Съчинение разсъждение на Тема . . .. . [Архив]

Tedi4ka

01-29-2009, 00:05

Дългът и егоизмът, показани в 3-та част на разказа
„Една българка”

Разказът „Една българка” е свързан с революционната епоха на подем, който българинът заявява правото си да съществува, като свободен човек. Чрез образите на главната героиня и другите действащи лица Вазов успява да проникне в дълбините на човешката душа, проявяваща се в най тъмните исветли страни в историческо време, когато изборът на поведение е само с полужителен ис отрицателен знак.
Разделното време на националноосвободителните борби представя двете лица на човешката душевност. В този двубой челопеченката се проявява като човек на дълга, водена от основната христианска ценност – любов към ближния; чувство за дълг към родинатаи българския народ. Тези ценности у нея са свързани с високи личностни добродетели – скромност; воля; храброст; всеотдайност; милосърдие; човечност.
Отец Евтимий е човек, за когото най високата и единствена ценност е собствения му живот. Това е проява на егоизъм, защото за монаха животът на другитене значи нищо, чувството му за дълг отсъства. Поведението на калугера се подчинява единствено на инстинктаза самосъхранение. Това го прави жалък страхливец.
На противоположнотона егоиста авторът противопоставя дълбоката и искрена вяра на баба Илийца- „Само господ може да помогне”, превъзмогнала всички страхове в името на спасението на два живота. Тревогата за своето ичуждото чедо правят героинята изключително смела, вярата е силата, която я води в манастира, помага и да се пребори с егоистичния и груб калугер, напомняйки му, че трябва да повярва в божията сила-„Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко”.
Напразно българката се опитва да пробуди християнското милосърдие в душата на Евтимий, не съумява да го направи съпричастен на грижата за болното внуче, но така също и на родолюбивото дело. Морален дълг е за героинята да се отзове на изпадналия в беда бунтовник, но постепенно българката разбира колко трудно ще бъде разбрана от калугера.
За да се докосне до душата на Евтимий, баба Илийца изтъква онова, което би трябвало да е най важното за духовника – християнската вяра- „Нали сме християни”, но думите й-зов към човечността – остават неразбрани, нежелани да бъдат приети. Илийца не съумява да се докосне до сърцето на калугера, останало глухо за молбата й за съпречастност. Болката от грубостта и незаинтересоваността на Евтимий наранява българката, която взема категорично решениесама да следва поетата отговорност, поради страха на Евтимий за себе си. Портите отново се отварят за да пропъдят българката, нарушила спокойствието на обитателите на манастира, за да остане Божият храм все така „ глух и пустинен”.
Усещането за безспокойство и страх се потвърждава от бързината, с която ратаят и калугерът излизат на двора и от паниката , която обзема калугера, задава припряно въпроса си” Иване ко тропа бе ?”. Прострените дрехи на „одровия пармаклък”визират домашността, делничността в образа на манастира, което го отличава от възможността да бъде божия обител. Предположенията, че тропат „ония” или „турците” издават, че за Евтимий и едните и другите са еднакво нежелани, защото застрашават собсвеното му спокойно егоистично съществуване.
Мисълта „Какво ще се прави сега? „ категоричното решение” Не пущам” изграждат образа на страхливия човек, отказал се от духовните си задължения да се отзовава, отхвърлил всякаква вяра. Евтимий назовава турцитепо име, докато бунтовниците призрително нарича „ония”, „някои”, „лоши човеци” , „бунтаджии”, което взира откъсността му от хората , които се борят за свобода, несъпречасността към тяхната съдба. Уудването на калугера „Каква жена те е намерила по тоя час? „ е контекстово признание за смелостта на баба Илийца, като страхът му е дотолкова силен, че дори не вярва на ушите си „ Виж да не е измама”.
С благоразумна предвидливост Евтимий се грижи за собственото си спокойствие, превръща манастира в защитено пространство за своя егоизъм-„Господи помилуй!”, шепне, защото е в опасност. Вратата на манастира „отзина”, като глаголът иразително представя, че героинята не е желана в света на лицемерната вяра в Бога. В момента в който манастирските обитатели пускат баба Илийца, страхът отстъпва място на грубостта, на бездушното отношение към човешкото нещастие-„Да те вземат рогатите”. Липсата на истинска вяра в божието спасение прави Евтимий раздразнителен към нощната посетителка-„Какво търсиш тука Илийце?” Молбите на българката, калугерът посреща с раздразнение, че е нарушила спокойствието му. За него животът на болното внуче е без значение и може да почака благоволението му за молитва до сутринта-„и посреднощ”, молбата да прочете за здраве приема с недоумение , не може да откликне на Илийчиния зов, защото не вярва в Божията милост-„Какво ще му правя аз ако е болно?”. Страхът и благоразумната предпазливост издават човек, който има безчувствено сърце, неспособно да разбере чуждата мъка. Под прикритието, че е застрашен манастира –„да изпати манастира”- Евтимий прикрива страха за собственото си съществуване.
Грубостта на божия служител проличава от повелителните глаголни фолми-„върви”; „дай тука болното”; „та то е умряло”, като думите му не успокояват, а нараняват баба Илийца. За прочетената молитва Евтимий получава два гроша, което визира сребралюбието му и отново подчертава, че не е истински Божи служител, длъжен да се отзовава в помощ на хората. Молитвата отеца прочита „обут на босо, гологлав”, което издава пренебрежителното му отношение към свещения ритуал, извършен „нетърпеливо”. Набързо прочетената молитва, механичното прекръстване на детето уверяват в липсата на религиозно чувство; Евтимий дори не вярва в чудодейната сила на молитвата-„Ако му е писано да оживее , ще оживее”.
Напразно баба Илийца се опитва да пробуди християнското милосърдие у калугера, да му припомни задълженията на духовник и българин в момента, в който желае да сподели за срещнатия бунтовник. Усетил тревогата в загрижения глас на селянката, Евтимий отрича своята принадлежност към християнската вяра- „какво ще обаждаш и какви християни?”, за да запази спокойното си съществуване. Опитът на Илийца да се докосне до онова, което би трябвало да е най силно за духовника-християнската вяра- става невъзможен, защото личното спокойствие и благополучие са най важните за Евтимий, забравил призванието си да изслушва и приема хората „не искам нищо да чувам”. Евтимий е психологизиран чрез детайлите: „сърдития калугер”, „страх и гняв се изобразиха по лицето”,”намръщения монах”. Духовникът не съумява да разбере Илийца, като репликата му”Ами”, когато разбира, че тя ще напусне манастира, издава невъзможността да проумее света на героинята. Даването на хляб не е проява на щедрост и загриженост, а по скоро желание да отпрати бързо жената, чието присъствие в манастира би могло да се окаже опасно според калугера. Никаква тревога и загриженост не проявява Евтимий, като глоголът „очисти” издава грубостта му, която, съчетана с действието „пръждосване”-издава поведение на човек, отдаден на безграничния егоизъм, който го лишава от духовност. За „благоразумния”Евтимий, поведението на баба Илийца е лудост, защото категорично отстоява решенията си. Вярата в Бога, майчиното чувство, човешката съпричастност на героинята не й позволяват да се съобразис робските рефлекси на калугера. Българката не притежава защинти реакции, които подобно на Евтимий да се развият в робско лицемерие. Нейната лудост е отрицание на примиренчеството на калугера, чиято „разумност” го прави безнадежден обитател на робския свят . Лудостта на Илийца и проява на ново самосъзнание, на свободен избор и готовност да поеме отговорност в имено на ближния. Истински безумец е духовно слепият за чуждата тревога Евтимий, отдаден на своите егоистични стремежи за самосъхранение. Думите на калугера „ти си луда” са словесно определение, езречени от чуждия на съпричастието, което изпитва притежаващата християнска всеотдайностгероиня. В текста лудостта е признание за свободомислие, защото дава възможност на човека смело да прояви онова, което е решил, независимо от установените форми.
Подвигът на една обикновена жена се състои в нейния дълг. Тя е готова да помогне в изключително труден момент, както за нея в личен план, таках и за българския народ. Баба Илийца е водена от човеколюбие, християнско милосърдие. Нейният образ става символ на добра майка, християнка и българка.