PDA

View Full Version : Търся няколко лиса :)



run_the_show
12-09-2008, 18:47
Цветарка , Зимни вечери , Юнуша , Потомка да не са много дълги 1-2 листа :)

Tedi4ka
12-09-2008, 22:00
Цветарка:

Централен „герой” в поезията на Смирненски е градът. Той не е просто декор на социалната сцена, сред който бавно и неуморимо се разгръща съдбата на неговите бедни обитатели. Градът е одухотворен и сякаш е живо действащо лице, видяно в неговата социална антиномичност. В „Цветарка” е показана панорамната картина на крайните градски квартали. Потресаващата картина на социалното дъно на големия град разкрива човешкото страдание на границата между живота и смъртта.
В стихотворението „Цветарка” социалните конфликти придобиват все по-голяма заостреност. Тя идва от появата на новите образи – човекът на труда и хищникът, който се възползва от техния труд. Героите от цикъла „Децата на града” неизбежно срещаме на улицата. Тя е образ-символ на несретното съществуване на хората от социалните низини. Още в първите стихове на „Цветарка” се срещаме с две главни действащи лица: „градът” , който трябва да играе роля на родител, и детето на града – малката цветарка. В началото тя още не се е появила, но вече присъства алюзията за нейната красота:
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- / като теменужен остров в лунносребърни води, / и над стръмния и гребен, сякаш болка безнадеждна, / се разтапят в тънката пара бледи есенни звезди.
Поетът не разкрива в детайли историята на момичето, а разкрива образа и в двийение – как ходи, как гледа и как говори. Погледът и е „смутен”, тя пристъпва и предлага цветята „плахо”, а усмивката и е „смирена”. Всичко това говори за нейната детска невинност и чистота, за нравствената и непорочност. Само с няколко щриха поетът нахвърля и физическия портрет на девойката – със споменаването на „рубинените уста” , „стройното тяло” и оприличаването и на „чуден цвят”:
С поглед смутен и влажен на прокудена русалка / между масите пристъпя и предлага плахо тя: / златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка / и усмивка смирена по рубинени уста.
Цветарката, обикаляща по софийските локали, е беззащитна спрямо човешката безскрупулност и цинизъм, заплашена от похотливите погледи на мъжете, плъзгащи се по тялото и като „черни пипала”. Когато малката цветарка минава между масите, обгърната от „погледи неприветливи” , одухотвореният оркестър „въздъхва” и „стихват плачущи акорди”. Топлотата и съчувствието на оркестъра е израз на топлотата и съчувствието на лирическия говорител, с които той обгръща прелестния образ на малката цветарка:
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди, / гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак, / понесат се нависоко волнокрили, смели, горди / и се спуснат бавно, плавно като мек приятен смях.
Образът на града, пресъздаден в началото и в края на стихотворението „Цветарка”, поема функцията на своеобразна художествена рамка. Градът, чието дете би трябвало да бъде героинята, не е истински нейн родител, а хищен похитител, „скрил в хищните си пазви хиляди души разбити” Ако в началния стих той „глъхне” заедно със заглъхването на ежедневната суетня в него, то във финала го виждаме да дебне „грамаден и задъхан”, като че ли е готов да скочи и да прибере в студената си пазва поредната разбита душа. Малката цветарка предчувства своята съдба:
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва / Светлокосата девойка с поглед смътен и нерад, / а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва / хиляди души разбити – дебне каменния град.
Човешката нищета и безправие закономерно раждат гневът на поета и неговото обвинение срещу несправедливо устроения свят: безкрайно щедър към едни и безкрайно суров към други. Този гняв неизбежно ще прерастне в бунт, при който децата на града ше тръгнат из улиците му в търсене на възмездие за своя погубен живот. Смирненски обогатява темата за града и човека с нови измерения и изводи, които предшстват и обосновават мечтата му по революцията – друга водеща тема в неговата поезия.

Tedi4ka
12-09-2008, 22:04
Зимни вечери:
ПОЕМА ЗА АДА НА НЕВИННИТЕ
За жанровата специфика на „Зимни вечери" в литера¬турната наука съществуват две определения — цикъл и по¬ема. И двете са еднакво убедително и задълбочено обосно¬вани. Всяка от седемте отделни части може да съществува самостоятелно като художествено завършена цялост. Това е достатъчно основание творбата да се определи като пое¬тичен цикъл. От друга страна — тематичното единство и присъствието на лирическия „аз" обединяват детайлите на мозайката в разказ за жестоката участ на бедните в града. Някъде в надтекстуалните сцепления на текста (след ця¬лостния прочит) се оформя единното смислово, емоцио¬нално и интонационно звучене на творбата и отделните й части се възприемат като фрагменти от завършена поема.
„Зимни вечери" на Смирненски по своему предчувства появата на Гео-Милевата експресионистична поема „Сеп¬тември". Справедливо е твърдението на критика, че: „Зим¬ни вечери" може да бъде прочетена и като поема-предзна-менование на трагични събития" (Сава Василев). Висо¬кият трагизъм на кървавия сблъсък през 1923 г. обуславя емоционално нажежения експресивен стих на Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и други предста¬вители на така наречената „Септемврийска поезия". В тех¬ните творби ще се отрази с нова сила и с нова естетическа нагласа същата тази поетика на фрагмента. Иначе казано, предчувствието за ужаса на кървавите септемврийски но¬щи се е превърнало в предчувствие и за посоките, по които ще поеме българската поезия.
Символният смисъл на студ и смърт е заложен още в заглавието „Зимни вечери". Зимата е онази „космическа вещи-ца-смърт", както се изразява големият руски културолог и естет Георги Гачев, когато самата величествена Природа умира, за да възкръсне през пролетта. А вечерта е краят на светлината и началото на дългата нощ-мрак — също сестра на смъртта. Съчетанието на тия два символа, толкова близ¬ки по смисъл, поставя началото на основните чувства в творбата — безнадеждност, отчаяние, студ, самота, тъга. Тия мрачни и тягостни настроения се превръщат в конкре¬тна и зрима представа още в първото двустишие:
"Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът;"
Думите надмогват своя делничен смисъл, за да внушат окончателно асоциацията за нещо зловещо и непре¬одолимо, за нещо пъклено, за царството на тъмата. Гроб-ница-пустота-вечер-мрак — все символи на отвъдното. Алитерацията на „р" в повечето от значещите думи усилва чувството за обреченост. Сякаш ръмженето на някакъв незнаен звяр ни посреща в преддверието на това царство на хаоса. А поетът, като Дантевия Вергилий, ще ни поведе през страшните кръгове на Ада, за да видим и ние през неговите очи мъките на градската беднота.
Великолепният звукопис продължава и във второто двустишие:
"тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят."
Пълната липса на „р" само подчертава скрития смисъл от засилената му употреба в началото. Вместо него сега читателят възприема едновременно и със съзнанието, и със слуха си тия призрачно отдалечаващи се стъпки: тъп-о, стъп-кш-те, о-тек-в-ат, тъ-ма-та, топ-ят. В мрака на този полуреален свят бавно изчезва звукът и движението замира. Като че ли сме попаднали в отвъдното — там, къ¬дето са бездните на Великото Нищо и на абсолютното Без¬мълвие...
Втората строфа доуточнява детайлите на пейзажа и усил¬ва усещането за присъствие на злото в призрачния мрак:
"Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи."
Глаголите не назовават действия, а състояния. Метафо¬рите и сравненията не се нуждаят от усилия, за да бъдат раз-гадани. Странна и злокобна е метаморфозата на сградите — нещо демонично има в погледа на техните „жълти стъкле¬ни очи ". Като притихнали чудовища те са навсякъде — живи и зловещо дебнещи. Бездушни и жестоки, защото тези сгра¬ди са обиталища за владетелите, за господарите на мрака.
Ледено студен е Адът. Смирненски е намерил силно въздействащ поетичен образ — „оскрежената топола". Тайнствено и нереално като привидение — „призрак ся¬каш", самотното дърво стърчи „в сивата мъгла". Вледене¬на, тополата вече не е онзи многозначен символ — „дърво¬то на живота". Тя би могла да присъства в текста и като символ на оплакването — нейните листа са толкова чувс¬твителни, че потрепват и при най-слабия повей. Но оскре-жена, тополата вече не може да оплаква страданията на невинните. Тук тя по-скоро символизира вечната замръз-налост на света — безжизненост и смъртен хлад излъчват нейните призрачнобели клони.
Появила се е и мъглата, „сивата мъгла" — вездесъща, плътна и безплътна едновременно. Пристъпва в своите вла¬дения, за да върне първоначалния хаос и докрай ще владее лирическото пространство на поемата. Като че ли този „во-довъздух", както я нарича Георги Гачев, постепенно се из¬пълва с някакво неясно още съдържание, чийто смисъл е много по-обхватен от известните ни символни значения.
Леден студ е сковал и „изопнатите жици", които доизг¬раждат иреалната картина, като „странни струни, посребре¬ни ". Зловещ е техният студен звън и сякаш се чува в звукови¬те съчетания на сонорните „р" и „н". В третата строфа Смир¬ненски е постигнал и изключително силно усещане за злото, използвайки поетиката на контраста. Ако разгледаме извън контекста двата средни за строфата стиха:
"посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,"
образите оставят усещането за нещо нежно, чисто, изящно и светло. Но в последния стих това усещане веднага рухва. Става очевидна измамната нежност на изяществото. Оказ¬ва се, че снегът като незнаен звяр от царството на злото ,хрупка с вопъл зъл и глух". Готов е сякаш и душите ни да изяде. А всъщност това „хрупкане" е толкова познат звук от стъпките ни по снега. Само че сега поетът го е наситил с друго съдържание. Внушеното от самото начало мрачно и тягостно чувство, достига своеобразен апогей. Повторе¬нията на „глъхнат"-„глух" и „зъл"-„зловещ" се допълват от неясния „вопъл" и за пореден път въвеждат странното предчувствие за зло, което дебне в безмълвието на мрака и студа.
Основното чувство — скръбта — придобива космичес¬ки измерения в картината от последната строфа на този встъпителен фрагмент. Като невидим фантастичен паяк мъглата вече е изплела „безплътните си мрежи" върху це¬лия призрачен свят и:
"мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп."
Няма хора, няма движение и звук няма. Всичко е за¬мръзнало от ледения дъх на преизподнята. Даже нежното нощно светило, възпято в народните ни песни като ясен месец, сега е „младата луна", която гасне, обсебена от вез¬десъщата „скръб". Тънкият „огнен сърп" търси своя „нез¬наен път" и няма надежда за изход.
Единствено мъглата — всевластна, тъмна и тежка — ос¬тава над света, за да угаси и последния лъч студена светли¬на. В римуването на „скръб" и „сърп" поетът не е преследвал само звуковата близост. Без да се споменава никъде в текста, някак неусетно в подсъзнанието на читателя се е наста¬нил оня известен символичен образ на смъртта — скелет с коса или със сърп.
Едва ли може да се намери в българската поезия толкова силно въздействаща картина, внушаваща идеята за царст¬вото на призрачните сенки — Ада. Той е студена и тъмна пустиня, в която страдат душите на невинните, защото този пъкъл е сътворен от бездушните властелини на земния свят.
* * *
Във втория поетичен фрагмент поетът открито заявява своето присъствие: „Вървя край смълчаните хижи". Лири¬ческият „аз" не е нещо, за което трябва да се досещаме. Това е самият поет. Можем дори да си го представим, ако знаем повече за него. Той е ясно ситуиран, т.е. можем „да видим" мястото, където се намира. Около него не са вече зловещи¬те сгради „с жълти стъклени очи", а „смълчаните хижи". Не е в центъра на големия град, а в бедняшките покрай¬нини. „Хиджи" тук не означава сгради в планината за подс¬лон на туристи. Думата има съвсем друг смисъл — бедни, схлупени като колиби къщурки. Всяка от тях е Дом, но си-ромашки жалък и тъжен.
И отново читателското ни съзнание върви подир поета:
"в море непрогледна мъгла и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла."
Вездесъща и потискаща, мъглата е погълнала света. Мрачно и тягостно настроение излъчва картината и няма изход от страшните бездни на „бедност и грижа". Те са „вечни" в несправедливия и грешен свят. В контраст с ярката светлина от ония „жълти стъклени очи" на ка¬менните сгради сега стъклата са мътни". И хижите гле¬дат, но не „зловещо", а с поглед през сълзи.
Художествените детайли продължават да изграждат представата ни за Ледения Ад:
"В стъклата с десница незрима под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя."
Изумителна е нежността и красотата на тия „сребристи цветя" по стъклата. Наистина са „неземни", защото кос¬мическият студ ги е изваял. Но техният истински смисъл е страшен: студът е властелин над бедната хижа и няма топ¬линка в Дома.
Пластичната изобразителност оставя у читателя усеща¬нето за видяна от него самия картина. Само за миг поетът е спрял, за да ни посочи „къщурка позната". Не е трудно „да видим" „в прозореца детска глава" и „да чуем" как:
"... грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова."
В самото обиталище на отчайващата бедност е надник¬нало нашето съзнание. Като в печална повест четем съд¬бата на един Дом. А тази съдба е еднаква за всички в „смълчаните хижи". Не само студът, но и Големият глад вилнее там, за да бъде изпитанието още по-непоносимо. А то — изпитанието — е от човешката подредба на живота и не свършва, защото човекът е безмилостен и жесток.
Не е трудно да прекрачим зад бариерата на прочетеното и да си представим деня на бащата — как отчаяно обикаля студения град и търси някаква работа. Каквато и да е ра¬бота, само за хляба да има... И не намира — „завърнал се вкъщи —безхлебен". Той, дето трябва да е опората на Дома и семейството, е потърсил изход в забравата от пиянство — „пиян пак". (Спомняте ли си Ботевия стих „пиян дано аз забравя"?) Внимателният читател непременно ще забеле¬жи кратката думичка „пак". Значи отново безхлебен и от¬ново пиян — той се върти, обезумял от мъка, в омагьоса¬ния кръг на нищетата и ругае:
"и своя живот непотребен, и своята мъка без край."
Като в зловеща сцена от абсурден театър на сенките ав¬торът отново спира вниманието ни върху характерен детайл от бедния декор: „завесата мръсна, продрана". И зад нея:
"едър мъглив силует размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет."
Какви ли са наистина тия странни помисли в обърканото му, смутено съзнание? Как ли трябва да се чувства човек, когато е разбрал, че животът му е лишен от смисъл? А мъ¬ката в невинните детски очи е многократно по-непоносима от собственото страдание. Срещу кого е размахал така бе¬зумно „ръцете в закана "? У себе си ли дири вината или се е досетил, че други са подредили така нещастната му съдба?
Сцена от живота на велики страдалци е последната строфа на този фрагмент:
"Децата пищят и се молят, а вънка, привела глава, сред своята скръб и неволя жена проридава едва."
Какво е станало с това свещено пространство — Дома? Защо не може вече да бъде убежище от неволите в живота? На кого се молят изплашени децата? На бащата — да сми¬ри неясния си, но страшен гняв и да бъде пак техният пок¬ровител? Или на Бога — да се смили над страданието им? Нали именно децата са символ на чистота и невинност. Не може и майката вече да бъде закрила и ласка. Безпомощ¬на, тя е извън Дома, съсипана от „своята скръб и неволя ". Даже нейното ридание е безсилно — „едва". То също ще потъне в тежката и вездесъща мъгла. Като живота й...
Рухнала е хармонията на родовия космос, така харак¬терна за българското семейство през Възраждането. Но след войните от първите десетилетия на XX в. са настъпи¬ли годините на Националната катастрофа. Неведоми за съзнанието на обикновения човечец зли стихии са разру¬шили порядъка. Останалото е непоносимо страдание...
Втората част на поемата завършва със стиха: „жена проридава едва". А третата започва със: „Сякаш плачът й дочули са". Звучи като логично продължение на основната тема — страданието и безизходицата. Както цялото лири¬ческо пространство е обсебено от всесилната мъгла, така и скръбта е проникнала във всички кътчета на тоя свят:
"сякаш са ехо в снега — звъннаха в сънната улица песни на скрита тъга."
Думата плач е в началото на първия стих, а думата тъга е последна в строфата. „Скрита" е тъгата в неочакваните песни и всичко напомня песенния плач на оплаквачките пред гроба на покойник. Даже цигулката после ще трепне
„разплакана".
В тази част на поемата господстват звуците. Няма го ве¬че потискащото безмълвие на бездните. Може би затова тук въобще не се споменава мъглата. Песни и звън на ковашки чукове преодоляват нейната тежка завеса. Двойните „н" в думите „звъннаха" и „сънната" са последвани от струпване на сонорните „р", „м", „л" и „н" във втората строфа:
"Трепна цигулка разплакана, сепна тя зимния сън, мигом след нея, нечакано, хукнаха звън подир звън."
Освен че е великолепен музикален звукопис, алитера-цията внушава и появата на искрица живот в това полу¬мъртво пространство: „сепна тя зимния сън". Неочаквано хукналите след песента на цигулката „звън подир звън" ся¬каш са сепнали и самия лирическия „аз":
"Пак ли са старите цигани? Пак ли по тъмно коват?"
Само споменаването на циганите вече предизвиква асоциацията за живот. Те са истинско въплъщение на жиз-нелюбието. Бедни скитници по цялата земя, те винаги пъ¬туват с песента и танца. И с толкова много деца... Жители на света, циганите са единственият народ, който не е вою¬вал, защото никога не е забивал знаме и никога не е каз¬вал: „Тази земя е наша!" И за свобода никога не са воюва¬ли, защото винаги са живеели свободни и независими от законите, по които е подреден животът на другите.
Сложен и многозначен символ се крие и в образа на ковачите — владетели на подземния огън, който може и скалата да превърне в огнена река. С него разтопяват сту¬дения и тежък метал, извлечен от самите недра на земята. Моделират го — и меч, и рало могат да изковат. Огънят в ковачницата е весел и страшен едновременно. Но той е и светлина. Заедно със звънките звуци в тази част на поема¬та играят искри и пламъци в ковашкото огнище. От печал¬ния мрак няма и следа. Той е извън тяхната „колиба сгуше¬на". Многообразно е поетическото присъствие на светли¬ната. В началото тя е само „пламък разкъсан и блед". Пос¬ле „пламва стомана елмазена" и „пръска тя златни иск¬ри". За да се стигне до оня невероятен танц на огъня и багрите в схлупената ковашка барака:
"Синкави, жълти и алени снопчета пламък трептят, в огнен отблясък запалени черни ковачи коват."
Изпълнен с песни, със звън на чукове и наковалня, с танц на светлините, третият фрагмент е едно надникване в най-скритите кътчета на човешката душа. Там, където са спотаени безсмъртните искрици надежда. Сякаш самата идея за огъня, който ще разкъса и прогони тежката мъгла на злото, е осветила тъмните лабиринти на душата. Страшна е непрогледната мъгла, но като искрици от ко¬вашко огнище проблясват и мигновенията на човешка ра¬дост. Само че бързо гаснат в мрака...
Нееднозначен и сложен е образът на черните ковачи.
Този символ понякога се свързва и с пъкления си смисъл. Освен това и поетът не е извел окончателно нашето съзна¬ние от представата за Ада. Достатъчни са знаците, които ни подсказват, че ковашката колиба сякаш е в подземното царство на влечугите. От нейната опушена стряха „спус¬кат се змийки от лед". Разтопената стомана, смазана от „тежките чукове", и тя като същинска змия: „вие се, съска, пълзи". Змийските звуци „с" и „з" са наситили цялата стро¬фа. Змийско е и движението — „пълзи".
Въпреки тези варианти за тълкуване на символния сми¬съл на ковачницата третият фрагмент на поемата оставя усещането За живот даже в невъзможните пространства на Ледения Ад.
Някак изведнъж свършва картината, изпълнена със светлини и пламъци. Поетът отново ни повежда из пъкъла на сивата мъгла, както Вергилий води Данте през кръго¬вете на Ада. Четвъртата част на поемата рязко контрасти¬ра с настроенията, чувствата и идеите, заложени в третия фрагмент:
"А навън мъглата гъста тегне, влачи своя плащ злокобно сив..."
Ненаситната паст на мъглата поглъща всичко. Даже острият писък на локомотива потъва в нейните бездни. Електрическият „наниз морно свети". Като истинско без¬плътно чудовище от царството на мрака мъглата присъст¬ва многолика и вездесъща. Тя е „гъста" и "тежка" или е в „плащ злокобно сив". Тя е „жълтопепелява" или е хаоса намръщен". Сякаш Смирненски търси нейния най-точен
смисъл.
Отново наоколо е страшното пространство на тъмата.
В него:
"Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак..."
И отново, като в абсурден театър на сенките, хората са безплътни. Те „гинат" или „бавно, бавно се разтапят" в мъртвото царство на мъглата. Небитието ли е ,^саоса на¬мръщен", че тъкмо в него „се разтапят те"? Скръбна двойка силуети са „слепия старик" и „с него натоварено дете". Наистина някак „задгробно" е тяхното присъствие. Идват и изчезват като привидения. Нищо конкретно не казва за тъжния им ден поетът, но читателят „знае" — съдбата им е да бъдат просяци по студените улици на мъг¬ливия град. Всеки може да си представи протегнатата ръка на старика и очите на детето. Самата Мъдрост и самата Невинност са печалните жертви на живота.
Познат ни е вече странният силует на слепия старик. С нещо той напомня героя от едно друго стихотворение на Смирненски — „Старият музикант", който:
"Все там до моста седи, тегли полекичка лъка..."
Над него бди все същата черна „старческа мъка". Пак е зимна вечер и сняг вали, и същата луна гледа с печален пог¬лед. И „зад гърба му пристъпя" пак онази със сърпа — Смъртта:
"кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка."
Още персонажи от „Зимни вечери" имат своите поети¬чески двойници в цикъла „Децата на града" или в други творби на Смирненски (за тях ще стане дума по-нататък). Този факт само потвърждава догадката, че поетът не може да се изтръгне от завладялата го дълбока скръб по жерт¬вите на социалната несправедливост.
Двойни са бездните на мрака за стареца. Слепотата е си¬ноним на тъмата, както старостта е синоним на печалната мъдрост. А наоколо е тъмата на зимната вечер и на мъгла¬та. Далече са от неговото съзнание привидните реалности на света. Но му е близка другата действителност — скритата за простосмъртните реалност на Божественото. В този смисъл слепотата е едновременно и наказание, и Божи дар. Затова техният най-естествен спътник е детето, защото е ангелски чиста и състрадателна неговата душа. Като симво¬ли, древни като света, минават двата силуета.
В общата тоналност на творбата двойката старец-дете е предизвикала най-тъжни чувства в душата на поета. Сър¬цето му не е издържало тежкия товар на мъката, та толко¬ва горестно възкликва:
“Братя мои, мои бедни братя — пленници на орис вечна, зла — ледно тегне и души мъглата — на живота сивата мъгла...”
Не са измислени картините и образите от тоя „задгро¬бен" свят. Истински са. Съвсем реални и конкретни. Виж¬дани и срещани са неведнъж в зимните вечери на Смир¬ненски. Не е измислено и обръщението: „Братя мои, мои бедни братя". Защото и самият Смирненски е „пленник"на същата, безкрайна във времето, „орис вечна, зла". И той е орисан да угасне рано в обятията на Жълтата гостенка.
Това е и кулминацията на творбата. Обръщението на по¬ета към нещастните жертви на несправедливия свят не е са¬мо емоционален изблик, а ясно заявена гражданска пози¬ция. Не е само съчувствие към невинните страдалци, а е и жажда за един друг, по-висш морал в устройството на света.
Най-сетне поетът е назовал мъглата — тя е „на живота сивата мъгла..." Глаголът „тегне", употребен в началото на тази част, придава по-зловеща плътност на мъглата. В края на фрагмента тя „ледно тегне и души". Само на пръв поглед е абсурдно да се каже, че „на живота сивата мъг¬ла..." всъщност убива, „души" самия живот. Тъкмо абсур¬дът най-категорично подчертава царството на хаоса над реда, царството на смъртта над живота...
А поетите са обречени все да се стремят към онзи не¬постижим Златен век на човечеството.
Началото на петия фрагмент напомня поетиката и об¬разността на третата част: „Тежък звън като в сън надалеч прозвъни". После: „като копия златни пламтят светли¬ни". Само че сега смисловата натовареност на звуците и багрите отвежда към най-страшния извор на скръб — смъртта. Светлините „се губят по белия сняг", сякаш уми¬рат в ледените му обятия и неусетно потъват в „уморения мрак". „Тежък" и тягостен е този звън отдалеч. „Полунощ ли е пак?" — се пита лирическият „аз". Часът на призраци¬те ли отмерва среднощната камбана или известява, че ня¬кой завинаги си е отишъл от земния свят?
Отново зимният студ е нарисувал ледените си цветя по стъклата — потънал е „прозореца в скреж". И от него „струят се без ред бледожълти петна". Читателят може би се е досетил, че тия „бледожълти петна" са печални знаци на смъртта. Те са отблясъци от скръбните пламъци на свещите. Видяното и чутото от лирическия „аз" е прет-ворено в покъртителна картина на страданието:
"и —разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ."
Тук не е нарисувана конкретна картина. Самата човеш¬ка мъка е пресътворена. Наистина звучи „зловещо" плачът на жената, колкото и тих да е той под жълтите светлини на свещите. Пестеливо се „процежда" този плач, защото още много сълзи ще бъдат изплакани. Потресената душа на поета сякаш е спряла стъписана в преддверието на ве¬ликата скръб. А някъде дълбоко в нас още звучи онзи го¬рестен вик, изтръгнал се като вопъл:
"Братя мои, мои бедни братя — пленници на орис вечна, зла..."
Все тая печална и зла орис, навсякъде и винаги, вечно...
В следващия фрагмент лирическият „аз" вече е прекра¬чил зад прага на бедния дом, за да „видим", за да съпрежи-веем и ние един конкретен миг от тая страшна участ. На¬право с най-трагичните детайли от обстановката започва предпоследната част на поемата:
"Сред стаята ковчег положен, в ковчега — моминско лице, и жълти скръстени ръце у дъсченото черно ложе."
Онова, което е било преди смъртта, читателят (по-ско-ро познавачът на поезията на Смирненски) вече го знае. Малката трагична поема „Жълтата гостенка" от цикъла „Децата на града" е вълнуващ разказ за съдбата на „безб¬ройните робини на жълтата царица — туберкулозата". Така е написал поетът в подзаглавието. Успял е в „Жъл¬тата гостенка" да пресътвори най-страшните мигове пре¬ди смъртта — „призрак властен и злокобен" — да вледени „челото в смъртен полъх". Поетът вече е предчувствал, че безпощадната Жълта гостенка ще навести и него.
Отлично познава Смирненски тъжните белези на идва¬щата смърт. Той вече знае за своята болест... Лицето в ков¬чега е ,уМОминско"— Жълтата гостенка не подбира жертви¬те си по възраст. И мъртвешки скръстените ръце са „жъл¬ти"— такъв е цветът на туберкулозната смърт. Ридаещата старица „сподавя кашлицата суха" — друг зловещ белег на тази болест на бедните. Взела е своето Жълтата гостенка, но не си е заминала, спотаила се е коварно в сухата гръд на старата жена.
Художествените детайли отново ни връщат в света на сенките. Като че ли не хора се движат в стаята, а приви¬дения:
"Неясно по стените голи — пробягват сенките завчас..."
Призрачен е този свят, където още витае духът на Жъл¬тата гостенка. Останало е единственото упование — вяра¬та в Бога:
пред мъничък иконостас детенце дрипаво се моли.
Шептят детските уста молитвено слово и се надяват, че свещената сила на иконите ще изпрати посланието на чис¬тата душа. Трогателна е сцената на детската молитва, но читателят е смутен от тежко предчувствие за съдбата на това дете. Потискащата бедност е негова „орис вечна, зла". Няколкото епитета, мимоходом споменати, подчертават сиромашията: стените са „голи", иконостасът — „мъни¬чък", детенцето — „дрипаво". И няма надежда за спасение от сянката на Жълтата гостенка, защото няма надежда за избавление от бедността.
Колко ли деца днес знаят, че една от основните причини за заболяване от туберкулоза е гладът? А именно той е съдба за бедните хорица.
Образът на зимните цветя по прозореца е емблемати-чен за студа в Дома. Смирненски го въвежда и в тази част на поемата, но в него вече е заложен обобщаващ смисъл:
"В прозореца свещите бледни целуват ледени цветя и в свойта кратка красота цветята се топят безследно..."
Символ на смъртта, „свещите бледни" с целувката си топят неръкотворните „ледени цветя ". Момичето в ковче¬га, детето пред иконостаса — те са красивите цветя на жи¬вота. Едното вече се е стопило „безследно", докоснато от жълтия пламък на болестта. Печална е тази „кратка кра¬сота" на живота им. Символният смисъл на истината за съдбата на бедните е намерил великолепен художествен израз в изящното поетическо иносказание.
След преживяното страдание от смъртта на момичето нищо повече не може да усили болката. Съкрушен от ви¬дяното, поетът и в последната част на поемата заявява сво¬ето присъствие:
"И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла..."
Уж всичко е същото, а някъде в интонацията като че ли се прокрадват нотките на умора и покруса. И мъглата вече не е „непрогледна", „гъста", „жълтопепелява" или „сива", а е „бледосиня". Може би е намек, че се зазорява, че свършва най-сетне зловещото царство на мрака. Може би... Но всич¬ко продължава като в омагьосан кръг, защото „вечната бед¬ност и грижа" все така „гледат през мътни стъкла".
Непоносимо тежък товар от страдания е понесъл пое¬тът.в душата си. Затова мотивът за безизходицата звучи така настойчиво. Не са се свършили бедите за бедните и онеправданите. За нови, „незнайни беди" напяват някакви „злорадствени песни". Безкрайно е тържествуващото зло в съдбата на тия „пленници на орис вечна, зла". От един ко¬рен са думите беда и беден и смисълът им е еднакво стра¬шен и потискащ. Можем ли да тълкуваме „двете звезди", появили се „над затвора" и проникнали зад тежката заве¬са на мъглата като надежда за края на мрака? Далече ня¬къде в студените бездни на Космоса са те, а тук животът е като в затвор. И по-жесток дори...
Мотивът за детето присъства в поемата в много вари¬анти. Ту се появява като силует на детска глава в прозоре¬ца на схлупената къщурка, ту е изплашено и умоляващо зад „завесата мръсна, продрана", ту молитвено е колени¬чило „пред мъничък иконостас", ту като сянка върви подир слепия старик. Понесло своя непосилен товар от скръб, детето е най-тъжната жертва на безмилостния живот.
В последната част на поемата „Зимни вечери" Смир-ненски сякаш отново ни показва бедните гаврошовци от стихотворението „Братчетата на Гаврош". За пореден път се връща поетът към любимите си герои от цикъла „Деца¬та на града". Само че те вече не са пред бляскавите витри¬ни на големия „разблуден град". Сега „вечната бедност и грижа" ги е изпратила другаде:
"А спрели за миг до фенеря, чувалчета снели от гръб, стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб."
Можем само да предполагаме какъв е товарът в чувал-четата им. Най-често в ония години децата са събирали по гарите или покрай релсите разпилени от вагоните въгли¬ща. Кой знае... По-страшен е другият товар — онази „скръб", която „дреме в очите им". Бедността ги е лишила от радостите на детството. А душите им са жадни за кра¬сотите на живота. Затова с такава „смътна почуда" техни¬те очи ловят снежинките, дето „край тях се въртят".
Не с ръцете си, а с погледа си само могат да уловят кристалната белота. И снежинките, и ледените цветя по стъклата са неземно творение. Нежна и чиста е тяхната красота. Толкова нежна, че мигновено се топи при докос¬ване. А попаднат ли в локвите, „стават на кал". Мотивът за мимолетната красота на живота е намерил най-точния си израз в тази великолепна метафора. Това всъщност е вариант на мотива за зловещата сянка на смъртта. Смъртта не е само Жълтата гостенка. Тя е и погубеното детство, и превърнатата в кал красота. Заедно с мотива за разпадналите се връзки в свещеното пространство на До¬ма се оформя представата за всечовешката болка и скръб.
И отново се явява сравнението с Дантевия Ад. В преиз-поднята на земния живот страдат като прокълнати невин¬ните бедни. Нека съпоставим — Данте описва в един от кръговете на Ада лакомниците, Смирненски разказва за бащата, „завърнал се вкъщи — безхлебен". В друг кръг са прахосниците и скъперниците, а в поемата отвсякъде ни „гледа" „вечната бедност и грижа". Еретиците и неверни¬ците се мъчат в Дантевия Ад, а в „Зимни вечери" „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли". Всичко в този земен пъкъл е объркано, защото насилниците, дето се мъчат в седмия кръг на Ада, тук, на земята, са господари.
Страшно е обаче, като си помисли човек, че болката е вечна, а страданието — безкрайно. Защото земният ни чо¬вешки свят е подреден грешно и несправедливо. Остава да се надяваме, че и жаждата ни за хармоничен живот е вечна и все някога ще подредим света по законите на Висшия морал. Не може да се примири човекът с несправедливост¬та. Всеобща е и мечтата ни за Златния век на човечество¬то. Сигурно с тази мечта и духът на Христо Смирненски е прекрачил отвъд.

Tedi4ka
12-09-2008, 22:05
Юноша:
Поетическата творба на Христо Смирненски “Юноша” има преднамерена и съвършена композиция. Тя започва със стихове-изповед, в която са оголени най-болезнените въпроси на човешкото съществуване:
“Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра”
финалът на творбата повтаря стиховете, за да даде отговор на един от въпросите:
“без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.”
Това е повторение-оразличаване, повторение което има за цел да открои промяна.Творбата се приема като изповед на едно съзнание, началните стихове поставят първите въпроси на битието, пред които човек се изправя и чието решение търси понякога напразно цял живот. В последните стихове на творбата лирическият герой на Смирненски е достигнал до своя отговор. Творбата е разположена между въпроса и намереният отговор. Между тях е промяната на едно съзнание, което иска да разбере света и себе си в него. Между въпроса и неговия отговор е пътят от наивната възторжена младост да социалната зрелост. Между тях е миналото на страданието и бъдещето на промяната.
Творбата следва движението на мисълта при сблъсъка и със социалната реалност. Затова тя непрекъснато се колебае между емоционално-експресивното начало и пластично-изобразителното въздействие. Тя изразява, но и рисува. Изповедност и картинност се срещат, за да постигнат лирическия драматизъм на острия сблъсък на едно съзнание със света. Изповедното начало се проявява в “аз” формата на стиха, в употребата на глаголи, които носят значението на узнаване, на прозрение. Мисълта на лирическия герой е извървяла пътя от социалната инфантилност до узнаването, до прозрението в битиен и социален план.
От своя страна пластичното начало на творбата се проявява в изобразителни картини и визуални фрагменти. Поезията на Смирненски е разточителна на цветове. Когато изобразява, той подбира думи, които носят в себе си багри и звуци. С тях рисува картини, изградени с романтичен замах, композирани на принципа на контраста. В “Юноша” противоречието между мечта и реалност става конструктивен похват. От една страна е възторжена наивност на младостта, родила във въображението на лирическия герой пластичните образи на очакването, жадуването. Срещу нея е реалността, превърната в картина на кошмарното. Желанието, мислено като въображаемо, е представено чрез отделни визуални детайли, изградени върху илюзията за светлина,лъчи, цветове: “друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”, “ябълков цвят”, “цветната майска зора”. Реалността, с която се сблъсква съзнанието на лирическия герой, се превръща в цялостна картина, нарисувана в тъмни тонове. Тази картина, в полумрака на която се чувстват стонове и плач, подобна на ада, е разгърната в три строфи. Тя започва със стиха:
“пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат”
и завършва:
“и човешкия Дух – обруган, окован
аз го зърнах под трънен венец”
Тръгва се от личната изповед, за да се стигне до романтичната идея за тоталното зло. Адът на човека е тук на земята, в реалното му съществуване. Смирненски рисува с пластично въздействащи детайли ужаса на този реален кошмар, но използва и стилистиката на романтичната представа, разбираща злото като световен демон:
“И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.”
Злото в тази картина е едновременно конкретно-реално и митологично-универсално. Смирненски непрекъснато се стреми творбата да е интимно-лична в изповедта си и универсална във внушенията си. За да постигне тази универсалност, той използва библейски и митологични образи и представи (“трънен венец”, “морета от кръв и сълзи”, “братята във робски керван”), както и сам създава образи-символи, в което е вложен обобщения смисъл на основните категории на човешкото битие. Тях поетът изписва с главна буква, превръщайки ги в символи на съществуването: “Живота”, “Златний телец”, “човешкия Дух”. Чрез тяхната обобщеност Смирненски създава картина на един свят, едновременно конкретна и универсална, реална и кошмарна, картина на свят, в който човека е унизен, обруган, окован.
Първите две строфи на творбата свързват илюзиите на младостта с миналото. В последните две строфи копнежът кум промяна е превърнат в мечта, устремена към бъдещето. Те създават картина на предстоящия социален взрив изцяло в модалността на жадуваното. Използвани са повелително наклонение (“Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!/ Загърмете, железни слова!) и желателни конструкции, звучащи като заклинание:
“нека пламне земята зад пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!”
Първите две строфи изразяват неосъществимостта на очакваното от лирическият герой. Те са изцяло в пространството на разочарованието.
последните две строфи са в измеренията на жадуваното сбъдване на промяната. Те са израз на копнежа по осъществяването на желанието. Първите две и последните две строфи са композиционно повторение с обърнат смисъл. Те са като обратен отпечатък една на друга: миналото и бъдещето, младостта и зрелостта, разочарованата надежда и надеждата за промяна. Между тях е настоящето – едновременно ужасяващо конкретно и разположено в несвършващото безвремие на вечното зло.
В тази отмерена, съвършена композиция емоционалният взрив на несъгласието на лирическият герой осъществява прехода между настоящето и копнежа за промяна. Стихът започва като обобщение (“И настръхнах от мрака на тази земя”), минава през характерните за лирическия стил на Смирненски три градирани глагола (“закопнях, запламтях и зова”), за да избухне в реторична, експресивно-динамична фраза: “Ах блеснете, пожари, сред ледна тъма! Загърмете, железни слова!” Апокалиптичната картина на промяната е видяна преди всичко като “рушене”. Това е поетическа представа, характерна както за лириката на Смирненски, така и за поетическия и контекст. В идеята за рушенето, за бунта, за взрива се изразяват естетическите принципи на някои авангардни поетически системи от 20-те години – бунт в социален и поетически план; рушене на стария свят и на остарелия поетически стил; взрив на обществото и взрив на познатата поетика.
Картината на рушенето-бунт Смирненски рисува чрез употребата на глаголи, които звучат (“загърмете”, “трещи”, “руши”), чрез думи, съдържащи значение на огън (“блеснете”, “пламнете”, “пожар”, “огън”), както и чрез илюзия със стихийността на природното бедствие – “ураган”. Всички те са сплетени в една динамична “огнено” – “гърмяща” картина с пределно експресивна сила:
“Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...”
В “Юноша” съзнанието на лирическия герой изминава пътя от наивната възторженост до разочарованието, от познанието за социалната несправедливост на света до желанието този свят да бъде разрушен в бунта на гнева.
В поезията на Смирненски тази творба има по-особено място. Смирненски и поетът на блестящата реторична фраза, на тържественото звучене на стиха, на празничното усещане за взривна промяна на света. Лириката на Смирненски повече показва и рисува, отколкото изразява. Тя пластично изобразява света в потискащите контрасти на социалната му несправедливост или в динамиката на променящ го взрив. Разтърсен от тътен, искрящ от пламъци, разлетял се във всички посоки, светът в поезията на Смирненски е видян в момент на социален трус. Това е мигът когато “старий свят” с вековната ми несправедливост умира и в руйните се ражда надеждата за нов живот. “Юноша” е една от малкото стихотворения, в които се самоизразява човешкото съзнание и акцентът се пренася от външната към вътрешната реалност. Смирненски се интересува от промените в индивидуалното съзнание, от преходите които изминава човешката мисъл при сблъсъка си със социалната действителност , от основанията на личността да стигне до идеята за бунта. Революцията е видяна като революция на съзнанието, в нейния интимен човешки смисъл.
В “Юноша” Смирненски спира вниманието си върху отделната личност, върху индивидуалното човешко съзнание. Това придава на творбата интимност и съкровеност. Заглавието “Юноша” дава определен ключ за разбирането и, кара ни да я четем като изповед на младостта за пътя, който изминава човешкото съзнание до социалната си зрелост.
Стихотворението на Смирненски е интимно-съкровено, но и преодоляващо интимността, разтварящо я в измеренията на универсалното. В него има смислов пласт, които извежда проблема за драматичния сблъсък на човешкото съзнание с действителността от тясното му частно звучене, разширява го до всеобщия му, универсален смисъл. Прави от него не отделен въпрос на отделното човешко съществуване, а проблем на съществуващото изобщо.
“Юноша” е драматична изповед на едно съзнание, на едно поколение, на младостта изобщо за срещата и с живота и света. Творбата носи драмата на съществуването, но и надеждата за друг живот. Тя е разпъната между разочарованието и очакването, между усещането за безсмислено живеене и намерения смисъл на битието.

Tedi4ka
12-09-2008, 22:06
“ Потомка “ от Елисавета Багряна

Творбата на Елисавета Багряна “ Потомка “ е неслучайно едно от най – значимите произведения на поетесата.Чрез стихотворението тя разкрива силата на потомството , силата на родовите дух и кръв и ни призовава да опознаем своята идентичност по – добре , за да осмислим живота си.Творбата е изповед пред рода и неговите ценности.Заглавието на творбата “ Потомка “ поставя един от основните проблеми – потомството и наследяването на родовите белези и устойчиви черти.То ни насочва директно към проблематиката на текста.Чрез него наследницата на тези родови черти / потомката / се връща към важен мотив в битието – опознаване на рода , прадедите , техните черти и нрави . По този начин главната героиня осъзнава произхода си , осмисля живота си.
Първите два куплета са изградени върху антитезата.Чрез отрицателните местоимения “няма “ , “ ни “ и глаголът Не знам “ , лирическата героиня отрича съхранението на родовата памет.Тя не е запазила в себе си никакви завети – миналото не е оставило белег върху нея.Това отричане обаче , е смислово много важно.Във втората част категоричното “ не знам “ бива заменено с не по-малко категоричното “ но усещам “.По този начин лирическата героиня ни показва , че тя познава историята на рода си по друг начин.
Чрез гневното събуждане нощем е въведен мотивът за бунта – неспокойната кръв пробужда човек от неговите навици и го праща в друго измерение – измерение , пълно с изпитания , водещо го “ към греха ни пръв “ .Съхранен е споменът за непокорството .Непокорството пред суровите повели на рода също е запазено в паметта на лирическата героиня : “Може би прабаба тъмноока , в свилени шалвари и тюрбан е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен , светъл хан”.Тук се усеща силата на непокорната кръв , преминала през вековете , съхранена от поколенията.Прабабата е нарушила една от най- важните повели , един от най – значимите закони – избягала е и е последвала сърцето си , а не наложените от рода повели.По този начин поетесата маркира две от най – устойчивите наследствени черти – непокорството и бунта.
Конският тропот и вятърът ни въвеждат в друг свят – свят на свободата , свят на желанията на всеки човек.Изразителните глаголи “кънтял” и “изравнил” подсилват мотива за свободата на душата.”Крайдунавските равнини “ са своеобразно пространство на “безкрайната” шир ,символ на земя без граници ,земя на свободната личност..В миналото Дунавската равнина е едно от най – значимите пространства за България.Там са били двете ни най – велики столици – Плиска и Преслав.Исторически погледнато, това пространство , тази шир ,са едни от най-богатите места на исторически факти , станали символи на свободата.Ето защо в творбата са въведени “ крайдунавските равнини “ като символ на човешкият душевен мир , на непокорството на човек , на скъсването на “ тежките окови 4 на рода.
Спасените “ двама от кинжала “ са всъщност избягалите мъж и жена , по – точно момък и девойка ,самият кинжал е родовото пространство , там , където хората са “оковани” , за да “ служат “ на рода.Но тези “ двамата” са решили да преминат през редица изпитания , за да постигнат това , което искат – да бъдат заедно.Тук също така е и въведен мотивът за любовта.А именно тя кара двама души да “ напуснат “рода и да се отправят в нова по-съвършена посока.
Чрез мотива за бунта става по – ясна и функцията на греха.Грехът е нарушаване на някаква забрана.Най – често грехът е престъпване на Божиите заповеди.Така става ясно , че двамата влюбени биха се изправили дори пред Бога , но с една цел – да бъдат едно цяло завинаги.
В следващите строфи главната героиня се сравнява с тази своя прабаба чрез неясното “ затова аз може би обичам”.Чрез това сравнение тя иска да постигне същата свобода като предшественицата си .Така тя се възхищава на смелата постъпка от страна на прабаба й.Тук се чувства още по – силно и свободолюбивия човешки дух : “ ...необхватните с око поля , конски бяг под плясъка на бича , волен глас , по вятъра разлян “ . Чрез “ волния глас “ се маркира директно това свободолюбие.А епитетът волен означава напълно свободен , безграничен , а силно изразителното съществително “ глас “ е символ на човешкото непокорство на най – висшата точка от духа.По този начин словосъчетанието удвоява силата на свободата на човек.
В последния куплет се чувства най – силно изповедалният тон на лирическата героиня.тя допуска фактите , че е “ грешна “ , “ коварна” , че “сред път ще се сломи” чрез несигурното “ може би “ , с което загатва за своята нравствена наследственост , но тя подчертава , че е “ само щерка “ , т.е. , че е обикновена потомка на своя род.Лирическата героиня се кълне във вярност към рода , към родината с категоричното “ твоя вярна “.
От последния ред на стихотворението блика любов , патриотизъм към отечеството : “ моя кръвна майчице земя “.Използваното от лирическата героиня притежателно местоимение загатва за огромния заряд на любов , който тя е готова да даде , да излее.
Стихотворението “ Потомка “е своеобразно връщане към миналото на рода , към неговите история и произход.То е изповед към прадедите , към най – ценното за един човек – идентичността му.