valdesbg
01-06-2009, 08:18
"Пиян за кой ли път убийствено пиян....боли и болката ме реже като нож....Кой сега до теб заспива?...Трябваше това да съм аз"
В стаята беше тихо и спокойно.Той се бе свил на стола, но не защото му беше студено.Потръпваше при мисълта за въпросите които щеше да му зададе Tя.Седеше точно срещу него, искаше да разбере истината.Тя не подозираше нищо, нищо за развитието на нещата.Уверена и директна, зададе първият си въпрос:
-Ревнуваш ли момичето?
Една единствена кристално чиста сълза се търкулна по бузата му.Тя продължи сякаш искаше да го срине, и да го довърши.Затова повтори въпроса си:
-Ревнуваш ли момичето?
В очите му същата тази сълза искаше да падне отново, но той не и позволи.Смяташе че е показал достатъчно.
-Какво символизира това?-попита той но не очакваше отговор.И продължи-Лудост наречена любов.Любов толкова изгаряща че може да разтопи и най-леденото сърце.Любов, способна да изгори сърцето с едно докосване.
Той не искаше повече да се крие.Знаеше че ще я уплаши, ако и покаже тъмната си страна.И сякаш за да я предпази от яростта си той стана агресивен.Искаше тя да се отдръпне.Тя се замечта, искаше любов, искаше някой да я обича.Искаше да се чувства ценена.Не искаше да е сама.Тя зажадня за чувства.Той го усети.И започна...
-Вярвай ми не ти трябва, чуй друга гледна точка, която е подкрепена с безброй много сълзи безброй много мъка.Отстрани изглежда много примамлива изпепеляващата любов, измамно лесно изглежда владеенето на тази унищожителна сила.Хвърляш се съвсем сляпо в преследването й.С времето малко по малко започваш да я контролираш.В един момент я впрягаш в колесницата ти и стремглаво напред отлиташ към Слънцето - изворът на живота, изворът на всичко, за което се сещаш.Ти летиш с все по бясна скорост, мислейки си че достигаш целта си.Опиянен, те връхлитат щастливи мисли.В един момент като гръм, всичко ти се изяснява, осъзнаваш че всичко което си мислиш е било измама, че не ти контролираш тази сила, а с времето тя е започнала да контролира теб.Всичко това в един миг, толкова кратък и толкова болезнен когато разбираш към какво всъщност си се устремил.Още по-плашещата мисъл започва да пулсира в главата ти.Мисъл която в началото е била виаграта ти, мисъл която те е окрилявала, мисъл заради кояо ти стигна до тук, неосъзнаващ истинската и същност.
"Ти не можеш да спреш!"
"Не можеш да се върнеш назад"
"Ти летиш право към огромното огнено кълбо, летиш към мястото от където се е зародила тази сила, която те тегли бясно напред"
И сам довършваш
"...към изгарящата ми цел"
В същия момент осъзнаваш колко действително и буквално звучи всичко.В този момент забравяш за страха, забравяш всичко и се сливаш със своя демон.Започваш да летиш по бързо от огнената ти колесница, добавяш нейната сила към твоята, с още по бясна скорост се устремяваш към целта си...
Целта!
Сега разбираш колко буквално е всичко, само след няколко мига усещаш изпепеляващата сила на огромното огнено кълбо, и усещаш колко глупаво си разсъждавал.
"Как нищожно човече като теб може да унищожи могъществото на Изворът?"
Усещаш че съвсем скоро от теб няма да остане нищо, ще се изпариш още преди да си докоснал причината да си тук.Сякаш още малко скрита ярост избликва в този момент.Изведнъж, само за един единствен миг усещаш прилив на огромна сила и в следващия момент има само ярка светлина.Изключително ярка...
Всичко това се отразяваше в една сълза - кристално чиста, една единствена, стремглаво отдалечавайки се от лазуренозеленото око.Краткия път сълзата завърши на устните, там откъдето започна всичко това...
В този момент се тръкулна още една сълза по бузата....и още една....и още една всяка от тях бе една от многото, част от цялото.
Чуваше се само мълчанието, толкова гръмко колкото никога досега.Тази Тишина казваше толкова много, колкото всички думи на света не можеха.
С края на своята история той изпадна в безсилие да продължи, просто се свлече на масата.В главата му нахлуха спомени, като нахални прилепи в началото на нощта.той не се и опита да ги спре, беше му все едно вече.
Мрак...
Някъде дълбоко в себе си, той усещаше че не е мъртъв, че не е загубил, в него нещо лекичко потрепваше.Странното беше че с всяка изминала минута то започваше да пулсира все по силно и по силно.То започна да влива енергия в цялото му същество, обзе го надежда, може би наистина е успял.Може би е стигнал до целта която така бясно желаеше, и заради която бе дал всичко.Усещаше че съвсем скоро ще види светлината, и щеше да бъде изненадан...и шокиран.Знаеше че след малко ще събере достатъчно сили за да се изправи, и да посрещне светлината.Щеше да вкуси от победата която му стуваше толкова много.Оставаше съвсем мъничко.Вече усещаше слънчевите лъчи, и жеанието му се усили неимоверно много.В следващия миг непрогледния мрак изчезна, сякаш изплашен от топлата и светла утрин.Странно но той се чувстваше различно, наистина беше жив, по жив от всякога и усещаше топлите галещи лъчи.Той понечи да оправи перчема си, но не можеше...Не можеше да се движи, дори с милиметър не можеше да се помръдне.В този момент той усети нещо още по странно - земята му даваше силите, той започна да смуче жадно от живителните и сили.Когато слънцето го огряваше той се изпълваше с воля за живот, с годините растеше и укрепваше.Разлистваше се все повече, а стволът му ставаше все по дебел.Най-странното беше, че именно силата която го погуби, в момента му дава живот и го караше да изпитва непреодолимо желание за всичко
...
Стария дъб се подготвяше за нощта, изпращаще своя приятел, който се скриваше зад планината.А там долу, скрити под дълбоката сянка за първи път се докоснаха два чифта устни.Толкова истинско и чисто че една жилка трепна, трепна и втори път.Стария дъб я усети и си спомни...Прибра клоините си по-надолу за да приюти двамата млади, и да ги скрие от нощта.Малка искрица светлина постепенно се разгаряше.Дъбът й пожела успех и заспа.Мракът обгурна всичко в студената си прегръдка.Някъде в далечината се вой на вълк.В просъница дървото си спомни това чувство и тази тъмнина.
Беше го изпитвал преди.
Тъмнината в стаята сякаш засили усещането в този момент.Подсили края на историята и допълнително подчерта смисъла й.Тя стоеше като замръзнала и незнаеше как да реагира.Никога не бе си представяла нещата така.За миг се опита да се оттърси от всичко това, и погледна встрани.Върна погледа си и устните и понечиха да зададат хиляди въпроси.Очите и срещнаха само празния стол, студени тръпки пробягаха по гърба и.Малко по малко тя започна да преживява с историята, започна да я пречупва през себе си.И успя да открие отговорите на всички въпроси, които щеше да зададе.Почти незабележимо, устните се натъжиха.Загубата беше очевидна.С престорена незаинтересованост, тя се мушна в леглото си и заспа.Отвън се чу плясък на криле, и една сянка се понесе към луната...
из "Спомените на един блогър"
В стаята беше тихо и спокойно.Той се бе свил на стола, но не защото му беше студено.Потръпваше при мисълта за въпросите които щеше да му зададе Tя.Седеше точно срещу него, искаше да разбере истината.Тя не подозираше нищо, нищо за развитието на нещата.Уверена и директна, зададе първият си въпрос:
-Ревнуваш ли момичето?
Една единствена кристално чиста сълза се търкулна по бузата му.Тя продължи сякаш искаше да го срине, и да го довърши.Затова повтори въпроса си:
-Ревнуваш ли момичето?
В очите му същата тази сълза искаше да падне отново, но той не и позволи.Смяташе че е показал достатъчно.
-Какво символизира това?-попита той но не очакваше отговор.И продължи-Лудост наречена любов.Любов толкова изгаряща че може да разтопи и най-леденото сърце.Любов, способна да изгори сърцето с едно докосване.
Той не искаше повече да се крие.Знаеше че ще я уплаши, ако и покаже тъмната си страна.И сякаш за да я предпази от яростта си той стана агресивен.Искаше тя да се отдръпне.Тя се замечта, искаше любов, искаше някой да я обича.Искаше да се чувства ценена.Не искаше да е сама.Тя зажадня за чувства.Той го усети.И започна...
-Вярвай ми не ти трябва, чуй друга гледна точка, която е подкрепена с безброй много сълзи безброй много мъка.Отстрани изглежда много примамлива изпепеляващата любов, измамно лесно изглежда владеенето на тази унищожителна сила.Хвърляш се съвсем сляпо в преследването й.С времето малко по малко започваш да я контролираш.В един момент я впрягаш в колесницата ти и стремглаво напред отлиташ към Слънцето - изворът на живота, изворът на всичко, за което се сещаш.Ти летиш с все по бясна скорост, мислейки си че достигаш целта си.Опиянен, те връхлитат щастливи мисли.В един момент като гръм, всичко ти се изяснява, осъзнаваш че всичко което си мислиш е било измама, че не ти контролираш тази сила, а с времето тя е започнала да контролира теб.Всичко това в един миг, толкова кратък и толкова болезнен когато разбираш към какво всъщност си се устремил.Още по-плашещата мисъл започва да пулсира в главата ти.Мисъл която в началото е била виаграта ти, мисъл която те е окрилявала, мисъл заради кояо ти стигна до тук, неосъзнаващ истинската и същност.
"Ти не можеш да спреш!"
"Не можеш да се върнеш назад"
"Ти летиш право към огромното огнено кълбо, летиш към мястото от където се е зародила тази сила, която те тегли бясно напред"
И сам довършваш
"...към изгарящата ми цел"
В същия момент осъзнаваш колко действително и буквално звучи всичко.В този момент забравяш за страха, забравяш всичко и се сливаш със своя демон.Започваш да летиш по бързо от огнената ти колесница, добавяш нейната сила към твоята, с още по бясна скорост се устремяваш към целта си...
Целта!
Сега разбираш колко буквално е всичко, само след няколко мига усещаш изпепеляващата сила на огромното огнено кълбо, и усещаш колко глупаво си разсъждавал.
"Как нищожно човече като теб може да унищожи могъществото на Изворът?"
Усещаш че съвсем скоро от теб няма да остане нищо, ще се изпариш още преди да си докоснал причината да си тук.Сякаш още малко скрита ярост избликва в този момент.Изведнъж, само за един единствен миг усещаш прилив на огромна сила и в следващия момент има само ярка светлина.Изключително ярка...
Всичко това се отразяваше в една сълза - кристално чиста, една единствена, стремглаво отдалечавайки се от лазуренозеленото око.Краткия път сълзата завърши на устните, там откъдето започна всичко това...
В този момент се тръкулна още една сълза по бузата....и още една....и още една всяка от тях бе една от многото, част от цялото.
Чуваше се само мълчанието, толкова гръмко колкото никога досега.Тази Тишина казваше толкова много, колкото всички думи на света не можеха.
С края на своята история той изпадна в безсилие да продължи, просто се свлече на масата.В главата му нахлуха спомени, като нахални прилепи в началото на нощта.той не се и опита да ги спре, беше му все едно вече.
Мрак...
Някъде дълбоко в себе си, той усещаше че не е мъртъв, че не е загубил, в него нещо лекичко потрепваше.Странното беше че с всяка изминала минута то започваше да пулсира все по силно и по силно.То започна да влива енергия в цялото му същество, обзе го надежда, може би наистина е успял.Може би е стигнал до целта която така бясно желаеше, и заради която бе дал всичко.Усещаше че съвсем скоро ще види светлината, и щеше да бъде изненадан...и шокиран.Знаеше че след малко ще събере достатъчно сили за да се изправи, и да посрещне светлината.Щеше да вкуси от победата която му стуваше толкова много.Оставаше съвсем мъничко.Вече усещаше слънчевите лъчи, и жеанието му се усили неимоверно много.В следващия миг непрогледния мрак изчезна, сякаш изплашен от топлата и светла утрин.Странно но той се чувстваше различно, наистина беше жив, по жив от всякога и усещаше топлите галещи лъчи.Той понечи да оправи перчема си, но не можеше...Не можеше да се движи, дори с милиметър не можеше да се помръдне.В този момент той усети нещо още по странно - земята му даваше силите, той започна да смуче жадно от живителните и сили.Когато слънцето го огряваше той се изпълваше с воля за живот, с годините растеше и укрепваше.Разлистваше се все повече, а стволът му ставаше все по дебел.Най-странното беше, че именно силата която го погуби, в момента му дава живот и го караше да изпитва непреодолимо желание за всичко
...
Стария дъб се подготвяше за нощта, изпращаще своя приятел, който се скриваше зад планината.А там долу, скрити под дълбоката сянка за първи път се докоснаха два чифта устни.Толкова истинско и чисто че една жилка трепна, трепна и втори път.Стария дъб я усети и си спомни...Прибра клоините си по-надолу за да приюти двамата млади, и да ги скрие от нощта.Малка искрица светлина постепенно се разгаряше.Дъбът й пожела успех и заспа.Мракът обгурна всичко в студената си прегръдка.Някъде в далечината се вой на вълк.В просъница дървото си спомни това чувство и тази тъмнина.
Беше го изпитвал преди.
Тъмнината в стаята сякаш засили усещането в този момент.Подсили края на историята и допълнително подчерта смисъла й.Тя стоеше като замръзнала и незнаеше как да реагира.Никога не бе си представяла нещата така.За миг се опита да се оттърси от всичко това, и погледна встрани.Върна погледа си и устните и понечиха да зададат хиляди въпроси.Очите и срещнаха само празния стол, студени тръпки пробягаха по гърба и.Малко по малко тя започна да преживява с историята, започна да я пречупва през себе си.И успя да открие отговорите на всички въпроси, които щеше да зададе.Почти незабележимо, устните се натъжиха.Загубата беше очевидна.С престорена незаинтересованост, тя се мушна в леглото си и заспа.Отвън се чу плясък на криле, и една сянка се понесе към луната...
из "Спомените на един блогър"