Виж това е от памагало:
Ивайло Петров е един от малкото творци в световната литература, който разказва от името на все още неродения човек. Прочитайки заглавието на творбата, оставаме с очакването повествованието да бъде изпълнено със спомени на други хора, но това не се случва. Авторът предлага своя ироничен поглед, насочен към патриархалния свят. Той го отправя към примитивното и първичното. Ивайло Петров критикува изостаналостта на времето и нравите, изолирайки консервативния морал на героите.
Авторът приема дистанцията на съдник и разказвач, като прави повествованието по-живо. Той говори за селските традиции, бита и нравите на българския народ от първо лице единствено число. По този начин авторът достига до интересни обобщения за човешките взаимоотношения. Основната причина Ивайло Петров да напише своята повест е желанието му, да покаже, че старият свят не е толкова идеален. Той не може да бъде сравнен с новия, модерен свят, защото между тях няма никакво сходство. В творбата авторът утвърждава ценности като: любов, семейство, дълг към рода, родова чест и уважението, което младите трябва да проявяват към тях.
Това, на което ставаме свидетели още с първите страници на повестта, е в противоречие с идеите, утвърдени от автора. Уважението към неговите майка и баща не е спазено, а това нарушава една от десетте божи заповеди, в която се казва, че всеки трябва да уважава родителите си: ”Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най - умните …”. Това е в противоречие с всички норми за уважение на членовете от семейството. Именно” глупостта”, за която разказвачът говори, ще ни отведе към основния проблем в творбата, а той е за преобърнатия свят на родовите ценности. Едва ли някой очаква такава развръзка, защото се омаловажава значението на женитбата, а по този начин изтъква, че раждането на дете не би имало никакъв смисъл. Събитието, което трябва да се запомни за цял живот, е помрачено от грозни пазарлъци. Вместо на чиста любов се натъкваме на търсене на богатичък съпруг, който да осигури добра зестра и откуп. Нищо не трябва да ни учудва, защото това е свят на преобърнати морални ценности. За бащата на разказвача обръщението”Петре, тази зима ще те оженим”, звучи като присъда, на която трябва да се подчини. Родителите са тези, които трябва да изберат с кого да задомят децата си, като не се интересуват от техните чувства, а единствено от необходимостта да се сдобият с”още две работни ръце”. С лека ироня авторът подчертава: ”Баба и дядо не туриха в смеките си неговия глупав свян от бъдещата женитба”. Още по – изпъстрени с ирония са усилията на бедните, но с доста големи претенции селяни да се сдобият със снаха. Високо е мнението на майката към нейния син, защото мисли, че” момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник”. Интересен е моментът, когато разбира, че това няма да се случи, но съумява да запази достойнството, казвайки, че”нито една мома не й се харесва за снаха”. Причината за липсата на интерес към семейството на разказвача е, че”хората нямаха особено добро мнение за нашата почтена фамилия”
Намирането на мома не се оказва лесна задача. Това е истинско приключение за целия род, като главната роля в него има Гочо Патладжана. Според автора той притежава”дяволски усет да намира за всекиго жена”. Подготовката за сродяването е представена в комична светлина, защото непрекъснато се водят преговори и разузнавания. Алчността на двете семейства буди смях, тъй като са готови да се надлъгват докрай. Те дори прибягват до помощта на каракачанката, която в началото си служи с някои трикове, а накрая признава целта на своето посещение. Разказвачът има за цел да осмее сватосването, придавайки по художествен начин”битката” между двата рода чрез комичното и ироничното. Достигаме до това сравнение, защото са използвани много политически термини като: ”външни министри”и” принципа на мирното съжителство”. Членовете на семейството не изгубват своето значение в тази част от повествованието. Дядото е” деликатна натура”, докато Патладжана е”отличен психолог в годежарските дела”.
Интересен е мотивът за преобличането. Обикновените селяни са пременени, а именно дрехите имат важно значение за сватосването. Младоженецът запечатва в съзнанието си седефеното копче от”робата на момата”, създавайки си илюзията, че скоро ще го оженят за копче. Смешно е невежеството на обикновените селски хора, но такава е реалността.
Когато семейството е останало без всякакви средства за успех се прибягва до познато и изпитано средство, а това е открадването на момата: ”В ония диви и чудесни времена по нашия още по- див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми”. В кражбата се замесва и чичо Мартин, защото той е един от новаторите в тази област, като и за него авторът не забравя да спомене няколко думи: ” … спести на добружанци безчетни кръвопролития
и човешки жертви”.
Дори и кражбата не се оказва лесна за тези хора, защото открадват Бера, която се оказва съименичка на бъдещата булка. Въпреки, че е”грозничка”, изпълва с радост цялото семейство. Тя също е щастлива, но то трае за кратко, тъй като разбира, че е нежелана в този дом. Те не я приемат, защото не е богатата мома, която очакват. Отново материалното заема преден план, защото родът гледа на нея като на”сврака, уловила се в капана вместо яребица”. Не е нужно да търсим по-убедителен начин, за да изразим замяната на любов с пари.
Радостта от сватбения ден липсва. Обстановката е лишена от всякаква красота и хармония . Булото е чуждо, взето назаем за церемонията, попът е пиян и говори”каквото му падне”. Тържественият миг се празнува от гостите със зелева чорба и вино, като всички очакват”сладката ракийка”, за която са дошли. Този момент също е изобразен иронично”…наливаха се като прасета със сладката ракия и ревяха …”. Подготовката за първата брачна нощ също е описана. Патладжана дава своите съвети, като това вмешателство принизява значимостта на важното събитие. В сватбения ден няма никаква романтика, но не можем да говорим за нея, защото никъде в творбата не присъства темата за любовта. Разказът става още по – достоверен със смесването на художествено и историческо, защото са отразени и някои събития, които имат огромно, значение както за селото, така и за цяла Добруджа.
Когато авторът завършва повествованието си ни става ясно защо е започнал творбата
с изречението: ”Баща ми като мнозина от нашия род не бе от най – умните”.Това е съвсем обяснимо, защото той е част от героите на Ивайло Петров, а те са представители на почти всички социални слоеве, като в развитието на действието проявяват своята житейска философия. Тези хора са прости, примитивни, стиснати, нечистоплътни, хитри и груби . За Ивайло Петров, който е напуснал малкото селце, за да заживее в големия град причината за сватбата на неговия баща остава неразбрана. Отношението му към майката е по-снисходително, но като цяло осъжда родителите си за липсата им на воля.
Повестта е разказ за преобърнатия ред и хармония. Причината е отношението между старото патриархално общество и развиващия се модерен свят. Изводът, който можем да направим е, че старият свят е отеснял в сравнение с новия.
В своята повест Ивайло Петров сравнява два свята – на рода и на модерния, съвременния живот. Авторът създава картина на света в повестта, с която цели да представи човешките недостатъци чрез силата на смеха, за да повлияе на останалите и по този начин да ги изкорени.
С преобърнатия си поглед към патриархалния свят Ивайло Петров разколебава утвърдените модели на мислене за отминалия вече век. Авторът оставя читателя сам да прецени ценностите си и да намери пътя към моралните стойности.
Дългът към рода и дългът към сърцето в разказа „Дервишово семе”
Разказът „Дервишово семе” на Николай Хайтов възкресява духа на едно отминало време,когато българското село живее по законите на патриархалния морал. В това сурово време човекът не може да оцелее сам- затова дългът към рода се приема като висша морална ценност. Този дълг повелява живота да бъде продължен, а родовото имущество – съхранено. Вълненията, желанията на индивида в този родов свят са без значение. Но всеки човек е една малка вселена,изпълнена с мечти и стремежи. И когато те не съвпадат с повелите на рода, настъпва драмата на човешката личност.
Такава драма изживяват героите в разказа „Дервишово семе”. Основният конфликт при тях се изразява в противоречието между дълга към рода и дълга към сърцето, в сблъсъка между светлият стремеж да обичаш и да бъдеш обичан и породената от него омраза и жажда за отмъщение. И Рамадан, и Силвина са дълбоко трагични герои, заради това, че завета на сърцето им се разминава с повелите на рода, и не са готови да им се противопоставят.
Погледът на автора е насочен към душевните вълнени я на главния герой- пораждането на любовта и омразата, желанието за отмъщение, чувството за страдание и болка, довели до конфликта, който остава неразрешен до края на произведението. Дълбоко патриархален човек по своя морал, Рамадан не смята за необходимо и възможно да се противопостави на желанието на дядо си да го ожени, за да продължи рода. Той се подчинява на повелите на основния закон на родовия свят- да бъде продължен живота. И ето, че най-вълнуващото, най- красивото нещо в неговия живот се случва след като други решават вместо него съдбата му- той се влюбва в момичето избрано не от него за съпруга. Тази любов преобразява грубоватото и непохватно момче, преобразява грозния му вид : „…старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите ни – накичени от Силвина с разни цветове и билки”. И колко прекрасно би било,ако разказа свършваше до тук – дългът към рода е изпълнен, а сърцата на героите преливат от любов и нежност. Но животът е много по неочакван и сложен. Силвина е принудена да се подчини на своите алчни и жестоки братя, а Рамадан отново е натоварен с бремето на отговорността да продължи на всяка цена своя род. Двамата млади не се противопоставят на решението на възрастните – законите на патриархалния свят изискват те да се подчиняват и изпълняват. Дългът на всеки от героите диктува да се подчинят на близките си и да изпълнят техните желания,а дългът към сърцето им – да бъдат заедно завинаги. Дългът към рода кара Рамадан да се ожени за нелюбима жена, само да посее Дервишовото семе, да отгледа деца и внуци. Дългът към сърцето му го призовава да „прекрачи жена,деца и цяла камара внуци” и да отиде при Силвина. Подчинението пред рода кара Силвина да остане вярна жена на Руфат – а сърцето й принадлежи на момчето,което е обикнала от първия ден. Тя таи нежност и обич към Рамадан, а е заставена да живее живота си с пияница и грубиян. Драмата на героите се крие в това разминаване , в невъзможността да останат едновременно верни и на дълга към рода, и на дълга към своето собствено сърце.
Тази драма поставя на изпитание човешката същност на героите. Ще позволи ли Рамадан омразата и злото да надделеят в сърцето му, ще се остави ли на жаждата си за мъст? Помага му Силвина : „Ако той беше звяр, не ставай и ти” – съветва го тя. И този дълбоко драматичен конфликт между омразата и любовта завършва с победа на човечността, на човешкото милосърдие и страдание „снага си троша за тоя, дето ми е горил душичката”. Любовта е по-силна от омразата,а човечността отхвърля отмъщението.
Светът изграден от Николай Хайтов, макар и хронологично отдалечен от нас носи много проблеми и конфликти, характерни и за нашето време. Драмата на героите в разказа „Дервишово семе” ни учи на тъжната истина, че в живота има конфликти, които нямат решение, че преди да осъдим човека, трябва да вникнем в мотивите му на поведение, че няма „възел”, който не може да бъде разплетен.
Е дано ти помогнат
:)
хорааа плссссссссссссссссссссссс с спешно ми трябват интерпретативни съчинения на тема :
1 "Българското село през погледа на ивайло петров в повеста преди да се родя"
2"Спомените мечти в дебеляновите стихотворения "скрити вопли" и "понмиш ли помниш ли" "
3 "индивидуални пориви и родови ценности в стихотворението "потпмка" от Елисавета Багряна"
благодаря предварително :---)
8-[
И ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА на всички :smt111
нЯкОй аКо иСка мОЖе и на СКУПЕ да ми пи6е - fladimir4o
1.ИВАЙЛО ПЕТРОВ
САМОИРОНИЯТА В ПОВЕСТТА
Повестта „Преди да се родя” предлага нео¬бичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, се¬мейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост. В съзнанието на българина патриархалното об¬щество е обвеяно с романтиката на един под¬реден, изконен свят, в който се формират ис¬тинските човешки ценности и добродетели и който пази най-хубавото от националния ха¬рактер, като остава символ на устойчивост и значимост. Но в повестта животът е предста¬вен откъм другата, непразничната страна на сивия делник. Благодарение на лекия непри¬нуден хумор и искреността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление сво¬ите истини за един свят, осъден да остане в миналото.
Ивайло Петров създава модел на света на българското село, като в същото време го пре¬одолява чрез добродушно осмиване. Ирони¬ята и самоиронията са основно средство на изображение. Със своята необичайна гледна точка разказвачът едновременно е и участник в повествованието, и наблюдател на случва¬щото се, и коментатор на събитията, и съдник от позицията на духовното превъзходство на човек, който съпоставя модерния, бързо раз¬виващ се свят с изостаналия селски бит. Неп¬рекъснато се променя гледната точка и се прескача в различни времеви измерения. То¬зи начин на разказване създава динамичност на повествованието и усещане за неустойчивост на модела на патриархалния свят.
Самоиронията е средство за дистанциране отбита, който трябва да бъде показан в истин¬ската му светлина. Ивайло Петров разколебава идеализираната представа за патриархалното общество, което създава и съхранява ис¬тинската нравственост, високите духовни стой¬ности и вечните ценности. Преобърнатият свят в повестта говори за желанието на авторовото поколение да развенчае мита за неповторимо¬то минало, към което трябва да се изпитва неп¬реодолима носталгия. В повестта е отразен не само погледът на човек, живял в две общества - патриархално и тоталитарно, а и конфликтът между поколенията, който, отричащ или доб¬ронамерен, води към развитие напред. Иро¬нията и самоиронията на Ивайло Петров са насочени към минало и настояще, към начина на мислене и отношение към света и се осъ¬ществява чрез различните, често самоизключ¬ващи се езикови и стилистични пластове, кои¬то създават усещането за абсурдност и хумористичност на възприемането. Самоиронията при всички случаи е добронамерена, а не от¬ричаща, защото е подплатена с обичта към най-близките, към рода и родното. Самоиро¬нията е средство да надмогнеш онова, което не приемаш в света около себе си, да се дистанцираш от него и да съхраниш духовните си търсения. В непрекъснатата съпоставка на вре¬мената - преди и сега, разказвачът осмисля съществованието си, открива и утвърждава действително стойностното и се прощава с ус¬мивка с низкото, с духовната ограниченост, с невежеството и простотията.
Самоиронията се открива още в първото знаменателно изречение на повестта: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най-ум¬ните, но първата значима глупост извърши ед¬ва на шестнадесет години и два месеца". То разколебава и преобръща изконните патри¬архални ценности: уважение към родителите, почит към по-възрастните, спазване на родо¬вата йерархия, послушание и подчинение. То е знак за другомислие, за преоценка и съмне¬ние.
Бавно, стъпка по стъпка, Ивайло Петров ри¬сува картината на селския бит, в който трайно са се настанили мизерията и мръсотията, прес¬метливостта и лукавството, невежеството и хит¬ростта, духовната ограниченост и самомнителността, но едновременно с това съществуват здравите човешки взаимоотношения, отговор¬ността към близките, спазването на общопри¬етите морални норми. Абсурдният разказвач - нероденият още син, наблюдава и оценява от дистанцията на времето и пространството случващото се. Сливат се и се разграничават минало, настояще и бъдеще, едно събитие е представено от различен ъгъл, „Видяно”е през „различни”очи. Авторът желае да накара хора¬та да преценят и преосмислят времето откъм обикновената, делничната му страна, да отк¬рият истината, която винаги е разнолика, да потърсят смисъла на битието и да се запитат „защо сме такива? ”, за да могат да си обяснят настоящето и бъдещето.
Най-важното събитие, което ще доведе до появата на разказвача на бял свят - женитба¬та на родителите му, е представено максимал¬но хумористично, като иронията засяга и вън¬шния вид, и духовния свят на създателите му. Бащата е едва на „ шестнадесет години и два месеца” - възраст твърде незряла за ролята, която трябва да изпълнява - глава на семей¬ство. С добродушно принизяване авторът опис¬ва вида му: „...баща ми подсмърчаше в някое кьоше, обираше мазилката на стената и не сме¬еше да погледне встрани, да не би да стане нужда да отговаря, ако някой го запита нещо. Така че до момента, в който решиха да го же¬нят баба и дядо, той можеше да разлайва селс¬ките кучета, да си връзва самостоятелно по¬турите и да си бърше носа с ръкава на антерията.” Единствената цел на женитбата е „да се сдобият с още две работни ръце”. Момъкът е длъжен да изпълнява всичко, което му нареж¬дат. Неговите желания са неопределени и ни¬кой не се интересува от тях. Каква красота и романтика може да има в този начин на живот,когато липсва самостоятел¬ността на избора, а личната воля няма никаква стойност. Ограниченост и безнадеждна изос¬таналост определят духовния мир на момъка, кръгозорът му е максимално стеснен, но по това той не се различава от околните. Светът за него се заключава в пределите на селото, до¬ма и полската работа. Бедността е съпътствана от простотия, невежество и примитивност на бита и на мисълта. Със силна ирония авторът описва „изключителните обстоятелства”, при които стават годежът и женитбата: „Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си... "Той изпълнява безро¬потно всички ритуали, изисквани от традиция¬та, но нищо не стига до сърцето му. За разказ¬вача „единствената умна постъпка”, която баща му е извършил през живота си, е „философското” понасяне на жестокия побой след седянката, без да отвръща на ударите. Съзна¬телното принизяване се отнася до традицион¬ното послушание, което изключва проявата на собствена воля или характер, на желание сам да направляваш живота си. Разказвачът гледа на бащата от дистанцията на времето, на ду¬ховно разграничилия се човек, който има пра¬во да се надсмее над героя и над света, защо¬то е бил част от него, познава го, но е успял да го преосмисли и да се дистанцира. В отношението към бащата са чужди понятия като ува¬жение и почитание. На него е погледнато като на типичен представителна родовото общес¬тво, който носи всичките му недостатъци и дос¬тойнства. Разказвачът не си затваря очите пред неговата простотия, нечистоплътност, необразованост, духовна ограниченост: „Той знаеше само стотина думи от родната си реч, с кои то си служеше в крайни случаи, и сега му беше невъзможно да изрази сложните си преживява¬ния”; „ Тьрговчето, което не знаеше да умножи три по четири, не откъсваше очи от козиняви-те си цървули... ” Рисуваният свят би бил отб¬лъскващ, ако зад всяка дума не прозираше самоиронията на човек, който беззлобно се надсмива над миналото, но и над себе си. Ав¬торът преобръща патриархалния свят и го представя откъм делничната му сивота. В този свят жената заема неравностойно място. Задомяването й е повод за материално догова¬ряне и недостоен пазарлък. Оглеждането, оце¬няването, краденето и продаването са обичай¬ни ритуали. Но и жената носи своите недоста¬тъци, формирани от времето - без да се отли¬чава с особени достойнства, майката се стре¬ми към по-заможен съпруг, като любовта е пос¬ледното нещо, което гарантира благополучие¬то й и което я интересува. Водещият материа¬лен интерес е силно иронизиран в епизода с краденето на невястата. По погрешка отведена в друг дом, майката няма нищо против да остане в богаташката къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, изпъстрен с кръстчета от ко¬коши крака, и тихо заплака за този двор, за го¬лямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее от сега нататък." Тя обаче безропотно се примирява със съдбата си и отреденото й място в бедняшкия дом. Иронично са представени и добродетелите на българката, опоетизирани през вековете и във фолклора, и в българската лирика: „Като всич¬ки българки, и тя живееше на този свят за една¬та чест и очакваше с нетърпение някой дай я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я вземе за лекомислена" или: „ Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя ка¬пак, и Вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невин¬ността бяха чист капитал за девойките и май¬ка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо." Иронията е насочена към фал¬шивата същност на изпразнените от съдържа¬ние ценности. Авторът отрича онова поведе¬ние, което не е плод на действително осмисле¬ното и прието като духовна същност човешко съществование, а е робуване на общоприета задължителна традиция. Времето безвъзвратно разрушава устоите на родовото общество, защото човекът става значим като личност, а не като част от рода, и трябва да съизмерва себе си с новото, а това задължително минава през отричането и освобождаването от родо¬вите традиции. Старият свят събужда поняко¬га носталгия в душата на разказвача, защото миналото, където остават детството и родният дом, винаги е обвеяно с романтика и обич: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните но¬щи, пълни с караконджули и конекрадци! ”Това е гласът на чувствата, но разказвачът е воден по-често от гласа на разума. А разумът, заедно с парадоксално-пародийното виждане на мина¬лото, отхвърля света, в който водещи са мате¬риалната мизерия и духовната ограниченост.
В повестта самоиронията се свързва с неп¬рекъснатия паралел преди - сега. Абсурдният разказвач - нероденото дете, е свидетел на събитията отпреди появяването си на бял свят и гледа отвисоко на случващото се. Но той жи¬вее и в друга епоха - на забравените патриар¬хални ценности. Съпоставяйки минало и настояще, авторът не се ограничава с иронизира¬не на миналото. Самоиронията засяга и насто¬ящето, защото светът на модерния, забързан и променящ се град също носи своите негати¬ви. Така в повестта се оказват противопоста¬вени минало - настояще, патриархален свят - тоталитарно общество, село - град. Авторът е едновременно дистанциран и от семейството си, и от рода, и от нравите, и от духовността. Различните епохи изграждат различни ценнос¬ти, но въпросът, който стои и пред твореца, и пред читателя, е дали новите ценности са по-съвършени от старите, дали новото време е по-добро от изминалото, стават ли хората по-добродетелни и духовно издигнати. Разказва¬чът отхвърля света на своето детство, защото в него е открил лицемерие, хитрост, скъперни¬чество, посредственост, пресметливост, гру¬бост, невежество. Той е израсъл в този свят, бил е част от него, но е успял да се отърси от онова, което не харесва и не приема. Духовно дистанциран, повествователят се присмива над всичко, останало в миналото, но и над се¬бе си. Способността за самоирония му дава възможност да се вглежда критично и в своята съвременност, и в своя живот, да не приема особено на сериозно себе си и околните и така да запази бодрия си дух и свежия поглед към реалността. В различен вид или под различна форма авторът открива същите недостатъци, които отрича в миналото, в новия свят: „Разби¬ра се, времето безпощадно променя всичко, про¬меня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например и това юначно изкуство е осъв¬ременено, но другояче не може и да бъде, прог¬ресът си казва думата във всички наши намере¬ния. Никой не краде вече моми... Крадат от дър¬жавата или от кооперативното стопанство”. Авторът, който умее да се самоиронизира, има право да „разголи” и стария, и новия свят. Той трудно намира своето място, защото погледът му улавя всички деформации в обществото, а това неминуемо води до дистанциране от действителността.
Чрез самоирония Ивайло Петров обяснява и повода за написване на повестта - тази свое¬образна „автобиография": „Може да се каже, че и биографията си започнах да пиша от страх" -от страх да не бъде причислен към аристокра¬цията, защото тази „презряна класа" в новите времена е отречена и отхвърлена. Авторът се надсмива над всичко, но присмехът му съдър¬жа добродушие и добронамереност. Надсмиването или самоиронията се постигат и чрез смесването на различни езикови и стилистич¬ни пластове. Патриархалният свят не е пред¬ставен само със собствените си езикови нор¬ми. В авторовите разсъждения и описания, в речта на героите са „вмъкнати" думи и изрази, характерни за модерния свят или за специали¬зирана област от живота. С това смесване се внушава абсурдността на ситуациите и е из¬вор на смях. Авторът внася думи от обществено-политическата лексика, от „езика” на воен¬ните, от фолклора и митологията. Избирането на невеста е представено с изрази като „визи¬ти”, „тактика на изненадата”, „пратеник” и „контраразузнаване”. Преговорите, сватосва-нето и годежът се свързват със „строги инст¬рукции”, „строгите правила на дипломацията”, „етикеция”, „икономически проблеми”, „фатална тактическа грешка” и „контрибуции”. Ключовите фигури Патладжана и Каракачанката са представени като „двамата външни минис¬три”, „отличен психолог”, „законспириран шпи¬онин”, които съблюдават „принципа на мирно¬то съвместно съжителство”, притежават „ес¬тетически вкус”, спазват „етикеция” и т.н. То¬зи „висок” стил силно пародира и принизява случващото се. Сами за себе си тези изрази са силно претенциозни и създават асоциации, бу¬дещи смях. Те звучат не на място, абсурдно, когато се свържат с изобразявания изостанал патриархален свят. Думите и изразите, взети от фолклора и народния говор, стилистично отго¬варят на изобразяваната епоха, но също вну¬шават претенциозност и опростеност. Бащата е „истински сополанко” или „хвалипръцко”, стои, „както го бяха посадили”; децата също нееднократно са наречени сополанковци, а па¬зарлъкът между сватовете - „пуешко надува¬не”.
Самоиронията се оказва за разказвача на¬чин за оцеляване в света и за усвояване на особената мъдрост на духовно извисените личности, които водят обществото напред. Неслучайно в края на повествованието авто¬рът определя любопитството като много ценно качество на личността: „любопитство, ко¬ето щеше да ме води за носа цял живот и ни¬кога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, огорчения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувст¬ва и да ме води напред. ” Само човек, задаващ си множество въпроси за света, може да ус¬тоява на живота и да върви напред. Тези въп¬роси са същност на личностното развитие и са път за намиране на собствено място в би¬тието. Те осмислят делника, те са част от жи¬тейския път и търсенето на смисъла на живо¬та: „А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя ли циганското лице, или ще подбия опашка и ще стоя мирно пред него? ”
Тези така образно зададени въпроси вълну¬ват всеки човек. Различни са пътищата, но важ¬ното е всеки сам да има възможност и да умее да прави своя избор. Тогава животът се превръ¬ща в ценно благо. За автора „животът, това е едно безкрайно човешко любопитство”. Съм¬нението, размисълът, вечното търсене правят човека стойностен. Това е внушението на по¬вестта, събрано в последните изречения: „Кой знае, може да се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природа¬та, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи работи или бог знае още какво. ” Отворе¬ният финал на творбата поражда множество въпроси, които си задава всеки от нас и на които търси своя личен отговор.