Black_Element
01-07-2009, 17:44
1.КОЧО – ИВАН ВАЗОВ
Почти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ , но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление.
Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от "Кочо" и "Опълченците на Шипка", които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа
“Кочо “е една от най-популярните оди от "Епопея на забравените",
Обобщителните стихове "врагът от три деня наоколо храма//гърмеше отчаян" обхваща само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква "Св. Архангел Михаил" и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшествуващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари".
В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално. Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. В този предметно и дори натуралистично точен детайл авторът с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, на което ще даде израз в края на поемата.
Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.
Изведнъж видяха там зидът съборен.” Открита вече за многочисления противник, последната крепост на въстаниците агонизира. Пред шепата омаломощени защитници на събраните в църквата жени и деца сякаш няма изход. Победата е явно на страната на тирана. Но ето, че неочаквано изходът е намерен. И се оказва, че перущенци все още могат да избират. Поне между позора и смъртта.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица, ….
Изобразеният тук от художника исторически факт съдържа сам по себе си такъв трагедиен заряд, че всеки опит той да бъде усилен с допълнителни ефекти само би намалил въздействената му сила. С усета на голям художник Вазов е почувствувал това и е нарисувал разигралата се кървава драма с необичайна за общия реторичен стил на одата простота. И тъкмо с тази внезапна простота на рисунъка, с тези ясни и чисти линии на образите и жестовете, перото му завинаги запечатва в съзнанието ни подвига на Кочо Чистеменски, спасил гордостта на въстаналата Перущица.
В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. В неговия подвиг намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Впрочем решаваща роля за това изиграва и самата Вазова поема с двойното заглавие "Кочо" и "Защитата на Перущица",
2.Иван Вазов, „Левски” (втора тема, 11 клас)
Тържествената приповдигнатост на словото е обусловена от жанрово-стиловите особености на одата. Монологът разширява своят автобиографичен смисъл и се превръща във философски размисъл за етичните норми на човешкия живот. В него се решава въпросът за нравствения дълг на личността към обществото. Тази творба е широка идейна подготовка към целия цикъл. Утвърждава се мотивът, че водачът трябва да служи на народът си. Анафоричните повторения “че” и “мисля” постепенно нюансират основната идея, за да доведат до емоционалното и логичното решение на героя. Разкъсването на стиха “рече и излезе”, както и промяната на ритмичната стъпка , изпъква още по-ярко силата на хиперболата. С нея - характеристика на революционния път на Апостола.
Централната част на одата е пряка характеристика на Левски, като се пречупва през всенародния пиетет пред личността му. Стилистически това се изразява в сравнения, хиперболи, контрасти, които поддържат възходяща градация на възторга. Те са прекъсвани, само за да се премине от един аспект на характеристика към друг. Със словото и делото си Левски учи народа на революционна борба, на саможертва. Идеята за свободата възвисява Апостола като национален герой. Той служи на революцията безкористно, а чрез готовността му за саможертва се утвърждава идеята за ролята на водача:
Говореше често за бунт, за борба
кат за една ближна обща веселба…
Това обобщение на романтичен оптимизъм и представата за борбата напомня на лирическия герой от Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. Сравнението на Апостола с Христос – сина божий, който разпространява божието слово и Левски – бореца-революционер, разкрива любовта към хората. И Исус, и Левски са готови на страдание, на саможертва. И двамата доброволно приемат своя път, и двамата са предадени – от Юда Христос, от поп Кръстьо Левски. Единият е разпнат, другият обесен, но и двамата остават в народната памет, в народното сърце с възкръсване за безсмъртие. Смъртта на Левски поражда библейски реминисценции. Бесилото е съизмеримо с кръстта.
Чрез графически знак – двата реда многоточие, една своеобразна апосиопеза, поетът не показва безсилие. Той подчертава, че извършеното от Апостола е далеч повече от разказаното. Дълбокият национален смисъл на делото Вазов предава в подобно на обобщение двустишие, финален извод с изключително въздействие:
И семето чудно падаше в сърцата.
и растеше бързо за жътва богата
Вазов успява да утвърди идеята за всеобщото участие в борбата както в прозата, така и в поетическия изказ. В одата “Левски” поетическият говорител го използва, за да разкрие безкористната саможертва на Апостола, а чрез нея и идеала, обхванал народа ни. Като използва биографични данни Вазов влага своята мисъл и чувства на ненавист към предателството и предателя. Възторженият тон се заменя с сневно възмущение, словото се насища с язвителни епитети “мръсен червяк” “низък роб”. Сравнението с Юда утвърждава Вазовото внушение за героизма и предателството. Нравственият прелом в творбата е опозицията героизъм-предателство. Вазов използва предателството, защото колкото по-голям е героизма, толкова по-грозно е предателство. Творецът не споменава предателя, за да не оскверни одата си. Възмущението на лирическия говорител се уталожва едва, когато сменя времето от минало в настояще. Апостола е мъртъв , а предателя му живее. Чрез текст с повишена степен на лирическа експресия, чрез алюзия Вазов възвеличава гфероичната смърт на Левски. Чрез образи от митологията и световната история – от древността да своето съвремие, поетът прави своеобразен паралел на личния подвиг в името на общочовешки вечни идеи, и на Прометей, и Колумб, мита за Исус и с всичко това поетът утвърждава саможертвата, в името на вечна истина, като пътеводна звезда на човешкия прогрес. Вазов изравнява бесилото с кръста за да издигне Левски до естетическия идеал за личността, за да го издигне до Христос. Бесилото е възпято, защото на него умират герои. Чрез националния героизъм и гибелта на Левски Вазов утвърждава безсмъртието на подвига. Образният парадокс – оксиморона “О, бесило славно!” и сравнението “По срам и по блясък ти си с кръста равно” изразяват преклонението на поета патриот и хуманист пред величествената саможертва на Левски. Това е ново решение на проблема “Той не умира”. Финалните 20 стиха на творбата се родеят по характер и настроение с Ботевата елегия “Обесването на Васил Левски”. И двете утвърждават една идея – безсмъртието на онзи, който прониква чрез делото и подвизите си в човешките думи и става символ за духовно израстване на българина.
Своеобразна прослава на възрожденския подвиг е одата “Братя Жекови”. Подобно на стихотворението “Левски” и тук се очертава контрапунктно героизъм-предателство. Неизмеримо героичната постъпка на братя Жекови е своеобразен пример за нарастваща патриотична будност на поробената българска етнос. Изявената смелост и жертвоготовност Вазов възвеличава чрез сцената на въоръжената борба. Чрез мотива за предателството в цялата втора част контрастно се извисява подвига на героите. Противопоставя се техния морал на малодушието настопанина “днеска ги предаде”. Обикнат авторов похват е в поантата по метафоничен начин да дава своята оценка. Чрез определението “две души бели” се разкрива възвишеността на делото, а чрез контраста “грозния плам” се утвърждава героизма на подвига им сред грозотата на робството и насилието.
Подобно на одата “Левски” и в “Каблешков” е разкрит народът като герой, показано е и неговото духовно израстване. Творбата започва с характерен за Вазов похват – възклицание и обръщение. Въвежда веднага двата главни персонажи- народа и водача. Показано е състоянието на народа чрез метафората, като усещането се подсилва и от повторението: “а народът спеше, спеше непробудно…”. Направената характеристика е лаконична и язвителна. Чрез иронията е показано бездушието. Чрез бита и психологията на народа е разобличено състоянието му. Налага се внушението, че този народ е безразличен към живота си, изпълнен с позор и безропотно живеене в робството си. Тук съня е използван като алюзия за позор, срам. Наред с робската действителност, която се появява в много Вазови стихотворения (“Векът”, “Кочо”) изпъква мотива за пиянството като тегло, за което и народът носи своята вина. Той бездейства, примирявайки се с живота. На неговото примирение и пасивност са противопоставени енергичността и действеността на Каблешков. Той се превръща във водачът, крепителят, новаторът с мисионерски задължения. Със своето дело и нарастващата си популярност сред робския цожиум Каблешков се отъждествява по героизъм и онументалност с Бойчо Огнянов от Вазовия роман “Под Игото”.
Преломът идва като пълен контраст на описаната пасивност:
Каблешков избухна една вечер тук
и разклати всичко като тръбен звук
Глаголът “избухна “ създава усещане за настъпване на промяната. Каблешков, подобно на Бойчо Огнянов променя ежедневието на народа. Не е посочено пространството и времето и затова носи смисъла за навсякъде.
Във втората част се разкрива промяната в колектива, подготовката на въстанието. Лирическият говорител си служи с метафори и сравнения, изброява и натрупва представи в градация, които придават по-голяма сила на чувството. Налага се мотива за разбуждането, който създава представа за бавния, но неповратим процес на духовно съзряване и израстване на народа. Вазов изгражда представата за революционния идеал, сред който свободата е най-голямата ценност. Народът е преобразен, готов е за борба. Поетът определя свободата като велико слово. Идеята за нейното постигане е основното, което води народа по пътя напред. Подобно на одата “Левски” поетът изгражда представата за целокупното участие в подготовката и в борбата. Той показва всички съсловия на обществото. Мотивът за пиянството променя смисловата натовареност и придобива измерението, което Вазов му придава в романа “Под игото” Пиянството не е вече тегло, а е опичнението от надеждата за скоторшно реализиране на свободата. Ярък пример за народното израстване е изграждане на самочувствието. Той смята, че е готов да бутне само с един удар “колосът турски”. Във финала на одата отново се появява умението на твореца да прави обобщения, синтезирайки всичко казано. Посредством изброяването, звукописа, алитерацията и анафората, се постига изключително въздействие. Поантата идва като естествен завършек на одата и пълна противоположност на началото. С два стиха Вазов синтезира картината на духовното израстване:
И в няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!
Изключителен пример за национален героизъм според Вазов е и светлата възвишена личност на Стефан Караджа от одата “Караджата”. Неговият образ-вариация за пореден път е изграден върху принципа на антитезата. Авторът затвърждава представата за патриотичен подвиг чрез върховния сюблимен момент от революционния път на своите герои – тяхната смърт. В първата част на едноименната ода Вазов разгръща трагичния погром на четата на Караджата и Хаджи Димитър. Поетът умело и възвишено изгражда мащабните очертания на масовия героизъм, като увековечава борбения ентусиазъм и героическата саможертва на множество млади, храбри, целеустремени българи.
Възвеличаването на патриотичния подвиг Вазов постига чрез монолога на Стефан Караджа преди да бъде обесен, извисяваш го като духовен защитник на революционното дело и саможертвен ратник на българската етнос. Описанието на личността на Караджата чрез неговата трагична смърт го отъждествява и извисява до жестоката участ на светлия канонизиран национален герой Левски, чрез което Вазов поставя на еднакво равнище патриотичните подвизи на двамата видни исторически личности и изгражда идейната характеристика на националния героизъм.
Одата “1876” звучи като обобщение на един преломен момент на 100-годишния възрожденски процес. Тя е героичен финал, много силна поанта на една епопея – Априлската. Споменати са отново Каблешков, Бенковски, Левски, Раковски. Апостолите на Априлското въстание са описани отново с кратки, но силни характеристики. Разгръща се проблема за жестоката унизителна съдба на поробения народ, показан в екстремна ситуация. Самото възвеличаване Вазов постига като разкрива пространствената мащабност на борбените действия. Оценката на лирическия говорител, смисълът на саможертвата, приносът на движението на българското съзнание за свобода звучи от всяко слово, всеки стих. “Славни битви” са наречени борбите на народа срещу поробителя, защото те са най-ярък израз на духовното му израстване.
Духовното израстване на народа е реализирано в одата “Бенковски”, посредством многостранния подвиг на личността. Творбата започва с увод, в който се наблюдава повишена степен на лирическа експресия. Встъплението изгражда траурното чувство, което преобладава в творбата и умело въвежда в обстановката: “Планината пуста. Дивота и сън е…”Началната природна картина не трябва да се чете еднозначно, нито буквално. Образният паралелизъм разкрива индиректно тъмнината ба робството и робската действителност като цяло. Изреченията са кратки и отсечени, но постепенно се удължават и придобиват по-голямо разнообразие на образи и предсттави. Езикът е богат на метафори и сравнения. Често срещан е анжабманът. За да засили внушение лирическия говорител дори одухотворява природата. Стихът се скъсва и сменя предметът на описание. Въвежда се рязък обрат на лирическия герой – Бенковски. Той е характеризиран пряко чрез авторова оценка и портретно описание. Накъсаната, изпълнена със сравнения реч и съставното определение “героят, юнакът” внушават още по-силно идеята за величавото в личността на Бенковски. Той е изобразен в драматичен момент и е съпоставен митологемата Балкана, подобно на Ботевия герой от баладата “Хаджи Димитър”. Вазов изгражда образа на Бенковски като титан и герой. Поетът го оставя посредством речта да се самохарактеризира. Интересен е похватът – думите на Бенковски, изречени в императивна форма, които будат народното съзнание за борба, защото Вазов и тук налага идеята, че подвигът е любовта към родината, народа и готовността за саможертва. Думите на Бенковски определят подвига на личността, чрез която ;ирическият говорител разглежда колективния подвиг:
…Върете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не ща ярем!
Апостолът на Априлското въстание е преодолял робската психика. В думите му се утвърждава идеята за саможертва в името на свободата. В новото разбиране на Бенковски в промененото му отношение към робството се открива духовното израстване и прераждане на българина. Вазов ретроспективно проследява съдбата на дружината. Поетът визира душевното и физическо състояние на останалите живи бунтовници. Той прави и характеристика на Бенковски. Показва мъжеството и силата на духа му. Риторичният въпрос: “Накъде отиват?” и последвалата апосиопеза подготвят за внезапния преход. Появява се “потерята” – озверени, безмилостни, жестоки и грозни в гнева си врагове. Като техен антипод е войводата. В едно са съчетани героичното и личността на Бенковски и гордата смърт. Той я приема с чест и без колебание. Превръща се в пример за саможертва, в ярко доказателство, че на дело е готов да отстоява идеалите си. Чрез двукратното натрупване и градиране на представи: “тогава ранений, прав, трепетен, див…падна мъртъв, хладен и непобедим”, оксиморонът “с поглед безнадежден, почти горделив” и категоричното обобщение, характеристика “кат не ще да падне, както пада робът” Вазов засилва представата за героизма, себеотрицанието и гордата смърт. Обикнат похват на народния поет е да разкрива величието на личността посредством оценката на противника. Създава се впечатление, че “старият главатар” през дългия си живот не е виждал подобна проява на героизъъм. Възвеличавайки образа на Бенковски, Вазов продължава да изгражда на принципа на противопоставянето. Оксиморонът “жертва силна” налага още по-ярко усещането за величавост на личността. Смъртта на Бенковски е героича и възвишена, защото е в името на висок идеал. Той печели всеобщо признание, защото делото му е посветено на родината. Поетът извежда в края на одата хипербнола и съчетава одично и баладично, за да даде поантата:
…един труп пошава, отвори уста…
и с глас издихающ, кат ръка простря
“Бенковски!” – продума и тихо умря.
Одата е рамкирана – започва със заглавието “Бенковски” и в последния стих е цитирано името на войводата
В одата “Волов” Иван Вазов с болезнен трагизъм показва жестоката, незаслужена смърт на изявения атник на борната за освобождение. Възхваляването на жертвеното самоубийство на Волов и другарите му от поета е неопровержим факт за високия дух, смелост и саможертвеност на българина, истински приме за героизация на националния дух. Не “Балканът”, “градът”, “хижата”, се оказват убежища за Волов и другарите му, а водите на река Янтра, която съхранява борбения дух на българина.
Вазов пише “Епопея на забравените” и я озаглавява епопея, но това не е жанрово понятие, защото творбите са оди. Те носят в себе си силата на епическото като мащабност, като картини и теми структурирани в художествения свят. Поетът се стреми да събуди за живот не просто образа на лирическия герой, а образа на времето. С определението “епопея тъмна”. “пълна с геройство и срам”, което Вазов дава на Априлското въстание, започва одата “кочо” с подзагглавие “Защитата на Перущица”. Тя разкрива най-драматичните моменти от потушаването на бунтовете. Автора създава контраст. Определение то “тъмна” символизира робството, тайнствеността на историческата дистанцираност, а определението “геройство” създава възможност за прослава и полемика. “Движението” е славно, защото дава израстването на един народ. И тук Вазов, както и в други свои стихотворения, играе с многозначността на думите. Саамото Априлско въстание е движение. То показва израстването на човешкия дух. Преплитането на героична и трагична интонация, риторичните възклицания и антитезата, величието и противоречията на епоха очертават времето и духа. Априлското въстание е епопея, движение, защото основното в него е подвигът на личността. Израстването на народа е връх на човешката готовност за саможертва в порива за свобода. Стихотворението носи името Кочо, а подзаглавието предполага мащабно разгръщане на фаталната сцена Художественото пространство е визирано – храмът. Църквата е свещено място, в което се търси спокойствие, душевно равновесие, а тук вместо светлина има смърт, чуват се стенания и плач. Картината на боя е обрисувана с ярка, завладяваща емоционалност. Подобно на опълченците и защитниците на бунтовния град оказват решителен отпор. Чрез натрупване на глаголи, зрителни и слухови детайли поетът придава динамиката на сражението. Описанието на огнения въздух, барутния дим, писъците на децата, труповете на убитите създава визията за безнадежността и обречеността на героите от Перущица. В цялата творба има подчертан звукопис, който създава усещане и за грандиозност, и за потиснатост. В битката участват всички, което е разкрито чрез изброяване и определения. Вазов се стреми да предаде сила на изживяването. Защитниците са приели тежкия жребий на борбата с ясното съзнание, че умират за свободата на народа и отечеството си, че се жертват за България. Героизмът им се подчертава още по-ярко от контраста с безсилната злоба на башибозушката орда. Малобройните, но героични възтаници, са противопоставени на многочисления, но стъписан от стоицизма им противник. На волята за свобода и решителност за саможертва срещу безсилието, злобата и дори уплахата. При описанието на баталните сцени Вазов стига до натурализъм. Чрез къси изречения, накъсана реч лирическият говорител предава моментното колебание сред въстаниците пред лицето на смъртта. Като контрапункт стои вихъра на гневни възгласи, решителност, готовност за борба. Ключови думи са “гордост”, “срам”, “ужас”, “лудост”. За да изрази още по-ясно представата за всеобщото участие Вазов въвежда епизодичния образ на жената. Нейната смърт разтърсва шепата хора, събрани в черквата, връща вярата им, слага край на колебанията им. Смъртта Ј е мотив за решителност, за клетвените думи: “Да не се вдадеме на турски орди”. Този решителен момент от защитата на Перущица е особено важен за Ваов. Когато пише за Априлското въстание и в поезията, и в прозата си, той с изключителна чувствителност реагира на малодушието и предателството. Още в творбата “Подъл ли е българският народ?” от стихосбирката “Тъгите на България”, Вазоя изтъква героизма и величието на епохата. И въстаниците от Перущица не приемат срама от предателството. В най-напрегнатия, възловия момент на битката авторът сякаш няма сили да просължи своя изказ. Стихът се разкъсва, погледът сякаш се отклонява от въстаниците. Следва ударният стих, отделен от следващата стихотворна цялост: “Изведнаж видяха там зидът съборен”. Чрез текст с повишена степен на лирическата експресия лирическият говорител се обръща с преклонение към Перущица. В думите има и възторг, и болка. Обръщенията и повторенията подсилват това чувство. Величие и трагизъм се съчетават в стиховете, редят се метафори с изключителна сила. И тук се стига до общочовешкото, за да се впише подвигът и саможертвата на героите чрез вечни идеи. Въвеждат се обар и събитие от световната история, философски понятия и утвърждава правото на нашия народ да бъде свободен. Чрез хиперболични сравнения поетът предава не само величието на Перущица, но и съпоставката Ј с най-ярките примери от световната история: “Картаген надмина, Спарта засрами”, като издига извършеното от Перущенци до онези най-чутовни образи на себеотрицание: “…славно както Прага, както Сарагоса…”. Градирани изреждания внушават силата на чувството в неговата динамика. Резките анитези и анафори създават емоционална експресивност на поетичния текст. След ключовия израз “гнездо на герои” вниманието на лирическият говорител е насочено към поведението на защитниците. Действието се обръща отново в разгара на боя и визира състоянието на шепата защитници. Те са в божия храм, но нито веднъж не се обръщат с молба към бога – въстаниците разчитат на собствените си сили. Те извършват своя подвиг. В тази творба Вазор тръгва от колективния подвиг за да обрисува индивидуалния. Сред общата паника и предсмъртните стонове се откроява монументалния образ на “Кочо - наранен, отслабнал и бунтовник стар”. Само в един стих е характеризиран въстаникър, който извършва подвиг. Картината нме се отличава с натуралистични подробности. Запомнящ е образът на майката. С един жест само авторът разкрива преживяванията Ј:
…бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи си детето с треперещи ръце…
“То да е отзади!
Удряй!”
С експредивни психологгически детайли е изразява волята и дълбоките чувства на Кочо, който го подтикват към необикновеня подвиг. Той намира морални сили да надвие обикновените човешки чувства. Самоубииството му става израз на действен патриотизъм. Отново, както в одата “Бенковски”, се утвърждава мотивът за величието на подвига, за силата на героя, дори в смъртта му.
И падна обагрен, грозен, страховит,
с отворени очи и с нож в зъбите…
Постепенно Вазов извежда като герой на своите оди народа, преодолял тамата на робското съзнание, превърнал се в активна движеща сила на историческите събития.
Като естествен завършек на цикъла е одата “Опълченците на Шипка”. Тази творба обединява основните теми и мотиви на Епопеята, свързва двете основни тематични линии на Вазовото творчество – темата за тъмнината, позора на далечното минало и темата за величието ан близкото героично недавно. Конкретно към текста тези мотиви рамкират сюжета на одата. Първият стих “Нека носим и още срама по челото” и финалните слова “славата му дивна като някой ек” съдържат двата лексикални лайт мотива на Вазовата тема за героиката – срам и слава. Ето зашо идеята за величието на националния героизъм се разгръща сложно и драматично. Водещ в изграждането на тази идея е приницпът на контрапунктното редуване на мотива за слабостта, сломеността, низостта на робския дух, с мотива за силата, величието и нравствено-историческата победа на националния дух. Началната част разгръща темата за позора на миналото, което получава характеристика на срамно, робско. Лирическият увод се обособява в един от двата идеологически гласа, които водят полемиката. Тояа е гласът на хулителите на миналото, които отричат стойностите на свободата и сипят аргументи – упреци за това, че тя е дадена даром, че българинът е свободен, но не и духовно. Интересна в тази част е позицията на лирическият говорител, който не отрича чуждите аргументи, но ги приема мъчително като исторически истини. Не по впечатлителен е начина, по който той ги излага. Важна функция в това отношение е анафората “нека”. Тя излага аргументите на чуждия идеологически глас, като по този начин ги изчерпва и така тайно ги обезсилва. В следващата част лирическият говорител разгръща своята идеологическа теза – той определя подвига на опълченците като велика историческа компенсация на многовековното робство. Таз част е темата за величието и славата на миналото.
Чрез повторението и градацията като обръща поглед назад към близкото и далечното минало на своя народ, Вазов показва, че цялата ни историв е борба, че дори и пораженията не сломяват българския дух. Лирическият говорител търси подвига на народа и неговото духовно израстване, довело до извършването на този подвиг. Въвеждането на исторически аналогии са в услугата на идеята за подвига и величието на народа ни. Срещу “нека не отрича историята, нека” поетът издига името на един връх, който сравнява с висотата на подвизи от световната история.
Възклицанието “О, Шипка!” носи и удивлението и възхищението и гордостта на поета от подвига на опълченците. То е кратко, но силно, богато на овладени чувства. Въвежда в най-драматичния момент на боя, в часа, от който зависи свободата на народа и отечеството. За продължителноста на битката говорят чувствата и последователността: “Три деня младите дружини/как прохода бранят”. Те бранят прохода, но всъщност извършват нещо възвишено – отстояват честта на и достойнството на един народ. Олицетвореният образ на горските долини, наречието “трепетно” се явяват като медиатор между герой и земя, герой и народ. Метонимията “върхът отговори с друг вик: ура!” подчертава от къде идва силата на тези хор. Те и върхът са едно цяло, защото това е земята им. В боя опълченците ги води извисенотото национално съзнание и дълга пред род и родина.
Величието на опълченците е противопоставено на низостта на враговете. Това е визирано, чрез действията им. Те са водени в боя от гневна команда, от фанатизъм и презрение към раята. Чужд им е героизмът и подвига. Това е изразено чрез сравнението: “Идат като тигри, бягат като овци”. Действието се озразява по вертикала. Героите са там горе на върха, достигнали върховете на всеотдайността, мъжеството и подвига. Враговете са долу, те “лазят”. Този контраст горе-долу Вазов използва за да покаже двете морални позиции. Войските на млада България са наречени “дружини” а на врага “орди дивашки”. Турците мислят за живота си, а опълченицте за народа и земята си. Героите са сравнение с орли, наречени са “орляк юнашки”, което отвежда към идеята, че са волни, покорили висините. Те могат да бъдат убити, но не и победени. Любовта към родината ги окрила и те не усещат “ни жега, нижажда, ни труд”. Ново е отношението между водач и войска. Не гневна команда, а топло другарско отношение води опълченците. Това напомня за отговорността на дълга. Доказателство за въздействието, което пораждат думит на Столетов, е поведението им. Часът е определен като “геройски”. Волята се оказва по силна от оръжието. Поетът внушава това чрез хиперболата “щикът се пречупва, гърдите остаят”. Стихът зазвучава ударно, фразите са кратки.
Ново е отношението на героите към смъртта, което е определено като сладка радост. Клетвено е обещанието пред родината “ако би бегали: да мрем по добре!”. Напрежението се сгъстява. Кулминацията на мъжеството и подвига е мигът, когато прозвучава страшната вест: “няма веч оръжие!”. Няма оръжие, но има нещо по-силно, има жертвоготовност. Със стегнато сбито сравнение поетът предава онзи миг в който дори природата им помага:
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
бсяко нещо – удар, всяка душа – плам!
Сравнението показва духа, волята на тези борци. Елипсата създава лапидарност на изказа и с още по-голяма сила се усеща напрежението. Следва нещо, което ничия история не помни. Само миг спиране и нов възглас: “грабвайте телата!”. Сравнението и градацията създават представа за този най-драматичен момент на боя. Дори на труповете на убитите си другари посягат опълченците. Но в това няма светотатство, а святост, защото в битката всеки от защитниците забравя страх. Останала е една мисъл да удържат прехода. И когато “боят се обръща на смърт и на щик” има едно оръжие – гърдите на живите като “скали твърди” желязото срещат с “железни си гърди”. Литературният критик Никола Георгиев обръща внимание на мотива за нравствената победа над погрома. За първи път в Епопеята се разгръща мотива за историческия триумф. Ето защо тази ода полага в контекста на цикъла една оптимистична теза за развоя на историческото бъл;гарско битие, теза, завършваща с победа. Вазов не създава мигът на победата, защото той е тъй прекрасен, че не може да бъде описан. Финалът на одата е историческа прослава на героичния революционен подвиг, на извисеното национално съзнание, бнушено чрез песента на Балкана. Чрез финалния стих “от урва на урва и от век на век” Вазов подчертава огромните нравствени и темпорални параметри на националния героизъм. Мотивът за безсмъртието на революционният подвиг от края на одата “Опълченците на Шипка” е естествен финал на цикъла и неговото изображение. Вазов осъществява и своя замисъл като издига българскйия подвий до висотата на митологични и световни образи и събития, откроява приноса на народа ни в историческия път на човечеството.
“Епопея на забравените” изгражда сигурните критерии за нравственото поведение на човека. Най-високо в морално-етичната пирамида е поставен националният героизъм. Народното дело се превръща в основна мярка, от която зависи и се определя личното щастие на човека.
Народният поет създава одите от Епопеята по подобие на произведенията на френския писател Виктор Юго и шведскя поет Рюнеберг. Поантата на одата “Опълченците на Шипка” е поантата на целия цикъл. Подобно на Ботев се налага идеята за безсмъртието на подвига чрез мотива за песента. В одата “Опълченците на Шипка” митологемата Балкана се явява като средище и посредник на националното съзнание. “Епопея на забравените” е художествен паметник на една съдбовна епоха от нашата национална история и проява на неповторимият Вазов патриотизъм. Това е творба, чрез която българинът осмисля своя национален път и своята национална участ
за третата не намерих :)
Black_Element
01-07-2009, 18:03
ето и за последната :)
СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ В “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
Темата за смъртта и безсмъртието е една от основните теми в Ботевата поезия. С майсторството на гениален поет той преплита свобода, смърт и безсмъртие в едно цяло. Поетът е разбрал, че свободата има цена и тя трябва да бъде заплатена. Пътят към свободата е поемане на тежък дял, изплащане на дълг, мрачна решителност, свръхчовешко усилие и безмерна тъга. Героят вгражда себе си в основите на свободата.
За него смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, да се учиш да живееш и да умееш да умираш е едно и също. Смъртта в Ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.
И докато в баладата “Хаджи Димитър”, героят е обгърнат едновременно в романтичен, мъченически и трагичен ореол, за да премине в края на творбата в легендата и оттам в безсмъртието, то “Обесването на Васил Левски” е елегия за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. Българинът е особено чувствителен, към въпроса за смъртта на своите национални герои. Народните песни, преданията, спомените за Апостола, както и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутешност през епохата на Възраждането. В нея поетът слива в едно майка и родина, за да изрази и своята лична скръб по Апостола, и общонародната мъка.
Два са централните образи в “Обесването на Васил Левски” – родината-майка и загиналия син. Между тях стои класическия мотив за плача. Загубата на героя е загуба на целия народ. Гарванът грозно оповестява още един гроб в българската земя и той като че ли е зловещо ехо на безпомощния майчин глас Желанието на автора да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да открие сърцето си и да сподели болката. Диалогът тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, поетът разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият Аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака, както в “На прощаване”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Тук се изправя ключовият образ на бесилото като обединение на личната и обществената драма. Бесилото е пред очите му. Като че ли поетът е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.
Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Картината свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародното обединение в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”. Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знака на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието и благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, защото българинът е безпомощен спрямо смъртта на героя. Зимата не е част от ритуално-празничния календар на живота му. Тя е затворила света в своя ад, в ужаса на отчайващата скръб. След смъртта на героя човешкият свят е отчаян, няма хармония между човек и природа. Хармонията е между безнадежност и пустота.
Кой е загиналият син? Това го казва заглавието на творбата – Васил Левски. Ботев е изключително пестелив на подробности . Това, което той казва е, че Левски е Синът на родината-майка, той е святата жертва на родната земя. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но смъртта е и повеля да се мисли за спасение. Родила герои като Левски, надеждата за свободата на българската земя не може да загине. Пътят към свободата е проправен и в това е смисълът на героичната смърт и безсмъртието.