа индив. жалба на нейните граждани с/у нея. Фак. протокол предвижда изрично, че жалби по него могат да се подават от всички лица, които се намират под юрисдикцията на тази д-ва. Жалбата се подава до Комитета за ПЧ, като той я разглежда в присъствието на жалбоподателя и представител на д-вата, с/у която е жалбата. За получената жалба Комитетът съобщава на съответната д-ва. В 6-месечен срок тя трябва да представи писмена декларация по жалбата. Комитетът се произнася с доклад, който няма задължителен характер. Той коментира фактите по случая и посочва дали има нарушение. Практиката на Комитета показва, че това е начин за отмяна на нарушенията – отстранява се законодателно, а това е и смисъла на жалбата.
Комитетът разглежда периодични доклади на д-вите-членки за защита ПЧ. Ако с/у д-вата има доклад по индивидуална жалба, когато се разглеждат периодичните доклади, Комисията поставя въпроса защо не е изпълнен доклада по жалбата.
Условията за допустимост на жалбата и разглеждането и – изрично посочени във Фак. протокол:
Жалбоподателят трябва преди подаването на жалбата да е изчерпал всички вътрешноправни средства в д-вата си. Не се отнася до случаите на необосновано забавяне на вътрешноправните процедури..
Същият случай да не се разглежда от друг межд. правозащитен орган.
Жалбата да не е анонимна – трябва да е посочено име на подателя, но неговата самоличност не трябва да се разгласява.
Жалбата да не представлява злоупотреба с правото на жалба.
Жалбата да не е несъвместима с разпоредбите на Пакта /Напр.: подадена с/у д-ва, която не е страна по Пакта – възр. Процес – Б-я е страна по Пакта, но не и по протокола; жалба с/у нарушено друг вид право освен политически и гражданско/.

ПИСКП от 1966г. Правна уредба на ПЧ по Пакта

Приет през 1966г., елемент на МХПЧ. Самостоятелен договор. Включва:
Право на труд
Право на справедливи и благоприятни условия на труд
Право на социална сигурност, вкл. обществени застраховки
Право на защита на семейството
Право на задоволително жизнено равнище
Право на възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве
Право на образование
Право на участие в културния живот
Право на лицето да се ползва от нац. прогрес и приложението му
Право на защита на материалните и морални интереси, които произтичат за един автор от неговото произведение на изкуството или научно произведение
Право на самоопределение на народите
Тези права са широко формулирани и много общи, което се е отразило на степента на задължителност. В ПГПП има разпоредба, която изрично изисква д-вата да спазва полит. и граждански права, докато в ПИСКП такава разпоредба липсва. Всяка д-ва се задължава да изпълнява Пакта съобразно максималните си възможности, за да осигури постепенно пълното осъществяване на признатите в този Пакт права.

Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1948г.

Приета след ВСВ. Обявява геноцида за престъпление според МП. При това престъпление отговорност се носи от физ. лице, не от д-вата. Няма значение качеството на физ. лице – частно лице или държавен служител, включително правителствени и държавни ръководители. Отговорност се носи по време на мир и по време на война. Геноцидът е умишлено престъпление. Конвенцията дава и отделните видове деяния:
убийство на членове на дадена етническа група;
причиняване на телесна повреда на членовете на етническа група;
умишлено налагане на етн. група на условия за живот, целящи физическото и унищожение изцяло или отчасти;
мерки за предотвратяване на раждаемостта в етн. група;
насилствено предаване на деца от 1 етн. група на друга група.
Конвенцията за геноцида предвижда 2 начина за наказване на извършителите:
Създаване на специален нарочен межд. съд /напр. Нюрнбергския трибунал/;
Правосъдие от нац. съд на д-вата, където е извършено престъплението или нац. съд на д-вата, чийто гражданин е престъпник.
Ако геноцида е държавна политикана съответната д-ва Конвенцията не действа.

Конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация от 1966г.

Приета през 1966г. заедно с ПГПП. Насочена с/у дискриминацията на расов и етнически признак. Предвижда отговорност за лица, виновни за извършването на расова дискриминация /на расова и етническа основа/. Няма значение качеството на физическите лица.
Механизъм за наказване на расовата дискриминация – предвиден е специален орган – Комитет за ликвидиране на расовата дискриминация. Състои се от 18 члена, граждани на различни д-ви, които действат в лично качество като експерти в областта на ПЧ, така че наказването на расовата дискриминация не е като при геноцида /от съд/, а от един квазисъдебен орган – неговите актове нямат задължителна сила.
Функции на Комитета за ликвидиране на расовата дискриминация:
Разглежда периодични доклади от д-вите, страни по Конвенцията за това как изпълняват конвенцията.
Разглежда междудържавни жалби.
Разглежда индивидуални жалби.
Трите функции са уредени в самата Конвенция, за разлика от функциите на Пакта и Фак. протокол.
Всяка д-ва може да изпрати съобщение до Комитета, че друга д-ва е нарушила Конвенцията – междудържавна жалба. Съобщението трябва да бъде изпратено до д-вата-нарушители се дава 3-месечен срок да отговори на съобщението. Ако няма отговор или той не удовлетворява д-вата жалбоподател, тя има право да изпрати същото съобщение вече до Комитета за ликвидиране на расовата дискриминация. Достатъчно е другата д-ва да е страна по Конвенцията, за да може да се разгледа жалбата от Комитета. Комитетът се произнася с доклад, който няма задължителна сила.
При индивидуалните жалби има 2 особености:
правото за подаване и реда за разглеждане са уредени в същия акт, в който се уреждат и междудържавните жалби;
за да може да се подаде индивидуална жалба с/у д-вата, то тя трябва изрично да е признала с декларация, че признава компетентността на Комитета да разглежда индивидуални жалби.
Особености и при двата вида жалби – подаването им става при условие, че са изчерпани всички вътрешноправни средства.

Конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд от 1973г.

Приета през 1973г., повлияна от ситуацията в ЮАР. Апартейд – практиката и политиката на расова сегрегация и дискриминация в Южна Африка. Апартейд като престъпление – ако там няма, може да се появи другаде. Неприлагането на закона не го отменя, така че Конвенцията е все още в сила.
Конвенцията предвижда, че апартейдът е престъпление според МП и за него отговорност носят физическите лица – извършители, независимо от качеството им на държавни служители или частни лица.
Начини за наказване:
Създаден е специален межд. съд за конкретно извършен случай на апартейд.
Възможност извършителят да бъде наказан то националния съд на всяка д-ва, страна по Конвенцията.

Конвенция на Съвета на Европа за защита ПЧ и основните свободи. Правна уредба на ПЧ в Конвенцията. Протоколи към Конвенцията

Приета през 1950г. като межд. договор. Обхвата и постоянно се разширява. От 1992г. и Б-я е страна. С тази Конвенция е създаден Евр. съд по ПЧ. Приета е в рамките на една межд. организация – Съвета на Европа, създаден след ВСВ със седалище в Страсбург /немски град във Франция/. Идеята е да символизира преодоляването на противоречията м/у Германия и Франция.
В рамките на тази межд. организация се приема Евр. Конвенция за ПЧ /ЕКПЧ/. Тя урежда само 2 вида права – гражд. и полит. /по тази материя по-лесен консенсус/:
Право на живот
Забрана за изтезания
Забрана за робство
Право на свобода и сигурност
Право на справедлив съдебен процес
Забрана за придаване на обратна сила на наказанията
Свобода на съвестта, мисълта и религеята
Свобода на словото
Свобода на мирните събрания
Право на встъпване в брак и създаване на семейство
Тези права се припокриват с гражд. и полит. права от Всеобщата декларация и Пакта.
Конв. включва и АД клауза – традиционна разпоредба за всички договори за закрила ПЧ. За първи път се появява в АД клауза термина национално малцинство. Конвенцията изрично посочва, че д-вите са длъжни да създадат ефикасни вътрешноправни средства за защита. Дава възможност да се потърси межд. закрила, ако липсват такива средства. Конвенцията предвижда възможност за дерогиране /отмяна/ на правата, които са регламентирани в нея, но има права, които не могат да бъдат дерогирани:
забрана за мъчения
право на живот
забрана на робство
забрана за придаване на обратна сила на наказателния закон
Конвенцията предвижда, че тези права, които са регламентирани от нея са предоставени на всички лица, намиращи се под юрисдикцията на съотв. д-ва. Конвенцията е възприела 1 специфичен начин за ограничаване на правата с т.нар. допълнителни протоколи. Те са самостоятелни договори, които се подчиняват на всечке правила на договорите. Държавите, страни по конвенцията са свободни да станат страни по който искат от тези протоколи. Те не са факултативни протоколи. Те са протоколи към ЕКПЧ. През 1997 са вече 11. Сега само някои протоколи са в сила. Те са в 3 категории:
Въвеждащи нови граждански и полит. права
Протоколи, с които се променя Конвенцията
Протоколи, отнасящи се до институционалния механизъм за защита правата по Конвенцията.
Европейска комисия за ПЧ, Европейски съд – 11-я протокол прави промени в тези механизми. Сега са останали само протоколи, които въвеждат нови права. Тези права са абсолютно равнопоставени с тези посочени в Конвенцията. Права въведени с протоколи:
1-ви протокол – 1952 г. въвежда: защита на собствеността, право на образование, право на свободни избори
4-ти протокол /отпаднал/ - забрана за лишаване от свобода поради неизпълнение на договорни задължения; свобода на придвижване; забрана за експулсиране на свои граждани; забрана за експулсиране на чужденци колективно
6-ти – забрана на смъртно наказание, запазва възможността за налагане на смъртно наказание само по време на война
7-ми – регламентира процедурата по експулсиране на чужденци /Б-я не е страна и затова експулсирането не може да се обжалва пред ЕСъд/, въвежда право на обжалване по наказателни дела, обезщетение за изтърпяно наказание, наложено поради съдебна грешка, недопустимост за осъждане 2 пъти за 1 и също деяние, равноправие на съпрузите.
Друга особеност на Конв. е че тя предвижда специален институционален механизъм, гарантиращ защитата на правата. Първоначално е предвиждала 2 органа: Европейска комисия за ПЧ, Европейски съд. ЕКомисия – жалбите са се подавали пред нея, произнасяла се е с доклад, които се е внасял в Комитета на министрите – полит. орган, чийто решения са задължителни. Алтернативна възможност бил съда. 1998 г. тази система е изменена с 11-я протокол – реформа – отпада ЕКомисия. Остава ЕСъд, който също е реформиран и се доближава до една нормална съдебна процедура.

ЕСПЧ – обща х-ка

Институционалния механизъм на Конвенцията се свежда до ЕСПЧ. Състав – броят на съдиите е равен на броя на държавите страни по Конвенцията. По 1 съдия, гражданин на страна по Конвенцията – не е представител. Качества – високо морални. Проф. качества – да отговаря на условията за заемане на висша съдебна длъжност в своята страна или да е юрист с призната компетентност. Независимост на съдиите – действат в лично качество, независимо от правителствата и се подчиняват само на съвестта си. Не могат да упражняват никаква друга дейност. Живеят в седалището на съда – Страсбург. Изборът се осъществяват от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, като всяка държава страна по конвенцията издига 3 кандидатури за съдийско място, от които Асамблеята избира 1 /не е задължително да са граждани на съотв. д-ва/. Мандата на съдиите е 6 год., като при 1-я избор чрез жребий, теглен от генералния секретар на СЕ, за Ѕ съдии се дава 3 год. мандат с цел да се получи стъпаловидност на мандатите – да има приемственост.
Овакантяване на съдийска длъжност – оставка или болест – тогава се избира заместник, чийто мандат изтича с този на титуляра. ЕСъд въвежда пенсиониране на съдиите – 70 год. възраст. Има и освобождаване на съдия от длъжност – ако е престанал да отговаря на изискванията за съдия. Решението за освобождаване от длъжност се взема от останалите съдии с квалифицирано мнозинство – 2/3 от гласовете на съдиите.
Структура на ЕСъд:
Председател – избира се за 3 г., за да може при всеки избор на съдии да се прецени. Той: ръководи заседанията представлява съда подписва решенията и съвещателните мнения.
Зам.-председатели – те нямат собствени функции, само заместват председателя при отсъствие или ако им се възложи от председателя.
Секретариат – ръководи се от секретар /персонала на съда/.
Съдът приема правилник за структурата и дейността си.
Съдиите са разделени в няколко звена:
състави – включващи 3-ма съдии;
отделения – състоят се от 7 съдии;
голямо отделение – състои се от 17 съдии.

16. Юрисдикция на ЕСПЧ

Право на съда да разглежда и решава определени дела във връзка с нарушаването на тези права на човека, които са регламентирани в ЕКонвенция. Преди д-вите признавали юрисдикцията на съда изрично. След реформата юрисдикцията на съда е автоматична. Д-вата, ставайки страна по Конвенцията, автоматично признава юрисдикцията на съда да разглежда жалбите срещу нея.
Пред съда могат да се подават 2 вида жалби – междуд-вни и индивидуални. Индивидуалните са най-важни – те са основно средство за защита на 1 лице от неговата д-ва. 3 категории индивидуални жалби:
Отделно лице
Група лица
Неправителствени организации
При жалбата от група лица има следните изисквания:
става въпрос за 1 и същи права на тези лица
1 и същи нарушения на тези права
жалбата да е подписана от всички тези лица с цел да се избегне повторност
Неправителствени организации:
орг. да не е държавна
да бъде обществена орг. /църковна, търг. друж./.
Трябва да се защитава правото, което касае орг. като цяло, а не права на нейни членове.
Жалбата се подава по определен ред, установен от практиката на ЕСъд. Изпраща се писмо от жалбоподателя до секретариата в свободен текст. Секретарят на съда прочита и отговаря на подателя какво трябва да бъде съдържанието на жалбата – дава указания. Жалбоподателят въз основа на отговора изпраща ново писмо. Ако то не е съобразено с изискванията, секретарят може още 1 път да му отговори с указания. Ако писмото отговаря, секретарят изпраща формуляр, който жалбоподателя да попълни. Формуляра е с дата, която го завежда – тази, на която жалбоподателя е изпратил 1-то си писмо, тъй като 1 от условията за допустимост е 6-мес. срок след изчерпване на вътрешноправните средства .

17. Условия за допустимост на жалбите, подавани до ЕСПЧ

Междудърж. жалби
изчерпване на вътрешноправните средства
жалбата трябва да бъде подадена в 6-мес. срок от изчерпване на възможностите на последната инстанция
Индивидуални жалби:
изчерпване на вътрешноправните средства
жалбата трябва да бъде подадена в 6-мес. срок от изчерпване на възможностите на последната инстанция
жалбата да не е анонимна
жалбата да не се разглежда или да не е вече разглеждана от други междунар. правозащитни органи
да не е несъвместима с Конвенцията
да не е злоупотреба с право
да не е правно необоснована
Допустимостта има временен х-р. Отхвърлената като недопустима жалба може да бъде подадена след отпадане на условието за недопустимост. Недопустимостта може да се постановява и в хода на делото след като съдът е започнал да разглежда делото по същество.

18. Съдопроизводство пред ЕСПЧ

Проверка за допустимостта на жалбата:
индивидуална жалба – проверява се от състава. Ако е недопустима се отхвърля, ако е допустима влиза за преценка на нейната допустимост в отделение. Преценката на отделението е окончателна
междудърж. жалби – проверява се само от отделения.
Индивидуалните и междудърж. жалби се разглеждат по същество от отделения. Преди разглежд. по същество ЕСПЧ прави опит за приятелско уреждане на спора /нетипично за съдебен орган, останало от ЕКомисията/. При това е възможно държавата и пострадалото лице да уредят спора по компромисен начин. Посредничат Комитет по ПЧ и ЕКомисияПЧ. Приятелското уреждане се извършва от отделенията. Към това се пристъпва, ако няма възражение на някоя от страните. Ако има – съдът няма право да пристъпи към примирие. Ако се постигне приятелско решение, съдът постановява заключение, в което излага фактите по спора и споразумението между страните /съдът не прави преценка и не се произнася/. Ако не се постигне споразум. съдът разглежда жалбата по същество – от отделение. Конвенцията позволява отделението да прехвърли жалбата на по-голямо отделение, т.е. отделението се десезира, оттегля се и прехвърля жалбата при опр. условия:
жалбата да повдига сериозен въпрос относно тълкуването на Конвенцията
решаването на жалбата на това отделение може да доведе до противоречие с предишни решения на съда по аналогични жалби
ако има възражение на някоя от страните, такова препращане е невъзможно – делото се гледа от отделението
Отделението разглежда жалбата на открито заседание, което приключва с решение, което има статут на решение на целия съд. То може да бъде преразгледано. Това не е обжалване – няма йерархия на органи в МП. Това преразглеждане става вътре в самия съд, от голяма отделение и се прави при определени условия:
решението да е на отделение
преразглеждането да бъде поискано на някое от следните основания: делото повдига основни въпроси относно тълкуването на конвенцията; повдига въпрос от общозначим х-р /до МП като цяло/.
Преразглеждането може да се иска само от страна по делото, с писмена молба подадена в 3-мес. срок от постановяване на решението. По-голямото отделение разглежда делото в 5-членен състав, като взема и разглежда делото по същество /не проверява решението за грешки/. То също се произнася с решение, което е окончателно. Ако делото е решено от голямо отделение от самото начало, то това решение е окончателно.
Окончателно е решението на съда, на което:
Не е поискано преразглеждане
Пропуснат е 3-мес. срок да се поиска преразглеждане
Голямото отделение отхвърли молбата за преразглеждане
Страните по делото предварително са заявили, че няма да искат преразглеждане на решението, независимо какво е то
Решенията на съда са окончателни и задължителни, ползват се със силата на присъдено нещо. Те имат мотиви. Всеки съдия, който изцяло или отчасти не е съгласен с решението, може да заяви индивидуално мнение. Съдията:
може да е съгласен с диспозитива на решението, но да не е съгласен с мотивите
може да не е съгласен с диспозитива – не е съгласен с цялото решение. Съдията може да напише собствено становище.
Контрол по изпълнение на решенията упражнява Комитета на министрите /КМ/. Той е полит. орган, включващ всички външни министри на държавите членки. Той е главен изпълнителен орган.
Възможности за въздействие на КМ:
на всеки 6 мес. КМ включва въпроси в дневния си ред свързани с отказа на съответната д-ва да изпълни решение на съда
при опр. условия тази държава може да бъде изключена от СЕ /или да и се прекрати участието – Русия и Чечня/.
Езици – английски и френски. Може и друг език, ако държавата си осигури превод и поеме разходите. При индивидуалната жалба разходите за превод се поемат от съда.
Финансиране – няма такси за подаване на жалба. Съдът може да оказва и т.нар. правна помощ на жалбоподателя под формата на финансови средства. Правна помощ е, зощото и с цел участие в дело, правна защита:
заплащане на адвокатски хонорар /не се допуска без адвокат/
средства за пътуване и престой на жалбоподателя и адвоката му в Страсбург.
Всеки жалбоподател е длъжен:
да има свой адвокат
може адвокати от всяка държава, страна по Конвенцията
Средствата се отпускат по специални тарифи на СЕ. Парите се вземат от осъдената държава, която ще плати разноските по делото /размера може да се обжалва/.
Решение за отпускане на правна помощ – съдът прави проверка и помощта се отпуска когато: бъде поискана от жалбоподателя; жалбоподателя трябва да докаже, че няма средства за делото /изисква се специална нот. заверена декларация, в която той посочва всички доходи имущества и разходи, вкл. и средствата, с които издържа семейството си/. Съдът проверява данните от декларацията. Той може да откаже в 1 момент правна помощ и по-късно да я предостави.

19. Съвещателни мнения /СМ/ на ЕСПЧ

СМ – едно правно тълкуване, което ЕСъд дава на правни въпроси по своя характер, които са свързани с ЕКонвенция.
СМ – оказване на правна помощ на Съвета на министрите на Съвета на Европа. Те могат да ги поискат и се дават на тях. Само Комитета може да поиска съвещателно мнение. Те се приемат с гласовете на 2/3 от 17 членния състав на съдиите. Всеки съдия, който не е съгласен със СМ изцяло или отчасти може да заяви свое индивидуално мнение. Изцяло или отчасти – може да е съгласен със СМ, но не и с мотивировката му.
СМ не трябва да променя по никакъв начин съдържанието на правата на човека, посочени в Конвенцията.
СМ са от самото начало на съществуването на ЕСъд, но досега не са искани и не са давани.

20. Извъневропейски системи за защита ПЧ

Европейската с-ма е регионална. Освен нея има още 2 – Американска и Африканска.
Американска – северно и южноамериканска.
1969г. Междуамериканска конвенция за ПЧ /МАКПЧ/ - граждански и полит. права. Предвиждат 2 органа – Междуамер. комисия за ПЧ /МАК/ и Междуам. съд за ПЧ /МАС/.
индивид. жалби – юрисдикцията на МАК е автоматична за всички страни по Конвенциата
междудърж. жалби – изисква се специално признаване на юрисдикцията на МАК
МАК се произнася по жалбата с доклад - има или няма нарушение – незадължителен акт. Този доклад се внася в МАС. И за 2-та вида жалби се изисква изрично признаване на юрисдикцията на МАС. Съдът работи само след като се внесе доклад. Произнася се с решение по спора, което е задължително, но няма специален механизъм за гарантиране на изпълнението му. Може да се иска съдействие от Общото събрание на американските държави - да се вземат полит. мерки срещу д-вата, която не изпълнява решението.
Африканска – 1981 г. в рамките на Организ. за Африканско единство се приема Африканска харта за ПЧ и народите.
регламентира 5-те вида права на човека – гражд., полит., ик., соц., култ.
Регламентира и правата на народите: право на самоопределение; право на суверенитет над природните ресурси; право на развитие; право на мирно съществуване; право на благоприятна околна среда.
Тази харта отразява състоянието на Африка – проблеми м/у афр. държави. Без постигане правата на народите не може да се постигне право на човека. Специализ. орган – АКомисия за ПЧ. Съд няма. Комисията може да приема м/удърж. и индивид. жалби. Произнася се с доклад, които има незадължителен х-р.
АКПЧ разглежда само такива индивид. жалби, отнасящи се до серия сериозни и масови нарушения на ПЧ. Единичен случай Комисията няма да разгледа.
За изпълнение на доклада срещу държавата, която не го е изпълнила се търси полит. съдействие от Орг. за афр. единство.

21. Международна закрила на ПЧ и проблемът за малцинствата

Въпросът за М за 1-ви път възниква през периода м/у 2-те свет. войни /СВ/. В резултат от 1-вата СВ в Центр. и Източна Европа възникват нови д-ви, а др. променят своите граници и на територията на всяка от тези д-ви остават части от населението на съседни д-ви – образуват се М. Възниква проблема да се защитят, тъй като поради историческите конфликти, които са имали на тях не се гледа с добро око. След 1-вата СВ и създаването на Обществото на народите е бил приет целенасочен подход – UK и Франция са сключвали договори с всяка 1 от тези д-ви, в които има М. 1-ят договор е от 1919 г. с Полша. Всички останали са подобни на него
Проблемът на М – задължение към другата страна по договора, а не към самото М
За 1-ви път се посочват видовете М – расово; религиозно; езиково
За 1-ви път се посочва, че носител на правата не е М като общност, а на отделния член на М. От тази гледна точка на носителя правата са индивидуални
Посочени са правата на лицата включени към М:
право да изповядва и практикува религията си
право да си служат със своя език
право да изучават езика си и да изучават учебни предмети на езика си
Това са права характерни за М, но носител е отделния член.
Схемата на този до-ор се запазва и по-късно.
След 2-та СВ проблемът за малцинствата се измества от проблема за отделните видове ПЧ, тъй като със създаването на ООН се е смятало, че след като се гарантират на всеки човек правото на живот, свобода, равенство и собственост, всички хора, вкл. и М ще получат пълна защита, но това се е оказало неправилно.
През 1966 г. – Пакт за гражд. и полит. права – чл. 27 за М – 1-вата до-орна разпоредба:
посочва видовете М – етническо, религиозно, езиково
потвърждава индивидуализирането от гледна точка на носителя им
посочва правата – да си служат и използват езика, религията
правата може да се упражняват поотделно и съвместно
негативна редакция – д-вите не могат да лишават членовете на М от техните права
ЕКПЧ в своята антидискриминационна клауза въвежда термина национално М.
1992 г. в рамките на ООН – Декларация за правата на лицата принадлежащи към национални, етнически, религиозни и езикови М – незадължителен акт, в заглавието е посочено, че става въпрос за индивид. права. Първоначално разширяване на видовете М – етн., религ., ез., всяко от които може да бъде опр. и като национално.
След декларацията на ООН, важен м/унар. правен документ е Рамковата конвенция на СЕ за защита на нац. М-ва. Това е 1-ят до-ор, сключен в тази област.
Дефиниция за М: Тази група от хора, която числено е по-малка от останалата част от населението на 1 д-ва, намира се в недоминиращо положение в тази д-ва и чиито членове са граждани на тази д-ва и вкл.-ват етн., религ., ез. х-ки,различни от тези на останалата част от населението и показват дори и само подразбиращо се чувство на солидарност за съхраняване на своята култура, традиция, религия и език. Ликвидиране на пробл. с М – като се интегрират в д-вата. Рамковата конв. е важен регионален до-ор приет 1994 г. В нея:
Посочен е терминът нац. М, включващ видовете
Права принадлежащи на лица от М – индив. х-р на правата
Посочените в Конв. права – гражд. и полит. – същите признати на всеки 1 човек
Целта е да се внесе ред и да се признаят правата на членовете на М:
Равенство пред закона
Равенство м/у лицата, принадл. към М и лицата, принадл. към мнозинство, относно участието в икономическия, социалния, политическия и култ. Живот
Право на лицата принадл. към М да поддържат и развиват своята култура, религия и др.
Свобода на мирните събрания
Свобода на словото, съвестта, мисълта и религ.
Право да използват своя език както в частното си общуване, така и в публичния живот /писмено и говоримо/, т.е. в контактите с администрацията в района, в който живеят. Това право има строги огранич.:
може само в райони традиционно обитавани от това лице или където М се явява мнозинство от населението
само ако поискат това раво да контактуват с администрацията
да има реална нужда от това /трудно се доказва/
д-вата е длъжна само да се стреми доколкото й е възможно да осигури условия администратора да може да контактува на този малцинствен език
Да изучават своя език като граматика и литература и да изучават предмети на него. Имат право да създават собствени у-ща, но само частни. Длъжни са да изучават и официалния език на държавата. Ограничения да учат предмети на собствен език:
в такива райони, в които М живее и е мнозинство
имат значителна необходимост да изучават предметите на М-вен език
държавата е длъжна да се стреми да осигури изучаване на предмети на М-вен език, като това е подчинено на образов. изискв. в съотв. д-ва
Право да установява контакти с член на същото М в съседна или др. д-ва
Всички права посочени в Конв. търпят 1 ограничение – ПРАВАТА НЕ МОГАТ ДА СЕ УПРАЖНЯВАТ ПО ТАКЪВ НАЧИН, ЧЕ ДА СЕ НАРУШАВА МП И СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО, ТЕРИТОР. ЦЯЛОСТ И ПОЛИТ. НЕЗАВИСИМОСТ НА СЪОТВЕТНАТА Д-ВА.
Контролът за спазването на Конв. се осъщ. от Комитета на министрите към СЕ – към него е създаден помощен орган от специалисти – експерти, които получават периодични доклади от държавите за това как те спазват правата на М.
Конв. не решава въпроси, но е единств. м/унар. до-ор по този проблем

Tedi4ka
01-25-2009, 21:23
„Националната граница – мост или бариера”
(есе)
В българското общество има много и различни спорове относно необходимите му главни приотитети. Някои твърдят,че всички усилия и ресурси трябва да се насочват в икономиката, за да станем по-богати. Други твърдят,че трябва да се превъзпитаме и да се научим да работим. Трети възприемат налагането на закона и справедливостта като основен стълб на прогреса. Четвърти...те са много и се надяват на някакава външна намеса да ни реши проблемите.
Всички те са прави от своя гледна точка,но все пак има един приоритет,който е по-важен и това е бъдещето,защото едно обществото не може да е общество,ако няма бъдеще,но за да има бъдеще първо трябва да погледнем реалността,която ни заобикаля в настоящето,а него го има,защото преди това имаме богата история.
Един голям проблем,който е като дълбока рана в нашето общество е проблемът с малцинствата в България,но той не е от сега,защото нищо не започва от днес. Малцинствата етнически, езиково и религиозно възникват в Европа след първата световна война, след разпадането на руската, османската и австро-унгарската империи. Границите между държавите са прокарани не по национален признак, а по волята и интересите на великите сили. Става така, че според международните договори след първата световна война големи групи хора са насилствено откъснати от родината си и са присъединени към други национални държави, където те са превърнати в малцинство с различни език, религия и култура от доминиращия етнос. За разлика от тогава обаче, сега всичко е доброволно. Днес най-важно и на първо място е, ако можеш да се „разкараш” от държавата, но ако останеш, важно остава да оцелееш, да изкарваш една заплата и да се нахраниш с нея, но обществото не е устроено така, че да насърчи създаването на нормално семейство и раждането на деца. А въпросът не е само да на пари, защото при правилно разпределение и управление на текущите средства и те да са достатъчни за много по-ефективна демографска политика.
Преди влизането на България в Европейския съюз във всеки вестник можеше да се прочете статия за България и ЕС. По повод това има много мнения. Едни казват, че това е бъдещето на България, а други като по-възрастната група общество предпочитат комунистическия начин на мислене пред новото и модерното. Но дали едно приемане на България в Европейския съюз ще ни бъде като мост към другите нации или по-скоро като бариера?
Според мен всеки построен мост е като свободна връзка между всички други, всички различни от мен, защото свободния акт е обвързване с другите хора. Това именно е моралният акт. Ако аз например считам, че в дадена ситуация трябва да се държа като честен човек, с акта си показвам, как трябва да се държат всички останали в такава ситуация. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всички останали, а именно конкретността към другите е моста към тяхната територия, език, религия и обичаи.
Мисля, че всеки трябва да „убие” националистическата идеология в себе си и да се „отвори” за всичко чуждо и различно, защото националната граница на 21-ви век е по-скоро картографско значение, а светът върви към обединяване на различните култури и традиции.

Tedi4ka
01-25-2009, 21:26
Отмъщението и прошката в романа „Граф Монте Кристо”
На Александър Дюма
(Интерпретативно съчинение)
С обаятелните си герои, заплетената си интрига и динамичното си действие поманите на Александър Дюма са любими на много поколения млади читатели.Да защитиш честта на кралицата и да си способен да направиш всичко за приятелите си е не само вълнуващо, но и възпитателно. Такива „мускетарски” приключения те учат на доблест и смелост, на мъжество и себеотрицание. Но не и по-млако поучителна е великата история за отмъщението, разказана в романа „Граф Монте Кристо”.
Оклеветен и несправедливо хвърлен в затвора, Едмон Дантес с основание жадува дъзмездие за виновниците. Желанието му за мъст е напълно оправдано заради стоварилата се върху него несправедливост и прекараните години в затвора. Сдобил се със свобода и разполагащ със средства и възможности за отмъщение, той привежда в изпълнение замисъла си. Но дали човек може да влезе в роля на Бог и сам да въздава справедливост? Отмъщението изправя Едмон Дантес на крехката граница между доброто и злото. Като че ли трябва да направи само една крачка, за да се превърне от добър и нравствен човек в убиец и злодей. Злото ве поражда зло, докато героят не достигне до прозрението да прости. Само прошката може да доведе до пречистване. А до прошката може да се стигне най-лесно по пътя на любовта.
Романът „Граф Монте Кристо” е създаден по действителна история на беглец от затвора, който се сдобива с богатство, даващо му възможност да накаже тези, които са го пратили зад решетките. От този сюжет мойе да се напише интересен криминален роман, но Александър Дюма създава велик роман за отмъщението и възмездието, вплитайки различни човешки съдби. Сред всички тези герои измъква особено привлекателна, обвита в мистика и загадъчност фигура на граф Монте Кристо.
Първата среща на читателя с него е когато той е съвсем млад- деветнадесетгодишен моряк, с най-чисти чувства и намерения. Той е щастлив и има прекрасна годеница, за която скоро ще се ожени. Но както се случва във великите антични трагедии, щастието е нарушено. Чистите мечти на Едмон Дантес са потъпкани и той несправедливо е обвинен в престъпление, което не е извършил. Героят е станал обект на интриги,родени от кариеристични, завистнически, интимни и политически подбуди. Фернан също е влюбен в красивата Мерседес и е готов да я слечели на всяка цена. Данглар завижда на Дантес за повишението и то го изпълва със злоба. Дьо Вилфор съзира в Едмон заплаха не само за баща си, но и за собствената си политическа кариера. Кадрус е движен изцяло от егоизма си. Поради злощастно стечение на обстоятелствата създадението от тях интриги оплитат Дантес в мрежа, от която няма измъкване. Той е невинен, но е хвърлен в затвора, без дори да подозира защо.
Замъкът Иф – непристъпният затвор, е място за прозрение в промяна на героя. Ключова е срещата с Фариа, който също е затворен там. Под неговото въздействие Едмон се променя; младежът се превръща в зрял човек, от неук – в образован, от непроумяващ какво му се е случило – в прозрял истината и обзет от желанието за мъст. Споделената тайна за заровеното съкровищепроектира пътя, по който то може да бъде реализирано.
Заемането мястото на починалия Фариа е символично. Като се има предвид и възрастта на Едмон, когато той бяга от затвора (33 години – възрастта, на която е разпнат Христос), около героя се наслагва мистичен ореол. Той потъва и възскръсва с ново име – граф Монте Кристо, взел името на острова, на който е заровено съкровището. Неговото наказание също може да се преведе като „Христова планина”. Това мистично – символно наслагване около образа на героя съвсем не е случайно. То още повече засилва впечатлението за бившия Едмон Дантес и настоящия граф Монте Кристо като изключителен, богоизбран, съизмерим дори със самоя Бот. Тръгнал по пътя на отмъщението, героят неведнъж се самоопределя като такъв –че той е ръката на Провидението и на Божия гняв.
Подобна нагласа изглежда кощунствена, но и напълно в духа на естетиката на романтизма. Граф Монте Кристо е типичен романтически герой – изключителен, забулен в тайнственост, загадъчност и мистика.
В отмъщението си Дантес е търпелив, но неотстъпчив. Хладнокръвно и последователно той проучва хората, заради които е бил хвърлен в затрова. Разравя мръсните им тайни, открива слабостите им, изправя ги пред лицето на краха, унищожението, лудостта и смъртта. Финансовата стабилност на бакнера Данглар е разклатена. Честта на Фернан и Кадрус е опетнена и двамата загиват ( първият от собствената си ръка, а вторият – убит от каторжник). Аристократичното и уважавано семейство дьо Вилфор е почернено от смъртта, която се настанява трайно в дома му.
Смъртта на невинния син на Дьо Вилфор кара граф Монте Кристо да се замисли. Отмъщението се оказва опустошителна сила, трудно поддаваща се на контрол. Влязъл в ролята на Бог и взел сам да въздава справедливост, героят е напънат да прекрачи крехката граница между доброто и злото. И все пак доброто в него надделява.
Желанието на Едмон Дантес за отмъщение е напълно оправдано. Несправедливостта към него, четиринадесетте години прекарани в затвора, са доста добра мотивация. След като няма справедливост в обществото, защо да не направи всичко възможно тя да възсържествува? Графът наказва жестоко тези, които са се отнесли така към него. Възнаграждава тези, които са помогнали на него и възрастния му баща. Търси начини справедливостта да възтържествува. Но когато започват да умират хора, които не са пряко виновни за страданията му, идва време да се запита дали наказанието, което въздава, не е прекомерно.Пред такива въпроси се изправя героя, когато потапя в смърт и разруха семействата на враговете си. Отмъщението се оказва не толкова сладко, колкото е предполагал. Идва време за прошка.
Любовта се оказва средството, което може да превърне желанието за отмъщение в желание за прошка. Мерседес, жената, която е обичал, намира път към сърцето му и измолва пощада за сина си. После помага на дъщерята на Дьо Вилфор за самоунищожението като наказание за злото, което е сторил отново любовта ( на Айде) е тази, която носи избавление.
„Граф Монте Кристо” е много повече от приключенски роман. В него има неочаквана дълбочина. Великата история, разказана в него, учи, че прошката е много по-ценна от отмъщението. Само тя може да донесе нравствено пречистване и удовлетворение.

venmin
01-26-2009, 13:03
Може ли някой да ми дръпне тая тема от помагало?Изкуство ли е да бъдеш добър?
Благодаря предварително!
п.п.форума не ми дава са пусна линка и моля тоя дето ще ми помогне да я потърси

Tedi4ka
01-26-2009, 15:30
Изкуство ли е да бъдеш добър?


Да си добър – за мен това е едно от най-хубавите изкуства на този свят.
Добротата е както един огромен, ценен дар така и същността на човечеството.Това, че не всеки може да е богат, красив или пък известен не означава, че неможе и да бъде добър.
Всеки човек би могъл да е добър, ако го иска със цялото си сърце.
Добрината не се купува със пари.Тя е божи дар...Тя се носи в нашите сърца и тя ще спаси света!
Хората показваме добрината си, не когато мислим за своите проблеми и интереси, ами и когато ни е грижа за другите около нас.
Какво би ти коствало да подадеш ръка на изпаднал в нужда човек?
Според мене отговора на този въпрос е: абсолютно нищичко! Тя няма да ти коства нито пари, нито здраве или пък каквото и да е било. Чрез нея можеш само да покажеш своята доброта.Но по този свят има ужасно много горделиви хора и не винаги „човекът в беда” иска да усети топлината на твоята ръка.Все пак не трябва да се отчайваме, ако такива хора ни откажат помощта, нали все пак сме се опитали по някакъв начин да помогнем?!
Лично аз не намирам нищо лошо в това да показваме, нашата доброта.Може би някои искат да знаят, че другите ще я видят или почустват. Тук няма място да се притеснявяме колко души ще разберат...бъдете сигурни, че всеки ще я оцени по един или друг начин!
Това да показваш че можеш да будеш лош или, че самият ти си си лош не е нито хубаво, нито интересно, нито пък за показване.
Злобата не е изкуство с което можеш да се гордееш.От нея можеш само да се срамуваш и патиш.Абсолютно нищо неможеш да спечелиш с нея!!!
Ако някои от твоите приятели са лоши..това не означава, че и ти трябва да станеш лош или да се правиш на такъв пред тях, за да стоиш в компанията им.
Тук пословицата: „Капка по капка, вир става!” много ще помогне!
Затова не се опитвайте да ставате лоши,защото все може да ти хареса или пък да бъдеш принуден да станеш такъв.
Съветът ми е да се стремим всички към доброто...за да станем едни почитани хора..
Казвам почитани, защото има хора които оценяват доброто и те почитат като един приятен човек.
Ако всички се стремяхме към добротата, светът нямаше да бъде такъв лош както е в момента.
Сегашните хора са станали по-лоши, по-надменни, по-отмъстителни, по-горделиви...Това хич не е добре!
Но дано рано или късно всички се осъзнаем, че не злобата, а доброто е по важно и ценно качество.
Бедни, богати, известни, красиви или не – това няма никакво значение!
Не трябва да сме егоисти, макар че някои хора твърдят обратното.
Запомни, че винаги трябва да мислиш какво вършиш и как се държиш с хората,защото те ще се отнасят към тебе по същият начин!!

pufi_kz
01-26-2009, 15:35
Ако може тези днес :) Трябват ми за утре :)

http://download.pomagalo.com/391/radini+vyleneniya+analiz/?search=8720361
http://zamunda.pomagalo.com/download/391/
http://zamunda.pomagalo.com/download/59068/
http://zamunda.pomagalo.com/download/170227/
Много ще съм ви благодарна ако ми помогнете :)

Tedi4ka
01-26-2009, 15:46
Главата \"Радини вълнения\&#39; започва направо с преставянето на Рада-главната героиня в романа,която вече сме срещнали у чорбаджи Йордан и в женския метох.
Най-напред Вазов щрихира портрета и:отбелязва нейната стройна и висока фигура,миловидното и чисто и бяло лице и се спира на погледа –светъл и простодушен.Така той разкрива собствените си симпатии и печели предразположението към нея.В хода на разказа авторът ще задълбочи тази характеристика и ще я обвърже потясно с вътрешната същност на девойката ,както и с изкустното вникване в преживяванията и по време на изпита ,които се движат в границите на силното вълнение и овладяването му.Хармонията между физическата и хубост и нейната душевна красота писателят подчертава с картинни ,емоционално-психологически и метафорични епитети ,единични и двойни-“големи влажни очи”,”обаятелно ,прелестно лице”,”свенлива душа”,”светъл поглед”,”небесна усмивка”...На епитетите той разчита и когато изобразява психологическото и състояние в един критичен за героинята момент-състояние,в което Вазов така успешно се е превъплатил.Той оставя героинята да се саморазкрие чрез делата и поведението си предимно спрямо децата,но и към някои от централните фигури,присъстващи на изпита-Кирияк Стефчов, Бойчо Огнянов.
Също така пестеливо,още веднъж в тази глава ,авторът обяснява наименованието,с което Рада е известна в града като “храненица” на Хаджи Ровоама.Не е необходими да сме прочели главите “У чорбаджи Йордан” и “Женският метох”,за да разберем положението на героинята под “закрилата” на нейната “благодетелка”.Верен на своя творчески натюрел,Вазов с две-три изречения създава представата за тази духовно осакатена жена и задушната ,умъртвяваща атмосфера около нея в която е израствала Рада Госпожина.Описанието на Радиния живот се прекъсва от авторовото разсъждение за живота на момичетата-сирачета.Това е така нареченото лирическо отстъпление в романа.И двата момента събуждат съчувствие към героинята.Единия завършва с обощението,че девойките израстнали без нежна родителска грижа ,”са цветя поникнали под покрив:невесели и без дъх.Пропуснете в тях една великодушна струя светлина и техния скрит аромат умирисва въздуха.” Другият води до извадя,че с укрепването на човешкото самочувствие и гордост ,у Рада се ражда и разраства бунтът на душата и.Така прониквайки в психиката на своята героиня ,писателят подготвя и мотивира завръзката на интригата-оня момент ,когато Рада ще срещне съчувствието и подкрепата на Бойчо Огнянов и ще го обикне моментално ,дълбоко и всеотдайно.Отърсвайки от плещите си собственото си робство ,тя ще стигне чрез Огнянов до революцията.
След това начало,което в тази глава има характер на встъпление,Вазов преминавакъм събитието,предмет на откъса-годишния изпит. Този епизод отразява важен исторически момент от обеществения живот на българина по време на Възраждането,когато се поставят основите на българското светско образование,изиграло огромна роля за националното осъзнаване и в борбата за държавно обособяване.Запечатва се за поколенията една традиция ,с която би могъл да се гордее всекиуважаващ себе си народ.
Специално място е отделено на детайлите в обстановката-обкиченото с изобилие от цветя училище,украсените образи на братята Кирил и Методий,гиздаво пременените девойчета,тържественото и шумно множество на посетителите и пр.Ярки и акцентирани,те възкресяват духа на епохата с едни от най-характерните и белези,които стават първостепенни фактори за бързо обществено развитие.
Тук Вазов се проявява като майстор на масовите сцени.Вниманието му е насочено в две направления-групата на учениците и тази на възрастните.
Много светлина,възторг и обич има в колективната обрисовка на малките момиченца-пременени като “пеперудки”рвъзбудени “като рояк пчели”,съсредоточени върху уроците си ,прилежни ,ученолюбиви,амбициозни.Ав орът демонстрира чудесно познаване на детската психика.
Не по-малко интересно е обществото на техните родители.Малкият градец е пратил масово женските си рожби на училище,в едно време,когато жената не е считана за равноправна.Многолюдно е присъствието на изпита.Проявите на ученичките се посрещат със сдържано съпричастие.Напрежението на децата и отлививите му мигновенно заливан зрителската аудитория.Майките са безумно щастливи от отговорите на момиченцата си.Бащите държат да бъдат изпитани и техните дъщери.Знанията на децата са оценка за учителя им.От това зависи дали той ще бъде пренает за следващата учебна година.
Идвата колектива са обединени от благоговеенето пред просветата –черта колкото национално,толкова и исторически обусловена.Споява ги и едно съзнание ,освобождаващо се от робската зависимост,озарено от предусещането на свободата и вярата в подкрепата на Русия..Това общество е още в началото на предстоящия нов път.Примитивизмът и наивитетът са все още негови отличителни черти.И Вазов ги изтъква ,както и в “Представлението”,с тънка ирония.Той умее да обедини драматичното и комичното в различните му отсенки и степени-сатира,ирония,добродушен смях.Но изпитът показва,че дългоочакваната свобода не е недостижим мираж.
Разбира се,националната общност е разслоена.Това се вижда и от масовите реакции на публиката ,от проявите на отделни нейни представители,които са всъщност допълнение към характеристиката на отделния образ.Туркофилът Стефчов е антипод на чорбаджи Мичо.Стефчов е студена и отблъскваща личност и има своите привърженици ,но те са малцина.Поп Ставри е изразител на страхливците,а кака Гинка –на безразсъдно смелите.
Само в тази сцена се открояват десетина участници,назовани със собствените им имена –Рада,главният учител Климент,чорбаджи Мичо,Кириак Стефчов,Соколов,Лалка Йорданова,Михалаки Алафрангата,Бойчо Огнянов,поп Ставри,кака Гинка.Картината е показателна за огромния брой герои ,с които е богат романът,и които допринасят за широтата на изображението.”Радини вълнения” е образец на вещината на Иван Вазов при постройката на един динамичен и жив диалог.
Единствено независимото лице е Бойчо Огнянов.Той става героят на деня и спечелва на своя страна “всичките честни сърца”.”Подир него Рада вече никого не виждаше от гостите ,които се прощаваха с нея.” С тази констатация завършва разказът за изпита. Тя поставя началото на интригата в романа .Неуловимо и с лекота Вазов осъществява и прехода на личния конфликт между Бойчо Огнянов и неговите недоброжелатели в лицето на Кириак Стефчов и Хаджи Роваама в обществен.Сега вече творецът е готов да заплете в следващата глава “Бойчо Огнянов” и колизията.
Романът “Под игото” отдавна е станал жива и неделима част от самосъзнанието ни на българи.И ако чувстваме принадлежността си към своя народ ,ако искаме да носим с достоинство своето национално име,трябва обезателно да сме преминали по неговите страници.

Tedi4ka
01-26-2009, 15:52
Образът на интелектуалците в "Под Игото"
"Както във всички прогресивни борби на България, науката и кръстът,сиреч дъхът,стоеше на първи ред.Трябваше интелигенцията да даде смисъл и душа." "Проповедниците" на идеята за освобождението,рамо до рамо с апостолите на свободата,я разпръскват като семена из народа,нивите и планините, те са организатори на бунта.Тая "върволица" започваше в тъмната Атонска килийка на калугера Паисий и намира своя край някъде при дякона Левски. черквите и училищата дават даскалите си и поповете си за възстанието като чуят "Бъди готов,трябва да мреш".
Единственият "доктор" в Бяла черква е Иван Соколов,съсед на чорбаджи Марко,висок момък,на 28 години,левен, с лускава руса коса,синеок, с открито,простодушно лице, с буен нрав, чудак и лекомислен, добре владеещ турския език и турските нрави.Интересното в неговия образ,което го прави различен и атрактивен е отглеждането на мечката Клеопатра в килера си. чорбаджиите много,много не го харесваха, но заради своя весел и откровен нрав и разпален партиотизъм бе обичан от младите. Посвещава повечето си време на комитетски съзаклятия.Трябва да отбележим, че той не беше завършил медицинско училище,пък и за какво ми е след като има много по светил идеал за преследване в името на общественото благо и е председател на комитета и приятел на Бойцхо Огнянов. Има и афера с жената на бея. С този герои, Вазов визира доктор Кошников от Сопот, които беше приятел с онбашията и пийваха ракийка заедно.
Приятелят му Бойцхо Огнянов ( Иван Краличът, Графа, Русиян) освен бунтовник туркоубиец бе приел и поканата на Марко и Мичо да стане учител. И по-добре,че не се знаеше дали щяха да се намерят със Рада. Даскалката и послушницата (приготвя се за монахиня) Рада Госпожина бе високо, хубаво , румено,чернооко момиче, с простодушен и светъл поглед, миловидн бяло лице, сираче от дете, търси обич, добро отношение и закрила... и всичко това тя вижда в Бойцхо,които и вдъхва сили,а тя на свои ред се нарежда редом до любовта към България в сърцето на патриота. Дори в смъртта си двамата герои са заедно, давайки героичен и славен пример как да се умре достойно и как до последно трябва да се носи идеала. Бойцхо е синтез от Левски и Заимов, а Рада - е измислено от Вазов име.
До имената на Климент Белчев (главния учител с добродушно лице,богослов,владеещ витийския дар и си служи с цитати от своето писание), Франгов (взаимоучителя,гореща галва) и Ганчо Попов (взима участие в комитета) седеше и името на псалют Стефан Мердевенджиев, отрицателен образ, заради клопката,която заложи на Бойцхо с вестника,подтискан от Стефчов. Неприятна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език, едното доказателство за ум обвит в плесен, а последното - поклонник на бича.То се заиграва с Рада и си спечелва противник в лицето на Бойцхо, а Соколов го смята за шпионин , интригант и подло човече.
Климент белчев е руски семинарист и като такъв добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите когато го посещават, а третият момукк (Ганчо Попов) бе буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революционни чети и адски се привързва към Бойцхо.
Учителите ( както по-късно ще видим и свещенниците) имат своята антика. Дядо Мина бе жива останка от измрялото поколение даскали, които първи отварят килийните училища. На 70 години, побелял, плещест, широколик, доживяваше тихо дълговеката си старост.Огнянов много го обича.Дядото пее в черквата,а селяните зяпнали слушат увлекателните му разкази. Огнянов с благодарение слушаше мъдрите размишления, жив отглас на една забравена епоха.
Образът на "интелектуалец", които Вазов прехвърля от "чичовци" е Иванчо Йотата - дребно чоловече,с голямо честолюбие, ученолюбив и привърженик на йотата, бъбрик,сплетник, по-младите си години той е прекарал в литературни занятия, неуморно трудолюбие, води се все с учени хора, взима участие във всички сериозни въпроси - по черковния и за външна политика. Изразява се книжовно, чете дамаскин и житиета, но е много страхлив.
Един ироничен образ на интелектуалец е Михалаки Алафрангата.Придобил слава на умен човек само, защото беше объл панталони преди 30 години в града и продумал френски. Неговия френски се състоеше от няколко думи, които от времето не се бяха умножили с нито една. Заейки , че славата му се носеше все още той се надуваше, говореше важно и се държеше тежко и както казва Стефчов " Да беше Михалаки Алафрангата, той би извършил предателство със спокойна съвест,че прави нещо добро."
човекът, за които социалистическите идеи на Кандов граничат с безумна крайност е Николай Недкович, развит и просветен момък,чете вестници.
Кандов е младият студент, дошъл от Русия, идеалист по натура и мечтател.Ученик на модерното и прогресивното учение наречено социализъм в Европа. И недкович е образа на народа, които не може да разбере - за него е важно само сигурността на семейството и дома му. За жалост в развитието на сюжета, здравата опора на идеите на Кандов и други бива срутена и фатален отпечатък от "трусовете и сътресенията" остава в душите на много българи.той е този,който в началото заявяваше, че за тази свобода няма да даде и какпка кръв от малкия си пуст, а вече е готов да жертва своя живот за нея - тази промяна настъпва след изгубването на идеала му. За да не прибягва към самоубийство той прибягва към реалната възвишеност на идеята за свободата. Образът на Рада създава бъркотия в съзнанието му и се превръща във втора сила, които се редуват да изпъкват на преден план.В края тези две чувсвта се превръщат в едно - хладнокръвната решителност и умира достойно.За Соколов той е философ, дипломат,социалист,нихилис т и кой дявол го знае още какво...А в реалното пространство той бе Капинов, родом от Сопот, но свършил само семинария.
Последните представители на интелигенцията по онова време бяха хората посветили живота си за намиранте на пътя към Господ и повечето - търсещи пътя към свободата,а именно свещенниците.
Както казахме в началото и тук ще видим една величава останка от миналия век,почти развалина - могъща и почитаема - отец Иеротеи. Той е величествен старец ,85 годишен ,гологлав, с бяла брада до пояса,широко,сухо и благо лице, доживява тихо и просто в манастира.Игумен Натанайл изтъкваше един негов недостатък - твърде благочестив и почтен брат, но си копае парите.Дори бил нарицателно за всички други,които си свидели парите - " Вталява се като отче Жеротеи".
Но ето,че в неочаквани моменти като случая със "зелената кесия" се проявява неподозирания от други пратриотизъм. Той бе готов да помогне с каквото може за България,която обича много и е от рода на ония "високосимпатични" личности, на които България дължи толкова много и за възраждането си.Истина е, че кути пари, но в завещанието си,което той показва на Викентии,тези пари отиват за подпомагането на български ученици и в Одеса,и в Пловдив, и в Клисура.Парите,които Викентии се опитва да открадне същност са отдавна оставени и определени за него и за следването му. В очите на Викентии той е светец, чието име трябва да остане безсмъртно, а неговото държание променя мнението на Бойцхо Огнянов за калугерския патриотизъм, най-вече,защот е великодушен и благодеятелен и е за пример на родолубците. А неговото тихо душевно величие и скромния му патриотизъм Вазов оценява в " Епопея на забравените":
" че ръката братска без гордост , без вик,
подадена скришно на някои клетник
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни"
Момчето,което обича като свои син е Викентии. Дяконут е младо момче, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка,хубава,дълга коса.Готви се да постъпи в руската семинария,младост и надежда вееше от унашеското му лице, сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед.Тоя момък беше бъдещето.Приютява Бойцхо Огнянов и не за първи път прави такава добрина - той е крил и Левски.честното му сърце залюбва силно Огнянова и идеите му. до тогава живял честно,спазвайки правилата, но било то всеотдайността към Бой4о или от идеята за добро дело посяга към кесията на благодеятеля си Иеротеи.След това адски много се разкява,засрамен дори избягва в Клисура.Но точно тогава той осъзнава, че не иска да оставя България, ще се бори за нея и ще умре за свободата й.В края позорът от думите си,че Бойцхо бил избягал от въстанието като куче и дострашаването му от боя, от които той самия избягва,към краят е измит от смъртта му.
Други образи от манастира са поп Натанайл и отец Гедеон. Тук се появява една двойка,която наподобява Дон Кихот и Санчо Панса. Имаме магарето,подчинения,тумбле ст, валчест Гедеон ,които разбирал гъските,както цар Саломон, мисли само за гущаване и Натанайл(барачещ,едър,силе .човек с мъжествено лице и пъргави движения).Ако махнем расото на псоледния,почти нищо калугерско не остава в него.Най- малкото - килията му е накачена с пушки,изкусен стрелец,псува юнашки
,умее да цери рани от оръжие и да ги нанася. Той по-скоро е образа на свещенник,мястото на които е в Балкана като войвода,а не в манастира.При новината на Мунчо за Русян,че може би опасност го грози, игуменут забразвя и тропар и пение ( един вид прекъсва връзката с Бог, за да спасява една бунтовническа душа).Той е този,който заклева над евангелието и благословява възобновеният комитет от Каблешков.
В метоха господства сестрата на един от омръзните чорбаджии в Бяла черква чорбаджи Йордан.Калугерицата Хаджи Ровоама макар и от "интелектуалците" като божи човек не прави нищо добро - напротви- освен,че е куца ,жлъчна и с мустак,тя бе онази,която разпространява и се храни с клюки и интриги, които в някои случаи бяха верни ( Огнянов бе бунтовник и Соколов има връзка с жената на бея). Другите слухове,неверни ( смъртта на Бойцхо) причиняваха много болка.
Поп Ставри и поп Димчо - подпомагат комитетите,втория прекалява с чашката.Ставри има пандърско лице,морав нос,делнорманска брада, и дамгосано расо, тежък човек, когато сяда на кафе не говори за божии работи,а за виното.Отиваше към 60-те , имаше множество деца,зайдушки мустаци и прекрасен глас.Уважва много чорбаджиите,строг свещенник.повечето му реплики в романа са свързани с Бог: "Анатема,взели са го дяволите,избави Боже,помилуй,боже,което си е речено от бога,то ще стане". Знае и как да се весели - "виното весели човешкото сърце и укрепва тялото му".За Колчо, в него има 3 работи - свещенник,свещник и свещ, но той като "слепец" така и не ги виждаше (иронична реплика).За Огнянов той е недодялана глава,но честно сърце.
И както Хаджи Ровоама казва: " Вържи попа да е мирно селото!"
Да не забравяме и поп Йосиф от село Веригово (председателят на комитета,още от ранп избран за войвода и пряпорец криеше между свещеницхиските одежди в черквата), госпожа Христина (с лоша слава,патриотка и се меши в комитети.Левски е пренощувал у нея и дяконите я обичат) и поп Никодим и неговите одежди и сини очила,които неволно стават единственото спасени на Бойцхо от предрешената смърт в църквата.
Отрицателният образ ,както и в историята на Левски , е на оня фатален поп- един от предателите на Бойцхо редом до циганката.
И ето как редом до хъшовските премени,знамената и куршумите се споменават и свещенническите одежди и кръстове изграждат образа на борбата.
"Дявейлердените" са онези,които през 1870 година са се радвали за българската екзархия,а сега през 1876 година се преобръщат на бунтовници,които леят куршуми и правят черешови тонове.
България,засеяна с училища непременно е в плюс за народа.Както бай Марко смяташе,а това наистина бе верно, в науката се криеше тайна сила,която ще промени света.И той вярваше в науката,както вярваше в Бог.

ReBeL
01-27-2009, 20:45
http://download.pomagalo.com/248394/proizhod+i+modeli+na+vselenatastroej+i+evolyuciya+ na+zvezdite+i+slynchevata+sistema/
може ли този :( мерси предварително :-) :-) :-)

Tedi4ka
01-27-2009, 20:57
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ
ФАКУЛТЕТ ЗА БАЗОВО ОБУЧЕНИЕ







Произход и модели на вселената.Строеж и еволюция на звездите и Слънчевата система.


ИЗГОТВЕНО ОТ

КАМЕЛИЯ ЖИВКОВА ЛАЛОВА

ФАКУЛТЕТЕН НОМЕР F31750


ПРОЛЕТЕН СЕМЕСТЪР 2005 / 2006















ПРЕПОДАВАТЕЛ : БОТЬО ЗАХАРИНОВ


СОФИЯ 2006 г.

От дълбока древност, до сега, учени и мислители са се занимавали с различни въпроси свързани със Вселената, звездите и Слънчевата система. Изградени за разнообразни теории и хипотези, относно произхода, състава и строежа им. Настоящият казус е кратък опит да се синтезира най-важното, пречупено през призмата на съвременните виждания и съсредоточен върху основните физико-химични параметри и въпроси. Изследването на възникването на Вселената е част от изследването на самата Вселена, разглеждана като цяло. Всичко това е предмет на Космологията - науката, която изучава строежa и развитието на Вселената. Въпросите, които разглежда Космологията са фундаментални. Намира ли се Вселената в своето детство, или е в зряла възраст? Как ще се развива тя в бъдеще? Ще има ли край нейният живот, или не? Изясняването на въпросите, как е произлязла Вселената и как се развива тя във времето, е свързано и с немаловажния за човечеството въпрос, как сме се появили ние и как ще се развиваме в бъдеще.
Тъй като данните от наблюдения на Вселената не са изчерпателни, Космологията си служи с модели. За да се разбере строежът на Вселената, са необходими някои допускания, най-главното от които се нарича космологичен принцип. Този принцип постулира, че в голям мащаб, навсякъде и по всяко време Вселената е еднаква. Той ни позволява да построим теория, която да описва цялата Вселена, включително и тези далечни нейни участъци, които не можем да наблюдаваме.
Първият, който търси едно съвременно решение на проблема за размерите на Вселената, е Нютон, като въз основа на закона за всемирното привличане, открит от самия него, се стига до заключението, че Вселената не може да бъде крайна, иначе би трябвало цялата да "пада" бързо към центъра си. През миналия век Х. В. Олберс показал, че Вселената не може да бъде и безкрайна и да съдържа навсякъде звезди и галактики, тъй като тогава нощното небе би трябвало да е много светло, дори по-светло от дневното и самото Слънце би се сляло с него. Айнщайн предположил, че пространството не е евклидово (плоско), а крайно и с положителна кривина, т.е. такова, че да се затваря като сфера. Фактът, че пространството е крайно, не означава, че то е и ограничено.Не веднъж е задаван въпроса как така всички галактики бягат от нас със скорости, нарастващи пропорционално на разстоянието, какво ги тласка и докъде ще стигнат в този шеметен бяг. Наличието на закривено пространство ни предлага сега една интерпретация, която впрочем би могла да важи и за неизкривено пространство. Не галактиките са тези, които бягат в пространството, а самото пространство, в което те се намират, се разширява. Всички галактики са неподвижни, а Вселената се разширява, като ги увлича със себе си. Ето защо оставаме с впечатлението, че се намираме в центъра на разширяването, и виждаме всички галактики да бягат от нас със скорост, пропорционална на разстоянието! Тази интерпретация носи в себе си едно следствие: ако е вярно, че Вселената се разширява непрекъснато, това очначава, че в миналото трябва да е била много по-малка отсега. Дори трябва да е имало епоха, в която веществото, което днес е разпръснато в неизброимите галактики, звезди, мъглявини и планети, е било изцяло концентрирано в един относително ограничен обем. В онази епоха цялото вещество и енергията на Вселената трябва да са били концентрирани в едно кълбо с огромна температура от 100 млрд. градуса, “огнено кълбо”. То е имало радиус едва една десетмилиардна част от радиуса на сегашната Вселена и било съставено от протони и неутрони, от радиация със свръхвисока плътност и от газ от фотони, електрони. Тази огнена смес, въпреки , че е била в термодинамично равновесие, не е могла да остане статична неопределено дълго време и в един момент вероятно е започвала да се разширява. Точно от този момент, в който се е извършила промяната, можем да започнем да говорим за време.
Това е началото на времената. Началото на нашата Вселена. Това е първият ден от сътворението - безформеният примитивен хаос е започвал да се движи, за да се превърне в нещо. Това е първата крачка на Космоса, който все още е само тигел с вещество и енергия, към по-развити форми, към образуване на елементите, на звездите, на галактиките и още по-нагоре, до живото, до мислещото, до разумното същество, което ще бъде способно да разбере дългия път на материята до него и да го проследи.
Звездите се образуват в мъглявините - огромните облаци от газ и прах. Междузвездният газ се състои основно от водород (70%), хелий (29%) и следи (1%) от въглерод, азот, кислород, силиций, желязо - веществата от които е изградена земята и нашите тела. Междузвездният прах се състои от малки частици силикати, подобни на пясъка по плажовете и вулканична пепел. Той се паявява във Вселената от умиращите звезди. Ако газовият облак е достатъчно масивен, той започва да се свива под влияние на гравитационните сили. Това свиване предизвиква повишаване на налягането и температурата в него. Обекта, който се формира в тази област се нарича протозвезда и е началния стадий от живота на звездата. Протозвездата може да се наблюдава в инфрачевената област от електромагнитния спектър, тъй като не излъчва светлина от видимия спектър. Когато налягането и температурата се повишат достатъчно, започват ядрени реакции които превръщат водорода в хелий. Налягането, което се създава при тези ядрени реакции се балансира с гравитационните сили и свиването на обекта спира. Така се формира звезда и по този начин е възникнало и нашето Слънце. Сега то е в същия етап, в който превръща водорода в хелий, и този период се нарича главна последователност. Главната последователност заема по-голямата част от живота на Слънцето. След милиарди години водорода се изчерпва и налягането от ядрените реакции намалява. Балансът между налягането и гравитационните сили се нарушава и звездата започва да се свива отново. Това предизвиква повишаване на температурата в ядрото до стойност, от която започва изгарянето на хелия. Тази фаза от живота на звездата се нарича червен гигант, заради цвета и увеличеният размер на звездата. Слънцето ще изгори своя водород след около 5 млрд.години и ще се превърне в червен гигант, достигайки до орбитата на Марс. В червеният гигант горенето продължава, докато се изчерпи ядреното му гориво и тогава настъпва ново свиване. Ако има достатъчно маса в звездата това свиване може да повиши температурата достатъчно, за да предизвика реакции на свиване на все по-тежки елементи, докато реакциите не образуват желязо. След образуването на желязо ядрените процеси не могат да отделят повече енергия и спират, настъпва краят на чевения гигант. Реакциите на сливане , които са подържали звездата през по-ранните етапи от живота и са намалили нейната маса до стойност, под която гравитацията не е достатъчно силна за да задържи външните и слоеве. Тази газова обвивка се изхвърля навън и формира планетарна мъглявина. Ядрото пропада навътре в себе си до ниво, в което силата на отблъскване между електроните се уравновесява с гравитационната сила и се формира бяло джудже. Това е изключително плътна и гореща звезда с големина на планета. Накрая, когато бялото джудже излъчи цялата си енергия навън, то спира да свети и умира като кафяво джудже- мъртва звезда. Това ще бъде и последния етап от живота на нашето Слънце. За звезди с маса , до 40 пъти по-голяма от слънчевата, гравитационното свиване е много бързо и има продължителност от порядъка на няколко секунди. От рязкото свиване се получава огромна ударна вълна, която изхвърля външните слоеве на звездата и ги загрява. Яркостта на звездата става изключително висока и е сравнима с яркостта на цяла галактика. Това е свръхнова. При последното гравитационно свиване на ядрото на свръхновата, гравитацията доближава електроните и протоните толкова близо едни до други, че те се превръщат в неутрони. Звездата се свива до тяло с диаметър няколко дестки километри, наречено неутронна звезда. За звезди с маса, над 40 пъти по-голяма от слънчевата, колапсът след избухването на свръхновата е още по-бърз и свиването не може да спре дори от налягането на неутроните, формирани в ядрото. Плътността се увеличава до толкова , че скоростта да се избяга от гравитационното поле се изравнява със скоростта на светлината. Светлина също се поглъща и обекта става невидим, поради което се нарича черна дупка. Звездите имат различна продължителност на своя живот, в зависимост от тяхната маса. Подобните на Слънцето звезди живеят около 10 млрд.години, докато звездите с над 20 пъти по-голяма маса имат хиляда пъти по кратък живот – около 10 млрд.години. Слънцето е звезда от среден тип, в средата на своя живот и е на възраст около 4.5 млрд.години. При масивните звезди водорода се изгаря много бързо и това е причина за техния кратък живот.
Слънчевата система представлява една много малка част от Вселената. Счита се, че Слънчевата система се е формирала преди 4.6 млрд.години в резултат на гравитационен колапс на слънчевата мъглявина – облак от междузвезден прах, газове и лед. С течение на времето по-голямата част от космическия прах и газ се събрали на едно място под действието на гравитацията и така се е формирало Слънцето. От останалата материя – прах, лед и газ, впоследствие се формирали планетите, луните, кометите и астероидите.
Слънчевата система се намира на около 26000 светлинни години от центъра на нашата галактика. Млечния път в един от спиралните ръкави, по-близо до ръба на галактиката. Цялата слънчева система се завърта веднъж около центъра на галактиката ни за около 250 млн.години.
Слънчевата система съдържа Слънцето, 9 планети, 68 спътници на планетите и голям брой малки тела ( комети и астероиди ). Съществуват нови спътници на планетите, но те нямат официални имена. Вътрешната част на Слънчевата система съдържа планетите Меркурий, Венера, Земята и Марс. Планетите по външната част на системата са Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Между двете части се намира астероиден пояс. Орбитите на планетите са елиптични, с изключение на Меркурий и Плутон, които имат кръгови орбити. Орбитите на всички планети лежат на една плоскост, наречена еклиптика и определящ плоскостта на орбитата на Земята. Еклиптиката е наклонена на 7 градуса към плоскостта на орбитата на Земята. Орбитата на Плутон се отклонява от плоскостта на еклиптиката - 17 градуса.
Планетите във вътрешната част на Слънчевата система са от земен тип ( скалисти ), и са изградени основно от скали, метали и имат голяма плътност, бавно въртене, нямат пръстени и имат малък на брой сателити. Останалите планети са газови: те са изградени от водород и хелий, които имат малка плътност, бързо въртене около оста си, дълбока атмосфера, пръстени и много спътници. Гигантските газови планети имат повече спътници от скалните планети заради своята голяма маса, която определя и тяхното силно гравитационно поле. А тяхното силно гравитационно поле им позволява да “ контролират “ по – голямо пространство около тях.
Големината на Слънчевата система е около 40 AU – 40 пъти разстоянието от Земята до Слънцето. Но слънчевият вятър се разпространява на около 5 пъти по – голяма дистанция. Един начин да си представим относителните размери на Слънчевата система е да използваме модел, предствящ цялата Слънчева система, умалена един милиард пъти. Тогава Земята ще има диаметър около 1.3 см ( колкото гроздово зърно ), Луната ще се върти около Земята по орбита на разстояние около 30 см, диаметъра на Слънцето ще е 1.5 м., а разстоянието от Земята до слънцето – 150 м. Юпитер ще има диаметър 15 см, а разстоянието от него до Слънцето – 750 м. Размерът на Сатурн ще е около 12 см и ще е отдалечен от Слънцето на 1.5 км. Уран и Нептун, с размерите на лимони, съответно ще са на 3 и 4.5 км от Слънцето. Човек в този мащаб ще има размер на атом, а наи – близката до нас звезда ще бъде отдалечена на 40 000 км.
Най – голямото по размери тяло в Слънчевата система е Слънцето, както и е най – близката до Земята звезда. То, както всички звезди, представлява голямо кълбо от горещи газове, което няма рязко очертани граници и плътността му плавно се увеличава с дълбочината. Във вътрешността му всяка секунда протичат 10^38 протонни реакциии се отделят около 4.10^26 J енергия. Това е 10 000 пъти повече от енергията, която е произвело човечеството през цялата си история. Процесът на сливане на ядрата се нарича ядрен синтез и е придружен от излъчването на огромни количества светлина и топлина. То практически е неизчерпаем източник на екологично чиста енергия за нашата цивилизация, който все още не се използва в големи мащаби. Слънцето привлича с мощни гравитационни сили всичко, намиращо се в обсег от над 6 000 милиона километра от него и го задържа в орбита около себе си.
Най – големите тела, кръжащи около Слънцето, са планетите. Всички те обикалят около Слънцето по почти кръгови траектории, наречени орбити.
По своите характеристики планетите се делят на две групи – планети от земна група и планети – гиганти. В първата група освен Земята влизат Меркурий, Венера и Марс, а във втората – Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Астероидите и метеорните тела, както и Плутон, не са членова на тези групи.
Диаметрите на планетите от замната група са от порядъка на 10 000 км. Планетите – гиганти са десетки пъти по – големи по размери от тях. Масите на планетите от двете групи също се различават – планетите – гиганти са десетки и стотици пъти по – масивни от планетите от земната група.
Средната плътност на планетите – гиганти е близка до плътността на водата ( плътността на Уран е най – голяма и достига малко над 1,5 g / cm3 ), докато планетите от земната група имат няколко пъти по – голяма плътност. Това говори за съществена разлика и в химичния състав. Планетите – гиганти се състоят предимно от леки елементи – водород и хелий.
Всички планети – гиганти имат пръстени, като най – силно впечатление прави този на Сатурн. Сред планетите от земната група няма нито една с пръстен. Докато планетите от земната група или въобще нямат, или имат най – много два спътника, то гигантите имат по повече от 10 спътника.
Двете групи се различават и по периоди на околоосно въртене. Докато периодът на планетите от земната група е не по – малък от едно денонощие, то планетите – гиганти се въртят с период около 10 часа ( изключение е Нептун, чийто период е 16 часа ).
Всички планети обикалят около Слънцето в една и съща посока. Гледано от Земята, тяхното движение е от запад на изток. Те се въртят около осите си в същата посока, с изключение на Венера и Уран, чиято посока на въртене е обратна. В същата посока около планетите обикалят и спътниците им ( изключение правят някои от спътниците на Юпитер, Сатурн и Нептун ).
Характеристиките на планетите – маса, размери, разстояние от Слънцето, период на околоосно въртене, наклон на оста спрямо равнината на орбитата – в значителна степен определят физичните условия на повърхността им. Например размерите на масата на планетата определят силата на тежестта на повърхността й, от която зависи дали дадена планета може да удържи около себе си атмосфера. Молекулите със скорост, по – голяма от параболичната, напускат планетата. В резултат малките планети и мнозинството спътници нямат никакви атмосфери. По – масивните планети имат атмосфера, но тя е разредена. Например на повърхността на Марс силата на тежестта е по – малка в сравнение с тази на Земята, затова атмосферата му е по – разредена. При планетите – гиганти силата на тежестта е голяма, атмосферите им са плътни и съдържат молекулен водород, практически отсъстващ в атмосферата на най – близките до Слънцето 4 планети. Плътността на атмосферта и химичният й състав определят степента на поглъщане на слънчевото лъчение, достигащо до нея. Температурата на повърхността на планетата зависи от разстоянието й до Слънцето и от наличието на атмосфера. Въртенето на планета, притежаваща атмосфера, способства за изравняване на температурите на дневното и нощното й полукълбо.

В заключение може да се отрази, че далеч не всички въпроси, свързани със Слънчевата система са изследвани и систематизирани от научна гледна точка. Характерните тенденции са насочени към анализ на възможностите за използване на слънчевата енергия като източник за човечеството. Мисля, че след края на Студената война, когато надпреварата в Космоса бе резултата на сблъсъци между две системи е дошло време за мирно сътрудничество и изследване на тайните на Слънчевата система.





























ЛИТЕРАТУРА:

Милков, Мл. Произход на Слънчевата система, Хронос, 1996
Шкодров, В., Малки планети в Слънчевата система,ИК Наука и изкуство, 1973
Климишин, И, А., Астрономия наших дней, ИК Наука, 1986

MeGGiTy
01-29-2009, 09:53
Ще може ли това:
http://download.pomagalo.com/157061/transformirasht+prerazkaz+na+edna+bylgarka+ot+imet o+na+baba+iliiica/
Благодаря.

puffy
01-29-2009, 15:43
http://download.pomagalo.com/33837/memoari+dokumenti+subektivna+istoriya+/

Благодаря предварително :)

Sintya
01-29-2009, 18:02
"Една българка"
(трансформиращ преразказ върху трета част (от името на баба Илийца)

Нощта вече настъпваше ,когато аз стигнах до манастира.Когато пристигнах, потропах на
вратата и на двора излезе един ратай и един монах.Те си говореха и по това разбрах,че
става нещо.Аз продължих да викам ,а те ме попитаха коя съм и дали съм сама.Аз им отго-
ворих и те ме пуснаха да вляза.Калугерът започна да ме разпитва какво правя тук и защо
съм дошла.И аз им казах за внучето ми е болно и нищо не е могло да му помогне.И го по-
питах къде е игуменът, а той ми отвърна, че го няма .
Притесних се заради внучето ми-че няма кой да му почете и реших това да направи мо-
нахът.Но той не искаше.Аз му се молех, дори му казах, че ще си платя.И той си облече ра-
сото и излезе от килията си да чете на детето.
Последвах го в черквата , той взе книгата и ми каза да го приближа .Детенцето ми беше
жълто и той си помисли,че е умряло,но то горкичкото си отвори очичките.
Той му чете за здраве,а аз му целунах ръката и му платих.И след това ,аз реших да му
разкажа за бунтовника.Но той се разсърди и каза ,че бунтовниците може да дойдат .Така
и аз разбрах.Гласът ми затрепера,но успокоих монаха,че никой няма да дойде.
Започнах да му разказвам как съм срещнала бунтовник,но той каза,че нищо не иска да
чува.Аз тръгнах подир калугерът ,излязох на двора и му рекох,че няма да нощувам в мана-
стира.А той ме изгледа учуден.Казах му ,че ще си тръгна ,но преди това да ми даде хляб,
защото съм гладна.
Той нареди на ратая да донесе хляб и ме предупреди ,че втори път няма да отвори
вратата.Монаха ми нареди да си вървя.Аз взех детето ,сложих хляба в торбата и излязох.
След като излязох,вратата зад мен се заключи.

Tedi4ka
01-30-2009, 00:24
МЕМОАРИ, ДОКУМЕНТИ, СУБЕКТИВНА ИСТОРИЯ
Антония Колева
web
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum В увода на книгата си “Раздробяване на наивния консенсус” (1998) Михаил Неделчев декларира убеденост във възможността да се пише “история на съвременността, история дори на текущия ден” и основания за тази позиция той търси чрез книгата си. След смелите декларации на надежда за обективност на “късите си наративи”, въпреки че си дава сметка за възможната им пристрастност, М. Неделчев поднася писани по конкретни поводи статии, които разглеждат политически проблеми, потенциално принадлежащи според автора към евентуален “по-късен историографски разказ” за промяната в България. Фрагментите на М. Неделчев добиват историографска ценност не толкова с оглед на този евентуален бъдещ историографски разказ, те се самодокументализират посредством многократните декларации на повода, по който са написани, и сведенията за периодичните издания, в които са публикувани и препечатвани. Библиографска информация за текстовете читателят получава не само от коректната бележка в края на книгата, но и от текста на самите фрагменти.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Ефектът на самодокументализиране на текстовете разбира се не може да бъде плод само на препечатката – той се произвежда от подмяната на предназначението на текстовете – те не изглеждат като да са писани, за да осведомят любителя на историческата истина за случилото се, те са писани, за да убедят, за да спечелят за определена дребна /в сравнение с историческите генерализации/ или по-важна гледна точка, но винаги в конкретна ситуация. За книгата тези ситуации отчасти са минали и това засилва документалността й – напрежението, резултат от волята за убедителност на фрагментите, е спаднало и естествено се поражда една дистанцираност спрямо текста, присъща на историческия документ. Заявявайки, че пише история, М. Неделчев предоставя на читателя си документи.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Точно противното прави Петко Симеонов в “Голямата промяна” (1996). Подзаглавието гласи “опит за документ” и книгата наистина е заета преди всичко да се афишира като документ. И то не само като истински документ, но и като казващ истината документ, а и като документ, казващ истината точно за онова, за което разказва. Казващият тези три истини /отнасящата се до собствената му достоверност, до достоверността на разказваното и до значимостта на разказваното/ документ фактически претендира да съвпада с традиционния историографски текст – какъвто го знаем от училище или от историографията на ХІХ век. “Опитът за документ” на “Голямата промяна” е опит за предлагане на готов за консумация исторически текст – излиза, че добрият документ също като добрия полуфабрикат почти не трябва да изисква допълнителна преработка преди консумация. Такъв е впрочем и желаният от читателя на исторически четива документ. Зад заявката за документ на Петко Симеонов се крие претенция за историография.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum В желанието си “Голямата промяна” да се превърне в документ, който да включва в себе си и критиката на документа, тя се превръща в документ единствено на нагласите към документа. Преднамереността на документа се оказва по-значим фактор в успешното самодоказване на даден текст като документ от често споменаваната в тази връзка ос на противопоставяне пристрастно – обективно. Писаният за да бъде документ текст може да служи за документ единствено в непредвидена от него посока. Ще използувам “Голямата промяна” като документ за нагласите за документ на онези читатели и автори, които синонимизират документалното с историческия факт и с историческата истина. Докато книгата на Михаил Неделчев изхожда от документа, за да търси утвърждаването си като история на съвременността, то Петко Симеонов се базира на мемоарните традиции в претенциите си за историографска достоверност.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Спомените за исторически процеси напластяват два организационни принципа на събитийността – личната памет и историята. По самата си форма мемоарите поставят под въпрос пренасянето на личностен опит върху исторически промени или неизменности; те наслагват персонални действия, желания и резултатите от тях като обяснения на историческото. Бивайки център не само в повествованието, но и в представата за историята в мемоарите, личността е основен инструмент при операциите за налагане на мемоара като достоверен източник на информация за случилото се.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Тук различните опити за писане на съвременна история се държат по различен начин – авторите и на двете споменати до момента книги декларират политическата си позиция. Но при фрагментите на Неделчев тази декларация е основа за категоричността на предлаганите политически мнения и решения в текстовете, а при Петко Симеонов тя е начин да се осигури солидна база, от която да протича описанието на събитията. При Симеонов политическата позиция най-често се свежда до афиширане на мястото на автора на “Голямата промяна” в организационната структура на СДС. При това пространствената схема на организационният модел бива буквализирана до възможностите за фокусиране на разказващия историята – колкото по-високо в организационната йерархия е зрителният ъгъл на пишещия текста, толкова по-успешно той обхваща събитието в целостта му.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Друг тип опериране с декларирането на политическите пристрастия на разказващия предлага “Елитът и промяната в България” (1998), където отбелязването на политическата принадлежност служи за анонимизиране на разказващия спомените. Съставеният от Дмитрий Варзоновцев и общо редактиран от Евгений Дайнов сборник със “Свидетелства на първата вълна политици след 1989 година” – както гласи подзаглавието на “Елитът и промяната в България”, посочва само партийната принадлежност на интервюираните и евентуалните й промени. При това частичната противоречивост на показанията на интервюираните подчертава липсата на преки сведения за личността на противоречащите си. Вместо да се наблегне на очакваната идентификация между изразеното личностно мнение и партийната позиция в разказа за случилото се, целяща вероятно очертаване на по-прецизни партийни профили в монолитното двуполюсно мислене, се натрапва питането за личността на интервюирания. Този обрат е предизвикан отчасти от формата на представяне на спомените – свидетелствата, интервюто, показанията са практики, свързани с ясната и дори изцяло доминираща тези акции личностна идентификация. В този смисъл те могат да задвижат и обосноват индивидуалния разказ за миналото, който за разлика от художественото повествование не е самодостатъчен. Показателно е, че при липсата на подобна реторическа техника за обосноваване на разказването, създаденият от нея вакуум се запълва от претенцията на автора да разказва истината за случилото се или от жестово фикционализиране на разказа. Показателен е ходът между тези два типа на обосноваване на мемоара при Петко Симеонов – “Голямата промяна” с търсената от нея многоизмерна истинност на документа е последвана от един опит на Петко Симеонов, който трудно може да се нарече мемоарен - “Годините на заека”. Намирам за по-конструктивно книгите от типа на “Годините на заека” да бъдат разглеждани като маркер за необходимостта от допълнителна обосновка за дейността на пишещия мемоари. Фикционализирането, било то неумело и отблъскващо, тук е маркер на изчерпаните възможности на автора да представи мемоарите си като разказващи историята. Подобно третиране на “Годините на заека” би противопоставило тази книга на опитите на автора й да пише съвременна историография и би отразило изчерпаните му възможности в полето на правдоподобието – гледна точка, която избягва ответното на Петко Симеоновото “зачукване”, този път от страна на критика към политика, както се е получило в Прегледа на съвременната българска белетристика от Борис Минков в сп. “Страница”, брой 4 на 1998 година.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum “Елитът и промяната в България” предполага разкриване на разказващите личности не само поради спецификата на интервюто и поради ярките личностни образи – често шаржирани от медиите по време на активната им политическа кариера, но поради явното противоречие между елит и анонимност. Изкушаващи за любителите-детективи са и подхвърлените от съставителя следи – в книгата е поместен списък на интервюираните /или на част от тях/. За начало като силна изходна позиция може да бъде използуван спорът около авторството на термина “отлюспване”. В предговора са изброени претендентите – Х. Събев, Е. Сугарев и Д. Йончев. Волен Сидеров също не може да бъде сгрешен – той съвсем не се труди да не говори като главен редактор на известния вестник. По-сложните казуси са случаите, когато показателни при разконспирирането са характеристиките на речта на разказващия – паразитните думи в речта на Х. Събев не могат да бъдат пропуснати, както и начинът му на фразиране в равнопоставени и неположени в причинно-следствени отношения отрязъци, свързани помежду си със съюза “и”. За любителите на задачи с повишена трудност идва преценката на репертоара на говорещия – Петко Симеонов и тук използува явно любимата си метафора “буря в чаша вода”. Друг един “свидетел” се позовава на своя статия в “Народна култура”, като задава приблизително точно момента на публикуване на статията си и тематиката й – остава само без излишната тук погнуса да се потопим в старото, все още народно, течение на вестника на културните, за да идентифицираме криещия се зад този пасаж негов автор – нищо чудно и да е Михаил Неделчев. Потапяйки се в “Култура”-та читателят вече е стигнал до онази работа с документи, която е типична за историка. Така “Елитът и промяната в България” може игрово да задейства един тип писане на субективна история, което всеки читател върши сам и доколкото му е необходимо. Пътят на разследването разбира се съвсем не е задължителен, но “Елитът” го предполага в много по-голяма степен от монологичните мемоарни форми. Анонимизирането на елита, което е само по себе си една оксиморонна операция, е пречка пред преждевременното активиране на предубежденията на читателя към разказващите личности, а разконспирирането им е твърде комплексно усилие, за да не породи поне като страничен ефект историческата активност на читателя. Като подкана за читателя-детектив служи и загадъчният коментатор Иван Евтимов, добавен върху саморъчно залепен надпис на титулната страница – чиито коментари досега не съм идентифицирала в книгата. Призив ли е това към читателя да направи своя коментар и да постави и своето име в авторския колектив?
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Чрез колажа от откъси “Елитът” превръща проблема за това кой разказва за случилото се в детайл на разказването, а не в основен елемент от преценката за достоверността на разказваното. В един типичен мемоар, какъвто е този на Петко Симеонов в “Голямата промяна”, това /включването на личността в повествованието/ често се постига посредством акцентирането върху психологическите самоописания на спомнящия си – които могат да се разпаднат в описания от различни времеви позиции на състояния в различни точки на времевия континуум, който е обект на спомнящия си. Наблягането върху психическата личност на пишещия и разказващия за случилото се иска да служи като своеобразен филтър на субективизма на разказваното. То свежда субективното до психическия живот и предлага една подобна на химичната процедура на филтриране, за да елиминира нежелателния при утвърждаването на истинното на разказваното субективизъм. Уговорките за пълното съзнание на автора относно дебнещата го опасност от субективизъм представят психологическите саморефлексии като способни да освободят неговия “опит за документ” от личната позиция и от личното пристрастие. Оптимизмът относно филтрирането на личността от “Голямата промяна” е чисто химичен в безвъпросно сигурния си успех – той вярва, че е възможно откриването и отстраняването на психологизма и разчита да го е направил, за да представи своя текст като документ в чист вид; документ, който не се нуждае от критика, защото вече се е саморазкритикувал. При писането на спомени за комунизма стандартната за историческото изследване критика на документа се практикува като част от перестроечния почин за критика и самокритика, чиято практика естествено наблягаше много повече на безопасната и осигуряваща всеобщото одобрение самокритика.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Освен като инструмент за справяне с противоречията - между индивидуалната памет на спомена и необходимостта от широка споделеност на историческия разказ - личността на пишещия за прехода се централизира по почти противоположен начин при друг тип спомени. Пример за тези разсъждения за прехода може да бъде книгата на Румен Даскалов “Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма” (1991). Този тип писане е /беше/ доста разпространен, но ми се струва, че рядко бива обобщаван в книги. Тук отново става дума за документ. И то документ, който също като документалността на мемоарите е конструиран преднамерено от автора си като такъв. Но е документ в смисъл на свидетелство, удостоверение, което при необходимост можеш да покажеш при постъпване на работа или пред чуждестранните си спонсори или просто да си го имаш за всеки случай, както се притежава диплома от школа за политическа преподготовка в Москва или от Централно-Европейския Университет в Будапеща. Също като самокритиката, късна тоталитарна мода беше и играта на тенис на маса. В есетата си Румен Даскалов ни удивлява с бързината на реакцията си – основно качество в пинг-понга. Заявявайки още в увода си, че се е стремял да “отреагира на процесите” – Даскалов наистина го прави и то забележително пъргаво – извод, повод за който дава и изключително прецизната датировка на есетата – често дори до точния ден на написването. Тук става дума за опити за личностна идентификация в един съвсем различен смисъл от този, който влага Михаил Неделчев в търсенето на връзка между ситуацията си на политизиран и тази на политическия човек. Преоценката на миналото в “Раздробяване на наивния консенсус” е наложена от личната ситуация на избор на автора, а заявената претенция за обективност се стеснява до претенция за частична общностна споделеност на установения от автора дисонанс между картината на случващото /или случилото/ се и ориентацията на настоящите му /или бъдещи/ действия. Често като краен резултат на “късите наративи” на М. Неделчев се предлагат решения на политически въпроси. Тази прагматичност осигурява на личния преход на автора място в осмислянето на историческата промяна и в този смисъл може би наистина открива път на “късите му наративи” към обобщаването им от една бъдеща историография.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Процесите, на които Румен Даскалов “отреагира”, не са тези на Михаил Неделчев. Най-точно е да се каже, че Даскалов “реагира” на клиширането на прехода. Книгата му концентрира клишето на деня в една невъзможна плътност, която в явната си неестественост би могла да мине и за изследователска позиция, ако претенцията на автора не беше именно да се представи като отговарящ, а в идеалния случай и конструиращ новата правилност на деня – претенция директно изразена в увода на книгата в един твърде подробен за привеждане пасаж, в който авторът се самопредставя като носител на всички възможни правилности на деня – антитоталитаризъм, гражданственост, прогресистки модернизъм, прозападноевропейска ориентация, антисоциализъм, симпатии към СДС, антинационализъм, прагматизъм, антиутопизъм и демитологизиране. Книгата “Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма” е идеален инструмент за проследяване на стъпките по завишаване на чувствителността към клишето на комунистическата реторика и пътищата на нейното изместване – не вярвам Даскалов и днес да може да озаглави статия от 5 страници “Българското общество в период на дълбока промяна”, както е направил на 4-5 Февруари 1991 година; или ако го направи, това веднага би издало умението му да “отреагира” и на процеси отпреди “дълбоката промяна”.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Документите на Даскалов са предназначени за показване на необходимите места, които винаги се привиждат като официални, следователно там шумът е неуместен. Затова Даскалов се опитва да избегне шума всячески и именно на тези опити е ефект необикновено високата плътност на клишето в книгата му. Но тъкмо шумовият ефект, който има документът, е използуван в стремящите се към документализацията като към средство за признаване на правдоподобността им мемоари. Става дума не за произвежданите звукови вълни при боравенето с хартията, а за естествения информационен шум, присъщ на документите поради непренебрежимото различие в контекстите на създаването им и на прочита им. Като информационен шум в спомените за историческите събития обикновено биват разглеждани данните, които нито могат да бъдат причислени директно към историята, нито са активни при опитите за извличане на някаква скрита информационна подложка на документа, която е най-често плод на промени в изследователската методология на историка. Информционният шум на мемоара може да се разглежда и като негова отличителна черта, прокарваща границата между лични спомени и историческо съчинение. Използуващият психологическите си самонаблюдения автор на мемоари не наивно, като причинно-следствено обясняващи постъпките му, а като елемент на самокритика на субективността на историческата му визия, може посредством шума да засили впечетлението за правдоподобност на разказа си – по аналогия с по-високата степен на правдоподобност на фотоизображението пред това на продукта на художеството, на изобразителното изкуство. Малката случка, личното чувство, битовата подробност, разиграният диалог – това се техники за шумопроизводство в документалния мемоар. Шумът и впечатлението за достоверност при мемоара действуват в права пропорция.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Проблемът на мемоара обаче е, че постоянно е заплашен от разминаването между своята собствена преценка за стойността на събитието, за което разказва, за важното и маловажното събитие, за йерархията и взаимната свързаност на събитията и преценката за това на читателя на спомените. В този смисъл мемоарът никога на може да направи окончателна и точна стратификация на информацията и информациония шум, с които той оперира. Отдалечаването на читателя от преценката на спомнящия си за събитията увеличава възможността за подобно разминаване, което обикновено нарушава прогностицираното от мемоара равновесие между количествата на поднасяна информация и на информационния му шум в полето на сведенията за историческите събития. Ефект на тази диспропорция на желания от документалното и естествено възникналия при емисирането и приемането шумов ефект обезценява мемоара като директно свързан с историческата правдоподобност, но повишава неговата стойност на документ, използуван, разбира се, отново по схемата на изненадата, на изиграните очаквания към документа за възможната му ценност.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Често мемоарът кокетира в употребата на необходимия за документа информаицонен шум, като го превръща в централен обяснителен инструмент при търсенето на връзката между личния опит и историческото събитие. Впрочем това е по-успешния сценарий за справянето на спомнящия си със стоящата пред него задача да се представи като съпреживял историческите събития в сравнение с описването им в термините и представите на традиционната историография, преведени в първо лице единствено число. В “Голямата промяна” например информационният шум става схема за обяснение на случилото се посредством ежедневността на промяната. Освен задвижващ механизъм на навика за “документ” ежедневността на ставането на промяната в “Голямата промяна” се противопоставя на опитите за саморефлексия на автора в стремежа му към доказване на достоверността на гледната му точка. Всекидневността на промяната Петко Симеонов вижда като определяне на дозата на промяната и разпределянето й във всеки ден. Промяната се извършва стъпка по стъпка и така тя се разпада на малки несвързани помежду си отрязъци и изчезва в дози, привидно нямащи отношение към същинската промяна. След така описаното изчезване на промяната остава само предварителната убеденост на читателя, че промяна има и уверението на заглавието на книгата за нейната големина.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Инструмент за задействане на историографския образец в текстовете, представящи се за история на днешния ден е и разнотипността на заглавия, подзаглавия, уточняващи разширения и поместените под тях текстови отрязъци. Усложнената конструкция на текстовите единици, засилената йерархизация на книги, включващи пораздели, глави, параграфи и всичко това съотнесено с цялостната постройка са белег на научното, който се превръща в реторически елемент целящ повишаването на убедителността на текста при самопредставянето му като правдоподобен. В разглежданите книги отново се наблюдават два типа почти противоположни стратегии на усложняване на заглавната структура. В “Голямата промяна” заглавията са опит за извеждане на запомнящи се фрази-етикети, които явно клонят към клиширането – книга първа, представляваща собствено разказа на Петко Симеонов за промяната носи заглавието “Тропосване на нашето време” и включва три части: “Преди да вденем иглата”, “Кройка с пияна ножица”, “Първа проба”. Да оставим настрана неудачността на метафориката на шева и кройката, доколкото прилагането й в политиката веднага навежда на мисълта за съшити с бели конци машинации. Но тези заглавия въвеждат параграфи от типа на “Структура и функции на ЦИК”, съчетани с комични опити за провокативност “Аристотел, Желю и Евлоги” или познати ни от брилянтите на съвременните ни народопсихолози концепции за “Идеалът на кухненската демокрация”. Големите заглавия се опитват да сложат акцент върху авторовата физиономичност и с това могат да бъдат причислени към отнасящите се до манипулациите с авторовата личност, които извършват спомените, нарекли се мемоари в претенцията да разказват историята.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum “Елитът и промяната в България” също държи да изведе авторовото в заглавието, но тук съотношението е обърнато – големите заглавия се опитват да определят тематиката, която се разглежда, а отделните параграфи са въведени чрез цитати от интервютата, изразяващи водещата мисъл на интервюирания по темата. “Елитът” тук задълбочава опитите си за анонимизиране на интервюираните като начин за утвърждаването на откъсите от индивидуални преценки като обобщения с валидността на субективна история на прехода – разгледаният по-горе ефект на анонимизиране чрез упоменаването на партийната принадлежност вместо личното име на интервюирания тук се продължава от свеждането на личността до изказаното от нея мнение. Извеждането на тезите на поместените откъси от интервюта в заглавия на параграфи и отбелязването им в съдържанието набляга на противоречивостта на изказваните мнения като важна за замисъла на сборника.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum В разгледаните дотук книги, разказващи за промяната днес или вчера, авторите използуват различни пътища, за да докажат правото си да разказват достоверната история – докато Петко Симеонов привежда ключовата си позиция в СДС като доказателство за това, че разполага с необходимото количество информация и широкия поглед за преценката й, съставителят на “Елитът и промяната в България” се ползува от сциентисткия авторитет, който има социологическото проучване пред най-широки кръгове публика, както и от привилегията да представя проучване на университетски колектив, пък бил той и от Нов Български Университет, който естествено губи по точки от сродните си институции, до които достъпът е ограничен чрез повече или по-малко оспорвани кандидат-студентски изпити. Михаил Неделчев вижда като централна за разказващия историята позицията на прагматично ориентираното интегриране на исторически опит – собствен или препредаден посредством историческото образование или изследване – при заемането на граждански и политически позиции. Румен Даскалов ни представя една позиция на историка на съвременността, която се самообосновава чрез всеобемащата всекидневна правилност. Макар първите две предложения за постигане на достоверност на разказа да съотнасят по различен начин институциите на научността, а вторите две да търсят убедителността си посредством играта с актуалната ситуативна необходимост на историзиращия поглед и четирите случая използуват по различен начин инструменти за установяване на връзка между документалното, мемоара и субективната история с цел самоутвърждаването си като свързващи настоящето с историческото, с миналото.
http://www.teenproblem.net/forum
Забележка:

http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Статията ще бъде допълнена от един равностоен на първата й част дял относно разказите за комунизма. Отново ще бъдат разглеждани само български примери, като се търси профилът на разнообразните реакции спрямо болезнеността и агресивността на темата за близкото минало. Предвиждам да работя с книгите на Владислав Тодоров “Адамов комплекс”, Асен Игнатов “Психология на комунизма”, Сергей Герджиков “Феноменът комунизъм”, Иван Кацарски “Тоталитарният социализъм”, Марин Чолаков “Психопатология на комунизма”, Любен Дилов “Еротика”, както и с някои текстове от сборника “Ars erotica”. Възможно е и включването на други не-мемоарни книги за комунизма в България. Ще се концентрирам върху употребата на фикционалното при опитите да се анализира или разкаже комунизма, като ще интерпретирам както прякото цитиране на фикционални текстове като документ, така и фикцията като формален белег и инструмент на паметта за комунизма. Ще анализирам проблемите на научното при интерпретацията на комунизма със специално внимание върху опозицията между експанзираща природна научност като форма на бягство от идеологическите клопки, заложени от социалистическата историческа и социална дисциплинарна матрица. Ще търся и ефектите на медицинските метафори или директни употреби при разглеждането на комунизма. Ще следя за профила на изместване на икономическия и социологически анализ от привичните му за времето на социализма перспективи към нови, масово употребими тематични ракурси.
http://www.teenproblem.net/forum
http://www.teenproblem.net/forum
© Антония Колева, 1999
© Издателство LiterNet, 07. 02. 2000
=============================

puffy
01-31-2009, 11:15
http://download.pomagalo.com/159759/analiz+na+dve+stihotvoreniya+na+petya+dubarova/?search=8846587

Tedi4ka
01-31-2009, 11:28
Анализ на две стихотворения





Изготвил: Ивелина Емилова Владова
Специалност: Българска филология
Курс I, Фак. № 5320, II група




Проверил: Елеонора Великова




Велико Търново
2007/2008г.
Петя Стойкова Дубарова (25.04.1962, Бургас).
Учи в английската езикова гимназия в Бургас. Самоубива се не навършила 17 години. Пише стихове от най-ранна детска възраст. Първите й публикации са във вестниците "Септемврийче" и "Народна младеж", в списанията "Родна реч" и "Младеж". Неин духовен наставник е поетът-преводач Григор Ленков.
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и с отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.
http://www.teenproblem.net/forum
(Съчинения: Аз и морето (1980); Поезия. Стихове и разкази от различни години (1984); Лястовица. Стихове и разкази (1987); Най-синьото вълшебство (1988)).


„ С дъжда ”


От спуканите вени на небето (А)
потича неспокоен и студен, (Б)
съзира ме, заглежда се във мен, (Б)
с езици хладни близва ми лицето. (А)

Той ту се свива в локва пред нозете, (А)
треперещ като коте от вода, (Б)
ту бяла електрическа звезда, (Б)
във него се оглежда като цвете. (А)

Заслушвам се и чувам как над мене (А)
със капки черни като вишнев сок (Б)
той удря по циментовия блок (Б)
и нещо му говори със звънтене. (А)

Във тази нощ сама съм в тъмнината, (А)
но нищо не навява самота, (Б)
защото е изкуство под дъжда (Б)
да можеш да говориш със водата. (А)

Петя Дубарова 1987г.

Тема на творбата: Дъждът – приятел, с който поетесата може да говори и споделя.
Идея на творбата: Засвидетелства своята интимност към дъжда, нейното приятелство с дъжда, сливането й с него.
Лайтмотив: Водещата идея на творбата е дъжда, който е сравнен с приятел.
Строфична организация: Произведението е изградено от четири строфи, всяка от които се състои от четири стиха.
Стихосложение: Силаботоническо – то е най-разпространеното в българската литература. Стихът е изграден от определен брой ударени и неударени срички в определени ритмични стъпки. Този тип стихосложение първоначално възниква в Русия, а по-късно навлиза и у нас.
Рими: В стихотворението са на лице и двата вида рими - бедни и богати, като преобладаващи са богатите рими, които му придават звучност, мелодичност и ритмичност. Според типовете комбинации между римите в строфата, римите са три вида- съседни, кръстосани и обхватни. В стихотворението „С дъжда” на Петя Дубарова римите са обхватни. Според мястото на ударението римите биват- мъжки, женски, дактилни и хипердактилни. В стихотворението са:

небето-лицето – женска, богата, обхватна
студен-мен – мъжка, богата, обхватна
мене-звънтене – женска, богата, обхватна
тъмнината-водата – женска, богата, обхватна
самота-дъжда – мъжка, бедна, обхватна

Сравнения: При него се сравняват два обекта или два предмета, от които първият е непознат, а другия познат. Например в това стихотворение сравненията са следните:

„ треперещ като коте от вода“
„ във него се оглежда като цвете”
„ със капки черни като вишнев сок”

Метафори: Цялото стихотворение е изградено от множество метафори, които засилват неговата емоционалност:
„ От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.”
„ … ту бяла електрическа звезда,
във него се оглежда като цвете.”
„ … той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.”
„ защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.”
Епитети:
„ От спуканите вени на небето”
„ с езици хладни близва ми лицето”
„ ту бяла електрическа звезда”
„ със капки черни като вишнев сок”
„ той удря по циментовия блок”
Инверсия:
„ с езици хладни близва ми лицето”
„ с капки черни като вишнев сок”
Асонанс:
„ с езици хладни близва ми лицето” – и
„ във него се оглежда като цвете” – е
„ Заслушвам се и чувам как над мене” – а
„ Във тази нощ сама съм в тъмнината” – а
Алитерация:
„ Той ту се свива в локва пред нозете” – в
„ Във тази нощ сама съм в тъмнината” – м, н
„ но нищо не навява самота” – н
Литота:
„ От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен”

„ ту се свива в локва пред нозете”
Ритмична схема: В стихотворението „С дъжда” на Петя Дубарова се редуват – първи и четвърти стих: хорейна, втори и трети стих ямбична стихотворна стъпка. Отнася се за всяка една строфа.







„ Настроение”

Препъна се във облака небето (А)
и падна като купола на храм. (Б)
Извика нещо с писък самолетен. (А)
А после аз видях, сърдит и ням (Б)

как нощен дъжд приведен подковава (А)
на облака изрязания ръб. (Б)
И синя радост в мене разклонява (А)
короната си, мощна като дъб, (Б)

защото като палава минута, (А)
внезапно грабната от палав ден, (Б)
живея аз от никого нечута, (А)
а цялото небе живее в мен. (Б)

Петя Дубарова


Тема на творбата: Нюанс на емоция, показва лирическото настроение и колебанията между крайните полюси на тъгата и радостта.
Идея на творбата: Да представи различните емоционални усещания на поетесата и нейният дълбоко чувствен и безкраен свят.
Лайтмотив:
„ … живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.”
Строфична организация: Творбата се състои от четири строфи, всяка от които от четири стиха.
Стихосложение: Както и при първото стихотворение, и при това стихосложението е силаботоническо.
Рими: В стихотворението преобладават богати рими, но има и бедни. Друга особеност в тази творба е, че римите са кръстосани
небето-самолетен – бял стих
на храм-и ням – мъжка, бедна, кръстосана
подковава-разклонява – женска, бедна, кръстосана
ръб-дъб – мъжка, богата, кръстосана
минута-нечута – женска, богата, кръстосана
ден-в мен – мъжка, богата, кръстосана
Сравнения:
„ и падна като купола на храм”
„ короната си, мощна като дъб”
„ защото като палава минута”
Метафори: Както и по-горното стихотворение, така и това, е изградено изцяло от метафори, например:
„ Препъна се във облака небето… „
„ …как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб… „ , и др.
Епитети:
„ Извика нещо с писък самолетен”
„как нощен дъжд приведен подковава”
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден”
Инверсия:
„ … с писък самолетен”
„ на облака изрязания ръб”
„ живея аз от никого нечута”
Анжамбман: Пренасяне на част от фраза от един стих в началото на следващия, при което в края на стиха се получава пауза.Различават се три вида – стихов анжамбман, строфичен анжамбан и сричков анжамбман. В стихотворението „ Настроение” анжамбманът е строфичен:

„Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,

как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб… „
„ И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден”

Асонанс:
„ Препъна се във облака небето – а, е
и падна като купола на храм – а
„… как нощен дъжд приведен подковава” – а, е, о
„ короната си, мощна като дъб” – а, о
„ а цялото небе живее в мен” – е
Алитерация:
„ как нощен дъжд приведен подковава” – в
„ внезапно грабната от дълъг ден” – н
Ритмична схема: изразява се в това, че първи и трети стих са с хорейна стихотворна стъпка, а втори и четвърти – с ямбична. Отнася се за всяка една строфа.


Петя Дубарова пише не философска поезия, а поезия на сърцето. Тя заявява, че нейните настроения са дълбоки и другите хора не ги улавят, нейният свят е единствен и невидим за другите. Всяко едно нещо го изживява болезнено. В една секунда тя вижда огромна „синя радост” , „палава минута”. Излагайки своето настроение и в двете стихотворения, тя показва своя вътрешен свят невиждан от другите, обикновените хора. Целият безкрай е обозрим за нея и самата тя се сравнява с небето. Тя самата е безкрай: „ цялото небе живее в мен”.
В тази поезия има както очовечаване на предметния свят така присъства и обратния процес – опредметяване на човешкия свят. Тя се чувства добре докато вали, а хората се крият от дъжда под чадърите си или в домовете си. За нея дъждът е приятел, макар и за кратко, но истински приятел.Дъждът и настроението са мимолетни неща. Петя Дубарова е сетивна, емоционална, чувствена, флуидна, тя е поетеса, която носи поезията в душата си. Поетесата усеща живата и неживата материя, тя е момиче, което не познава чувството самота. Тя е приятел с безкрая.
Петя Стойкова Дубарова умира на 04.12.1979 в родния си град Бургас

freak_girl
01-31-2009, 17:53
1.http://download.pomagalo.com/153942/iiordan+iiovkov+albena/
2.http://download.pomagalo.com/172892/albena+iiovkov/

Tedi4ka
01-31-2009, 23:14
Йордан Йовков – „Албена”

От всичките ценности на човечеството красотата – физическа и духовна, е онова богатство, което е трайно и изключително силно привлича творческото внимание на Йордан Йовков. Красотата, особено когато служи на доброто, според писателя е главното мерило за всички прояви в човешкия живот. Култът към красотата се проявява в цялото творчество на Йовков. Това придава определен естетически акцент на всички нравствено психологически и етични проблеми в неговите произведения.
Силата на красотата е показана най-ярко в едни от най-недостижимите шедьоври в нашата литература – разказите от сборника „Вечери в Антимовския хан”. Интересно място в него заема разказът „Албена”, в който е засегната темата за греха и изкуплението, за неотразимата сила на женската хубост. Този разказ има две кулминационни точки, изразяващи отношението на социума към греха на Албена. В първата сцена е тълпата, която забравя моралните канони, под въздействието на женската хубост опрощава греха. Така разказът утвърждава първото естетическо гледище към красотата – неподсъдна, Божа даденост, духовен център на селото и затова трябва да бъде запазена и съхранена, а не унищожена. Важна роля в хармонизацията на грешницата с общността има дядо Власю, чиито думи: „Какво е селото без Албена!” събуждат естетическата реакция на тълпата. Друг кулминационен момент е признанието на Нягул, че е убиец, а Албена – съучастница, възвръща отново моралистичния рефлекс. Помирителят дядо Власю този път се явява в ролята си на разединител между личността и групата.
Разказът „Албена” разгръща в сюжетен план идеята за покоряващата сила на красотата и голямата тема за греха и наказанието. Това е разказ за въздействието на красотата върху множеството, за преобразяващата сила на красотата. В този план „Албена” много напомня на „Фрина” на Пенчо Славейков. Главната героиня – Албена, е самата красота, въплътена в образа на една реално съществуваща жена. Начинът, по който Йовков изгражда нейния портрет, е характерен за неговия поетически стил. Той ни подготвя за появяването на Албена чрез оценката „хубава”, изречена единодушно от селяните: „И отдалеч по вървежа и по правата щ снага се познаваше колко Албена е хубава”. След тази начална обща характеристика обаче Йовков внася нови щрихи към образа на Албена в типично фолклорен стил: тънки вежди, бяло лице, стройна снага. От лицето щ се излъчва „магия, която укротяваше и обвързваше”. Прибавено е и детайлно описание на облеклото – също красиво и празнично: син сукман, късо елече, украсено с лисича кожа. В синхрон с хубостта на Албена е и хубостта на мъжа, влюбен в нея. Непознатият мъж, заподозрян отначало в убийството на Куцар, е описан като рус хубавеляк, с килната назад калпак и небрежно разбъркан перчем. Нягул, ощастливеният от любовта на Албена неин съселянин, е обрисуван по абсолютно същия начин. В контраст с красивия Нягул е представен съпругът на Албена – Куцар. Той е символ на грозотата – неугледен, тромав, приличащ, по думите на писателя, на „плашило”. Отрицателната си оценка авторът допълва и чрез редица сравнения: Куцар „гледа като бик, подчинява се като роб” и то на Нягул. Глаголът „подчинява се” внушава мисълта, че грозотата е длъжна да се подчини на красотата. Йовков допълва: „Като че не беше жив човек, а вещ.” В съгласие със своето виждане той внушава, че само красотата притежава живот.
В центъра на творбата е изпращането на Албена за града. На площада се е събрало почти цялото село и авторът проследява нравствените реакции и отношението на хората към героинята. Когато Албена, странно притихнала и красиво облечена, се задава по улицата, съпроводена от двама стражари, тълпата я посреща със злобни подмятания, а дядо Власю, готов да даде воля на нравствената присъда на селото, размахва тояга в закана: „ Да я храсна аз по главата, че да види.” Тоягата е символ на строгата морална санкция. Селото обвинява Албена за стореното престъпление и независимо от присъдата, която щ предстои, селото я наказва с поведението си.
Но щом Албена минава между двете стени от хора и вдига погледа си към тях – „още по-хубав, защото беше натежал от мъка”, сякаш става някаква магия. „Грешна беше тази жена, но беше хубава” – в тези думи авторът събира нравствената оценка на селото. Красотата има нравствена сила и тласка селяните към нравствена трансформация. Същото вътрешно преобразяване се случва и с бея от „Шибил”. Жените, готвещи се до този момент да хулят Албена, млъкват, за тоягата на дядо Власю остава неподвижна. Само за миг става „чудото”, но то преобръща и най-коравите сърца: „жалост и доброта светна в очите на мъже и жени”. А след думите на Албена – „спокойно скръбна, все тъй хубава”: „Прощавайте! Млада съм съгреших!”, всички стълпени около нея заплакват. В този момент се чува разтрепераният глас на дядо Власю: „Момчета, дръжте я, не я давайте! Какво е селото без Албена!” Какво са хората без красотата – сякаш казва Йовков. В този момент красотата бележи своето тържество – злобата и настървението са забравени и се постига колективно изживяване на един върховен миг на опиянение.
Това обаче е само един миг, който бива рязко прекъснат от появата на убиеца Нягул, което действие е предизвикано от разкаянието на Албена. Преди да се появи Нягул тя изглежда уязвима, слаба, ранима и това предизвиква естествената жалост и съчувствие на всички. Но когато до грешната жена стои един мъж – рус и хубав, грехът се умножава. Защото освен убийството има и прелюбодеяние, което предизвиква страданието, отчаянието и безкрайната мъка на Нягулица и гняв. Вдигнал тоягата си, дядо Власю отново започва да вика: „Кучката, развали още една къща”, а жените я „стрелват с очи”, пълни с омраза. Извисяването до красотата е един мигновен порив. Макар и мимолетен, той е все пак тържество на духа, победа над ежедневието. Опоетизирайки хубостта на Албена моралистът Йовков не може да оневини героинята си и щ дава своето „възмездие” чрез наказанието за извършения грях.
Разказът „Албена” е истински апотеоз на красотата и на нейната всепобеждаваща сила. В него Йовков постига най-високото си творческо достижение като изразител на преклонението си пред нея. Ненадминат майстор на художественото слово, той съумява да ни направи съпричастни на своето възхищение пред това най-пленително богатство в човешкия живот.

Tedi4ka
01-31-2009, 23:15
Иван Станков
„АЛБЕНА"
Всичко в Йовковото творчество щеше да бъде по-лесно, ако не съществуваха Женда, Албена, Славенка, великите грешници, героините на „жеста" и на „порива". „Грешна беhttp://www.teenproblem.net/forumше тая жена, но беше хубава." Това Йовково изречение се цитира с такава упоритост и толкова еднозначно се тълкува, сякаш е универсален ключ към всички разкази на писателя. Но то степенува в себе си морала и красотата категорично в полза на красотата. Тъкмо това тълкуване противоречи на христоматийното, но вече предъвкано твърдение, че у Йовhttp://www.teenproblem.net/forumков красивото и доброто се припокривали, че етично и естеhttp://www.teenproblem.net/forumтично са сливащи се категории в разказите на писателя.
Че доброто е винаги красиво, е безспорно, имайки предhttp://www.teenproblem.net/forumвид симпатичната неугледност на Серафим, Люцкан, Стоил и другите. Винаги ли е добро обаче красивото? Мисля, че с горhttp://www.teenproblem.net/forumния цитат от „Албена" Йовков поставя въпроса в друга плосhttp://www.teenproblem.net/forumкост - взаимно обусловени ли са тези категории, в постоянна функционална връзка ли са помежду си? Албена е грешна не защото е хубава. Тя просто е хубава, въпреки че е грешна. А защо е съгрешила - ето основния въпрос. Неговият отговор е някак извън разказа. Самият текст обяснява непрекъснато в какво е съгрешила героинята, но това е съвсем друго.
Публичният съд над нея произнася една след друга две присъди и това дели разказа на две половини. Първия път Албена е оправдана чрез хубостта си, въпреки смъртта на Куцар (красивото е по-силно от злото!), вторият път е осъдеhttp://www.teenproblem.net/forumна само заради любовта си към Нягул (моралният закон е над красотата!). Сякаш героите и техните съдби имат само едно предназначение - да покажат съкрушителната юридическа сила на колективния морал, който може с еднаква лекота да опрости смъртен грях и да осъди на смърт за нищо. Оказва се, че съучастието на героинята в убийството на съпруга й е по-малко престъпление от неморалната й любов. Убийството на Куцар е вече консумиран грях и след разкаянието на Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна е готов за опрощение, докато престъпната любов още не е приключила - грехът не е завършен и колективният морал, нямайки готовност да отсъди веднага, реагира спонтанно и осъдително. Същият, който казваше в първата част на разкаhttp://www.teenproblem.net/forumза, в опрощението на убийството: „Грешна беше тази жена, но беше хубава", сега, във втората част, в осъждането за тайhttp://www.teenproblem.net/forumната любов, би могъл да каже: „Хубава беше тази жена, но беше грешна."
Не е Йовков, който съди своите герои. Той дори си отваhttp://www.teenproblem.net/forumря оневинителни пролуки, каквато е характеристиката на Куцар: „неугледен, тромав и прост човек", „като че не беше жив човек, а вещ", „как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена". Нека си приhttp://www.teenproblem.net/forumпомним само, че същата ситуация се повтаря и при мъжа на Женда, воденичаря Върбан - той е „намразил всички хора", „краде от житото", „не ходели на воденицата му", „карал се ! бил с всички". През този малък пробив в греховността на героините се вижда истинската причина за неморалността им - липсата на хармоничност.
Йовков не ни казва защо и как такива красиви жени имат мъже като Куцар и като Върбан, но явно той нарочно ги е сподобил с чужда, несвоя половина в хаоса на всеобщото търсене на андрогинна пълнота. Случайното семейно съжиhttp://www.teenproblem.net/forumтелство може да се приеме не само като поведенчески мотив на героините, но и като „философска" първопричина. При своето очевидно несъответствие Женда тръгва към морето, към далечините на неизвестния живот, където шансовете за пълнота ще са по-големи. Морето за Албена пък се нарича Нягул. Всички тези малки трикове на Йовков, лежащи извън сюжета, от морална гледна точка са „облекчаващи вината обhttp://www.teenproblem.net/forumстоятелства" и идват да подскажат, че ако читателят прощаhttp://www.teenproblem.net/forumва на героините, то не е само заради красотата им.
Мълчейки по въпроса защо такива красиви жени имат несъответстващи им съпрузи, писателят оставя вратата отворена и през нея се промъква, макар далечно и неосъзнато, доhttp://www.teenproblem.net/forumпускането, че това е станало противно на тяхната воля. Тяхната греховност сякаш е продължение на някаква стара вътрешна съпротива срещу съдбовната несправедливост на натрапения брак, оставен без каквато и да е мотивация. Ако Йовков беше само споменал, че Албена и Женда са омъжени съответно за Куцар и за Върбан по сметка, по родителски съ ображения или по някакви други причини извън героините, разказите щяха да изглеждат доста различно. Пълното авто-рово мълчание стимулира въображението на читателя, без да му оставя особен избор, държейки го между митичната красота на двете жени и очевидната неестественост на техhttp://www.teenproblem.net/forumните бракове. Художествената ситуация около тях е толкова майсторски организирана, че за героините е оставен един-единствен изход - греховният. Така читателят е изправен пред абсурда да възприеме красотата на героинята като моhttp://www.teenproblem.net/forumтив за собственото й морално престъпление. Това автомаhttp://www.teenproblem.net/forumтично го заставя (в търсене на художествена логика) да преднапише в съзнанието си историята за натрапения съпhttp://www.teenproblem.net/forumруг. Вредната за всички бабичка, която избира Разколников, ;а да изпробва идеята си, при Албена и Женда е отнапред заhttp://www.teenproblem.net/forumдадена оправдателна съдба.
Няма Йовков герой, който да е оставен без спасение или без оправдание. Албена и Женда в това отношение са екстреhttp://www.teenproblem.net/forumмални авторови създания. Те са най-далеч и най-високо в своя „порив", но получават читателското опрощение, защото „жестът" им не е въпреки обстоятелствата, а благодарение на тях. В особена степен това се отнася за Албена. Нейният неhttp://www.teenproblem.net/forumпоправим грях е тайната й любов с Нягул. В края на разказа обаче това престъпление също е мотивирано тихомълком чрез жената на Нягул, обрисувана от Йовков като „слаба, преhttp://www.teenproblem.net/forumждевременно остаряла, повехнала". Представена е греховна и дори престъпна любов между двама души, млади и красиви (Нягул също е „хубавеляк"!), които имат за мъж и за жена свои физически и духовни отрицания, при това без да се знае причината за тази несправедливост. След като е принудил геhttp://www.teenproblem.net/forumроите си да съгрешат, Йовков принуждава читателя на свой ред да ги опрости и сам тайничко застава на тяхна страна.
В Албена са влюбени всички, които са я видели. И всичhttp://www.teenproblem.net/forumки, които са прочели разказа, носещ нейното име. Предполаhttp://www.teenproblem.net/forumгам, че преди всички в нея се е влюбил нейният автор. Йовhttp://www.teenproblem.net/forumков си спомня как, докато писал разказа „Балкан", през цялоhttp://www.teenproblem.net/forumто време плакал. Не е документирано как се е чувствал, доhttp://www.teenproblem.net/forumкато е писал „Албена", но имам чувството, че е бил на една крачка от историята на митичния кипърски владетел Пигма-лион - човека, който до такава степен обикнал красивата ста туя на Галатея, че тя оживяла и му станал жена по волята на Афродита. И други героини на Йовков са красиви, но при Албена това е подчертано многократно, сякаш в унес. Ней-ната хубост я изчерпва като героиня, създавайки около обраhttp://www.teenproblem.net/forumза типичната Йовкова легендарност.
Харесал по необходимост героинята, читателят не може да отговори в края на разказа кое й е хубавото на Албена. Връща се към текста и там намира нищожни указания, бег-ло споменаване на фолклорните топоси „бяло лице" и „тън-ки вежди". Нищо друго! И тогава ще си спомни, че не може да опише красотата и на Сарандовица, и на Рада, и на Пауhttp://www.teenproblem.net/forumна, и на Курта, на Шибил и на Индже, че наивно се е довеhttp://www.teenproblem.net/forumрил на неподплатените с конкретни описания Йовкови твър-дения. Че красотата на героите спира при дрехите или най-много при две-три портретни щрихи, както е при Албена. Неслучайно в огромната част от случаите писателят предпоhttp://www.teenproblem.net/forumчита определението „хубава" пред „красива", което, макар и по-неутрално, е по-безапелационно. За много от героините на Йовков хубостта е съпътстваща или определяща характе-ристика. При Албена тя е същност. Албена е Хубостта.
Оттук произлиза и липсата на детайли. Героинята е миhttp://www.teenproblem.net/forumтично ослепителна - как да ги види човек! В своето велиhttp://www.teenproblem.net/forumчие Албена е подобна на красавицата Елена, в сянката на чиято красота се е водила битката пред стените на Илион. Историците отдавна са посочили причините за Троянската война, но и до днес читателят предпочита да вижда на дъ-ното на утаените събития непоносимата красота на бого-равната Елена. Троянските старци - съвестта, мъдростта и истината на героичния град - я гледат да преминава през площада като сладостен сън, като непосилно видение. Й с отмалели очи произнасят оправдателна присъда: да, за тази жена си струва да се воюва!
Не е по-различен моралистът и съдникът дядо Власю. Като истински троянски старец той е готов да порицае и до-ри да овъзмезди, този път по нашенски, престъпната греш-ница. Но при вида й и той е преобърнат, съкрушен, подобно на своите антични предшественици. Сякаш за да напомни, че за красотата няма градове и времена, че тъкмо тя е голя-мото изпитание на човека в миналите и идващите векове.
Ако твърдението на Достоевски, че красотата ще спаси света, се прочете буквално, по адрес на Елена и на Албена то ще се окаже изцяло невярно. Тяхната женска красота е погубваща. В нея има нещо тиранично, обезсилващо. От красотата им извира магическа власт - тъмна, неуправляеhttp://www.teenproblem.net/forumма, безконтролна, неосъзната. В нея е изгоряло всичко друhttp://www.teenproblem.net/forumго, което героините са имали. Към женската им красота каhttp://www.teenproblem.net/forumто към фатална светлина са се устремили ослепелите мъже. В нея се изгубват самите героини.
И за Албена, подобно на Елена, се води война между мъhttp://www.teenproblem.net/forumжете. И за нея се пролива невинна кръв, извършва се смърhttp://www.teenproblem.net/forumтен грях. Самата Албзна е омърсена в престъпно убийство. Но по силата на тайнствено чудо вината се отмива от нея като измислена черна вода и в края на разказа пред читатеhttp://www.teenproblem.net/forumля една жена зъзне красива. Защото в плътната сянка на моhttp://www.teenproblem.net/forumрала застават само делата и всички други блясъци умират.
В извеждането на Албена има нещо карнавлистично, коhttp://www.teenproblem.net/forumето напомня извеждането на Иисус след произнасянето на присъдата. Навярно това е далечен, едва доловим сигнал за невинността на героинята, който потъва във всеобщия шум, в настръхналото суетене на хората. Те са „рукнали" отвсякъhttp://www.teenproblem.net/forumде към царицата на бляскавата земна красота, за да й сложат трънения венец на колективната присъда сред хули и присhttp://www.teenproblem.net/forumмех. Тази успоредица може да е съвсем случайна. Нека обаhttp://www.teenproblem.net/forumче си припомним как Йовков на няколко пъти подсказва, че събитията в разказа се разиграват през страстната седмица, в дните преди Разпятието и Възкресението Христово. Съзhttp://www.teenproblem.net/forumнателен или не, паралелът е факт. Писателят е разположил герои и събития във времето на всеопрощението, в седмицаhttp://www.teenproblem.net/forumта, в която Христос, разпънат за отмиване греховете на хоhttp://www.teenproblem.net/forumрата, не ще забрави и Албена. Това е времето на всепобеж-даващото добро, когато за първи път е победена самата Смърт. Великден иде, целият свят е в Навечерието, всички се приготвят, природата и селото се обновяват, жените са изhttp://www.teenproblem.net/forumмазали и боядисали своите къщи. Само Албена - обхваната от греховна треска, заета изцяло със себе си, обсебена от съдбовната си тайна - отсъства от живота, не го забелязва. Не забелязва, или забравя, или просто не взема под внимаhttp://www.teenproblem.net/forumние, че в нощта на убийството детето е в стаята. Така ли постъпва убиецът, така ли постъпва злодеят?! Не. И Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна, и Нягул не са на себе си, те действат като в някакъв злоhttp://www.teenproblem.net/forumвещ сън, от който не могат да излязат и в който безразборhttp://www.teenproblem.net/forumно преминават потискани стари огорчения с неясен произhttp://www.teenproblem.net/forumход и профучават в отвратителна близост деформираните лица на натрапените съпрузи. В този кошмар тъмнината в душите на двамата се взривява. Това е мигът, в който човек дава живота си, разменя душата си само за да съзре далечhttp://www.teenproblem.net/forumното, светещо лице на свободата.
На сутринта сънят се е оказал истина. И всичко трябва да се плати. С позор, с покаяние, с изкупление. Тук е центърът на разказа. Убийството не е причина, а повод. В противен случай Йовков задължително трябваше да вкара погребениhttp://www.teenproblem.net/forumето на Куцар, но то щеше да намали напрежението, идещо от премълчаното. Не само Албена, никой в селото не мисли за това, сякаш то е в някаква друга част от живота. Мъртвиhttp://www.teenproblem.net/forumят винаги е център на внимание, дори когато не е жертва. Макар и напълно невзрачен в живота, в смъртта човек се изhttp://www.teenproblem.net/forumравнява с всички останали, застава на най-високото стъпаhttp://www.teenproblem.net/forumло, отдето единствено може да се мине отвъд. Но не и в тоhttp://www.teenproblem.net/forumзи разказ. Самият Йовков придава на Куцар стойността на „вещ", извеждайки самото му име от някаква убогост (куц). В Албена, а по-късно и в Нягул има съсредоточена толкова художествена енергия, че всичко останало губи смисъл. Раз-колников е много по-важен от убитата баба.
Албена е запътена към свободата, към това непознато, красиво усещане, чието съществуване само подозира. Доhttp://www.teenproblem.net/forumсега героинята не е знаела, че Свободата е Пътят, не Целта. Сега вече знае, но трябва да изкупи своето прозрение. Йовhttp://www.teenproblem.net/forumков не я изправя пред въпроса за цената. Голямото й постиhttp://www.teenproblem.net/forumжение е разбирането, че е сгрешила. „Сгреших. Прощавайhttp://www.teenproblem.net/forumте!" Албена се е върнала в живота. Без нея селото ще е съhttp://www.teenproblem.net/forumщото, което ще е тя без него. Тя е пренебрегнала регулативhttp://www.teenproblem.net/forumните функции на колективния морал, но юридическата му сила приема смирено и кротко, което води след себе си опhttp://www.teenproblem.net/forumравдателната присъда.
„А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава." Очите й „под тънките вежди гледаха надолу", „ръhttp://www.teenproblem.net/forumцете си смирено държеше отпред, като че отиваше на черква". Каква е тази жена вече някой е казал, но коя е тя?! Тоhttp://www.teenproblem.net/forumва никога няма да разберем. Останала без нищо друго освен хубостта, тя някак се е обезплътила. Във външния й вид има нещо богородично, нещо мъченическо и светло, идещо от спокойствието, което писателят изрично подчертава. Със своя син сукман, единственото, което знаем за облеклото й, със своята скръбна, красота Албена удивително напомня за синята тревненска „Богородица Скърбяща", изписана през 1848 г. Помня, когато за пръв път видях тази икона. Беше в параклиса над Трявна, където е цялата сбирка на местната иконописна школа. Уредничката запали прожекторите, отhttp://www.teenproblem.net/forumнякъде вървеше тихо църковно песнопение. Когато видях синята Богородица, се стреснах. Обхвана ме някаква слаhttp://www.teenproblem.net/forumдостна отмала и едновременно с това усещане за непочте-ност. Някак срамно преодолях желанието да стоя при нея и едва когато останах сам, се върнах. Иконата беше сложена легнала и звънеше сред останалите. Беше жива. Стоях пред абсурд - скърбящата Божия майка беше красива девойка. Смутен бях не от възрастовото несъответствие - след „Пи-ета" на Микеланджело това не смущава никого! - а от съчеhttp://www.teenproblem.net/forumтанието скръб и красота. Скръб и хубост! Светата Дева страдаше за загубения Син, но стоеше спокойна, без всяhttp://www.teenproblem.net/forumкакви съмнения за предстоящото Му възкресение. Лицето й излъчваше не надежда, а точно спокойствие. Скръбно споhttp://www.teenproblem.net/forumкойствие. На такова съчетание може да издържи само жена! Задължително красива. Като Албена!
Паралелът между Йовковата грешница и Пресветата Боhttp://www.teenproblem.net/forumгородица може да звучи и кощунствено, но дотук той беше изцяло естетически. Друг не би могъл и да бъде, освен ако допуснем, че разказът ни е заблудил. Ами ако авторът ни е объркал, говорейки с недомлъвки за своята героиня? Ами ако я кара да действа в тъмни и неясни сцени, ако често предава обвинителните сведения като чути от нечия уста в анонимнаhttp://www.teenproblem.net/forumта тълпа - не са ли това все опити да ни заблуди? Признавам си, че стигам до тези въпроси само защото ми се иска Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна да бъде невинна. Оправдал съм я вече, всеки би я оправhttp://www.teenproblem.net/forumдал. Но аз искам да съм я оправдал поради невинността й, а не въпреки вината й. И с дълбоко удовлетворение въздъхвам! Десетки пъти съм чел разказа, знам го почти наизуст, а едва сега разбирам, че и Йовков е направил тъкмо това!
Единственото доказателство по делото „Албена" е текhttp://www.teenproblem.net/forumстът на разказа. В него няма нито един факт, като изключим смъртта на Куцар. Не знаем дори как точно е убит - удушен ли е, с нож ли е прободен. Знаем само, че някакъв мъж, впоследствие се оказва, че това е Нягул, се е борил с него. Как е завършила борбата - за това мълчи единственият свиhttp://www.teenproblem.net/forumдетел, двегодишното дете на Албена. Знаем също, че Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна е признала всичко, но какво точно е признала - никой не казва. Читателят чува от нея само едно признание - че е сгрешила. То като че ли носи в себе си някаква и сюжетна, и характерологична достатътчност. Извън него са само подhttp://www.teenproblem.net/forumробности, липсата на които е по-въздействаща, отколкото наличността им. Освен с престилката, която малкото дете поради късния час на нощта може и да е сънувало, Албена няма друго участие в престъплението. Нягул и Куцар може и да си разчистват сметки около съвместната си работа в мелницата. Писателят казва, че през последните дни отноhttp://www.teenproblem.net/forumшенията им са били много лоши. Това може да е резултат на разкриване на евентуалната връзка между Албена и Няhttp://www.teenproblem.net/forumгул от страна на Куцар, но може да е следствие и на безброй други неща. Самото убийство е скрито от читателя. От друhttp://www.teenproblem.net/forumгиго, не от писателя, той научава, че се е водила някаква борба. Но ако Нягул е нахълтал в къщата и е убил Куцар, а след това Албена е излязла и викала за помощ? Кога са разhttp://www.teenproblem.net/forumбрали съселяните, че Куцар е умрял? Най-важните детайли от зловещото събитие липсват.
Остава голямото съмнение - защо Албена крие името на убиеца. Най-лесният отговор, който би дал всеки читател, е, че Албена и Нягул са имали тайна връзка и че убийствоhttp://www.teenproblem.net/forumто всъщност е заговор. Но нито една дума в разказа, нито едно действие не посочва и дори не загатва, че между дваhttp://www.teenproblem.net/forumмата - млади, хубави, ощетени чрез несправедливия си брак - има любовни отношения. В целия текст те не си разhttp://www.teenproblem.net/forumменят нито една дума, нито един поглед. Читателят е подhttp://www.teenproblem.net/forumведен от репликата на непрекъснато променящия се дядо Власю: „Кучката развали още една къща." Но ако разказът продължи още малко, старецът може отново да се преобърhttp://www.teenproblem.net/forumне. Самият писател държи да отбележи, че останалите „за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея". Може ли от раздразнението, поhttp://www.teenproblem.net/forumродено от пространствената близост между Албена и Няhttp://www.teenproblem.net/forumгул, да се състави обвинение в прелюбодеяние? Изключена ли е възможността героинята да е крила името на убиеца, водена от жертвената идея да понесе сама незаслужено наhttp://www.teenproblem.net/forumказание, за да изкупи свои други грехове, подобно на брата Дмитрий Фьодорович Карамазов?
Това са все въпроси, на които не може да се отговори ниhttp://www.teenproblem.net/forumто положително, нито отрицателно. От тази невъзможност извира поетическото напрежение, което прави виновността на Албена толкова вероятна, колкото и нейната невинност. Така по-ясно могат да се откроят двата плана в образа на геhttp://www.teenproblem.net/forumроинята - близкият, греховният, и далечният, праведният. В междинната точка, във фокуса, стоят признанието на греха и молбата за прошка. Пътят на Албена към свободата е всъщhttp://www.teenproblem.net/forumност завръщането й при морала. Нейното разкаяние напомня поклоните на Родион Романович на „Сенния площад" в Пеhttp://www.teenproblem.net/forumтербург. Най-важното нещо са другите, дори когато са карна-вализирана тълпа. Човек сам на себе си никога не може да даhttp://www.teenproblem.net/forumде прошка. Тук е великата привилегия на другите, на другия. Проблемът за „другия" е доведен до кристална чистота в разказа „Грешница". Смятам, че при анализирането му доhttp://www.teenproblem.net/forumсега погрешно се е възприемала Славенка като главен герой. Тя е само сюжетната повърхност, бурята, която завърта в сеhttp://www.teenproblem.net/forumбе си всички персонажи. Но дълбокият, истинският, драмаhttp://www.teenproblem.net/forumтичният герой е дядо Иван, нейният свекър. Славенка е конhttp://www.teenproblem.net/forumстантна, праволинейна и дори малко изкуствено греховна. Героинята не излита сега, както смята Искра Панова. Тя поhttp://www.teenproblem.net/forumначало е летящ човек. Йовков се интересува повече от падаhttp://www.teenproblem.net/forumнето й, след което е повдигната опростително от своя свеhttp://www.teenproblem.net/forumкър. Вътрешно подвижен е само дядо Иван - добрият човек, раненият човек, унизеният, който намира сили да прости на избягалата с циганин своя снаха, на абсолютната блудница, и с прошката си да я доведе до покаяние. В нозете на стареhttp://www.teenproblem.net/forumца, който „стоеше прав, пребледнял, със строго и замислено лице на икона", Славенка заплаква с глас. Със сълзите си тя ще се спаси, защото в тях душата се очиства и се връща към своята истинност. С горък плач Петър изми греха на трикратното си отричане от Христа и получи ключовете на Божиhttp://www.teenproblem.net/forumето царство. На безлъжовния плач св. Йоан Златоуст е посвеhttp://www.teenproblem.net/forumтил третото си слово за покаянието, виждайки в него път към опрощението на греха. Заплакалата с глас Славенка ще се спаси и чрез прошката на дядо Иван, моралния законодател на този разказ. Той е героят, у когото има психическа динаhttp://www.teenproblem.net/forumмика, само той минава през реалното и тежко изпитание, наhttp://www.teenproblem.net/forumречено Славенка. Единствен той от своето семейство и от цяhttp://www.teenproblem.net/forumлото село не е дръзнал да се оцени като по-праведен от грешhttp://www.teenproblem.net/forumницата, та да хвърли камък върху нея. Защото не сме ние, коhttp://www.teenproblem.net/forumито ще съдим. Чрез своята най-дълбока същност дядо Иван се нарежда в „литийното шествие" на Йовковите добротвор-ци. Внимателният прочит показва, че в този разказ Йовков се възхищава не толкова на „порива" на Славенка, колкото на свръхсилата на Дядоивановата доброта.
Грехът, греховността не е в пряка връзка с хубостта. Те не са взаимно обусловени. Красотата и доброто са различни неhttp://www.teenproblem.net/forumща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък, от различни нива в ценностната скала на Иовковия свят. Естетическото и етическото може и да съвhttp://www.teenproblem.net/forumпаднат в окото на читателя, но те са на различна далечина от него. Красотата, естетическото, е в близкия план на творбата и в привидността на героите. В далечния план на обратната перспектива е етическото, моралът, същността на човека в света на другите. От това не е освободена дори Албена -скръбната красива жена на българската литература.

cool_f
02-01-2009, 10:37
http://zamunda.pomagalo.com/download/117475/

http://download.pomagalo.com/136/tvorcheskoto+nasledstvo+na+ivan+vazov/

mersi mn

Tedi4ka
02-01-2009, 10:39
РАЗКАЗИТЕ НА ВАЗОВ

Много са авторите в българската класика и съвременност, които творят и в стихове, и в проза, но обикновено решаваща роля за определението им има само единият литературен род. А Вазов е автор еднакво врязан в съзнанието ни и като поет, и като белетрист. Вазов е авторът, който и в поезията, и в прозата полага основите на следосвобожденската литература, основи които продължават и доразвиват традициите на предшествениците и приобщават българската литература към общоевропейския художествен опит. Неговите повести и романи, разкази и очерци, спомени, импресии и пътеписи създават жанрово-разгърнатата система на следосвобожденската ни художествена проза. Така за Вазов еднакво характерна е национално-историческата епичност като един наджанров момент. Неслучайно в неговото обхващащо и трите литературни рода творчество се обособяват разножанрови и разностилови тематично-проблемни ядра, най-тясно обединени от определена концепция за дадена епоха в националния живот, а често и от съвсем преки междутекстови връзки. Характерния Вазов епичен размах се определя от широтата, с която обхваща облика и развитието на българското общество в неговото социално-битово всекидневие и в съдбовните мигове на историческия му живот на прага на две епохи. От масово-патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание до обществено-историческите, социално-икономическите, идейно-нравствените съединения, сред които се изгражда и утвърждава българската държава. Или прозаичните му текстове в своята основна насоченост еднакво търсят преди всичко образа на българина и българското в динамиката на неговия исторически живот.
С разказите на Вазов започва разцвета и разнообразните художествени търсения на този жанр като доминираща форма в творчеството му от последното десетилетие на 19 и първите години на 20 век. За да се оцени приноса му е достатъчно да се види подвига на българската проза преди него – ограничените сюжети, тезисните герои, семплите художествени решения. Ивенно Вазов е авторът, създал един по-богат, по-аналитечен и вълнуващ спектър от образите на българската действителност.
Респектиращо голям е броя на Вазовите разкази – 155, разкази поместени в осем сборника “Повести и разкази”, “Драски и шарки”, “Видено и чуто”, “Пъстър свят” и други.
Още през осемдесетте години Вазов полага линията на дългия и късия разказ, която ще стане доминантна за литературата ни през следващото десетилетие. Характерно за Вазовото развитие като разказвач е, че за разлика от повечето писатели той стига до разказа, преминал през трудностите на големите белетристични форми – романа и повестта (“Под игото”, “Немили-недраги”, “Чичовци”). Вазов създава своята проза в драматичното време на следосвобожденската действителност. За писателя освободителната война е особен прелом в живота на нацията и в живота на всеки отделен човек. Войната не просто донася свободата, тя разделя българското време на преди и сега. След като Възраждането е положило основите на символична България, сега е време да се построи и реалната България – с всичките й нови институции, с новите отношения между хората. Тук обаче се появява голямото историческо “но”, което засягакакто плана на социалния живот, така и плана на моралността. Нова България се оказва една сякаш непозната, чужда страна и в този смисъл Вазов е големия певец на сблъсъка – сблъсък исторически, социален, морален. В близкото минало той вижда истинския ресурс за национално самочувствие – там е укрепен пантеона на героите, там е символичната стойност на жертвената кръв. Миналото като време на надеждите и саможертвите става призма, през която се оценява действителността сега. Срещу високата символична стойност на миналото поетът изправя нищетата на настоящето, срещу идеалите – действителността. И Вазов става пазител на високите ценностти на общността. Затова са така силни и неговите пристрастия към всичко, което може да бъде обвързано с чистотата, разбирана преди всичко в моралните й измерения. Чист е виличествения пример на националните герои, чист е идеалът на нацията, който се опитват да потъпкват новите “тъмни” герои на деня, чиста е приросата, от която ни отдалечават светските суети и дребнавите грижи. Самата литеретура, която създава Вазов поема ролята на мораялистична институция – тя поема ангажимента да покаже бездната, която се е разтворила между високите полети на националния дух и главоломните пропадания. Поради този факт есна част от творбите на Вазов са обърнати към миналото и по-точно към близкото минало преди освобождението. Това са разказите “Възпоменания”, “Из кривините”, “Апостолът в премеждие” и други, повечето от които са свързани с големия сюжет на нациоално-освободителните борби. В тези разкази преобладава утвърдителния патос и романтизма на революционно-героичната епоха. В тези творби се залага най-вече на изключителното, на драматичното в сюжета, на изненадите и резките композиционни похвати. Героите се героично стилизирани, въвлечени в авантюрно-напрегнати ситуации, които съдействат за разкриване на основните им черти. Техния вътрешен свят е здраво привързан към “рамката” на историческата конфликтност и се определя от нейното развитие. Важно място в изграждането на тези творби заема идеята за времето. От една страна това е времето на бита, където животът си тече, отмерван от традиционното, от друга страна това е време, свързано с изпитания и приключения – това е максимално сгъстеното авантюрно време, в което е въвлечен целия народ. Основна негова характеристика е способността да преобразява, да приобщава хората към други ценности – за да напуснат битовото си място и да излязат на историческата сцена. Проблема за времето има още едно измерение. Става въпрос за съпоставката между преди и сега като възможност да се изгради някаква конкретно- личностна или обобщено-нравствена перспектива към изобразения фрагмент от миналото.
Сюжетът на разказа, “чистият път” идва да представи поредния пример за Васил Левски – апостола на българската свобода. Разказът би си останал затворен в анекдотичното, ако не беше въведението, в което се обсъждат начините по които би могло да бъде адекватно изобразен Левски. Представяйки ни полемеките по повод откриване паметника на Левски, повествувателят всъщност ни изправя пред големия въпрос за оценката за миналото и за неговите образи. Миналото не е нещо готово, нещо веднаж завинаги застинало – ние сме тези, които правят неговите образи и сме отговорни към тях. Защото миналото не се интересува от нашите оценки заради самото себе си, ние сме тези, които правим неговите образи, ние сме тези, които се нуждаем от неговия опит. Когато даваме оценка ние преценяваме не само него, но и самите себе си. Това е разбрал Вазов и е избрал пътя именно към един нравствено-справедлив и романтически приповдигнат образ на миналото. Не пътя на сенките и на дегероизацията, по-скоро този на светлите лица на историята. Лица, които препращаткъм големите културни и исотрически аналогии, какъвто е случая с Левски.
В разказа “Една българка” писателят възкресява отново героично-трагичната 1876 година. От една научена на път за лобното място на Ботев действителна случка. Вазов оформя драматично раздвижен сюжет, в който центъра на тежестта подчертано се пренася от Ботевия четник към една редова българка. Една от многото запазила вътрешното зрение на душата, което я сродява с големия исторически живот на нацията и я превръща в символ на имащия право на съществуване национален оптимизъм. Сирачето на баба Илийца оцелява и неговото спасение е разчетено като резултат от доброто, което тя е извършила – помощта на четника, тръгнал да се бие за “българското” и “християнската вяра”. Защото преди освобождението “българското” и “християнското” са онзи символичен свод, който прави хората съпричастни един към друг.
В по-различна светлина е показана съдбата на друг редови патриот от Вазовия разказ “Дядо Йоцо гледа”. Един разказ, внушаващ че най-големите щастливци са тези, които не могат да видят истинския образ на Нова България. Това щастие на слепотата ев сюжетната основа на “Дядо Йоцо гледа”. Преди всичко творбата е интересна със своята двойна оптика към миналото и настоящето. Тя уж не е за миналото, а е за новото време, но нейния герой “гледа” към настоящето с очите на миналото. А в същото време настоящето е гледано и през очети на съвременниците – именно те изразяват истинската, адекватна оценка за него. Тук някъде е закодиран и конфликта. Зад историята на нещастния старец творбата ни разказва за два погледа, които виждат толкова различно, виждат две така различни Българии. Единият е погледа на захласващата се радост, другият е погледа на горчивите разочарования. Докато за селото свободата е нещо, което непрекъснато се свива, за Йоцо тя е нещо, което се съхранява в обемите на своята миналост и дори се разраства. Свободата се бави, защото в отделеното, отдалечено село жадуващо живее два пъти отделения Йоцо. Но парадоксалното е, че слепотата помага на героя да затвори в себе си един свят, който всички останали вече са напуснали. Този свят има преди всичко емоционални измерения и символно натоварени образи. Срещите и преживяванията на тези образи градят всъщност творбата.
“Срещата” е ключов компонент – тя може да е свързана с поставянето на някаква загадка, да носи изпитания или да води към цялостното изгубване на самоличността. Освен опасните срещи ими и позитивни – те подсказват решения, насочват по правилния път, възнаграждават героя за неговите способности. Срещите на дядо Йоцо с околийския началник, с войника, с българската железница са тъкмо такава “награда”, осезаване и потвърждаване на свободата. В това се състои и честитостта на Вазовия герой – в шанса му да обитава само пространства на възторга, без да излиза в бедните и разочароващи покрайнини на делника. Той е съумял да пренесе през годините не само своя личан образ на свободна България, той е опазил е пренесъл колективния възрожденски образ на така жадуваната свободна страна. Проблемът ече в своята забързаност и прагматична залисаност Нова България е забравила и загърбила Възрожданска България.
В творби като “Травиата”, “Тъмен герой”, “Пейзаж”, “От оралото до ората” “изплува един друг образ на България”. Това е всъщност истинския й образ – него виждат зряшите и Вазов не пести краските и емоциите си при неговото обрисуване. И тези творби са насочени към обществено-политическата и нравствена поквара. Докато Дядо Йоцо живее щастливо, унесен в своите видения на символична България, в полицейските подземия се разнасят зловещите удари и стенания на реална България. Точно тях дочува писатеят в разказа “Травиата”, за да постави тревожно въпроса за напразно пролятата кръв.
В “Кандидат за хамама” Вазов ще разгърне пълния лик на страстите в следосвобожденска България. Наивно-възторженият кандидат ще разбере голямата разлика между думите и делата, между обещанията и реалността. Политиката не като грижа за хората, а като път към личното устройване, това мотивира бурната активност на устремилите се кандидати. Нравствения жест на отказване от надпреварата по надлъгване е ясен знак за позицията, взета от писателя.
Независимо от всички разочарования от новата действителност, Вазов никога не губи вяра в нравствените сили на човешакта душа и в националните добродетели на българина. И когато на мястото на героите застава “практическият человек на новото време”, писателят обръща поглед към тъмните, неизследвани страни и открива там неизвестния “тъмен” герой. Един Вазовски вариант на класическия образ на малкия човек – малък по своето социално положение, но твърде голям в своята човешка и гражданска същност. Или Вазов е автор, готов да открие човешкото навсякъде, дори и в полицейския участък – място, с което са свързани някои от най-мрачните му разкази. В разказа “Тъмен герой” авторът изследва реакциите на конкретния човек в ситуацията на изпитание. Бедността е разчетена именно като порвокация към нравствените устои на човака. Униформата цели да направи от него безропотен изпълнител на йерархичните разпоредби. Тя му предлага и най-голямото изпитание – побоя над невинни хора. Отказът на героя го спасява от позора, но съвсем не решава обществения проблем. Защото зад “тъмния” герой стоят други, още по-тъмни герои, чиято агресивност ще накара писателя да напише “О, жестоки времена! О, жестоко племе!” и да зададе развълнувания въпрос “Няма ли кой да основе партия на милосърдието?”.
Обобщение на критичното вглеждане в българската действителност е цикъла с кратки разкази “Кардашев на лов” – творба, представяща ред сюжети, които служат като доказателство за изобилието на егоистични страсти и за липсата на високи идеали. Писателят преброжда не просто различните квартали на столичния град, а различните социални пластове, но никъде не открива своя възвишен сюжет. Навсякъде го очакват доказателства за нравствена нищета и социално безразличие. Животът в столичния град е “дребен”. Именно дребнавостта на живота и неговата нравствена осакатеност дават основание на писателя да заключи, че “настоящето може да дава живот само на сатирата”.
Природата, светлите идеали на миналото са онези запазени пространства на възвишеното, в които човек може да се укрие от агресивната и жалка действителност. Разказът “Пейзаж”, обаче е написан сякаш полемичен контрапункт спрямо възможността от подобни бягства. Героят на разказа излиза извън града, за да потърси тишината и свободата, но върху прекрасните гледки и възвишените настроения, внезепно се наслагва нов “пейзаж” – старата жена със сираче на ръце, която се появява на пътя. Чрез този образ писателят въвежда отново вълнуващата го нравствена проблематика “страховития призрак на действителността”. По пътя на метафоричните преноси се налага изводът за сирачеството на целия български народ. За липсата на дистанция, която да проправи път към спасението. Хората са прехвърлили отговорността на анонимните и абстрактни институции. Личният ангажиминт изглежда все по-трагично невъзможен.
Увлекателните сюжети, широкият художествен диапазон – всичко във Вазовите разкази има една неизменна насоченост към образа на българина и българското в цялата негова обхватност към проблемети на националното битие, в цялото му историческо и социално-битово многообразие. Те са показателни за стремежа на Вазов да се направи от литературата действен фактор в обществения живот. Тя да създаде нови ценности в един свят, където техния недостиг е видим и осезаем.

Tedi4ka
02-01-2009, 10:40
Художествена изявана един от най-драматичните и преломни периоди в националното ни развитие, творчеството на Иван Вазов остава не само като символ на раждането и утвърждаването на новата българска литература, но и като неотделим елемент от историческата ни и културна памет.
Роден и възпитан в будна и демократична среда, в град със съхранени народностни традиции и опазен патриотичен дух, той превръща творчеството си в художествен израз на онова дейно и горещо родолюбиво чувство, което определя изявите му от неговите най-ранни младежки години.
Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в основна тема на творчеството си-”Пряпорец и гусла”, „Тъгите на България”, „Избавленйе”, и по-късните му творби - „Епопея на забравените”, „Немили-недраги”, „Под игото”.
Настъпилите след Освобждението политически партизанства и борби, утвърждаващите се користолюбиви и егоистични стремежи, идейното издребняване и духовното опошляване дълбоко нараняват чувствителното сърце на твореца и опредедят основните насоки в следосвобожденското му творчество.Реакцията срещу съвремието ражда критическите му разкази „Кандидат за хамама”, „Епоха-кърмачка на велики хоря”-”Сладкодумен гост на държавната трапеза”, “Травиата”,”Тъмен герои”. Тя осмисля идейно-емоционалния патос на стихотворенията „Векът”, „Пустота”, „Апатията”^ „Линее нашто поколение”.”Елате ни вижте”. И колкото поетът е склонен към романтично идеализиране и хиперболизиране в носталгичния оглед към миналото, към героичните му върховни изяви („Едопея на забравените”,”Под игото”),толкова той е подчертано правдив и критично безкомпромисен в социално-духовния и нравствен анализ на настоящето. Разочарованието от новата социално-политическа и идеино-духовна национална криза, настъпила след Първата световна война, предйзвиква нов особено болезнен прелом в творческото съзнание на поета. Вазов обръща погледа си „навътре”, към собствената си душевност, към интимно-съкровения свят на човешкото си сърце. От този период датира стихосбирката му „Люлека ми замириса”,в която той дава лиричен израз на емоционалните си преживявания.
Образът на България и съдбата на българина имат всеосмисляща стойност в богатото Вазово литературно наследство.Те са в основата както на идейно-тематичните му тьрсения, така и в художествената природа на поетиката му.В поезията на твореца могат да се очертаят различни тематични кръгове, но в тяхното привидно многообразие неизменно откриваме образа на родината-красотата на нейната природа богатствата на земята й, благозвучността на речта й, съдбата на народа й.
Темата за националноосвободителните борби на българина остава определяща в твордесдсия свят на Вазов. Разочарован от краха на възрожденските идеали, от общественото и политическо несъвършенство на новоосвободена България, дълбоко засегнат от нравственото деградиране и лесната „забрава” на светлите исторически личности. Вазов създава своята „Епопея на забравените”, чиято въздействаща сила не отслабва и до днес. Неслучайно”Епопеята” започва с одата „Левски”. В личността на Апостола творецът въплъщава съзвучното единство м/у патриотичната всеотдайност и високата лична нравственост, м/у съзнанието за дълг към родината. Още в монолога на героя поетът изразява основните идейни ориентири на творбата си - утвърждаването на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертвеност, безкористното себеотрицание, безрезервната всеотдайност.
Идейното и духовно съзряване, висотите, до които достига националният дух, Вазов блестящо пресъздава в одата „Кочо”.Героичната самоцзява на отделните личности в тази ода се превръщат в принципи на колективното действие.В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколе*имия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса и в съзнателния избор на смъртта Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание.

Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна еъстаналий роб!

Общочовешки смисъл Вазов влага и в интимносъкровените си изповеди, събрани в стихосбирката „Люлекът ми замириса”. Пренасочвайки вниманието си от национално и социалнозначимите събития и проблеми към вътрешния свят на човека, към духовните и психологическите му изживявания, към философските и етичните му размисли, поетът потвърждава богатството на творческото си съзнание, незчерпаемостта на лирическите си възможности. Поезията на Вазов има характер на истинско естетическо явление в развоя на българската литература, която очертава новите и истински пълноценни художествени хоризонти на националното ни поетично изкуство.

SpEeDeMoN
02-01-2009, 17:09
http://download.pomagalo.com/134888/genno+injenirane+na+hora+i+klonirane/?search=8883300

Tedi4ka
02-02-2009, 11:49
ГЕННО ИНЖЕНИРАНЕ НА ХОРА И КЛОНИРАНЕ
КЛОНИРАНЕТО Е ПРОЦЕСЪТ,чрез който едно живо същество се “създава” от една клетка на друго. Съгласно изследване на Time/CNN от февруари 1997 г. 93% от амерканците са срещу клонирането на човека и 66% от тях са срещу клонирането на животни.
ЕТИКА НА КЛОНИРАНЕТО


Тя е основен аспект на човешкото достойнство, т.е. хората са такива каквито са и трябва да бъдат приети като такива. Те не трябва да бъдат обект на проектиране от страна на други хора. Това изглежда добре, иначе основното различие между хората като субекти и обекти (в случая манипулирани в зависимост от желанията на други) ще изчезне, което би имало ужасни последици за човешкото достойнство. Социалните последици от тези промени биха били сериозни -това би било нова ера в човешката история, в която генетичнoто устройство на чoвешката раса като цяло ще бъде подложено на пазарен натиск. Поради факта, че това е много скъпо нещо, една много вероятна последица е, че само богатите биха спечелили допълнителни предимства за своите деца, водещи до генетично усилване на един бъдещ властващ елит. Лии Силвър - биолог от Университета в Принстън (САЩ) е казал, че този елит би могъл да се превърне в нов отделен вид. Давайки сила на тази техника и неотдавнашните примери на геноцид в 20 век, имаме причини да се страхуваме от употребата на генетичното инженерство за целите на евгениката (науката за подобряване на човешката раса).
Президентът Клинтън нарече човешкото клониране “морално неприемливо” и предложи петгодишна забрана върху клонирането на хора. Въпреки водещата му роля, възможностите на американския президент са ограничени. Той можа да поиска само доброволното съгласие за това от индустрията, но след като не вложи достатъчно укор в искането си всъщност не се осъществи една реална забрана. Конгресът отхвърли неговото предложение и така все още остава една законодателна празнина. Патентният офис на САЩ междувременно постанови, че клиниките могат да патентоват техните собствени ембрионални линии, като откри дискусията по въпроса за т.н. “ембриони-проектанти” за изследователски цели.
Обратно на това Световната здравна организация (СЗО) и Съвета на Европа поискаха забрана върху клонирането на хора. Чрез забрана на клонирането някои научни въпроси ще намерят по-трудно своя отговор. Но удобството на учените не може да бъде използвано като оправдание за деградирането на човешката раса, както това се случи в нацистките концентрационни лагери. Трудността при получаването на класове от биомедицинската информация е незадоволително оправдание за извършването на изследвания, когато се отнася до човека.
Въпреки големия шум, който се вдигна, когато учени от университета Куингхи (Южна Корея) извършиха човешки клонинг до 4-клетъчен стадии преди да го спрат, такива експерименти се правят от години. През 1993 г. университетът Джордж Вашингтон (САЩ) успя да клонира 17 човешки ембриона в 42. Имплантирането на ГИ човешки ембриони е забранено в Южна Кореа от 1993 г., но проблемът е, че новите технологии не изискват сперма за осъществяването на оплождането. Два дни след изненадващото съобщение Южнокорейското правителство забрани фондовете за човешко клониране, но не се стигна до законодателна забрана. В постановлението си правителството е признало,че частната индустрия и независимите учени не биха се разколебали от липсата на правителствени фондове.


Учените също провеждат изследвания върху т.н. “боди рипеър китс” (набори за възстановяване на човешкото тяло): след раждането си бебето бива подсигурено с клонирани клетки, замразени в национална тъканна банка. Чрез тези “набори” би могло да се генерират в неограничени количества човешки тъкани за трансплантиране и лечение на неизлечими болести. Тъканни проби могат да бъдат взети от новородено бебе и запазени в случай на необходимост. Така биха се клонирали органи от собствените клетки на даден индивид и по този начин би могъл да се избегне рискът от отхвърлянето на трансплантанта. Университетът Розлин (Великобритания) и университетът на Уискънсин (САЩ) преследват реализирането на тази концепция. Затова учените лобират правилата да бъдат разширени така, че да позволяват “терапевтично човешко клониране” и “ние всички да можем да имаме на разположение наши клонирани клетки”, които след това да могат да бъдат използвани за клонирането например на ново сърце.Но все пак, в крайна сметка, реална загриженост бе породена от клонирането на цяло поколение жаби без глави през 1997 г., което повиши страха от създаването на хора без глави, като т.нар. “фабрики за органи” или още “научен фашизъм,” т.е. ще бъдат създадени други човешки същества и целта на тяхното съществуване ще бъде обслужването на една доминираща група.
“ДЖЪРМЛАЙН” ТЕРАПИЯ
“Джърмлайн” (буквално зародишеви линии) терапията - процес, чрез който гените са манипулирани в ранните стадии на ембрионалното развитие или в оплодената яйцеклетка, понастояшем бива подробно разглеждана заради огромните й възможности за търговия. Ядрото на клетката на зрелия организъм с известните си биологични характеристики може да бъде използвано като суров материал за “усилващи” техники, включващи въвеждане на допълнителени или изменени гени. Веднъж генетично изменени, ембрионите носят тази промяна във всяка една клетка в процеса на развитието си. Една грешка би означавала, че всяко поколение след това би съдържало същия недостатък. Какво би могло да се направи, ако направените грешки са по една в двадесет поколения и също, какво би могло да се направи, за да бъдат отстранени те? Спектърът на “генетичните подобрения” от търговска гледна точка и на “бебетата-проектанти” също се е увеличил: “Да, вашето дете също може да има ръцете на Моцарт или да изглежда като Нют Джинрич само за $29,95”. Tова много съмнително начинание, понастоящем технически осъществимо, прави възможни действително в неограничени мащаби “евгеничните” опити за т.н. “подобряване” от културно определени и произволно стартиращи точки.
Веднъж разрешено за “медицински” нужди, не би било възможно да се контролира употребата на това за целите на “усилването”, каквито случаи има вече както в хирургията, така и с много лекарства. Въпреки че адвокатите на “джърмлайн”- генетичното инженерство спорят относно неговите медицински предимства, то има много малко инстанции, където избягването на раждане на генетично инженерни осакатени деца да не бъде съпроводено от други неща, като например: донорство на гамети, преимплантационна диагноза, осиновяване, прекратяване на бременност или отказ от родителски права. Това не може да бъде приемливо и гореспоменатите етични и социални последствия да бъдат рискувани заради стремленията на малка група хора, които са на изчезване.

NadezhdaDqkova
02-03-2009, 16:19
Здравей :) Може ли да помоля да ми копираш темата от помагало( мила ще ти я напиша как се казва и ако може да я намериш, защото съм нов потребител и не мога да давам линкчета). Темата се казва: Магическата сила на женската красота в разказа "Албена" от Йовков :) Мерси предварително :oops:

glor4eto_
02-03-2009, 16:47
http://zamunda.pomagalo.com/download/28593/

ако някой ми хо изтегли ще съм му много благодарна. :)

Tedi4ka
02-04-2009, 14:02
Здравей :) Може ли да помоля да ми копираш темата от помагало( мила ще ти я напиша как се казва и ако може да я намериш, защото съм нов потребител и не мога да давам линкчета). Темата се казва: Магическата сила на женската красота в разказа "Албена" от Йовков :) Мерси предварително :oops:

Магическата сила на женската красота в разказа “Албена” от Йовков

Разказът “Албена” е вписан в една от представителните Йовкови творби – произведенията от “Вечери в Антимовския хан” (1928г.) създават очарователен фикционален свят, възкресяват тукашното село и тукашния човек, каквито са във въображението на писателя, тъгуващ за едно безвъзвратно отминало време. Йовков не се интересува твърде от социалните конфликти на селото. Авторът на “Албена” се вълнува от друг тип проблематика, от други измерения на човешкото и на българското, когато пресъздава тукашния патриархален свят.
Произведението “Албена” разисква възлов за цялото творчество не белетриста проблемен кръг. Въвличайки ни като своеобразни зрители в историята на една хубава жена, участвала в най-тежкото от престъпленията – в убийството, повествователят ни кара да си задаваме трудни за обмисляне въпроси: подсъдна ли е красотата, виновна ли е тя:ако хубостта води с себе си греха, може ли, нужно ли е човекът да я “забрани”;ако за да живее със и в доброто, той трябва да се откаже от красотата, струва ли си пре*иваването в доброто, верността към доброто; ако всяко престъпление се наказва, престъплението поради страст, провокирана от красотата, по-малко ли е престъпление и т.н.
В разказа “Албена” “криминалната” история е превърната в история за сложността на конкретния житейски казус, който не може да бъде лесно побран, лесно осмислен и твърдите и уж семантически ясни категории на оценяването-класифициране като “добро” и “зло”.
Куцара, мъжът на Албена от разказа, като чели няма и не би могъл да има нещо общо с жената в която са влюбени всички (“Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше.Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и макар и всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило като него да взема такава хубава жена като Албена. ”Хубавата ябълка свинята я изяда” – Казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с него”). И Нягулица (“Слаба, преди време остаряла, повехнала”) не е – като че ли – истинската “половинка” на Нягул (“…рус и хубавеляк, … калпакът му бутнат назад, а перчанът … разбъркан”).За окото, ценящо хубостта, хармонията в гледките на човешкото, Нягул и Албена са си “лика-прилика”.Но наредбите на реалността са по-други. Текстът не обяснява как и защо Албена се оказва жена на куцар. Йовковски е и начинът, по който в историята на грешницата Албена се намесва детето и. Албена е участвала в убийството на бащата на своето дете, то пък става причина истината да излезе наяве, може би я изпраща на въжето – странна симетрия управлява битието; последната прегръдка на майката и детето и събират не просто хора от една и съща кръв, а и трагически виновни един пред друг човеци, люде, разделени завинаги от греха който всеки от тях има пред другия.
Пак съвсем по Йовковски в “Албена” красотата се оказва дар, белязващ живота на индивида по двусмислен начин. Тя го прави желан, твърде важен за околните, събиращ сънищата и копнежите на обикновените, и в същото време го отделя от всички останали, товари го с кръста на неговата изключителност и му налага да плати – рано или късно, по един или друг начин – свръхцена за даденото му от съдбата.
В разказа красотата и престъплението, красотата и греха се оказват тясно свързани. Нацията “помни” каква е била тя преди престъплението (все се е смеела, очите и са играели); разказът знае и отношението на групата към жената, на който и е харесвало да бъде толкова много харесвана. Албена е извършила нещо непростимо, хубостта и е превърнала в убиец мъжа, запленен от любовта и. Но все пак, когато минава през тълпата, сърцата на хората се обръщат. Като че ли ”превеждайки” в женски вариант познатата от фолклора молба на хайдутина, отиващ на бесило, да е хубав в смъртта си, повествователят кара героинята си да пожелае – като последна милост – да се премени, да се нагизди. Ярката и красота сбъдва отново властта си над людете – въпреки всичко, въпреки ясното им съзнание, че пред тях е голямата грешница, убийца.
За пишещия въздействието на изключителната женска красота е също като на магията – именно магията е онова отвъд разума и обяснимостта, онова, което осъществява уж невъзможното. Магията не държи дълго тълпата във властта си. Жените се разгневяват, защото се оказва, че още един мъж е бил готов на всичко заради любовта на красивата грешница, мъжете не понасят, че някой е до нея – съвсем на истина е до нея, защото е споделил с виновната престъплението, както ще сподели и наказанието и. Омразата и гневът се завръщат в думите и жестовете на селяните изпращащи убийците. Но все пак чудото се е случило, така да се каже, пред очите ни – макар и за малко дори колективът е повярвал че красотата би трябвало да бъде неподсъдна, че за голямата хубост трябва да има прошка, каквото и да е сторила, че тя е такава изключителна, абсолютна ценност, та е сама за себе си мяра и закон. Дори и когато знаем как трябва да отсъдим, скърбим пред необходимостта, да отсъдим срещу красотата, поне за миг желаем някакво – ако ще и фантастично – спасение за нея.
Творецът Йовков ни изправя пред сложността на една роля, която уж играем от раждането та до смъртта с лекота – ролята на човека. Излиза че две от основните му потребности – потребността от пре*иваване в доброто и потребността от красота – също не подлежат на лесно хармонизиране. Избирайки да удовлетвори едната, човекът се обрича на загуба, на разлъка с другата. Това означава, че тъгата винаги ще е негов спътник, че накърнеността на света е неговия дял, че непълнотата на битието е онова, което му е дадено.
“Албена” е само един от многото текстове, заради които Йовковото творчество от десетилетия присъства в класическият фонд на българската художествена словесност. То пресъздава битието през погледа на творец, натрупал и знания, и печал, но и надежда за човешкото в не лекия си път. Поривът по красота и добро, по достойно съществуване за индивида и за групата присъства в много от Йовковите произведения. Макар и да са посветени на тукашната действителност, но тукашните хора, те носят универсални послания, разбираеми за всяка – не само за българската, дори не само за балканската – културна среда.

Tedi4ka
02-04-2009, 14:04
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/28593/

ако някой ми хо изтегли ще съм му много благодарна. :)

Същност на контрола като управленска ф-я


Той е последната фаза от процеса на управление и с него се установява доколко този процес се осъществява правилно. Той се смята и като начален етап на функцията регулиране – това което се е установило че е отклонение от взетото управленско решение се регулира в правилна посока. Управленския контрол се стреми да усъвършенства своя начин на действие и да направлява избраните функции към постигане на крайната цел.
Контролът като функция представлява онзи елемент от общото понятие за регулираност, който определя поведението на системата и нейната възможност да се развива в поставените параметри. Независимо от обстоятелствата , времето и пространството, контролната функция разглеждана като процес на проява в следните 5 елемента:
Оценка на нормата за поведение на дадена система в това число и поведението на индивидите;
Оценка на от взаимосвързаните звена и системи;
Прогнозиране на очакваното състояние на системите;
Измерване и установяване на фактическото състояние на системите;
Съставяне на коригираща програма или установяване на възможностите за регулиране на поведението на системите.
За да се осъществи контролната функция е необходимо да съществува някаква норма.От тази гледна точка контролната функция се проявява не само за да се определи изпълнението на нормата, но и да се оцени качеството на взетото решение.
Необходимо е да се имат в предвид две важни изисквания на контрола:
Контрола се провява по отношение реалността на избраната норма ,пригодността към възможностите на системата,съответствията с най-добрите постижения в света на други системи.
Контрола оценява наличието на количествени и качествени измерения в нормата, т.е. точните характеристики на контролираните параметри. Тези количествени и качествени характеристики помагат на контролната функция още във фазата на вземане на решение. Контролната функция определя контролираните параметри, съизмерва заложените количествените и качествените характеристики в нормата на системата с най-високите постижения……….
Значително по-ефективен е контрола проявен още при определяне на нормата на системата в етапа на определяне на нейните параметри. Оценката на нормата още в етапа на проектирането и е най-важен момент от съществуването на контрола като значима част от системата за управление на обществото.
Грешно е да се смята че всяка норма и критерии на поведение управленските системи и на индивидите в тях се налагат лесно, бързо и без съпротива върху личностите, групите,звената и колективите.


Регулиране на поведението на системата в резултат на упражнен контрол




Регулирането има съществено значение за пълната реализация на контролната функция. Отсъствието на системата от регулиране лишава контрола от ефективност. Превръща неговата поява в проста регистрация на факти и събития. Ето защо като завършек на контролната функция е необходимо да се състави коригираща програма. Тази програма обобщава констатираните нарушения и отклонения, включва диагнозата на определени събития и явления, както и средствата за осъществяване на промените във времето и пространството. Тази програма включва оценката за законосъобразност и целесъобразност и личната отговорност при доказани отклонения. Направените изводи за тенденции и закономерност се подготвят за управленско решение.
В контролната програма важно значение имат контролните признаци. Това предполага точност на оценките и предвиженията.
Коригиращата програма е част от коригиращите механизми за регулиране. Самото регулиране е също управленска функция, макар че някои учени ги отържествяват. От тази гледна точка коригиращата програма може да се нарече регулираща. Тя се осъществява след извършен контрол от оторизирани контролни органи. Времето за регулиране е свързано с провеждане на процедури за продължителен период, още повече че много от параметрите търпят силно влияние от външната среда. В текущо упражнявания контрол регулирането се извършва веднага при констатирани промени на параметрите.
Може да се направят следните изводи:
Контролът е основна управленска функция свързана с установяване поведението на системата, нейната възможност да се развива в набелязаните параметри;
Контролът е особен род управленска функция с широк спектър на приложение във времето и пространството. Тази функция притежава свойствата на главната управленска функция ”вземане на решения” като в различни степени и равнища на управление я допълва и усъвършенства. Чрез контрола се проверява правилността на взетото решение , неговите качества и обхват, установява се качеството на планиране и прогнозиране , определя се постигнатата степен на координираност.
Контролът като управленска функция обобщава качествената определеност на системата, нейната възможност да произвежда и изпълнява управленски решения т.е. да се възпроизвежда в качествено по-висша степен;
Контролът е управленска функция, която въздейства върху поведението на системата включително и на индивидите в нея, както и на междуличностните отношения. В този смисъл контролната функция е насочена към законосъобразност и целесъобразност в поведението на личности и системи. Тя определя отговорностите за проявени отклонения от нормите и правилата за поведение;
Контролът се проявява като част от управленските процеси чрез 5-те посочени елемента .





Видове контрол



Най-общо контролът може да се на основни и конкретни форми на контрол.
Основни са тези форми на контрол, които имат по-голяма представителност и се смятат за базови. Те биват следните разновидности:
Основни видове контрол
Държавен и обществен контрол

– държавния контрол се осъществява от специално създадени институции. Той произтича от правото на държавата да управлява своята собственост и да защитава своите интереси. Типични представители на държавния контрол са финансовия, стопанския, контрола осъществяван от сметната палата и др.
Контролът осъществяван от държавните органи е строго регламентиран. Оценките му са документирани по определен от закона ред, а изводите и указанията са императивно представени;
-общественият контрол е сравнително слабо проявен, но е израз на критичното отношение към поведението на държавни институции, служебни лица, към личностните прояви в отделни организации.

Вътрешен и външен


Според мястото на субекта и обекта , контрола е вътрешен и външен.
Вътрешен е контрола , когато субекта и обекта са в непосредствена близост или са в една система.
Външен е контрола при който имаме отдалеченост на субекта от обекта, т.е. те са в различни системи. Външният контрол показва наличие на йерархия в управлението.

Независим контрол

Той е особен род проявление на контролната функция. Приема се ,че независим е контрола, който се подчинява единствено на закона и не принадлежи към никоя държавна или друга институция. В развитите икономически страни независимия контрол се осъществява в две форми:
Държавен одит – извършва се от сметната палата и се подчинява само на Парламента;
Независим одит – контрол на оди торите , които имат призната по съответния законодателен ред правоспособност да проверяват и заверяват годишни счетоводни отчети

Материален и документален контрол

Контролът се разглежда като материален и документален въз основа на специфични особености на обекта и субекта на въздействие.
Документален е контрола върху цялата документация и съдържащото се в нея.
Материален е контрола върху съдържащите се в документа процеси, които може да се разглеждат и като инвентаризация.

Дистанционен контрол

При него няма контакт между субекта и обекта. Този вид контрол все повече ще намира място в управлението. При него само сателитна връзка позволява да се наблюдават и контролират някои процеси.

Конкретни видове контрол

Осъществяват се в различни условия по различни начини и биват следните разновидности:
Проверка и видове проверки

Проверката е една от формите при който има непосредствен контакт между субект и обект на контрол. Проверяват се параметрите при които се развива системата. Проверката може да бъде планова и извънпланова, пълна и репрезентативна, частична , тематична, компромисна, предметна, формална, документална и т.н.
Тематичната е свързана с проверка на изпълнени задачи.
Формалната проверка е по форма, т.е. за формата на документи и неговото съдържание от гледна точка на съдържанието.
Документалната проверка е свързана с проверката на документи.

Ревизия

Включва в състава си различни процедури и представлява последваща форма на контрола. Ревизията винаги представлява пълен контрол. В нея се включват проверки от материален и документален характер, насрещни и кръстосани проверки.

Проучване

Чрез него не само се констатира определено събитие, но се извършва анализ и оценка на събитията, изследват се факторите и условията които ги пораждат.

Наблюдения

Дългосрочна контролна форма за системно и продължително изследване на процесите и на комплекси от процеси и явления. В резултат на наблюденията се извършва съответно регулиране. Наблюдението има следните задачи:
Да се информират съответните управленски органи за съществуващите отклонения в наблюдаваните обекти;
Да се окаже съдействие за отстраняване на отклоненията и за достигане на необходимото равнище в рамките на проблема;
Да се предотвратят възможните отрицателни резултати в бъдещето състояние на контролните параметри. Изборът на тематика за наблюдение зависи от значимостта на отделните параметри на системите.

Систематичен контрол


Той се осъществява върху реализацията на избрана стратегия. Обект на този контрл са условията и предпоставките за решаване на стратегически задачи.
Стратегическият контрол е дългосрочен и служи за допълване и усъвършенстване на системата.


Прогностичен контрол


Обект са условията в които се развива даден контрол, неговото минало и настояще. От тази изходна позиция се прогнозира поведението на дадена система или процес към определен момент. За да се осъществи този контрол е необходимо да се разполага с богата информация за системата. Обектите на прогностичния контрол могат да бъдат всички ситеми в обществото.


Анализът като форма на контрол

Той е сомостоятелна форма на контрол, която се проявява чрез петте основни елемента на функцията контрол. Необходимата информация се събира целево по предварително определени признаци и показатели. Обект на този анализ са различно протичащи по време явления и процеси.
Форми на контрол


Основните форми на контрол са предварителен, текущ и последващ контрол. Критерии за определяне са или времето в което се намират контролните системи или обектите на контрол. Състоянията на подготовка, протичане и завършване на процесите определят основните форми на контролно въздействие.
Предварителен контрол се проявява предварителна подготовка на процеси при създаване на подходящи условия за тяхното протичане.има най- висша степен на профилактичност и превантивност.
Текущият контрол сеосъществява едновременно с протичаштата дейност. Следва последователноста на процесите, операциите различното поведение на системите в средата.
Последващият контрол е контол след събитието, след кото вече процесите са завършилии резултатите са налице.


Определение за контрол:

Контролът не е просто проверка , за да се санкционира отклонението, а автоматичен процес, който улавя условията, в които се пораждат отклоненията, бързо реагира за тяхното предотвратяванеи отстраняване. Главната характеристика на съвременният контрол е контрол преди събитието, а не след него.
Предмет на контрол е поведението на системите и индивидите в тях, а обект са самите системи.

NadezhdaDqkova
02-04-2009, 16:06
Благодаря ти много, ти си страхотна :) :-)
Ще може ли и за тези, извинявай, че са множко, но ще са ми в голяма помощ . Мерси предварително :}
http://download.pomagalo.com/36435/test+za+podgotovka+na+kandidat+studenti/?search=8984751&po=143
http://download.pomagalo.com/170910/test+maiice+si+hristo+botev/?search=8984751&po=68
http://download.pomagalo.com/41567/primeren+test+po+literatura+za+kandidat+studenti/?search=8984751&po=38
http://download.pomagalo.com/38297/test+po+bylgarski+ezik+za+kandidat+studenti/?search=8984751&po=31
http://download.pomagalo.com/167526/shibil+/?search=8982424
http://download.pomagalo.com/88880/prez+chumavoto/?search=8982533
http://download.pomagalo.com/21038/opylchencite+na+shipka+ot+ivan+vazov/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/25036/ivan+vazov+bylgarskiyat+ezik/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/32826/ivan+vazov+pod+igoto+analiz/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/45176/odata+paisiii+na+ivan+vazov/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/131694/zashtitata+na+bylgarskata+chest+v+stihtvorenieto+k ocho+na+ivan+vazov/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/209949/ikonichniyat+obraz+na+geroya+v+odata+levski+na+iva n+vazov/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/134796/analiz+vyrhu+dyado+iioco+gleda+na+ivan+vazov/?search=8982651
http://download.pomagalo.com/31052/hristo+botev+na+proshtavane/?search=8983480&p=28
http://download.pomagalo.com/33433/analiz+na+borba+ot+hristo+botev/?search=8983480&p=31
http://download.pomagalo.com/44578/moyata+molitva+hristo+botev/?search=8983480&p=37
http://download.pomagalo.com/62092/hristo+botev+obesvaneto+na+vasil+levski/?search=8983480&po=99
http://download.pomagalo.com/64829/rodov+svyat+v+stihotvorenieto+na+hristo+botev+maii ce+si/?search=8983480&po=100
http://download.pomagalo.com/27389/hristo+botev+hadji+dimityr/?search=8983480&po=177
http://download.pomagalo.com/62084/hristo+botev+do+moeto+pyrvo+libe+/?search=8983480&po=223
http://download.pomagalo.com/72420/ideiino+tematichni+i+janrovo+stilovi+osobenosti+na +elegiya+ot+hristo+botev/?search=8983480&po=236
http://download.pomagalo.com/73319/hadji+dimityr+primeren+test/?search=8983480&po=371
http://download.pomagalo.com/73320/moyata+molitva+primeren+test/?search=8983480&po=372
http://download.pomagalo.com/92090/kym+brata+si/?search=8984364&po=12

Мила извинявай за създадената работа, но ако нямаш желания да се занимаваш ще те разбера :P

CSKAFENKA
02-04-2009, 19:12
http://download.pomagalo.com/86275/linux+operacionnata+sistema+na+xxi+vek/ СПЕШНО Е МОЛЯ ВИ !!!!

Tedi4ka
02-05-2009, 03:55
http://download.http://www.teenproblem.net/school/86275/linux+operacionnata+sistema+na+xxi+vek/ СПЕШНО Е МОЛЯ ВИ !!!!

Linux - операционната система на XXI век







Linux е безплатна операционна система от UNIX-ов тип. За рожденна година на Linux се смята 1991г., когато създателят и Линус Торвалдс - тогава студент по изчислителна техника в университета в Хелзинки - обявява първата официална версия на Linux 0.11.
Идеята е това да бъде многозадачна, многопотребителска, некомерсиална, UNIX-подобна операционна система, която да се използва на Intel базирани персонални компютри и да бъде не само абсолютно безплатна, а и нейният изходен код да бъде предоставен също така безплатно и свободно на всички, които желаят да го разгледат, ползват и дори модифицират.
Всичко започва с този легендарен e-mail на Linus Torvalds до дискусионната група за MINIX:
From: torvalds@klaava.Helsinki.FI (Linus Benedict Torvalds)
Newsgroups: comp.os.minix
Subject: Gcc-1.40 and a posix-question
Message-ID: <1991Jul3.100050.9886@klaava.Helsinki.FI>
Date: 3 Jul 91 10:00:50 GMT
Hello netlanders, Due to a project I'm working on (in minix),
I'm interested in the posix standard definition. Could
somebody please point me to a (preferably) machine-readable
format of the latest posix rules? Ftp-sites would be nice.
Никой не му отговорил.
Линус тогава не можел и да предположи, че неговото хоби ще се превърне в значима операционна система, която заплашва по популярност всички утвърдили се вече такива и то на софтуерни компании с много пари зад гърба им. Нито пък, че операционни системи като Solaris и AIX ще бъдат основно пренаписани за да поддържат Linux приложенията.
Личната web-страница на Линус Торвалдс е http://www.cs.Helsinki.FI/~torvalds/. Там можете да видите снимки на дъщеричката му, както и e-mail-ът му, но моля Ви - не го занимавайте с глупости. Той е твърде зает човек.
Linux получава широко разпространение по Интернет, нейни съавтори са вече стотици програмисти. Интереси към нея вече имат и големите корпорации, занимаващи се с информационни технологии. Появиха се и компанни, които правят свои собствени дистрибутиви, като се ангажират и със техническата и технологичната поддръжка (разбира се - срещу заплащане). В момента в резултат на този бум Linux е вече и многоплатформена операционна система - отговаря изцяло на стандарта POSIX и чудесно се комбинира със съществуващите до сега операционни системи на Novell, Apple, Microsoft...
Успехът на Linux се дължи на Интернет, който позволи на хора от различни континенти и часови пояси да работят заедно без да се сблъскват с ограниченията на времето и мястото, пред които се изправя стандартният екип от разработчици - помощта на хора от цял свят, които имат знания и интерес да помагат в свободното си време и да хвърлят усилия към проект, който им дава малко слава и добър софтуер.
Освен това винаги изглеждаше, че целта на тези хора е създаването на най-добрия софтуер, който е по силите им. Ако прочетете архивите на електронната поща и трафика на дискусионните групи, обменени между екипа на създателите ще забележите голям професионализъм и много малко егоизъм
Обичайната Linux среда се състои от системен софтуер, който Ви осигурява всичко необходимо за да създавате свой собствен софтуер, да организирате и поддържате www-сървър, файлов сървър, mail-сървър или дори ISDN-маршрутизатор. Допълнително получавате огромно многообразие от безплатни софтуерни пакети, допълнени от растящ брой комерсиален софтуер. Вече не само студенти и ентусиазирани потребители използват Linux - цели предприятия и корпорации избират Linux като евтин, гъвкав и надежден Internet сървър и изграждат технологичната си мрежа с приложения, базирани на Linux. Най-вече заради най-бляскавите качества - сигурност, стабилност, многофункционалност и безотказност. Linux е изборът на NASA (National Aeronautics and Space Administration), водещата щатска лаборатория в Oak Ridge и хиляди, хиляди web-сървъри по целия свят. Компютрите, които създадоха специалните ефекти за филма 'Titanic' използваха Linux.

Tedi4ka
02-05-2009, 04:06
УПЪТВАНЕ ЗА РАБОТА
Тестът по общообразователна подготовка се състои от 100 въпроса, обособени в две части с общо десет раздела:
Ihttp://www.teenproblem.net/forum ЧАСТ http://www.teenproblem.net/forum–http://www.teenproblem.net/forum ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНАhttp://www.teenproblem.net/forum ПОДГОТОВКА

http://www.teenproblem.net/forumРаздел I БЪЛГАРСКИЕЗИК 10 въпроса
Раздел II ЛИТЕРАТУРА 10 въпроса
Раздел III ИСТОРИЯ 10 въпроса
Раздел IV ГЕОГРАФИЯ 10 въпроса
Раздел V МАТЕМАТИКА 10 въпроса
Раздел VI ФИЗИКА 10 въпроса
Раздел VII ХИМИЯ 10 въпроса
Раздел VIII БИОЛОГИЯ 10 въпроса
http://www.teenproblem.net/forum
IIhttp://www.teenproblem.net/forum ЧАСТ http://www.teenproblem.net/forum–http://www.teenproblem.net/forum ЛОГИЧЕСКИ http://www.teenproblem.net/forumвъпроси

http://www.teenproblem.net/forumРаздел I Разсъждения 10 въпроса
Раздел II Семантика 10 въпроса
http://www.teenproblem.net/forum
В началото на изпита Вие получавате от квесторите плик, който съдържа следните изпитни материали:

1. Тестова книжка, която съдържа въпросите и пет алтернативни отговора към всеки от тях. Не пишете нищо по тестовата книжка!

2. Лист за отговори, в който са дадени номерата на въпросите и буквите пред алтернативните им отговори. Този лист е официален изпитен документ, на който трябва да отбележите Вашите отговори на тестовите въпроси. В него има упътвания по какъв начин да направите това.

В карето, което е в горната част на листа за отговори, трябва да попълните собственоръчно следните данни:
- трите си имена по паспорт
- кандидатстудентския си номер
- единния си граждански номер
- датата на изпита
- варианта на теста
- локалния център (града), в който се явявате на изпит
3. Лист за чернова
Ако във Вашия плик липсват изпитни материали, уведомете веднага квесторите, за да добавят липсващото.
Времето за изпълнение на теста е 3 часа. След изтичане на това време сте длъжни да прекратите работата си и да предадете на квесторите плика с всички изпитни материали, които сте получили в началото на изпита.
В някои от разделите на теста ще срещнете групи от въпроси, отнасящи се към един и същи текст. Тези текстове са отбелязани със знака.
ЧАСТ I. ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНА ПОДГОТОВКА





@ РАЗДЕЛ I. БЪЛГАРСКИ ЕЗИК


В кой ред има правописна грешка?

а) гледаме
б) гладиме
в) почистваме
г) измиваме
д) преговаряме

В коя от подчертаните думи (или изрази) е допусната грешка?

Като се има в предвид(а), че медицината не е точна наука, уповавайте(б) се на следния(в) критерий(г): ако се явява рядко и за кратко, аритмията може да се нарече “невинна”. Няма грешка(д).

В коя от подчертаните думи е допусната правописна грешка?

Българите може би нямаше да просъществуват след толкова години на робство, ако не притежаваха изобретателността(а), жизненността(б), устойчивостта(в) и гъвкавостта(г) на героя на Алеко Константинов. Няма грешка(д).

В коя от подчертаните думи е допусната грешка?

Неяснотите и откровените(а) противоречия между отделни текстове в набързо(б) приетият(в) Закон(г) за публичното предлагане на ценни книжа май ще продължат и занапред. Няма грешка(д).

В кой ред има правописна грешка?

а) митничарят
б) юбилярят
в) букварят
г) секретарят
д) зетят

Кое съществително име е употребено като увеличително?

а) летища
б) училища
в) тържища
г) месища
д) игрища



За форми като:

единадесет - единайсет - единайсе
дванадесет - дванайсет - дванайсе
тринадесет – тринайсет - тринайсе
двадесет - двайсет - двайсе

е вярно, че…

а) правилна е само първата форма
б) правилна е само втората форма
в) правилни са и първата, и втората форма
г) третата форма е правилна само в устната реч
д) правилни са първите две форми, но втората се препоръчва в писмената реч

В кое изречение смисълът е изразен неправилно?

а) Детето правеше снежна топка и я хвърляше веднага.
б) След като направеше снежна топка, детето я хвърляше веднага.
в) Детето направи снежна топка и я хвърли веднага.
г) Правейки снежна топка, детето я хвърли веднага.
д) Детето хвърли веднага току-що направената снежна топка.

На какво се дължи грешката в следното изречение?

Премиерът покани в пресцентъра един млад човек часове преди абитуриентския
си бал.

а) на неправилното изписване на формата “пресцентъра”
б) на липсата на запетая пред формата “часове”
в) на неправилната употреба на местоимението “си”
г) на неправилното използване на формата “абитуриентския”
д) в изречението няма грешка

В кой ред няма грешка при употребата на кавички?

а) Тази “Булонка” ми е влязла под кожата.
б) Близо до “Металургпроект” откриха голям супермаркет.
в) Всяка събота и неделя се изкачвам до връх “Ботев”.
г) Най-старият хотел в града е хотел ”Балкан”.
д) Започна първенството за отборите от “А” футболна група.











6 край на раздел I. български език
& РАЗДЕЛ II. ЛИТЕРАТУРА


Автор на романа “Дядо Горио” е…

а) Оноре дьо Балзак
б) Ги дьо Мопасан
в) Лев Толстой
г) Виктор Юго
д) Иво Андрич

Кое понятие е излишно?

а) романтизъм
б) символизъм
в) критицизъм
г) експресионизъм
д) акмеизъм

“Горски пътник”, “Сердарят” и “Кървава кошуля” принадлежат на…

а) дамаскинарската литература
б) възрожденската литература
в) литературата на 80-те години на ХIХ век
г) литературата на 90-те години на ХIХ век
д) литературата от началото на ХХ век

“Епопея на забравените” е…

а) цикъл
б) поема
в) драма
г) лирическа трилогия
д) нито едно от изброените

“Песента на колелетата” е название на…

а) разказ от Елин Пелин
б) стихосбирка от Иван Вазов
в) поема от Петко Славейков
г) стихотворение от Пейо Яворов
д) разказ от Йордан Йовков










Стените, таваните, балконите, вратите, прозорците са характерни за предметно-пластичния свят на…

а) Николай Лилиев
б) Теодор Траянов
в) Христо Смирненски
г) Атанас Далчев
д) Никола Вапцаров

Кой от структурните елементи на Елин-Пелиновия разказ е натоварен с най-много функции?

а) героят
б) диалогът
в) сюжетът
г) разказвачът
д) пейзажът

Кой от посочените автори е създател на цикъла “Зимни вечери”?

а) Христо Смирненски
б) Христо Ботев
в) Никола Вапцаров
г) Веселин Ханчев
д) Гео Милев

Тя караше колата по главната улица и мислеше само за едно – да стигне по-скоро Чамкория. Цялото й същество бе потиснато от тъпота, от убийствена умора на духа, от върховно безразличие към всичко.

Откъсът е от...

а) разказ на Йордан Йовков
б) роман на Димитър Димов
в) повест на Елин Пелин
г) поема на Иван Вазов
д) нито един от посочените автори

Какво е значението на понятието алегория?

а) литературно направление
б) изречение с обратен словоред
в) израз, чрез който се предава само главната информация
г) израз, в който се говори за едно нещо, а се подразбира друго
д) повторение на еднакви думи в няколко последователни фрази







6 край на раздел II. литература

Tedi4ka
02-05-2009, 04:07
ТЕСТ №1 “МАЙЦЕ СИ”
1. Кой от посочените мотиви липсва в “Майце си”?
Скиталчеството
Самотата
Борбата
Погубената младост
2.Стиховете “ Ти ли си,мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела…” (“Майце си”) са:
Обръщение, с което започва реторичен въпрос
Изреждане на състоянието на майката
Преувеличаване на трагизма в участта на майката
Търсене на причината за страданието
3. Изгнаничеството на лирическия герой в “Майце си” е :
Обусловено от жаждата за откриване на нови светове
Липсата на избор заради ранената младост
Провокирано от майката като спасение от страданието
Прогонване от дома заради пропиляното бащино имане
4.Прегръдката на лир. герой в “Майце си” с майка, “баща, сестра и братя” е резултат от:
Радостта от намерения приятел
Щастието, че се е върнал в родния дом
Желание за близост и прощаване преди смъртта
Намерената опора в родовия свят
5. Стихотворението “Майце си” разкрива:
Егоизмът на героя, търсещ щастие за себе си
Драмата на майката, която страда от раздялата, но осъзнава, че отново е нужна на сина си
Нехайството на лир. герой, който не мисли за дом и родина
Волните странствания на лир. герой.

6. В каква последователност са мотивите в “Майце си”?
Утешение, мечта, щастие, смърт
Скиталчество, погубена младост, самота, утешение, смърт
Раздвоение, злоба, утешение, самота, смърт
Любов, вяра, надежда, мечта, щастие, смърт

7. Мотивът за самотата е въведен чрез израза:
“скитник ходя злочестен ази”
“ аз веч тлея”
“сърце догаря”
“Приятел нямам”

8. Гробът в “Майце си” е видян като:
Врата към безсмъртието
Естествен финал на човешкия живот
Единствено решение, което може да донесе смисъл на изживения живот
Край на страданието, бягство от тегобите на живота.
9. Традиционните опори- вяра, надежда и любов, са открити в:
1) Чужбина
2) При приятелите
3) Не са намерени
4) При братята, бащата и сестрата
10. Лирическият герой си представя завръщането при близките си като възможно само ако:
намери необходимите средства и забогатее;
се освободи от злобата, натрупана в чужбина
намери приятел, с когото да сподели радостта си
постигне мечтите си, за да ги зарадва

11. Изразът “таз душа страдна” е:
хипербола
гротеска
инверсия
литота
12. Кой от стиховете разкрива раздвоението в живота на героя:
“та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”
“та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена”
“че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея”
“освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”
13. Ботевата поезия започва с “Ти ли си ,мале, тъй жално пела…” и завършва с “О, майко моя, родино мила…” Защо родината е свързана с майката?
Посочете НЕВЯРНОТО твърдение
Плачът и клетвата са изконни състояния в годините на робството
По-незавидна е участта на майката, която живее между жалбата и клетвата по изгубените синове
Чрез майката се осъзнава любовта към родината
Няма друг избор поради погазеното бащино огнище

14. Стихотворението “Майце си” НЕ е написано в:
Русия
Одеса
чужбина
България

15. Стихотворението “Майце си” е :
първата Ботева творба
последната Ботева творба
творба, която показва намерения път на борбата
любовно стихотворение

16. Какъв похват НЕ е използван в стиховете: “Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”
анафора
синтактически паралелизъм
градация
литота







ТЕСТ №1 “МАЙЦЕ СИ” отговори
1. Кой от посочените мотиви липсва в “Майце си”?
Скиталчеството
Самотата
Борбата
Погубената младост

2.Стиховете “ Ти ли си,мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела…” (“Майце си”) са:
Обръщение, с което започва реторичен въпрос
Изреждане на състоянието на майката
Преувеличаване на трагизма в участта на майката
Търсене на причината за страданието

3. Изгнаничеството на лирическия герой в “Майце си” е :
Обусловено от жаждата за откриване на нови светове
Породено от липсата на избор заради ранената младост
Провокирано от майката като спасение от страданието
Прогонване от дома заради пропиляното бащино имане

4.Прегръдката на лир. герой в “Майце си” с майка, “баща, сестра и братя” е резултат от:
Радостта от намерения приятел
Щастието, че се е върнал в родния дом
Желание за близост и прощаване преди смъртта
Намерената опора в родовия свят

5. Стихотворението “Майце си” разкрива:
Егоизмът на героя, търсещ щастие за себе си
Драмата на майката, която страда от раздялата, но осъзнава, че отново е нужна на сина си
Нехайството на лир. герой, който не мисли за дом и родина
Волните странствания на лир. герой.

6. В каква последователност са мотивите в “Майце си”?
Утешение, мечта, щастие, смърт
Скиталчество, погубена младост, самота, утешение, смърт
Раздвоение, злоба, утешение, самота, смърт
Любов, вяра, надежда, мечта, щастие, смърт

7. Мотивът за самотата е въведен чрез израза:
“скитник ходя злочестен ази”
“ аз веч тлея”
“сърце догаря”
“Приятел нямам”

8. Гробът в “Майце си” е видян като:
Врата към безсмъртието
Естествен финал на човешкия живот
Единствено решение, което може да донесе смисъл на изживения живот
Край на страданието, бягство от тегобите на живота.


9. Традиционните опори- вяра, надежда и любов, са открити в:
Чужбина
При приятелите
Не са намерени
При братята, бащата и сестрата
10. Лирическият герой си представя завръщането при близките си като възможно само ако:
намери необходимите средства и забогатее;
се освободи от злобата, натрупана в чужбина
намери приятел, с когото да сподели радостта си
постигне мечтите си, за да ги зарадва

11. Изразът “таз душа страдна” е:
хипербола
гротеска
инверсия
литота

12. Кой от стиховете разкрива раздвоението в живота на героя:
“та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”
“та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена”
“че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея”
“освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”

13. Ботевата поезия започва с “Ти ли си ,мале, тъй жално пела…” и завършва с “О, майко моя, родино мила…” Защо родината е свързана с майката?
Посочете НЕВЯРНОТО твърдение
Плачът и клетвата са изконни състояния в годините на робството
По-незавидна е участта на майката, която живее между жалбата и клетвата по изгубените синове
Чрез майката се осъзнава любовта към родината
Няма друг избор поради погазеното бащино огнище

14. Стихотворението “Майце си” НЕ е написано в:
Русия
Одеса
чужбина
България

15. Стихотворението “Майце си” е :
първата Ботева творба
последната Ботева творба
творба, която показва намерения път на борбата
любовно стихотворение

16. Какъв похват НЕ е използван в стиховете: “Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”
анафора
синтактически паралелизъм
градация
литота

Tedi4ka
02-05-2009, 04:07
Примерен тест по литература за кандидат-студенти

Прочетете текста и изпълнете задачи от 1. до 8.

Някои от студентите почнаха да се сещат накъде бий Бай Ганьо и чакаха от минута на минута да си открие картите. Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и сподели явно неговото възмущение на негостоприемството на чужденците.
- Наистина нашите българи са много гостоприемни – потвърди той с най-голяма увереност – тукашните не искат и да те знаят. Киснем тук из кафенетата…
Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но, кой знае защо, не се ползваше с особена репутация между своите другари; види се, някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обича да „удря келепир”! Не е за чудо! Тоя пусти грях – скъперничеството, по зараза от окръжающата домашна среда, вгнездява се почти от детски години; изкушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо нежно, нищо благородно не остава у него.

От кое произведение е откъсът?

а) „Гераците” от Елин Пелин;

б) „Бай Ганьо” от Алеко Константинов;

в) „Чичовци” от Иван Вазов;

г) „Косачи” от Елин Пелин.



Как са свързани вторият и третият абзац?

а) чрез синоними;

б) чрез лексикални повторения;

в) чрез местоимения;

г) чрез съюзи;



Какъв е жанрът на текста?

а) художествен;

б) научен;

в) научнопопулярен;

г) публицистичен;



Как разбирате израза „удря келепир” според текста?

а) прославя се;

б) обогатява се със знания;

в) преструва се;

г) забогатява;



Коя дума е синоним на подчертаната в изречението:

Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но, кой знае защо, не се ползваше с особена репутация между своите другари; види се някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обичал да „удря келепир”!

а) уважение;

б) признателност;

в) благодарност;

г) почтеност;



Определете темата на третия абзац.

а) Бай Ганьо се възмущава от негостоприемството на чужденците.

б) Българите са много гостоприемни.

в) Бай Ганьо очаква някой от българските студенти да го приюти.

г) Студентът-егоист и скъперник подкрепя използвача Бай Ганьо.



Посочете невярното твърдение според текста.

а) Всички студенти се отнасят със съчувствие към думите на Бай Ганьо за негостоприемството на чужденците.

б) Всички студенти, освен един, разбират намерението на Бай Ганьо да се възползва от чуждото гостоприемство.

в) Студентът, който обича да „удря келепир”, не се ползва от уважението на сънародниците си.

г) Скъперничеството, възпитано от родната среда, превръща младия човек в безчувствен егоист и използвач.



Коя дума е антоним на подчертаната в изречението?

Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и споделя явно неговото възмущение от негостоприемството на чужденците.

а) въодушевеният;

б) безразличният;

в) възторженият;

г) развълнуваният.



В кое от изреченията е допусната граматична грешка?

а) Отляво на входа, около една маса, седяха няколко студента българи.

б) Също така интереса определяше отношението му към другарите.

в) Бай Ганьо казва едно да си жив, благодарим и влиза в кабинета на Иречек.

г) Госпожата е в недоразумение, тя не е била в София, а Бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречек.



В коя от подчертаните думи е допусната правописна грешка? (10. – 12.)

Бай Ганьо си прави углушки(а) и развива темата(б) за българското(в) гостоприемство(г).



От тази(а) тема разговора(б) се извива към търговийката(в) на Бай Ганьо(г).



12. У един байганьов(а) роднина беше изпаднала(б) една ръчна хармоника с клавиши, та сегиз-тогаз(в), като се намери на кеф, и Бай Ганьо си е чупил пръстите
да изкалъпи(г) някоя песен.



В коя от подчертаните думи не е допусната правописна грешка? (13. – 15.)

Стопанина(а) седи като на бодли и не знае как по деликатен начин да експедира(б) времено(в) слаткодумния(в) си гост.



14. Това забелязва полицейския(а) и заповядва(б) на фаитоноте(в) да се одтеглят(г).



Мустаците(а) му бяха засукъни(б), брадицата му пак не бръсната(в) – убрасла(г).



Колко пунктуационни знака съдържа текстът?

Подкрепен от последните Бай Ганьо извика Аз нали зная че ний не сме виновни а пак тез чужденци да ги вземе дяволът Нарочно са го направили да ни омаскарят И сещате ли се все от завист Всичките са таквиз

а) шест запетаи, едно двоеточие, една двойка кавички, една точка и запетая и три възклицателни знака;

б) шест запетаи, две двоеточия, една двойка кавички и четири възклицателни знака;

в) пет запетаи,едно двоеточие, една двойка кавички, три възклицателни знака и една точка;

г) пет запетаи, едно двоеточие, една двойка кавички, една точка и запетая и четири възклицателни знака.



В кое изречение не е допусната пунктуационна грешка?

а) Бай Ганьо му разказва, как се е заблудил, как е разпитвал за къщата по адрес и какво му са отговорили.

б) Студентът, като знае че чехите, груби и фанатици само спрямо немците, не може да се начуди как така да не услужат на Бай Ганьо.

в) Право казано, табакерата беше в джоба му, но трябваше да намери предлог на навести дисагите.

г) И представете си господа, в този момент аз съжалих Бай Ганя!



В кой ред не е допусната грешка?

а) свещенник, убягнал, подтиснал;

б) овълча, басеин, облякал;

в) умалени, атанасдалчевски, делитба;

г) капина, одръжка, бонбандирам.



Колко правописни и колко пунктуационни грешки са допуснати в изречението?

Целия ни път от чехската граница до Прага беше едно триумфално шестфие край градове ли, села ли през полета ли дето минеше нашия трен шапки захварчаваха нагоре и нескончаемо nazdar цепеше въздухът.

а) 7 правописни и 5 пунктуационни грешки;

б) 6 правописни и 5 пунктуационни грешки;

в) 7 правописни и 4 пунктуационни грешки;

г) 6 правописни и 6 пунктуационни грешки.



Какъв е видът на грешката в изречението:

Госпожо Председател, Вие сте поканени да участвате в благотворителна вечер.

а) правописна;

б) граматична;

в) лексикална;

г) пунктуационна;



От кое стихотворение на Христо Смирненски е откъсът?

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

а) „Ний”;

б) „Цветарка”;

в) „Зимни вечери”;

г) „Юноша”



Кой творец изразява бунта не както конкретно-историческо събитие, а като художествена изява на граждански протест?

а) Христо Смирненски;

б) Гео Милев;

в) Димчо Дебелянов;

г) Атанас Далчев.



Кое стихотворение не принадлежи към цикъла „Децата на града” от Христо Смирненски?

а) „Ний”;

б) „Старият музикант”;

в) „Цветарка”;

г) „Жълтата гостенка”.



В кое стихотворение на Христо Смирненски образите на „златоуспест гигант” и „злодей непознат” персонифицират представата за злото в света?

а) „Зимни вечери”;

б) „Юноша”;

в) „Стария музикант”;

г) „Цветарка”.



В кое стихотворение от Христо Смирненски е използван библейският образ на Страшния съд?

а) „Стария музикант”;

б) „Зимни вечери”;

в) „Юноша”;

г) „Ний”.



Кое от посочените произведения не е написано от Христо Смирненски?

а) „На гости у Дявола”;

б) „Книгите”;

в) „Стария музикант”;

г) „Братчетата на Гаврош”.



Кое е невярното твърдение?

а) В стихотворението „Цветарка” е внушена идеята за обречената красота.

б) В поемата „Септември” Гео Милев идеализира безименната маса.

в) В стихотворението „На гости у Дявола” е внушено, че безчестието характеризира обществения морал.

г) Христо Смирненски е авторът на стихосбирката „Да бъде ден”.



Посочете вярното твърдение.

а) В стихотворението „Стария музикант” от Христо Смирненски присъства образът на циганите ковачи.

б) Революционното преобразуване на света в стихотворението „Юноша” от Смирненски е представено чрез символните образи „майка зора” и „друм от цветя”.

в) Жанровата характеристика на „Септември” от Гео Милев е елегия.

г) Гео Милев утвърждава експресионизма в българската литература.



За всеки от подчертаните изрази посочете вярното твърдение. (29.-32.)

…се спуснаха всички отвред
като отприщено стадо

а) метафора;

б) сравнение;

в) олицетворение;

г) метонимия.



А зад гърба му пристъпя Смъртта, кървава и многоръка.

а) хипербола;

б) метафора;

в) сравнение;

г) олицетворение.



…ний, бледни смъртници-родени за живот.

а) оксиморон;

б) метонимия;

в) хипербола;

г) метафора.



Дъждът гризе мазилката и бяга през счупените водостоци от олово.

а) сравнение;

б) епитет;

в) хипербола;

г) олицетворение.



Кой е авторът на стиховете?

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.”

а) Христо Смирненски;

б) Атанас Далчев;

в) Елисавета Багряна;

г) Гео Милев.



В кое стихотворение на Атанас Далчев не е използван диаболичният образ на часовника?

а) „Болница”;

б) „Повест”;

в) „Прозорец”;

г) „Стаята”.



Кой от посочените поети използва образите на вятъра, водата и виното, за да подчертае волната и непокорна същност на жената?

а) Димчо Дебелянов;

б) Атанас Далчев;

в) Пею Яворов;

г) Елисавета Багряна.



В коя творба се преосмислят утвърдени ценности?

а) „Септември” от Гео Милев;

б) „Болница” от Атанас Далчев;

в) „Стихии” от Елисавета Багряна;

г) „Приказка за стълбата” от Христо Смирненски.



Кое стихотворение внушава идеята за безсмислието на живота и отчуждението на човека от света?

а) „Юноша” от Христо Смирненски;

б) „Стаята” от Атанас Далчев;

в) „Ръцете” от Елисавета Багряна;

г) „Септември” от Гео Милев.



В коя творба е внушена идеята за предателството и компромисите със съвестта?

а) „Книгите” от Атанас Далчев;

б) „Приказка за стълбата” от Христо Смирненски;

в) „Ръцете” от Елисавета Багряна;

г) „Сиротна песен” от Димчо Дебелянов.



От кое стихотворение на Христо Смирненски е откъсът?

На земните блага всевечни сме творци
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
Привеждаме чела със трънени венци.

а) „Зимни вечери”;

б) „Юноша”;

в) „Ний”;

г) „На гости у Дявола”.



Коментирайте текста в рамките на 200-250 думи:

… в хиляди черни ръце
- червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна
страна
на бурята яростен плод:
Хиляди-/ маса-/ народ.

ОТГОВОРИ: 1. Б); 2. В); 3. А); 4. Г); 5. А); 6. Г); 7. А); 8. Б); 9. А);
10. А); 11. Б); 12. А); 13. Б); 14. Б); 15. А); 16. Г); 17. В);
18. В); 19. А); 20. Б); 21. В); 22. Б); 23. А); 24. Б); 25. Г);
26. Б); 27 Б); 28. Г); 29. Б) 30. Г); 31. А); 32 Г); 33 Б); 34 В)
35. Г); 36. А); 37. Б); 38. Б); 39 В).

Tedi4ka
02-05-2009, 04:08
ТЕСТ 1

1. Зачертайте с кръстче грешните букви в скоби.

поп(о-у)лиз(а-ъ)м, несво(йн-ин-й-и)стве(н-нн)о, стр(я-е)снат, пер(е-и)одичнос(т-тт)а, с(а-ъ)рфирам, теор(е-и)тично(с-ст), кап(е-и)ляр(ът-ят), че(хск-шск-шк)и, методи(ск-стк-стск)и, (о-у)без(о-у)бразен, м(ър-ар-ръ)сотия, ст(а-ъ)к(а-ъ)лце, телеком(о-у)никац(ио-ийо)(н-нн)а, (о-у)висн(а-ъ)л, как(а-ъ)вида, д(е-и)з(е-и)нтерия, множител(ът-ят), наг(ър-ръ)бвам се,(о-у)граждам, (о-у)гаждам, пр(е-и)чушвам се, пр(е-и)сърдвам се,о(т-тт)еглям, е(в-ф)тин, р(е-и)к(о-у)ширам, кр(я-е)сн(а-ъ)л, мънич(е-ъ)к, м(а-ъ)нисто


2. Поправете допуснатите правописни грешки.

Из градината беше още ростно и скоро велурените му убувки зажвакаха. Дърветата бяха остаряли, ценни бяха няколкото кръстоски между италиянските сортове и месни едри киселици – селекцийонера им ги бе нарекал на свое име – нягуловка……
Разтреляха Иван Татов, а него – учителя, го върнаха в Мост, от тук вече минаваше контра-революционият канал, черния капитан снояеше нощем неоловим. За замесника на помощник машиниста Танев той беше случаен спътник в опастните дни. Само с пет патрои в един стрелящ не точно пистолет Алекси сади ябалковата градина. Заповядаха му да чака – и черния капитан го прибра. После му заповядаха да бъде с тях в балкана…
Давата му чичовци се зададоха.


3. Поставете пропуснатите пунктуационни знаци, без да променяте границата на изреченията.

Тя бе чакала цяла година това лято за свобода но и за чувствата които то можеше да и донесе заради дребните разочарования понякога които са толкова приятни колкото и най-нежните радости даже по-приятни защото скръбта извисява и самия теб в мечтите ти. Това лято щеше да даде храна на чувствата и спомените за да минат по-лесно и мъгливата есен и студената зима и кишавата пролет докато дойде новото лято.
Някакъв мъж влезе в трапезарията и прекъсна мислите и. Тя едва го погледна беше в клин от тънък син плат с лек бял пуловер доста елегантен за това делнично планинско утро. Той се огледа разсеяно и като забеляза девойката бавно приближи. Лицето му изглеждаше така както изглеждат лицата на хората когато видят някой свой познат.

Tedi4ka
02-05-2009, 04:08
ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
Стихотворението е отпеhttp://www.teenproblem.net/forumчатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев.
Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и безhttp://www.teenproblem.net/forumпътицата на поробения народ, носи в гърhttp://www.teenproblem.net/forumдите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мисhttp://www.teenproblem.net/forumли, чувства.
„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотвоhttp://www.teenproblem.net/forumрения, доизгражда неговия лирически геhttp://www.teenproblem.net/forumрой като типично ботевски. Същевреhttp://www.teenproblem.net/forumменно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неhttp://www.teenproblem.net/forumговите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.
Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голяhttp://www.teenproblem.net/forumмо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на миhttp://www.teenproblem.net/forumсъл и чувство с една изключителна нравсhttp://www.teenproblem.net/forumтвеност. А това поражда дълбокия драhttp://www.teenproblem.net/forumматизъм на преживяването.
Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотвореhttp://www.teenproblem.net/forumнието посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.
Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между матеhttp://www.teenproblem.net/forumриални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Приhttp://www.teenproblem.net/forumтегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовиhttp://www.teenproblem.net/forumзъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говориhttp://www.teenproblem.net/forumтел е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е изhttp://www.teenproblem.net/forumбора си и го оповестява също така безhttp://www.teenproblem.net/forumкомпромисно, с безмилостна откровеност.
Богатата метафорика на изказа, свърhttp://www.teenproblem.net/forumзана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначиhttp://www.teenproblem.net/forumтелно и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личниhttp://www.teenproblem.net/forumят конфликт е съпроводен и предопредеhttp://www.teenproblem.net/forumлен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната веhttp://www.teenproblem.net/forumдрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителhttp://www.teenproblem.net/forumност разяждат душата му.
В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антониhttp://www.teenproblem.net/forumми съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, слеhttp://www.teenproblem.net/forumдва неуловими логически завои, прави преhttp://www.teenproblem.net/forumходи от настоящето към миналото и обhttp://www.teenproblem.net/forumратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отhttp://www.teenproblem.net/forumново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевреhttp://www.teenproblem.net/forumменно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на граниhttp://www.teenproblem.net/forumцата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоhttp://www.teenproblem.net/forumционална гама.
Категоричността на предшестващаhttp://www.teenproblem.net/forumта част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата строфа. То избухва с нова сила и влаhttp://www.teenproblem.net/forumдее следващите три строфи. Това е власhttp://www.teenproblem.net/forumтната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизиhttp://www.teenproblem.net/forumрането на тези два свята. И на първо мяhttp://www.teenproblem.net/forumсто - за спасяване на любимата и на люhttp://www.teenproblem.net/forumбовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъсhttp://www.teenproblem.net/forumкване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанностhttp://www.teenproblem.net/forumта взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риhttp://www.teenproblem.net/forumторичната патетика. Като порой, с гоhttp://www.teenproblem.net/forumляма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматиhttp://www.teenproblem.net/forumчно раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественоhttp://www.teenproblem.net/forumто. Всичко това обсебва вниманието, изhttp://www.teenproblem.net/forumостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.
Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хориhttp://www.teenproblem.net/forumзонти. Двусмисленият риторичен въпhttp://www.teenproblem.net/forumрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронолоhttp://www.teenproblem.net/forumгично местата си - на съпротивата (пеhttp://www.teenproblem.net/forumта строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударнаhttp://www.teenproblem.net/forumта двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послаhttp://www.teenproblem.net/forumние на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъсhttp://www.teenproblem.net/forumтената, синтезирана визия на „нови тегhttp://www.teenproblem.net/forumлила”. Зазвучава мотивът за народностhttp://www.teenproblem.net/forumната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало полуhttp://www.teenproblem.net/forumчава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личносhttp://www.teenproblem.net/forumтен и национален.
Лирическият говорител убеждава, увеhttp://www.teenproblem.net/forumщава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лиричесhttp://www.teenproblem.net/forumката героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваниhttp://www.teenproblem.net/forumте заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.
И след една нова удължена пауза, в кояhttp://www.teenproblem.net/forumто емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началоhttp://www.teenproblem.net/forumто на последния композиционен къс от сеhttp://www.teenproblem.net/forumдма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единоhttp://www.teenproblem.net/forumдушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният моhttp://www.teenproblem.net/forumмент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъhttp://www.teenproblem.net/forumхана. Мисълта - бързопреходна, напрегhttp://www.teenproblem.net/forumната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лириhttp://www.teenproblem.net/forumческият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на проhttp://www.teenproblem.net/forumстранство и време, реалност и халюциhttp://www.teenproblem.net/forumнация. Чертае изображението на биткаhttp://www.teenproblem.net/forumта като гигантска природна стихия. Каhttp://www.teenproblem.net/forumртина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква праhttp://www.teenproblem.net/forumстара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмърhttp://www.teenproblem.net/forumтие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.
Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиhttp://www.teenproblem.net/forumката - за смисъла на живота и на човешhttp://www.teenproblem.net/forumкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родиhttp://www.teenproblem.net/forumна. Личното е неделимо от общото. В орhttp://www.teenproblem.net/forumбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предhttp://www.teenproblem.net/forumназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценhttp://www.teenproblem.net/forumностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената люhttp://www.teenproblem.net/forumбовна страст немее.
През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощhttp://www.teenproblem.net/forumта на двукратно повторения глагол ЗАhttp://www.teenproblem.net/forumПЕЕ - ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИКhttp://www.teenproblem.net/forumНА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството изhttp://www.teenproblem.net/forumвират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвременhttp://www.teenproblem.net/forumния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската поhttp://www.teenproblem.net/forumезия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на слоhttp://www.teenproblem.net/forumвесното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента - най-популярната, най-обичаната, най-действената за епоhttp://www.teenproblem.net/forumхата изразна форма!
Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века” (Иван Вазов).
В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приhttp://www.teenproblem.net/forumоритетно място. В това многозначителhttp://www.teenproblem.net/forumно редуване на минало, настояще и бъдеhttp://www.teenproblem.net/forumще се е отразило сложното взаимодейсhttp://www.teenproblem.net/forumтвие между драматизма и трагичния опhttp://www.teenproblem.net/forumтимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.

Tedi4ka
02-05-2009, 04:09
Иван Станков
„ШИБИЛ"
Измежду всички разкази от „Старопланински легенди" Владимир Василев е харесвал най-много „Шибил". От заhttp://www.teenproblem.net/forumпазената кореспонденция личи, че Йовков е предпочитал „Кошута", но критикът му пише: „Щом те интересува моеhttp://www.teenproblem.net/forumто мнение за легендите, ето го: най-хубава е „Шибил" -яростта на стила я отделя от другите доста рязко. Най-поеhttp://www.teenproblem.net/forumтична е пък „В огледалото на водата". „Кошута" е сравниhttp://www.teenproblem.net/forumтелно най-слаба, фабулата не е могла да получи интересно разрешение." Може би съвсем несъзнателно Йовков да е споделял мнението на своя приятел, щом тъкмо с „Шибил" отваря „Старопланински легенди". За този сборник на пиhttp://www.teenproblem.net/forumсателя са излезли две самостоятелни монографични изhttp://www.teenproblem.net/forumследвания - на Велчо Велчев „Йовковите старопланински легенди" (1938) с второ разширено и допълнено издание „Свят на героика и красота" (1991) и на Иван Сарандев „В света на „Старопланински легенди", също с две издания (1980, 1993).
Макар „Легендите" да са най-ухажваният от критиката Йовков сборник, разказът „Шибил" винаги е оставал малко встрани. Когато пък е център на внимание, обикновено се интерпретира само с оглед на Радината красота, която преhttp://www.teenproblem.net/forumобразявала страшния хайдутин и го облагородявала. Като правило, както е при цитираните по-горе изследвачи, се заhttp://www.teenproblem.net/forumдълбочава съпоставката на сюжета с песента, от която тръгhttp://www.teenproblem.net/forumва писателят, и на главния герой с реалната историческа личност Мустафа Шибилюолу, градецки циганин, станал прототип на Шибил. Но все пак малцина са оставали при текста на разказа, при живота на героя, такъв какъвто е в творбата.
Може би защото художествената биография на Шибил е твърде кратка и много бедна. Сюжетен център на разказа са двете срещи на хайдутина с Рада - едната, когато я вижда за първи път, и втората, когато я вижда за последен. В този крайно пестелив събитиен аксесоар Йовков е успял да нагhttp://www.teenproblem.net/forumнети огромни напрежения, които крепят творбата, карат я да изглежда като истинска легенда, като предание, освобоhttp://www.teenproblem.net/forumдено от своята истинност и достоверност, от всякаква конкhttp://www.teenproblem.net/forumретност. Легенда, изгладена като речен камък от напористоhttp://www.teenproblem.net/forumто въображение на писателя. Някъде бях споменал, че разhttp://www.teenproblem.net/forumкази на писателя са ме докарвали до сълзи. „Шибил" е един от тях. Коя е магията, с която жестокият престъпник влиза в сърцата ни и прави от нас негови застъпници? Защо забhttp://www.teenproblem.net/forumравяме човешките трупове, с които той е хранил орлите и лешоядите по Сините камъни? Защо отхвърляме смъртната му присъда, не е ли тя справедливо възмездие за погубения живот на толкова хора?! Защо и Йовков, този мъдър, строг и религиозен човек, също иска да го спаси? Ако това беше станало, разказ нямаше да има. Разказът се крепи на гибелhttp://www.teenproblem.net/forumта на героя, а ние тъкмо нея намираме за незаслужена и несправедлива.
Защото Шибил вече (а всъщност още от самото начало на разказа!) е станал наш. Такъв какъвто го искаме - благоhttp://www.teenproblem.net/forumроден разбойник, който пред очите ни не е извършил нито едно престъпление. Сякаш цялото му минало е измисленаhttp://www.teenproblem.net/forumта, лошата част на легендата за Шибил. Някой го е оклеветил пред читателя и в рамките на разказа му се дава право да се защити. Героят знае присъдата, която го чака в края на процеса, знаят я всички. Тя е толкова неизбежна, че дори самият прокурор Мурад бей не може да спре изпълнението й, въпреки желанието, осенило го като чудо в края на разhttp://www.teenproblem.net/forumказа. Той толкова дълго е работил за смъртта на Шибил, а сега изведнъж се изправя срещу нея. Да не говорим за чиhttp://www.teenproblem.net/forumтателя, който отдавна е близък на героя и свидетел на негоhttp://www.teenproblem.net/forumвите трагични съмнения, на усилията, с които е надмогнал миналото си! И човек тръгва срещу разума си, остава при Шибил до края му и дори по-нататък.
Няма грешник, който да не може да бъде спасен. И няма смърт, която да е заслужена. Наивен ли е бил Йовков, за да сътвори такова послание и да го облече в легендарен сюhttp://www.teenproblem.net/forumжет? Не. Чрез своя герой писателят ни спомня за онези, неhttp://www.teenproblem.net/forumдостойните, при които Господ е дошъл и за които е трябваhttp://www.teenproblem.net/forumло да се пребори. За великите грешници, които също са обhttp://www.teenproblem.net/forumречени да бъдат праведници, защото са мили Богу. Шибил престава да бъде престъпник още от самото начало на разказа. Той ни е показан като добър, красив и влюбен. От таhttp://www.teenproblem.net/forumкова съвършенство човек трябва да се плаши и писателят в обобщено-абстрактния план на ретроспективните щрихи маркира греховното му досие. За да се разбере, че Шибил е станал такъв, какъвто го виждаме, не независимо от минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, а въпреки него. За да се възвеличи цената на победаhttp://www.teenproblem.net/forumта, която героят е удържал над миналото. Писателят разказhttp://www.teenproblem.net/forumва за времената след нея, за великите съмнения, родени заhttp://www.teenproblem.net/forumедно с победата, за нейния смисъл. Но какво от това, че е победено миналото, щом Рада, щом красивото бъдеще, идhttp://www.teenproblem.net/forumва да умре с Шибил в една посърнала сегашност! Каква злокобна относителност се крие във всичко, щом лошият става добър и последният - първи, а добрият става лош и първият - последен. И най-важното - кой да отсъди. „Възhttp://www.teenproblem.net/forumмездие мне и аз въздам" - нека си спомним библейския циhttp://www.teenproblem.net/forumтат, с който Л. Толстой се отказа от правораздаване още преhttp://www.teenproblem.net/forumди да е потекъл текстът на романа за великата и грешна люhttp://www.teenproblem.net/forumбов на човека.
Животът показва всекиму в различно време своето неhttp://www.teenproblem.net/forumпостижимо истинско лице. На едни рано, на други късно. Но винаги навреме. За да не може да се осъществи абсолютhttp://www.teenproblem.net/forumният екстремум тук, на земята. Да остане блян тържественоhttp://www.teenproblem.net/forumто сливане на мечтания и на действителния живот. За да оживее копнежът по другия свят. Оня, който ще превъзхожhttp://www.teenproblem.net/forumда тукашния с една велика липса - липсата на мисъл за смъртта. За да не може човекът да се раздели с онази неуhttp://www.teenproblem.net/forumловима тревога, с която звездите препускат в космическите си скиталчества и с която малките частици се лутат в своиhttp://www.teenproblem.net/forumте браунови пътища. Тревогата, която ни прави подобия Боhttp://www.teenproblem.net/forumжии. Тази тревога е била непозната на Шибил, преди да срещне Рада. Тъкмо чрез нея животът показва на героя своhttp://www.teenproblem.net/forumята истинност. В срещата с Рада завършва безвремието на героя, построено върху чуждата смърт и върху чуждото неhttp://www.teenproblem.net/forumщастие. Завършва безметежната пустота, в които не само драмата, но и съмнението не е било познато на Шибил - „не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не".
Всъщност Йовков още тук започва да го спасява - хайhttp://www.teenproblem.net/forumдутинът „вече" не знаел кое е грях. Значи - и това е много важно! - някога е знаел. Чрез зловеща поредица от разбойнически подвизи той е преминал в блажените за един пресhttp://www.teenproblem.net/forumтъпник територии отвъд морала, дето човек сам си е господ и всичко му е позволено. Шибил се е разхождал спокойно в един свят, към който тайничко са поглеждали в мислите си и Родион Романович, и братът Иван Фьодорович. Само че временно и, струва ми се, само художествено. Греховното минало на героя не ще да е неговата истинска същност, тъй като то определя поведението на всички останали, само не и неговото лично. Хайдушката природа на Шибил изчезва със свалянето на романтичния разбойнически арсенал, на силяхлъците, на пищовите и ножовете, които той така и не използва нито веднъж в разказа. При първата среща Рада пробива втвърдената коруба на забравата и Шибил започва да си спомня живота, във вените му се втурва горещата кръв на любовната неизвестност, върху него се стоварва наhttp://www.teenproblem.net/forumдеждата. Шибил започва да възнамерява, губи своята пра-волинейност, става непредсказуем, интересен, става истинhttp://www.teenproblem.net/forumски. За всичко това ни е подготвило Йовковото „вече". Разhttp://www.teenproblem.net/forumказът подхваща героя от най-долната мъртва точка на мораhttp://www.teenproblem.net/forumла и го извежда до мъченическата смърт на праведника. Йовков се нуждае от хайдутството на героя само като изhttp://www.teenproblem.net/forumходна точка на неговото художествено битие. В хода на разhttp://www.teenproblem.net/forumказа то е нефункционално. Съмненията на Шибил не са роhttp://www.teenproblem.net/forumдени от угризение за извършените престъпления. Те не са съмнения на паметта, а на сърцето, на спасяващата и погубhttp://www.teenproblem.net/forumваща любов. „Любовта е силна като смъртта", се казва в библейската Книга на песните и разказът „Шибил" спокойhttp://www.teenproblem.net/forumно може да бъде приведен като потвърждение.
И тук, както и в другите Йовкови разкази, читателят се среща с изключителни герои. И Шибил, и Рада, и Мурад бей, и Велико кехая са необикновени в своя социален клас. Шибил не е като останалите хайдути и Йовков подчертава това чрез самото им въвеждане. Писателят, който не търпи излишъка, спокойно можеше да мине без злодейската друhttp://www.teenproblem.net/forumжина, Шибил и сам по себе си е достатъчно страшен. Остаhttp://www.teenproblem.net/forumналите хайдути са въведени тъкмо с оглед на контрастното проектиране на героя върху обкръжението му. Същото е и при Рада. Жените само я придружават, както разбойниците придружават Шибил. Никакво отделяне на една или друга физиономия от масата на контрастния фон. Хайдутите и жените са някакво колективно тяло, подсказващо характеhttp://www.teenproblem.net/forumристиките на социалните общности, към които принадлеhttp://www.teenproblem.net/forumжат двамата герои. Точно срещу истините на своята среда се изправят Шибил и Рада в стихията на своя любовен бунт. Шибил престава да бъде хайдутин като другите и Рада преhttp://www.teenproblem.net/forumстава да бъде обикновена жена като другите. Той не е вече и обикновен син, а тя - обикновена дъщеря. Като два диви гълъба, вдигнати в полет от авджиите на Мурад бей и Велиhttp://www.teenproblem.net/forumко кехая, те се удрят в призрачната стена на изстрелите и тръгват отвъд, защото само там могат да бъдат неразделни. Ще си вземат дори карамфила. „Карамфил! Моите чувства са чисти" - ще чуят тълкуващия глас на Люцкан, който е изhttp://www.teenproblem.net/forumлязъл да ги посрещне на моста, и ще видят в ръката му онhttp://www.teenproblem.net/forumзи стрък лайка от края на разказа „Последна радост".
Още при вида на карамфила, който носи Шибил, внимаhttp://www.teenproblem.net/forumтелният читател трябва да се досети, че се задава цитат. Йовков цитира себе си. Явно много неща са се врязали в паhttp://www.teenproblem.net/forumметта на писателя от енциклопедията, отдето жена му Дес-пина Йовкова е превеждала значението на различните цвеhttp://www.teenproblem.net/forumтя. В „Последна радост" Люцкан подарява един-единствен карамфил - „на Ирина, дъщерята на богатия търговец Драг-нев. И това не е случайно. Въпреки явното несъгласие на надменните и упорити родители, нея смееше да я иска Панhttp://www.teenproblem.net/forumтев, беден, но хубав момък, при това изкусен цигулар". Тук сюжетът „Шибил" е зададен в едно изречение, но достатъчhttp://www.teenproblem.net/forumно ясен, достатъчно цялостен. Само че незавършен. При разгръщането на това изречение в „Старопланински легенhttp://www.teenproblem.net/forumди" съдържащата се в него сюжетна схема се е запазила наhttp://www.teenproblem.net/forumпълно, само детайлите са приели митичните нюанси на други времена и други пространства. И карамфилът, дето е почервенял от кърпата на Велико кехая и от червената сълhttp://www.teenproblem.net/forumза, която той има да пролее. Във всеки случай един такъв мост между „Шибил" и „Последна радост" е твърде покаhttp://www.teenproblem.net/forumзателен и хвърля доста сянка върху категорични твърдения, като това на Иван Сарандев: „В легендите няма да намериhttp://www.teenproblem.net/forumте нищо, което да напомня за делничната идилия на „Ако моhttp://www.teenproblem.net/forumжеха да говорят" или пък за разказите от останалите сборниhttp://www.teenproblem.net/forumци - „Песента на колелетата", „Женско сърце" и т. н." (с. 53).
При влизането в Иовковата безкрайност човек трябва да изостави всякаква категоричност, дори и пред най-очевидhttp://www.teenproblem.net/forumните неща. Но всички грешат, аз - също. Грешката на Ив. Сарандев малко ме смущава, но повече ме радва. Защото е рожба на магнетичното очарование на Йовковото творчестhttp://www.teenproblem.net/forumво, което довежда критиците до крайна, сляпа влюбеност -не усещаш ни кога се въздигаш, ни кога се сгромолясваш, оставаш все при прекрасното и страшно чувство за летене. Оня, който не греши, не е истински. Шибил е.
Както впрочем са истински и героите на народните баhttp://www.teenproblem.net/forumлади с мотив „Неразделни". Мисля, че „Шибил" е в много по-тясна връзка с тях, отколкото с песента от Котленско за Дженда и Шибил, чийто запис Йовков получил от Данаил Попконстантинов. Мнозина са отчели стопяването на авhttp://www.teenproblem.net/forumтентичната историчност от документалния и песенния маhttp://www.teenproblem.net/forumтериал, с който е работил Йовков за „Шибил". Но посоката на направените от автора промени води тъкмо към някакъв особен, подчертано литературен вариант на „Неразделни". Липсва финалният момент, маркиращ живота на влюбениhttp://www.teenproblem.net/forumте след смъртта. Той безспорно е важен, но не толкова, колhttp://www.teenproblem.net/forumкото основната схема на баладния инвариант, повторена и в „Шибил" - двама млади влюбени по злата воля на родитеhttp://www.teenproblem.net/forumлите не могат да се оженят и съдбата ги събира в смъртта. Разбира се, в Йовковия разказ липсва чудото на метаморфоhttp://www.teenproblem.net/forumзата, защото, първо, то не е литературно, и, второ, в легенhttp://www.teenproblem.net/forumдата щяха да станат много чудеса. „Шибил" щеше да загуhttp://www.teenproblem.net/forumби изцяло своята романтична правдоподобност и открито да се фолклоризира - нещо, което Петко Тодоров би допусhttp://www.teenproblem.net/forumнал, но не и Йовков. Че писателят с годините все повече изhttp://www.teenproblem.net/forumползва фолклорни топоси и въобще колективния език на народното творчество, е извън съмнение. На този проблем е посветена и една от най-добрите статии през последните години върху Йовков - „Другоселци, другосветци" от Енчо Мутафов. Има обаче нещо по-важно - как работят в мислеhttp://www.teenproblem.net/forumнето на писателя, във филогенетичната му памет фолклорhttp://www.teenproblem.net/forumните модели, зададени чрез множеството песни, които е знаел още в детството си. Може би в „Шибил" е възпроизhttp://www.teenproblem.net/forumведен един от тези модели. Възможно е и другото - съвсем несъзнателно и дори случайно писателят да е ориентирал към баладната схема един суров материал, който няма ниhttp://www.teenproblem.net/forumщо общо с нея. Съблазнително би било да се открие сисhttp://www.teenproblem.net/forumтемната употреба на този механизъм, чието съществуване само подозирам, но нямам нужната подготовка да докажа. Независимо от всичко, в констативен план сходството на „Шибил" с баладния мотив „Неразделни" е безспорно. То може да работи и при четенето на разказа. В съзнанието на читателя, който веднъж е усетил руслото „двамата герои се харесват, но родителите пречат на любовта им", има вече гоhttp://www.teenproblem.net/forumтови очаквания. И тъкмо от потвърждението на читателскаhttp://www.teenproblem.net/forumта нагласа извира разтърсващата сила на творбата.
„Вода донела, вода отнела" - тоя труден императив трябhttp://www.teenproblem.net/forumва да приеме страшният хайдутин с помощта на своето ноhttp://www.teenproblem.net/forumво посвещение. Всичко, що реките от кръв са му донесли -злато, накити, богатство - ще бъде върнато. Няма вече очи Шибил за студения блясък на алтъните. Цената им е рухнаhttp://www.teenproblem.net/forumла. От търговците ги е вземал, на тях ги дава, по тях ги праhttp://www.teenproblem.net/forumща. С всеки дар от тежката броеница на престъпленията се отронва по едно черно греховно зърно. Подобно на Индже, Шибил е минал през „необяснимото" чудо на промяната, равно по сила на чудото, сполетяло Савел-Павел. Преследhttp://www.teenproblem.net/forumваните от тях вчера се радват днес на най-ревностна закриhttp://www.teenproblem.net/forumла. Чрез деянията си героят постепенно си спомня всичко онова, що някога е почнал да забравя - кое е грях и кое не. Доброто, извършено в рамките на разказа, е равно на злото, извършено преди това. Темида не може да отсъди, ще отсъhttp://www.teenproblem.net/forumди Фортуна.
Рада е новата съдба на Шибил. Тя се явява в живота му като чудна смесица от „жена, дете и дявол". Доколкото всяhttp://www.teenproblem.net/forumко дете е невинно и ангелоподобно, то Рада носи на героя пълноводието и пълнокръвието на усещанията, тя покрива целия спектър на човешкия морал и на човешката дейност -от дяволското до ангелското начало. Няма нещо, което Рада да не може да даде на Шибил от прелестното разнообразие на живота. Съвършеният в своя разбойнически клас, царят на хайдутите, братът на орлите, злодеят аскет е поразен от другия, живия живот, който съзира в очите на Рада. След срещата си с нея господарят на планините разбира, че при всичкото злато, което има, той няма нищо, не притежава нищо от стойностите на истинското битие. Мъртвата му дуhttp://www.teenproblem.net/forumша се събужда, зашита за Рада. Премъдрият ерусалимски цар Еклесиаст е изстрадал истината, че всичко си има време - време да убиваш и време да лекуваш, време да раздираш и време да съшиваш (Екл: 3-7). До неговите прозрения се е домогнал и Шибил. Той е разбрал чрез Рада, че времето на раздирането е свършило. Започва времето на съшиването.
Петър Г. Петров, един от най-интересните съвременни български философи, в книгата „Животът - огледална аванhttp://www.teenproblem.net/forumтюра" разглежда кръпката като една от метафорите на чоhttp://www.teenproblem.net/forumвешкото битие и казва: „Актът на кърпене напомня удивиhttp://www.teenproblem.net/forumтелно бдение: никой не кърпи дрехите си посред ден на площада." А ангелът-дявол, вълшебното чудо Рада, изважhttp://www.teenproblem.net/forumда игла и конец насред планината, сред Джендемите, сякаш тъкмо затова е дошла - да го зашие за себе си, да даде на своя Тезей спасителната нишка на завръщането. Тя наистиhttp://www.teenproblem.net/forumна свещенодейства, при това най-интимно, пред лицето на целия свят. (Само в скоби ще отбележа, че по време на посhttp://www.teenproblem.net/forumледното клане в Урум Еникьой Индже също си поръчва ноhttp://www.teenproblem.net/forumви дрехи!) Оттук насетне и тя, и Йовков, и читателят ще се отзоват на великия руски повик да се търси и в звяра човеhttp://www.teenproblem.net/forumкът. Започва изграждането на втория, истинския план на Шибил. Героят е човек, намерен в звяра. Разбойничеството става негова привидност, реалност със стойност на измисhttp://www.teenproblem.net/forumлица. Той е взел с чужда помощ важно решение. Пропуска през себе си своето ново време - времето да се живее.
Шибил получава първата присъда от злодейската си чеhttp://www.teenproblem.net/forumта - „не го убиха, но избягаха от него като от чумав". Те го осъждат да остане жив, сякаш са знаели, че с това драстичhttp://www.teenproblem.net/forumно нараства наказанието, което трябва да изтърпи. Че болкаhttp://www.teenproblem.net/forumта на ножа и куршума е леснина пред болката на сърцето -това го знаят всички с изключение на Шибил. Той само се догажда, смътно го усеща. Останал сам, Шибил е освобоhttp://www.teenproblem.net/forumден от товара на дружината. Не е вече нито водач, нито доhttp://www.teenproblem.net/forumри разбойник. Както и при досегашните Йовкови герои, коhttp://www.teenproblem.net/forumито разгледахме, и Шибил е вече в своята другост, в своята достоверност. Той се е изтръгнал, полетял е и връщане няhttp://www.teenproblem.net/forumма. И „всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада". Тези разточителни жестове на бившия разбойник би трябвало да ни звучат простовато, ако Йовков не беше ни подготвил за тях още в самото начало на разказа. На шеговитата закана, че ще й вземе махмудиите, Рада отвръща на Шибил: „Бре, ще ги взеhttp://www.teenproblem.net/forumмеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко!" С изпращането по търговците на тежките дарове се осъществяват две важhttp://www.teenproblem.net/forumни функции в разказа. Затваря се логическият кръг на задоhttp://www.teenproblem.net/forumволяване на игровия каприз на Рада, който завързва и разhttp://www.teenproblem.net/forumвързва действието, от една страна, и от друга - Шибил риhttp://www.teenproblem.net/forumтуално се освобождава от натрупаните един след друг греhttp://www.teenproblem.net/forumхове по обратен ред, додето не постигне моралния паритет „всичко, което имаше, беше го дал". Героят вече е отвъд при-видността. Царят сам е захвърлил своите дрехи и преодолял срама от голотата си, е тръгнал с открито лице към света. А трагизмът на голия цар иде от наивната вяра в голотата на всички останали.
Шибил има всички основания да се съмнява в естестве-ността на ситуацията, в която е попаднал и от която няма желание да излезе. „Дълго време Шибил мисли дали това не е примка" - ще ни подчертае Йовков, но премълчава какhttp://www.teenproblem.net/forumво е измислил героят. За да му помогне да вземе съдбовноhttp://www.teenproblem.net/forumто решение, писателят и този път ще извика на помощ всеhttp://www.teenproblem.net/forumмогъщите и непреодолими космически фактори, каквито бяха пролетта при Стоил и вселенската тишина при Сали Яшар. Шибил знае, че пътят на сърцето винаги върви по ръба на смъртна скала, затуй толкоз години е заглушавал гласа му с предсмъртните писъци на своите жертви. Но сеhttp://www.teenproblem.net/forumга - сега той е сам. Пред него, пред очите и пред душата му, самата Вселена взема друг път. Любовният предусет на Шибил се изживява от цялата природа. Той за първи път става неразделна част от великото естество, наречено жиhttp://www.teenproblem.net/forumвот, и сетивата му са препълнени от сладостното пролетно томление, с което земята показва своите любовни зачатия. „А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмhttp://www.teenproblem.net/forumня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се поhttp://www.teenproblem.net/forumнесе дъх на люляка и на липи." През есента Шибил може би щеше да вземе друго решение. Сега обаче не. Цялата зе мя е женствена и съблазнителна, влюбена. Това е цял Елин-Пелинов разказ. Любовната стихия на природата не може да отмине героя: „И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежhttp://www.teenproblem.net/forumка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село." Пред героя стоят и прелестната самота на елена рогач, и кротката красива заедност на гривите гълъhttp://www.teenproblem.net/forumби. Някой друг, тъмен и властен, хвърля жребия и на негоhttp://www.teenproblem.net/forumвата неумолима воля се доверява Шибил. Решението да слезе при Рада е взето свръх него. Той просто не е могъл да издържи на грандиозния натиск, който оказва върху му поhttp://www.teenproblem.net/forumривът на шеметната пролет, на космическото пролетно възhttp://www.teenproblem.net/forumкресение, обхванало и слабата човешка душа на самотника. Йовков оставя Шибиля сам, за да се концентрира. Да може да чуе тези неразбираеми в предишните години сигнали и за да се спре пред великите тайни, които толкова пъти са пробягвали пред незрящите му очи. Сега е съблазнен от тях и повече не може „да трае". Шибил поема към Рада. Отива да вземе благословията на баща й, както намеква Йовков сега. Или отива да се предаде, както казва в началото на разказа. Това са различни неща, но не е дошло още времеhttp://www.teenproblem.net/forumто да се разбере. Сега Шибил е в Пътя, Шибил е в Истинаhttp://www.teenproblem.net/forumта, Шибил е в Живота. Второто решение е в сила. Все още е времето да се живее. Все още е ден.
Но пада здрач, започва да се мръква, Шибил е вече друhttp://www.teenproblem.net/forumгаде - долу, далеч от орлите, планината е вече извън него, тя е спотаена, „тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибил и питаше: къде?". Космическата власт се сменя, идва царстhttp://www.teenproblem.net/forumвото на нощта и героят отново е успореден на макропрехо-да. Дошъл е мигът на последното съмнение, което „като червей загриза сърцето му". Това е третото ритуално отриhttp://www.teenproblem.net/forumчане от Сатаната, последното и окончателно решение на стария грешник и злодей. Шибил е прекаран през геената на мрака като през последно изпитание, като през последhttp://www.teenproblem.net/forumната черна вода. И издържа. Подобно на завързания за мачhttp://www.teenproblem.net/forumтата Одисеи, Шибил стои омотан с конците на Рада при своята надежда, но е готов всеки момент да ги разсече и да тръгне след молитвения зов на планината, да се върне при нея завинаги. Няма значение какво ще стане с разказа! Разhttp://www.teenproblem.net/forumбойническият му живот е сигурен, младоженството му е съмнително...
И този път Йовков ще помогне на своя герой да вземе окончателното си решение с помощта на живата мъртва природа. Докато през сърцето и ума му са препускали терhttp://www.teenproblem.net/forumзанията на раздвоението, светът е станал друг. Изгрял е меhttp://www.teenproblem.net/forumсецът, същият, който освети решението на Сали Яшар. Сиhttp://www.teenproblem.net/forumнята стена на планината се е загърнала в бяло було, над гоhttp://www.teenproblem.net/forumрите мъглата се увива като змей, в дола пее реката „тъй тиhttp://www.teenproblem.net/forumхо, тъй хубаво". В чупещите се лъчи на месеца, в неговата светлина Шибил вижда очите на Рада, вижда усмивката й, която го „мами".
Както винаги, Йовков е убийствено точен. Очарован от поетичното състояние на нощната вселена, Шибил е забраhttp://www.teenproblem.net/forumвил, че освен „привличам", глаголът „мамя" значи и „залъгhttp://www.teenproblem.net/forumвам". Впрочем под знака на това двусмислие е сложен целиhttp://www.teenproblem.net/forumят разказ - някой залъгва Шибила чрез привличането на Раhttp://www.teenproblem.net/forumда. И в тази зачарована нощ, пред окъпаните в лунна светhttp://www.teenproblem.net/forumлина очи на Рада героят взема последното, трето решение. С оглед на логиката, по която се движи вътрешният живот на Шибил, това е екстремумът на напрегнатостта, най-виhttp://www.teenproblem.net/forumсоката точка в графиката на духовните съмнения и затуй Йовков е повикал на помощ на природните сили и самата Рада. „За тази жена си струва да се направи всичко", навярhttp://www.teenproblem.net/forumно си мисли Шибил, както мисли дядо Власю за Албена, както мисли Матаке за Сарандовица и както мислят Омиро-вите троянски старци за Елена. Той знае, че в това „всичко" влиза и умирането, но не е човек, който ще се изплаши. Напротив, като че ли в магнетичната съблазън, наречена Рада, Шибил е включил и смъртта, виждал ги е двете една до друга. При ниската цена, която е давал до вчера на чоhttp://www.teenproblem.net/forumвешкия живот, смъртта по пътя към Рада, смъртта при Рада или смъртта с Рада е само гибелно изкушение. И Шибил взема последното си, трето решение - да отиде при очите и усмивката на Рада. „Той стана, тръгна подир тези очи и таhttp://www.teenproblem.net/forumзи усмивка и повече не се обърна назад." През Шибил поhttp://www.teenproblem.net/forumтича последното време - времето да се умира.
На смъртта на Шибил Йовков е заложил много. Без нея с немислима основната идея. Само чрез нея читателят моhttp://www.teenproblem.net/forumже да се добере до презрението към земния съд, до мисълhttp://www.teenproblem.net/forumта, че съдът над един човек не може да бъде дело на други човеци. Връз грешника камък може да хвърли само онзи, който се смята за праведник. Но кой да отсъди греховност п праведност тук, на земята? Далече е жетвата, далеч са и жетварите. А и смъртта на Шибил обърква всичко. Към нея Йовков тръгва с четирима отрицателни герои. Шибил, разhttp://www.teenproblem.net/forumбойникът убиец и грабител, Мурад бей, кърсердаринът, подлецът, който е сътворил пъкления план по хващането на члодея, Велико кехая, в чиито интереси влиза залавянето на Шибил и дава дъщеря си за примамка, и накрая самата му дъщеря Рада, която се е съгласила да изпълни тази роля. Никой не е подозирал драмата, която ще се разиграе, проhttp://www.teenproblem.net/forumтивоположността, в която ще премине всеки един от тях. Шибил се превръща в наивно влюбен, в него се влюбва и Рада, кърсердаринът пада на колене пред епическата хуhttp://www.teenproblem.net/forumбост на юнака, а Велико кехая ще трябва да се потопи в скръб по изгубеното си чедо. Видно е, че при тази постаhttp://www.teenproblem.net/forumновка всеки един от участниците би могъл да бъде главен герой. Йовков е предпочел Шибил, първо, защото неговият сюжет вече е работил в съзнанието му още в „Последна раhttp://www.teenproblem.net/forumдост", и второ, защото е по-легендарен.
Чрез разказа „Шибил" се задава особен тематичен модел ма цялата книга „Старопланински легенди". Съдбата на Шиhttp://www.teenproblem.net/forumбил и Рада ще бъде сходна със съдбата на Индже и Пауна, Божура и Василчо, Женда и керванджията, Тиха и Величко, Крайналията и Курта. Единствено в смъртта ще е възможна тяхната любов и тук се крие общата легендарност на разкаhttp://www.teenproblem.net/forumзите от този сборник. Легендарност, заложена в тематичнаhttp://www.teenproblem.net/forumта им близост с основната схема на фолклорния баладен мотив „Неразделни". Така „Шибил" не само отваря книгаhttp://www.teenproblem.net/forumта, но и я предсказва, съдържа я в себе си. Безсмъртието на героите тук е намерило своята митична, легендарна окрасhttp://www.teenproblem.net/forumка и държи цялата книга ориентирана към себе си. Зад мноhttp://www.teenproblem.net/forumгото смърт стои събирането на двете андрогинни половини, разкъсани някога. Шибил е открил в Рада огромното малко нещо, липсата на което го е правила агонален, агресивен, убиващ. След първата им среща той започва да става пълен, хармоничен, смъртно цялостен. Става морален. Чрез Рада Шибил заживява праведно. Той вече не лъже, не краде, не убива, раздал е цялото си богатство, всичките си ризи, безhttp://www.teenproblem.net/forumропотно ще предаде и живота си. Шибил е видял светлинаhttp://www.teenproblem.net/forumта и никога не могат да го върнат в мрака. Рада му е помогhttp://www.teenproblem.net/forumнала, ще му помогне и сега, в смъртта. Тя става негов Път, негова Истина, негов Живот, ще го придружи и сега, когато той е тя и тя е той, защото са едно. Но защо стрелят, тя бърhttp://www.teenproblem.net/forumза, трябва да му обясни, че наистина е знаела нещо, но не всичко, не е знаела, че искат да го убият, трябва да му каже, че не го е излъгала, че карамфилът е истински... „Карамhttp://www.teenproblem.net/forumфил! Моите чувства са чисти" - дочуват те гласа на Люцкан, който е излязъл да ги посрещне.
Текстът е публикуван в: Станков, Иван. Йовковото творчество. В. Търново, 1999

Tedi4ka
02-05-2009, 04:09
МУ „Добрин Петков”
гр. Пловдив



РЕФЕРАТ

Тема: „През Чумавото”- Йордан Йовков




Изготвил: Александра Ралчева
12 клас, № 2
Проверил: г-жа Проданова











Творчеството на Йордан Йовков е уникално заради много-странната възможност за сравнения,но същевременно то носи своя индивидуална атмосфера - Йовков успява да опоетизира духовните и нравствени черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностно поведение, с основанията на човешките реакции. Главна тема в неговите разкази са човекът, селския бит и войната.Едни от най-хубавите произведения на Йовков са поместени в сборника "Старопланински легенди".Йовков не винаги успява да удържи на своето желание да не каже всичко на читателя, да не го насочи към еднозначни отговори на провокираните от текста въпроси. Такава граница между прекомерното говорене и мълчането се откроява в разказите включени в "Старопланински легенди". В сборника преобладава романтиката в творческото минало. Също така е възкресен българският живот от епохата на Възраждането с неговите най-драматични прояви, с неповторимите личности и характери, с изключителните чувства и страсти - и всичко това поставено в една романтична рамка, разказано с приповдигнатhttp://www.teenproblem.net/forum епиченhttp://www.teenproblem.net/forum тон,http://www.teenproblem.net/forum нарисуваноhttp://www.teenproblem.net/forum сhttp://www.teenproblem.net/forum яркаhttp://www.teenproblem.net/forum живописност. Основната художествена цел на "Старопланински легенди" е да се покаже силата и красотата на човешката природа. Разликата между десетте разказа, включени в сборника, се свежда главно до избора на водеща проблематика в тях. Ето защо в литературната наука доминира становището, че подредбата на разказите в книгата е подчинена на принципа на тематичното сдвояване- една легенда от хайдушкия и една легенда от мирния живот.
„През чумавото” е деветият разказ от сборника "Старопланински легенди". За разказът са характерни нравствено-философски мотитиви- за греха и изкуплението, любовта и смъртта, страданието и надеждата, силата и безсилието, свободата на избора и предопределението на съдбата. Повествованието, изградено чрез средствата на модерния психологически реализъм, се отличава с особения акцент върху внушенията на подтекста.Осмислянето на опозицията между изречено и премълчано, проникването в загатнатите дълбинни пластове на човешката душа извеждат на преден план един ключов за разказа мотив- за спасението, към което се стреми всеки от героите."През чумавото" носи най-добре изявена символика на жертвоприношението в плана на ритуалното групово преживяване. Още мотото налага потребността на текста да бъде разбран като сказание за греха и за пътя на неговото колективно изкупление: "Божием попущением тое лето удари една чума... Не оста чисто ни едно село, грех ради наших”.
Идеята за престъпление и наказание-изкупление изглежда недвусмислена рамка на символичния дискурсивен проект. И все пак въпросът "Какъв грях? Кое престъпление?" няма да получи еднозначен и ясен отговор. Грехът може да бъде в егоизма и отчуждението на хората, в изчезналите доброта и любов; така поне ще изглежда една възможна християнска интерпретация. В по-широкия план на идеята за жертвена обредност можем да кажем, че за разказа-Йовков с неговото циклично време грехът е винаги-тук, вече-в-сърцата, както в християнската идея за първородния грях. Веднага след мотото, още в първото изречение текстът пак настоява да бъде прочетен митологично, като поделя пространството по символичен начин: "Чу се, че в долните села... дошла чумата." Светът на разказа става двуполюсен: тук и там, горе и долу... В Долния свят, разбира се, живее Смъртта. Чумата най-често символизира абсолютното зло, самата необратимост на всички нещастия, които могат да сполетят човека, с други думи, смъртта. В нашия разказ тя ще бъде нееднократно свързвана с пътя отдолу-нагоре, оттам-натук; чумата пътува на кон, лети с орлите; тя е пътник, който сполита човешкия свят.Като противовес на мотива за чумата е един от лайтмотивите в текста- за лудостта, пронизва и онези сюжетни моменти, в които на преден план сякаш са радостта и щастието:”Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани…Развеселяваха се един други, играеха до премаляване.Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино за да приспят грижите си, смееха се за да прикрият страха си.” Мълвата и ужасяващият слух за появата на чумата „в долните села” променя обичайния ритъм на живота. Дебнещата опасност превръща другия „съседа” в „молепсан”, в печата на зловещата болест. В такъв драматичен момент се пробужда егоизмът, раждат се кошмарните привидения на приближаващата безмилостна смърт и индивидът се оказва на границата между разума и безумието.Мотивът за лудостта очертава измеренията на битие, излязло извън рамките на установеното, традиционното за селската общност поведение ”Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи , неумолим и страшен. На другия ден всеки (…) затваряше се в къщата си и здраво залостваше вратите(…) Страх подкосяваше силите, помътваше разума.”За Йовковите герои спасението от безпощадната чума преминава през мистичния свят на завещаните от патриархалната традиция поверия и магии, включва мисълта за бягството в Балкана и най- сетне придобива облика на единствения избавител, поддържащ все още живата надежда- хаджи Драган.Тази персонализираност на мотива за спасението, очаквано от селяните като благороден, хуманен акт на „месията”, налага съпоставката с християнската митологема за Спасителя, който дава сила на слабите и безпомощните, вяра- на обезнадеждените, храна- на гладните. Действията на хаджи Драган се свързват в съзнанието на страдащите с така необходимото, желаното чудо на избавлението: „Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драган започна да се шепне по често. Той беше човекът който можеше да спаси селото… Надеждата която всеки таеше в себе си , се пробуди и те и повярваха.”Смайващо е въздействието на изпълнените с непоклатим оптимизъм думи на чорбаджията, който демонстрира с нетърпящ възражение тон своята убеденост в неоснователността на мрачните слухове: „Кой мре?Къде мрат?Какво ми дрънкате вие мене!Никаква чума няма ви казвам аз.”Това е видимата страна в поведението на хаджи Драган, но остава усещането, че има и втори, „задкулисен” план, свързан с истинските мотиви за действията му и с неизречените намерения, обвити в мрака на неяснотата. Този, който избира да бъде спасител за другите може би се опитва да спаси фамилната чест и да укрепи разклатените упори на своя деспотичен свят. Ако чумата е страшната „напаст”, можеща да разруши устоите на цялата патриархална общност, то любовта между Тиха и Величко е силата, която е способна да взриви консервативното семейно-родово битие, основано на закостенялата традиция и суровата, тиранично наложена воля на бащата. За разлика от селяните, които чувстват безсилието си пред смъртоносната болест, хаджи Драган не еднократно подчертава силата си, неоспоримото право да взема категорични решения: „Аз сватба ще захващам днес…женя Тиха, ви казах. Останало ми едно момиче, ще оженя и него”
Сватбата, която застава в центъра на сюжетното действие, има абсурден характер според представите на житейската логика. Тя наистина е "небивала": само преди месец годеникът е бил върнат с отказ; разположена е в художественото време така, че да разиграе "пир по време на чума".Трудно обяснимо е нелепото решение на Хаджи Драган да вдигне тежка сватба, когато вилнее смъртоносната чума. Може би властно наложената бащина воля е отчаян опит да се спаси честта на чорбаджийското семейство, застрашена, според предразсъдъците на патриархалната среда, от обичта на Тиха към бедния Величко Дочкин. Дъщерята на селския първенец, изтерзана от бремето на неизповядана никому греховна вина, избира изкуплението чрез смъртта и с този самопожертвователен акт спасява любовта си и своята душа. Има нещо отвъд-естествено в поведението на бащата и дъщерята, които се веселят и плачат едновременно, повторено в истеричния модел на колективното поведение.Символиката на очите отвежда към неизявеното, неизреченото, скритото.То е истинската същност на персонажите и определя неочакваното им, странно и необяснимо за другите поведение. Мотивът за плача загатва за душевното терзание, а може би и за угризенията на съвестта на героя, който в своя егоцентризъм е дръзнал да предизвика Божия гняв, вдигайки тежка сватба в най-болното „чумавото” време:
„-Виж какви са червени очите на хаджият!-казваше един.
-Трябва да си е попийнал.
- Не, плакал е”
„И Тиха се смееше, но в очите и светеха сълзи”Тези знаци на страданието разкриват както драмата на Хаджи Драган който може би е упражнил насилие над волята на любимата си дъщеря и я е принудил да се омъжи за богатия Люцканов син, и болката на Тиха, простила се с моминските си мечти, примирила се с тъжната си участ.Тиха е олицетворение на изключителната женска хубост чиято магия властно покорява даже и старците, и жизнерадостна, весела, дяволито-закачлива, и ожесточена от развоя на събитията, готова дори да прокълне любимия, да прехвърли върху него и продължителното му гурбетчийство вината за драматичният обрат в живота и. Със страшната клетва която изрича Тиха сякаш се опитва да потисне чувството за вина, да изтръгне от съзнанието си мисълта за проявената слабост: „Защо ми е Величко, аз си имам мъж.Кой знае къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!”
Загатнатият сблъсък между бащата и дъщерята представя заредените с напрежение отношения в семейството, за разлика от разказа „По жицата”, в който Гунчо и Нонка са свързани от мъката , но и от надежата, че е възможно чудото на избавлението. Тези два текста открояват идейно емоционалното многообразие на Йовковата проза, преплела мотивите за разединението и духовното обединение на хората.
Сватбата е ясно обагрена с усещането за нереалност, за край и предстоящо възмездие; тя отключва поредица от прояви с жертвен характер. Особено интересен сред тях е "сватбеният банкет"; текстът го разполага върху две традиционни опори на ритуалното хранене: хляб и вино, плътта и кръвта на жертвата. Известната антроположка Каролайн Байнъм, която посвещава важни изследвания на церемониалното хранене, пише: "Храната преди всичко е означавала плът; плътта означава възможност за страдание, а страданието означавало изкупление". И тъй като хлябът и виното представляват основни елементи на християнската символична система, можем да разберем сватбения пир в нашия разказ чрез съпоставката му с един библейски пример от Евангелието на Матей. Там Исус разказва притчата за сватбеното угощение, вдигнато от един "човек-цар", което сравнява с небесното царство. Символичният смисъл на пира е да събере на едно място много и всякакви хора, за да избере между тях онези, които ще могат да извървят пътя на откровението: "защото мнозина са звани, а малцина избрани", както се казва в текста. И тук, както при Йовков, сватбата е само начин на преход към Окончателното събитие, символичен момент, в който една група, представителна за всички хора, ще се приобщи към способността за страдание-изкупление на човешките грехове.
След като яденето и пиенето заемат толкова важно място в символиката на "сватбения банкет", нека да видим какво/кого изяждат героите в нашия разказ. На първо място това са "плодовете" от имота на Хаджи Драган, бащата на Тиха. Като се започне с описанието на неговата градина, където влизат четиримата старци да търсят спасение (по асмата "нямаше толкова листи, колкото грозде", едри плодове надничат отвсякъде...), продължи се с разточителното богатство на сватбената трапеза и се завърши с раздаденото жито, способно да изхрани цялото село, виждаме натрапливо изведена идеята за неземно обилие, почти абсурдно сред общия недоимък и страшната суша. Имотът, богатството на хаджи Драган са възможни единствено в контекста на символичната представа за рая. Това обаче ни навежда към представата за един друг "имот", за едно друго "богатство" - неговата хубава дъщеря. Цялата символика, в която традиционното патриархално мислене вижда жената, подкрепя тази идея: в една дълга поредица от аналогии с митологичен характер женското тяло се представя в образите на плод, цвете, градина и рай. Така вече сме подготвени да разберем, че безумното ядене и пиене по време на чума ще кулминира в причастието с плътта и кръвта на избраната за жертва девица. (Тук ще спомена, че "жертвената девица" е друг архаичен мотив, който текстът-Йовков нееднократно използва в различни сюжети.)
Сватбата, както виждаме, отключва цял комплекс от ритуални действия с жертвен характер. Заедно с идеята за причастие идва мотивът за лудостта. Тя представлява състояние, което ще изведе обикновените селяни от тяхното битие, ще ги направи герои в сценария на една свещена драма. Един след друг полудяват всички герои на разказа. Най-напред, както му се полага според статута на "цар" и "баща", започва хаджи Драган. От онзи момент, в който смехът абсурдно разтърсва едрото му тяло сред страха на четиримата старци, той все повече полудява и заедно с това все повече се засилва признаването на неговите права на водач над другите хора. От първите общи съмнения: "Луд ли е? В такова време!" - през вярата: "Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?" до "лудешкото" веселие на хорото със зачервени от плач очи героят изразява поведението, типично за митологичен цар, който жертва своята дъщеря за общото благо.
Постепенно цялото село започва да полудява и ритуалното поведение на селската група достига до своята кулминация. "Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани"; "играеха до премаляване"; "Лудешкото веселие пак обзе всички". Последна успява да полудее Майката - вдовицата Дочка: "Тя гледаше падналия пред олтаря, чупеше ръце, очите й бяха като на луд... Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя." Истинската лудост на майката очевидно е в симптоматичния отказ от задълженията на майчинството. След този белег на "пълното" полудяване може да настъпи моментът на откровението. И той настъпва с Окончателното събитие: предхождана от орлите, идва Смъртта. Не е нужно да гадаем откъде и защо пристига; всичко това вече е казано във вълшебните приказки. С други думи, Смъртта идва от Долния свят ("долните села"), за да прибере обещаната жертва. Освен това идва на кон; тя е Конник. В този символ кулминира християнското познание на митологичното въображение в текста-Йовков, която надмогва традициите на българското фолклорно мислене, където чумата и болестта изобщо притежава женски черти.
Всъщност във финала на своя сюжет разказът преплита две много важни митологеми. От една страна - видяхме как се разгръща ритуалът на колективното жертвено изкупление, а от друга - открихме идеята за свещения брак, в който жената е похитена от младоженец-грабител . Брачното сливане е смърт за девическото битие на жената и прераждане в същността й на майка. "През чумавото" разказва не само пътя, по който ще постигне спасение един колектив, но също така и начина, който ще гарантира неговото оцеляване и възпроизвеждане в течение на много столетия.Оттласкването от фолклорната еднозначност и безвъпросност води до наслагването на различни културни представи в текста. По този начин самият образ на чумата става противиречив, сложен, изискващ разнопосочни интерпретации. Това мотивира смисловото отваряне на разказа към други металитературни пространства. В повествованието „През чумавото” е изявена една от основните тенденции в сборника „Старопланински легенди”- разкриването на трайните ценностни опори в смутното време на драматични катаклизми. На разединяващата стихия на смъртта се противопоставя спасителното чудо на любовта, която не разделя, а изгражда духовен мост между хората и ги издига над страданието.

Tedi4ka
02-05-2009, 04:10
Иван Вазов - "Под игото" "лудост" и "нормалност" в романа

В романа си "Под игото" Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението - Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в бъгарската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрялост и е готов на най-върховното проявление - саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа "Под игото" Априлското въстание е често е определяно като "лудост", "поетическо безумие" и "пиянство". В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновенност и трезвост до "пиянството" на нажеджата и вдъгновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към "лудоста", но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин позира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви.

Лудостта в контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещаване на идеала - свободата на отечеството, нарушаване на установения от робските векове ред "луди" са хората на екстаза на смелостта, на готовността за саможертва. "Лудостта" изключва мисълта за лино щастие, спокойствие, сигурност и уют. Тя означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. Изразява се с понятия като идеализъм и патриотизъм. Без подобно полудяване не е възможно разрушаването на робската действителност. Лудите герои от Вазовия роман изграждат във въображението си една друга свободна действителност и по този начин сами се преобразяват, стават различни, свободни.

Издигането на народа от обикновеното, битовото и нормалното до пространството на новото, не познатото, "другото" опияняващото желание и вяра за свобода и убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в "Новата мотива на Марка". Героят сблъсква на всяка крачка с "полуделите" си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата "нормалност". Така той постеепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стоманин и неусетно минава на страната на "лудостта". С други думи, проблемът за лудостта и нормалността поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си "Борба" с думите: "свестните у нас считат за луди..."

Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл самото състояние е символично разрушаване на един приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света "под"иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова Българрия.

Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, които трябва да осмисли 'лудостта', нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит и дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условия на робство, Той добре знае, че всяко усъмняване и трицание на нормата е съпроводено о тжестоки наказания - господарите обичат сигурността и своята власт. Именно това знание го прави 'неверен Тома' за разпалените въображения на поставените ентусиасти. Главта 'Новата молитва на Марка', както и предшестващата я 'около един труп', представят бавното преображение на 'трезвата глава' и на невзярщия.

За да се разбере и приеме 'лудостта', трябва да се преоцени самата 'нормалност'. Как става тази преценка? Пазител на норммите на критериите за 'нормалност' е общността. Болшинството от хора в Бяла черква с въодушевление пренерегват старите нормми и се отдават на опиянението от близкоочакваната свобода. Във всеки фрагмент от бита, какъвто наприемер е случаят с хорото, чорбаджи Марко вижда 'революционният елемент'. Това е много съществен аргумент в убеждаването на героя. Именно тази глава от романа - 'новата молитва на Марка', ни дава най-пълна представа за превръщането на човека от нормален в луд. Той изгражда преценката за себеси по отношение на другите. След като всички са полудели, значи наистина старите норми са в упадък и вървят към отмиране. Чоржаджи Марко още веднъж се убеждава в в това, когато открива натрупания оръжеен арсенал на синовете си в собствената си къща.

Вторият съществен аргумент е откроен чрез безпримерната постъпка на Безпортев - унижаването на турчина. Вова е сцена, в която вековните статуи на роба в поробителя са пренебрегнати. Безпортев е пиян в буквалния смисъл на думата, но това пиянство се вписва в цялостното романтично опиянение на народа в дните на Априлската епопея. Дълбокият смисъл на неговата луда пияна постъпка е не просто отмъщение и гавра с поробителя, а символичното потъпкване на робската норма на живота. Унизената и потъпкана норма може да възкръсне само в реки от кръв, Точно това се случва при потушаването на въстанието - нормата е пренебрегната от всичким тя е публично унизена. Да се живее в такава реалност е вече възможно. Чорбаджи Марко ще произнесе прочутата си реплика: 'Лудите, лудите - те са живи!', за да потвърди тази възможност. Той минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин и действително извървява пътя на неверието и съмнението, но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път 'Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.'

Повечето от героите изявяват себеси в опиянението на подготовката. Не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдайност на всеобщата кауза. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Но все пак малцина, които достигат до лудост, са Бойчо Огннов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка и дякон Викентий. Те успяват да запалят искрата за свобода и у другите жители на Бяла черква. Новата молитва на Марко идва да покаже, че България е вече онзи нов свят, в които единствено може да се живее истински -- според мярата на свободата и достойнството.

С думата лудост романът 'Под игото' назовава заличаването на робските норми, взривяването на робската 'нормалност'. Смисловият акцент на тази глава от романа - 'Новата молитва на Марка' е точно това - как един герой на съмнението се преобразява във вярващ в идеята за свобода и как дава своята благословия за 'лудостта'.

"Лдостта" присъства и реално в романа - в образа на Мунчо. Той 'следва' главния герой Бойчо Огнянов от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощно убииство във воденицата и присъства като сянка на героя във всеки важен момент.

Оценката на Вазов е, че 'лудите' изигравят своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзраването на българите.

Романът на Иван Вазов "Под игото" описва труния път към свободата. Тази свобода има национални измерения, но и своите индивидуални измерения. Различните герои ни представят различни възможности да се пътува към свободата 'лудостта' е привилегированият път към свободата в този роман на романтичния бунт. За да се освободи България, трябва да има достатъчно 'луди глави' и 'смели сърца'. Необходимо е всеки да достигне до своята изстрадана молитва за родината: "Той мълваше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му.. Той се молеше за България!..."

Tedi4ka
02-05-2009, 04:10
ОДАТА "ПАИСИЙ" НА ИВАН ВАЗОВ


“Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла “Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед “Епопеята...” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.

От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода. В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в “Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В “Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата “Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода (“Левски”, “Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. (“Бенковски”, “Каблешков”, “Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал (“Кочо”, “Братя Жекови”, “1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на “България цяла” в “Опълченците на Шипка” - творбата, с която “Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като “едно от най-силните” свои “стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).

Говорейки за самата ода “Паисий”, Иван Вазов споделя: “Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското “Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов “Отец Паисий, неговото време, неговата “История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от “тържествения, възвишения, философския тон”, от “патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на “Историята”, или според пълното й заглавие: “История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.

Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: “Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: “тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”. В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци: 1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата “История...”.

И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост. Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост - това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото блудният син (родоотстъпникът) - както учи библейският текст, ще се завърне към корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да достигне до бащините истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите, аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към рода и истината за българското.

Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и логично, в края - към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на рода хора, следва обръщението “българино” (“Ти, Болгарино...”), Иван Вазов подбира най-силните възклицателни изречения (“О, неразумне и юроде!”), реторични въпроси (“Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; “Или не са имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули (“Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик...”). За аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от познатото - като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично подхожда и Иван Вазов - той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради чрез него “неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.

Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на “История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период - времето на Паисий. Затова през призмата на своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад, към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж - към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната дефиниция: “Тъмнини дълбоки!”

После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното време и пространство - в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче “вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно достъпно място на “убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия: “тъмнини дълбоки” - “вдън горите” - “убежища скрити”, акумулира усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните противопоставяния “център - периферия”, “обитаемо - необитаемо” (“усвоено - неусвоено”) пространство като израз на опозицията “добро - лошо”, попадането в атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.

Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в пустинни места, скриването от ежедневието, от “лъжовний мир”, в който властват изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване, чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори - средата на XVIII век, това е разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за пустинническия живот като път към разгадаването на “тайните на мрака и волята божа” - път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно пространство е източник на благословените “места за молитва, за отдих и мир”. “Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни, безначални и безкрайни, неисторични: там “се чува само ревът беломорски”, звучи “вечний шъпот на шумите горски”, “на звона тежкий набожният звън”. Един свят от звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който витае тъмнината - странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна от поета многостранно и интересно.

Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба - по протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само един личен глагол (“се чува”), един безличен (страдателното причастие “скрити”), както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие (“Тамо вдън горите... / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните имена (“лъжовний”, “вечний”, “тежкий”), които сами по себе си архаизират речта, доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби като “тамо”, “шъпот”, “звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на инверсията: “горите атонски високи”, “убежища скрити”, “ревът беломорски”, “шумите горски”, “звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис, разчитайки на алитерация (“мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално “М”; “шъпот на шумите” > “Ш”) или консонанс (“на звона тежкий набожният звън” > 5 пъти “Н”; по 2 пъти “Ж”, “З” и “В”), при което общата тържественост получава и съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения, облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в “тъмнини дълбоки” - светът на предисторията.

Всред този свят - строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов маркира образа на своя лирически персонаж:
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.


Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво смътно просветление, едва доловима видимост - проясняват се чертите на човешкото присъствие и слабата “лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като “в сън”, но все пак - зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните, който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото - “набожният звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата - затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва двете картини дълбоко и непреодолимо - сънно-самотното съществуване на монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо, което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците “Н” - 11 пъти; “Л” и “М” - по 4 пъти), включва ролята и на асонанс (“Е” - 11 пъти; “И” - 5 пъти; “Ъ” - 4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на жумещата лампа стават осезаеми, доловими.

Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от втората текстова цялост: “Що драскаше той там, умислен, един?” Неопределителното “един” се включва в спирално, макар и дистанционно организирано определение: “един монах тъмен...” (в I текстов блок) - “един” (в края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в “онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: “Или туй канон бе тежък и безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата, задължения. Условният отговор идва по-късно - в третата смислова цялост: “той забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част - чрез конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: “много бденья, утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва величието и изключителността му.

Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно разгръща представяния образ. Въпросителният характер на изказа рязко се противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална възможност, която Иван Вазов “допуска” чрез реторичните въпроси е и това, монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът: “Или бе философ? Или беше луд?”

Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно, почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ. Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент “сцената” е вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие: “Най-после отдъхна и рече”, нещо повече - той получава и речева характеристика: “Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът - това е своеобразната завръзка в (условно казано) “драмата”. Защото репликата на персонажа включва познат средновековен жанр - житие, но и веднага го отрича. Това житие е “ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде прославен.

По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца. Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед - “любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост - радост, дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова, изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който монахът е посветил “полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва своято “История...”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: “труд довършен, подвиг многолетен,/ на волята рожба, на бденьето плод”. Дава определение - “житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята, значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и характера на времето, те - книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от светлината на “идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да изпитват: “той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено пределното концентриране на природата - тя е същата, онази от началната първа цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на хаоса, за бушуващото море, а обратно - за замиране, укротяване, смиряване на свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на човешкия дух: “към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-действената изява на светогорския монах:
и вдигна тез листи, и викна високо:
“От днеска нататък българският род
история има и става народ!”


Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално гордост от принадлежността към това именно племе - българското. Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и бъдеще. На фона на познатото тогава - библейското знание за живота на евреите, отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет, поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на тъмнината изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО) поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в творбите на всички следващи писатели.

Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов дава сбит “преразказ” на “История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: “че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново преповтаря откритието на светогореца за българския род: “голям е той бил и пак ще да стане”.

Като композиционен похват - разказ в разказ - вграждането на “Историята” в одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство. То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от общото количество стихове.

Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той, монахът, който “работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той може да е “за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

zqpako
02-05-2009, 08:14
http://download.pomagalo.com/58909/daniel+defo+vechnite+poslaniya+na+mydreca+robinzon +kruzo/?search=8999340&po=11<< това :)

Tedi4ka
02-05-2009, 10:19
http://download.http://www.teenproblem.net/school/58909/daniel+defo+vechnite+poslaniya+na+mydreca+robinzon +kruzo/?search=8999340&po=11<< това :)

Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузо

ХVIII век е века на Просвещението, когато се утвърждават нови морални принципи и черти - разумност, отговорност, трудолюбие, устойчивост на характера. Водеща е идеята за естествения човек и за неговите естествени нужди - близост до дивата, непокварена от обществото, природа. Един от авторите творили през тази епоха и разкриващи идеята й е Даниел Дефо. Най-известният му завладяващ роман е "Робинзон Крузо", в основата, на който е действителен случай с моряка Александър Селкърк. Колкото и немислимо да ни се струва тази история за корабокрушение, самотен остров и диваци наистина се е случила някога на онзи моряк. Дефо много умело пресъздава картината и предава посланията от корабокрушенеца.
Докато четем романа ние се пренасяме заедно с героя на пустия остров и преживяваме трудните ситуации, в които е поставен той. Робинзон Крузо носи в себе си идеята на Просвещението. Той показва, че чрез много труд, оптимизъм, усърдие, отговорност и надежда е възможно човек да се чувства щастлив и в най-безнадеждната ситуация. Много житейски послания са побрани в творбата и показват, че човек не трябва да унива пред трудностите в живота и трябва да гледа от добрата страна на нещата:
"Научих се да обръщам повече внимание на добрите страни в моето положение, отколкото на лошите, и да се вълнувам по-скоро от радостите отколкото от лишенията."
Робинзон Крузо учи много благодарение на пристигането си на този остров. Той израства физически и духовно и показва как трябва да не се отказваме от живота, в каквито и безнадеждни ситуации да се намираме. Трябва да ценим това, което имаме, а не това, което бихме могли да притежаваме, но нямаме. Човек не трябва да обръща толкова голямо внимание на лишенията си, а трябва да се радва и на малките си щастия и да оценява присъствието им, защото представете си какво би било, ако и те липсваха.
Робинзон отправя към нас много полезни послания. Той ни учи да сме трудолюбиви и да доказваме себе си, да не чакаме нищо на готово. Всичко е постижимо стига да има търпение, усърдие и желание. Никога не трябва да се отказваме от целите си колкото и невъзможни да изглеждат те. Трябва да вземем поука от корабокрушенеца и да мислим как може да си послужим с наличните блага. Добре е да ценим и най-малките неща в живота, защото за производството им е положен толкова много труд, че дори и мъничкото започва да ни изглежда безценно, когато сами се трудим за направата му.
Посланията, които отправя към нас героя не са само как да оцелеем физически, а и духовно. Робинзон Крузо има силен дух и вместо да унива, да се отчайва и отказва, той продължава да се бори.
"Макар, че животът ми не беше лек, духът ми започна да укрепва."
Тези негови думи показват, че героят е превъзмогнал нещастното си духовно състояние и започва да възвръща борбеният си дух за оцеляване. Корабокрушенецът почти губи надежда да се измъкне от безлюдния остров, но все пак е благодарен, че му е даден шанс да живее и не го пропилява. Точно като него и ние не трябва да се отказваме пред моментното падение и трябва да продължаваме напред.
В романа си Даниел Дефо ни показва как трябва да възприемаме и ценим светът около нас. Той описва как в една безнадеждна ситуация има мъничко надежда, която не трябва да се губи. Чрез своят герой авторът описва всевъзможно духовно и физическо съзряване, което може да постигне всеки човек. Но лошото е, че за да стане това трябва човек да попадне в ситуация налагаща го и не може сам да се досети да се усъвършенства. Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузо от много години насам биват приемани от млади и стари и повлияват на тях. Героят ни показва как трябва да се трудим, да не се отказваме и да се борим за живота си. Той ни разкрива смисъла на живота.

sladkata_lusi
02-05-2009, 11:29
трябва ми отгоВор на тези въпроси :
1. Ражда ли се човек злобен или живота му поднася такива предизвикателства , че той несъзнателно е обсебен от злобни чувства и показва поведение,присъщо на злобен човек ?
2.Мога ли да кажа , че свободата която имам съм я извоювала или съм я заслужила ?

моля ви помогнете ми
тези жъпроси ми трябват за утре
СПЕШНО Е !!!

sladkata_lusi
02-05-2009, 11:29
трябва ми отгоВор на тези въпроси :
1. Ражда ли се човек злобен или живота му поднася такива предизвикателства , че той несъзнателно е обсебен от злобни чувства и показва поведение,присъщо на злобен човек ?
2.Мога ли да кажа , че свободата която имам съм я извоювала или съм я заслужила ?

моля ви помогнете ми
тези жъпроси ми трябват за утре
СПЕШНО Е !!!

Tedi4ka
02-05-2009, 13:00
В стихотворението „Кочо” на Иван Вазов е реализиран проблема за саможертвата в името на свободата. Също така акцент се поставя на отричането на робството като форма за съществуване и националното осъзнаването на моралната победа като висша ценност. Поемата разказва всъщност само за гордата борба, падението и срамът, включени в уводната диалектическа характеристика на епохата. Те са само историческия фон, нужен, за да открои още по-ярко героичният подвиг на перущенци. Авторът пресъздава основните моменти от цялата трагичната драма, разиграла се в Перущица в обобщен план. Поемата за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари"и за да успее да създаде необходимата емоционална атмосфера за централното събитие в творбата, а именно подвигът на Кочо. Антитезите и контрастите, противопоставянето и изненадата са основните изразни средства, които внушават героично-трагичната напрегнатост на ситуацията. Преодолени са ежедневните и социални различия и всички са обединени в борбата за националната свобода. В противоречие с ежедневното, общоприетото и битовото майката сама подтиква децата си към борба, немощните бабички и старци носят куршуми и т.н. Героите не са само въстаниците, а също и бащи и майки, съпруги и невести. Нарушен е патриархалният свят и е обзет от желание за противопоставяне, за защитата на националната чест, дори ако трябва да се заплати с цената на живота. И затова с такава категоричност поетът обобщава:
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Турските орди са обградили храма, така се чертаят пространствата на родното и чуждото. Врагът е обзет от безпокойство, учуден от непокорството и яростта на довчерашния безправен роб. Битката е сравнена с „жътва”, в която се сее смърт. Внезапно се преминава от едни към други сюжетни моменти и така се създава усещане за последователното протичане на действията. Дори кратковременният смут, колебанията за съдбовния избор между позора и смъртта не прекъсват битката за морална победа, за защита на националното и човешкото достойнство. В лирическо отклонение авторът заявява своя възторг от Перущинската битка, за нейното място и значение в историята на националния дух, за мъченичеството, с което е изкупена нейната слава, за пораждането на тази несломима национална гордост у един народ, който отдавна е забравил преданията на славното си минало, който не познава западноевропейския рицарски кодекс на честта и не помни почти нищо друго освен униженията на петстотингодишното робство: “ Без минало славно, без примери славни, Що малките правят с великите равни... “ Така българите сами градят своя кодекс на честта и дават пример за поведение и стимул за борба на следващите поколения. Неизбежният погром на Перущица водят до избора между живот в робство и свобода чрез смъртта. Именно вторият избор прави простият чизмар Кочо, който убива жена си, невръстното си дете и себе си. Това се явява емоционалният център на творбата, разкриващ решимостта на българина да защити на всяка цена националната чест и идеология. Той прави своята саможертва „с отворени очи и със нож забит”, като израз за недочаканата свобода. Предпочетената смърт говори за нетърпимостта към робския живот, за безкрайното желанието за свобода, за моралната победа, постигната в борбата, за даденият пример за достойно поведение.

za momicheto s mnogoto temi ;)

Tedi4ka
02-05-2009, 13:01
Иконичният образ на героя в одата „Левски” на Иван Вазов

Към Левски Вазов се отнася с дълбока почит и възхищение.Той смята, че „от всички наши революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот.Само един Левски не се бои от такова фотографиране.Всяка гънка от неговия частен и обществен живот, осветен от биографа,извежда го по-голям пред нас”. В Левски Вазов вижда „изражение на една сила, излязла от цели векове страдания, из цял океан унижения”.Затова неговият образ с изключителна релефност, вътрешна дълбочина и монолитност оживява в разказите „Из кривините”, „Чистият път”, „Апостолът в премеждие”, в повестта „Немили-недраги”. Писателят успява да изрази величието и героизма на революционера , да предаде обаянието ,което е имал сред народа.Образът на Левски в одата „Левски” е близък до тази характеристика ,която срещаме в прозаичните произведения на Вазов , но неговото своеобразие е сила тук идват от патоса на лирическото чувство.
Романтичната и героичната личност на Левски ни завладява още от първите стихове на одата.Патетичният монолог,макар да се отличава с известна разтегнатост,вълнуващо разкрива патриотичното съзнание и революционното израстване на Апостола.Той напуска манастира,прозрял робската примиреност и лицемерието на религиозния морал,осъзнал,че манастирското уединение,далеч от „греховния мир”,пасивността и смиреността не ще премахнат тежкото иго.Истинският патриотизъм и хуманизъм са несъвместими с упованието в бога и с религиозното покаяние.Дълбоко изживени премислени са решителните думи на Левски:
………………………………………
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда;мисля,че канонът
мъчно ще направи да заглъхне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ,когато залитва.

Към необикновената и смела постъпка Левски е подтикнат не само от съзнание за патриотичен дълг, но и от дейно нравствено чувство.Спокойно,но твърдо отхвърля всякакъв компромис със своята съвест.Така Вазов разкрива възвишения нравствен облик на героя и същевременно утвърждава идеята за истинска хуманност и висока етичност на революционното действие.
С пълната сила на своето обаяние светлият образ на Левски като велик и самобитен революционер,като олицетворение на борческите и героичните черти на нашия свободолюбив народ се очертава във възторжения разказ на Вазов за необикновения му подвиг.Рязкото скъсване на стиха,както и промяната на ритмичната стъпка ,изтъква още по-ярко силата на хиперболата,с която поетът започва бляскавата характеристика ма революционното му дело:

Девет годин той
Скита се бездомен,без сън,без покой…

Вазов разкрива величави образ на Левски както чрез пресъздаването на неговия живот на революционер,така и чрез проникването в душевния му свят,в дълбочината на патриотичното му чувство.В характеристиката на героя естествено се преплитат епичният,с фактически подробности разказ за революционната му дейност, с чувство на възторг и преклонение.Стихотворение о завладява,както със своята достоверност, така и със силата на поетическото изживяване.Вазов се прекланя пред чистия и вдъхновяващ за велики дела патриотизъм на Левски,пред изключителния му героизъм и талант на професионален революционер,пред нравствената му чистота.
Левски е постоянно сред народа.Смъртната опасност го преследва на всякъде, но той е безстрашен и неуловим:

Той беше невидим,фантом или сянка.
Озове се в черква,мерне в седянка.
Покаже се,скрий се,без знак и без следа,
навсякъде гонен,всякъде приет.

Поел титаничната задача да разпали жажда за свобода,да подготви всенародна революция,Левски носи идеята

за бунт,за свобода,за смърт,за гробът
и че време веч е да въстане робът;

Със своето слово Левски вдъхва вяра у народа,подтиква го да осъзнае своите сили и своите задачи,учи го на революционна борба,на смелост и саможертва,на твърдост и постоянство.Най-велико щастие е да тръгнеш пръв срещу тираните и да се жертваш за свободата.Идеята за свобода възвисява Левски като национален герой и го прави необикновена и героична личност,обяснява неотразимото въздействие на думите му, „прости и кратки” върху измъчения и зажаднял за човешки права народ:

От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани,сдушени във тайни места
слушаха с трепет,с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно.
И тям на душата ставаше по-ясно.
………………………………………..
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.

Делото на Апостола,разкрито,ярко и правдиво с чувство на възхищение,очертава исполинската му фигура на революционер и народен будител,кара ни заедно с поета да изживеем величието на неговия подвиг.
Обаянието на Левски сред народа е толкова силно и поради изключителната личност на Апостола.Той печели доверие и любов със своя идеализъм и с личния си пример.Левски е въплъщение на истински патриотизъм и възвишена нравственост.Той служи на революцията чисто,безкористно и всеотдайно и жертва най-скъпото,което има - живота си:

И всякоя възраст,класа,пол,занятье
зимаше участье в това предприятье
богатий с парите,сиромахът с трудът,
момите с иглата,учений с умът,
а той беден,гол,бос,лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

В тези стихове,както и в други свои произведения,Вазов прокарва любимата си идея за участие на всички,без разлика на „въсраст,класа,пол,занятье ”в революционното движение.Тя е израз на едно романтично отношение към национално-освободителните борби,подхранено от стремежа да се разкрие по-ярко както безкористната саможертва на Левски,така и възторгът и подемът, обхванали по-голямата част от нашия народ в преломните дни на национално самоосъзнаване.
Величието на Левски като патриот и революционер изпъква с най- голяма сила в края стихотворението.Този,който преобрази робското съзнание на народа,когато „властите се умориха да преследват-той не се умори да им се изперчва” , който „убеди неверующите” и преодоля изключителни трудности в революционната борба,става жертва на гнусното предателство.Възторженият тон се сменя от гневно възмущение срещу подлия и нищожен служител на храма.Язвителните епитети и сравнението с Юда,вплетени в задъхващата се от възмущение и презрение реч на поета,изразяват неговата болка.Той търси все по-силни епитети,защото патриотичното и нравствено чувство разгарят възмущението му.Поетът не желае даже да назове името на предателя,за да не оскверни своя стих- толкова голямо е неговото презрение,възмущава се,че „тоз човек още живей между нас”.Възрожденецът демократ протестира срещу безразличието в свободна България към довчерашните предатели.
Заловен от турците,Левски остана верен на революционната клетва.Неговият ду е несломим:

Смъртта беше близо,но страхът далеч.

Стихотворението отива към своята кулминация,когато силата на чувство,развиващо се във възходяща градация,стига до краен предел.Поетът възвеличава героичната смърт на Левски и красотата на неговия подвиг,като го поставя в редицата на светлите борци в човешката история против потисничеството и мракобесието.Поетът гневно заклеймява „мръсните тирани” от всички времена,които макар с различни средства и по различни начини са изпращали на смърт носителите на прогреса и демократичните идеи.Образният парадокс
О,бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!

изразява преклонение пред величествената саможертва на героите и присъда над безсилната злоба на потисника.Страшният призрак на бесилката става символ на велико и жестоко време,когато най-достойните синове на родината умират на нея,за да останат безсмъртни в сърцето и паметта на народа.Финалът завладява с великата идея за революционно безсмъртие:

О,бесило славно!Теб те освети
Смъртта на героите.Свещено си ти.
………………………………………….
и смъртта на тебе,о, бесилко свята,
бе не срам,а слава нова на земята
и връх,откъдето виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

С проникновеното пресъздаване образа на великия български революционер, с възвишеността на патоса одата „Левски” е една от най-сполучливите творби на Вазов в цикъла „Епопея на забравените”.В нея проличават ярко характерните черти на поетичния стил в тези стихотворения.На първо място трябва да се изтъкне реалистичността на образа.Поетът се стреми да достигне историческата правда.Характеристиката е стегната и съдържателна и се опира на най-важните моменти от живота на Апостола.Вазов прониква в душевността на революционера,рисува правдиво неговата дейност като разкрива идейния и подтик.Величествената личност,изключителните събития мащабите на националната революция и идеята за безсмъртието пораждат революционната романтика в произведението.Тя не противостои на жизнената правда,а черпи сили патос от нея.Силното чувство търси подходяща форма за изява в емоционалното богатство и увличащата сили на поетичния стил.Реторичните обръщения,повторенията,гра дацията и антитезата,хиперболата,сло жните периоди и лирични отклонения са неговите белези.Както в другите оди,така и тук,като изключим отделни моменти, възторженото чувство завладява със своята искреност и сила.Патетичният тон се възприема като естествен емоционален отзвук,като поетично изживяване,а не като изкуствен реторизъм.

Tedi4ka
02-05-2009, 13:01
ИВАН ВАЗОВ - „ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

Вазовият разказ „Дядо Йоцо гледа” въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Духовният взор на неговия герой дядо Йоцо носи каhttp://www.teenproblem.net/forumто съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единсhttp://www.teenproblem.net/forumтвен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обеhttp://www.teenproblem.net/forumтованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да „вижда”светлия образ на свободата. От мрака на минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледа”дядо Йоцо лика на свободата и дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата му ликува.
На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой „вижда” „пейзажа”на „българското”, който живее чрез свободаhttp://www.teenproblem.net/forumта на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо „прелива”от свобода. Той я носи като свеhttp://www.teenproblem.net/forumтъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дяhttp://www.teenproblem.net/forumдо Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ”. Затова и той единствен „гледа” и „вижда” свободата на родината.
Човек и родина търсят единното просhttp://www.teenproblem.net/forumтранство на свободата си. Пред олтаhttp://www.teenproblem.net/forumра на „българското” е обрекъл душата си дядо Йоцо. Той „вижда”бъдещето на българския дух.
Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мисhttp://www.teenproblem.net/forumловното битие на дядо Йоцовата душа. В това пространство от светлина, каhttp://www.teenproblem.net/forumто взор, дошъл от бъдещето на родинаhttp://www.teenproblem.net/forumта, Вазовият герой вписва „видените”от свободния дух на мисълта му „пейзажи”на „българското”. Духовният взор е обърнат към „българското” и светлата икона на свободата е назована с името на Бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрия. Тя е незримо изписана единствено в „храма” на дядо Йоцовата душа. Свободhttp://www.teenproblem.net/forumна, следосвобожденска България е „сляhttp://www.teenproblem.net/forumпа” за духовната същност на българското, родно пространство. Вазовите съвhttp://www.teenproblem.net/forumременници възприемат действителносhttp://www.teenproblem.net/forumтта о тъмни, сякаш „слепи” души.
, Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам!” - възкликва дядо Йоцо.
Несвободни хора с „тъмни” умове и дуhttp://www.teenproblem.net/forumши живеят редом със „зрящата”, „виждаща” свободата на България душа на Вазовия герой: „...нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изhttp://www.teenproblem.net/forumгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!”
Сякаш от света на робството, от най-тъмната дълбина на робския мрак идва поривът към свобода на Вазовия герой. Донесен е със светлика на раждащата се и извисяваща „ръст”, като изгряващо слънце, мисъл за свободното духовно биhttp://www.teenproblem.net/forumтие на родината.
Мисълта за България ражда светлия празник на духа, извоювал свободата си и „видял” зримия „пейзаж” на „българското”. Той е идентичен с пространството на свободната духовна родина.
„Пейзажът” на свободния дух търси среhttp://www.teenproblem.net/forumщата с „пейзажа” на „българското”, койhttp://www.teenproblem.net/forumто за дядо Йоцо е въплътен в трите среhttp://www.teenproblem.net/forumщи с духа на България, „видян” с мисълта за свободното бъдеще на родината.
Висока, пронизана със светлина, е миhttp://www.teenproblem.net/forumсълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с „българското”, е проектирана от автора „високо” сред планинските усои на Балкана: ,,...В един висок усоен валог”. Определен е ракурсът на „гледането”, на „виждането”. От високо дядо Йоцо „оглежда” полето на „българсhttp://www.teenproblem.net/forumкото”, търси визуална среща с душата на българина. Иска „да види” лика на родиhttp://www.teenproblem.net/forumната, но с иконописния ореол на свободаhttp://www.teenproblem.net/forumта.
Вазовият герой „гледа”свободното бъhttp://www.teenproblem.net/forumдеще на родината от робския мрак на миналото, в което е живял и загубил зреhttp://www.teenproblem.net/forumнието си. Високо над дълбокия мрак на българската следосвобожденска слепоhttp://www.teenproblem.net/forumта лети духът на предосвобожденска България, „виждаща” свободата си чрез взора на „ослепелия” за нихилизма и роhttp://www.teenproblem.net/forumдовата забрава дух на дядо Йоцо. Той „оглежда” тъмната, сякаш мъртва, душа на своя съвременник и учудено пита: „Де българското?”
Срещата с българското духовно битие на свободата за дядо Йоцо е изцеление от мрака и възкресение от духовната слепота на забравилия свободата си взор на българската душевност. Единствен мотив за живот на Вазовия герой е „да види” прогледналия дух на нова, свободна България.
И той успява да дочака първата си среhttp://www.teenproblem.net/forumща с „българското”. „вижда” свободата, материализирана във възкресената инсhttp://www.teenproblem.net/forumтитуционална мощ на българската държавност. Душата му „застава” в дълбок, трепетен поклон пред атрибутивните знаци на „българското”. Представата за възстановена държавност е въплътена в сребърните еполети, медните копчета и акселбантите от мундира на околийския началник.
Дядо Йоцо „вижда” първия материалиhttp://www.teenproblem.net/forumзиран образ на „българското”. От тази среща душата и мисълта на стареца изhttp://www.teenproblem.net/forumвисяват „ръст”. Изравняват се с духа на свободна България. И сякаш не Вазовият герой, а душата му „целува” знаците на „българското”- сребърните еполети върhttp://www.teenproblem.net/forumху раменете на „българския паша”: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница, ... попипа с треhttp://www.teenproblem.net/forumпетна ръка сребърните еполети на рамеhttp://www.teenproblem.net/forumната му, па се подигна, та ги целуна.”
Целувката на дядо Йоцо е първата художествена степен от дълбокия поклон на българската душа пред материалниhttp://www.teenproblem.net/forumте знаци на „видяната” свобода:
„Господи, видох - продума старецът. Който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.”
Робска България, жадуваща свобода, покръства душата на стареца пред „пейзаhttp://www.teenproblem.net/forumжа” на „българското”. И той „Вижда” сакралния свободен лик на родината, врязан като светъл „взор” в духа му. Минало и бъдеще се срещат чрез кръстния знак на издигнатата за благословия десница на Вазовия герой, а душата с благодарстhttp://www.teenproblem.net/forumвен трепет се „покланя” пред възстаноhttp://www.teenproblem.net/forumвения свят олтар на отечеството:
„Па се поклони ниско и рече:
- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! - И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.”
Целувката на стареца, кръстният знак и дълбокият благодарствен поклон черhttp://www.teenproblem.net/forumтаят трите градирани степени на духовно израстване и просветление, с които душата на слепия дядо Йоцо превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Повежда ги към „видяното”, единствено от него, бъдеще на България.
Ликува душата на дядо Йоцо, обгърнаhttp://www.teenproblem.net/forumта от светлината на акварелния „пейзажен” рисунък на бъдното, в което разтhttp://www.teenproblem.net/forumваря празнични двери духът на родината. Тази „прегръдка” с бъдещето „вижда” Вазовият герой. Той пътува мислено, унеhttp://www.teenproblem.net/forumсен в шума на Искъра, към светлото „виждащо око” на духовния си взор, в което пламти „изгрялото” вечно слънце на своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна България.
Ако първата визуална среща с „пейзажа” на „българското” за дядо Йоцо е с атрибутите на възстановената държавна институционалност, то втората е с военната сила и мощ на България. Сетивата на стареца, търсещи духа на родината, „виждат” бъдещето й в красивата горда осанка на единствения войник от селото. Той е новата овеществена представа за „българското”. Неговото присъствие разтърсва с непосилно вълhttp://www.teenproblem.net/forumнение душата на Вазовия герой, „видял” новата военна слава на България: „Стаhttp://www.teenproblem.net/forumрецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргаваhttp://www.teenproblem.net/forumта му ръка... Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”
За втори път духът на две епохи, раздеhttp://www.teenproblem.net/forumлен от „слепотата” на следосвобожденска България, преоткрива общото си националhttp://www.teenproblem.net/forumно бъдеще чрез благодарствената целувка на Вазовия дядо Йоцо. Душата му притихва в молитвен поклон пред бъдещето на България. „Пейзажът” на „българското”, изваян от светлата радост на духа, Вазов материализира чрез двете трепетни сълhttp://www.teenproblem.net/forumзи върху лицето на стареца, очертали символно дългия път на българина от тъмниhttp://www.teenproblem.net/forumната на робството към светлия празник на дочаканата свобода.
Автор и герой остават контрастно разделени в светлосянката на „видените” от различен духовен ракурс „пейзажи” на ..българското”. Дядо Йоцо „гледа” бъдещеhttp://www.teenproblem.net/forumто на България, а Вазов вижда разочароhttp://www.teenproblem.net/forumванието от настоящето.
Съвременниците на автор и герой ноhttp://www.teenproblem.net/forumсят тъмната „слепота” на времето в дуhttp://www.teenproblem.net/forumшите си. Разочарованието ги гнети. Сеhttp://www.teenproblem.net/forumтивата им огрубяват и те стават далечhttp://www.teenproblem.net/forumни, чужди наблюдатели на епохата, в коhttp://www.teenproblem.net/forumято живеят. Не усещат пулса на Времеhttp://www.teenproblem.net/forumто, „ослепяват” за „българското”, което, независимо от всичко, живее в ритъма на нерадостния им живот: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото няhttp://www.teenproblem.net/forumмаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаhttp://www.teenproblem.net/forumше община - слабо се чу и сръбската война... Стигаха само мътни, неопределени слухове - никой добре не знаеше - не остаhttp://www.teenproblem.net/forumна време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.”
Ритъмът на времето е необходим единhttp://www.teenproblem.net/forumствено за душата на дядо Йоцо, в която резонира пулсът на епохата. Той търси общото, единно дихание на човек и време, на общество и епоха. То дава живот на „видените” с мисълта за бъдещето на роhttp://www.teenproblem.net/forumдината визуализирани представи за „българското”. Героят на Вазов се противоhttp://www.teenproblem.net/forumпоставя на „слепотата” на времето, изпhttp://www.teenproblem.net/forumравен на границата между светлина и мрак. Превръща „всевиждащия” взор на дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата си в мяра за национална принадлежhttp://www.teenproblem.net/forumност и обществена ангажираност.
Той пръв „вижда” потоците светлина, идващи от бъдещето, които разкъсват мрака в душите и разтърсват с ритъма на новото време съзнанието и на Вазовиhttp://www.teenproblem.net/forumте, и на дядо Йоцовите съвременници. „Вижда” пътя на духа към нова България. Но „съзира” и новата жажда за живот. Тя е родена от светлината на „виждащата” бъдещето си душа чрез третата среща с „българското”:
„Разнесе се слух, че ще прокарват желеhttp://www.teenproblem.net/forumзен път из клисурата на Искър - и разтресе като с чук душевната му летаргия...
- Как? Българска железница?...”
Миналото устремява „взор” към бъдеhttp://www.teenproblem.net/forumщето. Две епохи „се вглеждат” една в друhttp://www.teenproblem.net/forumга и търсят брод за българската душевhttp://www.teenproblem.net/forumност. Единствено душата на стареца „вижда” съградения мост между епохите и възхитена, поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с възхиhttp://www.teenproblem.net/forumщение ... Сега българското му се предстаhttp://www.teenproblem.net/forumви нещо велико, могъществено, необятно ... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие - сега то го пораhttp://www.teenproblem.net/forumзяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сечеhttp://www.teenproblem.net/forumше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
Бъдещето стремглаво „лети” към дядо Йоцо. Оглася душата му с „писъка” на новата железница. Тя отделя завинаги „виждащия” взор на героя от духовната слеhttp://www.teenproblem.net/forumпота на времето.
Душата му ликува, потопена в звуците на идващото ново време. Неговият невнятен език „изписва” дълбоко в съзнаниhttp://www.teenproblem.net/forumето на стареца проектирания път на своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна България към бъдещето. Тя „разчиhttp://www.teenproblem.net/forumта” и знаците на националната съдба в грохота на железницата. Бъдещето сяhttp://www.teenproblem.net/forumкаш „докосва” душата на дядо Йоцо. Приеhttp://www.teenproblem.net/forumма във въображението му образа на криhttp://www.teenproblem.net/forumлат огнен змей:
„Пищеше и трещеше „българската жеhttp://www.teenproblem.net/forumлезница”! Той сякаш оживя, възроди се...
Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Топ му гоhttp://www.teenproblem.net/forumвореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време.
- Възкрьсваше при ехтежа на влака - ... той олицетворяваше пред него свободна България...”
Бъдещето сякаш „спира” пред „взора” на дядо Йоцовата душа, „прелетяло” като крилат змей над гори и усои. С огнената си диря то просветлява духа на „виделия” лика на свободата.
В мисловния взор на дядо Йоцо България „вписва” лика си, а бъдещето облъхва със светлина образа на родината.
„Видял” духовния образ на „българското”, изповядал душата си пред Богородичния лик на свободата, старецът умира с „взор”, обърнат към бъдното, поздравявайки нова България.
Дядо Йоцо ненаситно „гледа” духовноhttp://www.teenproblem.net/forumто битие на „българското”, недокоснал душата си до разочарованието на „зряhttp://www.teenproblem.net/forumщите”, слепи за свободата, свои съвреhttp://www.teenproblem.net/forumменници.
Вазовият герой маха с шапка за позhttp://www.teenproblem.net/forumдрав. Изправен високо на канарата, посhttp://www.teenproblem.net/forumреща с вълнение всяко следващо поколение, докоснало се до духовния безкрай на „българското”. А в него завинаги остаhttp://www.teenproblem.net/forumва трепетният поздрав към България на дядо Йоцо: „Една вечер Йоцо не се върна вкъщи - беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България...”

Tedi4ka
02-05-2009, 13:02
Христо Ботев “На прощаване”

Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.
Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.
Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:
“Не плачи, майко. Не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!”
Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.
Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”).
Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”.
В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори:
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число:

да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище...

Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой.
И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа.
В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната:

Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен
Срещу врага си безверни.

Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели:

Но кълни, майко, проклинай
Таз турска черна прокуда,
Дето нас млади пропъди
По тази тежка чужбина...

Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:

Че и те брат са имали,
Но брат им падна, загина
Затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя
сюрмашко тегло да гледа!

Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”:

Защо и как съм загинал
И какви думи издумал
Пред смъртта и пред дружина...

Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:

Там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиваше.

Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:

И два щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади.

Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.
Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:
О, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градината,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!

Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.
Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.

Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.

Tedi4ka
02-05-2009, 13:02
“Борба”
Христо Ботев

Стихотворението “Борба” на Христо Ботев издава неговото вечно търсене на политическа свобода и независимост, едно непрестанно осмисляне на морала на българското общество и ценностна система. В произведението отново откриваме темата за народната свобода, а също така пред нас изникава светът, такъв какъвто го вижда Ботев-ценностно разделен, на ръба на моралният опадък. Лирическият герой в “Борба” се явява като романтична натура, съприживяваща трагедията на българите, но и дистанцирана от псевдо морала на тогавашното общество. Лирическият говрител се стреми да внуши на българина патриотизъм и борбеност, да му помогне да почувства и осъзнае илюзорното в ценностите.
В Ботевата творба ясно се разграничават идеологията, начинът на мислене и самосъзнание на лирическия герой и робското общество. Авторът не случайно поставя заглавието “Борба” за своето стихотворение. Лирическия говорител смело се противопоставя на злото, изправя се на борба срещу робското самосъзнание и неморалните взаимоотношения между хората и нравствената промяна и човешкото съществуване в робския свят. Остра критика бичува са обикновените хора, които “свестните у нас смятат за луди”, църквата и “дивак учител”, кланещи се “ на обществен тоя мъчител”, предал Бога и вярата си с измамни молитви и клетви.
“Борба” е не само изблик на авторовото възмущение към това което се случва в художественото време и пространство, в човешкия свят, но и огледало на света, в което се отразяват творците и крепителите на злото. Те са предсатвени като жалки псевдогерои, несмеещи да се противопоставят на робската участ, готови да търпят унижение, болка, страдание, да чаката Божията помощ, но не и да защитят свободата си, било то и с цената на живота си. Лирическият говрител измъчван от “спомени тежки”, лишен от любов, вяра и надежда, отрича дори изконните християнски ценности. Той нарича “свещена глупост” една от най-важните идеи залегнали в християнството-почитането на царя и страхът от Бога. Но лирическият герой достига до още по-големи крайности катоне се поколебава да критикува и еврейският владетел Соломон, наричайки го ‘”тиран развратен”, като по този начин свързва неговото име с една от най-реакционните максими на християнството. Огромно емоционално напрежение изпълва писателят, дълбоко възмутен от онази част от българската интелегенция, която отрича бунта и революцията, поддържала робските принципипи на християнския морал. Очевидна е авторовата позиция и ярко социалните му идеи, повлияни от бурното време на прижката комуна. Именно под влиянието на парижките комунари срещаме изразът “Хляб и свинец”, често срещан в революционната литература, която Ботев е чел.
В края на стихотворението се осеща вяра и оптимизъм за по добри дни, появява се малка искрица светлина в дъното на тунела на робството, подсказваща за края на това “зло безконечно”. Все по-силно се утвърждава и идеята за въоражена борба. Цената на победата не е важна, щом от нея зависи народната свобода.
Прочитайки Ботевото стихотворение “Борба” не мога да не остана съпричастен към идеите на автора. Аз смятам, че всеки, който се смята за истински българин не би се поколебал да последва идеята за въоражена борба и революция, залегнала в творбата. Човек не трябва да бъде егоист, търсещ собственото си спасение, а смело защитаващ свободата и правата си българин! И въпреки, че и до днес съвестните са смятани за луди у нас, вярвам че все още има хора, за които родината значи нещо и не биха се поколебали да я защитят!
Вечната борба между доброто и злото и вярата, че доброто винаги побеждава са основни напарвления в нравственоро развитие на човечеството. Ботев не изменя на този път, той никога не се е страхувал да изрзява своята социална позиция, която пренася и в творчестовто си. “Борба” се превръща в произведение, което отазява не просто робската действителност, а цялостен анализ на нравственото измерение на човешкото съществуване и силното желание на автора за въоражена борба срещу тиранина и извоюване на народната свобода.

Tedi4ka
02-05-2009, 13:03
Христо Ботев “Моята молитва”
Анализ
http://www.teenproblem.net/forum
През 1873 г. във в.”Независимост” е отпечатано стихотворението на Христо Ботев “Моята молитва”. Остават три години до края на жизнения и творчески път на поета. Изминали са шест години от отпечатването на първото му стихотворение – “Майце си”.
Литературните изследвачи на Ботевото творчество приемат като възможна идеята, че замисълът за тази творба се е породил още през 1871 г., когато Ботев създава “Символ верую на българската комуна”. През същата 1871 г. във вестник “Свобода” на Каравелов са напечатани молитвите “Отче наш” и “Верую” с коментар, че това са текстове, които ги “знае наизуст всеки французин”. Предполага се, че замисълът получава окончателен тласък през 1873г. - след обесването на Васил Левски и разгрома на създадената от него организация. Изясняването на замисъла на творбата е необходимо за разбиране както на основните смислови опозиции, върху които тя е изградена, така и на емоционално-експресивната лексика.
В жанрово отношение “молитвата” в домашната ни литературна традиция е достигнала до това интерпретиране на мотива, при което се излиза от неговите религиозни граници и разширяването е в идеен, социален и емоционален план. През 1864г. Петко Славейков е написал “Пиянска молитва”. 1873г. Бачо Киро Петров пише “Молба към Бога”. Молитви присъстват в почти всички песнопойки от този период. Пародийното търсене на опорни точки в библейските текстове е в духа на времето. Творците, сред тях и Ботев, се стремят да пренапишат библейските текстове съгласно времето, в което живеят. Молитвата за Ботев е утвърден “жанр”, подходяща форма, за да предаде своя замисъл и също да пренапише канонизираните текстове, освобождавайки ги от канона..
“Благословен бог наш….” – това е подзаглавието на “Моята молитва”. Това е и възгласът, с който обикновено започва богослужението в православната християнска църква. Многоточието, с което завършва това мото, отвежда не толкова към незавършеността на цитата, колкото към внушението за недоизреченост, която предстои да бъде изречена. С подзаглавието, отвеждащо към клишетата и конструкциите на библейските текстове, поетът ни насочва към християнския морал и ценностната система, в която централното място е заето от Бога. Но още от първата строфа Ботев се разграничава от утвърдените канони – “Не ти, що си в небесата” и точно определя мястото на своя Бог – “мен в сърцето и душата”. Всяка религия е образец на вяра. Сюжетите, персонажите в нея не се проверяват от разума. Те се възприемат от сърцето. Прозрял отказа на своето сърце да приеме като даденост каноните, лирическият герой в творбата разбира, че Богът в човека и Богът в небесата могат да бъдат два контрастни, полярни свята. Заглавието на творбата също насочва към този контраст. Молитвата е обща и една и съща за всички вярващи. Тя е “нашата” молитва. Но очакваното притежателно местоимение за множествено число е заменено от автора с “моята”. Местоимението в единствено число ни насочва към различията между общото и единичното. Поетът има своя молитва, различна от общата , той заявява чрез заглавието, че “моята” не е “нашата” молитва”, но би могла да стане такава. Защото това е и молитвата на неговите “братя сиромаси”.
В литературната критика най-често срещаното тълкуване на Ботевия мироглед в “Моята молитва” е определянето му като атеистичен. Такава формулировка е неточна и прибързана според други литературни изследвачи / Иван Радев/ и не отчита разминаванията между библейските истини и представите на поета за достойна житейска позиция. Мотивът за “молитвата” е взет от Библията, но е разгледан в духа на едно ново, модерно общуване с библейския текст. Авторът едновременно спори и се съгласява с този текст, нееднозначно е отношението на твореца към различните части на Светото писание.. Той отрича Бога / “не ти, що си в небесата”/ и в същото време го утвърждава /” в мене, боже, - / мен в сърцето и душата”/ . Всички библейски текстове доказват същото – Бог е навсякъде около нас и в душите на вярващите. “По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” – казва Исус / в Новия завет/, а Ботев е съгласен с него:
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси.
Видно е, че Ботевите възгледи хармонират с онези евангелски текстове, представящи живота на Христос и пътя му към безсмъртието. Едновременните успоредявания и разминавания с библейските текстове доказват, че е прибързано, неточно и грубо да формулираме мирогледа на Ботев като атеистичен. Такъв подход не би ни позволил да открием в пълнота идейното богатство на творбата. Пенчо Славейков обяснява погрешността на всяка едностранна формулировка при Ботев с това, че “От българските поети досега само Ботев е проникнал с мощния си поглед зад мрежата на външните причинности в оная същност на нещата, която е достъпна за пророци”.
Както почти всички Ботеви стихотворения, “Моята молитва” започва с обръщение – “О, мой боже, правий боже!”. Тончо Жечев /”Ботев и безсмъртието”/ отбелязва, че “ от осемнадестте стихотворения на Ботев / без двете чисто сатирични/, седемнадесе са изпълнени със страстни обръщения, преки или косвени, т.е. построени са като разговор на жив с живи, на вечно жив с вечно живи.“ Но докато в много от неговите творби обръщението е изведено още в заглавието / “Майце си”, “Към брата си”, “Ней”/ тук обръщението се наслагва в първа, шеста, седма и осма строфа, а в останалите строфи е заменено с “ти”.
Обръщението при Ботев е структуроорганизиращ похват. Диалогичната структура на творбата й придава изповеден и драматичен характер. Диалогичната конструкция отразява най-пълно драматизма на живота , изпълнен с контрасти и противоречия, драматизма на сърцето, разкъсвано от любови и задължения. Противоречиво е и това раздвояване на Бога. Богът на църквата и Богът на разума са разграничени в първата строфа и за Ботевия лирически герой са несъвместими светове. В следващите пет строфи анафората “не ти” категорично ни убеждава в тази позиция. Единият свят е отречен, за да бъде утвърден другият. Очертаната още в първата строфа опозиция се разгръща в останалите строфи. Пет от тях побират Ботевото отрицание. Четири строфи са отделени за утвърждаването на авторовото верую.
Опозицията Богът в човека - Богът в небесата се превръща в структуроорганизиращ принцип на творбата, определя контрастната по своята семантика лексика /помазал-зарязал, направил-оставил, буйно-тихо/. Антонимията преминава през цялата глаголна лексика и през малкото епитети, които откриваме в творбата / “правий”, “православните”, “голи”, “безчестните”, “жива’, “буйно”, “тихо”/ . Поезията обикновено се “прави” с епитети. Оригинален и неповторим, Ботев гради своите стихове с глаголи. Те най-точно предават динамичната му натура. Богът на църквата е “описан” с глаголите “кланят”, “палят”, “направил”, “оставил”, “помазал”, “зарязал”, “учиш”, “търпи”, “моли”, “храниш”.Не действия, а бездействие. Съвсем различна е семантиката на глаголите, с които е разкрит Богът на разума – “празнуват”, “вдъхни”, “подкрепи”. Лирическият герой в “Моята молитва” търси благословията на Бога /”вдъхни”, “подкрепи”/. Смисловата опозиционност в глаголната лексика разкрива и утвърждава авторовата позиция. Но докато глаголната лексика, отнасяща се до Бога на разума е единна по отношение на своето смислово звучене, то глаголите, разкриващи пасивността на Бога на църквата влизат в противоречия / “помазал”-“зарязал”/, които разкриват несъстоятелността, погрешността на подобна позиция.
В тази опозиция Ботев разкрива ценностната система и морала си. Централното място в нравствената скала на автора е заето не от Бога, а от Човека. Богът в небето е победен от Бога в човека, защото поетът вярва в неограничените човешки възможности и издига в култ любовта и вярата си в човека. Разбиранията на Ботев за значимостта на човешката личност са нови, непознати за литературната ни традиция. Преди Ботев никой от българските автори не е поставял така високо отделната човешка личност, която е съвкупност от чувства, потребности и стремежи, от сърце и душа:
а ти що си в мене, боже, -
мен в сърцето и в душата…
За човека и твореца Ботев най-важна е “любовта към ближния”, тя стои над “любовта към Бога”. Стои дори и над “любовта към отечеството”. “Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разберат, че тази любов е основана на друга – на любовта към ближния” – пише Ботев в писмо до Драсов от 22.09.1874г. и издига любовта към човека на своеобразен пиедестал. “Възлюби ближния като себе си” – това е втората Христова заповед и успоредяването й с Ботевото разбиране доказва неправилността на позицията за атеистичния мироглед на поета. Геният на родната ни литература проповядва чист и пламенен хуманизъм, който в “Моята молитва” е ясно и категорично заявен. Умалителната форма “защитниче”, отнасяща се до Бога на разума , убеждава , че липсва действеният хуманизъм, който трябва да присъства в човешките взаимоотношения:
А ти , боже, на разумът,
защитниче на робите …
От защита имат нужда слабите, онеправданите. Те напразно ще търсят такава защита от пасивния Бог на църквата. Ботев обожествява човека, който може да стане богоравен чрез саможертвата, защото пътят на Христос към безсмъртието също минава през саможертвата.
В нравствената скала на поета, молещ се на Бога на разума, на най-високото стъпало е издигната свободата. И в личностен, и в национален аспект тя е тази, без която е невъзможен животът на човека. За нея може и трябва да се жертва всичко. Това Ботево разбиране за свободата изпраща на два различни полюса Бога на църквата и Бога на разума. Единият, Богът на църквата, учи робите “да търпят и да се молят”, храни ги “само с надежди голи”, зарязва в неволя сиромасите. Другият, Богът в човека, вдъхва “любов жива за свобода”, подкрепя “да се бори кой как може с душманите на народа”. Търпение, молитва, палене на свещи – това за Ботев са християнски принципи и ритуали, които няма да донесат свобода. Пътят е друг – борба. Бунтът е за поета Страшен съд, борбата се възприема като празник /”на когото щат празнуват/ денят скоро народите!”/ , като сватба, а истинското възможно бракосъчетание е със смъртта / “да си найда и аз гробът”/. Така лирическият герой на Ботев се оказва включен в множество старинни, митологични ритуално-обредни връзки, предшестващи християнството. Образът на борбата е многопосочен, многопланов.Това е борба не просто за свобода /”любов жива за свобода”/, а борба за духовно извисяване, за нравствено усъвършенстване , защото основният проблем в Ботевата поезия е за духовния път на човека.
Възгледът на Ботев за свободата като жизнена необходимост за човека разделя полярно и образната система в “Моята молитва”. Образите, щрихирани в тази творба, са разделени от опозицията робство-свобода. На единия полюс, скрити зад Бога на църквата, застават тези, за които свободата, била тя личностна или национална, не е жизнена необходимост. Нещо повече. Наличието на свобода би преобърнало руслото на живота им. Това са калугери, попове, царе, папи, патриарси, лъжци, безчестни тирани, глупци. Характерните за християнството персонажи градят смислово-емоционалното пространство на този полюс. Авторът заявява своето презрение към лицемерието, алчността, малодушието, пасивността, егоизма, лъжехуманизма. Издигането на материалното над духовното води до разместване на нравствените ценности на хората. Вярата в Бога се свежда до вяра в парите и затова “царе, папи, патриарси’ се оказват “душманите на народа”. Сънливата човешка инертност на “глупците” също не се вписва в Ботевото изискване за будна човешка съвест и гражданско съзнание. Честта и достойнството на човека не могат да имат за свои синоними компромиса, мълчанието и примирението със скотското робско съществуване:
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само с надежди голи;
На другия полюс в тази образна система поетът поставя “мойте братя сиромаси”. Те имат своя Бог на разума, който е истинският и единствен “защитник на робите”. Мястото си лирическият герой открива в редиците на борещите се “братя сиромаси”. Както в заглавието, така и тук чрез притежателното местоимение “моите” поетът заявява своята позиция. Човекът е част от своя народ. Никой не би могъл да извоюва лична свобода, ако свободата не е факт за цялата родина. Щастието, свободата са възможни за отделната личност, само ако са възможни за целия народ. Тази взаимосвързаност между микрокосмоса и макрокосмоса е проверена, изпитана, доказана от времето. Тя е осмислена, изстрадана и изведена от поета в “Моята молитва”.
Неравностойна е борбата между Бога на църквата и Бога на разума. Затова поетът неизбежно стига до мисълта за възможната смърт. Ботевата мечта е за смърт в борбата за свобода:
…в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Тази мечта не се появява за пръв път в “Моята молитва”. Откриваме я в първото Ботево стихотворение :
…пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба. /”Майце си”/
После последователно я срещаме в “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Борба”, “Хаджи Димитър”. Преди да бъде изречена в “Моята молитва”, молитвата на Ботев за смърт в името на свободата е изпълнила вече семантичното пространство на неговите творби. Фантазната престава за смъртта /”И смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб сладка почивка” – “До моето първо либе”/ е по законите на митологичния реализъм / “пък тогаз нека изгния в гроба”/ и е диаметрално противоположна на християнските представи. В същото време символиката на женитбата-смърт срещаме в много евангелски текстове за Христос, който пита своите ученици : “Нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? / Матея 9:15 /
Времето и пространството в “Моята молитва” също са изградени едновременно на основа на противопоставянето и успоредяването на християнското световъзприемане и митологично-реалистичния мироглед на автора. Пространството е необозримо и представено с опозицията “в небесата – на земята”. В това необятно пространство Богът на църквата изисква погледът да е насочен нагоре, “в небесата”, а Богът на разума отвежда взора в обратната посока – “на земята”:
…а човекът си оставил
роб да бъде на земята.
Времето в “Моята молитва” тръгва от безвремието, от обещаваната на християните вечност “в небесата” и отвежда до мига, в който ще настъпи промяната, до мига , в който ще започне борбата:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
От този миг настъпва и отказът на поета да приеме биологичната смърт, биологичното време. Срещаме се и тук с Ботевия стремеж да се излезе от хронологическото време, да се пренесе във “вечността” на фолклорното време, на народното световъзприемане, в което юнакът е “жив”, дори и след като загине. Можем да разгледаме това време като “триразделно – негативно/ спряло/ действено <течащо>” / Р.Горанов, “Хоризонти на словото”, Русе, 2000/.
В последната строфа на “Моята молитва” е разположена централната ос , която разделя Ботевото поетическо пространство на родно и чуждо. Опозицията родина-чужбина оцветява емоционално и семантично това пространство:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!
Тази ос ни отвежда към Ботевото родолюбие. Тъжният образ на “тази тежка чужбина” , сравнена с пустиня, доизгражда образа на липсващата родина и затова присъства в почти всички Ботеви творби / “Хайдути”, “На прощаване’/.
Написана като аз-изповед, “Моята молитва” е изповед не на реалното съществуване на човешкия аз, а на мечтите, на бляновете, на духовните стремежи на поета. Но личната изповед загубва своите конкретни контури и прераства в национална изповед на един народ , който в дадения исторически момент бленува за свобода и има нужда не от Бога на църквата, а от Бога на разума, за да тръгне по единствено правилния според лирическия герой път на борбата. Молитвата на поета е молитва за и на неговия народ. В едно есе за Ботев художника Илия Бешков се спира на тази взаимообвързаност между поета и неговия народ : “На “тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и свободния дух на тия, които я работят”.
Многопосочни и многопластови са размислите, които извиква “Моята молитва”, затова всяко поколение българи “ изрича” по свой начин Ботевата молитва. Вярна е констатацията на Ал. Балабанов, макар че звучи като афоризъм: “Двадесет стихотворения ни остави Ботев, тях знае цяла България наизуст – и още никой не може да ги проумее”. Самият Ботев е дотолкова искрен в своята молитва-песен за силата на човешките възможности, дотолкова безкористно подчинен на своите стремления и идеали, че едва ли е търсил високото стъпало, на което стои, по невероятно късата и същевременно безкрайно дълга стълба, наречена човешка памет.

Tedi4ka
02-05-2009, 13:03
ХРИСТО БОТЕВ
„ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
(идейно-естетически анализ)
Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий - Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолклоhttp://www.teenproblem.net/forumрен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната траhttp://www.teenproblem.net/forumгична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красноhttp://www.teenproblem.net/forumречиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други--родина - майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила... ” - е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната велиhttp://www.teenproblem.net/forumчина на изграден вече национален криhttp://www.teenproblem.net/forumтерий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя.
Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? ” - съдържа реалната картина на безсhttp://www.teenproblem.net/forumмислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си траhttp://www.teenproblem.net/forumгичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гроhttp://www.teenproblem.net/forumба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертвhttp://www.teenproblem.net/forumеност, за новата героична история на България. Птицата - като митологичен знак, дошъл от легендарното минало - носи белезите на прокобата, на наследствената нихилисhttp://www.teenproblem.net/forumтична безнадеждност, чийто суеверен страх откhttp://www.teenproblem.net/forumриваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции:
първо - към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх;
и второ - към съвременнаhttp://www.teenproblem.net/forumта реалност, изпълнена с грозния грак на усещаhttp://www.teenproblem.net/forumнето за бъдеща прокоба в душата на българина.
Външно - обектно-реално и вътрешно - национално-психологически, те се изравняват със знаhttp://www.teenproblem.net/forumка на общата печал. Родното пространство худоhttp://www.teenproblem.net/forumжествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница:
над чий гроб там тъй грозно грачеш?
Националната душевност, като трагична проhttp://www.teenproblem.net/forumекция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в злоhttp://www.teenproblem.net/forumвещия символен образ на гарвана.
Грозният вик на трагично прозряна, но безсмисhttp://www.teenproblem.net/forumлено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично настоhttp://www.teenproblem.net/forumяще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен:
РОДИНАТА - ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета... ”
Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля.
Външно - обектно-реално - „...гроб там”, и вътрешно - национално-психологическо - „... Гарhttp://www.teenproblem.net/forumване и ти, птицо проклета... ”, се вливат в ноhttp://www.teenproblem.net/forumвата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя.
Символният грак на гарвана деформира красиhttp://www.teenproblem.net/forumвите модулативни тонове на националната песенhttp://www.teenproblem.net/forumна душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез реhttp://www.teenproblem.net/forumалното, но и символно свято присъствие на майкаhttp://www.teenproblem.net/forumта, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност.
Сакралното пространство на библейската каhttp://www.teenproblem.net/forumтегория любов оставя като национално наследсhttp://www.teenproblem.net/forumтво в Ботевата поезия странната любов на бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрина към родна земя, която той трагично признаhttp://www.teenproblem.net/forumва като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт.
Смъртта е трагичната среща между тъмната стаhttp://www.teenproblem.net/forumродавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се свеhttp://www.teenproblem.net/forumщен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко...” Тъмната стародавна легенда, черната нова пеhttp://www.teenproblem.net/forumсен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „...че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в страннаhttp://www.teenproblem.net/forumта красива среща със смъртта - „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана нациhttp://www.teenproblem.net/forumонална надежда, бесило:
стърчи, аз видях, черно бесило.
Умира надеждата. Умира единственото спасеhttp://www.teenproblem.net/forumние за България. Трагичното предчувствие за ноhttp://www.teenproblem.net/forumво национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” - се сбъдва.
Трагичният знак на предателството издига веhttp://www.teenproblem.net/forumличавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София...” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смъртhttp://www.teenproblem.net/forumта-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно слиhttp://www.teenproblem.net/forumване между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливанеhttp://www.teenproblem.net/forumто на любов и смърт националната каhttp://www.teenproblem.net/forumтегория Родина с името на България.
Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя каhttp://www.teenproblem.net/forumто единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана - студена, хищна като вълча паст - зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда...” Страшната песен на смъртта кънти в душевниhttp://www.teenproblem.net/forumте двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчиhttp://www.teenproblem.net/forumните поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото каhttp://www.teenproblem.net/forumто трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи:
О, майко моя, родино мила...
Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина:
И твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
О, майко моя, родина мила...

Tedi4ka
02-05-2009, 13:04
Ботев е безсмъртният гений на българската възрожденска литература. В една от незабравимите му творби "Майце си" той акцентира върху връзката между индивидуалната личност и родовия свят, което отличава стихотворението от останалите му творби и му придава общочовешки и универсален смисъл.
Стихотворението "Майце си" е обръщение на лирическия герой към най-скъпия човек в живота му - неговата майка. То е молба за прошка и желание за разкаяние. Образът на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, търсейки отчаяно обяснението на своето страдание. Като последна причина за своята болка той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от патриархалното, близкото, за да тръгне сам по широкия свят. Майката е олицетворението на всичко онова, които героя смята за родно. Не случайно той се обръща точно към нея - тя е единствената опора в живота му.
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра.
Непосредствено с образа на майката се свързва и древния мотив за силата на майчината клетва. Неслучайно той е споменат още във втория ред на творбата:
ти ли си мене три годин клела
В майчината клетва героят вижда вероятната причина за своето страдание.
Образът на майката изпъква още по-силно при застъпване мотивите за самотата и скитничеството. Отделяйки се от родното, героят е обречен да скита и среща "това що душа мрази". Той е сам в душата си и това го връща към дома, макар да прикрива тази самота пред приятелите си:
Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея.
Самото нарицателно "скитник" създава асоциация за безцелност, безпомощност, които непосредствено се свързват със самота, с липса на упование, с липса на близък човек. А всичко това мъчи героя. Той таи емоциите си в себе си, няма да кого да се довери.
Но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слава попари!
В "Майце си" е отразен мотива за завръщането. В един миг героят е обзет от оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта, защото той усеща, че вече не е възможно да постигне пълно щастие у дома отново. Миналите глаголни форми "мечтаях", "усещах", "желаях" подсещат да нещо отминало, необратимо. Но той вижда като единствена цел завръщането си у дома. Ненапразно той споменава прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за желанието отново да прегърне останалите си близки. Но правят впечатление думите:
в прегръдки твои мили да падна
Глаголната форма "да падна" изобразява безпомощността, желанието да се потърси утеха в майчините прегръдки. Мотивът за прегръдката се свързва с мотива да разкаянието, за получаването на тъй дълго желаната прошка. Да падне в майчините прегръдки, да прегърне семейството си, за героят означава да достигне отново онази близост, която някога е загубил, защото се е отделил от патриархалното.
Непосредствено след завръщането героят чертае представата за края. Той вижда своята смърт - вероятното наказание заради отделянето му от бащиното. Глаголните форми "съхне", "вехне", "тлея", "догаря" свидетелстват за бавен, но сигурен край. Сякаш за момент проблясва пламък - пламъкът на надеждите на героя, който след миг отново угасва. Глаголите са подбрани и подредени в градация, докато в последната строфа окончателно е описана представата на героя за смъртта. За разлика от останалите творби на Ботев в "Майце си" смъртта не е опоетизирана, напротив - тя е грозна, отблъскваща, плашеща:
пък тогаз нека измръзнат жили
пък тогаз нека изгния в гроба
Но повторението "пък тогаз нека" изобразява готовността на героя да приеме своята обреченост. Той не страда при мисълта за близкия край имайки пред вид факта, че отново би видял семейството си.
Стихотворението "Майце си" е своеобразна творба, показваща силата на връзката между човека и родовия свят. Тя изобразява един завършен кръг, който започва с раждането, отделянето от патриархалното, скитничеството, завръщането отново в патриархалното и окончателния край - смъртта.
2.Първата публикувана Ботева творба е стихотворението "Майце си" - своеобразна изповед пред тази, която е дала живот и още по-важното - осмислила и изградила нравственост в него. Произведението носи белезите на песенното творчество, както и елементи от фолклора - специфични думи, мотиви и ритъм. Неслучайно книгата, в която е издадено, се нарича "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова". Думата песен е показателна в много аспекти. Чрез песни и предания майката оформя съзнанието на своето чедо, внушава му обич и почитание към ценностите, изиграли значима роля във времето на робството - сплотеност и любов към семейството, пламенен патриотизъм и жертвоготовност. Песента носи легенди, надежда и радост сред хората. Така е закърмен и Ботевият лирически герой в стихотворението "Майце си".
Творбата изгражда родовия свят на героя и на човека като цяло. Кръвната връзка е здрава и внушава сигурност, защото скиталецът винаги може да се върне при семейството си. Дори неразбран, отхвърлен и огорчен от околните, човек има упование в рода си, там той се чувства спокоен и обичан. В стихотворението "Майце си" Ботев майсторски разкрива този сигурен свят, изпълнен с любов и разбиране. Център на родовия свят за всеки човек е майката. Тя е утеха и сигурност за своите деца. Единствена подкрепя и успокоява тревогата на чедата си.
Образът на майката в "Майце си" е изграден косвено, чрез думите на нейния син, борец за свобода. Родителката е единствения другар, пред който лирическият герой може да разкрие съкровените си мисли и да е сигурен, че ще получи съчувствие и подкрепа. Галеното обръщение "мале" напомня за фолклора, където на майката е отредена свещената мисия както за продължаване и опазване на рода, така и за неговото ценностно и нравствено извисяване. Жената дарява живот не само биологично, но и духовно. Тя изгражда личността и характера. Именно майчината любов е закрилата и упованието, от които човек черпи сила и енергия за своите дела. От друга страна това нежно обръщение показва конкретните чувства на лирическия герой към майката. Тя е единствената, която ще му помогне в трудния път, който е поел, път, осеян с разочарование и злочестия. Скиталецът знае, че рискът, на който се излага, причинява страдания на майката. Тя пее жално, защото осъзнава, че може да не види повече сина си. В същото време е готова да му даде подкрепа и смелост, за да продължи със започнатото.
Освен тебе, мале, никого нямам
Родителката осъзнава, че е единствената опора за детето си и въпреки болката и страданието, които раздират майчиното й сърце, тя е готова да понесе това и да влее у сина си сила - "ти си за мене любов и вяра". Ролята на майката е трудна, заради нейната безмълвност и скрито страдание, което трябва да запази вътре в себе си, за да не натъжи и без това огорчения си син, откъснат и изолиран духовно от своите другари.
Скиталецът-бунтовник намира у майка си сродна душа, с която да дочака светлото бъдеще, уви останало недостижимо. Той е любящ и добър син, отнася се с уважение към родителите си, в съзвучие с моралните правила, господстващи в българското семейство през робските години. Благодарение на стабилната и здравословна среда, лирическият герой е изградил ценностна система, в която любовта към род и родина са изведени на преден план. Бунтовникът е категоричен и праволинеен в поддържането на каузата за освобождаване от подтисничеството на турския тиранин. Тук се усещат чувствата и емоциите преживени от самия Ботев, който не остава безучастен към картината на робска България.
Лирическият герой, поел пътя към смъртта в името на свободата е олицетворение на всички патриотично настроени българи, които са готови да рискуват живота си. Цената е висока - раздяла с близките, неизвестни премеждия, смърт - не всеки може да я плати. Но веднъж тръгнал по този път, лирическият герой няма как да се върне. Оттук идва и вината му пред майката - този център на родовия свят. Синът трудно понася майчиното страдание и болка. Единствено вината му пред неговата родителка помрачава ясния и предначертан път на бореца за свобода. Творбата се явява като своеобразна молба за прошка за последна изповед преди края. Всеки човек, тръгнал на труден и опасен път, се прощава първо с тези, които най-много цени и обича. Спокойствието в родовия свят дава душевен мир дори на търсещия и борещия се за по-добър живот.
Скитничеството на сина е обвито в печал. То не носи нищо добро и среща само това "що душа мрази". Търсещият дух на лирическия герой го води по опасни и трудни места. За жалост никъде не среща разбиране и единомислие. Трудно намира другари по съдба и оттам все по-тежко е за героя, който остава самотен и неразбран от приятелите си. Той носи в себе си други цели, мечти и копнежи, различна е ценностната му система, поставя националното и мащабното пред личното. Оттам идва и неговата самота. Тази духовна изолираност между него и иначе близките му другари, това външно и вътрешно различие ("весел ме гледат"; "що в душа тая"; "в какво вярвам"), както и светлото мечтано бъдеще в душата му ("щастие, слава") показват вглъбения свят на бунтовника, устремен единствено към каузата.
В това интимно, лично пространство специално място е отредено за семейството. Сбогуването с най-близките е съкровено изживяване за човек, тръгнал на смърт. Прегръдката за раздяла е последният физически контакт с любимите същества. Тази ласка е скъпоценна и оставя дълбоки следи в сърцето. Това е единствената останала жива мечта на измъчения и уморен скитник. Едва след този съкровен акт бунтовникът е готов на жертвоготовност. Повтореният в последните два стиха израз "пък тогаз нека" разкрива категоричността на човек, който вече няма какво да губи. След сбогуването с любимите хора, със своя родов свят, бунтовникът е спокоен за изпълнения синовен дълг и с нова увереност може да продължи своето дело.
Стихотворението "Майце си" е показателно за ролята на родовия свят в живота на човека. И бедите, и несгодите са търпими, щом в сърцето стои споменът за най-милите същества. Бунтовникът страда за мъката, която причинява, но заедно с това е спокоен за бъдещето. Силата на кръвната връзка, на майчината прегръдка, на братската обич успокоява тревожната душа на търсещия човек. Важността на рода е изведена на първо място в творбата. "Майце си" е символ на семейството на духовната сила, която то притежава. Майката и бащата, братята и сестрите винаги остават верни и си помагат във всяко начинание. Родовият свят изгражда човека като достойна личност с ценностна система и уважение към традициите. Благодарение на него българинът се е изградил като носител на националните си белези, като пазител на българската духовност и история, като продължител на българската народност.
3Образът на родовия свят в стихотворението е изграден странично чрез мислите и чувствата на лирическия герой. Майката е единственото останало прибежище в жестокия свят, изпил силите на младия син, превърнал го в самотник и оставил неразбрани и неосъществени неговите копнежи и "желби". Макар и излъчваща топлина и любов, майката не е способна да възвърне радостта и живота във вече посърналата душа на лирическия герой. Нейната прегръдка е просто последната спирка преди смъртта, катарзис и опрощаване на греховете.
Майката е най-близкото същество за лирическия герой:
"освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра"
Тя го е родила - не само физически, но и духовно, и е обект на голяма любов от негова страна.
"Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама"
Мечтаел е да раздели тази благодат не с някой друг, а именно с майка си. В този момент пред нас се разкрива образът на един любящ син, предан и всеотдаен. Но той е напуснал семейството си, за да осъществи стремежите на неспокойния си дух. За тази своя постъпка едва ли съжалява, но все пак изпитва голяма доза вина за мъките, които е причинил на майка си:
"Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли потрих с дълбоки рани..."
От родителска гледна точка, скитничеството, на което е обречен героят, наистина може да бъде разглеждано като "пропиване на имане" и със сигурност причинява болка на любящата майка, напълно естествено тревожеща се за сина си. Ботевото лирическо превъплащение осъзнава дълбочината на раните, нанесени от него в родителската душа, и ги признава за единствена справедлива причина за неговите мъки.
"Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен азе
и срещам това, що душа мрази?"
Единствено майчината клетва е достатъчно силна, за да причини подобно нравствено и духовно страдание. И така, майката е не само съзидателна сила, но и потенциален носител на страшна разрушителна мощ.
Но въпреки всичко, тя остава най-обичното същество за лиричния герой и когато, уморен и разбит от непрекъснатите срещи с "това, що душа мрази", той изпитва желанието да излее пред някого душата си и избира майка си.
"Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана..."
"Майце си" е едно стихотворение-изповед. Майката-изповедник ще изслуша сина си, може би няма напълно да го разбере и да се съгласи с неговата гледна точка за света, но ще се опита да го утеши и да му вдъхне вяра. Лирическият герой се обръща към нея и с надеждата да получи прошка в нейната прегръдка. Отреждайки на майката ролята, обикновено изпълнявана от духовни лица, подчинени на църквата, поетът ни внушава идеята за нейната святост. Няма по-подходящ човек от майката, който да изпълнява тази роля и единствено нейната благословия и прошка даряват освобождение от светските мъки. Полученото внушение се подсилва и от начина, по който е въведен образът на майката. Тя не се появява пряко в стихотворението, не изрича нито дума, нито е описана външността й (нещо съвсем излишно в дадения случай, тъй като образът й е по-скоро обобщение, символ на майчинството). Ние чувстваме присъствието й като някаква сила, топла и уютна в своята широта. На такъв образ не са нужни физически, материални очертания.
Останалите членове на семейството са споменати само мимолетно, те не носят силата на майчиния образ. Но от тях също се иска прошка:
"Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба"
Ключовите думи тук са "без злоба" - лирическият герой иска чрез прегръдката на близките хора да премине през катарзиса на обичта и, очистил се от всичко зло, да освободи измъчената си душа. Всички други желания са мъртви ("за вси желби приготви яма") и погребани. Получил желаната прошка, лирическият герой също може да напусне този свят без да съжалява:
"пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!"
Фаталността на ситуацията е обусловена от конфликта на сина с външния свят, както и на невъзможността да изрази свободно чувствата си поради липса на доверен приятел.
"Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея;
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!"
Лиричният герой не принадлежи на този свят на весели и непринудени усмивки. Неговата младост, способността му да се радва на живота "съхне и вехне люто язвена". Но той не принадлежи и на родовия свят, който е прекалено тесен, макар и да носи в себе си частичка от него. Бездомен, не намиращ в света подходящо място за себе си, образът на сина в стихотворението "Майце си" носи романтическите черти на самотника, скитащ се и страдащ от неразбиране, далечен от традиционните модели на поведение. В него дори се прокрадва известна доза демоничност, изразяваща се в загубата на способността да обича:
"но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!"
Но всъщност героят не престава да обича майка си. Посърнал под тежестта на душевното си бреме, той се връща в светилището на майчините прегръдки, но само за да потегли след това отново на път - този, водещ към смъртта.
Стихотворението "Майце си" е една от първите творби на Христо Ботев. Отношението семейство-син е разкрито от гледна точка на духовното страдание, но и на обичта и неразривната връзка между майката и сина. Образът на дома и семейството ще приема и по-различни, понякога коренно противоположни форми, в следващите му стихотворения.

Tedi4ka
02-05-2009, 13:04
“Елегия”
(Идейно-тематични и жанрово-стилови особености)

1. Първа публикация - в.”Свобода”, 8 август 1870 г.
2. Творческа история - според някои изследователи стихотворението е написано в края на 1868 г. или началото на 1869 г., когато сред българската емиграция в Румъния след разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа надделяват апатията и отчаянието. Отправят се призиви към турското правителство за реформи и се разпространява идеята за дуализма, т.е. за относителната самостоятелност на българския народ в рамките на Османската империя. В “Елегия” е изразен протест срещу тази примиренческа позиция. Според други изследователи творбата е създадена в края на 1869 г. през първите месеци на Ботевото учителстване в град Измаил. Във всички случаи стихотворението е написано преди пролетта на 1870 г., когато настъпва оживление в средите на революционната емиграция.
3. Основни мотиви:
робският сън и мълчанието на народа;
предателството, отцеубийството, разединението;
робството и свободата; многоликото зло;
народното страдание, смъртта;
родното и чуждото;
пасивността на интелигенцията, илюзиите за освобождение;
слепотата.
4. Идейни внушения:
А. отрицанието на примирението с робската действителност и покорството пред тираничната власт; истината за лицемерието, демагогията на църквата, чиито лъжовни проповеди целят да съхранят несправедливото социално устройство; ненавистта на лирическия говорител към онези обществени прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на робството; сатиричното изобличение на виновните за националната драма - продажните църковни служители, духовно ограничените представители на псевдоинтелигенцията, пасивните, реформистки настроени, среди на българската емиграция; омразата към консервативното, ретроградното в живота; многобройните превъплъщения на злото - от безпощадната агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до насаждането на заблуди, измамни илюзии;
Б. непоносимото страдание и мълчанието на народа, който не издига глас в защита на своите потъпкани права; гръмовният тътен на оковите като страшен знак на вековното потисничество и дългото търпение на “бедния роб”; изпълнената със заряда на абсурдното, кошмарното картина на народната трагедия; парадоксалното съчетание на представата за мъчителна агония, неизбежна смърт и за отчаяна съпротива на живота; проблемът за отродяването, отчуждението на онези българи, саркастично назовани “наши гости”, които не изпълняват патриотичния си дълг и са се превърнали в разрушаваща народностното единство враждебна сила;
В. бездействието на обществените сили, призвани да пробудят борбения дух у народа; пасивността на емиграцията, поддаването на демагогски внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската империя; сатиричното изобличение на заслепението, довело до пагубната за освободителното движение примиренческа позиция; гневното самообвинение на обобщения лирически субект, назован с личното местоимение “ние”.
5.Особености на поетическия стил:
обръщение - “бедний народе”;
символна образност:
кой те в таз рабска люлка люлее?

син на Лойола и брат на Юда (…)

Глухо и страшно гърмят окови (…)

смок е засмукал живот народен (…)
реторични въпроси:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата (…)
оксиморони: “предател верен”, “слепци с очи”, “сган избрана”, “наши гости”;
експресивна лексика, дисфемизми: “рояк скотове”, “скотско племе”;
инверсия:
Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен(…)
иреалното, невероятното в картината, представляваща кошмарно видение на народната трагедия; негативният смисъл, който е вложен в традиционния християнски символ на кръста, превърнат от знак на възвишено мъченичество в името на свещен идеал в ужасяващо средство за варварско изтезание; употреба на алитерация, която на фонетично ниво създава внушение за разрушителната сила на злото.
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости (…)
лексикални повторения, анафора, възходяща градация, язвителна самоирония – в последната строфа на стихотворението.


Любовта и омразата в стихотворението “Елегия”

(Интерпретативно съчинение)

Поезията на Христо Ботев създава художествен модел на битието, изграден на основата на полюсни понятия - свобода и робство, добро и зло, бунт и примирение. Тези опозиции разкриват, от една страна, спецификата на Ботевата поетика в контекста на възрожденската литература, за която е характерна ярката поляризация в идейно-тематичен план. От друга страна, антитезите в стихотворенията на Ботев се отличават с изключителна мащабност и изразяват своеобразието на светоусещане, разполовило пространството на националното, социалнопсихологическото и универсалното на несъвместими, конфронтиращи се категории. Тази крайност на изживяванията, изпълнени със заряда на огромно напрежение, присъства и в стихотворението “Елегия”.
Контрастните емоционални състояния определят жанровите особености на текста, чието заглавие не може да обхване цялото многообразие на авторовата позиция. Страданието се преплита с обвинението, мъката се трансформира в гневен протест, елегичното придобива измеренията на сатирично, дори саркастично. В основата на амбивалентността на жанра са аспектите на любовта и омразата. Обичта към народа ражда болката на свободолюбивия патриот, който не може да остане равнодушен към робската участ на отечеството. Мъката на лирическия говорител побира в себе си и укора към сънародниците, понесли в страшно безмълвие тежестта на игото, и ненавистта към онези социални прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на потисничеството, и отвращението от денационализаторската политика на църковната институция, узаконяваща несправедливото обществено статукво. Стихотворението “Елегия” поразява с мащабната всеобхватност на омразата към консервативното, ретроградното в действителността, което е заклеймено с безпощаден изобличителен патос. Поетическият текст въздейства с изречената болезнена истина за отговорността и вината на всеки, който не е изпълнил докрай патриотичния си дълг.
Подобно на други стихотворения на Христо Ботев “Елегия” започва с обръщение, което разкрива основния обект на изразените чувства. В духа на възрожденската традиция лирическият говорител, воден от любовта си към народа, поставя остро наболелите и тревожни проблеми на своето време. Творците от епохата на Възраждането възприемат себе си като учители, наставници, пастири на сънародниците си и от висотата на тази родолюбива мисия пределно откровено изразяват безпокойството си от недопустимата пасивност. Ботевият текст отправя без никакво предисловие директен въпрос, изискващ прям, недвусмислен отговор:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Настойчивият призив, изразен чрез двукратно повторение на повелителната глаголна форма, цели да наруши мълчанието, което е знак на примирението с робската действителност. В подтекста на началното двустишие присъства познатият от Чинтуловата поезия мотив за съня, загатнат чрез образа на “таз рабска люлка” - символ на покорството пред тираните и попадането в плен на заблудите и измамните илюзии. Множеството въпросителни конструкции се опитват с ударната си сила да разрушат стереотипа на унизителното подчинение. Характерно за Ботевата поетика е изграждането на парадоксална, алогична образност, чрез която експресивно се разкриват абсурдните противоречия в действителността. Антитрадиционализмът на твореца проличава в изпълването на позната символика с нов смисъл. Интерпретацията на мотива за люлчината песен не отвежда към представата за майката и закрилата, която тя осигурява на своята рожба, а изразява печалната истина за лицемерието и лъжите, чрез които властта “приспива” народа, убива волята за борба и промяна.
Единственото средство за противопоставяне на фалша и демагогията е истината за вината на онези обществени сили, които крепят робството с политиката си на съглашателство с потисника. Началното двустишие зазвучава с елегичните тонове на тъжната изповед за тежката съдба на “бедний” народ. В следващите стихове любовта и състраданието към угнетените се преплитат с язвително, сатирично изобличение на отговорните за националната драма - представителите на църковната институция и продажната интелигенция, псевдопатриотите. Реторичните въпроси чрез множество аналогии и исторически паралел разкриват същността на антихуманното в обществената действителност. Първата строфа въвежда мотива за страдалческата участ на народа, съпоставена с кръстните мъки на Христос. Началните стихове внушават идеята за дълготрайността на злото, което винаги се е стремяло с жестоко насилие да унищожи доброто и възвишеното. Многобройни са превъплъщенията на тъмните, ретроградни сили - от безпощадната агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до лицемерната, пропита с фалшива загриженост, проповед.
Той ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи и ще си спасиш душата?!”
Зад пределната абстрактност и всеобхватност на местоименните форми “той” и “тоз” стоят всички онези консервативни социални елементи, които разпространяват лъжата и утвърждават, узаконяват несправедливостта, тиранията. Възмущението и омразата на лирическия говорител са насочени към служителите на деспотичната власт, които сеят заблуди.
Втората строфа съдържа единствените конкретни имена - от сферата на църковната история (Лойола) и на християнската митология (Юда), но те са по-скоро символни знаци на негативните обществени явления. Мрачната фигура на Лойола възкресява представата за ужасяващата институция на Инквизицията, чиято максима “Целта оправдава средствата” се е превърнала в прикритие на беззаконието и грубата разправа със свободомислещите. Образът на Юда асоциативно отвежда към мотива за продажността и предателството. Това внушение е затвърдено чрез експресивната употреба на оксиморона “предател верен”, налагащ извода за единствената постоянна величина в безпринципното поведение на изменника - верността към измамата, лицемерието, подлостта. Ботевата поетика се характеризира с ярките антитези и резките преходи от един тип символна образност към друг - от културно-историческите митологеми към изградената в публицистичен стил картина на социалните противоречия и конфликти.
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
В тези стихове гневът и презрението на лирическия говорител достигат връхната си точка. Чрез хиперболизация на злото в общественото пространство и включване на метафорична лексика и дисфемизми е представена драмата в народното битие. Мотивите за лудостта и отцеубийството разкриват разрушеното национално единство, трагичните сблъсъци, белязали българското с мрачния печат на безумната конфронтация. Родното в експресивната поетическа визия на Ботев е антипод на хармонична общност, тъй като е набраздено от много разделителни линии, противопоставящи страдащия народ и отродилите се псевдопатриоти. Представителите на църковната институция (“в реси”, т.е. в раса), на интелигенцията (“слепци с очи”) и на търговското съсловие (“в сюртуци”) са назовани саркастично “сган избрана”. Оксиморонът отразява омразата на лирическия говорител, възмутен от престъпната денационализаторска политика на тези социални прослойки, които незаслужено са си присвоили правото да считат себе си “елит” в обществото. На подобна амбиция, неподкрепена от реални действия в полза на угнетените, поетът отвръща с изобличаващо, сатирично слово и то демаскира злото, показва отблъскващото му лице - “рояк скотове”.
На дръзко изречената болезнена истина е противопоставено мълчанието на народа, което символизира робската му участ.
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас –за свобода (…)
В тази картина на непоносимото страдание на потиснатите не звучи човешки глас, а той в Ботевата поезия изразява стремежа към свободата, волята за промяна, протеста срещу несправедливостта (“на глас тичам народен/ срещу врагът си безверни.” - “На прощаване”). Знанието за вината на отговорните за националната трагедия: ”намръщен само с глава той сочи/ на сган избрана...” не се трансформира в желание за борба. Робското пространство е озвучено не от бунтовни викове, а от гръмовния тътен на оковите, възприемани като страшен знак на вековното потисничество. Поредицата от глаголни форми в сегашно време, несвършен вид (“мълчи”, “гърмят”, “сочи”) представят драматична ситуация, която сякаш е извън потока на времето - без начало и без край. Това внушение за мъртва статичност е изразено най-въздействащо в предпоследната строфа, открояваща ужасяващата, нескончаема агония на народа - на границата между живота и смъртта. В стиховете се преплитат елегичното и сатиричното, страданието, родено от любовта към потиснатите, и омразата към всички, които утвърждават философията на търпението и примирението. Нетрадиционното в Ботевата поетика е свързано със симбиозата на реално и иреално, конкретен обществено-политически план и кошмарни видения, наподобяващи страшен сън. Образната система, изградена на основата на алогичното, абсурдното, въздейства с ефекта на шока, на естетическото предизвикателство и в този смисъл е предзнаменование за появата на специфичния експресионистичен модел на битието в българската поезия от 20-те години на ХХ век (Н.Фурнаджиев – стихосбирката “Пролетен вятър”).
Множество са примерите за преобръщане на традиционните представи. Народът е надвесен над собствения си гроб и едновременно пребивава отсам и отвъд съдбовния житейски предел. Кръстът - свещен християнски символ на Христовата саможертва, пронизва народното тяло, превръщайки се в средство за най-жестоко изтезание. Костите, които са натуралистичен знак за неоспоримата власт на смъртта, са “глозгани” - алюзия за хищното настървение на зверове, и парадоксално са проядени от ръжда - белег на обреченост и разруха. Смокът, който според народното вярване омагьосва домашни животни и изсуква млякото им, е представен като демонична сила, отнемаща жизнената енергия на народа. Поляризацията в обрисуваната сюрреалистична картина откроява измеренията както на смъртта - “камък гробен”, “ръжда разяда”, така и на живота, който отчаяно се съпротивлява - “пот от чело кървав се лее”, “живо тело”, “живот народен”. Синтез на основните идейни внушения в предпоследната строфа е заключителният й стих: “смучат го наши и чужди гости”. Изявителната глаголна форма в сегашно време, несвършен вид подчертава отново характерната за Ботевата поетика протяжност, нескончаемост на процеса. Оксиморонното словосъчетание “наши гости” разкрива аспектите на проблем, посочен с безпокойство още от Паисий - отродяването, отчуждението в българското общество, трагичната метаморфоза на част от родното в чужда, враждебна сила, която разрушава народностното единство.
Финалната строфа започва със смислово значима смяна на глаголното лице - третоличните форми са заменени с първолични, в множествено лице. Това морфологично своеобразие на поетическия изказ е свързано с преход от изобличение на злото извън лирическия говорител, в раздираната от противоречия социална действителност, към открояването на собствената вина за драматичната ситуация. Рязката, неочаквана трансформация на лирическия говорител в обобщен лирически субект, назован с личното местоимение “ние”, придава убедителност на изразената позиция.
А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия (…)
Гневното обвинение е насочено не толкова към робското търпение на народа, колкото към бездействието на онези обществени сили, които са призвани да пробудят борбения дух у сънародниците си. Пасивността на интелигенцията, поддаването на демагогски внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската империя - това са социално-политическите измерения на негативното, пречещо за реализацията на националноосвободителния идеал. Ключовата дума “свобода” е вплетена в необичаен контекст: “чакаме и ний ред за свобода!” Парадоксалният завършек на поетическия текст извежда на преден план болезнено възприемания във възрожденската епоха мотив за дарената, а не извоюваната, изстрадана свобода. За непримиримия с робската несправедливост лирически субект националната независимост трябва да бъде резултат от активните, безкомпромисни действия на защитаващите народностната чест патриоти. Псевдосвободата, получена по волята на деспотичната власт, е унизителна и поражда не чувство на гордост и морално удовлетворение, а срам. Финалният стих на “Елегия” звучи като сатирична присъда над пасивното очакване на промяна, като протест срещу неизживените, непреодолени робски комплекси.
Жанровата амбивалентност на стихотворението “Елегия” е предпоставка за синтеза както на разнородни чувства - любов и омраза, така и на различни стилови, идейно-естетически особености - публицистична картина на конкретноисторическите социални явления и апокалиптично, кошмарно видение на народната трагедия; клиширан изказ и новаторска, предизвикателна оксиморонна фразеология; идеологеми и митологеми. Полифоничността на поетическото слово, което изразява обич и възмущение, болка и гняв, е отличителна черта на Ботевия художествен свят, свързан с традициите на възрожденската литература, но и предзнаменование за появата на модерните тенденции в развоя на следосвобожденската поезия.





“НА ПРОЩАВАНЕ” – ДРАМАТИЧЕН ДИАЛОГ С ВЕЧНОСТТА

( план за самостоятелна работа върху поставена тема)

Когато четем Ботеви стихове или разсъждаваме върху тях, неминуемо попадаме под силното влияние на една личност, която времето не може да подчини на своите закономерности. Защото Ботев е човек, преодолял гравитацията на земното и отдавна получил правото да съизмерва ръст с вечността, такава, каквато ние, хората, си я представяме. Благоговението и вдъхновението, обземащи пишещия при съприкосновение със стиховете на поета, са негова сила и слабост, защото е възможно вместо съчинение разсъждение да се оформи едно лирично есе. Съществува и вариантът - да се поеме в невярна посока на тълкуване и се възприеме твореца като централен персонаж на стихотворението. Единството между думи и дела при Ботев е път към реализирането на подобна идея. Затова е добре да се има предвид:
Ботев е отразил своите чувства и стремления, дръзновените си мечти и устрем в поезията си, но лирическият герой е една самостоятелна вселена. Той се разграничава от живия творец по своята участ, по контактите, които осъществява с останалите персонажи в творбата, по участта си.
Творбите понякога се оказват пророчески, долавя се близостта им с реалността, но те не са разказ за живота на поета, а негово художествено превъплъщение. На тях трябва да се гледа през призмата на известна условност. В “На прощаване” времето не тече, както в реалността; героите са проектирани на фона на общите проблеми; избегнати са битовите елемнти, отткроява се предимно духовният полет.
А. Писането на съчинение започва от осмисляне на заглавието, което ще движи напред нашите размисли. То насочва към конкретна творба и автор, а също така и към определен проблем от нея. Ключови думи в предложеното заглавие са диалог и вечност.
С кого влиза в диалог лирическият герой?
Как тленният(простосмъртният)ч овек може да докосне вечността?
На първо място диалог се осъществява с майката, но редом с нея в стихотворението се явяват и други образи – на братята, бащата, либето и народа (“на глас тичам народен”). Следователно образът на майката не е въведен единствено с функцията на изповедник, той е свързващото звено между героя и неговите близки, между бунтовника, неговия роден край и отечество, възприемано през Възраждането като конкретна териториална цялост. От тази гледна точка образът на майката се оказва сложен и

диалогът с нея може да бъде разбран и като един последен опит на личността сама за себе си да очертае безграничността на целта, към която се е устремила.

Последните стихове ни отвеждат към идеята за вечността (”да каже нявга народът”) и опирайки се на тяхната смислова натовареност, стигаме до извода, че цялата творба е едно лирично встъпление към разкриване на основното в житейския избор –

да се постигне толкова свята и заветна цел, че границите на времето да отеснеят и личността да остави незабравяща се диря след себе си.

Разсъжденията доказват, че диалогът с вечността е разкрит посредством драматичната изповед на бунтовника пред майката, както и чрез опита да се съизмери пътя на личността с потребностите на народа.
Б. Как да се създаде вълнуващо начало на съчинението? То трябва да разкрие позицията на пишещия, неговата емоционална натовареност и култура.
Примерни уводни слова: Всеки народ е вписал в историята си свещени имена, с които да мери ръст по пътя на своето развитие. Те напомнят за личности – свободни по дух, предпочели да служат на общополезно дело, отхвърлили на втори план материалния интерес, личните облаги. Житейският им избор ги насочва към пътищата, очертани пред нацията. Пътища, отвели ги в “тежка чужбина”, в тъмниците или на бесилото. Сред тези имена се открояват възрожденците: Паисий, Н. Бозвели, Раковски, Левски, Ботев… Лирическият герой от “На прощаване” е въплъщение на техните дръзновените мечти и благородни пориви, благодарение на които имената им са намерили достойно място в книгата на вечността.
В. Теза: тя трябва да бъде свързана смислово както с уводните слова, така и с проблема, чието изясняване е цел на съчинението. Достойнства на тезата са: краткост, яснота и точност.
Примерна теза:
Осъзнал това, Ботевият лирически герой не жадува за краткотрайна слава, а се стреми към единение с вечните хуманни извори, което ще му осигури нетленен живот в легендата и историята. Тази висша цел изисква безкористно себеотдаване, преодоляване на свойнствения за личността егоизъм. Затова моментът на избора е драматичен. Той е предходен по отношение на събитията в творбата “На прощаване”, но в диалога с майката бунтовникът отново нсочва мисълта си към взетото решение. Нейната мълчалива, но емоционално активна позиция изисква синът да претегли още веднъж на везните на съвестта и честта последиците от поемането по пътя “страшен, но славен”, но той достига отново до единствения възможен отговор – за да има светлина, открояваща пътя на личността, тя трябва да изгори в пламъците на бунта срещу робията.
Г. Основните разсъждения, доказващи правилността на изложената теза, трябва да се движат към изясняване на:
Сложната общественополитическа обстановка у нас през 1868г., когато е написано стихотворението; да се има предвид и по какъв повод е сътворено.
Мястото на личността в семейството и новите изисквания на времето към нея. Изисквания, които ще я принудат да влезе в противоречие с ценностите на Дома.
Сложните психологически процеси, съпровождащи съзряването на революционера и възприемането на идеята, че свободата е по-ценна от живота, а жертвоготовността е неотменимо качество на всеки родолюбец.


І. Промените в развитието на общността формират нов тип отношения и потребности; предизвикват появата на мислене и цели, различти от традиционните; хоризонтът пред личността се разширява ІІ. Личността, възпитана в рамките на семейството, трябва да го напусне и излезе на пътя, който води към формирането на нова общност – нацията. Този процес се съпровожда с разширяване на кръга от проблеми, които стоят пред отделната личност. ІІІ. Промяна в съзнанието на отделния индивид – преодоляване на стереотипното(общоприетот ) мислене; една по-широка и модерна представа за избора на личността и реализацията й в живота; готовност за саможертва в името на общественополезен идеал

Посоките на размисъл отвеждат към следните заключения:
Възраждането, което протича у нас по-късно, отколкото в Европа, е съпроводено от същия процес на разкрепостяване, който не приема робството като достоен начин на живот. Подготовката на чета, в която и Ботев участва, е доказателство за наличие на събудена енергия, която търси промяна. Житейският избор на нацията, разглеждана като цяло, е ориентиран към бобра за извоюване на независимост. Лирическият герой от стихотворението е сред водещите личности на своята епоха, проумял изискванията на настоящия момент и готов да отдаде живота си, за да служи на делото.
Времето обаче редом с мисълта мисълта за промяна продължава да отстоява и традициите, които са устойчиви (особено в България, просъществувала в условията на робство именно благодарение на тях). Как свети ценности като “бащино огнище”, майчина благословия и обич, синовен дълг да намерят място в новите пътища на личността? Това предполага ситуация на избор. Дошъл е моментът, в който бунтовникът не може повече да съблюдава законите на Дома, защото го зове Пътят, а той е свъзран с бунта и възможната гибел. Пътят води и към вечността, разбрана от лирическия герой като памет за неговото свято дело.
Диалогът с майката всъщност е отражение на тревожните размисли, съпътстващи избора. Защото най-съществените промени трябва да се осъществят не в отношенията с другите, а вътре в самата личност. За младият човек е трудно да преодолее безболезнено притегателнта сила на майчината обич, задълженията към бащиното огнище, към либе и братя. Макар и зовът на новото да е достатъчно мощен, той не може да обезсили грижата, обичта и чувството за дълг към майката, жаждата за любов с либето, мисълта за бъдещето на братята. Борецът за свобода е простосмъртен, за когото житейските радости не са непознати. Именно те го правят топъл и човечен като излъчване, а жертвата, на която е готов, още по-ценна. На арената на съзнанието се извършва най-жестоката битка, в която пулсът на новото ще отмери ритъма на победата и бунтовникът ще прецени, че в предстоящата борба няма да жертва единствено себе си, а и спокойствието на онези, които го обичат и се надяват на неговата подкрепа. Вероятно затова е убеден, че заслужава да “каже нявга народът(…)”
Д. След като е ясно към какво ще се стремим в доказателствената част, открояваме стихове от творбата, които ще ни помогнат да стигнем до направените изводи. Подбраните откъси ще мотивират разсъжденията, ще ги направят по-конкретни и неоспорими, ще се включат като цитати, съпровождащи анализа.
Разсъждаваме върху стихове, открояващи същността на историческия момент, за да докажем че съзнанието за бунт е рожба на епохата:
Но кълни, майко, проклинай/ таз турска черна прокуда/ дето нас млади пропъди / по тази тежка чужбина(…) – робството, превърнало се в пречка пред развитието на нацията, неминуемо ражда хора борци, които ще възстановят хармонията в обществото.
Но кажи ми какво да правя,/ кат си ме, майко, родила/ със сърце мъжко юнашко - майката, кърмилница на живота и защитница на традиционните ценности, е формирала у своя син една нова позиция, която предопределя направения от него житейски избор. Явно и жената, която няма съзнание за своето ново отношение към явленията, вече е техен изразител. Това разсъждение може да се използва успешно, когато се разсъждава над проявите на Илийца в тъмната нощ край брега на Искъра.
Разсъждаваме върху стихове, разкриващи противоречието между традиция и бунтарство в света на лирическия герой.
“ та тебе клета оставих/ за първо чедо да жалиш” – каква е ролята на първородния син според традицията? Защо той иска настойчиво прошка от майката?
“дето ще кажат за мене /”Нехрани-майка излезе” – как голяма част от хората ще възприемат саможертвата на героя? Какво не могат да проумеят те в житейския му избор, какво не могат да му простят? Как трябва да се държи майката в тази болезнена ситуация? Доказва ли определиено “юнашка”, че е способна за стори това?
“Тъжно щеш, майко, да гледаш/ ти на туй хоро весело” – майчината обич не познава мига на утешението, тя не зависи от избора, който бунтовникът е направил, тя е изконна, силна, всепоглъщаща.
“но иди, майко, у дома/ и с сърце всичко разкажи/ на моите братя невръстни(…)” – майката трябва да преодолее болката от раздялата и да изпълни завета на своя горд син. Тя трябва да стане посредник между него и братята. Благодарение на нейната смелост делото на бунтовника да намери своите последователи. Бунтарството, повело сина по пътя “страшен, но славен”, трябва да стане модел на поведение и за кърмилницата на живота, за жената, отстояваща най-страстно традициите на семейството.
“и те като брат си да станат/ силно да любят и мразят” – братята трябва да наследят идеала и да работят за неговото осъществяване. Те ще пренесат в бъдещето не единствено спомена за своя брат, но и факела на совободолюбието, на бунта. Докато има кой да се взира към бъдещето под неговата светлина, дотогава ще се помни и делото на хората, запалили с цената на живота си неговия пламък.
Разсъждаваме върху стихове, открояващи емоционалното присъствие на лирическия герой, който осъзнава и дълга, който го зове, и възможността пътят да го отведе към смъртта.
“че сърце, майко, не трае(…) – бунтовникът е емоционална личност, неспособна да живее по старите правила, готова за отмъщение и победа. Волята за борба е потребност, която неминуемо ще се реализира. Това е подсказано и от експресивния глагол “не трае”.
“ на глас тичам народен” – мотивите за избора се свързват с една назряла обществена необходимост. Народът също зове своите достойни чеда. Героят е призван да откликне на този изстрадал глас и така да докаже любовта си към всичко родно и към свободата като естествено и незаменимо условие за съществуване.
“че може млад да загина” - повторението на този стих е доказателство за любовта към живота, характерна за младостта. Той е в съответствие с повторението “жив и здрав”, открояващо се в картината на радостното завръщане. Жизнелюбието придава по-висока цена на готовността за саможертва.
“бяло ми месо по скали, /по скали и по орляци(…) - картината на юнашката гибел е страшна, но и възвисена, защото вечен гроб на юнака е Балкана – символ на неумиращото българско начало. Той е един от символите на вечността в стихотворението. Сливайки се с него, бунтовникът е открил верния път към безсмъртието.
“защо и как съм загинал/ и какви съм думи издумал/ пред смъртта и пред дружина(…)”- прощаването с живота е озарено и в заветния миг на равносметката. Тя се реализира чрез преклонението пред юнашкия подвиг и готвността на дружината да отстоява докрай идеалите, пред чийто олтар героят се е принесъл в жертва.
“но стига ми тая награда(…)” – последното четиристишие откроява връзката между жертвоготовността и безсмъртието. Бунтовникът е осъзнал, че борбата е единственият път към реализацията на потребността от свобода. Изпитал радостта на духовната победа над робското самосъзнание, той се стреми да извоюва и за народа си правото да се нарича свободен. Идеята, че е водеща личност в една неравна и твърде трудна борба, го изпълва с ново самочувствие, както и с надежда, че делото му няма да бъде забравено. Не само заради съзнанието, че е отдал най-скъпото, което има, но и защото е убеден, че като помни неговото дело, народът ще брани нациионалното си достойнство и няма да приеме отново примирено да носи окови.
Е. Заключението е емоционален и логичен завършек на разсъжденията. Обвържете го с вашата представа за мисията на личността в краткия и земен път, мисия, която ще я отведе до кръгозорите на голямата мечта, до огъня на голямата любов и дори отвъд границите на забравата. Макар и не всеки да е титан като Ботев, всеки копнее да не остане незабелязан в усилията си да изживее стойнстонто земните си дни.

Tedi4ka
02-05-2009, 13:06
Тест 1
„Хаджи Димитър”
Поетическите внушения на творбата са свързани с:
Отбележете неверния отговор.
а) баладични мотиви;
б) знаково пренасяне от реалното към митологичното;
в) Идета за безсмъртието на юнака;
г) Отказ на юнака от бунта
2. Какво изразява повторението „Жив е той жив е” в началото на творбата:
а) Съмнение, че е възможно юнака да е жив.
б) Утвърждава, че юнакът е жив.
в) Разколебаване на първоначалната нагласа, че юнакът е жив.
г) Въвежда се, за да подготви читателя да възприеме ритмичната организация на творбата.

3. Кои от посочените образи не са пресъздадени в „Хаджи Димитър”
а) героят, балканът, кръвта, нощта;
б) небето, слънцето, полето (земята), денят;
в) орлицата, соколът, вълкът, самодивите
г) любимата, майката, бащата, братята

4. Кой е лексикалният лайтмотив в „Хаджи Димитър”;
а) Пеят, песен;
б) Плачат, плач;
в) Смеят, смях
г) Грижат, грижа.

5. В кои случаи поетическото твърдение „Тозм който падне в бой за свобода, той не умира” има смисъл и е постижимо според Христо Ботев:
а) То е верно по принцип и е доказано в националната ни история.
б) Достатъчно е да бъде извършен подвиг и героизъм в името на идеал, за да бъде постижимо.
в) Безсмъртието е постижимо, само ако героят остане в паметта на народа чрез песните, които ще бъдат създадени за него, и чрез включването му в националния космос.
г) Достатъчно е да се повтаря по-често, за да се внуши на поколенията.

6. В точка Г посочете с две думи кои от фолклорните представи за самодивите, въведени в предходните точки, е използвал Христо Ботев:
а) самодивите имат своя градина с всякакви билки, с които лекуват всякакви болки;
б) самодивите знаят къде има жива вода и само те могат да отидат да вземат от тая вода;
в) самодивите носят бяло облекло: бяла риза, много тънка,като сянка (по Димитър Мари-нов);
г)............................................... .................................................. ...............................................



7. Ако в заглавието не е отбелязано името на войводата Хаджи Димитър, то как ще разберем, че Христо Ботев възпява именно него:
а) Разкрива го като юнак в „младост и сила мъжка”.
б) Уточнява, че юнакът е на Балкана, „потънал в кърви”.
в) Войводата пита за своя другар Караджата и за „Мойта вярна дружина”.
г) „Балканът пее хайдушка песен” и напомня за съдбата на героя.

8. Кое е баладичното в стихотворението „Хаджи Димитър”:
а) Мотивите, свързани с фантастичното и с пренасянията между живота и смъртта.
б) Мотивите, свързани със слънцето и с месеца.
в) Тъжните песни на робините, подсилващи трагичното настроение.
г) Прокялитето, което отправя юнака към „цяла вселена”.

9. Кое изразно средство е използвао за постигане на поетическото внушение в строфата: „Настана вечер – месец изгрее, /звездите обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее, - / Балканът пее хайдушка песен”.
а) антитеза;
б) асонанс;
в) контраст
г) сравнение.

10. Какво е композиционното място на стиховете: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”:
а) Финал на стихотворението;
б) Поанта след първите четири строфи;
в) сентенция – обобщение, изказана след животворното въздействие на самодивите;
г) парадоксално твърдение, изказано след представената грижа на животните за юнака.

Отговори:
1 –г , 2-б, 3-г, 4- а, 5- в, 6 – всякакви билки, жива вода....., 7- в, 8-а, 9-б, 10 – б

NadezhdaDqkova
02-06-2009, 15:35
Здравей отново мила :) Сигурно вече се стряскаш като ме видиш :P
Ще може ли да помоля за още няколко нещица :oops:
http://download.pomagalo.com/89796/matura+po+bel/?search=8984751&po=189
http://download.pomagalo.com/173240/test+po+istoriya++pyrvo+bylgarsko+carstvo/?search=8984751&po=246
http://download.pomagalo.com/189214/h+h+kl+test+po+bel+vh+izh+nivo+za+matura+zp+i+pp/?search=8984751&po=258
http://download.pomagalo.com/215643/test+po+bylgarski+ezik+za+12+klas/?search=8984751&po=274
http://download.pomagalo.com/37361/kandidat+studentski+izpit+po+bylgarski+ezik+ot+200 6+godina/?search=8985305&po=14
http://download.pomagalo.com/4002/geracite+povest+za+razrushenata+harmoniya+v+jivota/?search=8985418&po=52

Tedi4ka
02-06-2009, 23:32
КУРСОВА РАБОТА

Тема: “Гераците”- повест за разрушената хармония в живота








Началото на повестта на Елин Пелин въвежда читателя в един спокоен и хармоничен свят. Това е светът на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време- подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност.
Човекът от този свтя е цялостен и хармоничен.В него се съчетават различни, дори противоположни качества, които взаимно се уравновесяват и го карат да живее своеобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и същевременно в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Нищо пресилено няма в тази човешка душевност. Крайностите са избегнати, защото са опасни за хармоничната цялост на духа. Геракът е “ пъргав и трудолюбив”, но същевременно е “ надарен с ум практичен и с търговски способности”. “ Мекото и добро сърце” и склоността да помага на хората са съчетани с качеството “ малко скъперник”. “ Веселият нрав “ у него е съвместен с патриархалната строгост на наставника, който “ хока” провинилите се. Направените пари и издигането между селяните му не са пречка той да поздравява “ всички братски”. Така именно повествователят ни представя стария Герак в началото на повестта и до този достоен мъж е и неговата също толкова достойна спътница в живота- баба Марга. Тази жена е “ е душата на къщата”, тя олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е пазотелка на семейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда и сговора:

Цели четиридесет години- от млада булка до старица- тя се движеше в кръчмата между мъже усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците... Баба Марга и в къщи беше пълна господарка. Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички и когато кажеше нещо, искаше то да бъде изпълнено. Когато мъмреше или съдеше за нещо синовете си, те, макар и възрастни, стояха пред нея с наведени глави и не възразяваха. Тя тичаше цял ден от кръчмата до къщи, обикаляше из двора да види всичко ли е в ред, хранеше кокошките, свинете и гъските, хокаше ги като хора и когато ги мамеше, гласът й се чуваше по цялата махала. Тя говореше високо и се смееше със звънлив глас като мома.

Челядта на Герците живее в “ голяма бяла къща”, сред “ широк двор, в който може да се смести една махала”. Това родово пространство е ориентирано към сакрализирания пространствен център – къщата е “ на лично място”, “ сред селото”, тя се вижда “ отдалече” и това отдалече е повторено двукратно в едно изречение при описанието на дома на Гераците. И този чуден свят на хармония и съвършенство е ограден околовръст “като кале с бели зидове”, а неговото знаме е “ високият” и “ прав като стрела самотен кичест бор”. Той е изключителен по две причини. Неговата история крие тайнството на светостта- “ донесен като малко борче от светите рилски гори”, той е посаден “ в незапомнени времена от прадедите на Гераците”; особена сакрална сила дървото носи и със своето пространствено положение, и със своята изключителност като присъствие- борът е “ всред широкия двор”, който пък е “ срде селото”, но борът е и “ самотен... единственият бор в цялата околия”. Тази изключителност придава ососбено символно значение на родовото дърво в историята на Гераците. Под неговата сянак не само умират старците на рода, но се и раждат неговите синове, а Геракът има трима сина, “ народени един след друг”. Дори и в тази подробност светът на Гераците е видян като хармоничен и безпроблемен- родът не само е продължен, но той е продължен с трима сина, народени бързо и леко един след друг.
Хармонията на описаното битие е хармония на труд / “ работници- жени, мъже, деца- се разщракваха нагоре- надолу и се отправяха на дружини към полето” /, любов и семеен сговор / “ двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на децата си добро име и добро наследство”/ и ненарушим битиен кръговрат / под сянката на бора умират старци, но и се раждат деца, и така се затваря жизнения цикъл на рода/.
Последният щрих в повестта от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга. Тя умира “ съвсем ненадейно”, а до последния миг от своя земен път пазителката на семейното огнище е “ запазена, здрава и пъргава”, “ със звънлив глас като мома”. Тази красива и лека смърт, доколкото може да бъде красиво и леко напускането на земния свят, е в съгласие с митологичния тип съзнание за хармоничност и представя естественото сближаване на смърт и рождение. Смъртта е съположена с моминския глас. Животът е минал бързо и леко, като сън, и неговото напускане не е трагедия, а отстъпване на място за нов живот, за ново рождение. Моминският глас остава като символ на зачеване в смъртта, символ на постоянни жизнен кръговрат между рождението и умирането.
Смъртта на баба Марга обаче отбелязва края на митологичното време на рода на Гераците и с нея започва тъжната история на този род. Историята за разрушаването на един хармоничен свят, на прекъсването на цикличния кръговрат на натуралното битие и втурването в разрушителната стихия на промените. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата на рода- стария Герак- като че ли се разпада на три части. Всеки от неговите синове получава своето духовно наследство, но това наследство, както и населденият имот, е гибелно в отделеността си от цялото.
Божан е трудолюбив, но това трудолюбие, лишено от противотежестта на другите качества на баща му, постепенно се изражда в скъперничество. Прегорелият цвят на пшениченото зърно по лицето му е подменен от отблясъците на златото:

Полската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя...
Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперник повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници...
Божан вървеше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, кито страхливо се застъпваха за своя мъничак дял. Той пъдеше с викове и попръжни и калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито сега, на харман, когато бог толкова изобилно го сипеше, и дълго не можеше да се успокои, като че го бяха нападнали разбойници...

Петър е с меко и добро сърце, но тази мекота на духа без пъргавия ум и пресметливостта на стария Герак се превръща в безволие и слабохарактерност:

Петър, средният син на дядо Йордан, беше пък съвсем друг човек. Той имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, ден губеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия- и комуто трябва, и комуто не трябва. По неговото мъничко лице всякога играеше една чиста и нехайна усмивка, която го правеше безкрайно обичлив. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на оня, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже...
Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. Той обичаше да живе тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна бурелива земя, облещена към небето за благодат и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.
Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа. Пиянството го угнетяваше.
Павел е гордостта на баща си. С гъвкав ум и търговски способности, той е призван да продължи семейната традиция, но тези му качества без баланса на другите черти от характера на Герака много бързо деградират в безчувственост и цинизъм:

Павел беше най- малкият син на дядо Йордан. Той беше пъргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него...
През първите години Павел си дохождаше често в отпуска. През всичкото това време той пиеше със съселяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше булката си по бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам...
Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат.

В новия свят хората са други. Любовта е избягала от човешките сърца. Омразата разкъсва душите на деца, родители, съпрузи, братя. Хармонията е отстъпила място на всеобщото разтление и хаос. Човешките същества започват да губят своята идентичност и усещането си за род. Жените на Божан и Петър не са назовани и са представени като Божаница и Петровица, но това вече не е проява на патриархалната традиция да не се назовават омъжените жени, а лишаване от име, защото те са Божаница и Петровица вече извън рода, който се е разпаднал и в който техните съпрузи също рядко са били назовавани по име и съобразно с традицията са били наричани “ големият син на Герака” и “ средният син на Герака”. Многозначително е и обстоятелството, че навсякъде в текста жената на Павел за разлика от несимпатичните си етърви последователно е именувана Елка.
Човешките същества имат два пътя: да се отдадат на страстите и пороците си или да изберат смирението и да се уповават на вярата, надеждата и любовта. И в двата случая обаче те са изхвърлени от митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност, и са обречени да бъдат или палачи, или жертви. Елин Пелин симпатизира на тия, които избират пътя на жертвите. Неговото сърце е с тях. Той плаче над страданието им и същевременно поставя акцент върху спасените им души. Тези герои са представени с поредица от определители за святост и чистота:
- физическо страдание / Елка- “ скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят... често тя падаше внезапно в някой кът на къщата или стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе” ; Йовка- “ Лицето й бе сухо, бледо, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей”; Маргалака- “ почернял, измъчено лице”; Захаринчо- “ момченце с болнав вид” /;
- тъжни, замислени очи и благ поглед / Елка- “ големи жални очи, които гледаха мило и благо”; Захаринчо- “ тъжния поглед на майка си”; Йовка- “ очите й бяха замислени”/;
- чистота, любов и покорство / Елка- “ чисто сърце”; Йовка- “ нежно и мило дете... тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди”; Захаринчо- “ дете незлобливо, мило”; дядо Матей- “ душа, пораснала в покорност на съдбата – мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край”/;
- усещане за родство със себеподобните / Елка и Йовка се наричат “ сестрице”, за дядо Матей Елка е “ чедо”- “ аз ще те заведа на Сеславския манастир, да се помолиш на чудотворния образ на Света Богородичка”/;
- безтелесност / Елка- “ между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение’; Йовка- “ болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото й тяло не беше в дрехите й”; дядо Матей- “ дядо Маргалак се мяркаше като пустинник”/;
- святост / Елка- “светица е станала’ , ‘ свято видение’; Йовка- “ лицето й приличаше на светица”; дядо Матей- “ брада на светец”, “ ангел пазител”; внучетата на Герака имат “ хвъркати бели душици” /;
- принадлежност към света на птиците / Елка- “ приличаше на гугутка”, “ поглед на подплашена гугутка”, “ краищата на бялата й пребрадка се развяваха като крилата на гълъб”, “ краищата на пребрадката й още трептяха като крилца”; внучетата на Герака- “ хвъркати бели душици”/.
Във връзка с последната характеристика е необходимо да се подчертае, че в повестта “Гераците” е особено последователно разгърната темата за птичето и за съдбата на птичия род. Още родовото име Гераците отпраща към тази тема, но едва ли има основание в твърденията, че диалектната дума Герак, която е название на мощна хищна птица, намеква за хищническата експлоататорска природа на дядо Йордан. Всъщност в митологичното мислене на българина и неговия фолклор, които отразяват и традициите на европейската култура, хищната птица е царска птица, тя е владетел на небесната вис и е маркирана с положителни етически и естетически стойности. Птичият род / и естествено най- вече неговия цар- мощният орел, сокол, ястреб и т.н. / е съкрализиран още в най- дълбока древност чрез широко известния мит за световното дърво. Според този мит космосът е видян като гигантско дърво, в чийто колни е свила гнездо божествената птица, олицетворяваща силите на доброто и хармонията, и чиито корени са прегризвани от силите на хаоса и злото, символизирани чрез змията.
В тази древна митологична схема интерпретаторът с удивление открива богато оркестрирана и разгърната във всички структорни нива на “ Гераците”. Нейното присъствие е подчинено на общия тон на повестта, на болката от изчезващата хармония и носталгията по оня митологичен свят, в който световният ред не е нарушен и хаосът още не е проникнал в клоните на световното дърво.
С изключителен усет за художествената памет на своите читатели Елин Пелин представя разрушаването на реда и идването на силите на хаоса чрез символните стойности на темата за родовото дърво, която е вариант на митологемата за световното дърво поради обстоятелството, че в повестта родовият космос на Гераците е видян като модел на тенденциите в световния ред. “ Семейното знаме” – борът, донесен от светите рилски пустини, символизира съдбата на птичия род и в дни на ред и хармония, и в дни на разруха:

От стрехата на плевника се вдигаха облак гълъбии отлитаха към стърнищата. Ситни врабчета се боричкаха в клоните на бора. Работници- жени, мъже, деца се разщракаха нагоре- надолу и се отправяха на дружини към полето.

Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в клоните му се бореха змии.

“ Кичестият бор” е станал “ старият бор”. Излязло извън митологичното време на цикъла, непромененото през вековете дърво е остаряло в историческото време и неговата съдба е предопределена. Борът вече не е знаме на хармонията, любовта и разбирателството. Хаосът на раздорите / змиите в клоните / го е обсебил и накрая той е отсечен от Петър и повален в калта. Много по- важно е обаче, че промените в символните измерения на бора представят деградацията на птичия род. Семейният герб / птиците в клоните на дървото / и семейното име, които са свързани с подредбата на един митологичен космос, са изместени от силите на безпорядъка на един нов свят, който превръща птичите души в змииски. Тук е необходими да се отбележи и извънредно високата честота на поява в повестта на думата “ душа “. Социологическата критика твърди, че повестта на Елин пелин разказва за промените в обществото, но по –скоро тя е е повест за промените в човешката душа, тази душа, от чието сърце се излюпва или птица, или змия. И когато Герака мисли горестно за своята съдба и за съдбата на своите деца, той стига до извода, че “ доброто и злото се излюпват в душата на човека “. В хармоничния свят на бтратска любов и сговор душите са птичи, но смъртта на баба Марга, съпроводена съобразно с митологичната традиция на цикличността с рождение, “ ражда “ не плодовете на любовта, а “ завист между снахите” и “ недоверие между братята”. В техните души се е излюпило злото и родът на птиците се превръща в род на змиите. От този момент семейният живот в дома на Гераците е маркиран изцяло със символите на хаоса и разделението:

Вкъщи изпълзяха като змии, незнайно от къде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.

Те шетаха из къщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най- много върху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка- невеста на най- малкия дядов Йорданов син Павел.

Братската любов е изместена от злоба и омраза. Тия, които са призвани по общата си родова принадлежност да живеят в хармония, се гледат с “ каиновска неприязъм” и “ фучат като змии”. Любовните думи са заменени с клетви и обиди / “ змия”, “ змии да раждаш”, “ змии очите ти да изпият” /. Птичият род губи своя образ. Неговото пространство все повече се превръща в пространство на злото. Символиката на порока и хаоса става все по- плътна1. В този свят на озлобление дори патриархът на рода губи своята идентичност. За него в един момент повествователят казва: “ Дълго време в душата му се бореха клетвата и прошката” и в тази борба между смирението, което води към храма и озлоблението в душата на стареца, се излюпва злото. Той забравя прошката и проклина душата на свое дете: “ Проклет да е! Проклета да е душата му!”. Тази клетва застига и неговата душа. Гордият Герак, волната и царствена птица се превръща в стара змия:

Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял и да направи пари и да се издигне между съселяните си като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за селските работи. Затова всички го обичаха и почитаха.

Смъртта на баба Марга, потъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха тежки и бавни, погледът – виновен. Веселият му нрав се изгуби, сърцето му стана тъйно, лицето замислено.

Кметът и Герака отидоха в общината и дълго си говореха насаме. След това дядо Йордан се върна вкъщи с наведена глава.

След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан, съкрушен и отчаян. Хората дълго време не бяха го виждали и сега се чудеха, като го гледаха грохнал и побелял, отслабнал, с убиснали бръчки и повехнало лице.

Той дотегна на всички. Никой вече не го желаеше.

А старият Герак съвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваче, че е студено.
Веднъж през един пролетен ден, хубав, топъл и светъл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек... Около главата му бръмчаха рояк мухи.
- Я, той умрял! Съвсем съвсем изстинал!

Темата за превръщенията на птичия род звучи последователно и в историята на Павел. Неколкократно неговото напускане на дома и същевременно приказките за вероятното му завръщане са коментирани чрез символиката на гнездото:

- ... Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Тя, птичката- нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! ;

То птичката, Йордане, дето се е мътила, томо ще си отиде- заговори дядо Маргалак... – Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и ... ;

Защо беше дошъл Павел! Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглеждаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си.

Особено място в оркестрирането на митологемата за родовото дърво заема и едно описание на Йовка:

Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живееше червей.

Старданията на Йовка са съотнесени преди всичко с клетвите и укорите, със съскането на змиите на злото в дома на Гераците. Червеят / змията / на омразата измъчва състрадателната и обичлива душа на “ това нежно и мило дете”.
Силите на хаоса превръщат света на хармонията и чистотата / “ голяма бяла къща”, “ бези зодове”, “ хвъркати бели душици”, “ белите ръкави... на Елка”, “ дядо Маргалак... заклати бялата си като сняг глава”, “ в стаята на Йовка... беше тихо и чисто” / в свят на кал и мръсотия. Нечистоплътни са хората: “ При нея идеха само няколко стари жени... с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи... “. Нечистоплътни са душите им: “ Тия думи на стареца не трогнаха Павел, напротив, от тях той почувства в душата си нещо пепеливо, блудкаво, като че ли някой плю в нея.и обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се е върнал тук”. Нечист и разлагащ се е целият нов свят: “ Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойка.”
На мястото на “ правото като стрела”, устремено към сакралната небесна вис родово дърво, се появява “ мръсен трап, помийник, в който се валят свине”. Символиката на този трап / намек за подземните селения на злото /, разрухата и порока се подсилва от ред детайли в повестта. В циничното писмо на Любица Павел е наречен свиня / “ Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко дождеш без паре, я че тебе да узму... “ /. Още по- любопитни са намеците за “ свинското “ поведение на Божан: “ Ило Търсиопашката се кълнеше, че е видял как Божан събрал няколко динени кори, хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги изстъргал тънко с ножчето си”.
Рушенето на хармоничния свят е рушене не само на човешките личности, но и на общото пространство, на общия бит, на общия родов космос. В повестта символите на хармонията един по един са заменени от символите на хаоса и разтлението:
- къщата, дворът и земите са поделени / “ подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци” ; “ Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета” /;
-белите и здрави като кале зидове, защитаващи родовото пространство, са заменени от грозните плетове, с които особено старателно се огражда от близките си Божан / “ Божан още на другия ден отдели с плет своя двор... “; “ Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина покрай него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си” /;
- общото огнище е загаснало / “ На Петър му беше мъчно. На своето собствено ново огнище той гледаше без ищах. “; “ вкъщи изпълзяха като змии, незнайно от къде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната тплина на общото огнище” /;
- общата софра е разделена / “ Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак не се явяваха, то и старецът не сядаше редовно” /;
- общият път на рода е невъзможен / “ Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затропоти по каманяка” / и усилията на стария Герак да поправи скъсания оглавник са напразни / “ Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син и добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало... Старецът, изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник” /;
- общите пари са откраднати / “ В къщата на Гертаците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой “/.
Особена смислопораждаща функция всред изброените символи имат парите. Социологическата критика под влияние на своето предубеждение към имотността разглежда темата за парите в повестта еднозначно. Стига се дори до там, че се разсъждава без никакви съмнения и задръжки за експлоататорската същност на Герака. Внимателният прочит на текста на повестта обаче показва едно много симптоматично разделение- парите са видяни в света на хармония, човешка любов и разбирателство като добра сила / “ Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище” /, а в света на разтление, егоизъм и омраза като зло / “ Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката”/.
Общите пари са символ на общото благополучие, семейната чест и обществения престиж. Показателно е, че и смъртта на баба Марга, и открадването на парите са определени като изчезване на “дух” от къщата- в единия случай “ добрият и строгият”, в другия- “златният”. “ Златният дух” на семейното “ съкровище” при досега с Божан се превръща в “ златен дявол”. И в случая подмяната на ценностите е резултат от нарушената хармония. Тук читателят неволно започва да си припомня приказката за ламята, тримата братя и златната ябълка, в която семейната чест е спасена от наи- малкия брат, получил ж края на историята като награда за съобразителността и смелостта си една хубавица за жена. Твърде много са съвпаденията, за да се види, че при изобразяването на разтлението в света на Гераците стойностите на този фолклорен текст / съзнателно или не от страна на автора / просто са обърнати. В повестта брятата също са трима, като най- малкият е женен за хубавица/ този факт се подсилва от преакцентуваната грозота на Божаница – жената на големия брат /, има родово дърво и злато, има и зинала ламя / “ Всеки зинал като ламя” /, но красивата приказка е видяна в кривото огледало на света на злото- пазачите на златото го открадват / те носят ламята в себе си /, семейната чест е подложена на поругание пред всички, а любовта умъртвена / хубавата жена на най- малкия брат умира заради него /.
Особено горесно звучат тези части от повестта, в които се говори за мъртвата лубов. Хармоничният свят на любовта между мъж и жена, бащи и деца, братя и сестри е безвъзвратно изчезнал. Домът на Гераците е бил гнездо на любов / “ Двамата бяха живели в обич и доверие”, “ Павел я обичаше страстно” /, но тази любов е напуснала човешките сърца и “ хората не са вече братя”. Дяволът е отворил в човешките души “ бакалница и търгува с доброто и злото”.
Не кръчмата, както сочат някои интерпретатори, а бакалницата е символа на новата нравственост. Тази кръчма, в която пълновластен господар е “ добрият и строгият дух “ на баба Марга и в която обитава “ златният дух” на семейното съкровище, е част от хармоничния патриархален свят. Тя е място за веселие, но в нея не се допускат пияниците и не звучат груби думи: баба Марга “ не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците”. Нелогично е този подреден свят да бъде свързан с пиянското падение на Петър, Павел и Божаница, което е продукт на света на разтлението2. Именно в този свят кръчмата стъава тъжна и пуста като душата на Герака / “ В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговатра душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи и той можеше спокойно да се предава на своите мисли” / и вече не е като украчение на белия зидан пръстен на родовото пространство / “ А сам дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание по пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора” /. Това хармонично пространство е разрушено и разтлението обхваща и кръчмата. Тя е “ затворена”, “ хванала паяжини”, “ глуха”, “ пуста” и “ тъмна”. В нея Елка е “ като в гроб”, а старецът като в “ затвор”. Само от време на време този свят на разтление се осветява от момент на надежда: “ През дупките на затворениет кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека- лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се сякаш търсеше тия зари и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.”
Не кръчмата, а бакалницата е пространственият определител на новия свят. Неслучайно Павел мотивира пред баща си нуждата си от пари с желание да открие “ нещо като бакалница”. Парите от кръчмата, която е място за веселби и радости, вече са предназначени за бакалница. Същевременно Божан е с типичен манталитет на бакалин: “ Той се пазареше дълго..., караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце 3- 4 пъти, да не би да са го излъгали”. Душите на братята са вече бакалски души, изцяло обсебени от дявола и продажността3 са ключови думи към човешката им същност.
Злото обръща ценностите и светът на хриситянската любов е разрушен точно от тези, чиито имена напомнят за светото тайнство- Божан / Бог /, Петър / апостол Петър/, Павел / апостол Павел/. Ироноията в играта с имената е засилена от факта, че именно Божан демонстрира най- ярко липсата на християнщина. Той гони с псувни и викове божиите пратеници / врабците, просяците и калугерите /, “ които страхливо се застъпват за своя мъничък дял” от изобилната реколта. “ Врабчите трохици” се зловидят на най- големия син на Герака. Големият птичи род е забравен от него и в сърцето му бялата хвърката любов е изместена от змийския съсък и звъна на монетите на дяволската бакалница.
Хаосът и злото изпепеляват човешките сърца и само птичите души на малките внучета, Йовка и дядо Матей напомнят за отминалия красив свят на пълните с врабчета клони на свещенното дърво. В един момент страдащият Герак съзира пътя към храма / “ Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък” /, но силите му не стигат да закрачи по него. До извора на братската любов се докосва и Павел / “ Веднъж Павел, като обиколи жетварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на трите дъба братя “/, но разкапаната му душа не се пречиства. Светът е безвъзвратно заразен от злото и проникнат от силите на хаоса и разтлението4 .
Единственият светъл лъч в повестта е плахият намек, че червеят в корените на нежното цвете на любовта е може би мъртъв: “ Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава”.

БЕЛЕЖКИ:

1.Символиката на злото не се изчерпва само с темата за змията. В повестта са използвани и други символни определители, за да бъде представена нравствената деградация на героите. За Божан хората казват : “ Каква лисица е той! Преструва се на светец”. Божаница е с “ походка на вълчица”. А старият Герак нарича своите синове кучета, прокълнава ги / “ Избийте се, кучета! Избийте се! По- добре да не сте се пръкнали! “/, а след това в пустата кръчма е “ като някой затворен звяр”. Над всичко това се налага и констатацията: “ Всеки е зинал като ламя”.

2.В картината на хармоничния митологичен космос нито веднъж кръчмата на Гераците не е свързана с темата за пиянството, като същевременно твърде силен е акцентът върху благопристойния дух на това място / в кръчмата няма кавги и мръсни приказки, а пияниците са гонени /. В пълен контраст е решена темата за пиянството в света на разтлението / хората се сбират по кръчмите като мухи, пияният Павел пее мръсни руски песни, Петровица измъква с клетви пияния си мъй от кръчмата, Божаница се запива с дни, след скандали и побоища в дома й /.


3.Продаването и продажността характеризират чуждото пространство на града, убиващо любовта. Който влезе в досег с него, е обречен. Обречени са и дъщерите на Маргалака, и Павел, и дори невинната Елка, която е живяла “ една зима “ в града. Жертва на града са и бездуховният Божан, превърнал се в продаващ и продажен бакалин, и загубилият нравствени устои Петър, чиято отчаяна душа “ мирише на ракия”.

4.Особени смислови импликации има и обстоятелството, че тази последна среща на бащата и любимия му син с вярата, надеждата и любовта е поместена в абсолютния център на повестта, а случката с кражбата на парите – в златното сечение / ! / на текста.










Библиография:



1. Добрев, Д.; “Интерпретации на класически текстове от Българската литература II “, Шумен, 1993г.;


2. Кръстева, Е.; “Литературни разработки / теми за матура и кандидатстване във ВУЗ /”, София, 2003г.;


3. Николова, Л.; “ Литературни коментари, анализи, разработки за кандидат – студенти, зрелостници и ученици”, София, 2000г..

Tedi4ka
02-06-2009, 23:33
Другите не искат да се изтеглят :(

exclusive__16
02-07-2009, 11:03
http://download.pomagalo.com/99366/eseta+po+angliiiski/

ako moje na ls

NadezhdaDqkova
02-07-2009, 16:59
Няма проблеми миличка :) Малко ще те позатрупам отново :oops:
http://download.pomagalo.com/47050/analiz+na+zatochenici+i+armenci/?search=9043233&po=23
http://download.pomagalo.com/3330/aspekti+na+alienaciyata+v+senki+na+pk+yavorov/?search=9043389&po=23
http://download.pomagalo.com/3331/ekzistencialnata+predopredelenost+na+stradanieto+v +dve+dushi+na+pk+yavorov/?search=9043389&po=24

shokolad_4eto
02-07-2009, 17:05
Ще можеш ли да ми изтеглиш
http://download.pomagalo.com/37156/edmon+dantes+vyplyshtenie+na+predstavata+za+romant ichniya+geroii/
:oops:
Мерси предварително :-)

johnnieWfan
02-07-2009, 20:11
Оле плз може ли да ми дадеш тези трите теми:
http://download.pomagalo.com/17842/prometeii+simvol+na+humanizma+borcheskoto+nachalo+ i+poriva+kym+svoboda+i+progres/?search=9072892&po=15
http://download.pomagalo.com/37177/prometeii++chovekolyubec+i+borec+sreshtu+tiraniyat a+i+nepravdata/?search=9072892&po=21
http://download.pomagalo.com/57748/prometeii+chovekolyubec+i+borec/?search=9072892&po=24

мн 10х :-)

kendiman
02-08-2009, 11:18
http://download.pomagalo.com/73416/no+hades+iska+ravenstvo+za+myrtvite/&po=11
http://download.pomagalo.com/73416/no+hades+iska+ravenstvo+za+myrtvite/
едно от двете сегха нз кое щот нещо не ми отваря сайта


Спешно!!! моля ви се трябва ми за понеделник
БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!!!

Tedi4ka
02-08-2009, 12:18
С удоволствие бих изтеглила на всичките,но явно има някакъв проблем със сайта помагало незнам :? :? :?

vesito13
02-08-2009, 16:15
http://download.pomagalo.com/98600/predimstvo+ili+nedostatyk+e+da+vijdash+vsichko/

http://zamunda.pomagalo.com/download/98600/

Ако може тези двете ще ти бъда много благодарна :)

SpEeDeMoN
02-08-2009, 16:18
http://download.http://www.teenproblem.net/school/98600/predimstvo+ili+nedostatyk+e+da+vijdash+vsichko/

http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/98600/

Ако може тези двете ще ти бъда много благодарна :)
"Предимство или недостатък е да виждаш всичко?"
Според мен е надостатък, но зависи какво разбираш под "всичко". Мен ми звучи, като че ли да виждаш бъдещето... Не знам защо. А това не е хубаво! Поне за мен! Защото така липсва възможността за тръпката от изненадата! Макар, че по същия начин можеш да предовратиш некое лошо нещо или няколко... Но в крайна сметка, ако си махаме трудностите от пътя, как ще различим хубавото!? Не можем... Затова някой път "лошото" е полезно! "Болката е най-добрият учител" е казал нашият народ! От него се учим!
Но май се отклоних от темата... така че, нека някой друг се изкаже!
Тази мисъл е сложна, защото всеки може да разбере под "всичко" различни неща! Обективно погледнато, "всичко" в човешкия живот е едно крайно понятие, а само по себе си то е всеобхватно и безкрайно. получава се парадокс, понеже хората като същества, имащи начало и край, нямат потенцията да виждат всичко.
но, ако приемем, че става въпрос за човек, който наблюдава и вижда нещата около себе си - това е само в негов плюс. разбира се, че е предимство. освен това всеки един от нас пречупва нещата през призмата на своето съзнание и никога не ги приема обективно, като външен наблюдател. ние виждаме само от едната страна и правим изводи на база нашето усещане, което не е пълно, не е цялостно. но да гледаш и да виждаш, да осъзнаваш, да мислиш, да правиш изводи - не би могло да бъде недостатък. Винаги съм казвала,че отивайки при човек,готов да каже нещо за теб и бъдещето ти трябва да си подготвен за всичко-и за доброто,и за лошото.Нож с две остриета е както да узнаеш какво ти готви бъдещето,така и самия ти да го ''предскажеш''.
Нищо в този живот не е напъло положитено или напълно отрицателно,така и за умението да ''виждаш всичко'' не може да се каже категорично-предимство е,или пък,напротив-недостатък е!За мен си има както положителната страна,така и носи в себе си негативното!Има толкова лоши неща,които могат да бъдат предотвратени,ако човек знае предварително за тях и се вземат съответните мерки.Защото едно е да ти се случи нещо лошо,от което за в бъдеще ще можеш да си извлечеш поука,заплащайки сравнително ниска цена и съвсем друго е,ако се отнася до пагубно за живота ти състояние,което знаейки от по-рано можеш да предотвратиш...Затова и не оправдавам хората,които всячески се опитват да научат живота си ей така,от чисто любопитство,без да имат някакви сериозни проблеми или опасения.Определено това не им прави чест.В този ред на мисли съм склонна да се съглася и с тази част от вас,които изказаха мнение,че животът затова е интересен,защото е непредсказуем и всеки може да очаква всичко от следващия ден.И е истина,защо да се лишаваме от сладостта на живота,ако няма такъв повод?
Ако се погледне от друга гледна точка-от страна на ''гледащия''-това че не всеки има такава дарба е твърде показателно за това какво въздействие окозва върху живота на такива хора.Това вече си е направо бреме-уж си призван да помагаш на хората ,а съсипваш собственото си здраве.Не знам до колко удовлетворението ги ''презарежда'',но така поне казват.Каквото и да си говорим да умееш да ''виждаш'' живота на хората е равностойно да живееш множествен живот!На мен лично никак не би ми харесало....
Но да виждаш абсолютно всичко според мен е в сферата на фантастиката, възможно е само на теория.Няма човек, който да е наясно с всичко в заобикалящия го свят, няма и да има въпреки напредъка на техниката и цялостната модернизация на живота.Има неща, които остават мистерия.Няма начин човечеството да разгадае някога дали съществува живот след смъртта, дали има ад и рай и дали всеки получава това, което заслужава в следващия си живот.Никой не може да знае със сигурност дали съществуват духове и дали има прераждане на душата и прехвърлянето й от едно тяло в друго.Може би ако знаехме всички тези неща, човечеството щеше да бъде към своя край.Може би наистина краят ще настъпи именно тогава-когато човекът реши, че е съвършено устроено същество и че знае всичко.Само един е в състояние да знае всичко за света-този, който го е създал.Остава въпросът дали наистина съществува Бог.Виждате ли, че всеки въпрос е придружен от нови и нови питания, отваря врати към нови загадки.
Както вече подчертах преди малко, крайността във всичките й проявления е лошо нещо.Ако не се интересуваш от нищо и живееш с прозаичната мисъл колко пари ще имаш за утре, за да си купиш хляб и бира, няма смисъл от съществуването ти.Всеки нормален интелигентен човек би следвало да си задава въпроси.На някои от тях може лесно да намери отговор, на други-не.Важното е да се спира поне за момент, колкото и забързано да е ежедневието му, и да направи една житейска равносметка-какво е постигнал до този момент, намира ли смисъл и какво още може да направи за себе си и хората около себе си.
Да виждаш всичко значи да не виждаш нищо.Можеш да виждаш повече от другите хора,да имаш някакви такива способности,тогава може и да е предимство.Зависи от човека,за някои е недостатък,за други е предимство.Зависи и какъв ти е дара.Доста е относително всичко.
Миналата година бях надраскала едно есе точно на тази тема и го мислех за много тъпо,ама имам 6.Мисля,че не го пазя,но ако го намеря,мога да напиша малко тук.

SpEeDeMoN
02-08-2009, 16:20
http://download.http://www.teenproblem.net/school/73416/no+hades+iska+ravenstvo+za+myrtvite/&po=11
http://download.http://www.teenproblem.net/school/73416/no+hades+iska+ravenstvo+za+myrtvite/
едно от двете сегха нз кое щот нещо не ми отваря сайта


Спешно!!! моля ви се трябва ми за понеделник
БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!!!
’’Но Хадес иска равенство за мъртвите’’
EСЕ


Смъртта.? Какво представлява тя? След нежния й и неустоим поглед, никой не е съумял да остане предан на живота. Но защо всеки й вярва и си мисли че тя е единствена за него? Та тя заблуждава хората с нейната убийствена красота. Но за Смъртта няма специални хора. Пред нея всички изглеждат като жалко, изпълнено с вяра към нея същество. А тя просто си играе с хората, играе си с децата и възрастните, с бедните и изнемущели от трудния живот, но и с богатите, които са получили удовлетворение от съществуването си. Но ... пред нея всички са равни.
Има ли значене дали си някаква видна личност осеяна с много финансии или просто един обикновен човек? Не, няма! Както древни и мъдри хора са казали : ‘’когато напускаме този свят, когато ни погребват в земята, князът заема толкова малко парче от нея, както и поданика.’’. Единствената разлика между богатите и бедните хора е в това, че едните могат да заблудят за момент Смъртта с богатството си, а другите нямат какво да й предложат и с какво да я спрат за малко. Но без значение дали са успяли да я отклонят, тя не забравя за какво е при тях и взима рано или късно поредната жертва. Нима дори и с всичките пари на света можеш да си купиш живот? Нима може да спреш някоя катастрофа с пари или да купиш лекарство на някои,които е болен от неизличима болест? Не, дори и богатствата, които си трупал цял живот не могат да те спасят, ако Смъртта е решила да те вземе с нея. От милите й думи остават очаровани много малки деца, които тръгват с нея, хванали я за ръка, с блясък и вяра в очите им. Но след нейното посещение всява само тъга и омраза към личността си. Но когато дойде един ден, въпреки ненависта си към нея, отново се омагьосваш от красотата й и тръгваш заблуден с нея.
Колкото и да искаш не можеш да се пазиш от Смъртта. Остава ти единствено надеждата да я срещнеш по-късно, защото ще се премириш с правилата й. Тя не си избира хората по възраст или финансово състояние. Пред нея всички са равни!

SpEeDeMoN
02-08-2009, 16:21
Ще можеш ли да ми изтеглиш
http://download.http://www.teenproblem.net/school/37156/edmon+dantes+vyplyshtenie+na+predstavata+za+romant ichniya+geroii/
:oops:
Мерси предварително :-)
Александър Дюма е автор на около четиристотин книги, като с тях успява да задоволи читателския глад, който цари по това време в страната. За емблема на автора може да послужи историко – приключенският му роман ”Граф Монте Кристо”. Интересното при него е, че творецът защитава и доказва необходимостта от тези ценности, които човек трябва да притежава в живота си. Неговите качества бързо го издигат, превръщайки го в един от най – известните писатели по целия свят.

В ”Граф Монте Кристо” Дюма поставя значим проблем, който съществува и до днес, а това е сблъсъкът между завистта, лъжата и алчността в света на необикновената човешка личност. Срещу тези пороци трябва да се изправи романтичният герой, защото той е засегнат от проблеми, които преобръщат живота му. Младият момък, обичан от всички не може да изживее щастието, което заслужава. Осъден е несправедливо, а душата му се раздира от любовни терзания, порив за свобода и най – вече от желание за отмъщение и възмездие. Дори и в наши дни тези теми, засегнати в романа ни вълнуват, защото те са основният стимул всеки човек да върви напред.

През романтизма представата за романтичния герой е била доста по – различна от тази, която имаме днес. Романтичната мечта не е само цялостна представа за безоблачно щастие, красота и любов. Тя е хармонията, която човек трябва да постигне със себе си, с другите и с природата.

В образа на романтичния герой откриваме един млад момък на деветнадесет години, който е открил истинското щастие в лицето на Мерседес. Той е твърде почтен, привързан към баща си и приятелката си, но съдбата му изиграва лоша шега. Героят е осъден несправедливо на доживотен затвор, като по този начин завинаги ще загуби любовта на любимата жена . Отново присъства темата за престъплението и наказанието. Основният виновник за нещастието на Едмон Дантес е неговият най – добър приятел, който се постарава да го затворят в най – ужасния затвор – този на замъка Иф , защото е влюбен в Мерседес. На това място героят се чувства като в самия ад, непрекъснато се намира мъжду мрака и светлината. Той се лута между надеждата и безверието: ”Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас, блъскаше главата си в стените на затвора, дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най – малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка или полъх”. Той се превръща само в № 34. За героя е трудно да се примири със съдбата си. В затвора времето позволява на Дантес да разбере кой го е издал. Стига дори до мисълта за самоубийство, но намерението му остава на заден план, защото се среща с друг затворник – абат Фариа. На това ужасно място срещата с този човек има изключително важно значение за Дантес. Той е този, който му дава сили да продължи напред, убеждавайки го, че нищо не е загубено. Старецът се превръща в негов духовен баща, тъй като непрекъснато го поучава. Той е ценен приятел на Дантес, защото не само е много мъдър, но притежава и завидни знания, с които помага на своя брат по съдба. Абат Фариа е високообразован човек, знае няколко езика, интересува се от история, а на времето е осъждан заради монархическите си възгледи. Той се досеща кои са доносниците срещу Дантес и споделя това с него. Ученият духовник научава затворника на испански, английски, немски, говори му за история, математика и физика. Той прави това само за шест месеца.

Абат Фариа също има принос за развитието на романтичния герой. Духовникът превръща неграмотния доскоро човек в интелигентен, млад мъж, който да не се срамува от себе си. По този начин абатът му дава първото сигурно оръжие в ръцете към мечтаното отмъщение, а това е разумът. В тази част от повествованието откриваме, застъпена идеята от Просвещението, че разумът е висша сила, която води човека по правилния път. Разполагайки с това оръжие, романтичният герой ще съумее да се справи сам с нелеката задача, която си е поставил.

Едва ли Едмон Дантес би разсъждавал по този начин, ако не бе срещнал абат Фариа. Той му дава надеждата, че ще успее, но това е възможно само, ако намерят начин младият мъж да избяга от затвора. Двамата съставят план. С негова помощ Едмон ще преоткрие така мечтаната свобода. Говорейки за плана, трябва да се върнем в началото, когато затворниците се запознават. Абат Фариа попада в килията на Едмон, защото е допуснал грешка в него. Той от дълги години копае тунел, който да го отведе на свобода, но се озовава в килията на младия мъж. Старият човек решава да сподели с него своята идея за бягство от затвора. Двамата се залавят да копаят тунел, с който да се измъкнат от ужасното място, на което са попаднали. Те са водени от това желание, защото жаждата за свобода и спасението от затворничеството са водещи в борбата за оцеляване. Дантес прекарва четиринадесет години от живота си в замъка Иф, защото е обвинен несправедливо от хора, които му завиждат. За героя тунелът е последният му лъч надежда. Съдбата този път е в полза на Едмон. С все още неизпълнен докрай план абатът получава сериозни здравословни проблеми. На няколко пъти припада, но Дантес успява да го върне към живота. От лоялност към младия човек, пред когото е целият живот, абат Фариа му показва мястото, на което е скрито неговото съкровище. Старецът му дава половината от него, за да осъществи докрай целите си. Духовникът умира щастлив, защото е сбъднал мечтата на живота си: ”… господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща …”. В предсмъртните си мигове той му казва името на острова, където е скрито съкровището- Монте Кристо. Това място по- късно ще превърне затворника в богата и знаменита личност.

Смъртта на абат Фариа е един от най – тежките моменти в живота на Дантес. Той е научил най- ценното от своя духовен баща, а то е, че никой не е по – силен от борещия се и смел човек. Героят е сам. Трябва да продължи борбата, която вече е започнал. Единственият му изход е да заеме мястото в саваната на покойния вече абат. Това ще бъде ключът към така мечтаната от него свобода. След като е хвърлен в морето, героят се лута между живота и смъртта. Това е най- драматичната част от целия роман, защото изобразява неистовото желание да се бори за своя живот. Излязал на тридест и три години от затвора, героят няма време за губене, той трябва да продължи своя път, защото желанието за отмъщение го е довело до тук. Храбрият моряк няма да остави несправедливостта да тържествува и ще отмъсти за скръбта си : ” … светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже , на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество”. Припомняйки си своята цел, той става още по –силен. Бори се с несправедливостите на природата въпреки, че не е ял нищо от двадест и четири часа. В тези мигове мисълта за отмъщение е неговата храна.

Героят намира съкровището, скрито от абата, като това също му струва много усилия. Четиринадесет години по–късно се завръща в Париж като богат граф на име Монте Кристо. През цялото това време е воден от една единствена мисъл – ”той се запита какво ли е станало с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял”. Мисълта за любимата жена не го е напуснала, а това е доказателство, че любовта му е истинска. С богатството, което притежава би могъл да има всяка жена, която пожелае, но той иска да си върне тази, която е загубил. Най- голямата му болка е, че враговете му са успели да забогатеят, издигайки се в обществото, с изключение на Кадрус, който е банкрутирал. Мерседес е станала съпруга на Фернан и двамата имат син. Графът разбира, че животът тече за останалите дори и без него. Той използва факта , че не го познават, за да опознае техните слабости, защото по този начин отмъщението му ще бъде най – пълно. Никой от тях не се досеща кой е причинителят на сполетялото ги зло.

Разказът за отмъщението е дълъг, изпълнен с много действия и сюжетни ходове. Графът е разкрил всички техни тайни. Фернан е френският офицер, предал Али паша и Янинската крепост на турците срещу пари и благородническа титла. Той е разпознат от Хайде, дъщерята на Али паша, която е любимка на графа. Монте Кристо се оказва благосклонен дори с Албер, който остава без средства и с опозорено име. Той получава нещо много ценно, а това е романтичната мечта, която ще трябва да преследва.

На Данглар, граф дьо Морсер и кралският прокурор графът показва един друг свят, непознат за тях до този момент, а той е този на завинаги изгубеното щастие.

Докато граф Монте Кристо се превърне в романтичен герой, преминава през двадесегодишно страдание, като накрая разбира каква е цената на истинското щастие – това, за което си заслужава да се бориш. Някогашният моряк трябва да постави някакви граници на своето отмъщение, за да не страдат невинните. Със своите действия Едмон Дантес довежда Вилфор до лудост, Кадрус сам подготвя своята гибел, като го убива неговият съучастник, а Данглар загубва богатството си и любовта на единствената си дъщеря – Южени. Тя не се интересува от парите му, спечелини по нечестен начин, защото предпочита сама да си изкарва хляба. Графът отвлича Данглар, принуждавайки го да проси. Увлечен в отмъщението той наранява импулсивно невинни близки на виновните за неговото нещастие. Единствено майчината любов на Мерседес и смъртта на Едуард го трогват. Умират най- близките му същества. Той вече никога няма да бъде същият. Важното е, че Едмон Дантес е успял да победи непречупващото се желание за отмъщение на Монте Кристо. Героят знае, че дори и богатството не може да му върне щастието, което е изпитвал на деветнадесет години. Беден, но щастлив – това е равносметката му.

Единственото, което му е останало е да върви напред, забравяйки желанието си за мъст. Той открива щастието в лицето на бялата робиня Хайде. Още с облеклото си тя създава усещането за някаква далечна, странна и неземна красота: ”…палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрай корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета”. Графът я държи в златна клетка, като ограничава свободата на словото й, за да не провали плановете му. Тя всъщност не му е робиня. Той изпитва към нея най – нежни и искрени чувства. В душата му се заражда онази чиста и истинска любов, даваща му желание за живот.

В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. На всички той дава своя житейски урок, който се изразява чрез думите - ”чакай и са надявай”. В тях се крие така ценната истина за живота.

Романтичната представа за справедливост в романа “Граф Монте Кристо” е показана през погледа на главния герой. Въпреки трудностите Дантес успява да отмъсти за мъчителните години, прекарани в затвора. Справедливостта възтържествува и побеждава злото. В наши дни романът трябва да ни накара, да открием щастието дори и в най – дребните неща и никога да не се отчайваме, защото всеки може да чака, но почти никой да се надява. За да изпълниш мечтите си, трябва да преминеш през бури и ветрове, за да разбереш смисъла на думата щастие, както прави Едмон Дантес. Той го е осъзнал и е постигнал душевен мир. Със същия призив се обръща и към онези, които имат този проблем. Не трябва да забравяме, че ние сме тези, които имаме правото да подредим живота си по начин, който да ни харесва, преминавайки през трудностите на живота, но с мисълта за истинското щастие, което да ни държи живи.

SpEeDeMoN
02-08-2009, 16:23
Оле плз може ли да ми дадеш тези трите теми:
http://download.http://www.teenproblem.net/school/17842/prometeii+simvol+na+humanizma+borcheskoto+nachalo+ i+poriva+kym+svoboda+i+progres/?search=9072892&po=15
http://download.http://www.teenproblem.net/school/37177/prometeii++chovekolyubec+i+borec+sreshtu+tiraniyat a+i+nepravdata/?search=9072892&po=21
http://download.http://www.teenproblem.net/school/57748/prometeii+chovekolyubec+i+borec/?search=9072892&po=24

мн 10х :-)

ПРОМЕТЕЙ - СИМВОЛ НА ХУМАНИЗМА, БОРЧЕСКОТО НАЧАЛО И ПОРИВА КЪМ СВОБОДА И ПРОГРЕС

Авторът на античната трагедия „Прикованият Прометей” - Есхил, взема своя герой като готов, колективно изграден образ от митологията. Преди да добие стойността на образ-символ, Прометей изминава сложен път. До този момент Прометей е претърпял трансформация, чрез която се е превърнал в Прометей, дарител на огъня и от там - в Прометей - божество с човешки лик - господар на огъня. Есхил дава ново тълкуване на образа. Точно в неговата трагедия той започва да се превръща в символ, защото се противопоставя на друго божество, преследвайки определена цел. Гьоте добавя към образа идеята за бунтовната и творческата натура. По-късно, в епохата на романтизма, Прометей е бунтуващата се, освобождаващата се личност.
Като най-популярен античен образ днес, Прометей символизира грижата за съдбата на хората, саможертвата в името на тяхната свобода, стремежът за постигане на справедливост, поривът към прогрес и творческото начало у човека.
Сам помогнал на Зевс да отнеме властта от баща си Кронос, Прометей се противопоставя на неговото управление и желание да унищожи хората. Властен и жесток, Гръмовержецът се самозабравя:
Щом сяда на престола
бащин, почва той
да разпределя почетните
длъжности
сред боговете, да раздава
властите.
За бедния човешки род ни
думица не каза. Щял да го изтреби
целия,
за да изникне ново поколение.
От съюзник на Зевс, титанът се превръща в негов противник. В основата на конфликта е съдбата на човечеството. Прометей се възправя срещу неуважението на тирана към традициите, грубото потъпкване на добродетелите: „...Властва днес безбожно Зевс с новия свой закон. Той стъпка всичко, което бе свято”.
Негодуванието на Прометей към поведението на Зевс е продиктувано от обичта му към хората. Той живее с тяхната съдба, съчувства им и ги подкрепя. Застъпва се за техните права, защитава ги и намира своето наказание:
Аз само дръзнах. Аз избавих
смъртните.
...а така безмилостно разбит,
вися - за Зевс позорно зрелище.
В името на човешката свобода и на защитата на справедливостта хуманистът Прометей жертва живота си. Той знае, че унищожавайки хората, ще бъде нарушен световният ред. Хората са създадени от боговете, за да живеят щастливо. Несправедливо е да бъдат унищожени за това, че са такива, каквито са създадени. Състраданието на човеколюбеца към хората предизвиква гнева на боговете. Те го намразват и го обявяват за предател. Прометей знае всичко и това го откроява сред олимпийското поколение. Трогателна е готовността му за саможертва в името на оцеляването на човечеството. Той знае пътя за постигане на човешката свобода и го извървява. Дарява огъня на хората, както и много други блага:
Пак за тях,
за хората, измислих
най-великата
наука за числата, още
буквите -
Аз пръв запрегнах във ярем
добитъка и го. зажеглих, за да бъде в
тежките усилия помощник пръв на
смъртните...
Голяма е помощта на човеколюбеца за хората. За тях създава домовете, корабите, лекарствата, цифрите и буквите, занаятите, огъня. Всички тези добрини изброява сам във втория си голям монолог (442-471 и 476-506). Обичта и грижата ръководят живота и делата му. Именно те го насочват към проблемите и страданията на хората и подбуждат мисълта му да се съсредоточи върху откриването на помощници за тях. Много са Прометеевите открития. От него човекът се научава да строи, да лекува, да общува с боговете и да избягва злото, да облекчава труда си, като опитомява животни, да съхранява човешката мъдрост в букви и цифри. Тези умения правят човека свободен и независим от природните стихии. Прометей става носител на порива към прогрес. Сам разкриващ новото, той тласка хората към откривателство и усъвършенстване на живота.
Новият човек, повлиян от помощта на титана, се стреми към прогрес. Той носи нова духовност, защото неговото съзнание е променено. Учи се да цени и да обича себеподобния, да се стреми към доброто.
Интересен дар за хората е умението им да гадаят, да прозират съдбата:
Аз дадох много ясновидски
способи, открих им пръв кои
съновидения се сбъдват, изясних им
също тъмните гадания и смисъла на
срещите, показах им кои сред
кръвоноктите грабливи птици
предвещават щастие, кои сред тя х- неволя...
Това изкуство — гадателството, в античността е било на особена почит. Чрез него Прометей учи хората да избягват противопоставянето с боговете, да им отдават почит. Религиозните вярвания на гърците от бремето на Есхил и атинската демокрация все още високо почитат олимпийските богове и този дар е безусловно необходим. Чрез хуманистичното отношение към човека Есхил дава нова трактовка на мита. Обичта към хората тласка титана към саможертва в името на хората: „Аз знаех всичко предварително. Да, чуйте: исках, исках, и така сгреших!”
Саможертвата е осъзната. Но човеколюбецът не съжалява, не се оплаква. Неговите грешка и вина се състоят само в дързостта и смелостта му да защити справедливостта, противопоставяйки се на най-великия от боговете – Зевс.
Със своето дело Прометей се превръща в символ на хуманизма, на порива към свобода и прогрес, както и на борческото начало и подвига.
Хуманизмът му дава сила и го води в борбата за постигане на човешката независимост и свобода. Прометей се бори срещу тиранията и примирението с неправдата. Горда непреклонна личност, титанът отстоява своите принципи, защитава и избавя смъртните, затова те: „Не слязоха избити в преизподнята”.
Милостта и хуманизмът му не срешат отговор: „Бях милостив към хората - не срещнах милост...” Въпреки неблагодарността не се отрича и не страда за стореното добро. Чувството за собствено достойнство - резултат от съзнанието му за правотата на делото, обосновава неговото поведение. Героят разчита на себе си, на собствения си ум и сили: „Сам спасявай себе си. А аз ще нося дотогава мъките, додето Зевс смири гнева в сърцето си. ”
Надеждата, че доброто ще победи и ще повлияе на противника, както и вярата в правилността на делата му дават сили на човеколюбеца да издържи в страданието. Силната воля и непреклонният характер му помагат да отстои своята морална победа над тирана и властолюбеца Зевс.
Прометей негодува не само към несправедливостите и тиранията, но и към примирението и страхливостта. Не уважава, мрази и презира малодушните, приспособенците и лакеите. Ярко контрастират в своето поведение и разбиране за живота титанът-свободолюбец и хуманист и Океан - титан и прародител на боговете. На крилат кон долита Океан, за да склони Прометей да отстъпи и да се помири със Зевс. Смелата и непреклонна личност на човеколюбеца се противопоставя на малодушното примирение със злото:
Благодаря, навеки съм
признателен.
На всичко си готов. Ала не се
труди
за мене.
Стой си, в безопасност си.
Отказът от помощта на Океан, който се представя за приятел, е продиктуван от същността на предложението:
А ти кротувай тук и дръж
езика си. Какво, нима не знаеш ти,
премъдрият,
че скъпо струва всяка празна приказка?
Но, драги Прометее, не
разбираш ли,
че блага реч лекува разгневения?
Съветите на Океан свидетелстват за неговата неспособност да разбере трагичната красота в подвига на безумно смелия в името на хората:
Че ако страдам сам, не искам
бедствия да връхлетят главите и на
другите.
Готовността за саможертва и величавата гордост на бореца за свободата на хората е отразена и в диалога с Хермес — синът на Зевс, който идва да получи отговор на въпроса кой заплашва властта на баща му:
За твоята робия - запомни
добре - не бих отстъпил моите
страдания.
Прометей не скрива презрението си към „слугата на боговете”, както нарича Хермес. Дошъл да изисква отговор, да заплашва, синът на Зевс е пратеник на Всесилния, който изпълнява заповеди, без да изразява лично мнение. За него поведението на Прометей е необяснимо. В диалога между двамата герои се сблъскват висшите идеали и величието на подвига с низшите потребности и нищожното раболепие: „...Добре мисли и разсъди - не смятай, че упорството е по-добро от трезвото решение”.
Уместен и Красноречив е отговорът на Прометей на обвинението, отправено от Хермес, че е неразумен: „Да, иначе не бих приказвал с ратаи”.
Отстоявайки своите принципи, титанът противопоставя с изключително самообладание своята смелост, дързост и непреклонност на хамелеонството и подчинението на Хермес:
Накратко: мразя всички богове,
които за доброто — зло ми
върнаха.
Недей помисля нивга, че
треперейки от страх пред Зевс, ще стана аз жена
по дух и че ще моля него,
най-омразния, като жена с ръце напред
протегнати, да ми свали оковите!
Дързостта, решителността и безстрашието на Прометей са резултат от неговия оптимизъм, че доброто и истината ще победят, че Зевс „нивга не ще ме погуби”. Поривът към свобода, към прогрес, хуманизмът и увереността в тържеството на благото за хората превръщат Прометей в образ-символ.
Със своето победеше, идеи и цели, със своето красноречие и умение да защитава принципите си титанът се представя пред нас в цялото си величие и нравствена красота. Морален победител от двубоя със Зевс, Прометей остава в историята като символ на порива към свобода и прогрес; на хуманизма и на саможертвата в името на човешкото щастие.
Титанът е символ на творческото начало у човека, а „Прикованият Прометей” - драма на утвърждаването на творческия дух, на борбата му с неподдаващата се на подчинение природна стихия, завършила с триумф на човешкия ум.




От Есхиловата трилогия за титана Прометей до нас е достигнала само трагедията „Прикованият Прометей”. Тук той е представен като едих хуманист и борец срещу неправдата.

Делото на Прометей в трагедията на Есхил е движено от хуманни подбуди. Той е загрижен за хората и тази загриженост се изразява в цялата творба...

От Есхиловата трилогия за титана Прометей до нас е достигнала само трагедията „Прикованият Прометей”. Тук той е представен като едих хуманист и борец срещу неправдата.

Делото на Прометей в трагедията на Есхил е движено от хуманни подбуди. Той е загрижен за хората и тази загриженост се изразява в цялата творба. Главният герой е представен като защитник на един справедлив ред, защото се бори срещу тиранията на върховния древногръцки бог Зевс. Ясно си личи, че титанът Прометей е носител на един непоколебим характер и непоклатим дух. Той е готов да се пожертва в името на тази справедлива кауза – хората да не са диваци, а да бъдат цивилозовани същества с по-добър живот.

„Прикованият Прометей” е трагедия, в която се представя един конфликтмежду боговете заради хората. С разгръщане на случките, представени в творбата все по-ясно си личи силното човеколюбие на титана огненосец. Прометей откраднал и предал на клетите смъртни божествения огън. Надарени с него, хората придобили живота си, създали наука и изкуство. Прометей казва за себе си:

... Когато болен някой лягаше

Не знаеха (хората) ни цяр, ни здраво ядене,

ни питие, ни мазила. Топяха се

от липса на лекарства. И научих ги

Да смесват изцелителните цярове,

с които да отблъскват всичко болести...

В древността много често хората са умирали от различни болести. Те не са знаели как да се излекуват. И оказва се, че огънят не е единственото добро, което титанът е сторил на смъртните. Той им е дал живота – по-дългия и по-смислен живот. Прометей е дал на хората и много ясновидски способи. Така че той е хуманист, който скъпо заплаща за човеколюбието си, като по заповед на Зевс е прикован за една скала и ежедневно търпи неустоими болки.

Неприятел на Зевс намразен безкрай,

зарад своята обич към людския род...

Тук идва и естественият въпрос – защо мълниеносецът мрази смъртните? Отговорът е, че той решил да унищожи човешкия род, за да създаде нови, по-съвършени същества. И Прометей се противопоставя на желанията на всемогъия бог. Той спасява света от тиранските убеждения на олимпийския господар.

Огненосецът е един непоклатим герой. Търпи тези постоянни страдания, но дори и за миг не решава да се преклони пред Зевс, като му каже кой ще го свали от престола на Олимп. Прометей знае кой ще лиши мълниеносеца от могъществото му, и дори знае как ще стане това, Само щом каже всичко на Зевс ще се освободи от оковите. Но титанът има непоклатим дух. Като му каже кой ще дръзне да се противопостви, Прометей все едно ще признае грешката си и дори ще помоли за извинение. Но титанът е горд и иска да отмъсти подобаващо на Зевс за жестокостта му. Той е борец срещу несправедливостта с оптимистична вяра в бъдещето. И прометей търпи болката само заради хората. Той познава омразата на Зевс към смъртните. Знае, че като им дари огъня, ще си навлече неприятности с върховния бог на Олимп:

... Аз знаех всичко предварително.

Да, чуйте; исках, исках, и така сгреших!

Пострадах сам, помагайки на хората.

Тук още по-силно се изтъква човеколюбието му. Прометей страда заради хората сам и като че ли това му дава още сила...

А Зевс е представен като неблагодарен, защото е забравил помощта на титана. Мълниеносецът стимулира ласкателството и угодничеството. Именно затова той постоянно изпраща свои пратеници при прикования Прометей, които го молят да се предаде. Но огненосецът е категоричен... Иска дасе бори срещу неправдата и тиранията. Той се противопоставя на Зевс, който постоянно налага властта си като тиранин и не се съобразява с мнението на подчинените си. Прометей дори прави предсказание за съдбата на мъниеносеца:

...Макар, че Зевс е дързък и безмилостен,

ще се смири. Женитбата, замислена

от него, ще го свъргне от престола му,

ще го срази. И ще сбъдне бащино

проклятие, което Кронос някога

изрече, като падаше от трона си...

Жалко, че до нас не е достигнала последната част от трилогията, за да видим дали предсказанието се сбъдва. Но явно истинския победител в двубоя е Прометей, защото в яростта на Зевс личи безсилието да го пречупи.

В трагедията „Прикованиет Прометей” се внушава идеята, че тиранията е зло, че властта трябва да се съобразява с подчинените и че всеки, който желае справедливост, трябва докрай да отстоява позициите си. Главният герой Прометей е типичен човеколюбец и борец срещу тиранията и несправедливостта.





Трагедията, заедно с комедията са части от драмата – жанр от старогръцката литература.

Като „баща на трагедията” е известен Есхил, който създава повече от 90 пиеси, от които днес са запазени 7 изцяло, част от които е и „Прикованият прометей”.

Смята се че това е част от трилогия, съдържаща още „Прометей – огненосец” и „Освободеният Прометей”

„Прикованият Прометей” се явява кулминация в цялата трилогия, защото именно тук Прометей се изживява като образ – символ, спасител на човечеството, дал му материално и духовно благо.

Есхил използва за свой герой вече вече съществуващ такъв от гръцката митология, но тук той представя Прометей в друга светлина – не като Прометей – крадец на огъня и измамник, а като Прометей – човеколюбец.

Преди Есхил поетът Хезиод разработва темата за Прометей. В своята „Теогония” той излага една версия за конфликт между Зевс и Прометей. Прометей е шегобиец. Когато новите олимпийски богове и хората решават спора коя част от жертвеното животно да се отделя за боговете, Прометей подвежда Зевс и той избира по – лошата част – кости и мазнина, а оставя месото на хората. Като разбира измамата, Зевс отнема за наказание огъня на смъртните, а Прометей им го връща обратно. Разгневеният Зевс го приковава върху скалата на Планината Кавказ, а на хората изпраща кутията на Пандора, пълна със злини и пороци.

Без да променя мита, Есхил влага в него ново съдържание и смисъл. Неговият Прометей се противопоставя на Зевс от хуманни подбуди. Понася страдания в името на човечеството, воден от една идеална цел – да се установи по – справедлив живот в света. По този начин Прометей се превръща във възвишен герой, в образ – символ.

Като най – популарен античен образ днес Прометей символизира бунтарство и страдащо човеколюбие.

Преди да влезе в конфликт със Зевс, Прометей му помага да отнеме царската власт от баща си Кронос и да се изкачи на престола. Скоро след това е разочарован. Тиранът не оценява помощта и не зачита приятелството. При разпределението на новите длъжности между боговете Прометей е забравен и изместен от Хефест, а за човешкия род въобще не става дума. Него Зевс иска да изтреби, „за да изникне ново поколение” и да се прекъсне връзката с миналото. За деспота е по – добре никой да не си спомня доброто в управлението на неговия баща Кронос. Единстев проницателят Прометей се противопоставя на това решение, защото само той рабира, че по този начин ще бъде нарушен световният ред, в който няма нищо случайно. Хората са създадени от боовете, за да живейт щастливо. Несправедливо е да бъдат оставени в мрака на невежеството, а още по – несправедливо е да бъдат унищожени за това, че са такива, каквито са ги създали боговете. Прометей състрадава на „бедния човешки род”, но заради тази обич е намразен от боговете и обявен за предател. (В миналото ако се опълчиш срещу боговете, си обявяван за предател и изменник)

Избухва един невероятен конфликт между 2 божества – Зевс – върховният бог и Прометей – прорицател.

Прометей и Зевс защитават два различни идеала. Първият защитава човека и се опитва да му помогне да прогресира, докато вторият налага властта си и силата си и се стреми да унищожи човешкият род.

Прометей знае всичко предварително – знае какво ще се случи, ако вземе огъня и го даде на хората. Знае, че ще разгневи Зевс и ще си спечели наказание, но доброволно приема да изтърпи всичко. Трогателна е готовността на бога да се жертва в името на „еднодневките” и тази саможертва го извисява. Той е служител на висока нравствена цел: изправя се сам срещу всички и всичко, само за да докаже правотата си и несправедливостта на Зевс. Твърдо убеждение е изворът на духовната му сила : „да чуйте исках, исках и така сгреших.”

Трагична е обречеността на герой хуманист. Хорът на Океанидите му съчувства, но не одобрява постъпката му. Твърде голяма е неговата дързост – да се изправи срещу такъв величествен бог като Зевс. Твърде много опасности крие това, но въпреки всичко, Прометей не отстъпва.

Грешката на Прометей не е в това, че е помогнал на хората, а в това, че се противопоставя на Зевс. След молбата за помощ, отправена към Океанидите фигурата на прикованият титан се откроява все по – самотна но и по – величествена.

Появата на Океан и неговото предложение довежда до драматичен сблъсък между двамата титани. Той съветва Прометей да се примири и да бъде разумен, но Прометей не се вслушва в думите му. Той знае, че Океан прави това не от загриженост към него, а просто за да успокои съвестта си и да изпълни роднинския си дълг.

В диалога си с Океан Прометей не търси сачувствие, а напротив – отпраща го. Двамата герой силно контрастират. На робското покорство на единия се противопоставя несломимата воля на другия.

В своето произведение Есхил не акцентира на огъня, а на всички блага, които Прометей дарява на хората. Той им дава всички основни знания и изкуства, научава ги да се вглеждат в света около себе си, да усъвършенстват живота си. Основната черта, разкриваща героя тук е човечността.

Прометей помага на хората. Дава им всички тези знания, за да цивилизова хората. Той не се стреми към това, хората да забравят за съществуването на върховният бог – Зевс, а напротив – за да го почитат. Той учи хората да избягват конфликти с боговете. Учи ги да почитат боговете. Но неговото дело не е оценено правилно от Зевс.

Към края на трагедията Прометей дови моногол, в който заплашва Зевс – единствено той знае съдбата му. На Зевс му предстои да падне от трона, и само Прометей знае как това да не стане, но не иска да го каже. Той знае също, че предстои неговото освобождение от Хермес. Прометей притежава дарбата да предвижда бъдещето. Това е неговата сила. Тази сила е сходна със силата на природата. Именно заради това той не се страхува от новите наказания, които му предстот заради това, че не желае да спаси Зевс. Прометей търси справедливост. Държи на своето. Готов е в името на справедливостта и в името на правдата, на живота на хората да изтърпи по – жестоки наказания. Той не послушва и Хермес, който го кара да каже тайната си. Единственият човек, на когото я загатва е девойката, превърната в крава от Зевс. Те са сходни единствено по чувствата си – и двамата изпитват желание за мъст и отмъщение. И двамата се крепят със знанието си за бъдещето си.

Трагедията завършва с космическа катастрофа, която отприщва неизвергнати богове. С прометей доброволно тръгват Океанидите, не само съчувстващи, но и вече вярващи.

Пророчеството на Прометей загатва за разрешаване на конфликта му със Зевс. В частта „Прикованият Прометей” боговете враждуват, но навярно в третата част Прометей споделя тайната си и това води до разрешаване на конфликта, освобождаване на прометей и запазване на трона от Зевс.

Като представя усъвършенставането на боговете, Есхил визира прогресивното движение на човечеството и неговото важно място в света. Човекът се намира в средата на хаоса на Космоса. Боговете от ефира го създават, а после оставят живота му в мрак – смъртен, безпомошен и нейк, обречен на гибел. Спасява го огънят на Прометей и неговата саможертва.

Заради всички страдания и постъпки, които прави Прометей в името на своята възвишена цел, можем да определим образът му като символичен.