PDA

View Full Version : Търся есе на една от изброените теми :



sladkata_lusi
01-02-2009, 10:01
трябва ми есе на една от изброените теми :
1.Какво за мен е пристан и заслон ?
2.живота иска така - да му се подчиним ли или да му се противопоставим?
3.Какво определя чувството за липса ?

от стихотворението Скрити вопли на Димчо Дебелянов !!!
моля ви
помомгнете ми
есето ми трябва за понеделник !!!
:( :( :( :( :( :( :( :( :( :( :( :( :( :( :(

т.7. Заглавието на темата трябва да бъде описателно.
MusicIsThekey

Tedi4ka
01-02-2009, 11:25
По първата:

КАКВО Е ЗА МЕН ПРИСТАН И ЗАСЛОН
(според поезията на Д. Дебелянов)

Ако за свои учители в житейския път един човек си е избрал Пол Верлен, Албер Жиро, Стефан Маларме, Ш. Бодлер и А. Блок, ако самотата е не просто негово дълбоко изстрадано поведение, а екзистенциална същност и личностна съдба, водеща към всемирност и вечност, ако Димчо Дебелянов - този “бездомник в нощта” (според Вл. Русалиев), този “син на обезверен жребий” (според Лилиевото самоопределение) - е сред любимите поети на този човек, то единствено той би могъл да достигне до същността на понятията “пристан” и “заслон”. Твърде рано бива преодоляна идиличната атмосфера на детството, а по-нататъшният “нерад и стръмен” житейски друм добавя нови негативни впечатления у оформящата се, съзряваща за всички огорчения млада личност.
И ако мрачният финал в житейската съдба на Димчо е физическата му смърт, то безспорно по-трагично и много по-страшно е едно душевно агонизиране, една ужасяваща алиенация, едно отчаяно лутане между настоящето и спомена, между трезвата оценка на реалността и утешителното бягство далеч от нея. “Много подло време!” - изрича поетът, но не престава да търси една имагинерна хармония, вглеждайки се в подпорите, които държат собствения свят на уравновесената личност. Може би тъкмо болезненото усещане за неравновесие, за дисбаланса у всеки от нас ни принуждава да търсим “компенсаторните” механизми - на нереалната окраска на “скръбните детски дни” (“Пловдив”), на утешението на останалите хора - наши братя, също като нас “обезверени гости в света” (“Зад стената”). Постоянната болка и неудовлетвореност от реалния живот изтерзава човешката душа, омаломощава я до критичен предел, отвъд който не остава нищо друго, освен “някаква светла страна” (“На злото”), божествено извисяване, след което агонията се превръща в пречистване, а болката изчезва в “златний скут” на вечността - там, където няма “ни пространство, ни време” (“Миг”). Вечна е наистина тъгата на поета по “скрити, неизгрели слънца” (“В тъмница”), неговите “скрити вопли” са синхронни с нашите чувства - всеки спомен е напразен, всяка болка е незаслужена. Защото във вечността цари безкраен хлад - космически студен и безнадежден. Там, където е стигнала в своето неистово отчаяние човешката душа през хилядолетията, всъщност е безкрайно неуютно, там няма покой, няма пристан. И други български поети са търсели неизменно своя “пристан зелен” - напр. Петя Дубарова, също рано прекъснала жизнения си път, в знак на силен протест срещу “подлото време”.
Тогава, когато субективното светоусещане се саморазтвори в собственото си изживяване, когато обективните закони са изцяло игнорирани, когато мисълта и чувствата се лутат в един кръг, начертан от самите тях, тогава - за да намери изход, самосъзнанието трябва да надхвърли себе си, което вече е невъзможно. Тогава и само тогава ранената смъртно душевност се опитва да намери своя пристан, своя заслон от бушуващите наоколо й бури. За обективното самосъзнание тези бури приличат на “буря в чаша вода”, но не и за агонизиращия в своята самотност АЗ. “Аз”-ът, който в отчаяното лутане е подменил стойностите, за който полетът нагоре се осъзнава само като “стълба, която води надолу”; който в търсенето на топлината на уюта на душата си е почувствал само ледения полъх на космическата самота. Така и всеки един от нас, осъзнавайки подлостта на своето време, абсурдността на романтичните си мечти в един доста прагматичен свят, търси уютен пристан за собствената си душа. Дори и когато опитите ни да намерим “заслонно” от несправедливостите около нас място са предварително обречени на неуспех, дори и тогава тези опити заслужават да бъдат продължени. Защото пристанище за изтерзаната ни душа в крайна сметка може да бъде всеки един подобен опит - опит, който не достига до целта, но по време на цялостното му осъществяване надеждата не пресъхва.

Tedi4ka
01-02-2009, 11:27
И по третата виж това:

есе
тема:какво определя чувството за липса?
Прехвърляйки страница по страница живота си пред мен изплуват незабравими мигове и хора и сякаш този момент нещо прободе сърцето ми. Да именно за онази болка говоря, която се е загнездила и като, че ли никога няма да ме остави. Тя взима силите ми, въздуха ми, вече дори не чувствам нищо, само това безпощадно свирепо обсебващо ме чувство в мен продължаваше да живее, да се засилва докато не ме погълна цялата във водовъртежа си. Как исках да се освободя, да избягам, да не мисля да бъда онова безгрижно дете, непознаващо смърта и не знаещо, нищо за нея, исках просто да върна старото си аз. Но не можех, наистена не мога да се върна, да залича грешките, спомените, хората. Усетих как тръпки преминават през цялото ми тяло и като купчина руини се свлякоха на земята, болката ме завладя изцяло и аз не можех да и се противопоставя. Исках да крещя,да се боря, да се овободя от нея. Болеше ме, о колко мъка беше понесло сърцето ми! Изпитвах неописуема тъга, спомняйки си за мен, но за истинското ми аз, когато бях друга, когато живеех истински. Малко по малко губех себе си,когато хората в живота ми постепенно си отиваха без дори да кажат сбогом. Бяха ми отнети без да знам защо, вече ги нямаше. Нямаше я любовта и подкрепата им. Чувствах се все по самотна от всякога и болката преминаваща като нож в сърцето ми се засилваше когато пред мен изплуват всички хубави незабравими спомени. Чувствах се като зрител на собствения си живот, можех само да стоя и да наблюдавам как кинолентата се завърта и ме връща назад и всеки следващ момент се връща във все по далечно и недостъпно време. Ето сега мога да си призная, че всичко това ми липсва: животът ми, хората, хубавите моменти. Имах нужда от тях, трябваха ми, но най-вече имах нужда от тяхната помощ, за да се преборя с тази така безмилостна болка, с ужаса, които ме беше обсебил, с липсата.