Безсмъртните корени на родовото начало в "Потомка"
Едно от високите приънания на литературната критика за поетичният талант на Елисавета Багряна и за мястото и в българската лирика е, че внася в нея женската чувствителност и бунтарството срещу традиции и възгледи, които поставят жената на второстепенна спрямо мзжа позиция - и тогава, когато погледът на нейната героиня е обърнат навън, към света, и когато дава израз на занимаващите я въпроси и на чувствата, разкриващи духовния и свят.Напзлно естествено е, че темата за жената, проблемно разнообразна и обогатена с други теми и мотиви, е основна в нейните стихотворения.Сред тях е и темата за родовото начало.Тя е разработена под егидата на идеята, че родовите корени на общата кръв остават безсмъртни дори когато споменът за тях се е разтопил в неспирно движещото се време.
Отсъствието на предметно-материални следи за родовото минало определя тоналността на пзрвата строфа от представителното за лириката на Багряна стихотворение Потомка, а тематичното отношение в нея - "потомка - прародители" - е сложило отпечатък дори върху цялостната му композиция.Първите две строфи - въведение в темата - и последните две \ обобщаващи и обогатяващи я, в които лирическият аз се изявява пряко,симетрично обрамчват двата централни куплета, чието поетическо съдържание се определя от герои - обект на изображение и емоции.В тях темата се разгръща и посредством фикционални образи и картина, заредена с динамика.В тази смислово-композиционна структура се вписва и темпоралното отношение "настояще-минало".
Необходимостта, почувствана от лирическата героиня, да намери отговор на взпроса коя е тя, определя поетическото сздзржание на пзрвата строфа:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица,души, живот.
Стиховете прозвучават като интимна изповед пред неназован в началото адресат.През тях имплицитно преминават трепетите на силна емоционална чувствителност, а зад равния им и спокоен ритъм се долавя потиснатост и болка поради отсъствието на кодови знаци, чрез които би опознала и далечните си прадеди, и себе си.На морфологично равнище психологическото състояние на лирическия аз се определя от трите отрицателни думи "няма", "ни", "не".Последните два стиха от изповедно звучащата строфа експлицират екзистенциалната човешка потребност от познаването на родовите корени и традиции, душевността и чувствителността на предците.Текстово и подтекстово в тях присзства идеята за битийна необходимост от изпълнение на родовите завети и препращането им напред във времето, за да се поддзржа безсмъртието на родовото начало.
В текста на творбата,изградената на базата "теза - антитеза" ("загубени спомени - живи родови корени"), на първия куплет се противопоставят останалите пет,всеки от които лирическия аз, и свързва ключови фигури в темата за родното: "прабаба тъмноока", майката земя.
Мотивът за кръвната връзка навлиза в творбата със съюза "но", поставящ началото на една многопосочно разгърната антитеза, маркираща щастлив обрат в отношенията "потомка - прабаба тъмноока" и "настояще - минало" :
Но усещам в мене бие древна,
скитническа,непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ни води към греха ни пръв.
Трите епитета към ключовата и за строфата, и за цялото стихотворение лексема "кръв", подсилена с анафорично употребената и замяна с местоимението "тя", като наблягат на времевата дистанция и на родови характеристики, подтекстово се изпълват с гордостта на лирическата героиня, че принадлежи към жилав, устоял на времето народ.От своя страна, чрез преминаването от "аз" кзм "ни" позиция, се постига приобщаване на всички потомци към настроението и поетическата идея на творбата.
В сравнение с Димчо - Дебеляновата елегия "Да се завърнеш", в стихотворението на Елисавета Багряна "Потомка" на въображаемото завръщане в родния дом съответства също бъображаемо завръщане, но при далечното минало, при архетипа - във времето преди българската държава да е била създадена:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
И в тази и в предходната строфа поетесата е предпочела за фон на събитието, на усещанията и настроението нощта, предразполагаща към романтични преживявания, символен образ на тайнственото, на опасното и риска. Езическото минало и прабългарското племенно начало са предметно - символно маркирани ("тъмноока","шалвари","тюрбан"). С пестеливо, но емоционално и информативно богато слово е представено и славянското начало: "светъл хан".Я словосъчетанието е съхранено мисленето на "прабаба тъмноока", нейните представи за обществената йерархия у славяните.В текста лирическата героиня води задочен диалог с отлетялото време и скъпите предци,койзо във финалните два стиха се връща към мнологичния иъповеден тон, но сега с речево определен адресат: " моя кръвна майчице земя", който свързва родовото с националното, назовано с един от отличителните му белези - земята, територията.
Като всеки поет, Багряна има право да бъде тълкувател и съдник на илюзорния свят, който е създала.Нейната нравствена позиция спрямо престъпването на родови норми не е осъждаща, а благославяща.Щрихирайки образите на далечните предци, тя се радва на стихийно силната им люнов, на смелостта и дързостта им, обгръща ги с красива, романтична светлина и ги дарява с единствено възможния задочен сватбен дар, топла обич и светло преклонение.
Раъбудила уталожилите се пластове на древността,лирическата героиня празнично благославя дръзката личностна самоизява и защитава правото на личен избор в любовта, в живота и в смъртта.Макар и подтекстово изявена, нейната позиция разкрива ренесансовия и дух.
Сърцето на лирическия аз забива с ритъма на идващия от дълбините на времето химн на любовта и свободолюбието, непризнаващи прегради, слива се и с ритъма на "конски бяг", на чаткащи копита:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Към предметния израз на поетичната идея за силата на любовта голямата ни поетеса, защитница на бунта срещу закрепостяването на жената, прибавя и образа на вятъра, имплицитно одухотворен, внушен като съзаклятник и покровител на двамата млади и тяхната красива обич и като родствен с тях по своята поривност и волнолюбие. В друго свое емблематично стихотворение, "Стихии", тя сама отличаваща се с бунтовен дух и непокорство на нравствени норми, затварящи жената в тясното домашно пространство, отъждествява и себе си с вятъра.
Двете строфи - поетическото видения, едно въображаемо пътуване по незнайни пътища на общата кръв - са възлови в "Потомка". В тях поетесата е уловил мига на създаване на ново начало, на сливането на прабългарската със славянската кръв на създаване на нов род, от който тръгват свежи жизнени сокове.В своята смислова цялост те звучат като химн на вечната любов, на интимната обич, която окриля душата,приема риска и побеждава отживели времето си норми на поведение.Но както в цялата си поезия, така и тук повикът за разкрепостяване на жената не е отрицание на вечни - родови, народностни и общочовешки - добродетели.Идеята за самопожертвователността в защита на любовта битува и на вътрешноримно равнище: "и спасил е двама от кинжала".
Както своята героиня, обект на изображение в "Потомка", поетесата чрез своето лирическо аз, се опълчва срещу властта на "домашните олтари".Тя самата следва пулсациите на своята "древна,непокорна кръв", подхранваща родовия и корен.Затова се подчинява не на студения разум, а на извечния порив на сърцето си, което може да бие в такт само с химна на свободата.
Багряна благославя смесването на прабългарска със славянска кръв, защото с тази ключова историческа епоха в родната ни земя се заражда настоящият ни национален корен.Тази художествена идея превръща двата централни образа в обобщени и символни.
В цитираните стихове присъства ище един знак на волността, на жизнеността и порива.От архетипното минало Багряна осветява още един кодов образ, свързан с българските ни корени, - конят.В текста е осъществена пълна хармония между психологизма, накойто са носители човешките образи, конският бяг и широтата на "крайдунавските равнини".
Лирическата героиня извежда своята характеристика и предпочитанията си в живота от родовото си начало,прието като свещено. Поетесата, която се оглежда и в нея, сполучливо събира в една строфа унаследените си от архетипа знаци: "необхватните с око поля", "конски бяг", "волен глас", "вятъра". Първият от двата обобщителни куплета е тържество на безсмъртнотоженско начало в света. В него лирическият субект налага нови представи за красотата на женския дух, чиито образни синоними са широтата, сливаща се с безкрая; поривът към волността, свързващ я с изконното човешко право - свободата; песента, израз на духовен подем, носеща се като вятъра в просторите. Никой от българските поети преди Багряна не е възпял жената с такава естественост и поетичност, не е дал така убедително израз на магнетичното и влечение към полет, към независимост и волност - не само в духовната, но и в битийната сфера.
Темата за безсмъртните родови корени, така прекрасно защитена в централния текст на стихотворението, в заключителната строфа намира интимно-личностна реализация:
Може би съм грешнаи коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
Чрез нов поетически израз, по пътя на силната женска интуиция и в спор с подтекстов обвинител морализатор (негови са поставените под въпрос характеристики "грешна и коварна" и злостното прокоруване), отново се налага идеята за духовната връзка между "прабаба тъмноока" и потомката, която, вярна на наследеното от прародителката, поставя под драматичната перспектива за съдбата си направения житейски избор да се вслушва в гласа на своята "скитническа, непокорна кръв" и на общата прародителка на човечеството, кръвно близката "майчица земя".
Стихотворението "Потомка", свежо по дух, по стил и художествена образност, отличаващо се с естественост, непосредственост и изкреност, нарежда своята създателка сред поетите ни с оригинален творчески облик. Това обаче не означава, че по нищо не се родее с други творби в българската поезия. Не е трудно да открием близост в тематично отношение с елегията "Да се завърнеш". Но докато Димчо Дебелянов търси в спомена на родното "пристан и заслона" и болезнено изживява невъзможността за реално завръщане при тишината и спокойствието на бащиния дом, при родовите ценности, то въображението на Елисавета Багряна, осветило през мрака на вековете своите родови корени, подклажда собствената и виталност и порива и към необятното и непознатото. По отношение на образите стихотворението поражда асоциации с Ботевата малка лирическа поема "Пристанала", чиято героиня Стояна е темпераментно близка и на прабабата "тъмноока", и на потомката. Свързват ги волността, приоритетът на сърдечните импулси, силата на любовта на уседналостта и на закостенели патриархални норми.Но докато Ботев акцентира на борбата срещу поробителя, Багряна следва едновременно идеята за вярност към родовите корени и защитава в общочовешки мащаб правото на жената за собствен избор в любовта и живота.
В поетическия шедьовър "Потомка" образът на женската чувствителност присъства не като обект, а като субект, а националният дух се материализира в изконни образи от природата: полето, вятъра, коня, характеризиращи древния спомен видение на лирическия аз. Стихотворението е сред тези поетически творби на Багряна, които имат общочовешка стойност. В нея жената, природата и земята се сливат в многоаспектния архетип на майката.