GbSy
01-10-2009, 20:56
„Кой звъни сега, по дяволите?!” – беше първата мисъл на Елена, чувайки до болка познатата банална и дразнеща мелодия на Nokia. Стана бавно олюлявайки се насам-натам, едвам отваряйки очи и заопипва по стола до леглото й, където очакваше да е телефонът.
-Ало?-проговори сънено с дълбокия си алтов глас.
-Здравей, Лена.-отвърна весел глас отсреща.
Първата мисъл на Елена бе, че това или е сън, по-скоро кошмар, или някаква шега. Гласът и се струваше толкова познат. Болезнено познат. Гласът на бившия й. Гласът, който обичаше толкова много. Гласът, който без колебание, без трепет, без нотка на съчувствие я остави преди 7 месеца. Същият този глас звучеше толкова жизнерадостно и бодро в момента. И я нарече „Лена”. Обръщение, което беше като трън в сърцето.
-Какво искаш?-попита тя изнервено.
-Защо започваш така, аз исках да те чуя, да си поговорим, да се видим...
-Няма какво да ти казвам. А и ти звучеше доста убедително, когато каза, че не си бил по-нещастен с никоя друга, че не ти пука за мен, че съм един боклук и се радваш, че ме напускаш. За капак беше с любовницата си, която самодоволно се хилеше при всяка твоя дума.-припомни му и най-вече на себе си толкова тежкия момент.
-Помниш като слон, а?
-Такова грандиозно изказване лесно ли се забравя?-засмя се горчиво Елена.
-Виж, не искам да се караме, искам да се видим. Аз... липсваш ми, нуждая се от теб...
-Къде ти е Барби? Тя не те ли утешава достатъчно?
-Скъсах с Ирина. Тя беше грешка.
-Няма значение. Ще си намериш друга. Не знам дали е мода някаква, но в момента е пълно с такива. Празноглави, силиконови Барбита.
-Не искам друга. Искам теб.
-Но аз не те искам.
-Не може ли просто да се видим, да ме изслушаш? Толкова ли е трудно? Моля те, моля те, Лена.
Елена се поколеба. Тя още таеше чувства към Него. Той я бе наранил жестоко, преобърна живота й, тя не се съвзе след като си тръгна. Казваше, че всичко е наред, че всичко върви добре, но истината личеше в очите й, във вида й. Дори квартирата й беше полу-празна. След като Той се изнесе и заедно със себе си взе половината мебели, тя не пожела да преобзаведе. Искаше й се да го види. Искаше й се да е искрен. Искаше й се да й се моли на колене. Искаше й се да бъде като в приказка...
-Аз... добре, ще се видя с теб. Но само половин час, само едно кафе и нищо повече.
-Добре, обещавам ти. Нашата сладкарница? В три?
-Да, хубаво.
-Чао, благодаря ти.
-До скоро.
Тя натисна червената слушалка и тупна върху неоправеното си легло. Сетне намери някакъв номер в телефонния указател на мобилния си и се обади.
-Ало? Ели, ти ли си? Защо толкова рано?-проговори сънен, но весел глас от слушалката.
-Трябва да дойдеш. Направих огромна грешка.
-Какво е станало, бе?
-Той се обади.
-Кой?
-Той, Ади, единственият Той.
-Е и, какво?
-Предложи ми да се видим, искал да говори с мен, наговори ми ги едни...
-Не си приела, нали?
-Напротив.
-С какъв акъл?! – Ади се разцъка с език.
-Не ме наставлявай, ами ела, да измислим какво да правим.
-Да, права си, извинявай. Ей сега ще дойда, да си взема един душ само.
Елена пооправи, облече се, изми си лицето със студена вода, след което отиде да свари кафе. През това време се звънна на вратата. Елена отвори и прегърна дребното дългокосо момиче отсреща.
-Здрасти.-поздрави тя.
-Здрасти.-отвърна Ели.
-Защо ми мирише на изгоряло?
-По дяволите, кафето.-Елена изтича до печката и изключи котлона, като въздъхна с досада при вида на изкипялото кафе.-Нищо не мога да свърша като хората.
-Не е така. Това е просто едно кафе.
-А Той?Как можах, как можах да се съглася...
-Не се притеснявай, де, ще измислим как да му натриеш носа.
-Аз не съм сигурна, че искам това.
-А какво? Да се върнеш при него? Да заживеете отново заедно, все едно нищо не е имало? Той те съсипа, Елена, а ти не искаш да приемеш!-обвинително погледна Ади.
-Обичах го. И Той ме обичаше. Знам го.-каза убедено Елена.
-Не е така. Той обичаше начина, по който го гледаше – поглед пълен с възхищение и любов. Поглед, каращ го да се чувства специален и неповторим.
-Защо толкова Го мразиш?
-Защото си ми приятелка, а той те нарани.
-Де да знаех как да постъпя.Не разсъждавам трезво и обективно, когато изпитвам такива чувства.
-Какви?
-Не знам. Иначе бих ги нарекла любов, копнеж, желание, страст, но с него всичко е по-различно, по-силно, по-странно, по-болезнено.
-Аз съм тук затова, за да имаш реален поглед върху ситуацията.
-Да, благодаря ти, не знам какво щях да правя без теб!
-Няма нищо. Нали затова са приятелите...
-Стига с тия клишета. Дай да се фокусираме върху плана.
-Добре, колко време имаш?
-Сега е единайсет, срещата ни е в три, значи четири часа.
-Брой ги два, докато се приготвиш и стигнеш...
-Да, добре.
И те започнаха да изготвят „стратегия” за да „разгромят” Него. Измисляха всякакви ситуации и реплики, мислеха за външен вид, за нагласа... все едно подготвяха ревю.
В два и петнайсет Елена беше готова. Изглеждаше зашеметяващо, с гъстата си къдрава коса и сиви очи.
-Готова ли си?-попита Ади.
-Не знам, но поне съм подготвена.-засмя се нервно.
-Спокойно. Ако стане нещо се обади.
-Окей, чао, благодаря ти за всичко.
-Нищо, давай смело.
-Да, ще се постарая.
Точно в три Елена седеше на една малка масичка отвън в сладкарницата. Не след дълго дойде висок младеж, който се усмихна и седна до нея.
-Как си?
-Добре.
-Какво ще пием?
-Казах ти, едно кафе.
-Да, както кажеш.
Очевидно Той не бе по-малко притеснен от нея.
-Е, какво искаше да ми кажеш?
-Липсваш ми. Липсват ми моментите с теб, липсва ми слънчевата ти усмивка, липсват ми ръцете ти, липсват ми разходките с теб, липсва ми погледът ти...
Тук Елена замръзна. В съзнанието й се прокрадна мисълта на приятелката й за погледа и тя го изгледа сурово. Изведнъж осъзна, че не го обича вече, че и той не я е обичал, че никога не е имало нищо пълноценно между тях, защото когато единия обича, а другия не, нищо не се получава.
-Има ли нещо?-попита Той.
-Не, нищо.
-Та, просто исках да знаеш, че още те обичам, ако има нещо, което да направя, за да те върна при мен...
-Не.
-Но аз, ти...
-Не!
-Защо?
-Не те обичам. Не те искам. Приключих с теб.
-Как е възможно това? Звучеше толкова...
-Как?
-Не знам. Не звучеше безразлична. Дадох ти всичко, дадох ти квартира, дадох ти обзавеждане, уредих ти работа, запознах те с толкова хора, посветих ти две години от живота си, аз те направих това, което си сега. Какво искаш още? Какво да направя още?-попита Той разгневено.
Елена бавно стана и се усмихна.
-Думата, която търсиш, е „любов”. Ти ми даде всичко, но не ми даде това. Само това исках, само това. Има едно нещо вътре в мен, наречено сърце. И то искаше любов. Искаше и искаше, но не му се даде. А понякога сърцето се уморява. И спира да иска любов.
Тя помаха за сбогом и си тръгна. Без да погледне назад.
Малко съм объркана, от един коментар към това... не знам какво точно имаше предвид човека... дано не е инфантилно, или нещо такова...
-Ало?-проговори сънено с дълбокия си алтов глас.
-Здравей, Лена.-отвърна весел глас отсреща.
Първата мисъл на Елена бе, че това или е сън, по-скоро кошмар, или някаква шега. Гласът и се струваше толкова познат. Болезнено познат. Гласът на бившия й. Гласът, който обичаше толкова много. Гласът, който без колебание, без трепет, без нотка на съчувствие я остави преди 7 месеца. Същият този глас звучеше толкова жизнерадостно и бодро в момента. И я нарече „Лена”. Обръщение, което беше като трън в сърцето.
-Какво искаш?-попита тя изнервено.
-Защо започваш така, аз исках да те чуя, да си поговорим, да се видим...
-Няма какво да ти казвам. А и ти звучеше доста убедително, когато каза, че не си бил по-нещастен с никоя друга, че не ти пука за мен, че съм един боклук и се радваш, че ме напускаш. За капак беше с любовницата си, която самодоволно се хилеше при всяка твоя дума.-припомни му и най-вече на себе си толкова тежкия момент.
-Помниш като слон, а?
-Такова грандиозно изказване лесно ли се забравя?-засмя се горчиво Елена.
-Виж, не искам да се караме, искам да се видим. Аз... липсваш ми, нуждая се от теб...
-Къде ти е Барби? Тя не те ли утешава достатъчно?
-Скъсах с Ирина. Тя беше грешка.
-Няма значение. Ще си намериш друга. Не знам дали е мода някаква, но в момента е пълно с такива. Празноглави, силиконови Барбита.
-Не искам друга. Искам теб.
-Но аз не те искам.
-Не може ли просто да се видим, да ме изслушаш? Толкова ли е трудно? Моля те, моля те, Лена.
Елена се поколеба. Тя още таеше чувства към Него. Той я бе наранил жестоко, преобърна живота й, тя не се съвзе след като си тръгна. Казваше, че всичко е наред, че всичко върви добре, но истината личеше в очите й, във вида й. Дори квартирата й беше полу-празна. След като Той се изнесе и заедно със себе си взе половината мебели, тя не пожела да преобзаведе. Искаше й се да го види. Искаше й се да е искрен. Искаше й се да й се моли на колене. Искаше й се да бъде като в приказка...
-Аз... добре, ще се видя с теб. Но само половин час, само едно кафе и нищо повече.
-Добре, обещавам ти. Нашата сладкарница? В три?
-Да, хубаво.
-Чао, благодаря ти.
-До скоро.
Тя натисна червената слушалка и тупна върху неоправеното си легло. Сетне намери някакъв номер в телефонния указател на мобилния си и се обади.
-Ало? Ели, ти ли си? Защо толкова рано?-проговори сънен, но весел глас от слушалката.
-Трябва да дойдеш. Направих огромна грешка.
-Какво е станало, бе?
-Той се обади.
-Кой?
-Той, Ади, единственият Той.
-Е и, какво?
-Предложи ми да се видим, искал да говори с мен, наговори ми ги едни...
-Не си приела, нали?
-Напротив.
-С какъв акъл?! – Ади се разцъка с език.
-Не ме наставлявай, ами ела, да измислим какво да правим.
-Да, права си, извинявай. Ей сега ще дойда, да си взема един душ само.
Елена пооправи, облече се, изми си лицето със студена вода, след което отиде да свари кафе. През това време се звънна на вратата. Елена отвори и прегърна дребното дългокосо момиче отсреща.
-Здрасти.-поздрави тя.
-Здрасти.-отвърна Ели.
-Защо ми мирише на изгоряло?
-По дяволите, кафето.-Елена изтича до печката и изключи котлона, като въздъхна с досада при вида на изкипялото кафе.-Нищо не мога да свърша като хората.
-Не е така. Това е просто едно кафе.
-А Той?Как можах, как можах да се съглася...
-Не се притеснявай, де, ще измислим как да му натриеш носа.
-Аз не съм сигурна, че искам това.
-А какво? Да се върнеш при него? Да заживеете отново заедно, все едно нищо не е имало? Той те съсипа, Елена, а ти не искаш да приемеш!-обвинително погледна Ади.
-Обичах го. И Той ме обичаше. Знам го.-каза убедено Елена.
-Не е така. Той обичаше начина, по който го гледаше – поглед пълен с възхищение и любов. Поглед, каращ го да се чувства специален и неповторим.
-Защо толкова Го мразиш?
-Защото си ми приятелка, а той те нарани.
-Де да знаех как да постъпя.Не разсъждавам трезво и обективно, когато изпитвам такива чувства.
-Какви?
-Не знам. Иначе бих ги нарекла любов, копнеж, желание, страст, но с него всичко е по-различно, по-силно, по-странно, по-болезнено.
-Аз съм тук затова, за да имаш реален поглед върху ситуацията.
-Да, благодаря ти, не знам какво щях да правя без теб!
-Няма нищо. Нали затова са приятелите...
-Стига с тия клишета. Дай да се фокусираме върху плана.
-Добре, колко време имаш?
-Сега е единайсет, срещата ни е в три, значи четири часа.
-Брой ги два, докато се приготвиш и стигнеш...
-Да, добре.
И те започнаха да изготвят „стратегия” за да „разгромят” Него. Измисляха всякакви ситуации и реплики, мислеха за външен вид, за нагласа... все едно подготвяха ревю.
В два и петнайсет Елена беше готова. Изглеждаше зашеметяващо, с гъстата си къдрава коса и сиви очи.
-Готова ли си?-попита Ади.
-Не знам, но поне съм подготвена.-засмя се нервно.
-Спокойно. Ако стане нещо се обади.
-Окей, чао, благодаря ти за всичко.
-Нищо, давай смело.
-Да, ще се постарая.
Точно в три Елена седеше на една малка масичка отвън в сладкарницата. Не след дълго дойде висок младеж, който се усмихна и седна до нея.
-Как си?
-Добре.
-Какво ще пием?
-Казах ти, едно кафе.
-Да, както кажеш.
Очевидно Той не бе по-малко притеснен от нея.
-Е, какво искаше да ми кажеш?
-Липсваш ми. Липсват ми моментите с теб, липсва ми слънчевата ти усмивка, липсват ми ръцете ти, липсват ми разходките с теб, липсва ми погледът ти...
Тук Елена замръзна. В съзнанието й се прокрадна мисълта на приятелката й за погледа и тя го изгледа сурово. Изведнъж осъзна, че не го обича вече, че и той не я е обичал, че никога не е имало нищо пълноценно между тях, защото когато единия обича, а другия не, нищо не се получава.
-Има ли нещо?-попита Той.
-Не, нищо.
-Та, просто исках да знаеш, че още те обичам, ако има нещо, което да направя, за да те върна при мен...
-Не.
-Но аз, ти...
-Не!
-Защо?
-Не те обичам. Не те искам. Приключих с теб.
-Как е възможно това? Звучеше толкова...
-Как?
-Не знам. Не звучеше безразлична. Дадох ти всичко, дадох ти квартира, дадох ти обзавеждане, уредих ти работа, запознах те с толкова хора, посветих ти две години от живота си, аз те направих това, което си сега. Какво искаш още? Какво да направя още?-попита Той разгневено.
Елена бавно стана и се усмихна.
-Думата, която търсиш, е „любов”. Ти ми даде всичко, но не ми даде това. Само това исках, само това. Има едно нещо вътре в мен, наречено сърце. И то искаше любов. Искаше и искаше, но не му се даде. А понякога сърцето се уморява. И спира да иска любов.
Тя помаха за сбогом и си тръгна. Без да погледне назад.
Малко съм объркана, от един коментар към това... не знам какво точно имаше предвид човека... дано не е инфантилно, или нещо такова...