Solitude
12-22-2008, 17:06
Не целя нищо с тази тема... просто искам да ви разкажа една история и да дам съвет на тези, които ще я прочетат.
Наскоро изгубих един човек, който адски много обичах. Вярно, че той никога не ме е обичал, но аз го обичах с цялото си сърце... и не можах да му го кажа нито веднъж. Защото ме беше страх. Защото все отлагах... защото си мислех, че всичкото време на света е пред мен. Но уви, не беше. В живота стават всякакви обрати и съдбата ми отне този човек... Затова ще го кажа сега. Макар че вече е прекалено късно. Обичам те, Яна! Знам, че няма да го чуеш... знам, но съм егоист и го казвам, за да се почувствам по-добре. Но аз вярвам, че може би ме виждаш от някъде и все пак ще разбереш... вярвам в това така, както малко дете вярва в Бонбонената фея. Имам нужда от вярата си.
Когато ми съобщиха, че си си отишла не можах да повярвам. Казват, че било така. Първо било състоянието на вцепенение. После идвала скръбта. Аз все още не мога да повярвам, че не си сред нас. Знаеш ли колко много пъти набирах номера ти... и никой не вдигаше... знаех, че няма да го направиш... но все пак ти звънях... и звънях... и гласовата поща се включваше и гласа ти ми съобщаваше да опитам отново. И аз опитвах. И гласът ти все така ме лъжеше, че ще ми се обадиш. Но ти не се обаждаше. Никога вече няма да го направиш.
Гледах ти профила в Майсепйс. Гледах, че си била за последно онлайн едва преди ден... преди два... преди пет... преди седмица. Не мога да си представя, че никога няма да те видя отново! Не мога да си представя, че времето ще продължава да се ниже, водата ще продължава да си тече, слънцето ще си изгрява и залязва... но теб няма да те има. Не мога и не искам да си го представям. Може и да беше напълно безразлична към мен...защото сама си го заслужих... но пък беше най-истинския и невероятен човек, който имах честта да познавам. Знаеш ли как те обичах... не, няма как да знаеш. Защото се правей на твърда и нито веднъж не ти го казах. Нито веднъж не ти го покзах.
Сякаш беше вчера когато те видях за пръв път и ти ми се усмихна. Говорехме си... тогава пък аз бях безразлична. Тръгнах си... представяш ли си, тръгнах си... а сега се моля поне за миг да те зърна... Само ако знаех тогава това, което знам сега... Щях да те прегърна и нямаше да те пускам! Щях да ти кажа колко много те обичам! Щях да те помоля да ми простиш за всичките грешки. Няма нещо което не бих направила, за да чуя гласа ти отново... Няма нещо, което не бих направила, за да мога отново да те погледна в очите и да видя отражението си в тях... понякога искам просто да ти се обадя по телефона... но ти няма да си там. Съжалявам, че те обвинявах. Съжалявам за всичко, което направих. Съжалявам и за всичко, което не успях да направя! Толкова е трудно това последно 'Сбогом'... нямаш представа колко много! Но повярвай... нараних себе си много повече... с това че нараних теб.
Ако имах само още един ден щях да ти кажа колко много ми липсваш откакто си отиде!
Хора, прощавайте си! Казвайте когато съжалявате... Казвайте си всичко сега, защото може да няма утре! Казвайте си, че се обичате! Живейте живота си така че да не изпитвате това, което изпитвам аз сега... а то е толкова болезнено, че ми е адски трудно да продължа. Понякога едва се сдържам да не сложа край на всичко. Така поне ще ме боли само миг, а не цял живот. Но все още се държа.. заради моята Яна. Защото знам, че тя би искала да продължа да живея. И да, Яна! Аз ще живея! Ще живея и за двете ни! Защото ти си отиде толкова млада, че не видя почти нищо в тоя скапан живот... но аз ще живея, за да те нося винаги в сърцето си... там ще си вечно жива! ОБИЧАМ ТЕ, СЛЪНЦЕ!
Наскоро изгубих един човек, който адски много обичах. Вярно, че той никога не ме е обичал, но аз го обичах с цялото си сърце... и не можах да му го кажа нито веднъж. Защото ме беше страх. Защото все отлагах... защото си мислех, че всичкото време на света е пред мен. Но уви, не беше. В живота стават всякакви обрати и съдбата ми отне този човек... Затова ще го кажа сега. Макар че вече е прекалено късно. Обичам те, Яна! Знам, че няма да го чуеш... знам, но съм егоист и го казвам, за да се почувствам по-добре. Но аз вярвам, че може би ме виждаш от някъде и все пак ще разбереш... вярвам в това така, както малко дете вярва в Бонбонената фея. Имам нужда от вярата си.
Когато ми съобщиха, че си си отишла не можах да повярвам. Казват, че било така. Първо било състоянието на вцепенение. После идвала скръбта. Аз все още не мога да повярвам, че не си сред нас. Знаеш ли колко много пъти набирах номера ти... и никой не вдигаше... знаех, че няма да го направиш... но все пак ти звънях... и звънях... и гласовата поща се включваше и гласа ти ми съобщаваше да опитам отново. И аз опитвах. И гласът ти все така ме лъжеше, че ще ми се обадиш. Но ти не се обаждаше. Никога вече няма да го направиш.
Гледах ти профила в Майсепйс. Гледах, че си била за последно онлайн едва преди ден... преди два... преди пет... преди седмица. Не мога да си представя, че никога няма да те видя отново! Не мога да си представя, че времето ще продължава да се ниже, водата ще продължава да си тече, слънцето ще си изгрява и залязва... но теб няма да те има. Не мога и не искам да си го представям. Може и да беше напълно безразлична към мен...защото сама си го заслужих... но пък беше най-истинския и невероятен човек, който имах честта да познавам. Знаеш ли как те обичах... не, няма как да знаеш. Защото се правей на твърда и нито веднъж не ти го казах. Нито веднъж не ти го покзах.
Сякаш беше вчера когато те видях за пръв път и ти ми се усмихна. Говорехме си... тогава пък аз бях безразлична. Тръгнах си... представяш ли си, тръгнах си... а сега се моля поне за миг да те зърна... Само ако знаех тогава това, което знам сега... Щях да те прегърна и нямаше да те пускам! Щях да ти кажа колко много те обичам! Щях да те помоля да ми простиш за всичките грешки. Няма нещо което не бих направила, за да чуя гласа ти отново... Няма нещо, което не бих направила, за да мога отново да те погледна в очите и да видя отражението си в тях... понякога искам просто да ти се обадя по телефона... но ти няма да си там. Съжалявам, че те обвинявах. Съжалявам за всичко, което направих. Съжалявам и за всичко, което не успях да направя! Толкова е трудно това последно 'Сбогом'... нямаш представа колко много! Но повярвай... нараних себе си много повече... с това че нараних теб.
Ако имах само още един ден щях да ти кажа колко много ми липсваш откакто си отиде!
Хора, прощавайте си! Казвайте когато съжалявате... Казвайте си всичко сега, защото може да няма утре! Казвайте си, че се обичате! Живейте живота си така че да не изпитвате това, което изпитвам аз сега... а то е толкова болезнено, че ми е адски трудно да продължа. Понякога едва се сдържам да не сложа край на всичко. Така поне ще ме боли само миг, а не цял живот. Но все още се държа.. заради моята Яна. Защото знам, че тя би искала да продължа да живея. И да, Яна! Аз ще живея! Ще живея и за двете ни! Защото ти си отиде толкова млада, че не видя почти нищо в тоя скапан живот... но аз ще живея, за да те нося винаги в сърцето си... там ще си вечно жива! ОБИЧАМ ТЕ, СЛЪНЦЕ!