PDA

View Full Version : Ей, помагайте за класно по БЕЛ, моляяя!!! :)



nightbabyy
12-09-2008, 19:41
имам класна работа в петък и търся материали по темите:
1.Човекът между хаоса и реда в "Хамлет"
2.Тартюф-класическия герой на Молиер
3.Победата над злото-реалност или илюзия ("Тартюф")
4.Трагичното и комичното в образа на Дон Кихот
5.Метаморфозата на оръженосеца в рицар
... ще съм ви много благодарна ако метнете в темата някое материалче или линк .. :)

Редактирано от ProstoAz
1 точка от правилника!

Tedi4ka
12-09-2008, 21:29
По втората:
Образът на Тартюф според едноименната
комедия на Молиер


Освен с интересния,завладяващ сюжет,оригинална композиция и остроумен диалог,комедията “Тартюф” впечатлява и с изградените характери.До голяма степен това са образи-типове,но големият талант на Молиер не е могъл да се ограничи само в типа и е създал ярки,колоритни,пълнокръвни индивидуалности.
Още с вдигането на завесата,зрителят вижда своеобразна колективна снимка.От нея постепенно се открояват отделните лица. Всеки герой преследва строго определена задача в развитието на конфликта.Тартюф,Дорина, Елмира,Оргон, Дамис,Клеант,Валер,Мариана – това са хора от плът и кръв,те живеят на сцената – всеки със своите характерни особености,които същевременно са част от един съзвучен хор.Сред тях се откроява образът на Тартюф.Още преди появата му,той е вече завършен като портрет.Публиката знае всичко за него.В образа на Тартюф,Молиер влага характерните белези на типа – лицемер,чието изображение и изобличение е основна авторова задача. Тартюф стои и в центъра на конфликта,неговото поведение е двигател на действието.Още името на героя ни насочва към измамническата му същност.До самия край на комедията той не сваля маската си на лицемер.
В първо и второ действие героят не се появява на сцената,но той е блестящо охарактеризиран от останалите действащи лица.Молиер,чрез Дорина,Елмира и останалите,ръководещи се от принципа на разума,успява да разкрие истинското лице на двуличника Тартюф.Когато в трето действие,втора сцена се появява Тартюф,той вече предварително е грабнал нашето внимание и с репликите и постъпките си,и така живо и релефно завършва замислената от автора фигура,че се откроява от останалите персонажи.Госпожа Пернел и Оргон през тъмните очила на религиозния догматизъм виждат у Тартюф само привидните му качества на християнски моралист : смирен,изпълнен с любов към ближния,безкористен и целомъдрен.Но зрителят не възприема направената от тях характеристика,защото тя е продиктувана от чувството,което според естетиката на класицизма води до грешки в поведението на човека.Тартюф много умело успява да излъже Оргон, прикривайки истинската си природа зад мнимата набожност.Във всички епизоди на комедията той носи невидима маска.У Тартюф е наблюдава явното разминаване между думи и дела.Той непрекъснато зове небето и говори за благочестие,а не се отказва от житейските съблазни.Както казва Дорина,”той лапа за шестима”,изяжда “две пилета на шиш и половина бут”,”с литър вино сам закусва сутринта”. Контрастът между проповедите му за отказване от земните радости и настойчивото търсене на наслади е също една от характерните черти на този образ.Но не лакомията е най-страшният порок на Молиеровия герой.Той пренебрегва законите на гостоприемството и си позволява да живее като паразит в дома на Оргон и похотливо ухажва съпругата на своя покровител,за когото казва: “аз този харен мъж го водя за носа”.В сцените с Елмира,той си поставя друга маска – на искрено влюбения,който не може да скрие своето дълбоко чувство. Дори когато е разобличен от Дамис не проявява никакво чувство за срам и вина.Неговото оръжие е фалшивата поза на смирение и разкаяние,представя се едва ли не,за невинно оскърбена жертва.
У Тартюф липсва всичко човешко,истинският Тартюф е алчен,жесток и коварен. Аморалната му природа е толкова силна,че той не се спира пред никакви нравствени прегради.Чрез лицемерната си набожност принуждава Оргон да му препише имота си,научава и компрометираща за своя благодетел тайна,която после безсрамно използва срещу него.Голямото му нахалство не му пречи да приеме предложението на домакина си да му стане зет,въпреки нежеланието и отвращението на Мариана.
Подлостта и цинизмът на героя достигат своята кулминация в сцената между него,Елмира и скрития Оргон.В обясненията между Тартюф и Елмира авторът е обрисувал цялостно и майсторски образа на лицемера и е разкрил душата му до дъно.За да постигне целите си Тартюф обосновава постъпките си на най-възвишени принципи.Това,което за другите е греховно,за него не е и го оправдава с волята божия.Тартюф открито и нагло заявява на Елмира,че познава добре изкуството “що света приспива”.
Осъжда ни света на туй
що стане знайно.
и ний не вършим грях
кога грешиме тайно.
Тартюф намира оправдание за всяка своя постъпка и това е съвсем естествено за човек,усвоил извъртливата логика на йезуит.И когато двуличието,лицемерната преструвка(“как вярвате ли вий?”)не помагат,идва заплахата,откритата бруталност:
Ще си вървя не аз
ще си вървите вие!
Това е мой имот…
Добре ще ви платя!
В последните епизоди мнимият благочестивец се явява с офицер от кралската гвардия,за да изгони Оргон и семейството му от дома.Явно е,че,съображения като дълг,благодарност,чест,не превождат съвестта на Тартюф.Важно е на всяка цена да постигне целта си.Той не успява,но победата над него е нелогична.Тя е по-скоро резултат от благоразположението на Молиер към Краля-слънце.
Майсторството в изграждането на този образ,осигурява дългия живот на пиесата,но наред с това обогатява европейските езици с едно нарицателно: ”тартюф” и “тартюфщина” – синоними на лицемер и лицемерие.През цялото време на драматургичното действие,авторът недвусмислено внушава на зрителя,че лицемерът е трудно победим и вечен.

Tedi4ka
12-09-2008, 21:31
По първата /виж дали това ще ти помогне/
"Хамлет"



"Хамлет" е най-известната творба на Шекспир,въвеждаща поредицата от негови трагедии, изразяващи песимизма от настъпилия ренесансов упадък, като "Макбет","Отело","Крал Лир" и други. Главният герой се явява символ на сблъсъка между идеалите на две епохи, част от последиците на който се разглеждат в произведението.
Хамлет,образован млад човек,завърнал се в родната Дания,се изправя пред суровата средновековна действителност.Убийството на баща му,причинено от неговия чичо,е основната причина за промяната в светогледа на героя. Той разбира,че светлите идеали,който е придобил, са несъвместими с тогавашните порядки и на практика неосъществими.
Главният виновник за създалия се конфликт в двореца,блатоубиецът Клавдий,е човекът,който Хамлет искрено започва да ненавижда. Користта,подлостта и лицемерието са душевни проявления, които той не може да приеме и неговата задача и основна цел стават отмъщението. Но героят не желае просто да изпълни синовния си дълг. Освен,че е обичал своя баща,като човек с недостатъци,но и ценности,той цели главно постигането на възмездие за участта му.
Но Клавдий не е единственият,внесъл смут в илюзорния свят на принца. Разочарование той търпи и от низостта на близките си,което го кара да преосмисли вижданията си. "Човекът!Какво великолепно творение е той!Колко благороден е с разума си..."-героят назовава всички онези добродетели, които доскоро е съзирал в същността на хората,но допълва "...той не ме радва...И жените също,колкото и да се усмихвате"-вече е наясно с действителността,характер зираща се с деградацията на нравите.
Хамлет е нерешителен в своята битка. Неговият меланхоличен темперамент и крехката му чувствителност го карат да изживява тежко несгодите. Но въпреки това винаги премисля действията си,за да се убеди в правотата им. Това е и причината да отложи убийството на чичо си. В тогавашните времена е било прието,че по време на молитва на смъртника му биват опрощавани греховете и в такъв случай отмъщението не би могло да се осъществи. В тази "трагедия на колебанието и съмнението"(цитатът е от Гьоте) героят има важно предназначение-да възвърне равновесието в разклатения житейски мост към извисяване и възраждане.
Майката на Хамлет,Гертруда,се жени така скоро след смъртта на баща му,че успява да си навлече гнева му и дълбоката му скръб. От друга страна,любимата му,Офелия, не успява да прозре "разумната" му лудост( Полоний,бащата на офелия казва,че в лудостта на Хамлет има много разум-б.р) и да разбере истинските му намерения. Огорчен от жените в живота си ,Хамлет възкликва: "О,слабост,твойто име е жена" В същото време, Офелия,както баща си и брат си, е пионка в ръцете на Клавдий. Тяхното сляпо поданичество ги превръща в изкупителни жертви в тази игра между доброто и злото. Случайната смърт на Полоний довежда Офелия до лудост,а по късно и до смъртта. Лаерт,който макар и второстепенен герой,става основен участник в развръзката, също търси справедливост,но лесно бива подведен. За него Хамлет казва:"Каквото и да прави Херкулес-котакът е котак,а песът-пес".Той съзнава,че Лаерт е слаба натура и ще бъде погубен от наивността с.
В края на творбата все пак се постига възмездие.Клавдий получава заслужената смърт,а Гертруда сама изпива чашата на наказанието. Хамлет умира,но не с това приключва неговата борба:"Хорацио,правдиво разкажи за моята съдба на тез,които поискат да я знаят"Истината ще съществува и занапред чрез верния приятел на принца. "Останалото е мълчание". Въпреки многото изкупителни жертви е въздадена справедливост.
Чрез "Хамлет" Шекспир умело внушава изразената чрез неговия собствен поглед реалност. Сблъсъкът между хуманизма и горчивите средновековни ценности става основна идея на неговата творба, чийто символ е Хамлет.

Tedi4ka
12-09-2008, 21:35
По четвъртата:
Трагичното и комичното в образа на Дон Кихот
ЛИС

Романът "Дон Кихот" е новаторски за Испания по времето на написването му. Авторът, Сервантес, описва странстванията на рицаря Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса. Дон Кихот е борец за добро и справедливо общество, за свят без неправди и потисничество. Сервантес си е поставил за цел да осмее разпространениете в Испания рицарски романи, които разпалват въображението на хората и ги подтикват към приключения. Той излага на присмех рицарските илюзии. Авторът разкрива испанската действителност през XVI век, вниквайки дълбоко в живота на хората и виждайки, че лустрото - бляскаво и прекрасно, всъщност е обвивка на вътрешна немощ.
Образът на главния герой - Дон Кихот - е колкото трагичен, толкова и комичен. Комизмът му се съдържа в това, че той се стреми да поправи света с остарели средства и често пъти изпада в смешни положения - искайки да направи добро, той сторва зло. Всико е предизвикано от това, че Дон Кихот е герой на своя собствена прекрасна приказка, несъвместима с действителността. Външният му вид е комичен, но той буди у нас и трагични чувства, защото е жалък в рицарските си доспехи, яхнал добрия стар Росинант. Трагизмът му се състои още в постоянните му неуспехи и грешки.
Трагикомедията на Дон Кихот започва още от момента, когато, след прочитането на огромно количество рицарски романи, героят си въобразява, че е странстващ рицар и решава да тръгне да търси приключения. Колко е комичен Дон Кихот в овехтелите си рицарски доспехи, стар и мършав, възседнал кльощавия Росинант! Но и колко трагично изглежда това жалко подобие на рицар, въобразяващо си, че може да оправи света1
С трагикомичното в образа на Дон Кихот се сблъскване и в хана, който той в умопомрачението си взима за замък, където желае и бива посвтен в рицарство. Комично е как героят бди над оръжиято си, сериозен и твърд като скала, още по-смешно е посвещението му ханджията - благородник и двете леки жени - благороднички. Молитвеник е ханджийският тефтер, а молитвата - няколко измърморени под носа на ханджията думи. Финал на посвещението е ударът по врата и препасването на сабята. Възвишено е как Дон Кихот с цялата си душа вярва в рицарските идеали и се стреми с цената на всичко да се бори срещу злото. Той доказва, че живее в един по-добър, измислен свят, наивен, нонаивно прекрасен. Трагичното се състои в това, че героят остава неразбран.
След рицарското посвещение първата "победа" е над грубия господар, биящ своето ратайче. Комизмът е скрит в това, че Дон Кихот си мисли, че ще успее да спаси момчето, говорейки на господаря му да го пусне и на всичкото отгоре да му плати. Смешно е да си мисли, че след като е накарал господаря да се закълне, той ще изпълни дадената клетва. Трагизмът се крие в това, че поради намесата си идалгото докарва нови, още по големи беди на малкия Андрес.
Борбата на Дон Кихот с вятърните мелници е епизод, в който се разкриват положителните качества на героя, но същевременно той изпада в една твърде смешна ситуация. Дон Кихот излиза на бой с безобидните мелници, които за него са огромни великани - зло за човечеството. Комичен е моментът, комичен е и героят, препускащ към завъртелите се бясно крила на мелниците. Ни колко е тъжно, че качествата, скрити в същността му, като смелост, безстрашие и твърдост, са показани толкова не на място.
Още веднъж рицарят показва тези си качества, когато среща стадо овце, които за него са безброй врагове. Комично е, че му се привижда войска, когато срещу него блеят безпомощни и глупави животни. Трагично е, че не може да устои на порива си да се бори срещу злото. Въпреки че резултатът е два-три избити зъба и няколко леки натъртвания, Дон Кихот все още вярва, че се е борил срещу зловеща неправда.
Сервантес разкрива свободолюбивия дух на на героя си в срещата му с каторжниците. Дон Кихот е комичен, искайки да освободи престъпниците и да им помогне по този начин. Горчив смях предизвиква разговорът му с осъдените на принудителен робски труд, защото той твърде лековерно приема думите им. Именно в наивността се крие комичното, но и трагичното у героя - веднъж взел насериозно проблемите на затворниците, той се чувства задължен да помогне. Тук Сервантес разкрива своя идеал за равенство между хората, за правото на всеки да живее свободно и показва дълбоко хуманните си убеждения.
Но преди това Дон Кихот говори за своите идеи пред група козари. Колко е смешен той, седнал на земята с пълна уста, и говорещ за наука пред тези прости хора! И колко е трагично, че прекрасните му идеи не могат да покълнат там, където ги е посял!
В двореца на херцога Дон Кихот отново е под прицела на присмехулниците, защото околните го смятат за умопомрачен и измислят за рицаря всякакви приключения. И въпреки че комичното у героя отново взима връх, неговото, будещо смях, отношение към заобикалящия го свят, като че ли подтиква и към състрадание, защото, реално погледнато, Дон Кихот е един мъдрец, който притежава огромен запас от воля, вяра и надежда, че някога, някъде доброто ще вземе надмощие над злото. Всички негови подвизи, защото приключенията му наистина са такива, са прекрасни приказки, разкриващи чистотата на неговата душа.
На смърния одър от храбрия и безумен Дон Кихот е останал само бедният и мъдър идалго - дон Алонсо Кихана. Невероятно трагично е, че качества като неговите са похабени в безсмислени битки и борби. Нима толкова често се срещат толкова чисти духом, че съдбата така пропилява техните възможности? Тези и още много въпроси си задаваме, мислейки за Дон Кихот и за неговите приключения, но мъдрецът-рицар го няма, за да отговори на тях...
Дон Кихот е еднин трагичен и комичен герой, у когото тези две естетически категории често трудно се разграничават. Сервантес - създател и до някъде прототип на героя - постига поставената цел, а именно да създаде пародия на рицарски роман. Същевременно той ни кара да си задаваме множество въпроси - вечни и значими. Авторът, романът и героят се обезсмъртяват взаимно и продъжават да вълнуват поколения читатели.

Tedi4ka
12-09-2008, 21:36
И пак по четвъртата:
Трагичното и комичното в образа на Дон Кихот

В романа “Дон Кихот” Мигел де Сервантес разказва и описва “великите подвизи’ на героя си, Алонсо Кехана. Дон Кехана е петдесет годишен старец, със завидно здраве и силна страст към четенето на рицарски романи. Но тази негова страст се превръща в лудост. Той се самопровъзгласява за рицар и се нарича Рицарят на печалния образ.
С един замах Сервантес разобличава абсолютната несвързаност на романа с действителността. Героят е поставен във всекидневната реалност, а не в приказни предели. Така авторът изтъква факта, че Дон Кихот е един безумец, готов да защитава “онеправданите”, дори когато неговата помощ е ненужна и нежелана.
В образа на Дон Кихот се преплитат трагичното с комичното. Ситуациите, в които авторът поставя своя герой, са комични за читателите, но погледнати от друга страна са трагедии. Гледайки отстрани как Дон Кихот се бие с вятърни мелници, как разпаря меховете с вино в един хан, авторът иронизира и усмива своя герой. Стоящ далеч от подвизите на господаря си, оръженосецът Санчо Панса, го съжалява и по всякакъв начин се опитва да обясни на Дон Кихот какво всъщност се случва. От тук идва и трагедията. Героят вижда и живее в нереален свят, който съществува само в романите, които чете. Трагично е как един здрав и нормален човек полудява, напуска дома си и близките си и тръгва по света да търси приключенията, описани в книгите.
Произведението “Дон Кихот” на Мигел де Сервантес преплита в себе си комедия и трагедия. В един свят много по различен от този, в който живеем сега, един безумец с желанието си да направи добро причинява само злини. Поуката тази история е, че трябва да живеем в реалния свят, а не в измислени.

marti98_987
12-08-2014, 17:14
Хей, моля ВИ ако може да ми помгнете за тези теми утре имам класна по Бел. помагаите...:)
1.Въпросът за избора в трагедията ''Хамлет'' /ИС/
2.Победата над злото-реалност или илюзия /есе/

Благодаря предварително!! :)

marti98_987
12-08-2014, 17:16
Хей, моля ВИ ако може да ми помгнете за тези теми утре имам класна по Бел. помагаите...:)
1.Въпросът за избора в трагедията ''Хамлет'' /ИС/
2.Победата над злото-реалност или илюзия /есе/

Благодаря предварително!! :)