View Full Version : ох и на мен ми трябва, но друго
:) така искам да помоля който може да ми даде темите няма значение откъде :
1. Македонски - авантюрист или герой
2. Странджата - мъченик или герой :-P :twisted:
Редактирано от ProstoAz
1 точка от правилника!
Jumbie483
01-03-2009, 10:00
оправи си заглавието, че не е особено описателно
:) така искам да помоля който може да ми даде темите няма значение откъде :
1. Македонски - авантюрист или герой
2. Странджата - мъченик или герой :-P :twisted:
Чичко google знае всичко ;)
МАКЕДОНСКИ
– АВАНТЮРИСТ ИЛИ ГЕРОЙ
Повестта “Немили-недраги” заема важно място в българската белетристика. От една страна, тя е продължение на прозата на Каравелов, Друмев и Блъсков. От друга – творбата е повлияна от фернския романтизъм и е стъпало към създаването на романа “Под игото”.- Писателят, от когото се учи Вазов, е Виктор Юго. В “Немили – недраги” можем да видим герой, който удивително напомня като характер героите на Юго. Това е Македонски.
Славният хъш е типичен романтичен герой. Той е различен от останалите – има изклчителен характер, който проявява при необикновени ситуациии. Притежава авнтюристичен дух, при необикновени ситуации. Притежава авантюристичен дух, който все го тласка към опасността. Македонски е човек на действието. Трудно му е да понесе унизителния живот в чужда страна. Но винаги намира начин да се справи с положението- дори ако му се налага да мами и да краде. На дело той доказва патриотизма си, когато преминава Дунава, за да занесе писмо на Левски. Тогава от авантюрист хъшът се превръща в герой.
Портретното описание на Македонски в първа глава на повестта представя героия като “висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави дръзки очи”. Той носи “огромно извехтяло и без копчета палто”. Детайлите ни подсказват, че то вероятно не е негово, а е намерено или подарено. Но тази външност на живеещ в бедност човек контрастира на дръзките му очи, които говорят за силен и авантюристичен дух.
Героятима силно влияние върху останалите хъшове. То се дължи на слуха за миналато му като войвода на хайдушка чета в Матедония. Уважението, с което се ползва сред събратята си по съдба, се дължи и на неговия силен характер. Той е роден за водач. Често се самоизтъква и желае да е център на внимание. Такъв е, когато го срещаме за пръв път – той разказва за героична битка с труците, а Странджата го поправя, щом сгреши или преувеличава.
Образът на Македонски е противоречв и слолжен. Героят минаги е готов да помогне на останалите хъшове, когато са изпаднали в нужда. Когато се запознава с току-що пристигналия Бръчков и разбира, че се нуждае от храна и подслон, Македонски го отвежда в кръчмата на Странджата. Това обаче не мупречи после да го обере на карти. След каго го е сторил, пък му казва: “Щото е мое, то е и твое.”
За разлика от останалите хъшове Македонски най-добре се справя с безславното и мизерно настояще. Той е човек със силна енегия, която постоянно го подтиква към действия. Понякога те не са особено героични. Така например героят изяжда запасите на учителя Владиков и продава дрехите му. Представата, която повествователят изгражда за Македонски е като за човек, изграден от противоречия. По време на представлението в четвърта глава той най-много се вживява в ролята си. Героят забравя, че е на сцената, и има усещането, че е в Балкана. Макар и комично, поведението му е на човек, който безкрайно мниго обича родината си.
Мизерните условия, при които живее Македонски, изкарват наяве неговите недостатъци и слабости. Но в десета глава идва момент хъшът да покаже истинската си същност и той се превърща в герой, който постига единство между думи и дела.
Тази глава започва с пейзажно описание. Мразовитата зимна нощ е подходящ он за изява на изключителен герой като Македонски. Има нещо едновременно красиво и плашещо в този пейзаж. Той е зареден с напрежение. Граченето на чавките внушава усещането за злокобност. Колибите на отстрашнишя бряг са сравнени с гробове.
Георият се е преоблякъл като влашки селянин. Този факт говори занеговата съобразителност. Но целият му вид носи характеристиките на мрачния пейзаж: “Нямаше нищо по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо оттая черна сянка, която сред нощта като привидение се мърдаше над задрямалата бездна”. Епитетите “по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо” (прилагателни в сравнителна степен) и “черна” засилват атмосферата на злокобното напрежение. Това се постига и от метафората, с която е назован Дунав – “Задрямалата бездна”. Следва още едно пейзажно описание, което увеличава усещането за злокобност: “Вятърът все духаше и пълнеше нощната самотия с гробовен шум. Това беше погребално пение над един мъртвец, покрит с бяла плащаница.”
Страхът, който е изпълнил душата на Македонски, не е за собствения му живот, а за мисията, с която се е нагърбил – да стигне до къщата на Баба тонка, където да предаде писмо на Левски. Той желае на всяка цена да оправдае доверието на хъшовете.
Природата поставя пред героя неочаквано препятствие – незамръзналата ивица вода. За да го преодолее, той решава да вземе дъска от някоя влашка колиба. Но тамго очаква ново препятствие – влахът, чиито викове могат да привлекат вниманието на караула. Диалогът между Македонски и влаха е изпълнен с напрежнеие. Заради мисията буйният хъш сега се опитва да бъде сговорчив, да намери общ език с непознатия. За това свидетелстват обръщението “Побратиме” и предложението да заплати взетата дъска. Диалогът реминава въ вътрешна рецч. Македонски разбира че трябва да прибегне до насилие. От морална гледна точка то не е оправдано, но от тази на патриота е допустимо. За героя дългът пед отечеството стои над всичко.
Преди да премине над “зеещата яма “, героят се прекръства. Жестът му , какъвто той не е правил от години, е своеобразна молитва за божествена закрила над една свята мисия.
При преминаването на Дунава Македонски проявява изключително мъжество и героризъм. Той се проявява не като авнтюрист, който просто търси приключения, а като истински герой, който осъзнава значимостта на мисията, с която се е нагърбил. Тя е в името на свята кауза – свободата на родината.
Любовта към отечеството и борбата за неговото освобождение сродяват съмишлениците. За това свидетелстват думите, с които Македонски отговаря на въпросите на Баба Тонка “Кой си?” – “Твой син!”
Смелостта си хъшът отново показва и в боя при Гредетин, когато храбро се бие за свободата на друг славянски народ в битка с общия поробител. Той е единственият, който оцелява. Налните изречения на повестат, които имат характер на епилог, показват героя като разсилен в някаква канцелари.я Контрастът между този македонски и предишния е разтърсващ. Най-смелият хъш се е превърнал в малодушен прислужник, който трепери пред гласа на грубия писар.( Изпълнени с горчивина са думите на повествователя: “Бедни, бедни македонски! Защо не умря при Гредетин?” това е и упрек към следосбожденска България, която не цени героите, които са жертвали живота си за нея. Ако трагедията на Странджата е , че умира в леглото си, а не на бойното поле, тази на македонски е, че е останал жив.
С промяната у хъша авантюрист и “кокошкар” към истински герой се променя и отношението на автора към него. Иронията и насмешката изчезват, за да остане само преклонението пред мъжеството и героизма на Македонски. На финала възхищението се смесва със състрадание към героя, който се е оказал отново “немил-недраг”, но в собствената си родина.
Българският хъш,мъченик или герой (http://www.bg-help.net/viewtopic.php?t=1379&)
МАКЕДОНСКИ
– АВАНТЮРИСТ ИЛИ ГЕРОЙ
Повестта “Немили-недраги” заема важно място в българската белетристика. От една страна, тя е продължение на прозата на Каравелов, Друмев и Блъсков. От друга – творбата е повлияна от фернския романтизъм и е стъпало към създаването на романа “Под игото”.- Писателят, от когото се учи Вазов, е Виктор Юго. В “Немили – недраги” можем да видим герой, който удивително напомня като характер героите на Юго. Това е Македонски.
Славният хъш е типичен романтичен герой. Той е различен от останалите – има изклчителен характер, който проявява при необикновени ситуациии. Притежава авнтюристичен дух, при необикновени ситуации. Притежава авантюристичен дух, който все го тласка към опасността. Македонски е човек на действието. Трудно му е да понесе унизителния живот в чужда страна. Но винаги намира начин да се справи с положението- дори ако му се налага да мами и да краде. На дело той доказва патриотизма си, когато преминава Дунава, за да занесе писмо на Левски. Тогава от авантюрист хъшът се превръща в герой.
Портретното описание на Македонски в първа глава на повестта представя героия като “висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави дръзки очи”. Той носи “огромно извехтяло и без копчета палто”. Детайлите ни подсказват, че то вероятно не е негово, а е намерено или подарено. Но тази външност на живеещ в бедност човек контрастира на дръзките му очи, които говорят за силен и авантюристичен дух.
Героятима силно влияние върху останалите хъшове. То се дължи на слуха за миналато му като войвода на хайдушка чета в Матедония. Уважението, с което се ползва сред събратята си по съдба, се дължи и на неговия силен характер. Той е роден за водач. Често се самоизтъква и желае да е център на внимание. Такъв е, когато го срещаме за пръв път – той разказва за героична битка с труците, а Странджата го поправя, щом сгреши или преувеличава.
Образът на Македонски е противоречв и слолжен. Героят минаги е готов да помогне на останалите хъшове, когато са изпаднали в нужда. Когато се запознава с току-що пристигналия Бръчков и разбира, че се нуждае от храна и подслон, Македонски го отвежда в кръчмата на Странджата. Това обаче не мупречи после да го обере на карти. След каго го е сторил, пък му казва: “Щото е мое, то е и твое.”
За разлика от останалите хъшове Македонски най-добре се справя с безславното и мизерно настояще. Той е човек със силна енегия, която постоянно го подтиква към действия. Понякога те не са особено героични. Така например героят изяжда запасите на учителя Владиков и продава дрехите му. Представата, която повествователят изгражда за Македонски е като за човек, изграден от противоречия. По време на представлението в четвърта глава той най-много се вживява в ролята си. Героят забравя, че е на сцената, и има усещането, че е в Балкана. Макар и комично, поведението му е на човек, който безкрайно мниго обича родината си.
Мизерните условия, при които живее Македонски, изкарват наяве неговите недостатъци и слабости. Но в десета глава идва момент хъшът да покаже истинската си същност и той се превърща в герой, който постига единство между думи и дела.
Тази глава започва с пейзажно описание. Мразовитата зимна нощ е подходящ он за изява на изключителен герой като Македонски. Има нещо едновременно красиво и плашещо в този пейзаж. Той е зареден с напрежение. Граченето на чавките внушава усещането за злокобност. Колибите на отстрашнишя бряг са сравнени с гробове.
Георият се е преоблякъл като влашки селянин. Този факт говори занеговата съобразителност. Но целият му вид носи характеристиките на мрачния пейзаж: “Нямаше нищо по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо оттая черна сянка, която сред нощта като привидение се мърдаше над задрямалата бездна”. Епитетите “по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо” (прилагателни в сравнителна степен) и “черна” засилват атмосферата на злокобното напрежение. Това се постига и от метафората, с която е назован Дунав – “Задрямалата бездна”. Следва още едно пейзажно описание, което увеличава усещането за злокобност: “Вятърът все духаше и пълнеше нощната самотия с гробовен шум. Това беше погребално пение над един мъртвец, покрит с бяла плащаница.”
Страхът, който е изпълнил душата на Македонски, не е за собствения му живот, а за мисията, с която се е нагърбил – да стигне до къщата на Баба тонка, където да предаде писмо на Левски. Той желае на всяка цена да оправдае доверието на хъшовете.
Природата поставя пред героя неочаквано препятствие – незамръзналата ивица вода. За да го преодолее, той решава да вземе дъска от някоя влашка колиба. Но тамго очаква ново препятствие – влахът, чиито викове могат да привлекат вниманието на караула. Диалогът между Македонски и влаха е изпълнен с напрежнеие. Заради мисията буйният хъш сега се опитва да бъде сговорчив, да намери общ език с непознатия. За това свидетелстват обръщението “Побратиме” и предложението да заплати взетата дъска. Диалогът реминава въ вътрешна рецч. Македонски разбира че трябва да прибегне до насилие. От морална гледна точка то не е оправдано, но от тази на патриота е допустимо. За героя дългът пед отечеството стои над всичко.
Преди да премине над “зеещата яма “, героят се прекръства. Жестът му , какъвто той не е правил от години, е своеобразна молитва за божествена закрила над една свята мисия.
При преминаването на Дунава Македонски проявява изключително мъжество и героризъм. Той се проявява не като авнтюрист, който просто търси приключения, а като истински герой, който осъзнава значимостта на мисията, с която се е нагърбил. Тя е в името на свята кауза – свободата на родината.
Любовта към отечеството и борбата за неговото освобождение сродяват съмишлениците. За това свидетелстват думите, с които Македонски отговаря на въпросите на Баба Тонка “Кой си?” – “Твой син!”
Смелостта си хъшът отново показва и в боя при Гредетин, когато храбро се бие за свободата на друг славянски народ в битка с общия поробител. Той е единственият, който оцелява. Налните изречения на повестат, които имат характер на епилог, показват героя като разсилен в някаква канцелари.я Контрастът между този македонски и предишния е разтърсващ. Най-смелият хъш се е превърнал в малодушен прислужник, който трепери пред гласа на грубия писар.( Изпълнени с горчивина са думите на повествователя: “Бедни, бедни македонски! Защо не умря при Гредетин?” това е и упрек към следосбожденска България, която не цени героите, които са жертвали живота си за нея. Ако трагедията на Странджата е , че умира в леглото си, а не на бойното поле, тази на македонски е, че е останал жив.
С промяната у хъша авантюрист и “кокошкар” към истински герой се променя и отношението на автора към него. Иронията и насмешката изчезват, за да остане само преклонението пред мъжеството и героизма на Македонски. На финала възхищението се смесва със състрадание към героя, който се е оказал отново “немил-недраг”, но в собствената си родина.
Странджата
Всяка национална литературна творба изгражда герои - светци, отдали живота си в името на най-висшия и най-достоен идеал - свободата на род и родина.Несъмнено сред галетията литературни герои, пример на жертвоготовност, средищно място заема Странджата - почитаният знаменосец от повестта "Немили - недраги" от Иван Вазов.
Странджата носи най-светлото от представата за българския хъш емигрант, мъченик в реалността и мечтател в душата си.Както и повечето Вазови герои и той има свои прототип.Това го прави реалистичен и земен образ и в същото време романтичен и нравствено извисен.Странджата живее в една мизерна действителност в румънския град Браила, но душата му е другаде - в обичаната родина, сред родния Балкан, свидетел на подвизите му и изпълващ мислите и мечтите му,Знаменосецът е най-обаятелният сред образите на българските хъшове в повестта.Целият му живот, делата и мислите му, мечтите и стремежите му са отдадени на светъл идеал - свободата.
Странджата, подобно на другите хъшове е принуден да напусне родината и да води жалко съществуване, лишено от материална сигунорст и човешко достойнство.Неговото минало е свързано с борбите за свобода и за това говори гръмкият надпис "Народна кръчма на Знаменосецът".Още по показателна е литографията, закачена на видно място в опушената изба.На нея е изобразена славна сцена от четническия живот: "В средата се издигаше един великан, които държеше високо червен байрак със словата: "Свобода или смърт!".Не случайно Вазов в детайли описва тази картина, която няма художествени достойнства, но има изключителна морална стойност за собственика и за всички посетители на кръчмата.Тя говори за патриотизма и героичния дух на Странджата и често събужда носталгия по славното минало и възвръща загубеното лично достойнство на емигрантите. Като израз на уважение и преклонение пред личността на знаменосеца са думите: "Да живее храбрия Странджа - Знаменосец"Странджата е обединяваща фигура сред хъшовете.Той е не само най-възрастен, но излъчва човешко достойнство и гордост, каквито трудно се запазват в тежките емигрантски години.Героят събужда респект и създава ред между братята си. Принуден да води нерадостния живот на емигрант, Странджата намира начин да служи на своя идеал и висша цел в живота си - благото на народа му.Неговата кръчма дава гостоприемството си на всички изпаднали в беда българи.Той им осигурява несамо подслон и топла храна, но и морална подкрепа.Авторът нарича кръчмата "будна" като внушава и прякото значение на епитета - със запалени свтлини и метафоричното - носеща будното съзнание на българите.
Знаменосецът се отличава със своя вид: "най-снажен, дълголик, сух, жълт с гъста черна брада".На челото му личат зарастнали рани.Портретната характеристика е завършена в края на първа глава "Тоя бледолик, дулнав, сух като скелет човек беше Странждата, знаменосецът."
Особено ярка представа за благородните идеали и възвишени стремежи на страдалците добиваме от III глава, в която Странджата - най-обаятелният герой в повестта, произнася своята пламенна и незабравима реч. Тя очертава смисъла на мученичеството, разкрива всеотдайната жертвоготовност и безкористно родолюбие на българските емигранти.
V peta glava nastapva i smartta na strandjata tova e
последен урок по родолюбие за младита хъшове. Към разказа за последните мигове на Странджата и за неговата смърт писателят пристъпва чрез описание на кръчмата. Худажествените детайли градят представа за самота и създават предчувствие за трагичен край “...съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разтройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. В обезлюдения дом, където хъшовете са мечтали за нови подвизи и слава, при болния хъш е само Бръчков. Явно гладът и нуждите са се оказали по-силни от съчувствието към страдащия. Странджата понася физическо страдание: лицето му добива “смъртна бледност”, очите му са “избистрено и необикновено лъскави”, гласът му е”слаб и пресеклив”. Този вид е мъченически. Но още по-голямо от физическото страдание на хъша е душевното. За един герой като него болничното легло е недостойно смъртно ложе. Последните мигове от живота на героя са свързани със спомени за минали битки. Той говори “само за битките в Стара планина” и за”хъшуванията си”. Странджата е неутешим, че смъртта го стига в чуждата страна, грохнал от болест, забравен и изоставен. Той се чувства самотен и страда, защото неговите приятели не са до него в предсмъртния му час. Хъшът тъгува и затова, че няма да доживее, за да види как най-съкровената му мечта-свободата на България, ще се сбъдне. Въпреки болката, че не е изпълнил докрай мисията си, Странджата очаква смъртта с гордост и достойнство: той я очаква като “своя гостенка”, защото патриотизмът на героя не може да бъде победен от смъртта и защото смъртта не веднъж е съпътсвала този горд и самоотвержен човек. Знаменосецът не умира напразно, защото в очите на Бръчков той завинаги остава герой. Младият хъш успокоява Странджата с признание, което България му дължи: “България няма да забрави своите храбри синове”. А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Старият хъш завещава на Бръчков мемоар и къс от знаме, защото той е единственият, който е до него в този момент. Тези величествени документи, сами по себе си свещени за революционера, стават за Бръчков още по-святи заради посвещението от такъв герой, какъвто е Знаменосецът. Странджата завещава на младия хъш не само спомена за своето минало, но и своята мечта- свободата на България. Целувката върху знаме! то и мемоара е прощална с живота и завет към младежа: “Помни Странджата! Умри за България!...”. Смъртта на Странджата е свята, защото той умира като родолюбец с единствената мисъл, че това трябва да се случи не на чужда земя, а в Балкана, в битка за свободата на родината. Смъртта му е свята и защото е подчинена изцяла на вярата, че България ще бъде свободна. Тази смърт е пример за подражание.
Героят е видян през погледа на току що пристигналия Бръчков, който гледа на него със "страхопочитание"Знаменосецът се включва с желание и ентосиазъм в разговорите на хъшовете, особено когато са свързани със славното минало.Той разгорещено разказва и като, че само в тези мигове душата му се изпълва с радост и жизненост.Спомените го крепят в ежедневната битка на насъщния.Те му напомнят, че е достоен човек с чувство за чест и заслужена гордост.Неговата нравственост и безкористност създават ореол около образа му, които респектира тези мъже със зазагрубели от несгодите души.