View Full Version : Теми по литература за класно !!!
1. Образът на робския свят в поезията на Ботев.
2.Родолюбието - основно чувство в поетическото творчество на Вазов.
3. Под игото - епопея на национално освободителната борба на народа ни.
Ако някой може да ми намери материали по тези теми, ще съм му много благодарна.
Трябва да е литературно интерпретативно съчинение :(
Трябват ми за понеделник :|
Благодаря предварително :)
shadow4e
Темата е за Тийн учител.
По първата дано това ти помогне:
Ботевите послания
Робството при Ботев е осакатяване, унижаване на човешкото достойнство, принизяване не само на материални и духовни ценности, но и на основни християнски постулати, а свободата е свръх ценност. Двете понятия са разгледани в универсален, общочовешки смисъл. Именно заради това идеите на поета надхвърлят границите на националното, за да се превърнат в един интернационален символ на борбата срещу подтисничеството. От неговата идеология блика възрожденски дух, но нея не я поддържат само българи, а и стотици други угнетени нации - македонци, сърби, поляци, руснаци и т.н. И именно това, че автора успява с малко на брой творби да опише, но и същевременно да заклейми робството, го издига в поет-идол на един нов свят.
Ботев декларира в своето творчество любовта към родината”Отечество мило любя” и свободата-”Към брата си”.Вярва, че журналистиката е и трябва да бъде активно пропагандно средство, оръжие за действие.Чрез фейлетоните разкрива тежкото положение на народа, равнодушието към неговата съдба, осмива продажността на журналистите, изобличава чорбаджиите.Изразява съпричастността към народното страдание.Показва виновниците за страданието и мъката на поробения народ “смучат го наши и чужди гости”,”пот кървав”, “ръжда разяжда”.
В стихотворението \"На прощаване\" са дадени двете визии - за юнашката смърт (\"да търсят бяло ми месо по скалите; черни ми кърви в земята\") и възможното победно завръщане (\"Ако ли мале, майно льо жив и здрав стигна до село\"). Това не е окончателно връщане, то е само минаване през село, отново на път, по вечния Ботев път към смъртта. Двете визии се сливат в една. Така се получава образа на Пътя (\"Пътя е страшен, но славен\"). Този път е очертан от конкретни и живописни детайли. В повечето стихотворения Пътя започва от \"чужбината\" , за да премине през \"Тиха бяла Дунава\" и се озове в родината (или по-скоро мястото на смъртта), към която е устремен изгнаникът, бунтовник.
За стихотворенията \"Майце си\", \"Към брата си\", \"Елегия\" и \"Дялба\" е характерна визията за духовно \"израстване\" на героя. В първото стихотворение Ботевият избраник е неуверен в себе си, в смисъла на живота и смъртта. Понятия като свобода, борба и смърт юнашка не намират отражение в него, те са заменени от копнежа за майчина любов.
В стихотворението \"Към брата си\" се наблюдава градация в мисловния и душевен мир на героя. Засилва се любовта му към отечеството, което го издига над останалата маса \"глупци неразбрани\".
Заедно с нарастването на любовта към родината в \"Елегия\" се увеличава и омразата към робската действителност и дребнавото мислене.
В стихотворението \"Дялба\" героят вече е духовно \"израснал\" , \"узрял\" за народното дело. Той е обединил силите си с тези на свои съмишленици-братя по идеи. Обикновеният човек се е превърнал в Герой, народен закрилник, смисълът, на чиито живот е в простите думи \"свобода или смърт юнашка\". Призивът \"На смърт братко, на смърт да вървим\" всъщност е призив за борба, за подвиг, за саможертва.
За поета братът не е сродникът или другият син на една майка, а другарят, братът по идеи, борецът за свобода. Брата е единственият човек, който разбира героя и го подкрепя в неговата трудна мисия. Само той е способен да разбере мъката на народа и неговата жажда за свобода, само Той е имал смелостта да се опълчи срещу тирана, отдавайки живота си на един висш идеал. За такива братя жадува Ботевият избраник, именно в техните очи поета вижда надежда за свобода, вярата в утрешния ден и смелостта да посрещнат несгодите на настоящето, именно тези свои братя той подтиква към борба, свобода, подвиг и дори смърт в стихотворението \"Към брата си\". Загубата на другар е тежък удар за автора. В \"Обесването на Васил Левски\" преобладаващите черните краски обрисуват мрачното настроение обхванало поета - свещеният глас на майката е \"глас в пустиня\", на черното бесило виси със \"страшна сила\" един достоен син на България, псета и вълци,които вият в полята, гарвана който грачи грозно и зловещо.
Но в основата на злото Ботев вижда в житейската философия за \"добрия живот\" с цената на човешкото обезличаване. Философия, която подържа робството, отхранва роба, \"скота\", \"глупеца\", а не бореца. Борецът за \"правда и свобода\", героят, който \"тегло не търпи\", юнакът, чието сърце не \"трай да гледа, че турчин бесней\" над бащино му огнище, няма по-заклет враг от проповедника на тази \"скотска\" философия. Именно в носителят на тази идея за лично благуване и преуспяване зад проповедта \"Търпи и ще спасиш душата си\", се крие първоизточника на всеки позор, от който следват всички страдания на народа.В стихотворението \"Елегия\" поетът заклеймява и българската интелигенция (попове, учители, книжовници) - \"рояк скотове, в реси и слепци с очи\", като носител на срамната идея за търпението.
Но освен търпението, Ботев презира и празния патриотизъм.Поетът се обявява срещу бруталната природа на българските богаташи. Неговата омраза, към малодушните и патриоти само в пияно състояние, сякаш прелива от гневните думи - \"а вий ... вий сте идиоти\" (\"В механата\"). За тези хора, животът е свръх ценност, която не си заслужава да се загуби, заради свободата на народа. Те всъщност са проповедници на философията за \"добрия живот\" - треперят да не изгубят живота си, заради патриотичните си слова произнесени в пияно състояние. Тях поетът нарежда до попове, книжовници и всички останали \"скотове\", които треперят за живота си и нехаят за свободата на отечеството.
При изясняването на понятието робство Ботев е използвал една твърде опростена цветова гама - предимно червено и черно.
Черният цвят символизира злото, проклятието, нещастието - \"... черни ми кърви в земята, земята, майко, черната ...\", \"турска, черна прокуда\", \"черно бесило\"
Докато червеният цвят е цвят на кръвта, страданията, жестокостта на поробителите и мъченията на подтиснатите - \"и пот от чело кървав се лее\", \"там де се с кърви облено\".
Кръвта представлява живителната сила, а робството отнема силите, изсмуква жизнените сокове, осакатява хората.
Понятията \"свобода\" и \"робство\" не само осмислят начина на живот на героя, но определят и неговия по-нататъшен път.
Важна роля за изясняването на понятията \"свобода\" и \"робство\" играят пространствените измерения. В Ботевия поетичен дискурс тези пространства са чужбина, родината и онова място, което поетът нарича ТАМ.
\"Чужбината\" е място свързано с тегоби и неволи, място, където бунтовниците се скитат \"немили-недраги\".
Родината, от която са прогонени от \"черна турска прокуда\" е обетованата земя. При това тя не е представена чрез обобщен образ на отечество, чрез две основни понятия - \"бащино огнище\" и лобно място. \"Бащиното огнище\" е място, което е свързано с носталгични спомени - за поробените майка, братя и мило либе. Лобното място всъщност е това така характерно за Ботев ТАМ.
Пространственото измерение ТАМ е място на борбата, на подвига, на смъртта юнашка - \"Там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец\", \"там де земя гърми и тътне\", \"Там де е се с кърви обляно\". В стихотворението \"До моето първо либе\" това измерение добива реални очертания -\"чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни\". Това вече природно пространство ТАМ се превръща в предел на душевно освобождаване, предел на подвига, естествено свързан със смъртта. Поетът вижда това място в някаква мрачна, романтична еуфория - картини, в които земята \"гърми и тътне от викове страшни и злобни\" се преплитат с копнежа по смъртта и покоя-\"хладен гроб, сладка почивка\". В \"На прощаване\" пространството ТАМ е пространство на битките и смъртта:
\"Там за мило, за драго
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък ... каквото сабя покаже
и честта, майко юнашка!\"
Героят е достигнал до това място, благодарение на пътя, който сам е избрал - Пътя на подвига, на саможертвата, който неизбежно завършва със смърт.Отказва се от всичко, което не е свързано с народната съдба- “До моето първо либе”. В стихотворението \"Хаджи Димитър\" ТАМ вече е Балкана - \"жив е той, жив е там на Балкана!\". Балканът е символ на свободата, на хайдушката гора закрилница, но и на смъртта. И именно ТАМ в Балкана загиват както Хаджи Димитър, така и Христо Ботев, за да останат да живеят завинаги в сърцата ни “Тоз, който падне в бой за свобода той не умира”.Цялата вселена съпреживява човешката болка и се прекланя пред подвига на човека дал най-скъпото-живота си за свободата на своя народ.
Ботев оставя след себе си едва двадесетина стихотворения, но всяко от тях е една изстрадана болка, една ясно осъзната личностна и категорична позиция. Родено от могъщ талант, неговото поетично творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко личностно изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична, гражданска и творческа съдба и е достигнала до нас като съкровена изповед.
Дано това може да ти помогне за втората тема:
По време на турското робство песента за българите се превръща в отдушник на най-съкровените им чувства. Тя е израз на протеста срещу жестокото потисничество и начин да се съхрани душевността на българина. Песента се запомня лесно и се разпространява бързо. Затова и стихотворенията на Ботев се приближават до народното творчество и в поезията му песента е символ на завета за борба, който поетът оставя на народа.
Песента на Христо Ботев е песен на патриота и бореца и често се различава по своя плам от тази на останалите българи. В някои произведения песента се проявява като сантиментална и лъжлива мелодия, която поетът не разбира и отрича. Лирическият герой на Ботев признава песента единствено като най-чиста и възвишена форма да се възпее родолюбието и да се призове към борба. Той не може да подеме безгрижна мелодия, докато звучат песните на робството. Чрез своята песен лирическият герой търси съмишленици, които не само ще запеят редом с него, а и ще го последват в същинската борба за родината.
Поезията на Ботев е създадена, за да предизвиква лъжепатриотите да се осъзнаят, безгрижните да се пробудят и мълчаливите роби да надигнат глас. Песента е израз на гласност и представя различни духовности. Затова и песните в творчеството на поета са различни.
Христо Ботев осъзнава , че народът не намира сили да се противопостави нито на турците, нито на лъжепатриотите и чорбаджиите. Лирическият герой се бори именно за тези изстрадали хора, мамени от всеки, които са толкова премазани от робството, че нямат сили да надигнат глас:
Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови…
/“Елегия”
Борецът за свобода на Христо Ботев се опитва да пробуди младите хора, които пеят друга песен - песен на безгрижието и младостта, но едновременно с това и песен безотговорна и недостойна за времето. Лирическият герой не обвинява своите връстници за песента им, но сам не може да я подеме, докато близките му и народът страдат:
Ах, че мен , дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
/”Хайдути”/
Бунтовникът призовава близките си да запеят неговата песен, за да дойде ден, когато и той да може да пее за интимните си чувства:
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!…
В ранните стихове на Ботев песента е призив за борба, тя се слива с шума на гората и повика на Балкана, които мамят младите да нарамят пушките и да защитят родината си. Произведения като \"До моето първо либе\", \"Хайдути\" и \"На прощаване\" показват, че песните , изпълнени с безгрижие, не могат да звучат заедно със звука от робските окови. Лирическият герой се обръща към скъпи за него същества и търси тяхното разбиране, за да има надежда, че и други ще го последват и ще оценят примера му:
Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко , на жалост...
Песента за българите се превръща в символ на борците, а Ботев я увековечава като носител на техните идеали и паметник на делата им. Стихотворението \"На прощаване\" представя песента на бореца като завет за поколенията, който трябва да бъде запомнен и разнесен и след смъртта на героя, за да се постигне свободата на народа:
ти излез, майко послушай
със моите братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал...
Песента, която бунтовникът оставя на поколенията, е неразбрана от народа. И както песента им е различна, така и в по-късната си поезия, поетът показва, че молитвите му, вярата му, разбиранията му са различни от тези на останалите българи. Песента прераства в емоционална изповед, интимна молитва и нова житейска философия. За лирическия герой на Ботев бъдещето не е вече младежки-оптимистично, а мрачно и безнадеждно. Той е отчаян от лъжливия патриотизъм на чорбаджиите, поповете и чиновниците, които имат властта да пробудят народа, а вместо това още повече засилват заслеплението му.
Лирическият герой милее за свободата именно на най-беззащитните си сънародници. Същевременно най-дълбока неприязън и отвращение той изпитва към лъжепатриотите, които могат да подемат песните му само пияни, но са прекалено страхливи за истинска борба.
Ранната поезия на Христо Ботев представлява пламенен зов към българите да отхвърлят всякакво потисничество. Тя е близка по структура до народната песен, с вяра в доброто у хората и във възможността за спасение. Ала поетът осъзнава, че идеалите му са отхвърлени, погрешно разбрани или привидно приети, но непоследвани. Неразбирането и бездействието пораждат късната поезия на Ботев и предопределят неговия сарказъм и презрение към низостта на тези, които са патриоти на думи, но не правят нищо, за да помогнат на измъчения народ. В стихотворението \"В механата\" като приравнява две противопоставящи се позиции в живота изразени чрез глаголите \"пия\" и \"пея\", забравата и помненето, робството и свободата, Ботев отрича най-категорично лъжеборците. Те са най-големите врагове на народа и на истинския борец, защото са прикрити и коварни. Поетът ги разобличава, противопоставяйки пеенето-крясък на немеенето (лицемерния стремеж към свобода и робския дух).
Последните стихотворения на Ботев са изпълнени с безсилен гняв, а песента като символ сменя своето значение. Тук тя не е бунтовническото послание на бореца за свобода, а пиянска и фалшива проява на лъжепатриотите. Тя се изменя , превръщайки се в плач, викове и нечовешки или пиянски звуци:
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
Поезията на Христо Ботев е изпълнена с гняв пред безсилието на борците за свобода и безучастието на народа към жертвите , които с живота и делата си са били пример за подражание. Стихотворенията изразяват чувство на обреченост за народа, който бездейства и оставя най-свидните си чеда да загинат сами в борбата. Стихотворението \"Хаджи Димитър\" илюстрира контраста между песните на бореца за свобода и песните на народа. Горчива ирония звучи в констатацията на лирическия говорител:
Пейте, робини,
тез тъжни песни!…
От една страна, страданието на народа мотивира саможертвата на героя, от друга — самата противопоставеност горе-долу (юнакът на Балкана, а робите в полето) и липсата на промяна в песните внушава самотата на юнака, неговата откъснатост от народа. Хайдушката песен на Балкана определя истинския дом на бореца за свобода, а неговите песни могат да бъдат споделени само от митично същество като самодивата и то в свободното пространство на висините:
и с песни хвъркнат те в небесата,-
Макар още в началото на своя съзнателен път като революционер да разбира, че се обрича на самота, изразена най-категорично чрез риторичен въпрос в \"До моето първо либе\":
Ах, тез песни и таз усмивка,
кой глас ще ми викне, запее?
Ботев никога не преодолява болката от неразбирането, от липсата на правилна оценка. Това не променя решението за борба до пълна свобода, защото той вярва, че делото на живота му ще получи признание не от обикновените хора, а от пратениците на Вселената. Като поставя в съчинителна връзка \"земя и небе, звяр и природа и певци\", поетът отрежда за надарените да пеят най-високо място в духовното пространство на човечеството. Усложнена етимологична фигура внушава категоричността на мнението му:
и певци песни за него пеят…
Песента, преди подета от горите, полята и Балкана, сега е самотен зов на безпомощен борец. Контрастът между любовните и борбените песни се превръща в контраст на вижданията и песента като символ изчезва от поезията на Ботев. Тя изчезва заедно с надеждите на бореца за свобода, че ще бъде разбран, затова е молитвата му:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…
Макар неразбран и без съмишленици, духът на лирическия герой не се пречупва, неговата вяра е подхранвана от страданията на народа и от надеждата, че младите ще оценят завета за борба, пренесен в песните и преданията. Затова и песента на Ботев не секва. Изпълнена с жлъч и сарказъм, тя поражда срам у лъжепатриотите и смут в измъчените сърца на робите. А когато един ден на народа му дотегне да слуша фалшиви молитви и обещания и звука на собствените си окови, той сам ще чуе повика на гората и онази песен, която превръща бореца за свобода на Христо Ботев в пример за достойно човешко съществуване.
Виж това е май по-подходящо за втората тема:
Иван Вазов е патриарх на българската литература. Той твори през следосвобожденската епоха. Неговите творби са свързани с националноосвободителната борба, с утвърждаването на християнската зависимост от живота на българите.
След Освобождението възрожденските идеали и героичните дела на борците за свобода се забравят, а голяма част от тях остават дори непознати за по-новите поколения. Вазов си поставя родолюбивата задача да припомни на своите сънародници близкото минало и да им докаже, че не трябва да се срамуват от своята история и предци, а да се гордеят с тях. Писателят поставя своите герои в едно тъмно историческо време, наситено с мъка и унижения. В разказа си “Една българка” творецът възкресява спомена за близкото минало, за устойчивостта и родолюбието на българина. В одата :Опълченците на Шипка е застъпена идеята, че многобройните примери на смелост, доблест и себеотрицание в името на свободата превръщат поражението в морална победа и дават достатъчно основание за национално самочувствие. За да възкреси спомена за живота на българските хъшове в чужбина създава повестта “Немили-Недраги” през 1883г. Образец на Вазовата реторика е и стихотворението “Българският език”.
Преломните години преди Освобождението са изпълнени с достойнството на един народ, решен да отхвърли петвековното робство и готов на саможертва. Априлското въстание е върховна изява на порива за свобода, трагично пречупена и потопена в кръвта на въстаниците Дните на погром ярко открояват измеренията на сблъсъка между поробител и поробен, но вече непокорен народ. Това историческо събитие определя характера на времето и макро рамката на белетристичната творба “Една българка”
Като повечето разкази на Иван Вазов, така и “Една българка” е създаден въз основа на истинско събитие. Заглавието на творбата извежда на преден план обикновената жена от народа. Баба Илийца се възприема като една от всеотдайните българки. Със своите постъпки и нравствена същност героинята се откроява като необикновена, изключителна българка. Усилията на баба Илийца да спаси живота на един случайно срещнат бунтовник са разгънати в един обемен разказ. Вазов обособява шест части, всяка от които представлява своеобразен, малък “разказ в разказа, но притежава и своя важна функция в изграждането на цялото. Да бъдеш милостив и състрадателен , да изпълниш християнския си дълг в едно смутно и страшно време е равносилно на подвиг. Това е основната мисъл на повествователя в разказа “една българка”.
В повестта си “Немили-недраги” Иван Вазов изобразява българската революционна емиграция в Румъния от различни страни. Затова и хъшовете живеят едновременно като страдалци и герои, като смазани от мизерията, но и вярващи в скорошни нови битки за извоюването на българската свобода.
Сред незабравимите Вазови герои от повестта “Немили-Недраги” най-силно се откроява Странджата. Този човек заема важно място в живота на хъшовете като техен баща, покровител, учител и духовен водач. Странджата е носител на най-благородните черти на българския хъш. Честен, безкористен, искрен патриот, смел и умен, жертвоготовен, добър и отзивчив той разбира вълненията на своите другари, умее да вникне в душите им и да им помогне, което е нужно.
Името на Странджата живее сред хъшовете. Неговият честен, страдалчески и героичен живот им служи за пример. Те докрай продължават делото му, като проливат кръвта си за родината.
Образът на Странджата и днес буди искрени чувства на възхищение и гордост у всеки патриот, у всеки истински българин.
“Опълченците на Шипка” е последната ода от цикъла на Иван Вазов “Епопея на забравените”-прекрасен величав паметник на българския героизъм.
Изключителната сила на опълченците в най-драматичния момент от боя се обяснява най-вече с огромното им достойно за поражение родолюбие, със светлия им идеал и заветна цел-свободата на България. Силното им желание за победа, жертвоготовността, вярата в мощта на Русия ги вдъхновяват в схватката с врага. Чувството за отговорност, за синовен дълг към родината и най-сетне омразата към поробителя обясняват необикновения подвиг на тези изключителни български герои. Поетът в най-пълна степен изразява напора на чувствата си, силата на своя възторг и преклонение пред героизма на храбрите защитници.
Одата “българският език” е патетична прослава и пристрастна защита на родното слово от Вазов. В полемика с хулителите на езика се доказват неговата святост, историческата му мисия, неговата нравствена и естетическа ценност, творческата му мощ. Възприел своята човешка същности творческа мисия на бранител на всичко родно, творецът не може да се примири с посегателството срещу национална светиня. Неговата цел е да възпее красотата на родната реч, да защити български език от неоснователните хули и да възвърне националното самочувствие на народа ни. В пламенната ода емоциите са подчинени на осъзнатата отговорност на твореца пред бъдещите поколения.
Българина от Възраждането във Вазовите творби е представен като утвърждаващ националните и човешки ценности. Историческото време и турското иго са основните идеи , застъпени в тях. Различното в героите е, че не всички познават революционните идеали. В едни от творбите си Вазов поставя проблема за лишеното от високи идеали следосвобожденско общество, но в другите творецът възкресява спомена за близкото минало, за устойчивостта и родолюбието на българина. Най-близки до него образи са Бръчков и героят от одата “Българският език” въплътил образа на поет, посветил творческото си вдъхновение и поетическото си битие на родината и народа си.
И това дано ти е полезно за третата тема:
“Под игото” – епопея за пробуждането на българския народ
Литературно - интерпретативно съчинение
Авторът на романа “Под игото” е Иван Вазов – родолюбец и многословец. В своята творба той описва подготовката на Априлското въстание, на кратко самото въстание и пораженията след него.
Защо наричаме този роман епопея за пробуждането на българския народ? Ако погледнем повестта “Чичовци” на същия автор, Вазов описва времето малко преди периода разгледан в “Под игото” и там нашите герои, част от които виждаме и в разглеждания от нас роман, са една маса от хора, които са неспособни да организират живота си, да не говорим за въстание и чиято кръв се смръзва при вида на някое обикновено заптие. В “Под игото” се описва една готовност за борба и смърт от страна на българския народ (като изключим всички чорбаджии, без чорбаджи Марко), която не е само на приказки, а и в действителност се върши нещо. За едно доста кратко време народът се мобилизира и дори доста видно се опълчва на турците, пример за това е патриотичната песен запята в присъствието на бея на представлението “Геновева” в ХVІІ-та глава. В един период от близо година българският народ е завладян от еуфорията за бъдещата борба. Романът е епопея, тъй като това е първото сериозно раздвижване и промяна в мисленето на българите след петвековното робство изпълнено със страх, примирение и унижение. Вазов отделя толкова голяма част от романа на подготовката, защото тя всъщност е самата епопея, не моментът, в който всички разбират, че България няма да се освободи и че те ще бъдат избити, и започват да спасяват собствените си кожи кой как може. След като въстанието е към своя край и мислейки за себе си, хората забравят за всичко, с което са били съгласни само до преди седмица.
Истинската епопея е тази трескава подготовка във всички краища на България за въстанието, което ще погуби турските изедници. Епопея за пробуждането на българския народ е защото за много кратко време хората започват действително да вярват в своите възможности и помагат за българското дело с всичко възможно.
Във възможността за победа се убеждава дори чорбаджи Марко, който има голямо семейство, за което да се грижи, но и голямо сърце, което му пречи да допусне тези млади и смели революционери да загинат за своя народ без той да ги почете както трябва. Чорбаджи Марко е живото доказателство за действителната промяна в светогледа на българина (“Новата молитва на Марка”). На българското дело помагат дори децата на заклетия враг на революцията, чорбаджи Юрдана.
Начинът, по който хората придобиват една такава смелост и за една година от крехки и несигурни същества се превръщат в хора, готови да защитават своите вярвания и идеали, и да рискуват дори живота си за своето отечество е много показателен (Рада Госпожина). Фразата “Спи, бабина, спи, че турците ще дойдат да те грабнат...” не плаши вече децата. Всички българи, независимо от възрастта си, се учат да се бият и боравят с оръжие. Пример за добрината и отдадеността на българина към въстанието е слепецът Колчо. Въпреки че Господ го е лишил от зрение, този човек вижда повече от всеки друг българин. Той е олицетворение на добротата, човек, който е винаги готов да помогне дори с риск за неговия собствен живот. Колчо остава същия добър и всеотдаен човек дори и след като се разбира, че въстанието е потушено и няма шанс да се извоюва свобода, той пак помага като сваля дрехите от собственият си гръб, за да помогне на един бунтовник (“Любов-героизъм”).
В заключение ще кажа само, че епопеята се обуславя не само от промяната в начина, по който виждат българите света, но и по начина, по който турците се примиряват с униженията, на които са подложени от по-смелите българи (“Новата молитва на Марка”). Априлското въстание дори и жестоко потушено, спрени бунтовниците и привидно всят страх в сърцето на българина, не е без мислено. Дълбоко в народната душа все още гори пламъкът на революционера и желанието за свобода, и този пламък излиза наяве две години по-късно в Руско-турската освободителна война, което доказва, че романът “Под игото” е епопея за пробуждането на българския народ.
dreme_mi_kopelle
12-13-2008, 16:28
Моля :)Ей че умноо момиче браво.
connected
12-13-2008, 17:11
:) Моля ви се някой да ми намери трансформиращ преразказ на немили - недраги от името на Македонски МОЛЯ ВИ СЕЕ :)