Sweet_Play_F
01-24-2009, 11:02
Трябва ми есе на тема "Човек е осъден да бъде свободен".Ако на някой му се пише...
Човек е осъден да бъде свободен- Жан Пол Сартър
Всички хора се стремят към свобода. Всеки иска да бъде свободен, но не знае как да придобие свободата си. Аз мисля, че проблемът за свободата може да се свърже с осмислянето на човешкия живот-“Живот без свобода е нищо”. Това е без съмнение така, но въпросът за човешката свобода е свързан и с отговорността пред другите,Свободата е отговорност.Затова бих посочила мисли на Сартър: “Ние искаме свободата заради свободата и при всяко особено обстоятелство. И искайки свободата, ние откриваме, че тя напълно зависи от свободата на другите и че свободата на другите зависи от нашата. Наистина свободата като определение на човека не зависи от другите, но от момента на обвързването аз съм длъжен в същото време, когато искам моята свобода, да искам и свободата на другите; аз мога да си поставям моята свобода като цел само ако наравно постаням и свободата на другите като цел”
Преследвайки свободата, човек се стреми към добро, към правда. Свободата на личността е свързана с нейното подчинение на определени закони, форми. Единствено обществото, което е способно да създаде управление и закони, на които всички се подчиняват, е свободно и не би достигнало до революции. Но възниква противоречието дали човек е свободен, след като зависи от обществото или от природата. Но нима човек може да спре да се подчинява на законите на природата и например да спре да старее, и т.н. Личността може да постигне една относителна свобода т.е. такава, която възможно най-близко да се доближава до абсолютната, но която да не нарушава развитието на обществото.
Според мен човек е зависим от обкръжаващата го среда, защото тя му дава онези удобства, които са нужни за неговия живот. Ето защо не може да спре да се подчинява на тези принципи, защото ако “реши да става свободен”, той може да навреди на заобикалящия го свят. С оглед на своята свобода той ще “загърби” средата си и това ще е проява на егоизъм, и в никакъв случай не ще се оправдае с целта. Равностойно е да обявим един престъпник, че е проявил геройство и себеотрицание като е убил друг човек. Обществото е устроено така, че да функционира възможно най-добре. То е една подредена система и ако човек реши да се освободи от нея, той рискува не само да разруши част от структурата на системата, но и оттам да навреди и на себе си. Защото той е елемент от тази порядъчност и е свързан с нея. Освен това човек е свързан с редица междучовешки, икономически, социални потребности, които не се прекъсват толкова лесно. Ако човек лиши себе си от обществото и то от себе си (духовно и материално изключване), той рискува да изгуби своя път. А щастието и свободата са заселени в две страни, в две отделни земи и два пътя водят до тях. Единият (този на щастието) е пътят на успеха, на добива на блага, на имането и на грижата по неговото опазване, или пътят на реалното. Другият (този на свободата) е път, който води по неясните граници на прехода, е пътят на възможното. Човек никога не избира само една от тези посоки с намерението да й остане верен, макар че идеята за вярната посока непрекъснато го ръководи.
Свободата е не само висша ценност, но и непосилно бреме за човека.Защото свободата е и отговорност. За да е свободен един човек трябва не само да взима независимо своите решения но и да осъзнава следствията от тях. Всички хора се стремят към свободата, но повечето от тях не са достигнали зрелостта да бъдат свободни т.е да бъдат
независими, рационални, обективни.. Всеки от нас притежава инстинкт за свобода, няма човек, на когото да не е необходима, затова всеки един от нас се стреми да я достигне, но неколцина са тези, които я достигат.Днес ние се радваме, че не се подчиняваме на някаква външна власт, че сме свободни да изразяваме нашите чувства, мисли, идеи и желания. Да, обаче малко са тези, които осъзнават зависимостта си от дадена организация, държавата или от друг човек. Малко са тези, които разбират, че човека започва да се превръща в автомат, в машина, макар че остава с впечатлението, че е свободен човек. Той не осъзнава, че спазва строго установения ред, че подтиска своите чувства. Фактор, оказващ огромно влияние за потискането на спонтанните чувства, оттам и стремежът за свобода, стремежът за изказване на собствено мнение и виждане на нещата за нещастие се оказва образованието. Образованието, което трябва да учи хората да мислят самостоятелно,да развива и усъвършенсва техните умствени възможности и да ги насърчи да обогатяват своите знания и култура.
Свободен си да се бориш и да се примириш с нещата.Свободен да отстояваш личните си права и свободен да позволиш на някой друг да ги “отстоява”.Свободен да бъдеш такъв,какъвто си и свободен да жертваш себе си за другите.С една дума-свободата е избор,която не всеки може да избере сам.
Всеки човек трябва сам да определя границите на своята свобода.За да бъде свободен,не трябва другите да поставят границите на свободата му,за да избегнат конфликти с нея-човек сам трябва да ги постави.Това е умението да бъдеш свободен.Единственият начин да наложиш своята свобода над тази на другите,без да бъдеш в конфликт с нея,е да приемаш тяхната свобода за своя.
Всеки има неограничена свобода,но само в граници,наложени от самия него.Само като индивидуална личност човек може изцяло да се възползва от свободата си.
с
тговорност. За да е свободен един човек трябва не само да взема автономно своите решения но и да осъзнава следствията от тях.
Човек е осъден да бъде свободен
Всяко едно произведение, както и идеите в него, трябва да бъде разглеждано като се взема впредвид времето, когато е написано. Така и мисълта „Човек е осъден да бъде свободен” не трябва да се вади от контекста. Първият принцип на екзистенциализма, представител на който е Жан-Пол Сартр, е че „човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече съществува”. Човек е това, което сам се направи. А е осъден „защото не той е създал себе си, а от друга страна, все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави” . Отричането на съществуването на Бог не оставя възможност на човека за намиране на оправдания и извинения. Поведението му не може да бъде узаконено от заповеди и ценности, които Бог му е дал. Човек е изоставен и първо съществува в света и след това се определя. Той е свободен. Той е свобода, а свободата има неимоверна тежест, защото е свързана с абсолютната отговорност на човека за света и за себе си, за всеки момент от неговия живот, за всеки негов избор.
Ние нямаме практически контрол върху предоставения набор от възможни избори. Ако възприемаме избора единствено като едно възможно решение от множество възможности ние се ограничаваме и губим свободата си. Но ако го възприемаме като Действие, тогава вече нещата стоят по друг начин – чрез избора си човек влияе върху вселената и я променя. Всяко едно наше действие създава безкраен брой вселени от последствия. Или с други думи - всяко наше решение отваря пропаст между бъдещето преди и след вземане на решението. Именно в това се състои свободата на човека – да избира и да променя. Има една известна пословица: „Когато в дъждовните гори на Амазония една переруда размаха крилца - тя предизвиква ураган в Мексико”. Тази пословица, или по-точно „ефекта на пеперудата” е част от теорията на хаоса. Хаосът според древните гърци, стои в основата на всичко. Те си го представяли като мястото между небето и земята, или като върхушката, бушуващото кълбо от всички стихии. От една страна Хаоса е първичното празно пространство, което след това започва да се изпълва с материя, а от друга е нещо само по себе си живо и пораждащо живота в света. Мястото, където са събрани източниците на живот, но не и той самия. Това е едно философко виждане за света, като това първично празно пространство отразява виждането на древните философи за началото на света. Битие е първата книга от Библията и представя древно предание за възникването на света и човешкия род. То започва така: „В начало Бог създаде небето и земята”. Още едно обяснение за началото, за първичното. Теорията на хаоса обяснява несъществуването на понятието "хаос" в общоприетия смисъл. Тъй като се приема, че хаоса е противоположност на идеалния ред, всъщност следва, че всяка модификация, различна от идеалния ред, е отчасти хаос и отчасти ред. Елементарното математическо обяснение на тази е теория е ако например вземем аритметична прогресия с разлика 1, имаща 10 члена, подредени първо по възходящ начин, след това разбъркани произволно. Всяка неизвестна подредба на тази прогресия може да се нарече хаос, а всяка вече известна се нарича ред. При произволна подредба на прогресията е невъзможно да се постигне хаос, тъй като въпросният начин на подреждане е вече известен, което прави тази подредба (според Теорията) ред. Тоест ако се даде нагледен пример за хаос, той моментално изчезва. Алберт Айнщайн е казал: „Господ не играе на зарове”. Айнщайн е вярвал в Бог. Аз – не. Но вярвам в това, което е имал впредвид великият учен, а именно че във вселената съществуват поредица от неизвестни взаимодействия, поредица от вариации, водещи не до хаос, а до невъзможност човек да предвиди тези взаимодействия. Само нашето незнание превръща света в хаос, където над всичко властва Случайността- маската на непознатата закономерност. Тоест хаосът, както са си го представяли древните гърци, Бог и сътворението на света, както е според Библията или обяснението за несъществуването на хаоса, според Теорията, са различни начини да бъде обяснена основата на всичко, вселената с неизвестна на човека определеност.
Аз не вярвам в хаоса, над който властва Случайността. А Случайността и Съдбата в днещно време са едни почти припокриващи се понятия. Не вярвам в Съдбата като предопределеност на събития и постъпки; като висша сила, осмисляща се чрез природата или божества; като някаква персонификация, както е било според древните; като синоним на Бог. Тези обяснения за неизвестните взаимодействия, действащи във вселената не ми се струват правилни, тъй като дефинирайки невъзможността на човека да предвиди или да си обясни неизвестните вариации във нея човек се ограничава да приеме вселената и ставащото в нея не като нещо, а като начин за съществуване на всичко. Идеята на агностичното учение, което ми се струва най-близко до моите възгледи за света е че тъй като самият процес на познанието е основан на опита, а опита се явява субективен, то субектът не може да достигне същината на изследвания обект. По този начин ролята на науката се свежда до познание на опита, а не на същността на нещата или явленията, тоест неизвестните взаимодействия. Аз съществувам. Всеки мой избор влияе на живота ми, като на него влияят и изборите на останалите около мен и неизвестните вариации във вселената. Човешката екзистенция се осъществява в поредици от ситуации. В ситуация на избор човек проектира самия себе си и по този начин доказва свободата си. Той е отговорен за самия себе си, но не единствено за собствената си индивидуалност, а и за всички хора. Сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова, което избираме. И всеки има право на собствени решения. Една тежка присъда, която носим на плещите си. Чувството за виносност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек.
Пишейки тези редове в главата ми не може да не се появи една мисъл... Ами какво, ако в този момент на другия край на света една пеперуда размаха крилца и това доведе до краят на моето съществуване? Или до съществуването на целия човешки род? И всъщност... Струва ли си да разсъждавам върху тези мисли? Защото аз съм свободен да оставя това мое хрумване само да премине през главата ми. И да са замисля върху не по-малко важното за мен... Как ще стана рано утре сутринта? Продължавам да избирам и да променям.