Ето, имам!
Ама Яворов е най-отгоре!
Него на латиница - никога:Д
Ето няколко, които ще пейстна от последния си уърд документ:
КАНЕЛА
Елин Рахнев
защо остави се да бъдеш упоена в нектар от рими и
следобедни копнежи, по гауди да сравнява раменете
ти, по сент шапел несбъднатото, да преподава устните
ти по сорбоните, усмивката ти да отгръща в антологии,
да бъде хакер на живота ти предишен, да бъде vh1
когато ти е нищо, не се ли чувстваш малко непотребна,
да бъдеш на депеш единствената муза, канелата в дъха ти
да е повод за пърформанси, cv-то на света да е за твойта
кожа, бельото ти над арта да издига... над науката, да
обяви сълзата ти за края на изкуството, но все пак за
какво ти е кажи ми, един елин отместил се встрани
от всички живи, клакьор на миглите ти, но и на смъртта,
напиващ се със санд, пиаф и други мили. Той нито знай
къде е, нито кой е... Защо повярва в порцелановите рими,
защо не го остави вътре в тях да мре, да гасне там, да
гине. Кажи ми, моля те, кажи ми...
-------------
Аз вярвам в мълчаливата любов
Давид Овадия
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста…
Аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледът не гасне,
докосването нежно на ръце -
от клетви, от несдържан плач по-ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
----------------------
Пръстен
Веселин Ханчев
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
----------------------
Поема
Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.
Освен това - обичам те и има време, а е и студено.
----------------------
Бог на телата
... грабвай стрелите, Амуре,
с които надвиваш над всички...
Овидий, Метаморфози, V,365
Ти си бог на телата, даваш и отнемаш медената сладост
на най-дълбоката прегръдка
изживяваш наслада във вика ни, в постепенното изкачване до
удоволствието,
а после се понасяш във покоя
- медуза в полусън между вода и слънце.
Но чакаш и
във словото, тогава си най-страшен,
приклякваш свит зад всяко име и когато
излиза от забравата някаква дума, изричана от нас
между целувки или сълзи, или Лондон,
о, най-горчив от всички господари, как забиваш
своето копие - безкрай от пяна - в средата на корема ми,
и ноктити ти - изтезание, право в устата!
Не мога да изричам нощ, да изрека сълза,
да пусна това име да политне като гълъб към покривите
на Париж,
да повторя жуженето на кошера,
да бъда в тези сладки срички вятър и камбана,
защото ти си също там, с твойте орли и с твойте кучета,
единствена реалност след толкова забрава, толкоз време,
господарят с мраморния смях срещу небето,
със слабини в зенита, със гърба си нощен.
-----------------
Доброто дете
Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът
да ме хапе по краката
няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични
грешки.
Приемам тази участ на изгладените ризи,
Идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си
на госпожите.
Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам
Пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се.
Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в
езерцето
и да ти донесе червена рибка
сподирен от гнева на полицаи и детегледачки
-----------------
Happy New Year
Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.
-----------------------------
любов моя аз захапвам тя преглъща съкровище
мое тя захапва аз преглъщам кратка тъмнина
и ето ни отново да се отдалечаваме през полетата
длан в длан с размахани ръце глава вдигнати към
все по-малките върхове вече не виждам кучето вече
не ни виждам сцената е опустошена
-----------------------
Момиче в син гащиризон
Кортасар
От горе до долу
светкавицата
на ципа
Сигурно
си гола в твоя пашкул
от син плат.
Ако някой нежно дръпне
ципа, който минава
между твоите гърди
и слиза -
танцуваща ос през твоя пъп -
и отива да се изгуби между твоите бедра,
синият гащиризон ще падне -
море в твоите нозе - и ти ще излезеш
от вълните му, Афродита, още веднъж
родена от пяната.
----------------------
Любовна песен
Всичко, което бихте искали,
е толкова малко на дъното,
защото на дъното е всичко,
като куче, което минава, хълм,
тези неща от нищо, всекидневни,
зърно и коса и две буци,
миризмата на тялото ти,
това, което казвате за всяко нещо,
с мен или противно на мен,
всичко е толкова малко,
искам го от Вас, защото те обичам.
Да гледаш по-натам от мен,
да ме обичаш с необуздано абстрахиране
от утрешния ден, викът
на твоето отдаване
да се блъсне в лицето на шеф на кантора,
и насладата, която заедно открихме,
да е друг символ на свободата.
----------------------
СЛЕД ПРАЗНЕНСТВОТО
И когато всички си отиваха
и оставахме двамата
сред празни чаши и пълни пепелници,
колко беше хубаво да зная, че си там
като струя, спряла своя бяг,
сама с мен на ръба на нощта,
че съществуваш по-дълго и от времето,
беше онази, която не си отива,
защото една обща възглавница,
една взаимна топлина
щяха да ни повикат отново
да събудим деня
неразделни, засмени, разрошени.
/(Дъм(б), рошавииииииии:)))<3)/
------------------
7.
Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност - не се опитвам да я проумея - съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.
Гледаш ме, гледаш ме отблизо, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, доближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат объркани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едва опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух - древен мирис, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да проникнат в косите ти, галят бавно дълбините на косите ти, докато се целуваме, устите ни сякаш са пълни с цветя или риби, с живи движения, с тъмен аромат. И ако се захапем, болката е сладка, и ако се задушим в едно кратко и едновременно изпиване на дъха, тази мигновена смърт е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен вкус на зрял плод, и аз те усещам да потрепваш до мен като луна във водата.
/само стихчета ли събираш, има доста красиви извадки в немерена реч/
----------------------
Александър Стефанов
Любов
Обичам те, момиче
и ме плаши
желанието
- понякога -
да те завържа;
нещата твои
да наричам наши;
да те отслабя,
за да те поддържам.
Обичам те, момиче
и ме плаши
желанието
- понякога -
да те отровя.
Да те убия.
Да съм пак свободен.
Да мога да те погреба.
Да те заровя.
Обичам те, момиче.
И ме плашиш.
Защото всичко знаеш,
а мълчиш.
И във мига,
във който се засмееш
от ъглите на светлите очи
очаквам
мрак да се излее
и - в сълзите -
тъга да загорчи.
Обичам те,
момиче странно.
Странна
е любовта ми с теб,
нали?
Ще те убия ли?
Дали ще те боли?
----------------------
Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.
Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! - че тебе чака
духът години заблуден,
и в океана мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната накрая.
Обичам те
П.К. Яворов
------------------
Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща,
но след ден,
но след два,
но след три,
да потрепне в душата нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно,
та за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.
Може само веднъж да целуваш,
ала тази целувка една
до последния ден да гори,
до последния дъх...
и до гроба.
Стига заеми!
Стига везни!
Искам
обич за обич.
Е. Евтимов
-------------------------
ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ
Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.
Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.
(Блага Димитрова)
---------------
ТИ, МОЯ ОБИЧ...
Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.
Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само
(Е.Евтимов)
--------------------------
ПРИКАЗКА
Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ….
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …
Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?
(Д.Дамянов)
--------------------
на Яворов цялата лИбовна поезия да туриш!
ПП: За какво е това? Някаква изненада?