Аз ти намерих информация за Симеон .... ама незнам дали ще ти е полезна..
Цар Симеон
/893 – 927/
Третият син на княз Борис от съпругата му Мария. Роден е по всяка вероятност през 864 г. - затова го наричали „дете на мира", т.е. Симеон е първият от синовете на Борис, който бил възпитан като истински християнин. Съдбата не се оказала справедлива към младия Симеон - съгласно съществуващите династични закони само първородният син (ханартикина) и вторият владетелски син (вулиас тархана) разполагали с наследствени права върху престола. Затова княз Борис се загрижил отрано да насочи Симеон към църковна кариера.
След като получил началното си образование в Плиска, Симеон бил изпратен в Константинопол - около 878 г. Там изучавал граматика, поезия и реторика, т.е. дисциплините от т.нар. първи цикъл от „стълбицата на учеността". Впоследствие постъпил в Магнаурската школа, където изучил до съвършенство класическата гръцка литература и всички философски изкуства (аритметика, астрономия и музика). Това се потвърждава от думите на един западен летописец, който отбелязва, че Симеон още „като малък изучил в Константинопол ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел"; половин век по-късно във византийската столица продължавали да го наричат „емиаргос" (полугрък), а това е най-голямата похвала за учеността, с която можел да се сдобие един „варварин" сред претенциозните интелектуални кръгове на Византия.
След това, продължава разказа си кремонският епископ Луидпранд, „като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество" - т.е. Симеон станал черноризец. Заел се сериозно с подготовката си за духовник, в лицето на който Борис виждал бъдещия ръководител на българската църква.
Симеон се завърнал в България вероятно към 886 г. след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска. Съществува мнението, че Борис го е повикал във връзка с плановете си за разпространяването на българската писменост. От Климент и Наум, Симеон вероятно е получил първите уроци по българско писмо, които завинаги предопределили предаността му към делото на българската книжовност.
Скоро събитията в България взели такъв обрат, че пред Симеон неочаквано се открила възможността да замени монашеското расо с багреница. По-големият му брат Владимир се обявил в защита на българските богове и започнал да преследва християните. Борис въстанал срещу своя син в името на християнския бог. Един български извор утвърждава недвусмислено, че не някой друг, а Симеон бил инициаторът на събитията, които довели до свалянето на хан Владимир от трона: „По божие благоволение и Михаилово Симеон свали брата си и се покачи на престола." Предаността, която Симеон демонстрирал към християнството, вероятно е предопределила решението на Борис да го обяви за княз на България. За целта в Преслав бил свикан църковно-народен събор, който трябвало да се произнесе и по два много важни въпроса, отнасящи се до съдбата на Симеон:
1) Да освободи Симеон от монашеския обет;
2) Да го признае за законен княз на България.
След приключването на събора старият княз произнесъл реч, в която заплашил Симеон, че „ще изтърпи същото наказание, ако с нещо отстъпи от християнството". Заплахите били предназначени не толкова за новия княз, колкото за скритите привърженици на българската религия - Борис не се съмнявал, че на третия му син било съдено да осъществи големите цели на неговата политика. Те били свързани с останалите решения на Преславския събор, които предвиждали българо-славянският език да бъде обявен за официален и богослужебен в държавата, а византийското духовенство да бъде прогонено и да се замени с български църковен клир.
Ответните действия на Византия не закъснели. Дълбоко уязвена, империята търсела подходящ случай да отмъсти за нанесеното й унижение. През 894 г. император Лъв VI Философ се съгласил „да се премести българското тържище от Константинопол в Солун и да се облага с по-тежки мита. Когато българите съобщили това на Симеон, той предупредил император Лъв. Заслепен от пристрастието си, той сметнал това за дреболия. Симеон се разгневил и вдигнал оръжие срещу ромеите." - 894 г. Причините за тази война обикновено се надценяват - някои я обявяват даже за „първата икономическа война в средновековна Европа". Всъщност преместването на българското тържище представлявало за Симеон удобен повод да пристъпи към осъществяването на грандиозните си планове за открито съперничество с Византия - на първо време със силата на оръжието.
Император Лъв VI събрал набързо една армия - ударната й сила съставлявала личната императорска гвардия, която била набрана от хазарски наемници. Решителното сражение станало в Източна Тракия - ромеите били обърнати в бягство, а военачалниците им загинали. Императорската гвардия се предала. Княз Симеон заповядал да отрежат носовете на гвардейците и ги „изпратил в столицата за срам на ромеите".
Тъй като византийската армия била заета във война с арабите, император Лъв VI прибягнал до изпитаното средство: с богати дарове неговите пратеници заминали при маджарите, за да ги склонят да нападнат България. В края на 894 г. византийската флота се появила на Дунав и прехвърлила маджарите в днешна Северна България. Действията на византийската дипломация представлявали за княз Симеон пълна изненада - той съсредоточавал войските си в Тракия срещу настъпващата от юг византийска армия. Ромеите започнали преговори за мир - те смятали, че маджарската заплаха ще принуди Симеон към отстъпки. Българският княз не се поддал на увещанията - византийският пратеник бил обвинен в шпионаж и Симеон заповядал да го хвърлят в затвора. Маджарите подложили на страшно разорение добруджанските земи и се оттеглили необезпокоявани на север.
Княз Симеон дислоцирал войските си на север и преградил Дунав с желязна верига, за да попречи на византийския флот да контролира положението. Но веригата била разкъсана и маджарите за втори път се озовали на юг от Дунав. Българските войски не издържали и побягнали - самият Симеон едва успял да се спаси в Дръстър (дн. Силистра). След оттеглянето на нашествениците Симеон си дал вид, че е готов да се отзове на мирното предложение на византийския император. В Преслав пристигнал византийският пратеник Лъв Хиросфакт, който трябвало да уговори условията на мира - спорът бил за размяната на пленниците. Симеон умишлено протакал преговорите - необходимо му било време, за да ликвидира маджарската заплаха. Лъв Хиросфакт бил задържан под стража и напразно настоявал за лична среща с владетеля. Симеон разменил с него няколко писма - в тях императорският пратеник се упражнявал в тънкостите на византийската реторика, а Симеон демонстрирал презрението си към император Лъв и наивните му астрономически увлечения. Междувременно княз Симеон привлякъл като съюзници печенегите и с тяхна помощ връхлетял върху територията на маджарите - между реките Буг и Днепър. „Понеже те не получили сериозна помощ от ромеите, а останали неподготвени, той ги избил всичките" - началото на 896 г. „Като се завърнал горд от победата" и станал „още по-надменен", Симеон прекъснал преговорите и нахлул с войските си в Тракия. Ромеите побързали да „прехвърлят всички теми и тагми", т.е. всички войски, които воювали срещу арабите, на Балканите. Сражението станало при Булгарофигон (дн. Баба Ески): ромеите „били поголовно разбити и всички загинали" - лятото на 896 г. Симеон настъпил към Константинопол, но пред стените на византийската столица бил спрян от армия, набрана от арабски военнопленници. Сключено било временно споразумение, което предвиждало възстановяване на положението. Симеон получил удовлетворение, но по-важното било, че излязъл от конфликта със съзнанието за превъзходство над империята, че е настъпило времето да диктува развитието на събитията.
Военните действия продължили и след 896 г. - княз Симеон взел под прицел славянските области в югозападните краища на Балканите. Към края на столетието повече от 30 крепости около Драч (на Адриатическо море) признали властта на българския княз. Впоследствие Лъв Хиросфакт не без гордост заявява, че с помощта на дипломатическото си изкуство „ги изтръгнал като ухо из устата на лъва". В началото на Х век Симеон направил опит да превземе Солун - в крайна сметка границата била установена на 20 км северно от този град. Българският владетел разпоредил да се изпишат възпоменателни колони, които с точност маркирали граничната линия - 904 г.
Затишието от края на IX и началото на Х век било използувано от Симеон за създаването на онази база, която трябвало да му даде предимство в борбата с Византийската империя. Макар и успешна, войната от 894-896 г. му дала да разбере, че до окончателното надмощие над ромеите трябвало да се измине дълъг път. На политическите претенции на Византия княз Симеон трябвало да противопостави собствена идеологическа и политическа платформа, която да има корените си в народностното начало.
Първата му грижа била да се заеме със строежа на новата българска столица Преслав - в мечтите си князът я виждал като град, достоен да съперничи на Константинопол. И го създал наистина такъв - с великолепието на църковните и светските сгради, с изяществото на вътрешната му уредба, с многоцветието на керамичната им украса и с внушителността на отбранителните му съоръжения. Съвременникът му Йоан Екзарх напразно търси сравнения да опише неговото великолепие. Не случайно новата българска столица била наречена Велики Преслав - в смисъл, че представяла по най-бляскав начин постиженията на българската материална култура. Един български извор съобщава, че Симеон градил Велики Преслав в продължение на 28 години. С положителност се знае, че преди да стане столица, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля – ичиргубоилът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вътрешна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични укрепителни системи, които ограждат и външния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни блокове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че палатите в Преслав „били украсени с много камък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комплекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто застроен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Оформили се квартали с различни функции - политически, стопански и военни.
Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната църква.
Понятието „кръстокуполна" отразява специфичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стояли две помещения, ориентирани съответно запад - изток и север - юг, които се кръстосвали в средата, а над нея се издигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от базиликата, като напр. преддверието (т. нар. нартекс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комплекса, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла църква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.
Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основното помещение на църквата (т. нар. наос) представлява кръгло помещение (ротонда), разделено на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. Фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настилка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура, който ясно показва стремежа на преславските майстори да не следват сляпо византийските архитектурни образци, а да проявяват творчество в строежа на църковните сгради.
Едно от забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични работилници, намиращи се в манастирските комплекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на каменни колони и капители и др. Най-често керамичните плочки били изрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми. Особено интересни са и откритите плочки, върху които калиграфски са изписани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за изработката на икони. Истински шедьовър на керамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни керамични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи естетически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.
Симеон пристъпил и към „национализацията" на българската църква: „довършил недовършеното от баща му, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон". Цитираният пасаж (той е от житието на Климент Охридски) далеч не изчерпва замислите на княз Симеон: той утвърдил не толкова православното и „чистите му догми", колкото заложил основите на една църква, която била дълбоко народностна по своя характер. При Симеон масово били ръкополагани за свещеници българи, които били обучени на черковно-славянски език. Те представлявали основата на онази пирамида, на върха на която като истинско украшение заблестял Климент Охридски, първият епископ на български език - „след като се посъветва с по-разумните от своите приближени, които всички бяха разположени към Климент като към свой баща, той (Симеон) го назначил за епископ на Дремпица или Велика". Постепенно българската държава се покрила с епископии начело с български владици, т.е. княз Симеон изградил нова църква, в която народностното начало се преплитало тясно с намерението да се утвърждава духовната самостойност на българското племе.
Едновременно с този процес Симеон станал душата на един интелектуален кръг, който положил началата на една нова култура, в основата на която стояла българската писменост. По разпореждане на княза се пристъпило към написване на български книги, които не само трябвало да „славят бога", но и да градят цивилизация независимо и равностойно от всепризнатите центрове на християнската култура. По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и преводачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация.
Истинският вдъхновител на книжовния кипеж в Преслав бил сам Симеон. Не случайно князът си спечелил възхищението на съвременниците, които го назовават прочут „книголюбец", който „изучи всичките стари и нови, канонически и неканонически книги, а преди всичко - божественото писание, и разбирайки нравите и обичаите на всичките учители и тяхната мъдрост, благоверният цар Симеон бил възхитен от словесната мъдрост на блажения Йоан Златоуст... Прочитайки всички книги, той избрал от всичките негови книги слова и съставил от тях тази единствена книга, която нарекъл Златоструй." Под ръководството на княз Симеон е съставен т. нар. Светославов сборник, съдържащ 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, математиката, астрономията, историята и др. Съставен е и още един сборник, в който намерили място творбите на ранновизантийският отец на църквата Василий Велики. Книжовните увлечения на Симеон надхвърляли обикновеното съставителство: „Симеон цар български написа много книги и подобно на цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите." Сравнението с библейския цар Давид е многозначително и подсеща, че величието на българския владетел се измервало преди всичко с интелектуалните му занимания. Дълбоката му ученост се изразявала преди всичко със стремежа „да извади наяве скритите мисли в дълбочината на многото трудни книги", с които „напълнил своите палати". Преводът на християнските мъдреци е занимавал Симеон, защото предстояло адаптирането им към българската действителност, превеждането им на един „безкнижен" език. Спорел Симеон преводът означавал да се „направи промяна на речта, но да се спази точността на смисъла" - изискване, което и днес звучи напълно съвременно. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Дамаскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на българския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинални пасажи, които съдържат данни за българската история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на света - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна енциклопедия с най-различни естественонаучни знания.
Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Неговата най-известна творба е „Учителното евангелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от уводна глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези народи, които не притежават книги. Втората поетична творба носи названието „Азбучна молитва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука. В края на „Учителното евангелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), която се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откритият негов химнографски цикъл в т. нар. „Битолски триод" - старобългарски книжовен паметник от XII в.
Друг известен писател от кръга на преславските книжовници е Черноризец Храбър, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, известна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филологическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срещу опитите на византийците да омаловажават делото на славянските просветители.
Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват разкази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с широко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на средновековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и достъпно се разказва за произхода и устройството на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни природни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възгледи.
В създадената книжнина липсва дребнотемието – средновековните писатели се интересуват от вечните въпроси за началото и края на света, за правото на всеки народ да гради култура на свой език. Многопосочността на книжовните им занимания може да бъде разбрана единствено, ако вземем предвид новото място на България като културен посредник между византийската цивилизация и славянския свят. Сподвижниците на княз Симеон били обладани от увереността, че делото им имало не само чисто български, но и общославянски адрес.
През първите двадесет години от управлението си княз Симеон натрупал онзи личен престиж, който го наредил сред най-забележителните личности на неговото време. Симеон имал за защитници не само меча, но и силата на словото. Той се чувствувал не само равен на „поставения от бога император на ромеите" - назрявала идеята, че му е съдено да изведе България от сянката на Византия и да поеме нейната политическа и цивилизационна мисия. През май 912 г. починал император Лъв VI философ, който оставил за свой наследник малолетния си син Константин VII Багренородни. Властта на империята била поета от регентство начело с Александър, брат на починалия император. Наскоро след тези събития, през 913 г., Симеон проводил пратеници в Константинопол, които да преговарят „относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако се отнасят към него с благосклонност и почит, както било при император Лъв. Александър обаче, обладан от безумие и безразсъдство, отпратил позорно пратениците, отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие." Предизвикателството на Александър било добре дошло за Симеон, който отдавна търсел сгоден случай да започне осъществяването на грандиозните си планове - нямало какво да спре натрупаната енергия, която сега с всичка сила се отприщвала по посока на Константинопол. Със задачата да възпре военните приготовления на Симеон бил натоварен патриарх Николай Мистик. През първата половина на 913 г. той изпратил първото си писмо до Симеон, като използувал за повод съдбата на един българин, който избягал в Константинопол. Симеон настоявал беглецът да му бъде предаден и патриархът се съгласил, тъй като на карта били заложени неща, далеч по-големи от съдбата на един човек. В Константинопол се носели тревожни слухове, че намеренията на българския владетел били да върви докрай срещу империята. Последвало второ писмо, в което патриархът обвинявал Симеон, че замислял „да нападне детето сираче и царски син", т.е. малолетния император. Призивите на Николай Мистик не помогнали: през август 913 г. „Симеон, владетелят на България, се отправил на поход срещу ромеите с голяма войска и стигнал до Константинопол. Той го обсадил и го заобиколил с окоп от Влахернитс (до т.нар. Златни врати), обладан от надеждата, че без мъка ще го завладее. След като узнал якостта на стените и сигурната им защита, поради множеството тежковъоръжени войници и каменохвъргачките, и стрелохвъргачните машини той, излъган в надеждите си, се завърнал в т. нар. Евдемон и поискал да сключи мирен договор. Регентите приели драговолно това и Симеон изпратил своя магистър Теодор да преговаря за мира. Патриарх Николай, Стефан и магистер Йоан взели императора и отишли до Влахернитс, въвели двамата сина на Симеон в двореца и обядвали заедно с императора. Патриарх Николай Мистик излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава прел него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптирий. Удостоени с безброй и преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна."
Няма съмнение, че разказът на византийския хронист е преднамерен. Смешно е например твърдението му, че Симеон се отказал от обсадата на византийската столица, след като видял могъщите й укрепления - та той ги знаел не по-зле от самите ромеи. Пристигането му пред стените на Константинопол представлявало по-скоро демонстрация на сила, отколкото израз на намерението му да превземе столичния град. Регентството знаело много добре плановете на българския владетел, които били придружени от заплашителната декларация, че „българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават своето". Накратко Симеон настоявал за следното:
1) Да бъде обявен за „василевс" (т.е. цар) на българите и
2) Малолетният император Константин VII Багренородни да се ожени за неговата дъщеря.
Ако ромеите изпълнели желанията му, Симеон обещавал „здрав мир, какъвто преди това не е имало и какъвто не са знаели онези, които са живяли преди нас". Несъмнено българският владетел държал най-вече на първото условие -изпълнението му означавало, че Византия трябвало да пожертвува принципите, които съставлявали нейното политическо верую - един бог на небето, един император на земята. Въпреки всичко компромисът бил направен и лично патриархът извършил церемонията около коронясването на българския цар. Друг е, разбира се, въпросът, че впоследствие стойността на церемонията била съзнателно подценявана. С акта от 913 г. Симеон се сдобил с царска титла, която го изравнявала с ромейския император и му давала самочувствието на владетел, който е предопределен от бога и историята да властвува не само над българите, но и над византийската общност.
Завръщането му от похода през 913 г. представлявало истински триумф - той наложил „насила договор, като заявил ясно да му бъде оказано поклонение като василевс". Едно ехо на този триумф е фиксирано в оловен печат, в който Симеон се величае като „василевс миротворец". Зад тази формула прозира ясно изразена политическа идея - царят на българите възвестявал настъпването на истински мир, наложен от височайшата му воля и утвърден със силата на победоносното му оръжие.
В началото на 914 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат - патриарх Николай Мистик трябвало да отстъпи мястото си на Зоя, майката на малолетния император, които се обявила за регент. Първата стъпка на новото правителство била да откаже на Симеон правото на царския венец и да анулира споразумението за брачен съюз между Византия и България. Настояването на Симеон „да се сроди с василевса не се почете от ония, които решиха да постъпят така" - пише до българския владетел патриарх Николай Мистик, като се стреми да снеме от себе си обвинението в нарушаване на договора от 913 г.
Сблъсъкът бил неминуем — нито Византия имала намерение да отстъпи, нито пък цар Симеон желаел да се примири с новосъздаденото положение. През лятото на 914 г. Симеон се появил с войските си в Тракия и превзел Одрин, а по-късно неговите отряди опустошили областта около Драч.
Предчувствайки опасността, ромеите се решили на генерално сражение, в което те били уверени, че ще спечелят победата. За целта побързали да сключат мир с арабите, а на север изпратили посланици при сърбите и печенегите, за да ги уговорят да нападнат в тил българите. Подготовката на враждуващите страни приключила през лятото на 917 г. По-щастлив се оказал цар Симеон, който наложил влиянието си в Сърбия, а печенегите „представлявали постоянна грижа на българите, тъй като те се стараели да свържат децата си с бракове и по този начин да сключат мир с тях". Станало ясно, че съдбата на Балканите ще се реши в Тракия. Цялата византийска войска била прехвърлена през Проливите, а военачалниците й се поклонили „пред животворния дървен кръст и се заклели да умрат един за друг, след което цялата войска се устремила срещу българите". Сражението станало на 20 август 917 г. край Ахелой. Най-много подробности дава византийският историк Скилица. В началото българите отстъпили и част от редиците им били пометени от връхлитащите ромеи. Но бягството „не било безредно" и скоро сред ромеите „настъпило объркване и колебание". Цар Симеон, който от една съседна височина наблюдавал движението на войските, изчакал удобния момент и ударил със скритите в засада български войски. „Ромеите, които и преди това били паднали духом, като видели сега внезапното настъпление на българите, обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изтъпквали помежду си, а други били избивани от противниците." Като коментира изхода на сражението, друг византийски източник пояснява, че „настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало". Част от ромеите „били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък погинали задушени и смазани от конете или поради друго насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта". При Ахелой елитните ромейски войски претърпели незапомнена катастрофа и по-голямата им част погинала под ударите на преследващата ги българска конница. Цар Симеон взел лично участие в преследването - даже любимият му кон паднал под ударите на неприятелски меч. За истинските размери на поражението можем да добием най-ясна представа от думите на византийския историк Лъв Дякон. Половин столетие след битката при Ахелой той коментира поражението със следните думи: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, където тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите."
Бляскавата победа при Ахелой направила цар Симеон господар на положението и войските му се устремили към Константинопол. Близо до столицата, край с. Катасирти, той разгромил още една многобройна ромейска войска - българите я нападнали през нощта и избили повечето неприятели. Обнадежден от победите, Симеон започнал да се величае титлата - „Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи". Пътят към византийската столица бил открит. Но вместо да продължи триумфалния си поход към Константинопол, Симеон трябвало да предприеме действия, които да укрепят неговия тил - една българска армия пленила сръбския княз Петър и поставила на негово място българско протеже. През следващата 918 г. лично цар Симеон възглавил поход в Елада и разорил тамошните градове. И когато изглеждало, че до заветната цел оставала само една крачка, положението коренно се изменило. През пролетта на 919 г. хитрият и предприемчив арменец Роман Лакапин (той командувал византийския флот) отстранил императрица Зоя и поел в свои ръце върховната власт. Скоро положението му укрепнало още повече в резултат на брака между дъщери му Елена и император Константин VII Багренородни - май 919 г. Събитията продължили да се развиват все така стремително: през септември 919 г. Роман Лакапин се провъзгласил за кесар, а месеци по-късно - за съимператор на своя зет.
На пръв поглед изглеждало, че щастието обърнало гръб на цар Симеон, а плановете му за превземането на византийската столица били осуетени. Непримиримата му натура обаче, винаги готова на риск и жадна за действия, не се смирила под ударите на съдбата. Българският владетел обявил на всеослушание, че Роман Лакапин „трябва ла слезе от престола" и да „остави царството", защото по закон то принадлежало на него. Напразно патриарх Николай Мистик увещавал Симеон да се откаже от претенциите си, изтъквал множество доводи за „законността" на Роман Лакапин и уверявал българския владетел, че „искането му е невъзможно". Впрочем и двете страни знаели прекрасно, че спорът трябвало да се решава не с помощта на пренията, а със силата на оръжието. Предстоял финалът на събитията, които неудържимо тласкали цар Симеон към византийската столица.
През есента на 920 г. Симеон повел войските си към Константинопол и овладял Дарданелите - плановете му предвиждали блокирането на византийската столица. Ромеите не си правили илюзии, че могат да се противопоставят със силата на оръжието. Инициативата отново поел патриарх Николай Мистик, като признал „безумието на онези хора, които подбудени от внушението на дявола, дадоха повод за война". По този начин той се стремял да хвърли вината за нарушаването на мира на императрица Зоя и нейното обкръжение. Патриархът предлагал настойчиво Симеон да се сроди с император Роман Лакапин „било като даде дъщеря си за неговия син, било като ожени своя син за неговата дъщеря". Този вариант не отговарял на намеренията на българския владетел, който предвиждал за свой зет император Константин Багренородни. Преговорите били прекъснати и през 921 г. българските войски отново стояли пред Константинопол. Този път ромеите събрали кураж и посрещнали българските войски в равнината, но „когато българите се появили, надаващи непонятен и ужасен вик, и мощно се спуснали срещу тях", военачалниците на византийската армия веднага побягнали. Последвала сеч, които не се поддава на описание - част от ромеите се удавили в морето, други станали жертва на меча, а трети били заловени от българите.
И този път империята била спасена от издигането на сърбите. Подбуден от византийската дипломация, княз Павел Бранкович се обявил против Симеон, но сравнително лесно бил прогонен. Същевременно ромеите правели всичко възможно за „силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенегите, пък още на аланите и на западните турки (маджарите)". „Те всички са се споразумели да започнат война срещу теб" - заплашва патриарх Николай Мистик. Трудно с да се каже доколко тези планове отговаряли на истината, но няма съмнение, че византийската дипломация правела всичко възможно, за да повдигне срещу българите северните народи, фактът, че ударът откъм север не се осъществил, свидетелствува, че българският владетел предотвратил създаването на коалицията. В хода на военните действия цар Симеон се убедил, че Константинопол не може да бъде завзет без помощта на силен флот. . За тази цел през 922 г. от Преслав било проводено специално пратеничество до арабския халиф Махади с предложения за съюз при две условия: халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол, а след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени по равно между съюзниците, като Константинопол остане във владение на Симеон. Предвиждало се арабската флота да блокира Константинопол откъм морето, а българските войски да го атакуват от сушата. Пратениците на цар Симеон били приети радушно от халифа и потеглили към България с посланиците на египетския владетел. За нещастие на Симеон ромеите пленили делегацията и съумели да отклонят арабите от съюза им с българите.
През 923 г. цар Симеон стабилизирал положението си и имал зад себе си обединените сили на целия Балкански полуостров - нямало какво да попречи на щурма му към Константинопол. Преди да потегли на поход, Симеон се провъзгласил за „василевс на българи и ромеи", с което открито демонстрирал крайните цели на политическата си програма. Походът започнал в началото на септември 923 г. Пред стените на Константинопол българският владетел продиктувал условията на мира - той искал лична среща с патриарх Николай Мистик и поканил император Роман Лакапин да обсъдят съвместно положението и да определят веднъж завинаги сферите си на влияние. Времето до срещата ромеите използували за приготовления, а цар Симеон - за демонстриране на сила, с което се надявал да принуди императора на отстъпки. Близо до Златния рог, край морето била приготвена специална платформа, където трябвало да се срещнат двамата владетели. На 9 септември 923 г. „пристигнал Симеон, водейки със себе си многобройна войска, която била разделена на много отряди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие и всичките облечени в желязо. Те, като поставили помежду си Симеон, приветствували го на езика на ромеите като цар". Великолепното обкръжение на Симеон представлявало не само демонстрация на сила, но преследвало и чисто психологически цели. Предварителните условия, които поставил българският владетел, били следните:
1) Византийската столица да отвори вратите си и да посрещне тържествено Симеон
2) 2) Ромеите да признаят Симеон за „господар на целия Запад", т.е. да признаят титлата му „василевс на българи и ромеи".
Срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин била предшествувана от една любопитна подробност. Българите „прегледали внимателно скелето, да не би да се крие някаква измама или засада", т.е. те все още помнели събитията от 813 г., когато ромеите направили опит да убият хан Крум. Пръв на платформата се качил Роман Лакапин, след това се появил на кон цар Симеон. Срещата преминала в тържествена обстановка - съгласно съществуващия церемониал двамата владетели се прегърнали и след това започнали преговорите. Според византийските историци Роман Лакапин настоявал единствено да „се спрат несправедливите убийства и престъпните кръвопролития". Няма съмнение, че българският владетел държал най-вече да се разискват въпросите около царското му достойнство. Отговорът на императора бил, че е невъзможно да се съгласи на подобна отстъпка, защото „как би могло да има двама василевси, както ти безполезно се стремиш". Накрая Симеон „склонил да сключи мир, след като императорът го почел с великолепни дарове".
Отлагането на плановете за превземането на византийската столица било наложено от новото раздвижване на сърбите. Един поход в сръбските земи (края на 924 г.) довел до ликвидирането на сръбската държава и до присъединяването й към България.
Има свидетелства, че Симеон повел преговори с Римската църква. През 926 г. във Велики Преслав пристигнали папски пратеници, които коронясали Симеон за цар. Този дипломатически успех имал чисто представителен характер. Той бил обаче помрачен от една неуспешна война на цар Симеон срещу хърватите. Изходът на тази злополучна кампания било едно незапомнено поражение, в което погинала цялата българска войска - 927 г. Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Йоан X.
За смъртта на цар Симеон византийските историци разказват една любопитна история. „Астрономът Йоан видял император Роман и му казал: Господарю, над арката отгоре на Ксилороф (хълм в Константинопол) е поставена статуя, която гледа на запад - това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре. Император Роман изпратил през нощта хора и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болест."
Тази легенда е била много популярна навремето. Като се абстрахираме от явните измислици, остава неопровержимият факт, че цар Симеон починал от сърдечен удар. Смъртта го е застигнала на 27 май 927 г., на 63-годишна възраст.
Както следва да се очаква, оценката на съвременниците за делата му е противоречива. Ромеите винят „неумолимата му природа, която станала причина за жестоки и страшни кръвопролития". Непреклонното и неумолимо сърце на Симеон непрекъснато жадувало за „пленение, опожаряване, разрушаване на църкви, овдовяване и осиротяване", т.е. всички нещастия на войната били приписани на „беззаконствуващия" български цар. Няма съмнение, че непрекъснатите му войни били крайно непопулярни - в едно писмо до Симеон император Роман Лакапин отбелязва, че само за една година 20 000 българи избягали във Византия, защото намразили „войнолюбивия му устрем и непримиримите му замисли". Първоизточникът на злото обаче била Византия, която не се примирила с новото съотношение на силите и не признала на Симеон правото да дели властта с ромейския император. А цар Симеон се увлякъл прекалено в преследването на една амбициозна политическа идея, която нямал възможност да реализира докрай.
За човека Симеон разполагаме с малко, но красноречиви свидетелства. За физическия му портрет знаем единствено, че царят бил с рижи коси, брада и мустаци, което издава недвусмислено славянския му корен, т.е. неговата майка била славянка. Излиза, че в гените си Симеон съчетавал по един наистина великолепен начин славянската одухотвореност и прабългарската стихия.
Друго едно сведение, излязло от ръката на неговия учител, цариградския патриарх Николай Мистик, потвърждава предположението за изключителната целеустременост на Симеон: от младежките си години той „живеел като изряден монах и нито веднъж през живота си не бил вкусил вино".
Трудно е наистина да си представим как суровата и властна природа на този човек се подчинявала изцяло на суровите разпоредби на монашеския обет, който задължително препоръчвал загърбване на прелестите на мирския живот. И това крайно въздържание било резултат на дълбоко вътрешно убеждение, на желязната самодисциплина на един цар и самодържец, пред който изкушенията били безчет. Аскетизмът в човешкия живот на царя наистина впечатлява. Но той не бил самоцелен, в името на някаква показна набожност или фалшива притвореност. Защото Симеон подчинил поривите си, в това число и огромната си житейска енергия на духовното си извисяване: на самия себе си и на държавата, с които се олицетворявал. Изобщо с личния си живот и поведение цар Симеон категорично потвърждава извечната истина, че истинското величие задължително диктува ограничения и себеотрицание, и че те са толкова повече, колкото по-заветна е предначертаната цел. Тъкмо тук трябва да се търсят и истинските стойности в неговия човешки и владетелски подвиг. А те са предимно в държанието и културно строителство. Славата му на книжовник и меценат надвишава многократно подвизите му на бойното поле.
Не случайно съвременниците му го сравняват с големите умове на древността, а златото задължително присъствува, когато му сплитат словесни венци. Подобно на библейския цар Давид той свири със „златни струни". Със „златно перо" той написал знаменитото си съчинение, което нарекъл „Златоструй", защото съдържало най-доброто от античната мъдрост. Пак на неговите залягания се дължи построяването на прочутата „Златна църква" в Преслав - едно архитектурно откровение на епохата. В тронната си зала Симеон стои върху „златен трон", препасал „златен меч". И накрая пред стените на Цариград воините му са въоръжени със „златни копия и златни щитове". „Златното" сияние, което струи от помислите и действията на цар Симеон, не бива да се схваща в буквалния му смисъл, почерпено единствено от блясъка на благородния метал. През онази епоха на златото се придава друг смисъл: на съвършенство и хармония. В този именно аспект епохата на цар Симеон е наистина „златна" - като израз на едно великолепно царуване и показно съвършенство. Тази епоха остава ненадминатия връх в националната ни история, време на ослепително извисяване на народностния ни дух. Затова и съвременници, и потомци задължително квалифицират царуването на Симеон като „Златен век" - обагрен от многопосочността на творческите му търсения и белязан със знака на истинско духовно величие.