Моля някой ако има есе на тема "Снегът и зимата ме правят ..." да даде, защото ми трябва за уре а нищо не мога да измисля:)
Сериозно трябва да си много прост за да не можеш да измислиш нищо на такъв прост литературен "проблем" ......
Абе не един път съм го казвал: Нали ни трябват чистачи , трактористи и ватмани такаче нищо , че си прост....
мечтай си :? в най-добрия случай ти ще бъдеш мойта кучка
Лок на темата, то се е видяло, че никой няма да помага .. :X
immortal_kiss
01-19-2009, 18:04
Това есе не е мое. Намерих го в интернет. Надявам се да ти свърши работа :)
Тихо вали навън.... и тихо надничат снежинките през прозореца ми...... Танцуват с ледения дъх на зимата, въртят се и в шеметен бяг се втурват забързано към стъклото, може би примамени от нежно-меката светлина на свещта. А след това е вече късно... Хванати сякаш в капан, допрени веднъж до студената материя, остават така - замръзнали пред топлия уют на стаята ми......
Нежно се стича тъгата им по зимния танц - въртележката, която ги роди.... И в скреж се превръща красотата, която съзерцавам с възхищение. Всяко нежно връхче, неповторимо по своята същност, здраво залепено за стъклото отвън - на безопасно разстояние от дъха ми, от този човешки, убийствено-разтапящ ги дъх....
Протягам ръце към прозореца, в стремежа си да срещна прегръдката на вятъра, плаша снежната буря и поривът й рязко секва. Снежинките валят красиво. Но вече не към мен - падат право надолу, към земята........
Насочвам погледа си натам. А улиците сгушени и мрачни, сякаш с леден дъх е запечатала кадър за албума си Зимата.... Красив, тих, жесток кадър. Лампите болезнено примигват под студа. С плахи опити да насочат надеждата на заблудените погледи към светлината, само допринасят за смътното усещане за кротка безнадеждност.....
Това вселява зимата в ума ми в дългите си нощи. Когато студът сварва безброй бедняци на открито и ръцете повече от всякога се гушат под окъсаните дрипи, молейки за помощ, за спасение от безшумната, бездушна зима. Шепнейки, мъглата се стели над града. И потапя в себе си тревога, самота, радост, скръб и сълзи.
Човешката неволя се приспива тихо под снега. И може би сънува? Топло място, топъл полъх на надежда, усмихваща нова реалност - не така скована от студа. Чужда съдба, не толкова снежна.....
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
И вече съм там - при децата. Но те не могат да заплачат..... Толкова коварно ли ги е изиграла зимата и този път - голи, боси, с блестящи гладни погледи. Да, животът не винаги е забавление. И малко са късметлиите, които имат честта да берат необезпокоявани плодовете, зрелите плодове от нечий чужд труд.
Протягам ръка да помилвам детските главици, но това не са вече деца! Жесток е изразът на лицата им, белязани от лишения и тревоги. Отдавна захвърлили спомена за игрите, малките телца с мъка напрягат сетните си сили в неравната борба с живота. Ужасена обръщам гръб на тази действителност. Не искам да знам повече за нея. Не искам да буди съня ми. Не искам да „трови” мисълта ми...
Тичам напред, към следващия ъгъл. Не броя крачките, но снегът заговорнически издава стъпките ми, показва пътя на бягащата по петите ми съвест........ Най-сетне, почувствала се в безопасност, обръщам погледа си назад. Децата все още стоят под стария фенер. Може би в закана към света: „Ето, тук сме! Не си ни победил, все още....”
Що за коравосърдечност? В следващия миг улавям погледите им. Изгубени в сиво безвремие, следят танца на снежинките - същият онзи танц, на който се любувах и аз преди време под топлата завивка на леглото у дома. Усещам студен допир върху страните си - снежинките лягат върху зачервените ми бузи, спокойни, крехки, приказно-прозрачни.... И омагьосана от тази близка среща с нежното им съвършенство, усещам, че бездомничетата под лампата долавят смущението ми, но залисани в красиво увлечение по зимата, забравят за собствената си непосилна мъка, подарявайки си мигове студено вълшебство - „...снежинки край тях се въртят; / и в някаква смътна почуда / децата с очи ги ловят.”
Уморена от среднощното тъжно „развлечение”, поемам към дома. И веднъж вече стигнала в заветната стая, не смея да се доближа до прозореца. Но любопитството взима връх и отново коленичила, приветствайки с тревожна мисъл миниатюрните гости върху стъклото. Укротила гнева си, снежната вихрушка плавно ръси прелестните балеринки върху покриви, комини, тротоари. Нощта приветства тихо студеният допир на зимата. Снежинките, в самозабравящ се танц, се спускат все по-ниско и по-ниско над света: „А бликат снежинки сребрити, / прелитат, блестят кат кристал, / проронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал.”
Прекрасно-жестока е зимата, обвита в снежната си пелена. Но коя ли майка би могла да гледа как децата й, дарявайки света с мекия си блясък, умират в краката й?
Нощта приспива сънищата ми. А в белия си танц, снежинките продължават да надничат плахо през прозореца. Обсипват лицето ми с нежен спомен, умирайки...
мечтай си :? в най-добрия случай ти ще бъдеш мойта кучка
Лок на темата, то се е видяло, че никой няма да помага .. :X
ХА-ХА. Щял да съм ти бил твоя кучка.... Classic.