the_mystery_life
01-17-2009, 23:34
Публикувам един от първите си разкази,който написах преди няколко години,за да чуя едно-две мнения :) Знам,че е дългичък,но ако все пак,някой прояви интерес,ще се радвам да го прочете :)
***Една сълза***
Животът често ни подлага
на изпитания и разочарования.
Трудности са спирали дъха ни
и сълзи са карали да потекат,
но реалността,колкото и да е тежка тя,
може да е и красива,
стига само да я видим.
Едно момиче,младо и красиво,изживя това преди години.Тогава тя бе много млада и живееше от ден за ден.Сама бе тя от малка-шестнадесет години без баща и майка.Приятели не можа да си намери,защото всички я смятаха за странна.Единственият,който й внимание обърна,бе решил да се възползва.А после тя отново бе сама,и плачеше неутешимо върху твърдата възглавница в заспалото сиропиталище.Дори в училището нямаше с кого да сподели.В тази съдбоносна нощ тя стана от леглото и с плахи стъпки,губещи се в тъмнината,стигна до прозорчето,погледна вън и си припомни нейните мечти,желания, копнежи. Трепетите,които сърцето й не беше опознало още.Тя спря погледа си върху “Дървото на желанията”. Толкова мечти бе чуло то.Толкова сълзи бе то видяло.Толкова и болка бе то съпреживяло.Тогава,в последната си нощ в сиропиталището на изгубените надежди,не знаейки за утрешния ден,нещо в нея се пробуди.Излезе навън,легна под дървото и,искрено вярвайки в магията,си спомни своето желание.И тогава,като корабокрушенец видял надежда за спасение,тя също се обнадежди. Усмихна се.Погледна към детската площадка.Погледна към небето,което побираше всичките й мечти.Погледна към звездите.И те като нея трептяха като запалени свещици всред бездна на забрава.И те като нея предчувстваха.И те като нея го знаеха.Но не края.О,не.Началото.“Начало о” на нейния живот!Малко уморена,но много щастлива,тя се прибра,легна на твърдата възглавница,отпусна глава,зави се с грубото одеало и затвори очи.И тогава тя видя сбъдването на детските представи за реалността,за иначе студения свят.Тази нощ за нея бе вълшебна…
Когато отвори очите си,когато премигна с клепачи,когато усети и лекия полъх на вятъра,седейки на прозореца,тя беше вече друга.Не онова самотно и нещастно малко дете,не!И точно тогава смехът и игрите на другите деца за нея звучаха различно.По обед и другите вече го знаеха.Тя се усмихна и съобщи на всички,това,което снощи предчувстваше.Тя вече нямаше да споделя с тях студените легла,тихите нощи,безвкусната храна.О,тя вече не беше сама.След обед,когато другите играеха вън,тя седеше на прозореца и гледаше в далечината.Тя чакаше.Тръпнеше при всеки шум в коридора.И ето,дойде мигът!Никога неусетила топлината на майчината прегръдка и бащина заръка,тя чу стъпките до вратата. О,колко бе щастлива!В малката стая влязоха новите й родители.Тя нямаше представа как изглежда татко й нито колко красива може да бъде майчината усмивка.Но когато ги видя,тя ги позна.Те бяха точно както живяха години наред в мечтите й.Усмихнати и леко смутени,те,които не бяха благословени с дете,бяха избрали именно нея за свое.Най-прилежното в училище,най-грижливото сред останалите,най-загадъчното и най-прекрасната дъщеря,която можеха да си представят.Само след час тя вече вървеше редом с двамата спасители на една, изгубила надеждата,душа.Вървеше през коридорите горда и щастлива. Сбогуваше се с всички,въпреки че нищо нямаше да й липсва,както погледа към нощното небе,звездите,с които си говореше,дори дървото,което щеше да сбъдне мечтите й!Вървеше сред децата,едни,които тайно или явно й завиждаха,други,които й пожелаваха от сърце щастие.Вървеше по пътеката,водеща я към мечтите.Погледна за последно стария си дом,усмихна му се,за нищо не съжаляваше,защото радостта й сега бе необятна,като нощното небе.Качи се в колата,последна усмивка,последни мисли за сбогом и …въздишка.Това беше началото!Новият живот.Богатството и щастието,които не си беше и представяла,спряха дъха й.
Видът на новият й дом я замая.Но всичко това не можеше да се сравни със сиянието от усмивките на новите й “мама и тати”.Тя ги обикна с цялото си сърце,а те я обградиха с неописуема любов.Живяха дълги години невероятно щастливи.Тя завърши обучението си при най-добрите учители.Работеше вече във фирмата на баща си.Животът и на тримата се превърна в приказка.Едно лято,горещо като това,в което се срещнаха,решиха да отидат на почивка.Да пътуват с кораб,да прекарат известно време заедно.Въодушевени и изпълнени с радостни мисли, опразниха къщата,седнаха в колата,потеглиха към пристанището.Те дори не подозираха какво щеше да се случи.Когато вече бяха на кораба,прегърнати, разхождайки се по палубата,почувстваха вълните,свежия бриз.Прекараха дълги и приятни дни,изпълнени с веселие и смях.След седмица пътешествия се изви буря,никой не можа да заспи.Късно през нощта разбраха,че корабът е бил ударен и ще потъне.Качиха се,с бързината на нарастващата паника,в спасителните лодки и, когато успяха да се отдалечат от кораба,погледнаха назад-само няколко лодки бяха зад тях,а корабът беше почти потънал.Бурята все още бушуваше,а помощта,която бяха повикали,така и не идваше.Вълните безмилостно ги подмятаха,сякаш куче си играеше с кокала си.Лодките се преобърнаха,светкавиците осветяваха само уплашените лица на нещастниците.Гърмежите отекваха в далечината,всички биваха поглъщани от бездна.
Някак достигнало,през нощта,една от лодките,момичето осъмна сред спокойния океан,сякаш нищо не се бе случило.Отново сама,отново без надежда,загубила родителите,които все едно беше преоткрила за един нов живот,видяла,че дори и един от пасажерите и екипажа не беше оцелял,тя зарида неутешимо.Последната сълза обаче,която отрони,въплъти в себе си всичката болка,отчаяние и страх,които момичето изпитваше.Също така запечата като с магия всички спомени от сиропиталището,от раздялата с него,от първата среща с новите й родители и последните мигове с тях.Запази всяка усмивка,всеки смях,щастието,което бе изпитала.Тази сълза се отрони от зачервените очи на момичето,капна във водата,загуби посока,затанцува с вълните,но не се сля с тях.Плуваше по гребените им като човек.Достигна брега,изоставяйки момичето съвсем само в лодката насред океана.
На този бряг малко дете беше до водата.Едва 6-годишно,а обречено на смърт.Откакто се бе родило,бе болно от неизлечима болест.Последните според лекарите слънчеви лъчи,които щеше да види,го обливаха с благодта си.Вълните го плискаха закачливо,сякаш го викаха на вечна игра.Свежият полъх галеше лицето му.Детето държеше в ръцете си празно шишенце.Искаше спомен от последните си щастливи дни далеч от болници и лекари.Бавно се наведе,отвори шишето и го напълни с океанска вода,без да знае,че и онази сълза бе сред капчиците,които то открадна от безкрайния океан.Усмихнато,детето се върна,тичайки при иначе натъжените си родители.То знаеше,че на другия ден трябва отново да се върне при онази странна миризма,която мразеше,заедно с храната от болницата.Сега обаче то с наслада си играеше с “вълшебното” си шишенце…След време,когато всички се бяха отказали от безполезните лечения,то се усмихваше.Знаеше какво го очаква,въпреки че не можеше да си го представи.Тогава реши в тези последни свои дихания да вдиша и усети отново мириса на водата,на океана,който беше обикнало.Когато се поля с течността,почувства отново закачливите вълни,припомни си полъха на вятъра и лъчите на парещото слънце,горещия пясък под краката си.Не след дълго обаче и лекарите и родителите му установиха,че симптомите изчезват.Болестта се беше изпарила.А сълзата?Тя,която съдържаше в себе си и мъките,и страданията на младото момиче,изкорени нещастията,сполетели детето,под формата на неизлечима болест.Тя се беше изпарила заедно с болката на детето.Премина през още много души,болни-душевно или физически,щастливи или нещастни.Като с магия сякаш беше станала човек,за да обиколи и види страдания и стенания,радости и веселия, докато един ден със същото това “вълшебство” тя достигна “Дървото на желанията”. Същото,от което започна и новият живот за онова младо момиче,останало без родители още с раждането си.Тя сякаш чакаше нещо.
А момичето?А изоставената насред океана,отново сама и нещастна девойка? …
Тя беше спасена.Почти два дни след потъването на кораба тя бе спасена.Спасена от мъките и спасена за ново начало.Заживя в къщата на родителите си,домът,който сега бе нейн.Но отново бе сама.Въпреки многото слуги и приятели в работата,в бащината фирма,тя се чувстваше самотна.Тогава реши отново да посети сиропиталището,където бяха преминали детските й години.Върна се там,за да си припомни всичко.Измина пътя по пътеката,на която някога се сбогува с всички.Премина и видя деца,играещи си като едно време.Видя дървото.Дори то не се бе променило.Легна под него и си припомни някогашните си мисли от нощта преди да напусне дома.Тогава,след толкова време,сълзата отново се пробуди.Спотаена дълго всред вълшебния листак,тя се отрони.Така драматично,както някога от моминските бузи,и капна отново в същите.Тогава девойката отново се обнадежди. Видя своята “светлинка в тунела”.Настъпи нейната “пролет”,за да пробуди душата й.Тя отново разцъфтя.И душата,и девойчето.Отново се появи усмивката.Отново слънцето я огря с топлите си лъчи.Младата-вече жена,разбра, предусети,осъзна.Но не краят-новото начало.Началото в края на старото “ново”.Тя се обърна назад.Отново погледна с трепет сиропиталището.Тръгна назад и мина пак сред децата.Премина и по пътеката,но не се натъжи.Припомни си радостта на тримата преродени в онзи далечен ден на нейното осиновяване.Тя отново се прераждаше.За сетен път седна в колата с очакване и трепет.От този миг нататък тя беше лъчезарна.Не страдаше.Спомняше си с усмивка миналото.
След време тя срещна млад и красив мъж.Обикна го така,както обикна,в онзи съдбоносен ден,своите нови родители.И тогава,нещастната й някога душа,узна щастието…Новият дом…Новото семейство…Новото начало…Началото на човешкия живот…Нейният син…А после?После тя изживя всички щастия заедно със семейството си.Тя никога не забрави за сиропиталището,за родителите си,за пътуването на кораба,за новия шанс,който получи,когато сълзата й,отронена отдавна,бе покапала отново бузите й и бе оставила следи…Тази сълза съпреживя много,както и дървото в градинката на старото сиропиталище.“Вълшебните вълшебство сториха.”…
Докато сме щастливи,здрави,млади
и имаме шанса,трябва да го изживеем.
Всеки си има “Дърво на желанията” или
“Съдбопроменяща сълза,узнала и скърби и радости”
били те наши приятели,любими.
Обичайте се и вярвайте,ако не в чудесата,то поне,
че винаги има “светлинка в края на тунела”.
Вярно е,че всяко нещо има и край,
който обаче винаги е НАЧАЛО на нещо,
да се надяваме,по-добро…
***Една сълза***
Животът често ни подлага
на изпитания и разочарования.
Трудности са спирали дъха ни
и сълзи са карали да потекат,
но реалността,колкото и да е тежка тя,
може да е и красива,
стига само да я видим.
Едно момиче,младо и красиво,изживя това преди години.Тогава тя бе много млада и живееше от ден за ден.Сама бе тя от малка-шестнадесет години без баща и майка.Приятели не можа да си намери,защото всички я смятаха за странна.Единственият,който й внимание обърна,бе решил да се възползва.А после тя отново бе сама,и плачеше неутешимо върху твърдата възглавница в заспалото сиропиталище.Дори в училището нямаше с кого да сподели.В тази съдбоносна нощ тя стана от леглото и с плахи стъпки,губещи се в тъмнината,стигна до прозорчето,погледна вън и си припомни нейните мечти,желания, копнежи. Трепетите,които сърцето й не беше опознало още.Тя спря погледа си върху “Дървото на желанията”. Толкова мечти бе чуло то.Толкова сълзи бе то видяло.Толкова и болка бе то съпреживяло.Тогава,в последната си нощ в сиропиталището на изгубените надежди,не знаейки за утрешния ден,нещо в нея се пробуди.Излезе навън,легна под дървото и,искрено вярвайки в магията,си спомни своето желание.И тогава,като корабокрушенец видял надежда за спасение,тя също се обнадежди. Усмихна се.Погледна към детската площадка.Погледна към небето,което побираше всичките й мечти.Погледна към звездите.И те като нея трептяха като запалени свещици всред бездна на забрава.И те като нея предчувстваха.И те като нея го знаеха.Но не края.О,не.Началото.“Начало о” на нейния живот!Малко уморена,но много щастлива,тя се прибра,легна на твърдата възглавница,отпусна глава,зави се с грубото одеало и затвори очи.И тогава тя видя сбъдването на детските представи за реалността,за иначе студения свят.Тази нощ за нея бе вълшебна…
Когато отвори очите си,когато премигна с клепачи,когато усети и лекия полъх на вятъра,седейки на прозореца,тя беше вече друга.Не онова самотно и нещастно малко дете,не!И точно тогава смехът и игрите на другите деца за нея звучаха различно.По обед и другите вече го знаеха.Тя се усмихна и съобщи на всички,това,което снощи предчувстваше.Тя вече нямаше да споделя с тях студените легла,тихите нощи,безвкусната храна.О,тя вече не беше сама.След обед,когато другите играеха вън,тя седеше на прозореца и гледаше в далечината.Тя чакаше.Тръпнеше при всеки шум в коридора.И ето,дойде мигът!Никога неусетила топлината на майчината прегръдка и бащина заръка,тя чу стъпките до вратата. О,колко бе щастлива!В малката стая влязоха новите й родители.Тя нямаше представа как изглежда татко й нито колко красива може да бъде майчината усмивка.Но когато ги видя,тя ги позна.Те бяха точно както живяха години наред в мечтите й.Усмихнати и леко смутени,те,които не бяха благословени с дете,бяха избрали именно нея за свое.Най-прилежното в училище,най-грижливото сред останалите,най-загадъчното и най-прекрасната дъщеря,която можеха да си представят.Само след час тя вече вървеше редом с двамата спасители на една, изгубила надеждата,душа.Вървеше през коридорите горда и щастлива. Сбогуваше се с всички,въпреки че нищо нямаше да й липсва,както погледа към нощното небе,звездите,с които си говореше,дори дървото,което щеше да сбъдне мечтите й!Вървеше сред децата,едни,които тайно или явно й завиждаха,други,които й пожелаваха от сърце щастие.Вървеше по пътеката,водеща я към мечтите.Погледна за последно стария си дом,усмихна му се,за нищо не съжаляваше,защото радостта й сега бе необятна,като нощното небе.Качи се в колата,последна усмивка,последни мисли за сбогом и …въздишка.Това беше началото!Новият живот.Богатството и щастието,които не си беше и представяла,спряха дъха й.
Видът на новият й дом я замая.Но всичко това не можеше да се сравни със сиянието от усмивките на новите й “мама и тати”.Тя ги обикна с цялото си сърце,а те я обградиха с неописуема любов.Живяха дълги години невероятно щастливи.Тя завърши обучението си при най-добрите учители.Работеше вече във фирмата на баща си.Животът и на тримата се превърна в приказка.Едно лято,горещо като това,в което се срещнаха,решиха да отидат на почивка.Да пътуват с кораб,да прекарат известно време заедно.Въодушевени и изпълнени с радостни мисли, опразниха къщата,седнаха в колата,потеглиха към пристанището.Те дори не подозираха какво щеше да се случи.Когато вече бяха на кораба,прегърнати, разхождайки се по палубата,почувстваха вълните,свежия бриз.Прекараха дълги и приятни дни,изпълнени с веселие и смях.След седмица пътешествия се изви буря,никой не можа да заспи.Късно през нощта разбраха,че корабът е бил ударен и ще потъне.Качиха се,с бързината на нарастващата паника,в спасителните лодки и, когато успяха да се отдалечат от кораба,погледнаха назад-само няколко лодки бяха зад тях,а корабът беше почти потънал.Бурята все още бушуваше,а помощта,която бяха повикали,така и не идваше.Вълните безмилостно ги подмятаха,сякаш куче си играеше с кокала си.Лодките се преобърнаха,светкавиците осветяваха само уплашените лица на нещастниците.Гърмежите отекваха в далечината,всички биваха поглъщани от бездна.
Някак достигнало,през нощта,една от лодките,момичето осъмна сред спокойния океан,сякаш нищо не се бе случило.Отново сама,отново без надежда,загубила родителите,които все едно беше преоткрила за един нов живот,видяла,че дори и един от пасажерите и екипажа не беше оцелял,тя зарида неутешимо.Последната сълза обаче,която отрони,въплъти в себе си всичката болка,отчаяние и страх,които момичето изпитваше.Също така запечата като с магия всички спомени от сиропиталището,от раздялата с него,от първата среща с новите й родители и последните мигове с тях.Запази всяка усмивка,всеки смях,щастието,което бе изпитала.Тази сълза се отрони от зачервените очи на момичето,капна във водата,загуби посока,затанцува с вълните,но не се сля с тях.Плуваше по гребените им като човек.Достигна брега,изоставяйки момичето съвсем само в лодката насред океана.
На този бряг малко дете беше до водата.Едва 6-годишно,а обречено на смърт.Откакто се бе родило,бе болно от неизлечима болест.Последните според лекарите слънчеви лъчи,които щеше да види,го обливаха с благодта си.Вълните го плискаха закачливо,сякаш го викаха на вечна игра.Свежият полъх галеше лицето му.Детето държеше в ръцете си празно шишенце.Искаше спомен от последните си щастливи дни далеч от болници и лекари.Бавно се наведе,отвори шишето и го напълни с океанска вода,без да знае,че и онази сълза бе сред капчиците,които то открадна от безкрайния океан.Усмихнато,детето се върна,тичайки при иначе натъжените си родители.То знаеше,че на другия ден трябва отново да се върне при онази странна миризма,която мразеше,заедно с храната от болницата.Сега обаче то с наслада си играеше с “вълшебното” си шишенце…След време,когато всички се бяха отказали от безполезните лечения,то се усмихваше.Знаеше какво го очаква,въпреки че не можеше да си го представи.Тогава реши в тези последни свои дихания да вдиша и усети отново мириса на водата,на океана,който беше обикнало.Когато се поля с течността,почувства отново закачливите вълни,припомни си полъха на вятъра и лъчите на парещото слънце,горещия пясък под краката си.Не след дълго обаче и лекарите и родителите му установиха,че симптомите изчезват.Болестта се беше изпарила.А сълзата?Тя,която съдържаше в себе си и мъките,и страданията на младото момиче,изкорени нещастията,сполетели детето,под формата на неизлечима болест.Тя се беше изпарила заедно с болката на детето.Премина през още много души,болни-душевно или физически,щастливи или нещастни.Като с магия сякаш беше станала човек,за да обиколи и види страдания и стенания,радости и веселия, докато един ден със същото това “вълшебство” тя достигна “Дървото на желанията”. Същото,от което започна и новият живот за онова младо момиче,останало без родители още с раждането си.Тя сякаш чакаше нещо.
А момичето?А изоставената насред океана,отново сама и нещастна девойка? …
Тя беше спасена.Почти два дни след потъването на кораба тя бе спасена.Спасена от мъките и спасена за ново начало.Заживя в къщата на родителите си,домът,който сега бе нейн.Но отново бе сама.Въпреки многото слуги и приятели в работата,в бащината фирма,тя се чувстваше самотна.Тогава реши отново да посети сиропиталището,където бяха преминали детските й години.Върна се там,за да си припомни всичко.Измина пътя по пътеката,на която някога се сбогува с всички.Премина и видя деца,играещи си като едно време.Видя дървото.Дори то не се бе променило.Легна под него и си припомни някогашните си мисли от нощта преди да напусне дома.Тогава,след толкова време,сълзата отново се пробуди.Спотаена дълго всред вълшебния листак,тя се отрони.Така драматично,както някога от моминските бузи,и капна отново в същите.Тогава девойката отново се обнадежди. Видя своята “светлинка в тунела”.Настъпи нейната “пролет”,за да пробуди душата й.Тя отново разцъфтя.И душата,и девойчето.Отново се появи усмивката.Отново слънцето я огря с топлите си лъчи.Младата-вече жена,разбра, предусети,осъзна.Но не краят-новото начало.Началото в края на старото “ново”.Тя се обърна назад.Отново погледна с трепет сиропиталището.Тръгна назад и мина пак сред децата.Премина и по пътеката,но не се натъжи.Припомни си радостта на тримата преродени в онзи далечен ден на нейното осиновяване.Тя отново се прераждаше.За сетен път седна в колата с очакване и трепет.От този миг нататък тя беше лъчезарна.Не страдаше.Спомняше си с усмивка миналото.
След време тя срещна млад и красив мъж.Обикна го така,както обикна,в онзи съдбоносен ден,своите нови родители.И тогава,нещастната й някога душа,узна щастието…Новият дом…Новото семейство…Новото начало…Началото на човешкия живот…Нейният син…А после?После тя изживя всички щастия заедно със семейството си.Тя никога не забрави за сиропиталището,за родителите си,за пътуването на кораба,за новия шанс,който получи,когато сълзата й,отронена отдавна,бе покапала отново бузите й и бе оставила следи…Тази сълза съпреживя много,както и дървото в градинката на старото сиропиталище.“Вълшебните вълшебство сториха.”…
Докато сме щастливи,здрави,млади
и имаме шанса,трябва да го изживеем.
Всеки си има “Дърво на желанията” или
“Съдбопроменяща сълза,узнала и скърби и радости”
били те наши приятели,любими.
Обичайте се и вярвайте,ако не в чудесата,то поне,
че винаги има “светлинка в края на тунела”.
Вярно е,че всяко нещо има и край,
който обаче винаги е НАЧАЛО на нещо,
да се надяваме,по-добро…