mechtaq_za_teb
12-11-2008, 11:24
Не знам какво целя с тази тема.... да променя нещо у себе си ли? Макар, че загубих вярата, че това е възможно. Някъде бях прочела скоро, че човек никога не трябва да допуска да изгуби себе си. Аз го направих и сега съжалявам. Правя опити с всички усилия да бъда отново такава, каквато бях преди 2 години, но не се получава. Преживях неща, които ме промениха страшно много. Някои бяха пълни глупости, на които аз отдадох прекалено голямо значение и загубих време, което днес не мога да върна. Другите неща си струваха, но не и усилията, които положих, за да ги съживя след като вече нямаше смисъл.
Живота ми се преобърна на 180 градуса. Преди смятах, че винаги ще съм онова усмихнато щастливо дете, но сега... порастнах и случилите ми се неща ми показаха колко жестоки могат да бъдат хората. Не говоря само за изгубена любов, а и за приятели. Хората, на които държах ме оставиха в момента, когато имах такава нужда от тях. Тогава наистина не знаех къде се намирам и бях останала без сили да продължа напред. Но след известно време осъзнах, че човек е сам и трябва сам да си помогне. Тази история е дълга и неприятна, с големи последствия.
Любовта... любовта. А тя ме промени още повече след една връзка, която приключи по изключително жесток начин. Но аз сякаш се бях пренесла в друг свят и не осъзнавах, че си хабя времето и силите в опити да я върна. А надеждата, която ми се отнемаше и даваше в един момент просто изчезна... Жалко, че това се случи след месеци болка и сълзи. Тогава бях достатъчно силна да се отдръпна от всичко и да загърбя миналото. Помня, че имаше период от месец-два, в които си внушавах, че щом съм загърбила хората от миналото си, някак си ще построя хубавп бъдеще. Но не успявах... Оттогава аз съм съвсем различен човек. Макар че направих всичко възможно, не успях да си върна усмивката.
Сега ежедневието ми е все едно и също. Приятели имам, но не ги считам за такива. Може би те са хора, с които прекарвам част от времето си. Не споделям с тях, защото ме е страх да не ме наранят. Иначе когато те имат проблем, винаги разчитат на мен и им помага с каквото мога. Момчета... има. Да, но никое не успя да спечели доверието ми от онази стара случка, когато загубих надежда.
Чувството е ужасно. Няма по-лошо от това да знаеш, че има какво хубаво да ти се случи, но да те е страх да се усмихнеш... защото знаеш, че може би в следващия момент ще преживееш всичко отново. А този страх убива.
Не знам... Не искам съвети. Нямам нужда от тях. Просто искам да кажа на всички, че колкото и болезнен да бъде един край, той е край и рано или късно осъзнаваме, че можем да продължим напред. Но усилията, които сме положили да върнем нещо изгубено си остават недооценени. Защо да ги хабим тогава? Аз дадох всичко от себе си, за да си върна щастието, но не успях. В тези си опити, загубих своята същност, която ме отличаваше по някакъв начин от другите. Жалко... Не го допускайте никога!
Живота ми се преобърна на 180 градуса. Преди смятах, че винаги ще съм онова усмихнато щастливо дете, но сега... порастнах и случилите ми се неща ми показаха колко жестоки могат да бъдат хората. Не говоря само за изгубена любов, а и за приятели. Хората, на които държах ме оставиха в момента, когато имах такава нужда от тях. Тогава наистина не знаех къде се намирам и бях останала без сили да продължа напред. Но след известно време осъзнах, че човек е сам и трябва сам да си помогне. Тази история е дълга и неприятна, с големи последствия.
Любовта... любовта. А тя ме промени още повече след една връзка, която приключи по изключително жесток начин. Но аз сякаш се бях пренесла в друг свят и не осъзнавах, че си хабя времето и силите в опити да я върна. А надеждата, която ми се отнемаше и даваше в един момент просто изчезна... Жалко, че това се случи след месеци болка и сълзи. Тогава бях достатъчно силна да се отдръпна от всичко и да загърбя миналото. Помня, че имаше период от месец-два, в които си внушавах, че щом съм загърбила хората от миналото си, някак си ще построя хубавп бъдеще. Но не успявах... Оттогава аз съм съвсем различен човек. Макар че направих всичко възможно, не успях да си върна усмивката.
Сега ежедневието ми е все едно и също. Приятели имам, но не ги считам за такива. Може би те са хора, с които прекарвам част от времето си. Не споделям с тях, защото ме е страх да не ме наранят. Иначе когато те имат проблем, винаги разчитат на мен и им помага с каквото мога. Момчета... има. Да, но никое не успя да спечели доверието ми от онази стара случка, когато загубих надежда.
Чувството е ужасно. Няма по-лошо от това да знаеш, че има какво хубаво да ти се случи, но да те е страх да се усмихнеш... защото знаеш, че може би в следващия момент ще преживееш всичко отново. А този страх убива.
Не знам... Не искам съвети. Нямам нужда от тях. Просто искам да кажа на всички, че колкото и болезнен да бъде един край, той е край и рано или късно осъзнаваме, че можем да продължим напред. Но усилията, които сме положили да върнем нещо изгубено си остават недооценени. Защо да ги хабим тогава? Аз дадох всичко от себе си, за да си върна щастието, но не успях. В тези си опити, загубих своята същност, която ме отличаваше по някакъв начин от другите. Жалко... Не го допускайте никога!