4.Златният Век на Българската Книжнина
ЙОАН ЕКЗАРХ
Йоан Екзарх е измежду най-талантливите представители на Преславския кръг книжовници — преводач, компилатор и майстор на словесното изкуство. Предполага се, че той е по-млад съратник на Кирило-Методиевите ученици и че е получил образованието си в някой от големите византийски културни центрове — най-вероятно в Цариград. Хипотезата, че е бил измежду българите, изпратени да се обучават във византийската столица, е много примамлива, но засега остава без доказателства, както и хипотезата, че е бил там едновременно с бъдещия български княз Симеон. Във всички случаи обаче, както личи от творбите му, той е бил от най-близкото обкръжение на българския владетел. Обемът на знанията му е огромен, преводите и компилациите му показват, че владее до съвършенство както високия език на богословието и риториката, така и славянската реч, която обогатява с множество изковани от него думи и термини. Изказвани, са различни предположения за неговия живот и е отъждествяван с различни други фигури от Златния век. Някои изследователи считат, че той е същото лице, което под името Йоан Презвитер е превело Житието на Антоний Велики и на Панкратий Тавроменийски; други — че е Йоан, черковен строител на българските земи, подтикнал преводача Йоан Презвитер да преведе житията; че споменатият в Беседата на Презвитер Козма Йоан е Йоан Екзарх; Йоан Екзарх е отъждествяван дори с Иван Рилски. Няма сигурни сведения, че е канонизиран (единственото споменаване в руско евангелие под дата 31 юли е доста съмнително) и животът му е напълно забулен в мрак. Титлата му „екзарх” също се тълкува различно — като надзирател на църквите и манастирите по българските земи, като посредник между българската църква и Цариградската патриаршия, като наместник на гръцкия митрополит в България, като игумен на голям столичен манастир и др. Несъмнено е, че творческото дело на Йоан Екзарх е започнало още преди 893 г. и че част от творбите му са възникнали на глаголица. Най-много сведения за личността на Йоан Екзарх като книжовен деятел се извличат от оригиналните части на неговите преводи и компилации. Той се придържа към откритата теория на превода и подчертава, че се старае да превежда по смисъл — разбираемо. Дори в творбите, които са надписани с неговото име, дялът на преводните части е много голям. От известните или предполагаеми преводи на Йоан Екзарх най-голямо значение има преводът му на част от компендиума на източното богословие „Извор на знанието” от Йоан Дамаскин (ок.650-до 754). Знаменитият му „Шестоднев” е компилация от византийски автори. Йоан Екзарх е автор и на няколко сигурни или предположително приписвани му празнични слова (беседи), част от които спадат към т.нар. екзегетични (тълкователни) беседи върху евангелски текстове, свързани с големите господски празници. Те също са до голяма степен преводни и компилативни. С името на Йоан Екзарх (или Йоан Презвитер и Екзарх, или само Йоан Презвитер) са познати: Похвално слово за Йоан Богослов, Слово за Рождество Христово I, Слово за Рождество Христово II, Слово за Богоявление, Слово за Сретение Господне, Слово за Възнесение Господне, Слово за Преображение, Слово за Пасха. Някои учени приписват на Йоан Екзарх още и две анонимни слова: Слово за Въздвижение на кръста и Слово за Успение Богородично. Изказани са и мнения, че Похвалата на цар Симеон може да е дело на Йоан Екзарх.
Йоан Екзарх е открит за науката от К. Калайдович, който обнародва основополагащия си за българската литература от IX-X в. труд „Йоан Ексарх Болгарский” (М., 1824). Подробности около живота и делото на Йоан Екзарх има във всички общи трудове по стара българска литература, а също у: Г е о р г и е в, Е м. Разцветът на българската литература в IX-X в. С., 1962; вж. също и: V о n d г а k, V. Omluve Jana
Създаване и укрепване на българската
държава
През VІІ век на Балканския полуостров стават събития, които предопределят неговата историческа съдба за много столетия напред. Със заселването на славяните в началото на века не само е нанесен удар на робовладелското общество и на политическата мощ на византийската империя, но е променена съществено и етническата картина на тукашните земи. В Европейския югоизток се създава сложна и напрегната обстановка. Византия преживява тежка криза. Арабите завладяват малоазийските й области и се устремяват към Цариград. Аварският хаганат се опитва да задържи и укрепи своята власт над славянските и номадски племена в Средна Европа и Балканския северозапад. Хазарският хаганат налага господството си в степите между Днепър и Кубан, които преди влизат в състава на прабългарското обединение “Голяма”, “Велика” България.
В края на VІІ век се създават условия за раждането на българската държава – едно от най-значимите събития в историята не само на Европейския югоизток, но и в цяла Европа. Създаването на обща държава между славяни и прабългари е естествен резултат от приблизително еднаквото обществено-икономическо развитие, промените в социалната структура на двете етнически общности и заплахата, която представлява Византия за тях. Някои изследователи считат, че това става възможно и защото двата етноса се познават далеч преди да заживеят съвместно.
Интересът към българската държава и нейното създаване се проявява у голям брой хронисти – византийци, арменци, сирийци, сърби, западни автори и др. Затова събитие пишат сирийският презвитер Константин, византийците Теофан и Никифор, Георги Монах, Лъв Граматик, Мартин Опавиенски. За нея се говори в Болонската хроника, Кавенския летопис. За събитието съобщават Анастасий Библиотекар, белгийският монах Зигеберт. Първата българска историческа творба, която съобщава за първите български владетели, е “Именникът на българските ханове”, достигнал до нас в три руски преписа. Българският апокрифен летопис от ХІІ век също запазва спомена за миналото на държавата. Сведения за ранната история на държавата се съдържат и в летописни добавки към старобългарския превод на Манасиевата хроника от времето на Йоан Александър – ХІV век.
В Късното средновековие, когато българската държава не съществува, за нейното създаване пишат Цезар Бароний, Мавро Орбини, Блазиус Клайнер и нашият Паисий Хилендарски.
Веднага след Освобождението с този въпрос се занимават К. Иречек, М. Дринов, а малко по-късно Иван Дуйчев, Петър Мутафчиев и др. Безспорно най-цялостно изследване е трудът на В. Златарски “История на българската държава през средните векове”, С., 1918 г. В най-ново време са направени много изследвания и публикации. Най-значителни са на Ал. Бурмов, Д. Ангелов, П. Петров, В. Гюзелев, Й. Андреев, Ив. Лазаров, П. Ангелов и др.
През втората половина на VІІ век балканските славяни са поставени под заплахата да бъдат покорени от византийската империя или от напиращия от северозапад Аварски хаганат. При създалата се опасност в земите на север от Стара планина още през VІІ век е създаден племенен съюз, който в продължение на няколко десетилетия води упорита борба против опитите на Византия да възстанови властта си в Мизия. Този именно съюз, в който влизат седемте славянски племена и северите, после заедно с прабългарите участва в създаването в българската държава. Сведенията за племенното обединение в Подунавието са оскъдни. За него разказват хронистите Теофан и Никифор, но дотолкова, доколкото влизат във взаимоотношения с прабългарите. Въпросът за местонахождението и за големината на племенния съюз не е уточнен. В изворите изрично се сочи, че неговите южни съседи са византийците, а на запад и северозапад – аварите. Следователно славянското племенно обединение в Подунавието през VІІ век се простира от двете страни на Дунава: от Стара планина до Карпатите. Всяко племе запазва до голяма степен своята самостоятелност, управлява се от собствен княз, а заеманата от него територия образува отделно княжество, известно по-сетне с името Славиния.
В историческата литература намира място въпросът дали съществува славянска държава преди идването на прабългарите на Балканския полуостров. С. Никитин изказва мнение, че около средата на VІІ век в Мизия възниква самостоятелна славянска държава. Други автори, между които Петър Петров, считат, че това схващане е пресилено и не е приемливо.
В историческата литература се спори и относно броят на славянските племена, които участват във военно-племенното обединение. Една част от учените – П. Мутафчиев, М. Войнов, Д. Ангелов – смятат, че славянските племена са седем и племето севери е едно от тях. Васил Златарски, Ал. Бурмов, П. Петров твърдят, че племената са осем – седемте племена и северите. Друго мнение изказва Иван Дуйчев – числото седем е библейско и не се употребява в буквалния смисъл на думата, а със значението на много. Г. Цанкова-Петкова, В. Бешевлиев считат, че племената са две – северите и “седемте рода” или това е едно племе.
Колоси в науката като К.Иречек, В.Златарски, П.Мутафчиев и др. разглеждат фактологическата страна на проблема “създаване на българската държава”. Те изясняват хронологическата последователност на събитията. Но интерпретации от философска, културологична и социологическа гледна точка липсват.
Когато се разглежда началото на българската държавно-политическа традиция, само някои автори /Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев/, а сега и най-новите изследователи, чието мнение се изразява от Георги Бакалов, обръщат внимание на степното номадско минало и съществуващата традиция.
Някои приемат, че Стара Велика България е военно-племенен съюз на прабългарите, други са на мнение, че Кубрат управлява “степна държава” или “степна империя”, която след смъртта му се разпада. С оглед на тези твърдения неизбежно се стига до идеята, че Аспарух “създава” или “образува” нова държава с името България.
Относно създаването на държавата съществуват в българската наука различни концепции, които се отнасят преди всичко до причините за създаването й. Почти половин век съществува марксистката концепция. Според историческия материализъм на определен етап от развитието, обществото се разделя на класи, държавата възниква като инструмент на господстващата класа, за да си осигури нейното икономическо превъзходство и да се експлоатират масите. Според тази концепция това е най-важната вътрешна функция на държавата. Осигуряването на господството става чрез създаване на апарат за принуда – закони, войска, полиция и др. външната функция се свежда до защита на собствената територия и присъединяване на нови земи. Следователно държавата се въплъщава от институциите, но при съществуването на подходящи икономически условия. При това не е трудно да се приеме идеята, че държавите на българите се създават, разпадат и отново създават. Съвременните постижения на философията, социологията, политологията, правото, историята, култорологията, етнологията и социалната антропология позволяват да се твърди, че държавата е естествен продукт на човешкото развитие, чиито корени се крият в еволюцията, т.е. в извечния стремеж на всяко живо същество към биологично оцеляване. Така се поставя началото на социалната концепция за държавата. В този смисъл държавата е сложно органично единство на народ, власт и територия. Това означава че тя може да променя географските си граници, може да придобива и да губи територии, без да се променят останалите параметри. В определен смисъл народът е държавата и държавата е народът.
Създаването на българската държава е в пряка връзка с идването на българите на Балканския полуостров. Византийските хронисти Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Зонара свидетелстват, че прабългарите начело с Аспарух започват системни нападения в пределите на Византия – областта от Дунав до Стара планина, от Шуменското възвишение до Черно море. Теофан отбелязва изрично, че народът на българите, който се е настанил отвъд Дунава в “удобно за заселване място, наречен на техен език Оглос, напада и опустошава близките до Дунава земи т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните”
Нападенията на прабългарите над византийските територии на юг от Дунава сериозно заплашват господството на империята. Опасността се засилва и от възможността за съюзяване с мизийските славяни. Византийският император Константин IV Погонат /668-685год./ предприема походи през пролетта на 680година. Голям поход по суша и по море. Едната византийска армия през Тракия се отправя срещу славяните, а другата – начело със самия император отплува с кораби към Дунавската делта, за да се справи с прабългарите. Според Теофан, когато прабългарите виждат гъстите и многобройни редици на византийската армия, те не се решават да влязат в сражение, а се оттеглят в своето укрепление, обградено с блата и непроходима местност. В продължение на три-четири дни и двете войски стоят една срещу друга, без да предприемат каквито и да било действия. По същото време императорът, който страдал от силна болка в крака, напуска византийския лагер и с пет кораба заминава за Месемврия да прави бани. Сред войската се пуска слух, че бяга. Страхът предизвиква уплаха у войската и се спуска да бяга без сражение. Сега прабългарите излизат от укреплението и започват да преследват противниците си. Има много убити и ранени. Прабългарите преследват неприятеля през Дунава, нахлуват в Добруджа, стигат до Одесос/Варна/ и завземат цялата област на север от Стара планина, която до тогава е византийско владение.
Погромът на византийците и настаняването на прабългарите в Балканския североизток като непосредствени съседи на славянските племена възвестява раждането на българската държава. Особеностите на конкретния исторически момент, в който става това са ясни: на лице е вътрешен фактор – социално-икономическата характеристика както за славяните, така и за прабългарите, които се намират в условията на разлагане на родовото общество и започващата социална диференциация. Освен социално-икономическите предпоставки съществува и общия враг Византия, която започва настъпление срещу славяните. Самите прабългари се намират в твърде сложно положение, макар и победители. Те се заселват в територии, с чиято загуба Византия никога няма да се примири. Очевидно е, че предстоят нови, още по-решителни битки и че войната от 680 и 681година е само началото. За да се укрепят в новите си земи трябва да държат сметка и за хазарите, които се намират в техния тил и да уредят отношенията си със славяните.
Стреснат от успехите на прабългарите император Константин IV Погонат е принуден през лятото на 681година да сключи мирен договор с прабългарския хан. Той се задължава “за срам на ромеите” по израза на византийския хронист да плаща ежегоден данък. Този акт всъщност представлява юридическо признаване на създадената българска държава. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод поражението на Константин IV Погонат в Онгъла казва: “Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство”
В историческата наука се води спор за годината на създаване на българската държава. Като описва войната на прабългарите с Византия и сключването на мирния договор, Теофан поставя тези събития в 6171 година от сътворението на света. Изчислена по антиохийската ера се получава 679 година. Доказано е, че Теофан изостава с една година и твърдението, че българската държава е създадена през 679 година е изоставено. Остава спорът за 680 или 681 година. В 680 год. е битката в Онгъла , а в 681 год. е мирът.
Този мир се тълкува еднозначно от повечето български историци, тъй като според тях той означава много повече – получаване на международно признание от Византия. Това е следствие от низ от събития, протекли от 680 до 681 г. С други думи, мирът от 681 г. фиксира началото на нова Дунавска България, различна от Стара Велика България на хан Кубрат
Има изследователи, които приемат мира, но вземат пред вид и други факти. Те се базират на факта, че в историята на Византия могат да се намерят десетки случаи на мирни договори, чрез които империята се задължава да плаща тежки и срамни годишни данъци, за да бъде прекратено някакво варварско нашествие. При това даже предоставя територия за заселване. Империята просто купува спокойствието си. Отстъпките се правят в краткосрочен план, докато се намери противодействие на варварската агресия. Презрението към варварите е толкова голямо, че нарушаването на договорите не се смята за грях. Като се имат предвид думите на Теофан за българите, че са “мръсен и новопоявил се народ”, става ясно, че мирът от 681 г. не е прецедент. Въпреки това, традиционната българска историография настоява, че договорът от 681 г. е юридическото признаване на българската държава.
Някои медиависти тълкуват изворите по друг начин. Според тях събитията, за които говорят Теофан, патриарх Никифор и Констонтин Апамейски, описани в единствения съвременен български паметник – “”Именник на българските ханове”, са представени като преместване на “княжеството отсам Дунава”, т.е. не се създава нова държава.
Така се поставя въпросът за международното признание на българската държава.
В българската историческа наука се привеждат различни доказателства. Оскъдните исторически извори показват, че българските владетели Органа и Кубрат са в центъра на полезрението на Византия през 20-30-те години на VІІ век, тъй като са удостоени с почетните титли “патриций”, покръстени са и поддържат “дълбок мир” с Византия, получават големи “подаръци”, т.е. годишни данъци. Това показва, че Стара Велика България получава международно признание.
През 705 г. император Юстиниан ІІ прави големи отстъпки на хан Тервел. Тервел е удостоен с титлата “кесар”, покръстен е, Византия се задължава да плаща годишен данък, според Теофан и Лексикон Свидас, ханът получава големи дарове. През 716 г. при император Теодосий ІІІ всички тези отстъпки са потвърдени, като се определят юридически и границите на държавите. Следователно постигнатото от Органа и Кубрат е утвърдено и доразвито. Няма данни за такива отстъпки при Аспарух, поради което някои изследователи считат, че истинското признаване на държавата става при хан Тервел.
Всички византийски хронисти представят победата като резултат само на изненада. Разбиването обаче на такава армия не може да бъде резултат само на изненада. Някои сведения навеждат на мисълта, че във военните действия са участвали и славяните.
Българската историческа наука отдавна се занимава с проблема за ролята на двата основни етнически елемента в образуването на българската държава. Тъй като не бива да се забравя, че с идването на Балканите славяните асимилират тракийското население. Редно е да се посочи ролята на траките в етнообразувателния процес. Това прави Ив. Дуйчев, който посочва приноса им в държавнообразувателния процес. Той напомня липсата на сведения в историческите извори за съпротива от страна на траките срещу славяните и уточнява, че поглъщайки оцелялото тракийско население, славяните възприемат неговата висока култура. Въз основа на това Ив. Дуйчев твърди, че съществува приемственост в създаването на българската държава между Античност и Ранно средновековие.
Г.Баласчев и други историци считат, че държавнообразувателният процес е дело само на прабългарите. Вече научно е обоснован значителният принос на славяните в създаването на държавата, при решаването на общи въпроси на външната политика, при опазването на границата, при формирането на държавните институции. Не бива да се забравя и обстоятелството, че прабългарите на Аспарух се включват в предварително изградения съюз на седемте славянски племена и северите и че българският бит, език, култура придобиват изцяло славянски облик.
Акад. Д.Ангелов и проф. П.Петров доказват наличието на славяно-български контакт във времето даже преди 680-681 г. още в Панония, където те съвместно живеят под властта на хуните, а после под властта на аварите. Те напомнят, че в Онгъла новодошлите българи на хан Аспарух попадат в славянска среда. Прабългарите заедно със славяните се бият срещу авари, хазари, ромеи. В отношенията си с Византия славяните са облекчавани от прабългарските нападения в териториите й. Следователно корените на прабългарския съюз могат да се търсят далеч преди 680г.
Тези противоречия са възникнали, тъй като до нас са достигнали ограничени сведения, главно от Теофан и Никифор, които пишат през ІХ век и може да се направи различно филологическо тълкуване на употребения от тях израз.
Независимо един от друг – Теофан, Никифор и “Повесть временньх лет” – твърдят едно и също: прабългарите покоряват славяните и ги принуждават да им плащат данък, освен това ги задължават да им пазят границите. Не бива обаче да са мисли, че “покоряване” означава “робство”. При варварските народи от Великото преселение на народите нещата стоят по-различно. Независимо от кого са покорени, те запазват своя облик и вътрешнополитическа самостоятелност. В този смисъл славяните приемат върховенството на прабългарите.
Взаимоотношенията между славяни и прабългари получават различно тълкуване в българската историческа наука. В.Златарски защитава предположението, че при настаняването на прабългарите на Балканите се установяват съюзни отношения със заварените славянски племена. Ученият се базира на предположението, че българите са само едно 10 000 орда, докато славяните са далеч по-многобройни. Затова Аспарух не може да се конфронтира със славяните, когато е застрашен от хазари, авари и ромеи. През 50-70-те години на ХХ век тази хипотеза се доразвива и добива идеологически облик. Така се достига до едно непотвърдено с факти твърдение за “федеративни” отношения между славяни и прабългари. Съответно и България има федеративен характер.
В съвременната наука все повече се налага мнението, че славяните са покорени, но в значението на времето – последната четвърт на VІІ век. Това не намалява ролята им в образувателния процес на държавата. Един многоброен народ, който участва активно в образуването на българската народност, макар че остава името на държавата България. Това име за първи път се споменава на заседанието на Шестия Вселенски църковен събор в Цариград на 9 август 681 г.
Основното ядро на новосъздадената държава представляват земите на бившата римска провинция Мизия /дн. Северозападна България/. За южна граница служи старопланинския масив. На изток граница е черноморското крайбрежие, въпреки че първоначално някои градове като Томи, Одесос, Констанция остават във византийски ръце. На североизток под контрола на Аспарух остава областта Онгъл /Оглос/, чиято територия е спорна, но някои като П.Ангелов приемат, че се заключава между реките Днестър и Прут, а други – че е в делтата на р. Дунав.на север в пределите на българската държава влизат територии от бившата римска провинция Дакия /дн. Румъния/. В съчиненията на византийските хронисти областите северно от Дунав са наричани с общото название “Отвъддунавска България”. На запад и северозапад границата достига до Железни врата на Дунав и източните разклонения на Карпатите. Тези предположения се базират главно на археологически разкопки, които показват наличието на компактно славянско население в споменатите територии. Открити са и големи прабългарски съкровища от VІІ – VІІІ век, които показват, че източната граница достига до големи водни прегради – Днепър или Днестър.
Изграждането на славяно-българския съюз става при зачитането на териториалната обособеност на двете етнически групи. Прабългарите заварват славянско и друго население, градове и градски живот, съществуващ от векове държавен живот. Заимстват някои неща, същевременно те налагат своя начин на живот и форми на управление. Така е създаден прабългарският “саракт” – държавно обединение, начело на което стои хан и което се дели на три части по подобие на войската: ляво, дясно крило и център. Върховното управление над страната изобщо и над центъра принадлежи на хана, а кавханът и ичиргубоилът са помощници на хана и стоят начело на двете крила. Така изглаждането на държавата става независимо от славянските племена.
Славянските племена също запазват самоуправлението си. Начело стоят князе. Територията на едно племе образува Славиния. Отначало с “България” се означава само територията, на която живеят прабългарите. Общата държава представлява съюз между България и Славиниите, поради което нейният характер може да се определи като славянобългарски.
Държавата се изгражда като типична средновековна монархия.
Начело на държавата застава вождът на прабългарите – хан Аспарух. На второ място след хана е кавханът – непосредствен сътрудник и помощник на хана. Неговата задача е да се грижи за вътрешните крепости и преди всичко за столицата. Владетелската власт е частично споделяна и ограничавана от съвета на великите боили. Важно място заема ичиргубоилът, който се грижи за войската и външните крепости. Една от традициите на родовия свят, която се запазва е практиката на народните събори. На тях се вземат важни решения за бъдещето на държавата. На такъв събор може да се реши даже смяната на владетеля, независимо от неговите правомощия. За столица на държавата е определен укрепеният лагер Плиска, намиращ се на територията на прабългарите.
Въпросите на външната политика и войната са общи, но основна роля за решаването им има ханът. Той определя задълженията на двете племенни групи. На седемте славянски племена е възложена задачата да защитават границата с аварите. Северите, които живеят в проходите на Източна Стара планина, поемат защитата срещу Византия. Прабългарите освен защитата на страната поемат задължението да бранят територията откъм морето и срещу напиращите хазари.
Организиращата и направляваща роля на прабългарите не намалява и по-късно. С важното си стратегическо положение, със здравата си военна организация, с ръководните си функции в държавата те поемат твърде много за отбиване на византийските нападения, за укрепване на съюзното държавно обединение. Затова по-голяма част от управленческата терминология в държавата е прабългарска. Прабългарите дават свое име на държавата. Българи започват да се наричат с течение на времето всички поданици.
Славяните също изиграват голяма роля. Князете задълго успяват да запазят своята самостоятелност и да участват в държавния живот. Не бива да се забравя, че славяните са основната маса от населението, което довежда до налагането на техния език, бит и култура. Затова независимо от прабългарите и траките, държавата все повече добива славянски характер.
Основните задачи, които стоят пред младата държава, са свързани с укрепването и стабилизирането на границите с Византия, хазарите, аварите.
При новия византийски император Юстиниан ІІ /685-695 г./ през 688 г. сключеният мирен договор е нарушен. Заедно с българската държава той напада и славяните в Македония. Войската на хан Аспарух разгромява византийците, а техният император успява да се спаси с позорно бягство.
Около 686 г. българите, водени от Кубер, въстават срещу Аварския хаганат и преминават необезпокоявани р. Дунав. Навлизат дълбоко в територията на Византия. Заселват се в Керасимийското /Битолското/ поле.тази област започва да се нарича България, а нейните жители – българи. Има предположения, че са съществували връзки между българската държава и куберовите българи.
Годините на управлението на хан Аспарух са забулени в неизвстност. Само едно късно известие – Българската апокрифна летопис от ХІ век – дава основание да се предполага, че е загинал във войната с хазарите на север от Дунавското устие.
Създаването на българската държава е важно събитие в европейската история. Тя е първата трайна “варварска” държавна организация на Балканския полуостров, чиято поява променя хода на процесите и събитията и съдейства за политическото и етническото спояване на прабългарите и славяните, поставя началото на формиране на българската народност.
След смъртта на хан Аспарух, който произлиза от прабългарския род Дуло, управлението на българската държава преминава в ръцете на неговия син Тервел /701-718 г./. неговото поприще на владетел оставя кратки, но дълбоки следи. В политиката на новия владетел, се очертават няколко важни тенденции, които намират своето продължение и при неговите приемници. На първо място хан Тервел успешно съчетава военните и дипломатическите средства в своята външна политика. Нейната основна цел е териториалното разширение на България и утвърждаването авторитета на хана.
През 705 г. българската войска оказва помощ на сваления византийски император Юстиниан ІІ, за да си възвърне престола с 5 000 войска. За награда хан Тервел получава титлата кесар и областта Загоре /между Източна Стара планина и Странджа/, която представлява първото голямо териториално разширение и е с важно стратегическо положение. През нея преминават най-късите и удобни пътища от Константинопол до Плиска и открива път към черноморските пристанища. Този договор е най-ранен и се съдържа в текст, изсечен под Мадарския конник. Високото достойнство, което получава хан Тервел се потвърждава от намерения при археологически разкопки оловен печат, върху който стои надпис на гръцки: “Богородице, помагай на кесаря Тервел”.
Постигнатото през 705 г. като цяло има голямо значение. Само около 25 години след създаването на България, тя не само укрепва, но вече се намесва успешно във вътрешните работи на Византия. Вътрешното положение на държавата е заздравено. Утвърден е авторитетът на новата държава сред славяните на Балканския полуостров, нараства нейният международен престиж. Дори западните хронисти го изтъкват като една от най-значимите политически прояви в международните отношения от началото на VІІІ в.
През 708 г. обаче императорът анулира сключения с България договор и потегля на поход. В битката при Анхиало /Дн. Поморие/ неговата войска претърпява катастрофално поражение. Като се възползва от слабостта но Византия, хан Тервел на два пъти – 711 и 716 г. – нахлува в Тракия и достига до Цариград. През 711 г., забравил за коварството на императора, хан Тервел, отново му изпраща на помощ 3 000 души войска, но този път Юстиниан не успява да надделее над противниците си и загубва главата си.
По време на управлението на хан Тервел започва да се оформя още една тенденция във външната политика – превземането на византийската столица. Па време на втория поход византийският император Теодосий ІІІ е принуден да сключи договор с българите. Договорът от 716 г. има следните клаузи: уточнена е границата между двете държави, като на юг достига до крепостта Милеона /дн. с.Ябълково, Хасковско/, до р. Марица и Странджа; императорът се задължава да изплаща на българската държава ежегоден данък в скъпи копринени дрехи и червени кожи на стойност 30литра злато; уредени са и търговските отношения – стоките без печат на една от двете страни да бъдат конфискувани. Счита се, че това е първият търговски договор в Европа. Той дава възможност на България да разшири територията си на юг от Стара планина – първото голямо разширение, да си осигури годишен данък, получаван от 681 г. и за икономическо възмогване на младата държава. Самият данък говори за признаването на България от Византия.
По време на продължителната обсада от арабите на Константинопол по суша и по море през 717 – 718 г. в най-решителния момент българите се притичват на помощ на византийците. Явно византийският император Лъв ІІІ постига споразумение с българския владетел, който напада в гръб арабите. Удържаната победа над многочислената арабска войска прави поразително впечатление на съвременниците. Многобройни западни извори от Италия, Германия, Франция от VІІІ – ХІV век разказват обстойно за военните действия. Според летописеца Теофан в битката загиват 20 000 араби, а според Зигеберт – 30 000. Приема се, че победата на Тервел, както и по-късно поражението на арабите при Поатие от френския крал Карл Мартел са тези събития, които не позволяват на арабската експанзия да се разпространи дълбоко във вътрешността на Европа.
Постигнатото по времето на Тервел, наследено и запазено в мир до средата на VІІІ век, оказва благотворно влияние за по-нататъшното съществуване на българската държава през следващите десетилетия.
Историята на българската държава след военните действия край Цариград срещу арабите през 718 г. до средата на VІІІ век е малко позната поради липсата на изворови данни. Съществуват противоречиви мнения относно реда, имената и точните години на управление на българските владетели. Според “Именника на българските ханове” Тервел управлява 21 години, т.е. 17 години. Така смята и Йордан Андреев, но много от съвременните изследователи като П.Ангелов определят края на управлението не в 721, а в 718 г.
В “Именника на българските ханове” не е отбелязано името на третия владетел, но е казано, че е той е управлявал 28 години Според западни хронисти името му е Кормесий. Според византийския хронист Теофан той подписва договора през 716 г., но всички данни показват, че по това време управлява Тервел. Затова някои изследователи смятат, че той е съуправител на Тервел. Името му е записано и в надпис при Мадарския конник.
В “Именника на българските ханове” след неизвестния владетел следва Севар, а след него Кормисош, който “измени рода Дулов” и родът му е Вокил, управлявал 17 години. Всъщност самостоятелно Кормисош управлява 753-756 г., а вероятно преди това е съуправител на Севар. Изречението за смяната на рода предезвиква много спорове. Но явно е, че започва голямо вътрешно сътресение. След Кормисош вече се извършва смяната на рода Дуло и следващият владетел Винех е от рода Укил. Задълбочаването на кризата следва и от влошаването на отношенията с Византия. През 755 г. император Константин V Копроним започва да укрепва някои селища в Тракия. Българите поискват данък за тези крепости. Така започват поредица от походи срещу България в периода 755-775 г. с цел унищожаването й. Кризата в България се задълбочава. Последователно на ханския престол се сменят Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган, като с това се сменят управляващите родове Вокил, Укил, Угаин.
За вътрешнополитическата криза се посочват различни причини. В домогванията до престола някои от претендентите се осланят на Византия, а други са за решителни действия срещу нея. Има изказано предположение, че за избухване на кризата не без значение са някои противоречия между прабългари и славяни.
Независимостта на България се отстоява от влизащите в пределите на държавата славяни. В старопланинските проходи при отбраната им се отличава славянският княз Славун и както пише П.Мутафчиев славяните са “стражата на Балкана”.
След продължителната отбранителна борба външната политика на българската държава проявява отново признаци на активизация при управлението на хан Телериг /768-777 г./. в 775 г. той успява да заблуди в писмо византийския император, че ще бяга при него и иска списък на доверените му хора. Константин V повярвал, но това довежда до избиването им. Той изпраща 12 000 войска към областта на славянското племе берзити. С това той прави опит да отклони изцяло вниманието на империята от походите й срещу България и същевременно този ход е продължение на политиката за обединяване на областите им в пределите на българската държава – тенденция, положена още от хан Аспарух.
Най-сетне по времето на хан Кардам /777-803 г./ вътрешните междуособици стихват. Избухва нова война между България и Византия през 789 г. В резултат на успешната битка край крепостта Маркели /до дн. Карнобат/ в 792 г., при която е пленен обозът и императорската шатра със съкровището й и цялата й прислуга. Сключва се договор, като империята се задължава да плаща данък. Управлението на хан Кардам успява да закрепи ролята на ханската власт и вътрешния мир в страната.
Създаването и укрепването на славяно-българската държава оказва голямо влияншие върху развитието на славяни и прабългари, а също така върху историческата съдба на Европейския югоизток. Чрез нейното съществуване се създават условия за възникване и формиране на нова народност и култура. Тази държава, приобщавайки големи групи славяни на Балканския полуостров, ги откъсва от влиянието на византийската култура и общество и ги превръща в потенциал на една бъдеща средновековна култура – славянската.
В международен аспект България създава модела, по който по-късно възникват и други славянски и неславянски държави в Югоизточна Европа. За пръв път в средновековната история тази държава прави пробив в идеологията на византийския универсализъм и поставя началото на възникване на народностна държава в тази част на европейския континент.