MeChaNiCaL_PoeT
12-15-2008, 09:15
http://download.pomagalo.com/3882/nevropsihologiya+apraksiii/?search=7238865
Някой може ли да ми изтегли тези реферат от помагалото ?
Благодаря предварително :)
LaDy_Ch0c0LaTa
12-15-2008, 10:37
НЕВРОПСИХОЛОГИЯ
АПРАКСИИ
Изготвил :
Двигателния акт е сложно устроена многоравнищна системна функция с непрекъсната отлична авторегулация,извършваща се както на всяко ниво(екстензивно),и така и по протежение на цялата система отгоре до долу(интензивно).Това е сложна саморегулираща се многоравнищна система с основен механизъм на регулация-на обратната връзка и изпреварващото прогнозиране.
При увреда на системите,осъществяващи двигателния акт,могат да се оформят две големи групи патологични синдроми.Първите се изразяват с нарушение на движенията и протичат с парези,респ. Парализи от периферен,централен или многогенен тип,неточност в координацията на движението.Вторите засягат произволните(волевите) действия:непосредствено предметни или символни жестове от елементарен или сложно-символен пантомимен характер.Общото название на това ниво на човешка двигателна дейност е праксис,а патологията му е позната с общото симдромологично название апраксии.
Понятието е въведено за пръв път от Щайнтал(1871) за двигателни нарушения “които не са действително моторни,но засягат връзката между движенията и обектите,които се отнасят до тях”.
Истинското описание и научно проучване на този своеобразен симдромокомплекс е направено от
Х.Липман през 1900г. Той описва клинично наблюдение и петологоанатомично изслледване на пациент.Липман дефинира три възможни форми на апраксия.Той приема съществуването на:център на идеите за движенията,където те са представени в тяхната временно-пространствена организираност;център за изпълнение на движенията,където са локализирани образи на изпълнение на действията;и асоциативни връзки между тях.Тези три форми,за които говори Липман са идеаторна апраксия (увреда на идеационния център на движенията),идеомоторна апраксия (нарушение на връзките между центъра на идеацията и този на моторното изпълнение) и акрокинетична апраксия (увреда на моторния център на действията).
Идеомоторната апраксия се състои в нарушения на действията по команда и особено на символните действия(действия без конкретни предмети).При това същите тези действия спонтанно и в присъствие на предмета болните изпълняват точно и лесно.Относително са запазени и символичните жестове-показване на цисло,махане с ръка за сбогом.Степента на увреда е различна-от пълна невъзможност за изпълнение по команда до изпълнение с неточни забавени движения.Тежките случаи приличат на идеаторни апрактити.
Идеаторната апраксия е описана за пръв път от А.Пик през 1905г.При нея е нарушено изпълнението на сложни,последователни,сери ини действия,а относително е запазено извършването на отделни прости действия.Нарушението може да засегне и някои символни действия,предметите могат да бъдат правилно наименовани въпреки погрешната им употреба.Под името амнестична апраксия се описва особено рядък синдром,изразяващ се в непостоянно нарушение на съдържателните движения при запазена имитация(изпълнение при подсказване).
Третата форма на апраксия,описана от Липман в 1900г. е мелокинетична апраксия.Нарушено е изпълнението на простите действия,които се осъществяват от отделни мускулни групи:болният не може да закопчае копче,да манипулира с битови предмети ,като манипулациите са неловки и груби.Изпълнението им външно прилича на атаксично.В редица случаи тези единични движения са толкова затруднени че фактически поради това не е възможно изпълнението на дадени действия и често увредата е едностранна.Хайлбронер нарича този симдром ‘кортикална апраксия’.Основното ядро на тези синдроми представлява един разширен хватателен рефлекс,който се изразява в непреодолимо следване на ръката след докосвания предмет или даже само тогава,когато предмета попадне в зрителното поле.
Съществуват и апраксии,които излизат извън класическата схема на Липман.Такава е конструктивната апраксия,описана от Клайст през 1912г.-тя е вид праксисно нарушение,което се явява при структуриращи дейности,в които пространствената част на задачата се изпълнява погрешно,макар че няма апраксия на единичните движения.Нарушението изпъква при рисуване,конструиране и подреждане на обекти един спрямо друг.Основната особеност на този синдром е запазеност на отделните движения,на нарушения в способностите за оценка на извънтелесното пространство.Първоначално о описание на този вид праксисно нарушение е под термина “оптична апраксия”.По-късно Клайст въвежда наименованието конструктивна апраксия.В следващи изследвания се уточнява структурата на синдрома като отделна форма на апраксия с нарушение на движения,свързани със зрителен контрол,и то специално с неизпълнение или грешно изпълнение на пространствените елементи на действията.При изследване болните изпитват дори и при прерисуванел. Наблюдава се огледално рисуване на фигури и предмети, когато болният върши това непосредствено до образеца. Нерядко болният не може да се откъсне по образеца, по който рисува и натрупва своите линии или кръгове върху него – това е т.нар. “симптом на включване”. Най-често конструктивната апраксия възниква при увреда на париеталният дял в gyrus angularis. Първото описание на буко-фацио-лингвална /орална/ апраксия, принадлежи на Х.Джаксън – 1878. Същността на синдрома се състои в това, че болните не са в състояние да извършват конкретни и символни действия с устните и езика по команда, но по-голямата част от тях, особено свързаните с инстинктивни и безусловнорефлекторни функции извършват автоматично много добре.Наблюдават се две форми влизащи напълно в рубриката на фациалната апраксия. При едната се касае за така наречения челен фациалис, наблюдаван при увреди на челния дял. Изразява се в подчертана “пареза” на мимическата мускулатура. Втората разновидност се наблюдава по-рядко при таламусни увреди и се изразява в едностранна недостатъчност на лицевата мускулатура при емоционални състояние – смях или плач, докато волевото движение на същите мускули е почти свободно.
Апраксията на тялото е изразена главно в нарушение на походката и разположението на тялото и крайниците в пространството при седящо и стоящо положение. Описана е за първи път от Герстман и Шилдер през 1926 г. като нарушение в походката без слабост в крайниците, атаксия или сетивни увреди. Болните са без инициатива, тромави с нарушен волев контрол. Локализацията на синдрома се оценява различно от различните автори, като повечето свързват синдрома с патология на челния дял, докато друга група приемат, че за развитието на синдрома има значение увредата на дясната хемисфера.
Названието “апраксия на обличането” е дадено от Р.Брейн през 1941г. Синдромът се състои в невъзможност да се извършват последователни дествия за обличане или събличане..Трудността е само в манипулаците свързани с тези деиствия.Болния не плзува правилно дрехите си.Повечето автори свързжат локализацията на синдрома с дяснохимисжерни увреди.
Браун спира вниманието си вурху една рядка форма на апраксия-бимануална.Характерно за този синдром е трудността при”координираното” боравене с двете раце при по сложни предметни деиствия.Болният отлично извършва с едната или другата ръка.съчетаната им употреба обаче в един бимануален акт е невъзможна.Няма особенна разлика между символните и конкретните предметни деиствия. Лурия разглежда двигателния акт като сложна, многоравнищна система с авторегулационни механизми.Той представя две основни клинични разновидности на нарушенията на волевите целни движения /действия/, по-ясно обособени като: кинестезична аферентна апраксия и кинетична еферентна апраксия. При първата се нарушава \"“ необходимият набор от кинестезични импулси, осъществяващи регулацията на движенията , болният не може да намери необходимия набор от точни и фини движения, дълго търси необходимите пози и в края на краищата може да постигне желаното движение със здравата ръка.\"
Еферентната кинетична апраксия се получава при увреда на серийната, временна организация на движенията. Нарушава се динамиката на действието, бързата и плавна смяна на отделните елементи на действието. Болните добре изпълняват единичните, но не и серийни движения.
Патофизиологията на апраксиите е сложна и твърде спорна. Едни автори я разглеждат в пряка връзка с локализацията на увредите, наблюдавани при един или друг синдром, а други изхождат от общоконцептуални позиции. Класическото учение за апраксиите на Липмън е аналогично на учението на Вернике и Лихтхайм. Това обяснява единството на принципа на двете поредици от болестни синдроми. Тези, наричани “класическите” учения са изцяло под влиянието на тогавашните разбирания за локализация на функциите във физиологията и на две последователно появили се, паралелно съществуващи и до наши дни направления на психологията: асоционизъм и гещалтизъм.
Същественото в класическата теория на Липмън е следното: произволният двигателен акт има своето изходно начало в един умствен образ на предстоящото движение и евентуално за предстоящият резултат от движението. Този образ на съзнанието или сензориума предизвиква зрителни или кинестезични представи за начина на извършване на движението, за неговите отделни елементи, което се осъществява от един моторен център; в него са заложени всъщност моторните образи на единичните движения.
Както се вижда, докато клиничните варианти и в значителна степен топиката на апраксичните синдроми са сравнително обособени, тяхната физио и психопатология, описвана по различен начин в зависимост от основните теоретични концепции на авторите.