Моля някой да ми помогне да намеря Сравнителна характеристика м/у Хамлет и Дон Кихот
Благодаря.
Дам заповядай
Сравнителна характеристика между образите
на Дон Кихот и Хамлет
Знаменателен е фактът, че първото издание на шекспировата трагедия “Хамлет” и първата част на сервантесовия роман “Дон Кихот” се появяват почти едновременно , в самото начало на 17 в. (“Хамлет” – 1601 г., “Дон Кихот” – 1605 г.).Този факт е повод за много оценки, спорове и противоречиви твърдения.
Дон Кихот и Хамлет принадлежат към една и съща епоха и затова носят чертите на ренесансовата личност, проявени в два различни характера. В тези два типа са въплътени два коренно различни противоположни особености на човешката природа.
Дон Кихот и Хамлет са изразители на две различни гледни точки към своя идеал. Изхождайки от идеалите, според които живее Дон Кихот, читателите от всички епохи се възхищават на вярата на героя в истината и в човека, на неговата преданост към идеала, на себеотрицанието и на себепожертвователността. У Дон Кихот няма следа от егоизъм и користолюбие, от гордост и самонадеяност. Смирен по сърце, той е силен и смел по дух, неговата воля е непреклонна, а вярата у ентусиазмът му са неугасими.
Подобно на Дон Кихот и Хамлет, като ренесансова личност, носи много подобни черти. Дълбока привързаност и възхищение изпитва и той към човека(монологът за човека). Неговият идеал, колкото и стеснен да изглежда след завръщането му от Витенберг, под въздействието на реалността се променя – от отмъстител за убития си баща, той се превръща активен и деен боец за възстановяване на нарушената хармония, защото достига до убеждението, че светът се е превърнал в “градина в тръни”, че “без бряг е времето”.
Прозрял истината за страшното време в което живее, обикновеният, почти неизвестен обеднял идалго Дон Кихот, решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплътено в мечтата му за Златния век (речта му пред козарите). Рицарят на печалния образ многократно излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действия и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми “да отмъщава за обиди, да премахва неправди…, да изкоренява злоупотреби и възстановява правата на неоправданите”.
Хамлет, подобно на Дон Кихот, се убеждава в много истини за живота в Дания, но мъката по баща му, който е въплъщение на идеала за човек, помрачава мислите му.
“Виж колко прелест има в този лик
коси на Аполона, лоб на Зевса
и взор на Марса – жив закон и страх…”
Високата нравственост и интелектуална извисеност на принца, неговите хуманистични възгледи на ренесансов мислител, не му позволяват да предприеме необмислени действия.
“Аз искам всичко сигурно да знам…”
За него само конкретните факти – смъртта на баща му и прибързаната женитба на майка му – не са достатъчни основания за действие. Хамлет се стреми да вникне зад видимостта на нещата, да открие причините, да прецени и сам да се убеди. В този смисъл неговата “лудост” е осъзната необходимост и средство за изпитване на гузните съвести, докато лудостта на Дон Кихот е резултат от дълбок психически срив, в следствие на който му хрумва най-неблагоразумната мисъл – да стане рицар. Дон Кихот се идентифицира с рицар, а Хамлет е рицар и по дух и по възпитание, затова неговите идеи са не по-малко значими и възвишени от идеите на Дон Кихот.
По стръмните пътища на честта и славата, Дон Кихот проявява изключителна решителност, целеустременост и оптимизъм, докато Хамлет се колебае, размишлява, отлага някои действия, въпреки че е дал клетва пред призрака(отлага убийството на Клавдий). Този факт не го прави малодушен и страхлив, не отнема от славата му на ренесансов герой. Затова аз не приемам някои скептични оценки за него – че проявява егоизъм и безверие, че е скептик, който е зает не с дълга си, а със състоянието си. Хамлет, също като Дон Кихот, не щади себе си – анализира действията си, обвинява се, самобичува се и се надсмива над собственото си бездействие (монолога за Хекуба). Бездействието обаче не е безсилие, признаването на собствените си слабости и грешки е израз на духовна сила. Страданията на Хамлет са по-силни, по-болезнени и по-жестоки от всички физически болки, които понася Дон Кихот в битките. Многобройните монолози на Хамлет и особено монолога “Да бъдеш или не…” показва, че героят тръгва от битката за накърненото си достойнство и достига до осъзнаването на необходимостта да се бори с “море от бедствия” – с продажността, лицемерието, фалша и безнравствеността.
И Дон Кихот и Хамлет ценят свободата като най-възвишен идеал. За Дон Кихот свободата е “…едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората”, а за Хамлет духовната свобода на човека е гаранция за свободата и хармонията в света. Именно идеалите на двамата герои стоят в основата на тяхната популярност вече четири века.
Несправедливи и превратни са оценките за отношенията на двамата герои към жените. Никой не оспорва, че у Дон Кихот няма следа от чувственост, че той обича идеалното, чисто несъществуващата Долсинея, но към Хамлет и любовта му към Офелия са склонни да проявяват пристрастия. Определят думите му като фразьорство. Според мен у Хамлет всичко е много по-сложно, защото то не се извършва на повърхността, а дълбоко в душата му. Наранената и горда душа не обича показността. Силата на Хамлет е в това, че подчинява чувствата си на разума - иначе те биха го подвели. Истината за любовта му към Офелия е изречена в сблъсъка с Лаерт.
“Четиридесет хиляди
такива братя с тяхната любов
не ще достигнат моята…”
Дон Кихот и Хамлет умират трогателно, не постигнали целите си, но не победени духом. Дон Кихот оставя след себе си Санчо – един нов Дон Кихот, а Хамлет – своя приятел Хорацио, на когото вярва и оставя своя завет. Санчо и Хорацио ще пренесат идеите на Дон Кихот и Хамлет и ще запалят огън в сърцата на всички, на които не са чужди човечността, справедливостта и свободата.
Хамлет и Дон Кихот
(ЛИС)
Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях.
Твърде общо имат двата героя Хамлет и Дон Кихот. И двамата са предани към идеала, идеала за един по-добър свят без лицемерие и подлост и са готови на всичко, за да го постигнат. И двамата страдат много от самота и неразбиране заради своята лудост, зад която се крие твърде много лудост. Хамлет и Дон Кихот не получават любовта, която те изпитват към другите и умират в самота, но оптимистично, защото са изпълнили своята мисия.
Целта на Сервантес е да създаде пародия, която да осмее “новите” рицари, докато Шекспир създава сериозна трагедия. Сервантес създава Дон Кихот, за да отрази чрез него трагичния контраст между идеалите и стойностите на своето време. Докато Шекспир създава един новаторски образ в Ренесанса, съзерцаващ и разсъждаващ. Героят му е чувствителна натура с големи интелектуални заложби. Хамлет е израснал в света на книгите във Ватенберг, а Дон Кихот в своята библиотека в Ла Манча.
Причините за полудяването на двамата герои са твърде различни. Алонсо Кехана разтрогва ума си вследствие от прекомерното четене на рицарски романи. Той иска да бъде странстващ рицар и се впуска в безброй авантюри, които не съществуват и за които е чел в рицарските романи. Неговата представа за света е напълно изкривена – крайпътните мотели вижда като замъци, простия ханджия – като граф, а селянката като благородна дама. При Хамлет е съвсем различно. Той получава първия си житейски дар, който е жесток не само заради личната загуба, а и заради осъзнаването на истината за смъртта на баща му, която е осъзнаване на истината за света на злото, с което е заобиколен. Но тъй като той е силна натура, приема и анализира всичко и намира за най-изгодна маската на лудостта.
Безспорно и двамата герои притежават огромна мъдрост. Тази на Дон Кихот е скрита подсъзнателно зад безумните му дела и мисли. Но той я показва със своите разсъждения и мисли. Много мъдри слова казва идалгото на младите козари. А много показателен за мъдростта на Хамлет е монологът му: “Да бъдеш или не. Туй е въпросът”. Героят е пред сложна дилема, но тъй като е умен и съобразителен, намира правилния начин да разобличи предателя Клавдий чрез пиеса, чийто сюжет се състои в братоубийство. Така той се убеждава в думите на Призрака. Но Хамлет е по-меланхоличен и по-нерешителен от Дон Кихот, който е постоянен, действен и активен.
Отношението на публиката към тях си прилича. И Дон Кихот, и Хамлет са смятани за луди. И двамата са самотни. Дон Кихот не толкова, защото има до себе си верния Санчо Панса, но Хамлет е предаден от чичо си, от майка си и от приятелите си. Той се съмнява и във всички останали. Дори отблъсква любимата си Офелия. Но любовта му към нея го кара да се държи така, за да я предпази от лицемерието и подлостта, които я заобикалят. Любовта на Дон Кихот към Дулсинея също е голяма, но тя отново е плод на въображението на безумния рицар. Той си създава една въображаема, перфектна, благородна дама в лицето на простата селянка Дулсинея.
Освен в мъдростта си, двамата ренесансови герои си приличат и в смелостта си. На действия Хамлет не е толкова смел, но в ума си е, защото надхвърля общо приетото. Докато Дон Кихот без страх върши всичко, което пожелае – бие се с вятърни мелници, които смята за великани, с монасите бенедектици, които взима за черни магьосници. Единственото смело действие на Хамлет е убийството на бащата на Офелия, който смята за Клавдий. След което предизвиква голяма трагедия. Дон Кихот също предизвиква много беди и неуредици. Много често героизма му е излишен, смелостта му е трагикомична, а добрините му са нежелани.
Но в крайна сметка и двамата постигат това, което искат. Хамлет изпълнява мисията си за отмъщение, като убива предателя Клавдий. Но той умира също. Смъртта му е трагична само по законите на драматургията, защото всички умират. Но освен това смъртта му е дълбоко оптимистична – той възцарява справедливостта, като премахва най-голямото зло и като неговия приятел разкаже истината на всички. Смъртта на Дон Кихот също е оптимистична – той ще остане запомнен като мъдрец. Той умира на одъра си в Ла Манча, което отново го връща в реалността. Но Дон Кихот не умира – умира Алонсо Кехана. Смъртта не значи, че идеала му изчезва – напротив, той се овековечава.
И все пак трудно можем да сравним два от най-великите образи в световната литература – Дон Кихот и Хамлет. И двата героя са сложни и неповторими образи, служещи за образец на толкова много читатели със своята искреност, хуманност и вяра в доброто.