Националист
01-19-2009, 19:15
BGRUForever написа:
Вместо увод
Повод за написване на настоящото изложение е пълното невежество, което съществува в широките народни маси у нас и в Македония относно страшния режим, на който бе подложена Вардарска Маденония от страна на сръбската поробителска власт в периода 1912-1941 г. В училищата в Република Македония младежта израства в условия на постоянно промиване на мозъците. В учебниците там се говори за „буарите окупатори” през 1941-1944 г. и от най-дребни факти на административни и други неуредици се прави капитал. На младите хора постоянно се говори за тежкия „окупационен режим”, на който било подложено населението на Македония. С това се отвлича вниманието с цел да се забрави истината за кървавия режим на сръбското подтисничество. Темата „сръбско робство” е табу. Властиците в Народна Република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допуснаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите окументи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония.
Споменът за преживяното до 1941 г. избледнява все повече в народното съзнание по силата на биологичните закони. Пропагандната машина на македонизма иска да постави равенство между преживяното близо 30 години сръбско робство и 3-годишното българско административно управление, осъществено в тези тежки за всекиго военни времена. Българската държава направи каквото бе възможно в тази обстановка в една област, в която нямаше никакъв сувернитет, а само административно-охраняващи функции.
Във всички официални немски документи и карти от тези 3 години за Маедония изрично се отбелязваше, че тя е „Unter Bulgarischer Verwaltung”.
Въпреки че нямаше право на суверенно управление, България положи всички усилия да запази живота и имота на българското население: грижи за прехраната, за усигуряване транспорта, за учебното дело (откриване училища, гимназии и университети), строеж на шосета и жп линиии тяхното осигуряване, борба срещу албанските и сърбо-черногорски набези, осигуряване на поминъка, грижи за здравето на цели региони, заразени от малария и други болести – всичко това македонистите задраскват много леко и с охота. Те скриват фактите за хилядите гърци, намиращи се в останалите части на Македония и стара Гърция, които падаха от глад по улиците на самия Солун, тъй като тези територии се админисрираха ог германските окупационни власти. Слава Богу, никой във Вардарска Македония не умря от глад. В Царство България съществуваше строг снабдителен купонен режим, за да може да се изпрати необходимото (храни, дрехи, лекарства) на родните братя. При напускането на Македония българската администрация остави пълни складове с всичко необходимо за живота на хората. От Македония не бе донесен в България нито грам храна. Така ли действат окупаторите – този въпрос следва да си зададат младите хора в Република Македония. Защото българите се отправяха във Вардарско със знанието, че отиват при свои братя. Докато сърбите не криеха, че са поробители. Това личи от всичко, което сториха във Вардарска Бановина.
Ще се помъча съвсем накратко да покажа поне част от разбойническо-поробителския им режим, на който поставиха Вардарска Македония до изгонвонето им през 1941 г.
+ + + + +
Още с влизането си в Македония през октомври и ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на българското население, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели.
Начело на противобългарската акция застава самият престолонаследник, а по-късно крал Александър Караджорджевич, който при посещението си в Скопие през пролетта на 1913 г. Задава въпрос на едно от построените в шпалир деца и ученици. На въпроса: „Па шта си ти?”, момиченцето Васка Зойчева от Прилеп, отговаря: „Българка!” Следва шамар по бузата на детето. Престолонаследникът още при влизането на сръбските нойски в Прилеп (24.X.1912 г.), разхождайки се в града, вижда фирми на български език и заповядва да се свалят и заменят със сръбски.
Тези прояви на нетърпимост и шовинизъм са логична последица от отношението, което има сръбската общественост спрямо новопридобитата територия. След завладяването на Македония в сръбския парламент започват дебати относно начина, по който трябва да се управлява Вардарска Батовина.
Водачът на опозицията, Скерлич в една своя реч в Скупщината на 18.XI.1913 г. Заявил: „Нова Сърбия трябва да бъде управлявана с големи свободи, с истинско правосъдие, с добруване за всички.” Самият Пашич е изразил разбиране, че в Македония трябва да бъде установен либерален режим и на всяка цена да се избегне установяване на военна диктатура. В противовес на тези разбирания били генералният щаб и военната камарила около цар Петър. Те искали налагането на военна администрация, тъй като една нормална гражданска админстрация не ще бъде в състояние да се спарви с „българската пропаганда”. Явно е, че на Македония се гледа като завоювана колониална област. В разискванията в скупщината (ноември 1913г.) членът на кабинета министър Протич, заявил: „Въпросът е как ще се упралява Македония и дали ще се прилага либералната сръбска конституция, съществуваща по това време.” Не, това не е сръбско кралство”, отговаря П. Маринкович, шеф на кабинета.Надделяват военните и се приема решение Македония да се управлява не съгласно сръбската конституция, а според декрет, с който се установява военна диктатура. Този декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IX1913 г. От крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт. Не е необходимо да помествам ози докумен исцяло (31 (лена), за да се види манталитета и същността на сръбските шовинисти. Ще спомена само някои моменти:
Чл. 2. „Всеки опит за бунт срещу власста се наказва със затвор 5 години. Решението па полицейсите власти е достатъмно доказателство за извършване на престъпното деяние.
Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военни органи.”
Чл. 4. „Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, полежат на изселение.”
Чл.16. „Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор.”
Чл.18. „Всеки акт на съпротива, било със слово или с дело... се наказа с 10 години затвор... без оглед значимостта на деянието.”
Най скандален е чл. 26, които дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказанието по тяхно усмотрение.
С тозци член се дава аконодателната власт на местните органи на властта и с това те стават едновременно съдебна и изпълнителна власт. Пълна и тотална диктатура.
Ликвидиране на българската църква
Започвт усилено да се прилагат правомощията на чудовищвния декрет, с цел да се изкорени българщината в „Южна Сърбия”.
Създадената със султански ферман на 28.II.1871 г. Българска екзархия в Цариград не е подмината също.
Още преди да бъде учредена Екзархията македонските българи отваряли свои църкви, манастири и училика. Това трябва да се подчертае.
Българите в Скопие още в 1829 г. Поискали от Гръцката патриаршия в Цариград да им изпрати владика българин. Историческата дорномахленка църква „Св. Неделя” в Битоля е осветена на 13.X.1863 г. Костницата в църквата „Св. Спас” в скопие е завършена на 1 март 1864 г. До основаването на Екзархията македонските българи били изградили църкви и откли около 180 училища. Така че противно на сръбската и гръцката пропаганда, не Екзархията създава българската народност, а обратото.
Първите атаки се насочват към българските митрополии, назначени със султански фермани. Към 1912 г. В Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник – има епископии.
С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Изгонването им е краят на Екзархията и на Българската православна църква във „Вардарската Бановина”. В Македония под сръбско има 6 владици, 833 свещеници и 761 църкви. Сръбският патриарх Варнава дал нареждане всички свещенници да заявят амвона, че са „прави срби”, в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца.
Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги замазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. Докато в скопската църква „Св. Димитри” заличавали надписите на българските гробове, в Охрид разрушавали всички гробища с надписи около църквата „Св. Климент„ и премахнали плочата с надпис „Тук почива Григор Пърличев –български учител и народен поет”.
В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на „имен ден”. Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, които трябва да слави според сръбския календар. „Где ие Слава – ту ие србин.”
Във Велес е разлепено съобщението до коя дата всеки дом да посочи кога ще празнува „Слава”. Полицейски агенти със списък в ръка ходят от къща на къща на по-видните български граждани и им съобщават, че банът иска да знае коя „слава” имат или кой светец са избрали да славят, за да ги почете този ден. Зловещо известният Жика Лазич сам ходил да прави инспекции по къщите, като е съобщавал чрез полицаите си, че щ6е отиде лично той да им честити тяхната „слава”. В този ден е трябвало задължително да гори непрекъснато свещ и да има „колач” с варено жито, посипано с мляна захар.
Закриване та българските училища
През учебната година 1896-1897 г. в Македония е имало основани и издържани от Екзархията 843 училища с 1306 учители и 31 719 ученици.
На заседанието на Международния съюз на ОН председателя на Съюза и член на Камарата на лордовене Цилби Дикинсън запитва проф. Ибровац, ръководител на сръбската делегация, какво е станало с тези училища. Проф. Ибровац отговорил, че те са били закрити автоматичедски.
„Първата работа на сърбите е, щом като пристигнат на някое място да затворят училището и да го обърнат в казарма. После свикват учителите и им заявяват, че те янма какво да правят тук, ако не се обявят за сърби. Непокорните се прогонват в България или се изпращат в затворите.” (Виж „Карнегиева анкета”, стр.233.)
Учителите в съответните населени места са били свикани и поканени да подпишат декларация, че се отказват от Екзархията, която сега им плаща заплатите, тъй като тя ги еназначавала на работа. За в те стават сръбски държавни учители и заедно с декларацията те трябва да дадат молба за назначаване. Така в Битолия са събрани всички учители и са им предложени по-високи заплати, като им е било обещано да бъдат признати прослужените преди това години при пенсионирането им. Учителите заявили, че те не могат да работят в разрез със съвестта си и да отричат българста си същност. Готови са да подпишат оставките си и искат като обикновенни сръбски граждани да си намерят подходяща работа.
Отговорът е: „Вие сте получавали заплати от Екзархията, все едно България ви е плащала. Българите са наши врагове и затова ще ви считаме като агенти на вражеска страна.”
На 13 юли, биват депортирани 30 учители през Прилеп и Велес в Скопия, където ги учаквали 17 души учители от Прилеп и 6 души от Ресен. Всички са закарани в Сърбия, в гр. Смедерево, където на 28 август са натоварени на едн авскрийски кораб и стоварени в бълраския град Лом. По съшия начин се е постъпвало с всимчки останали български учители. На работа в новоучредените сръбски училища останали много малък брой брой екзархийски учители. Всички по-будни и образовани учители емигрирали в България и Америка.
Новото поколение учители от Македония минавали през сръбските училища и учителски школи в Сърбия. Те не били назначавани на работа по родните си места, а били изпращани на работа в Шумадия, Косово, Банат.
Във Валандовска, Удовска, Новоселска, Босилковска, Конска, Лапавичка, Драгоевска и няколко съседни общини с над 1000 ученици са допуснати да работят само 3-ма учители, местни хора. Тази политика се е прилагала непрекъснато. Така например в края на 1927г. Битолския жупан Маткович пренасочил в Чрна гора и Шумадия 120 учители, местни жители. Вместо тях в Македония се назначавали фанатизирани сърби – в повечето случаи хора с ниска култура и интелигентност и с крайно ограничени педагогически познания. Белград ги скита като „национални ратници”, а населението ги посреща враждебно. Те не взимали никакво участие в обществения живот – дружества, читалища, кооперации. Дойде ли денят за получаване на заплатите, отивали в града по за няколко дни на „запой” и „лумпуване”. Много рядко се срещали учители, престояли в Македония повече от 3 години. Те нямали контакти с местното население и дружали само с другите сърби чиновници.
Влиянието на сръбските учители било неутрализирано от влиянието на македонското родолюбиво семейство. Много малко са били македончетата, завършили сръбски училища, които говорили правилно сръбски. Следването в чужбина се разрешавало само във Франция и Англия. Давали се стипендии за следване в Белград, но никой не записвал сръбска филология.
При резизиите на учителската работа сръбските училищни инпектори преценявали работата на колегите си по това, как отговаряли децата на въпроса: „Па ща си ти?” Колкото по-бързи и повече били отговорите „Я сам прави србин”, толкова била по-добра преценката за работата на учителя...
Основната работа на сръбските учители е да помагат на сръбските власти за унищожаването на българските книги. В коридорите на училището висял надпис : „ За всяка една донесена българска книга ще се получи по пет хубави сръбски книги!”
Пригежанието, четенето и разпространяването на български книги се преследвало съдебно. На 25.XI.1927 г. В Кавадарци са били осъдени 4 българчета: Трайко Попов, ученик от 7 клас от с. Гяватово, Гевгелийско, Тодор Сойков от Кавадарци, Георги Василев, абиториенто от Стрмица, и Антон Георгиев, също от Струмица, обвинени по чл.1 от ЗЗД, защото са притежавали, чели и разпространявали български книги. На 4 години затвор са били осъдени щипяните К. Шекеранов и калфага му Димко Цанев, понеже в дюкяна им са били намерени един брой в.”Македонско дело” и един позив. Делото е гледано на 21.III.1928 г.
В една статия на сръбския в.”Политика” (19.XII.1925 г.) проф. Станкевич пише: „Мнозиството от учители, назначени в нашите училища, са развратници и пияници. Повечето учители са изпратени там за наказание поради проявена развратност.” Така за.директорът във Велес Стеван Симич се е опитал да изнасили една ученичка, дошла по работа в канцеларията. По този повод се вдигнал голям шум и бил изпратен един инспектор да анкетира случая. След известно време излязъл царски укац, по силата на който Симич от зам.директор бил издигнат в директор първа класа.
В Македония във всички училища се преподавало само на сръбски език. При започване на училищните занятия учениците ставали прави и произнасяли трикратно: „Я сам прави србин; отац и матер моя су прави срби.” Като се влезе в някое учреждение, например пощата, се виждал надпис: ”Говори се само служебим иезиком!” Фирмите на кръчми, бакалници, гостилници са заменени със сръбски надписи и названия. Преследвали се тези, които притежават грамофонни плочи с български песни. В Кичево през февруари 1928 г. Са арестувани Мирчо Зарев и Зоре Цветанов Аршинов загдето в единияг имало грамофонни плочи с български песни, а в другия грамофон. На всички кафеджии, у които били намерени гамофонни плочи с български песни, заведеният били затворени и срещу тях били заведени съдебни дела. За пеене на песни народни песни при събиране на гости глобата е 150 динара. За носене на каскети, тъй като били български шапки – глоба 150 динара. Вместо каскети е позволено да се носят само шумадийски шайкач или шубари (сръбски кожеи калпаци). Всички презимена били със заповед променени с окончания „ич” вместо „ов” или „ски”. Писма, адреси с окончиния на фамилното име „ов”, не се доставят. Не се допускат фирми с надпис „Македония”.
Политически убийства
Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (воември 1912 – март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дийци и войводи на ВМРО. Убити са следните войводи: битолския войвода Петър Облачето, леринския войвода Кръстьо Леонтев, ресенския войвода Кръстю Трайков, кичевския войвода Стефан Атанасов, охридския войвода Лешански, прилепския учител и революционен деец Атанас Лютвиев става на 5.XII.1912 г., когато по случай рождения ден на сръбския престолонаследник официалните сръбски власти поканват на банкет и някои по-видни прилепски граждани.След тостовете за сръбската ваойска и княц, Атанас Лютвиев вдигналтост в чест на българската войска и цар. След няколко минути 3 сръбски офицера поканват Лютвиев да излезе от банкетната зала. Навън го удошават и изгарят в една фурна.
За да сплашат населението в Битолия, на 17 юни 1913 г. Е избито цялото семейстово Стамболджиеви (8 души), като труповете биват поставени всред града. Същия ден са избити българските първенци Никола Кузев, Вангел Църномаров, Илия Йосифов и Петър Стойков.
През юни 1913 г. Избухва т.нар. Тиквешко въстание. Това е първият бунт срещу сръбската власт. Център са Неготино и Кавадарци. Потушаването му е извършено с небивала жестокост. В Кавадарци са убити от редовната сръбска армия 363 души, в Неготино – 230, а в с. Ваташа – 40. Започнал повсеместен терор и масови арести. В Битоля са задържани 1000 души (Виж „ Карнегие анкета”, стр. 107). След като са били заставени да подпишат декларации, че са сърби, биват освободени на 20 юли 1913 г. По същия начин и със същата цел в Ресен са арестувани 500 души, в Прилеп – 16, в Скопие и селата – 500, в Тетово – 200, в Куманово – 400, в Крива Паланка – 100. Всички са жестоко изтезавани, а някои от тях, които ен могли да вървят, конвоирани до участъците, са избити по пътя (Виж „Карнегиева анкета”, стр.100).
Върховното командване на сръбската войска с цел да тероризира населението създава т.нар. „кръстосващи отряди”, съставени от сръбски чети, действали в Македония преди това. Всеки отряд се състоял от 8-10 чети. Най-проявени били командваните от ренегата Йован Бабунски и капитан Владимир Ковачевич. „Терористични сръбски чети нахлуват по селата, те имат пълна свобода да действат, както намерят за добре, тероризират, ограбват, избиват селяните и ги посърбяват, при коего си служат с всякакви насилия.” (Виж „Карнегиева анкета”, стр.102). Като естествена реакция и в самозащита избухнало т.нар. Охридско въстание. Това въстание обхванало Дебърско, Струмишко и Охридско. В него действали заедно сърби и албанци. За потошуването му били мобилизирани от сръбското военно командване допълнителни части и съставът им достигнал близо 100 000 души. Сърбите се оказали невиждани варвари при потушаването на въстанието. Изгорени изцяло са били в Охридска околия над 30 села, а межд Дебър, Гостивар и Охрид – около 180 села. Оше шом като влезли в Охрид, задържали 40 най-видни гражади и ги избесили по улиците. По всички села са били събирани селяни и на мегданите те биват растрелвани с картечници. Само в Охрид са убити всички свещенници, 5 учители, 150 българи стотици турци и албанци. Стотици са отведени в Битоля и осъдени по на 10 години затвор. Броят на жертвите е неуточнен. Известни са само имената на двеста души, убити в града и околията. В Дебър загиват над 300 въоръжени въстаници, а хиляди жители са избити. Над 55 села са ограбени, опожарени и обезлюдени. Над 30 000 души албанско и българско население от Дебър и Дебърско избягало в Албания (Виж „Карнегиева Анкета”, стр. 116).
Политическите убийства в Македония под сръбско иг са включени в самата система на управление на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбляването. За период от 10 години (1919-1929 г.) са убити над 1400 по-изявени граждани и селяни. По-масови акции на избивания стават както следва:
1. През 1919 г. Контрачетниците на ренегата и на национален предател Бабунски вилнеят в Тиквешко, Велешко и Брегалнишко.
2. През 1922 г. – избивания в Кратовско и Кочанско.
3. През 1923 г. – избивания в Щипско, Кочанско, Радовишко и Струмишко.
Тази година се запомня с избиването в с. Гарван, Радовишко, на 3 март, ръководено от самия щипски велик жупан Добрица Маткович. С картечници били избити събраните 28 селяни, между които и четири непълнолетни момчета : Митко Здравев (19 г.), Константин Здравев (18 г.), Атанас Колев (13 г.) и Моне Василев (12 г.).
4. През 1925 г. – избивания в Кочанско, Кратовско и Щипско.
5. През 1927 г. – избивания в цяла Македония – над 270 души, а само в Брегалнишко – над 160 души. Опожарени са 14 села и над 100 други отделни къщи. Връхна точка на политическите убийстава става в периода октомври 1927 – октомври 1928 г. Избиванията започват с убийството на 31.Х.1927 г. В Щип на Мише Гаврилов и сина му Христо – баща и брат на вожда на ВМРО Иван Михайлов.
В същия едногодишен период загинали и следните по-изтъкнати македонски българи:
1. К. Развигоров, брат на Хипократ Развигоров. Задържан в затвора в Щип и там заклан. Както е известно, Хипократ Развигоров внук на големи македонски революционер Мише Развигоров, се е самоубил с бомба след 20-часова борба с огромна сръбска потеря, след извършения от него, Илия Малинков и Благой Кралев атентат срещу генерал Ковачевич.
2. Двамата братя Пано и Лазо Кралеви от с. Неокази, Кратовско.
3. Георги Ангюшев от Неготин.
4. Лазар Бунев, войник от санитарния полк в Битоля, е изведен от казармата и убит. Той е брат на Мара Бунева. Националната героиня Мара Бунева на 13.I.1928 г.убива юристконсулта на жупанството Велимир Прелич, ръководител на изтезанията над македонски студенти в известния студентски процес.
Мара Бунева се самоубива веднага след възмездната акция срещу Прелич.
5. На 31.I.1928 г. в Тетово е убит един от роднините на Мара Бунева. Това е младият адвокат Борис Андреев.
6. Видният скопски гражданин, аптекарят Милан Генов бил убит на 15.IIV.1928 г. В неговия дом са гостували цар Фердинанд и престолонаследникът принц Борис III, както и генерал Протогеров.
7. Пано Лилинков, 70-годишен от Щип, баща на революционера Илия Лилинков.
8. Свещенник Алексо Петров от църквата „Св. Николе” – убит на 19.III.1928 г.
9. Кирил Кр. Ципущев, студент от Радовиш.
10. Иван Бояджиев от Прилеп, убит на 31.III.1928 г. перд очите на наблюдаващ униформен полицай.
11. Арсений Леков от с. Б. Бърдо, жена му и сина му – февруари 1928 г.
12. Георги Николов, кмет на Кичево – 3.IV.1928 г.
13. Катя и Петър Георгиеви и двегодишният им син Стоян Георгиев – 2.III.1928 г. от с. Добри Лаки.
14. Благой Монев, студен от Щип, отвлечен през ноща от дома му от сръбската армия
15. Митко Домозетов, студент от Щип, осъден на затвор, убит при инсцениран „опит за бягство”.
16. Траян Иванов Лакавички от с. Чифлик, Щипско, прославен войвода.
17. Шарен Ампо от с. Дулица, Царевоселско,прославен комита.
Това са имена на известни македонски жители, избити само в период от 1 година, за които има данни.
Броят на неизвестните убийстава обаче е неуточнен. За него може да се съди само по факта, че след атентата срещу Ковачевич, октомври 1927 г., до края на март 1928 г. в продължение на 6 месеца само в Щипско са убити 142 души от сръбските държавни банди, жандармерия и контрачетници.
Избиването на хора става по т.нар. „църни списаци”, изработвани от разни полулегални сръбски организации като „Народна отбрана”, „Ориуна”, „СРНАО” и др. В Скопия е действал един таен комитет - съд – с председател директора народната банка Васович. В него влизат като членове бившият кмет Харджиристич и сътрудникът на в. ”Политика” Граовец. Те посочвали кои следва да бъдат убити.
В Щип е действал такъв таен съд с председател великия жупан Добрица Маткович. Негови помощници били преседателят на щипската община Михайло Каламатиевич и подполковник Странякович. Последният е признал това пред Михайло Апостолски, както и факта, че под негово ръководство са осъдени на смърт и убити повече от 100 лица. (Виж Михайло Апостолски - „Великобулгарские претензие”..., Белград 1978 г., стр. 74).
До 1928 г. в Щип и околията през арести и затвори са минали повече от 25 000 души, а в цяла Вардарска Македония в същия този преиод са убити 14 000 души.
Политически процеси
През 1924 г. правителството на Люба Давидович дава амнистия. От затворите били освободени 18 000 макенодски българи! При гледане на делото на студентите в Скопие (1927 г.) защитникът д-р Анте Павелич е направил достояние факта, че от 1919 до 1924 г. всички жители на Щип са минали през затвора, а 50 000 души в Македония са обвинени в политически пресътления.
По официални данни на самите власти, които притежавам, само за една година (1927-1928 г.) са проведени 16 процеса със 171 обвиняеми. В този едногодишен период са издадени9 смъртни присъди. Раздадени са по същото време 463 години затвор на 62 души.
Първо място заема процесът срещу македонските студенти, обвинени, че са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Арестувани са 20 души студенти и младежи на възраст от 21 до 27 години. Задържани са следните лица: Димитър Гюзелев от Дойран, Борис Андреев от Велес, Щерю Боздов от Крушево, Димитър Чкатров от Прилеп, Харалампи Фукаров от Прилеп, Петър Панзов от Щит, Борис Светиев от Битоля, Кирил Кадажов от Щип, Кирил Кузманов от Прилеп, Мано Чучков от Щип, Благой Монев от Щип, Тодор Христов от Щип, Страхил Иванов от Щип, Йордан Сапунджиев от Скопие, Христо Кимов от Щип, Диминър Нецев от Струмица, Иван Шопов от Гевгели.
Всички са били подложени на неистови мъчения, както е изнесено пред съда. Тодор Попйорданов от Кочани, когато узнал, че е дирен от полицията, представяйки си мъченията, които го чакат, се хвърлил пред влака Белград Земун.
ПНроцесът имал много голям международе отзвук и показал на света, че младежта стои твърдо за своя поробен народ. Привлечени били солидни адвокати защитници, между които е и д-р Анте Павелич, бъдещия моглавник на независима Хърватска. Осъдени са 9 души на общо 90 години строг тъмничен затвор. След освобождаването му Благой Монев при една „справка” е убит от полицията в Щип.
Срещу д-р Асен Татарчев, лекар от гр. Ресен, и други 14 души в гр. Битоля биз заведен процес на 27.II1928 г. Подсъдимите са свещеници, търговци и работници. Обвинението е, че са поддържали връзки с ВМРО. Осъдени са били д.р Асен Татарчев, Наум Начев, Христо Ангелов и Димитър Гошев по на цели 6 години строг тъмничензатвор; Илия Ляпев, Тале Цветков, Христо Лазаров-Попето, Кръсте Ангелов и Иван Н. Гоцев – по на 5 години, а свещениците Софроний Андреев и Никола Андреев – по на 3 години. Допълнително Н. Начев и Д. Гошев получават още по 5 години затвор, или общо 11 години затвор.
На 3 юли 19126 г. в Битоля бива убит Спасой Хаджи Попопвич, редактор на сръбския вестник „Юзна звезда”, издаван в Същия град. Главен обвиняем бил 70-годишният Васил Николов Липитков с още 10 други души. Той е осъден на смърт, а другите – от 5 до 20 години затвор. При обжалването, противно на общоприетите правила в цял свят, на четирима от подсъдимите вместо затвор е наложено смъртно наказание. 21 юни 1928 г. са растреляни Васил Липитков, Фидан Мойсов, Николай Абдурахманов, Павле Стоянови Димитър Тодоров.
Във връзка с убийството на великия жупан генерал Драгишае Ковалевич, който разстрелял 29 души селяни в радовишкото село Гарван, е организиран масков процес на 5.III.1928 г. в Щип. Както е известно, атентатът е извършен от тройката Хипократ Развигоров, Илия Липинкови и Благой Кралев. Първите двама загиват геройски, а третият е основния обвиняем.
Подсъдими са също Славчо Недков – не съощил на властите, Илия Велков – дал хляб на един атентатор в къщата си. Среща с атентаторите са имали Стаменко Донев, Атанас Рашков, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Трайчо Кунев, Михаил Барутчиев, Йордан Картънов, Ката Донева Нушева. На смърт са осъдени: Благой Кралев, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Панчо Върбанов. На затвор – Илия Велков - 60 години, Трайчо Кунев – 20 години, Стаменко Донев и Георги Златков – 15 години, Ангел Стаменков, Александър Рашков, Михаил Барутчиев – 12 години, Ката Нушева – 5 години, Янка Донева – 4 месеца, понеже у нея имало дрехи на един от атентаторите.
На 26 март 1926 г. в Скопие започва процес срещу Димитър Шалев, адвокат и бивш помощник кмет на Скопие, Христо Трайков – български народен представител, Тома Петров – студент, Борис Петров – негов брат, Михаил Панзов, Георги Гьорчев и още 8 души, между които и две жени.
Всички са обвинени, че през 1923 г. са основали в Скопие и Велес организация на ВМРО и поддържали връзка с Иван Михайлов и ген. Протогеров. Обвинението се градяло единствено на „самопризнанията” на Славчо Мутавчиев. Шалев знаел, знаел че ВМРО има организация в Скопие и Велес, а също така, че често отивал в България и поддържал връзка с хора от Организацията. Осъдени са Милан Панзов – 10 години, и Георги Гьорчев – 5 години. Останалите са били оправдани.
На 14.V.1928 г. в Скопие започнал процеса за извършения на 19.XI.1927 г. атентат по жп линията Скопие-Куманово. Всички 23 обвиняеми са селяни, живеещи около град Александрово, където е станал атентатът. Обвинението е за съучастничество, тъй като тази нощ били стража и не положили достатъчно грижи, за да опазят линията. След като били в затвора 6 месеца, пребити от бой са осъдени както следва: Стоян Здравков, помощник-кмет в с. Сушица – 10 години затвор, Пандил Косев, Палад Кръстев, Митар Блажев и Коце Бражев – 8 години, Мито Марков и Исмаил Демиров – 3 години.
Като куриоз освен по-горе посочения процес може да се изтъкне процесът, гледан на 22.I. 1926 г. в Струмишкия окръжен съд, където белградския адвокат Миркович е молил съда при произнасянето на присъдата да има предвид, че главата на всяко семейство от с. Три води ( Струмишко), е обвиняем и ако бъдат осъдени тези мъже, цялото село ще запустее. (В. „Политика”, бр. 146 от 2.II.1926 г.).
Още по-фрапантен е случаят, когато Скопския съд като апелативна инстанция, без да има прокурорски протест по процеса за убийството на редактора на сръбския вестник „Южна политика” Спасио Попович, променя наказанието на четиримата осъдени от 20 години на смърт. Това грубо нарушени ебива потвърдено и от Касационния съд в Белград, но присъдите са идпълнени.
В много случаи органите на властта, недоволни от съебните присъди, са издавали свои допълнителни присъди на затворниците, изтърпяващи наказанието си. Така Косаре Развигоров, брат на един от атентаторите срещу генерал Ковачевич (октомври 1928 г.), е бил заклан в килията си от пазачите на затвора. По едно чудо Димитър Чкатров е успял да усоети опита да бъде убит в килията си.
Няма да се спирам върху същината на сръбските съдии и тяхната пълна готовност да изпълнямат нарежданията, давани им от жупаните – кого и на колко да осъдят. Всички тези процеси са игра, в която присъдите са изработвани предварително и съдът има значението да им придаде формална юридическа стойност.
Органи на сръбския терор
Ежедневния и повсеместен терор се възлагал на армията, жандармерията и погераджийските чети.
В Македония е била дислоцирана по гарнизоните 40 000-на редовна сръбска армия. Жандармерийския корпус е в състав 11-12 000 души. Трябва да се има предвид, че в цяла Югославия е имало на служба 17 000 души жандармеристи. Докато в останалата част на страната се падало по един жандармерист на 1570 души, то в Македония се падало 1 жандармерист на 102 жители, т.е. 15 пъти повече жандармерия е настанена в Македония. Всъщност войската, жандармерията и контрачетите били в непресната война с местното население и четите на ВМРО. На войсктата и жандармерията съдействали контрачетническите потери. Те са съставени от неуточнен брой лица от бившите сръбски четници, мстни предатели и ренегати, насилсвено мобилизарно местно население и членове на сръбските националистически организации. Такива са „Ориуна”(„Организациях югословенческих националиста”), „СРНАО” („Сръбска национална омладина”), Ядранска стража”, „Народна отбрана”, „Сокол”, „Бела рука”, и най-вече „Удружение против булгарских бандита”. Лично място в това „Удрожение” заемали разни родоотстъпници, които са били членове на ВМРО, но са отстранени заради злоупотреба или вугарни престъпления и поради това са минали на служба при поробителите на своя народ. Между тях са Стоя Мишев, бабалък на един от бившите президенти на Република Македония Киро Глигоров, злоупотребил с организационни пари. Той избягва в Белград и след 6 месеца се връща като шеф на „Удрожение”. Убит от ВМРО. Други предатели са Михайло Каламатиевич, родом от Щип, избягал в 1941 г. в чужбина, Ване Арсов, от с. Долани, убит от ВМРО, Мито Суджукаро от с. Соколарци, Кочанско, убит от ВМРО, Илия Пандурски, роден в с. Дуботица, Пиринска Македония, убит от ВМРО, Сане Смилански от с. Долни, Щипско, убиец на бащата и брата на Иван Михайлов. Сръбските власти поради отказа да им се подчинява, го заливат с бензин и изгарят.
Целият този репресивен апарат грабел, биел, убивал, плячкосвал имущектвото на селяните. Под названието „екзекутива” или „одбор” жандармерията предпочитала да действа с потери, в които насилствено включвали местното население. Извеждали селяните на първа линия пред себе си, излагайки ги на сигурна смърт при сблъсък с четите на ВМРО. Които при акции не могли да се справят с дадена чета на ВМРО, жандармеристите сами убивали някои от селяните и ги представяли за убити от „комитаджиите”.
За център на обучение на жандармеристите била създадена голяма школа във Валандово, най-голямата в Югославия. Дислоцирани са навсякъде: в околностите и общинските центрове, в полските и планинските села, по протежение на цялата граница с България, по дължината на жп линии и шосета. Навсякъде са създавани жандармерийски станци, в повечето случаи настанявани в местните училища. Където нямало такива, местоното население било мобилизирано да работи ангария на строежите им. По протежение на жп линии на всеки 5 км са иззидани караулни постове. Броят на жандармите в тези постове, в караулните и казармите зависел от големината на населеното място. Във всяко околийско селище е имало взвод от 20-35 души, докато в селата те са били 10-20 души. На територията на Малашевската околия била изградена вторато по големина в Югославия казарма с дълижина 105 м, снабдена с най-модерните по това време оръжия. От 1921 г. започва непрекъснатото увеличаване на личния състав на жандармерията. От тогава до 1934 г. в документите се говори не само за взводове, но и за батальони и бригади.
Тези сили са били лесноподвижни и прехвърляни непрекъснато. Така например от едно известие на коменданта на 4-та чета, първи батальон на Втора жандармерийска бригада за Радовишка околия на 13 май 1921 г. се вижда, че поради поява на „бунтарски комити” на местната жандармерия в с. Смиланци (състояща се от 4 души) се изпраща цяла бригада. Поради поява на трима комити в с. Съчево (Струмишко), от които единият се самоубива, а вторият успява да се скрие, само за останалия един – Тома Филеву в преселдването взема участие цялата жандармерия и войската в гр. Струмица, която изпраща напред всички жители на селото, начело с брата и роднините на комитата. От 1920-1934 г. се води една перманентна война, в която, от една страна, са войската, жандармерято, потераджиите, а от друга, малочислените чети на ВМРО.
В Македония под сръбско иго всичко е подчинено на войската и полицията. Те са властни да правят обиск, когато и където намерят за добре, денем и ношем. Те са всесилни и си присвояват правата на общинскшти влостш., живеят и се хранят за сметка на населението. Те не само не пазят имота, живота и честта на местното население, но посягат на него – грабят, малтретират арестанти и затворници и анправо убиват по свое усмотрение. Унищожена е всяка свобода на движението. По пътищата има твърде много военни постеве (н. нар. „станции”), които са всъщност цели крепости, заобиколени с мрежа от бодлива тел. За да отиде ан до някъде, дори на нивата на работа, трябвало разрешение („дозвола”), което се получава срещу подкуп. Има доста публикации от чужденци, допуснати в Македония, които твърдят, че са в страна с обсадно положетие. Такива са например впечатленията на специалния дописник Геди от в. „Дейли експрес” от 16.III.1928 г., на Анри Поззи - „Войната се зъвръща” и други.
Жандармите фактически са по-голями от самия жупан. За делата си не отговарят пред никого.Селяните биват събирани кой където е срещнат и отвеждани в потерята. Не им се позволява да отидат в къщи да си вземат хляб и дрехи и така скитали дни гладни и необлечени. Зимно време десетки измират от замръзване. В потерите селяните са невъоръжени и само с мотики въввят напред. Така тази „доброволна милиция” загива от умора, студ и глад.
Жандармерията граби на общо основание, арестува невинни хора и взима откуп, за да ги освободи. \в 1922 г. при атентат на жп линията Скопие-Белград при Лесковац загиват 11 жандарми, които се връщат в Сърбия, уволнени от служба в Македония. В джобовете на един са намерени 75 000 динара в златни лири, а във всички общо 500 000 динара в злато. Всичко това те успели да заграбят от местното население. Жанрадмерията е главния носител на етрора. Нейният личен състав непрекъснато се увеличава. През втората половина на на януари 1923 г. за началник на Брегалнишки окръг е назначен Добрица Маткович, една от най-мразените личности в поробена Македония. Той е бивщ началник на УДБА в Белград. Пръвата му работа е да увеличи броят на жандармеристите. Създаден е още 1 конен полк с 4 ескадрона, 1 пехотен полк с 2 батальона, а съществуващия 47-ми пехотен полк е пдсилен с 2 батальона и едно картечно отделение.
Четите на ВМРО са в непрекъснат боен сблъсък с жатдармерията. Сърбите дават голям брой жертви – убити и ранени. В периода 1919-1934 г. са отбелязани 567 акции на четите на на ВМРО, при които са убити 263 служебни и правителствени лица, 185 са ранени и 268 цивилни лица са убити или ранени. От четите на ВМРО загиват, както следва: от Царевоселската околия – 8 души, от Кочанско – 7, Кратовско – 16, Велешко – 2, Струмишко – 7. В този период водачи на четите са Кван Янев, Владо Черноземски, Стойчо Кардулв, Траян Лакавишки, Атанас Калчев (тиквешки войвода), Гале Цингаров, Стефан Караджов, Панчо Михайлов, Ефрем поп Траянов, Христо Андонов (с. Стояново), Трифон Саев, Дончо Христов Ролев, Парго и други. Имало и една чета на ВМРО, на Шабан Облешевски, съставена само от труци от Щипска, Кочанска и Радовишка околия. На жандармерията било възложено да кръстосва в граничния пояс на Крива паланка до Струмица. С оглед спиране на колонизацията на Македония от сръбски и черногорски преселници, които заграбват най-продоносните земи, четата на Иван Янев-Бърлю извършва набег нак колонистите в с. Кадрифарово (Овче поле). За отмъщение великия жупан Добрица Маткович нарежда войската и жандармерията да навлязат в селата Брест, Ново село и Гарван (Лакавишко) на 3 март 1923 г. Изловени са десетки невинни селяни, жени и 12-13 годишни деца. От задържаните биват разстреляни 29 души. Наредени за разстрел са още 19 жители на селата. Тогава се намесват двама хърватски офоцери, които с конете си застават пред строените за разстрел и така ги спасяват. Друг вулгарен убиец е „големият” дръбски войвода Коста Пелянец, чиято банда избива 43 селяни от с. Фурка, Гевгелийско, между които жени и едно дете.
Колонизацията
В 1900 г. според данни на „Карнегиева анкета” в Македония е имало всичко 700 сърби. С цел да си осигурат владението на Македония сърбите полагали колосални усилия за колонизиране на страната, да я денационализира и асимилират и даразбият етническата и цялост. Примамени от големите привилегии – раздаване на земи и високи заплати, в един период от 20 години се преселили голям брой сърби от Шумадия и Черна гора.
Комендантът на Вардарска македония, полковник Любо Байрактаевич в една заповед до коменданта на 3-та армейска област :”Цялата власт в Македония да се предаде на коменданта на 3-а армия, като във всяко село се заселят по няколко сигурни семейства от старите краища.” В същото писмо предлага да се изселят (!) жителите на Щип и Велес, тъй като в техните градове се намират най-сигурните обежища ка комитите. В едно писмо скопския бан и шеф на полицията Жика Лазич (6 юли 1923 г.) нарежда да се дават от 5 до 15 000 динара на всяко ново заселило се колонизаторско семейство, като същите се задължават да извършват контрачетниеска дейност. На колонистите се отреждат големи парцели плодородни земи, специално за тях се строят къщи, набавят се земеделски сечива за обработка на земята, семена, впрегатен добитък и парични кредити.
Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница.
До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистични семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейстава. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейста, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Златовско и Малашевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. Общо само в Югозападна Македония са настанени 50 % от всички колонисти. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разделени в 23 околии. Тези заселници са опори на вбастта – очи и уши на репресивните органи.
Според изказвания на техен конгрес „колонистите служат на местните и полицейските власти и са авангард срещу антинационалните елементи. Те са пазачи на обществената безопастност.”
Местното население саботирало колонистите. „Ако колонист посади лозе или овощтни дръвчета, през ноща местното население ги изсича, ако направи ограда, събарят му я...”
Населението прибягва до саморазправа. На 16 януари 1923 г. четата на Иван Бърльо, както бе казано и по горе, напада колонията кадрифаково )Щипско) и запалва селото. Колонистите се разбягали и след наказателната акция на Добротица Маткович и растрел на 29 души селяни от с. Гарван от 59 сръбски семейства се връщат само 19.
След 6 април 1941 г. 90 % от тези колонии се разпадат напълно и сръбските новосъздадени села като Карагиорговац, Разкъсница, Душановац, Селемли, Църнишко, Стретонова са напъл опустели.
А ето някои данни, признати от агентите на сърбомакедонизма.
На първия конгрес на македонската компартия гаулайтерът Лазар Колишевски в доклада си признава: „До 1926 г. са убити 1600 македонци. През затворите минават 30 000 души. През 1927 г. въпреки амнистияга все още 7500 македонци са в затворите на Югославия.”
Кирил Мильовски, познат венцеславец на сърбизма, признава: „След убийството на генерал Михайло Ковачевич на 6.X.1927 г. в Щип и Щипско са затворени 1000 души. Изгорени са много села и са избити 200 лица.”
Тук се налага едно ужасяващо сравнение. Цифрите посочени от Колишевски, а именно 1600 убити и 30 000 затворници несъмнено са точни. Да сравним тези цифри с жертвите на Илинденското въстание в Битолския революцинен окръг, който е център на въстанието и най-дейният в Борбата. Според Мемоара на ВМРО от 1904 г. убитите във въстанието възлизат на 1779 души, т.е. само със 1179 повече от убитите от сръбските тирани мирни жители. И то само до 1926 г.!
+ + + +
Изложеното до тук е една стотна от това, което преживява Македония под сръбско робство до 1941 г. Този ужас не сломява духа и българското чувство на македонския българин.
Ето два документа, в които самите сърби признават това.
1. Доклад на вардарския бан до премиера на Югославия Милан Стоянович.
24.VIII.1935 г.
Господин Председател,
Имам чест да Ви съобщя следващите проверени сведения за пребиваването на „соколите” от моята област в София по случай славянския събор, органииран от спъртия съйз „Юнак”. Още при пристигането на гара София, македонофилите, които бяха напълнилицялото обкръжаващо пространство, проявиха голямо въодушевление по повод пристиганетона”соколите” от Вардаска област. Веднага след като нашите спортисти слязоха от вагоните започнаха целувания, прегръдки, ридания. Много, даже съвсем млади, се познавали един с друг, при това че не са се виждали 10-15 години. Когато колоната тръгнала към града, някои с насмешка викаха: „Това са сърбомани”, а други, които се смесиха с нашите, викаха: „Вие не сте сърби, вие сте българи! Викайте „Ура! Ура!” Това е българския поздрав, а не „Здраво!””.
При пристигането в училището, където трябваше да се настаним , мнозина се разотидоха и голямата част от деня и ноща прекаха в обществото на македонофилите. Някои въобще не се върнаха до заминаването на влака обратно в Югославия.
Така се държаха „соколите” от Куманово и Прилеп. При завръщането на гарата нашите „соколи” бяха много разстроени, а когато влакът тръгна, нашите, нашите забравяйки за югославския поздрав „Здраво!”, викаха „Ура! Ура!” И това въпреки предупреждението на нашите ръководители. Тъй като на прощаване нашите „соколи” забравиха за всякакво приличие, ръководите на групата инженер Пайнич произнесе реч пред тях сериозно ги предупреди да не забравят за своя патриотичен и спортен дълг...
Силата и непримиримостта на македонофилите в България и неустойчивостта на нашите мести елементи в Южна Сърбия по мое мнение изискват внимателноств нашата политика в отношенията с България; не трябва да се допускат грешки в нея, тъй като това би облекчило и би усилило влиянието на България върху нашите все още неасимилирани граждани!
(Държавен архив в Белград, ф. Милан Стоянович, знак6\9, без сигнатура, л. 12)
2. Извадки от писмото на югославския посланник в София В. Миланович до министър-председателя Милан Стоянович
8.VIII.1940 г.
Всички трябва да знаят, че понастоящем Македония не само не е загубена за българския народ, но, наротив, в нея сега съществува много по-силен български дух от когато и да е било.
(Архив СФРЮ, ф. Милан Стоянович, а.с. 99)
Признанието на враговете в Македония е пълно. Македония послещтна деня на сгромолясването на тираничната и поробителска Югославия на 6 април 1941 г. с неописуема радост и с вяра в бъдещето.
В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Македония не можа да се нардва на свободата си. Наложен и бе нов режим, колкото кървав,толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония. Накрая припомням безсмъртните слова на поета:
„Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!”
Вместо увод
Повод за написване на настоящото изложение е пълното невежество, което съществува в широките народни маси у нас и в Македония относно страшния режим, на който бе подложена Вардарска Маденония от страна на сръбската поробителска власт в периода 1912-1941 г. В училищата в Република Македония младежта израства в условия на постоянно промиване на мозъците. В учебниците там се говори за „буарите окупатори” през 1941-1944 г. и от най-дребни факти на административни и други неуредици се прави капитал. На младите хора постоянно се говори за тежкия „окупационен режим”, на който било подложено населението на Македония. С това се отвлича вниманието с цел да се забрави истината за кървавия режим на сръбското подтисничество. Темата „сръбско робство” е табу. Властиците в Народна Република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допуснаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите окументи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония.
Споменът за преживяното до 1941 г. избледнява все повече в народното съзнание по силата на биологичните закони. Пропагандната машина на македонизма иска да постави равенство между преживяното близо 30 години сръбско робство и 3-годишното българско административно управление, осъществено в тези тежки за всекиго военни времена. Българската държава направи каквото бе възможно в тази обстановка в една област, в която нямаше никакъв сувернитет, а само административно-охраняващи функции.
Във всички официални немски документи и карти от тези 3 години за Маедония изрично се отбелязваше, че тя е „Unter Bulgarischer Verwaltung”.
Въпреки че нямаше право на суверенно управление, България положи всички усилия да запази живота и имота на българското население: грижи за прехраната, за усигуряване транспорта, за учебното дело (откриване училища, гимназии и университети), строеж на шосета и жп линиии тяхното осигуряване, борба срещу албанските и сърбо-черногорски набези, осигуряване на поминъка, грижи за здравето на цели региони, заразени от малария и други болести – всичко това македонистите задраскват много леко и с охота. Те скриват фактите за хилядите гърци, намиращи се в останалите части на Македония и стара Гърция, които падаха от глад по улиците на самия Солун, тъй като тези територии се админисрираха ог германските окупационни власти. Слава Богу, никой във Вардарска Македония не умря от глад. В Царство България съществуваше строг снабдителен купонен режим, за да може да се изпрати необходимото (храни, дрехи, лекарства) на родните братя. При напускането на Македония българската администрация остави пълни складове с всичко необходимо за живота на хората. От Македония не бе донесен в България нито грам храна. Така ли действат окупаторите – този въпрос следва да си зададат младите хора в Република Македония. Защото българите се отправяха във Вардарско със знанието, че отиват при свои братя. Докато сърбите не криеха, че са поробители. Това личи от всичко, което сториха във Вардарска Бановина.
Ще се помъча съвсем накратко да покажа поне част от разбойническо-поробителския им режим, на който поставиха Вардарска Македония до изгонвонето им през 1941 г.
+ + + + +
Още с влизането си в Македония през октомври и ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на българското население, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели.
Начело на противобългарската акция застава самият престолонаследник, а по-късно крал Александър Караджорджевич, който при посещението си в Скопие през пролетта на 1913 г. Задава въпрос на едно от построените в шпалир деца и ученици. На въпроса: „Па шта си ти?”, момиченцето Васка Зойчева от Прилеп, отговаря: „Българка!” Следва шамар по бузата на детето. Престолонаследникът още при влизането на сръбските нойски в Прилеп (24.X.1912 г.), разхождайки се в града, вижда фирми на български език и заповядва да се свалят и заменят със сръбски.
Тези прояви на нетърпимост и шовинизъм са логична последица от отношението, което има сръбската общественост спрямо новопридобитата територия. След завладяването на Македония в сръбския парламент започват дебати относно начина, по който трябва да се управлява Вардарска Батовина.
Водачът на опозицията, Скерлич в една своя реч в Скупщината на 18.XI.1913 г. Заявил: „Нова Сърбия трябва да бъде управлявана с големи свободи, с истинско правосъдие, с добруване за всички.” Самият Пашич е изразил разбиране, че в Македония трябва да бъде установен либерален режим и на всяка цена да се избегне установяване на военна диктатура. В противовес на тези разбирания били генералният щаб и военната камарила около цар Петър. Те искали налагането на военна администрация, тъй като една нормална гражданска админстрация не ще бъде в състояние да се спарви с „българската пропаганда”. Явно е, че на Македония се гледа като завоювана колониална област. В разискванията в скупщината (ноември 1913г.) членът на кабинета министър Протич, заявил: „Въпросът е как ще се упралява Македония и дали ще се прилага либералната сръбска конституция, съществуваща по това време.” Не, това не е сръбско кралство”, отговаря П. Маринкович, шеф на кабинета.Надделяват военните и се приема решение Македония да се управлява не съгласно сръбската конституция, а според декрет, с който се установява военна диктатура. Този декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IX1913 г. От крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт. Не е необходимо да помествам ози докумен исцяло (31 (лена), за да се види манталитета и същността на сръбските шовинисти. Ще спомена само някои моменти:
Чл. 2. „Всеки опит за бунт срещу власста се наказва със затвор 5 години. Решението па полицейсите власти е достатъмно доказателство за извършване на престъпното деяние.
Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военни органи.”
Чл. 4. „Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, полежат на изселение.”
Чл.16. „Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор.”
Чл.18. „Всеки акт на съпротива, било със слово или с дело... се наказа с 10 години затвор... без оглед значимостта на деянието.”
Най скандален е чл. 26, които дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказанието по тяхно усмотрение.
С тозци член се дава аконодателната власт на местните органи на властта и с това те стават едновременно съдебна и изпълнителна власт. Пълна и тотална диктатура.
Ликвидиране на българската църква
Започвт усилено да се прилагат правомощията на чудовищвния декрет, с цел да се изкорени българщината в „Южна Сърбия”.
Създадената със султански ферман на 28.II.1871 г. Българска екзархия в Цариград не е подмината също.
Още преди да бъде учредена Екзархията македонските българи отваряли свои църкви, манастири и училика. Това трябва да се подчертае.
Българите в Скопие още в 1829 г. Поискали от Гръцката патриаршия в Цариград да им изпрати владика българин. Историческата дорномахленка църква „Св. Неделя” в Битоля е осветена на 13.X.1863 г. Костницата в църквата „Св. Спас” в скопие е завършена на 1 март 1864 г. До основаването на Екзархията македонските българи били изградили църкви и откли около 180 училища. Така че противно на сръбската и гръцката пропаганда, не Екзархията създава българската народност, а обратото.
Първите атаки се насочват към българските митрополии, назначени със султански фермани. Към 1912 г. В Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник – има епископии.
С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Изгонването им е краят на Екзархията и на Българската православна църква във „Вардарската Бановина”. В Македония под сръбско има 6 владици, 833 свещеници и 761 църкви. Сръбският патриарх Варнава дал нареждане всички свещенници да заявят амвона, че са „прави срби”, в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца.
Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги замазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. Докато в скопската църква „Св. Димитри” заличавали надписите на българските гробове, в Охрид разрушавали всички гробища с надписи около църквата „Св. Климент„ и премахнали плочата с надпис „Тук почива Григор Пърличев –български учител и народен поет”.
В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на „имен ден”. Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, които трябва да слави според сръбския календар. „Где ие Слава – ту ие србин.”
Във Велес е разлепено съобщението до коя дата всеки дом да посочи кога ще празнува „Слава”. Полицейски агенти със списък в ръка ходят от къща на къща на по-видните български граждани и им съобщават, че банът иска да знае коя „слава” имат или кой светец са избрали да славят, за да ги почете този ден. Зловещо известният Жика Лазич сам ходил да прави инспекции по къщите, като е съобщавал чрез полицаите си, че щ6е отиде лично той да им честити тяхната „слава”. В този ден е трябвало задължително да гори непрекъснато свещ и да има „колач” с варено жито, посипано с мляна захар.
Закриване та българските училища
През учебната година 1896-1897 г. в Македония е имало основани и издържани от Екзархията 843 училища с 1306 учители и 31 719 ученици.
На заседанието на Международния съюз на ОН председателя на Съюза и член на Камарата на лордовене Цилби Дикинсън запитва проф. Ибровац, ръководител на сръбската делегация, какво е станало с тези училища. Проф. Ибровац отговорил, че те са били закрити автоматичедски.
„Първата работа на сърбите е, щом като пристигнат на някое място да затворят училището и да го обърнат в казарма. После свикват учителите и им заявяват, че те янма какво да правят тук, ако не се обявят за сърби. Непокорните се прогонват в България или се изпращат в затворите.” (Виж „Карнегиева анкета”, стр.233.)
Учителите в съответните населени места са били свикани и поканени да подпишат декларация, че се отказват от Екзархията, която сега им плаща заплатите, тъй като тя ги еназначавала на работа. За в те стават сръбски държавни учители и заедно с декларацията те трябва да дадат молба за назначаване. Така в Битолия са събрани всички учители и са им предложени по-високи заплати, като им е било обещано да бъдат признати прослужените преди това години при пенсионирането им. Учителите заявили, че те не могат да работят в разрез със съвестта си и да отричат българста си същност. Готови са да подпишат оставките си и искат като обикновенни сръбски граждани да си намерят подходяща работа.
Отговорът е: „Вие сте получавали заплати от Екзархията, все едно България ви е плащала. Българите са наши врагове и затова ще ви считаме като агенти на вражеска страна.”
На 13 юли, биват депортирани 30 учители през Прилеп и Велес в Скопия, където ги учаквали 17 души учители от Прилеп и 6 души от Ресен. Всички са закарани в Сърбия, в гр. Смедерево, където на 28 август са натоварени на едн авскрийски кораб и стоварени в бълраския град Лом. По съшия начин се е постъпвало с всимчки останали български учители. На работа в новоучредените сръбски училища останали много малък брой брой екзархийски учители. Всички по-будни и образовани учители емигрирали в България и Америка.
Новото поколение учители от Македония минавали през сръбските училища и учителски школи в Сърбия. Те не били назначавани на работа по родните си места, а били изпращани на работа в Шумадия, Косово, Банат.
Във Валандовска, Удовска, Новоселска, Босилковска, Конска, Лапавичка, Драгоевска и няколко съседни общини с над 1000 ученици са допуснати да работят само 3-ма учители, местни хора. Тази политика се е прилагала непрекъснато. Така например в края на 1927г. Битолския жупан Маткович пренасочил в Чрна гора и Шумадия 120 учители, местни жители. Вместо тях в Македония се назначавали фанатизирани сърби – в повечето случаи хора с ниска култура и интелигентност и с крайно ограничени педагогически познания. Белград ги скита като „национални ратници”, а населението ги посреща враждебно. Те не взимали никакво участие в обществения живот – дружества, читалища, кооперации. Дойде ли денят за получаване на заплатите, отивали в града по за няколко дни на „запой” и „лумпуване”. Много рядко се срещали учители, престояли в Македония повече от 3 години. Те нямали контакти с местното население и дружали само с другите сърби чиновници.
Влиянието на сръбските учители било неутрализирано от влиянието на македонското родолюбиво семейство. Много малко са били македончетата, завършили сръбски училища, които говорили правилно сръбски. Следването в чужбина се разрешавало само във Франция и Англия. Давали се стипендии за следване в Белград, но никой не записвал сръбска филология.
При резизиите на учителската работа сръбските училищни инпектори преценявали работата на колегите си по това, как отговаряли децата на въпроса: „Па ща си ти?” Колкото по-бързи и повече били отговорите „Я сам прави србин”, толкова била по-добра преценката за работата на учителя...
Основната работа на сръбските учители е да помагат на сръбските власти за унищожаването на българските книги. В коридорите на училището висял надпис : „ За всяка една донесена българска книга ще се получи по пет хубави сръбски книги!”
Пригежанието, четенето и разпространяването на български книги се преследвало съдебно. На 25.XI.1927 г. В Кавадарци са били осъдени 4 българчета: Трайко Попов, ученик от 7 клас от с. Гяватово, Гевгелийско, Тодор Сойков от Кавадарци, Георги Василев, абиториенто от Стрмица, и Антон Георгиев, също от Струмица, обвинени по чл.1 от ЗЗД, защото са притежавали, чели и разпространявали български книги. На 4 години затвор са били осъдени щипяните К. Шекеранов и калфага му Димко Цанев, понеже в дюкяна им са били намерени един брой в.”Македонско дело” и един позив. Делото е гледано на 21.III.1928 г.
В една статия на сръбския в.”Политика” (19.XII.1925 г.) проф. Станкевич пише: „Мнозиството от учители, назначени в нашите училища, са развратници и пияници. Повечето учители са изпратени там за наказание поради проявена развратност.” Така за.директорът във Велес Стеван Симич се е опитал да изнасили една ученичка, дошла по работа в канцеларията. По този повод се вдигнал голям шум и бил изпратен един инспектор да анкетира случая. След известно време излязъл царски укац, по силата на който Симич от зам.директор бил издигнат в директор първа класа.
В Македония във всички училища се преподавало само на сръбски език. При започване на училищните занятия учениците ставали прави и произнасяли трикратно: „Я сам прави србин; отац и матер моя су прави срби.” Като се влезе в някое учреждение, например пощата, се виждал надпис: ”Говори се само служебим иезиком!” Фирмите на кръчми, бакалници, гостилници са заменени със сръбски надписи и названия. Преследвали се тези, които притежават грамофонни плочи с български песни. В Кичево през февруари 1928 г. Са арестувани Мирчо Зарев и Зоре Цветанов Аршинов загдето в единияг имало грамофонни плочи с български песни, а в другия грамофон. На всички кафеджии, у които били намерени гамофонни плочи с български песни, заведеният били затворени и срещу тях били заведени съдебни дела. За пеене на песни народни песни при събиране на гости глобата е 150 динара. За носене на каскети, тъй като били български шапки – глоба 150 динара. Вместо каскети е позволено да се носят само шумадийски шайкач или шубари (сръбски кожеи калпаци). Всички презимена били със заповед променени с окончания „ич” вместо „ов” или „ски”. Писма, адреси с окончиния на фамилното име „ов”, не се доставят. Не се допускат фирми с надпис „Македония”.
Политически убийства
Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (воември 1912 – март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дийци и войводи на ВМРО. Убити са следните войводи: битолския войвода Петър Облачето, леринския войвода Кръстьо Леонтев, ресенския войвода Кръстю Трайков, кичевския войвода Стефан Атанасов, охридския войвода Лешански, прилепския учител и революционен деец Атанас Лютвиев става на 5.XII.1912 г., когато по случай рождения ден на сръбския престолонаследник официалните сръбски власти поканват на банкет и някои по-видни прилепски граждани.След тостовете за сръбската ваойска и княц, Атанас Лютвиев вдигналтост в чест на българската войска и цар. След няколко минути 3 сръбски офицера поканват Лютвиев да излезе от банкетната зала. Навън го удошават и изгарят в една фурна.
За да сплашат населението в Битолия, на 17 юни 1913 г. Е избито цялото семейстово Стамболджиеви (8 души), като труповете биват поставени всред града. Същия ден са избити българските първенци Никола Кузев, Вангел Църномаров, Илия Йосифов и Петър Стойков.
През юни 1913 г. Избухва т.нар. Тиквешко въстание. Това е първият бунт срещу сръбската власт. Център са Неготино и Кавадарци. Потушаването му е извършено с небивала жестокост. В Кавадарци са убити от редовната сръбска армия 363 души, в Неготино – 230, а в с. Ваташа – 40. Започнал повсеместен терор и масови арести. В Битоля са задържани 1000 души (Виж „ Карнегие анкета”, стр. 107). След като са били заставени да подпишат декларации, че са сърби, биват освободени на 20 юли 1913 г. По същия начин и със същата цел в Ресен са арестувани 500 души, в Прилеп – 16, в Скопие и селата – 500, в Тетово – 200, в Куманово – 400, в Крива Паланка – 100. Всички са жестоко изтезавани, а някои от тях, които ен могли да вървят, конвоирани до участъците, са избити по пътя (Виж „Карнегиева анкета”, стр.100).
Върховното командване на сръбската войска с цел да тероризира населението създава т.нар. „кръстосващи отряди”, съставени от сръбски чети, действали в Македония преди това. Всеки отряд се състоял от 8-10 чети. Най-проявени били командваните от ренегата Йован Бабунски и капитан Владимир Ковачевич. „Терористични сръбски чети нахлуват по селата, те имат пълна свобода да действат, както намерят за добре, тероризират, ограбват, избиват селяните и ги посърбяват, при коего си служат с всякакви насилия.” (Виж „Карнегиева анкета”, стр.102). Като естествена реакция и в самозащита избухнало т.нар. Охридско въстание. Това въстание обхванало Дебърско, Струмишко и Охридско. В него действали заедно сърби и албанци. За потошуването му били мобилизирани от сръбското военно командване допълнителни части и съставът им достигнал близо 100 000 души. Сърбите се оказали невиждани варвари при потушаването на въстанието. Изгорени изцяло са били в Охридска околия над 30 села, а межд Дебър, Гостивар и Охрид – около 180 села. Оше шом като влезли в Охрид, задържали 40 най-видни гражади и ги избесили по улиците. По всички села са били събирани селяни и на мегданите те биват растрелвани с картечници. Само в Охрид са убити всички свещенници, 5 учители, 150 българи стотици турци и албанци. Стотици са отведени в Битоля и осъдени по на 10 години затвор. Броят на жертвите е неуточнен. Известни са само имената на двеста души, убити в града и околията. В Дебър загиват над 300 въоръжени въстаници, а хиляди жители са избити. Над 55 села са ограбени, опожарени и обезлюдени. Над 30 000 души албанско и българско население от Дебър и Дебърско избягало в Албания (Виж „Карнегиева Анкета”, стр. 116).
Политическите убийства в Македония под сръбско иг са включени в самата система на управление на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбляването. За период от 10 години (1919-1929 г.) са убити над 1400 по-изявени граждани и селяни. По-масови акции на избивания стават както следва:
1. През 1919 г. Контрачетниците на ренегата и на национален предател Бабунски вилнеят в Тиквешко, Велешко и Брегалнишко.
2. През 1922 г. – избивания в Кратовско и Кочанско.
3. През 1923 г. – избивания в Щипско, Кочанско, Радовишко и Струмишко.
Тази година се запомня с избиването в с. Гарван, Радовишко, на 3 март, ръководено от самия щипски велик жупан Добрица Маткович. С картечници били избити събраните 28 селяни, между които и четири непълнолетни момчета : Митко Здравев (19 г.), Константин Здравев (18 г.), Атанас Колев (13 г.) и Моне Василев (12 г.).
4. През 1925 г. – избивания в Кочанско, Кратовско и Щипско.
5. През 1927 г. – избивания в цяла Македония – над 270 души, а само в Брегалнишко – над 160 души. Опожарени са 14 села и над 100 други отделни къщи. Връхна точка на политическите убийстава става в периода октомври 1927 – октомври 1928 г. Избиванията започват с убийството на 31.Х.1927 г. В Щип на Мише Гаврилов и сина му Христо – баща и брат на вожда на ВМРО Иван Михайлов.
В същия едногодишен период загинали и следните по-изтъкнати македонски българи:
1. К. Развигоров, брат на Хипократ Развигоров. Задържан в затвора в Щип и там заклан. Както е известно, Хипократ Развигоров внук на големи македонски революционер Мише Развигоров, се е самоубил с бомба след 20-часова борба с огромна сръбска потеря, след извършения от него, Илия Малинков и Благой Кралев атентат срещу генерал Ковачевич.
2. Двамата братя Пано и Лазо Кралеви от с. Неокази, Кратовско.
3. Георги Ангюшев от Неготин.
4. Лазар Бунев, войник от санитарния полк в Битоля, е изведен от казармата и убит. Той е брат на Мара Бунева. Националната героиня Мара Бунева на 13.I.1928 г.убива юристконсулта на жупанството Велимир Прелич, ръководител на изтезанията над македонски студенти в известния студентски процес.
Мара Бунева се самоубива веднага след възмездната акция срещу Прелич.
5. На 31.I.1928 г. в Тетово е убит един от роднините на Мара Бунева. Това е младият адвокат Борис Андреев.
6. Видният скопски гражданин, аптекарят Милан Генов бил убит на 15.IIV.1928 г. В неговия дом са гостували цар Фердинанд и престолонаследникът принц Борис III, както и генерал Протогеров.
7. Пано Лилинков, 70-годишен от Щип, баща на революционера Илия Лилинков.
8. Свещенник Алексо Петров от църквата „Св. Николе” – убит на 19.III.1928 г.
9. Кирил Кр. Ципущев, студент от Радовиш.
10. Иван Бояджиев от Прилеп, убит на 31.III.1928 г. перд очите на наблюдаващ униформен полицай.
11. Арсений Леков от с. Б. Бърдо, жена му и сина му – февруари 1928 г.
12. Георги Николов, кмет на Кичево – 3.IV.1928 г.
13. Катя и Петър Георгиеви и двегодишният им син Стоян Георгиев – 2.III.1928 г. от с. Добри Лаки.
14. Благой Монев, студен от Щип, отвлечен през ноща от дома му от сръбската армия
15. Митко Домозетов, студент от Щип, осъден на затвор, убит при инсцениран „опит за бягство”.
16. Траян Иванов Лакавички от с. Чифлик, Щипско, прославен войвода.
17. Шарен Ампо от с. Дулица, Царевоселско,прославен комита.
Това са имена на известни македонски жители, избити само в период от 1 година, за които има данни.
Броят на неизвестните убийстава обаче е неуточнен. За него може да се съди само по факта, че след атентата срещу Ковачевич, октомври 1927 г., до края на март 1928 г. в продължение на 6 месеца само в Щипско са убити 142 души от сръбските държавни банди, жандармерия и контрачетници.
Избиването на хора става по т.нар. „църни списаци”, изработвани от разни полулегални сръбски организации като „Народна отбрана”, „Ориуна”, „СРНАО” и др. В Скопия е действал един таен комитет - съд – с председател директора народната банка Васович. В него влизат като членове бившият кмет Харджиристич и сътрудникът на в. ”Политика” Граовец. Те посочвали кои следва да бъдат убити.
В Щип е действал такъв таен съд с председател великия жупан Добрица Маткович. Негови помощници били преседателят на щипската община Михайло Каламатиевич и подполковник Странякович. Последният е признал това пред Михайло Апостолски, както и факта, че под негово ръководство са осъдени на смърт и убити повече от 100 лица. (Виж Михайло Апостолски - „Великобулгарские претензие”..., Белград 1978 г., стр. 74).
До 1928 г. в Щип и околията през арести и затвори са минали повече от 25 000 души, а в цяла Вардарска Македония в същия този преиод са убити 14 000 души.
Политически процеси
През 1924 г. правителството на Люба Давидович дава амнистия. От затворите били освободени 18 000 макенодски българи! При гледане на делото на студентите в Скопие (1927 г.) защитникът д-р Анте Павелич е направил достояние факта, че от 1919 до 1924 г. всички жители на Щип са минали през затвора, а 50 000 души в Македония са обвинени в политически пресътления.
По официални данни на самите власти, които притежавам, само за една година (1927-1928 г.) са проведени 16 процеса със 171 обвиняеми. В този едногодишен период са издадени9 смъртни присъди. Раздадени са по същото време 463 години затвор на 62 души.
Първо място заема процесът срещу македонските студенти, обвинени, че са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Арестувани са 20 души студенти и младежи на възраст от 21 до 27 години. Задържани са следните лица: Димитър Гюзелев от Дойран, Борис Андреев от Велес, Щерю Боздов от Крушево, Димитър Чкатров от Прилеп, Харалампи Фукаров от Прилеп, Петър Панзов от Щит, Борис Светиев от Битоля, Кирил Кадажов от Щип, Кирил Кузманов от Прилеп, Мано Чучков от Щип, Благой Монев от Щип, Тодор Христов от Щип, Страхил Иванов от Щип, Йордан Сапунджиев от Скопие, Христо Кимов от Щип, Диминър Нецев от Струмица, Иван Шопов от Гевгели.
Всички са били подложени на неистови мъчения, както е изнесено пред съда. Тодор Попйорданов от Кочани, когато узнал, че е дирен от полицията, представяйки си мъченията, които го чакат, се хвърлил пред влака Белград Земун.
ПНроцесът имал много голям международе отзвук и показал на света, че младежта стои твърдо за своя поробен народ. Привлечени били солидни адвокати защитници, между които е и д-р Анте Павелич, бъдещия моглавник на независима Хърватска. Осъдени са 9 души на общо 90 години строг тъмничен затвор. След освобождаването му Благой Монев при една „справка” е убит от полицията в Щип.
Срещу д-р Асен Татарчев, лекар от гр. Ресен, и други 14 души в гр. Битоля биз заведен процес на 27.II1928 г. Подсъдимите са свещеници, търговци и работници. Обвинението е, че са поддържали връзки с ВМРО. Осъдени са били д.р Асен Татарчев, Наум Начев, Христо Ангелов и Димитър Гошев по на цели 6 години строг тъмничензатвор; Илия Ляпев, Тале Цветков, Христо Лазаров-Попето, Кръсте Ангелов и Иван Н. Гоцев – по на 5 години, а свещениците Софроний Андреев и Никола Андреев – по на 3 години. Допълнително Н. Начев и Д. Гошев получават още по 5 години затвор, или общо 11 години затвор.
На 3 юли 19126 г. в Битоля бива убит Спасой Хаджи Попопвич, редактор на сръбския вестник „Юзна звезда”, издаван в Същия град. Главен обвиняем бил 70-годишният Васил Николов Липитков с още 10 други души. Той е осъден на смърт, а другите – от 5 до 20 години затвор. При обжалването, противно на общоприетите правила в цял свят, на четирима от подсъдимите вместо затвор е наложено смъртно наказание. 21 юни 1928 г. са растреляни Васил Липитков, Фидан Мойсов, Николай Абдурахманов, Павле Стоянови Димитър Тодоров.
Във връзка с убийството на великия жупан генерал Драгишае Ковалевич, който разстрелял 29 души селяни в радовишкото село Гарван, е организиран масков процес на 5.III.1928 г. в Щип. Както е известно, атентатът е извършен от тройката Хипократ Развигоров, Илия Липинкови и Благой Кралев. Първите двама загиват геройски, а третият е основния обвиняем.
Подсъдими са също Славчо Недков – не съощил на властите, Илия Велков – дал хляб на един атентатор в къщата си. Среща с атентаторите са имали Стаменко Донев, Атанас Рашков, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Трайчо Кунев, Михаил Барутчиев, Йордан Картънов, Ката Донева Нушева. На смърт са осъдени: Благой Кралев, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Панчо Върбанов. На затвор – Илия Велков - 60 години, Трайчо Кунев – 20 години, Стаменко Донев и Георги Златков – 15 години, Ангел Стаменков, Александър Рашков, Михаил Барутчиев – 12 години, Ката Нушева – 5 години, Янка Донева – 4 месеца, понеже у нея имало дрехи на един от атентаторите.
На 26 март 1926 г. в Скопие започва процес срещу Димитър Шалев, адвокат и бивш помощник кмет на Скопие, Христо Трайков – български народен представител, Тома Петров – студент, Борис Петров – негов брат, Михаил Панзов, Георги Гьорчев и още 8 души, между които и две жени.
Всички са обвинени, че през 1923 г. са основали в Скопие и Велес организация на ВМРО и поддържали връзка с Иван Михайлов и ген. Протогеров. Обвинението се градяло единствено на „самопризнанията” на Славчо Мутавчиев. Шалев знаел, знаел че ВМРО има организация в Скопие и Велес, а също така, че често отивал в България и поддържал връзка с хора от Организацията. Осъдени са Милан Панзов – 10 години, и Георги Гьорчев – 5 години. Останалите са били оправдани.
На 14.V.1928 г. в Скопие започнал процеса за извършения на 19.XI.1927 г. атентат по жп линията Скопие-Куманово. Всички 23 обвиняеми са селяни, живеещи около град Александрово, където е станал атентатът. Обвинението е за съучастничество, тъй като тази нощ били стража и не положили достатъчно грижи, за да опазят линията. След като били в затвора 6 месеца, пребити от бой са осъдени както следва: Стоян Здравков, помощник-кмет в с. Сушица – 10 години затвор, Пандил Косев, Палад Кръстев, Митар Блажев и Коце Бражев – 8 години, Мито Марков и Исмаил Демиров – 3 години.
Като куриоз освен по-горе посочения процес може да се изтъкне процесът, гледан на 22.I. 1926 г. в Струмишкия окръжен съд, където белградския адвокат Миркович е молил съда при произнасянето на присъдата да има предвид, че главата на всяко семейство от с. Три води ( Струмишко), е обвиняем и ако бъдат осъдени тези мъже, цялото село ще запустее. (В. „Политика”, бр. 146 от 2.II.1926 г.).
Още по-фрапантен е случаят, когато Скопския съд като апелативна инстанция, без да има прокурорски протест по процеса за убийството на редактора на сръбския вестник „Южна политика” Спасио Попович, променя наказанието на четиримата осъдени от 20 години на смърт. Това грубо нарушени ебива потвърдено и от Касационния съд в Белград, но присъдите са идпълнени.
В много случаи органите на властта, недоволни от съебните присъди, са издавали свои допълнителни присъди на затворниците, изтърпяващи наказанието си. Така Косаре Развигоров, брат на един от атентаторите срещу генерал Ковачевич (октомври 1928 г.), е бил заклан в килията си от пазачите на затвора. По едно чудо Димитър Чкатров е успял да усоети опита да бъде убит в килията си.
Няма да се спирам върху същината на сръбските съдии и тяхната пълна готовност да изпълнямат нарежданията, давани им от жупаните – кого и на колко да осъдят. Всички тези процеси са игра, в която присъдите са изработвани предварително и съдът има значението да им придаде формална юридическа стойност.
Органи на сръбския терор
Ежедневния и повсеместен терор се възлагал на армията, жандармерията и погераджийските чети.
В Македония е била дислоцирана по гарнизоните 40 000-на редовна сръбска армия. Жандармерийския корпус е в състав 11-12 000 души. Трябва да се има предвид, че в цяла Югославия е имало на служба 17 000 души жандармеристи. Докато в останалата част на страната се падало по един жандармерист на 1570 души, то в Македония се падало 1 жандармерист на 102 жители, т.е. 15 пъти повече жандармерия е настанена в Македония. Всъщност войската, жандармерията и контрачетите били в непресната война с местното население и четите на ВМРО. На войсктата и жандармерията съдействали контрачетническите потери. Те са съставени от неуточнен брой лица от бившите сръбски четници, мстни предатели и ренегати, насилсвено мобилизарно местно население и членове на сръбските националистически организации. Такива са „Ориуна”(„Организациях югословенческих националиста”), „СРНАО” („Сръбска национална омладина”), Ядранска стража”, „Народна отбрана”, „Сокол”, „Бела рука”, и най-вече „Удружение против булгарских бандита”. Лично място в това „Удрожение” заемали разни родоотстъпници, които са били членове на ВМРО, но са отстранени заради злоупотреба или вугарни престъпления и поради това са минали на служба при поробителите на своя народ. Между тях са Стоя Мишев, бабалък на един от бившите президенти на Република Македония Киро Глигоров, злоупотребил с организационни пари. Той избягва в Белград и след 6 месеца се връща като шеф на „Удрожение”. Убит от ВМРО. Други предатели са Михайло Каламатиевич, родом от Щип, избягал в 1941 г. в чужбина, Ване Арсов, от с. Долани, убит от ВМРО, Мито Суджукаро от с. Соколарци, Кочанско, убит от ВМРО, Илия Пандурски, роден в с. Дуботица, Пиринска Македония, убит от ВМРО, Сане Смилански от с. Долни, Щипско, убиец на бащата и брата на Иван Михайлов. Сръбските власти поради отказа да им се подчинява, го заливат с бензин и изгарят.
Целият този репресивен апарат грабел, биел, убивал, плячкосвал имущектвото на селяните. Под названието „екзекутива” или „одбор” жандармерията предпочитала да действа с потери, в които насилствено включвали местното население. Извеждали селяните на първа линия пред себе си, излагайки ги на сигурна смърт при сблъсък с четите на ВМРО. Които при акции не могли да се справят с дадена чета на ВМРО, жандармеристите сами убивали някои от селяните и ги представяли за убити от „комитаджиите”.
За център на обучение на жандармеристите била създадена голяма школа във Валандово, най-голямата в Югославия. Дислоцирани са навсякъде: в околностите и общинските центрове, в полските и планинските села, по протежение на цялата граница с България, по дължината на жп линии и шосета. Навсякъде са създавани жандармерийски станци, в повечето случаи настанявани в местните училища. Където нямало такива, местоното население било мобилизирано да работи ангария на строежите им. По протежение на жп линии на всеки 5 км са иззидани караулни постове. Броят на жандармите в тези постове, в караулните и казармите зависел от големината на населеното място. Във всяко околийско селище е имало взвод от 20-35 души, докато в селата те са били 10-20 души. На територията на Малашевската околия била изградена вторато по големина в Югославия казарма с дълижина 105 м, снабдена с най-модерните по това време оръжия. От 1921 г. започва непрекъснатото увеличаване на личния състав на жандармерията. От тогава до 1934 г. в документите се говори не само за взводове, но и за батальони и бригади.
Тези сили са били лесноподвижни и прехвърляни непрекъснато. Така например от едно известие на коменданта на 4-та чета, първи батальон на Втора жандармерийска бригада за Радовишка околия на 13 май 1921 г. се вижда, че поради поява на „бунтарски комити” на местната жандармерия в с. Смиланци (състояща се от 4 души) се изпраща цяла бригада. Поради поява на трима комити в с. Съчево (Струмишко), от които единият се самоубива, а вторият успява да се скрие, само за останалия един – Тома Филеву в преселдването взема участие цялата жандармерия и войската в гр. Струмица, която изпраща напред всички жители на селото, начело с брата и роднините на комитата. От 1920-1934 г. се води една перманентна война, в която, от една страна, са войската, жандармерято, потераджиите, а от друга, малочислените чети на ВМРО.
В Македония под сръбско иго всичко е подчинено на войската и полицията. Те са властни да правят обиск, когато и където намерят за добре, денем и ношем. Те са всесилни и си присвояват правата на общинскшти влостш., живеят и се хранят за сметка на населението. Те не само не пазят имота, живота и честта на местното население, но посягат на него – грабят, малтретират арестанти и затворници и анправо убиват по свое усмотрение. Унищожена е всяка свобода на движението. По пътищата има твърде много военни постеве (н. нар. „станции”), които са всъщност цели крепости, заобиколени с мрежа от бодлива тел. За да отиде ан до някъде, дори на нивата на работа, трябвало разрешение („дозвола”), което се получава срещу подкуп. Има доста публикации от чужденци, допуснати в Македония, които твърдят, че са в страна с обсадно положетие. Такива са например впечатленията на специалния дописник Геди от в. „Дейли експрес” от 16.III.1928 г., на Анри Поззи - „Войната се зъвръща” и други.
Жандармите фактически са по-голями от самия жупан. За делата си не отговарят пред никого.Селяните биват събирани кой където е срещнат и отвеждани в потерята. Не им се позволява да отидат в къщи да си вземат хляб и дрехи и така скитали дни гладни и необлечени. Зимно време десетки измират от замръзване. В потерите селяните са невъоръжени и само с мотики въввят напред. Така тази „доброволна милиция” загива от умора, студ и глад.
Жандармерията граби на общо основание, арестува невинни хора и взима откуп, за да ги освободи. \в 1922 г. при атентат на жп линията Скопие-Белград при Лесковац загиват 11 жандарми, които се връщат в Сърбия, уволнени от служба в Македония. В джобовете на един са намерени 75 000 динара в златни лири, а във всички общо 500 000 динара в злато. Всичко това те успели да заграбят от местното население. Жанрадмерията е главния носител на етрора. Нейният личен състав непрекъснато се увеличава. През втората половина на на януари 1923 г. за началник на Брегалнишки окръг е назначен Добрица Маткович, една от най-мразените личности в поробена Македония. Той е бивщ началник на УДБА в Белград. Пръвата му работа е да увеличи броят на жандармеристите. Създаден е още 1 конен полк с 4 ескадрона, 1 пехотен полк с 2 батальона, а съществуващия 47-ми пехотен полк е пдсилен с 2 батальона и едно картечно отделение.
Четите на ВМРО са в непрекъснат боен сблъсък с жатдармерията. Сърбите дават голям брой жертви – убити и ранени. В периода 1919-1934 г. са отбелязани 567 акции на четите на на ВМРО, при които са убити 263 служебни и правителствени лица, 185 са ранени и 268 цивилни лица са убити или ранени. От четите на ВМРО загиват, както следва: от Царевоселската околия – 8 души, от Кочанско – 7, Кратовско – 16, Велешко – 2, Струмишко – 7. В този период водачи на четите са Кван Янев, Владо Черноземски, Стойчо Кардулв, Траян Лакавишки, Атанас Калчев (тиквешки войвода), Гале Цингаров, Стефан Караджов, Панчо Михайлов, Ефрем поп Траянов, Христо Андонов (с. Стояново), Трифон Саев, Дончо Христов Ролев, Парго и други. Имало и една чета на ВМРО, на Шабан Облешевски, съставена само от труци от Щипска, Кочанска и Радовишка околия. На жандармерията било възложено да кръстосва в граничния пояс на Крива паланка до Струмица. С оглед спиране на колонизацията на Македония от сръбски и черногорски преселници, които заграбват най-продоносните земи, четата на Иван Янев-Бърлю извършва набег нак колонистите в с. Кадрифарово (Овче поле). За отмъщение великия жупан Добрица Маткович нарежда войската и жандармерията да навлязат в селата Брест, Ново село и Гарван (Лакавишко) на 3 март 1923 г. Изловени са десетки невинни селяни, жени и 12-13 годишни деца. От задържаните биват разстреляни 29 души. Наредени за разстрел са още 19 жители на селата. Тогава се намесват двама хърватски офоцери, които с конете си застават пред строените за разстрел и така ги спасяват. Друг вулгарен убиец е „големият” дръбски войвода Коста Пелянец, чиято банда избива 43 селяни от с. Фурка, Гевгелийско, между които жени и едно дете.
Колонизацията
В 1900 г. според данни на „Карнегиева анкета” в Македония е имало всичко 700 сърби. С цел да си осигурат владението на Македония сърбите полагали колосални усилия за колонизиране на страната, да я денационализира и асимилират и даразбият етническата и цялост. Примамени от големите привилегии – раздаване на земи и високи заплати, в един период от 20 години се преселили голям брой сърби от Шумадия и Черна гора.
Комендантът на Вардарска македония, полковник Любо Байрактаевич в една заповед до коменданта на 3-та армейска област :”Цялата власт в Македония да се предаде на коменданта на 3-а армия, като във всяко село се заселят по няколко сигурни семейства от старите краища.” В същото писмо предлага да се изселят (!) жителите на Щип и Велес, тъй като в техните градове се намират най-сигурните обежища ка комитите. В едно писмо скопския бан и шеф на полицията Жика Лазич (6 юли 1923 г.) нарежда да се дават от 5 до 15 000 динара на всяко ново заселило се колонизаторско семейство, като същите се задължават да извършват контрачетниеска дейност. На колонистите се отреждат големи парцели плодородни земи, специално за тях се строят къщи, набавят се земеделски сечива за обработка на земята, семена, впрегатен добитък и парични кредити.
Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница.
До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистични семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейстава. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейста, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Златовско и Малашевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. Общо само в Югозападна Македония са настанени 50 % от всички колонисти. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разделени в 23 околии. Тези заселници са опори на вбастта – очи и уши на репресивните органи.
Според изказвания на техен конгрес „колонистите служат на местните и полицейските власти и са авангард срещу антинационалните елементи. Те са пазачи на обществената безопастност.”
Местното население саботирало колонистите. „Ако колонист посади лозе или овощтни дръвчета, през ноща местното население ги изсича, ако направи ограда, събарят му я...”
Населението прибягва до саморазправа. На 16 януари 1923 г. четата на Иван Бърльо, както бе казано и по горе, напада колонията кадрифаково )Щипско) и запалва селото. Колонистите се разбягали и след наказателната акция на Добротица Маткович и растрел на 29 души селяни от с. Гарван от 59 сръбски семейства се връщат само 19.
След 6 април 1941 г. 90 % от тези колонии се разпадат напълно и сръбските новосъздадени села като Карагиорговац, Разкъсница, Душановац, Селемли, Църнишко, Стретонова са напъл опустели.
А ето някои данни, признати от агентите на сърбомакедонизма.
На първия конгрес на македонската компартия гаулайтерът Лазар Колишевски в доклада си признава: „До 1926 г. са убити 1600 македонци. През затворите минават 30 000 души. През 1927 г. въпреки амнистияга все още 7500 македонци са в затворите на Югославия.”
Кирил Мильовски, познат венцеславец на сърбизма, признава: „След убийството на генерал Михайло Ковачевич на 6.X.1927 г. в Щип и Щипско са затворени 1000 души. Изгорени са много села и са избити 200 лица.”
Тук се налага едно ужасяващо сравнение. Цифрите посочени от Колишевски, а именно 1600 убити и 30 000 затворници несъмнено са точни. Да сравним тези цифри с жертвите на Илинденското въстание в Битолския революцинен окръг, който е център на въстанието и най-дейният в Борбата. Според Мемоара на ВМРО от 1904 г. убитите във въстанието възлизат на 1779 души, т.е. само със 1179 повече от убитите от сръбските тирани мирни жители. И то само до 1926 г.!
+ + + +
Изложеното до тук е една стотна от това, което преживява Македония под сръбско робство до 1941 г. Този ужас не сломява духа и българското чувство на македонския българин.
Ето два документа, в които самите сърби признават това.
1. Доклад на вардарския бан до премиера на Югославия Милан Стоянович.
24.VIII.1935 г.
Господин Председател,
Имам чест да Ви съобщя следващите проверени сведения за пребиваването на „соколите” от моята област в София по случай славянския събор, органииран от спъртия съйз „Юнак”. Още при пристигането на гара София, македонофилите, които бяха напълнилицялото обкръжаващо пространство, проявиха голямо въодушевление по повод пристиганетона”соколите” от Вардаска област. Веднага след като нашите спортисти слязоха от вагоните започнаха целувания, прегръдки, ридания. Много, даже съвсем млади, се познавали един с друг, при това че не са се виждали 10-15 години. Когато колоната тръгнала към града, някои с насмешка викаха: „Това са сърбомани”, а други, които се смесиха с нашите, викаха: „Вие не сте сърби, вие сте българи! Викайте „Ура! Ура!” Това е българския поздрав, а не „Здраво!””.
При пристигането в училището, където трябваше да се настаним , мнозина се разотидоха и голямата част от деня и ноща прекаха в обществото на македонофилите. Някои въобще не се върнаха до заминаването на влака обратно в Югославия.
Така се държаха „соколите” от Куманово и Прилеп. При завръщането на гарата нашите „соколи” бяха много разстроени, а когато влакът тръгна, нашите, нашите забравяйки за югославския поздрав „Здраво!”, викаха „Ура! Ура!” И това въпреки предупреждението на нашите ръководители. Тъй като на прощаване нашите „соколи” забравиха за всякакво приличие, ръководите на групата инженер Пайнич произнесе реч пред тях сериозно ги предупреди да не забравят за своя патриотичен и спортен дълг...
Силата и непримиримостта на македонофилите в България и неустойчивостта на нашите мести елементи в Южна Сърбия по мое мнение изискват внимателноств нашата политика в отношенията с България; не трябва да се допускат грешки в нея, тъй като това би облекчило и би усилило влиянието на България върху нашите все още неасимилирани граждани!
(Държавен архив в Белград, ф. Милан Стоянович, знак6\9, без сигнатура, л. 12)
2. Извадки от писмото на югославския посланник в София В. Миланович до министър-председателя Милан Стоянович
8.VIII.1940 г.
Всички трябва да знаят, че понастоящем Македония не само не е загубена за българския народ, но, наротив, в нея сега съществува много по-силен български дух от когато и да е било.
(Архив СФРЮ, ф. Милан Стоянович, а.с. 99)
Признанието на враговете в Македония е пълно. Македония послещтна деня на сгромолясването на тираничната и поробителска Югославия на 6 април 1941 г. с неописуема радост и с вяра в бъдещето.
В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Македония не можа да се нардва на свободата си. Наложен и бе нов режим, колкото кървав,толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония. Накрая припомням безсмъртните слова на поета:
„Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!”