BlaCkMoOn
01-26-2009, 17:43
Трагичната жестокост на “Електра”
В Трагедията “Електра” на Еврипид основните герои са обикновени хора, равни като природни същества, а господари или роби ги правят човешките закони, или богове, които също грешат.Също така Еврипид има качествено ново отношение към жената – умело разкрива недостатъците на жените, но защитава и правото им да бъдат свободни, да споделят радостите и несгодите на семейния живот.
Митът за Атридите е фабулната основа на “Електра” от Еврипид, който не е убеден в бащиното родово право и не вярва в безпогрешността на божествените решения.Той представя героите като нещастни деца на една властолюбива майка, а двигател на сюжетното действие е Електра, която не само подтиква брат си Орест, а и сама участва в убийсвото на собствената си майка.
Трагедията започва с пролог, в който чрез монолог на селянина,съпруг на Електра, се коментира убийството на Агамемнон, възцаряването на Егист, скриването на Орест от неговите възпитатели и омъжването на Електра.
Влиза Електра, която нарича майка си Клитемнестра “проклетница”, прокудила я от двореца, за да угоди на любовника си Егист.Появява се и Орест, който е убеден, че го води божие вещание да отмъсти на бащините убийци и търси сестра си за помощ и съпричастие.
Пародът е създаден като диалог между Хора и Електра, която разкрива своите нещастия. Чувството на състрадание се поражда към децата на Агамемнон, в частност към Електра, защото Орест е в неизвестност.
В епизодите се срещат Електра и Орест, който се представя за пратеник на брат й, и се разпознават (по белега на веждата).Те решават да отмъстят за убийството на баща си.Отдава им се удобен случай, когато Орест е поканен случайно от Егист на жертоприношение и там го убива.След деянието си той се разкрива пред стражите кой е и те го окичват с царския венец.Хорът е убеден, че убийците трябва да бъдат наказани и затова приемат с облекчение убийството на Егист.
В четвъртия епизод Клитемнестра отива в дома на дъщеря си, подмамена, че тя ражда.Електра настоява Орест да убие майка им, но той се колебае и страхува:”гледайте кървави противни дела”, защото не е убеден в божествената санкция на това действие.Тогава тя насочва ножа в ръката на брат си към родната си майка и я убиват.
В екзодът е разкрит страхът на Хора за убийството, но те приемат, че то може да е и божие възмездие, но тъй като Електра сама е насочила ръката на брат си така отпада състраданието към нея
, поради активността й в това злокобно убийство.Но това трагическо противоречие ражда и страх от неизвестната санкция на боговете.
Основание за очистването е появата на Диоскурите ;братя на Клитемнестра), чрез които се разбира, че то е и съдбовно, и по волята на бог Аполон:
“неизбежност напътваше тази съдба
и още на Феба нелепата реч”.
Техните думи са твърде двусмислени, но чрез тяхното явяване идва и съчувствието към Електра, че тя е жертва на съдбата и на нелепото решение на Аполон.
Дълбокият трагизъм на героите идва от неизвестността допустимо ли е убийството на родна майка.Отговорът на този сложен, неразрешим за хората проблем идва от появата на “богът от машината”.
Диоскурите казват на Орест да отиде в Атина, където боговете ще го съдят и броят на гласовете им ще бъде равен, а “при равенство печели подсъдимия”.Така той ще остане жив и ще царува в страната Аркадия, а Електра ще се омъжи за спътника му Пилад, на който се заръчва шедро да възнагради бившия й съпруг, и ще замине за неговото царство Фокида.
Еврипид бележи края на Античната трагедия, въвежда в драмата новите теми за жената и случайността в живота, задълбочава психологичните анализи на образите и поставя началото на семейно-битовата драма.Трагедията му “Електра” разкрива трагичната и драматична обреченост на един род и нелепата намеса на един бог, заради когото се извършва едно ужасно убийство.Но мотивът за действията на Електра не е толкова любовта към баща й Агамемнон, колкото желанието за мъст спрямо Егист и Клитемнестра.
През Античноста трагедията е единственият жанр, чрез чието посредничество се разказват митове пред събраната /обикновено за някой божески празник/ племенна или по-късно общност в Древна Елада. Тогава персонажите свързани чрез неизменния механизъм, на който е подчинен мита. Нищо не може да спре, смути или преориентира развоя на събитията, които изграждат използвания от трагическия поет мит.
“За явната склонност към разсъждения Еврипид си спечелил прозвището “философ на сцената”. Неговите герои често разсъждават в реалистичен тон върху съвременни проблеми…Актуална, със силно нарушена художествена илюзия, Еврипидовата драма прилича на енциклопедия от възгледи и с това напомня противоречивостта на Омировия епос.” /1, с.142/.
Стратегията на трагедиографа Еврипид е много по-различна от изкуството да се представят митовете на сцена, развито преди него от атинските драмописци Есхил и Софокъл. Той попада под влияние на софистите, отначало наемни странстващи учители по красноречие, а по-късно авторитетни философи, които предават на младите хора най-удачните подходи за постигане на успех и щастие в живота.
“Софистите донесли ново разбиране за човешката природа. За старата аристократическа етика благородството и добродетелта били неизменна даденост, за софистите те стават постижими. Воден от добър учител, всеки би могъл да достигне житейската мъдрост. Така била демократизирана представата за човешката природа и се създала нова демократична педагогика, според която политическите добродетели стават достъпни за всеки. Затова софистите особено държали на умението да се говори и доказва.”/1, с.148-149/. В драматургията на Еврипид откриваме често морална загриженост, повлияна от софистите, дали боговете са достатъчно солидни гаранти на нравствеността.
Наистина Еврипид все още се придържа към древните легенди и митове, но той се одързостява да ги преценява много по-прецизно, да ги видоизменя много по-свободно и да ги критикува много по-открито. Очевидно е, че той не вярва във всемогъществото на боговете и на предопределящата им намеса в участта на хората. Той вече не е склонен да схваща митологията като единствено валидния за всички хора мироглед.
Неговите персонажи приличат на повечето от съвременниците му. Те разсъждават самостоятелно и не изпитват особен респект към традиционните вярвания. Героите на Еврипид не се чувстват безропотно подвластни поданици на всесилната, според доскорошните представи, Съдба. Те са много по-често жертви на собствените си емоционални избори и страсти.
Докато Есхил се стреми да предизвика у зрителите ужас, а Софокъл – ужас и състрадание, Еврипид пробужда чрез творбите си само състрадание у хората. Не без основание комедиографът Аристофан го атакува заради увлечението му да разнежва зрителите чрез представянето на нещастни хора, облечени в дрипи и подпиращи се на патерици. Сред съвременниците си Еврипид се прославя като проникновен анализатор на майчинската обич на Андромаха и Хекуба, на страстната и ревнива любов на Медея и Федра и на пожертваната любов на Алцест. Но сред ценители на високите поетически жанрове в края на класическата епоха този драмописец не получил одобрение, тъй като “се отклонява от жанровата схема и държи, нарушавайки я, на инстанцията на произведението”/3, с.74/.
Митът: Съдбовната грешка идва от Пелопс, син на Тантал и баща на Тиест и Атрей, който убил, като го хвърлил в морето, кочияша Миртил, син на бога Хермес. Тогава Хермес проклел прадядото на Електра и Орест и целия му род.Богът накарал сина си Пан да изпрати овена със златното руно, залогът на царската власт, за да се породи свада между двамата братя /Тиест и Атрей/.
След смъртта на Пелопс Атрей станал цар на Аргос и Микена и прогонил брат си Тиест, защото научил, че той влязъл в непозволена връзка с жена му Аеропа и с нейна помощ му отнел вълшебния овен. По-късно Атрей се престорил, че прощава на брат си, поканил го на угощение и му поднесъл в гозба части от телата на неговите синове Калилеонт и Орхомен.
Втората съпруга на Атрей била Пелопея, дъщеря на Тиест. Тя расла далеч от баща си и без да го знае, родила от него Егист, който бил възпитаван в дома на Атрей като негов син. След време Атрей го изпратил да убие Тиест. Но той разбрал кой е истинският му баща и обърнал меча си срещу Атрей, съсякъл го и предал царската власт на Тиест.
Електра е дъщеря на сина на Атрей Агамемнон, който придобива от жена си Клитемнестра седем деца. Тя е сестра на Ифигения, която е пожертвана от баща си на богинята Артемида, която пратила ветровете за да тръгнат по море платноходите на Агамемнон за Троя. Неин брат е Орест, когото тя спасява като го изпраща при вуйчо им Строфий във Фокида, където той отраства като се възпитава заедно със сина на вуйчо му /Пилад/.
След завръщането на Агамемнон от войната срещу Троя в подвластния му град Аргос жена му Клитемнестра подбужда любовника си Егист да го убие. Егист го посреща с подобаваща тържественост и организира в негова чест пиршество. В края на угощението Клитемнестра, не успяла да преодолее ужаса след жертвоприношението на дъщеря й Ифигения, убива Агамемнон с помощта на Егист.
Узурпаторите на властта в Аргос заживяват в постоянен страх от завръщането на Орест, който, благодарение на предвидливостта на баща му, е напуснал града заедно със семейния педагог. Законният наследник на трона е прогонен от царството, тъй като заговорниците се се страхуват, че той някой ден ще открие истината, ще предяви правата си и ще поиска да бъде възцарен на трона на Агос. Електра е обречена да стане робиня.
Минават години. Възмъжалият син на Агамемнон се завръща предрешен в родния си град и открива сестра си Електра. Междувременно тя е разбрала истината за кончината на баща им и е измъчвана единствено от мисълта е как да отмъсти на убийците му. Тя подтиква Орест да убие Егист и майка им Клитемнестра. След като отмъщава за смъртта на баща си Орест отдава сестра си за съпруга на най-верния му приятел Пилад и напуска Аргос. След убийството на майка си Орест е обречен да бъде непрекъснато преследван от Ериниите, богините на отмъщението.
Така завършва големия митологичен цикъл изпълнен с жестоки отмъщения, който започва с чудовищното провинение и с мъките на Тантал, приказно богатият цар на Фригия, който бил любимец на боговете и те го канели често да сяда на трапезата им. Но той почнал да разгласява тайните им, да краде нектар и амброзия и да угощава с тях смъртните хора. Веднъж, за да изпита всезнанието на боговете, Тантал насякъл на парчета сина си Пелопс и поднесъл месата му върху поднос на трапезата им. Те разбрали измамата, съединили късовете и съживили младежа, а светотатствения му баща подложили на неспирни мъки в подземното царство – да стои до шия във вода, която се оттегляла, когато се навеждал да пие от нея; да стои под нависнали с плодове клони, които се отдръпвали от него, когато понечел да ги бере; да стои под клатушкаща се над него скала, която всеки миг можела да го затисне.
Фабула: При инсценировката на мита в трагедията Еврипид отдава първостепенно значение на разработката на фабулата. Той осъзнава, че пролозите са често излишни, когато митът е известен на всички в амфитеатъра. Еврипид пренася интереса си на драмописец-анализатор върху характерите и техните взаимоотношения. Той следва внимателно развоя им и го извежда до правдоподобен завършек. Категорично не приема изкуствените обрати и внезапната намеса на боговете във финала на сценичните си творби.
Въведението в трагедията на Еврипид е композирано от епизоди, всеки от които завършва със стазим. Еврипид преосмисля участието на хора в трагедията. Партиите на хора при него са осмислени като музикални интермедии, в които важност придобиват изпълнените с изтънчени лирически внушения, ярки образи и одухотворена поезия песни.
Целта на експозиционните сцени в трагедията е да се представи предисторията на показваните събития и да се изложат нещастията и лишенията на персонажите, за да може зрителят да вникне в моралното послание на пиесата. “Трагедията се открива задължително от събитие със смисъл на лишение от основно благо. Това начално събитие нещастие има колизиен характер и не се мисли за причинено от героя. То обикновено изхожда от извънчовешкия свят и засяга само високи ценности – свободата, безметежното съществуване на героя, връзките му с рода или с полисната общност, но най-вече неговото достойнство, основния израз на високо положени на езика на старогръцката култура.”/2, с.172/.
В пролога на трагедията си “Електра” Еврипид въвежда персонажа на Селянина. Той вероятно е взет от версия на мита за отмъщението на Орест, която нито Есхил, нито Софокъл познават. Става дума за мъжът на Електра, човек от народа, с който Егист я е наказал да живее, за да не роди дете с царска кръв. В пролога Селянинът съобщава за участта на сина и дъщерята на Агамемнон след заминаването на героя за Троя:
Когато царят тръгваше за Илион,
Остави син – Орест, и нежна вейчица –
Електра. Възпитател Агамемнонов
Ореста скри – че смърт Егист му готвеше –
И прати го при Строфия, фокидеца.
Електра си остана в двори бащини.
Когато тя разцъфна, я заискаха
Най-първите момци от цяла Гърция.
От страх да не роди от някой аргосец
Мъстител за баща си тя, затворил я
Егист и празни връщал годежарите.
Авторът си позволява да тълкува по-свободно мита, тъй като знае, че зрителите познават много добре основните събития и случвания в него. Според Селянина Клитемнестра “се бояла да срази децата си”, но:
Тогава той, Егист, измислил ето що:
На онзи, който би убил изгнаника
Орест, отрежда златен дар; на мене пък
Електра дава за жена…
Още в пролога Еврипид е въвел самопредставянето на скромния човек от народа, който ни покорява с това, че държи преди всичко на морала:
…..Знатен съм
по род, ала бедняк по положение,
та от това погива благородството:
нищожен мъж – нищожни опасения!
Че ако с мъж достоен би се свързала,
Той би събудил спящото възмездие,
И правдата ще порази убиеца.
Заклевам се в Киприда: аз, съпругът й,
Не съм я осквернил и тя е девствена.
В пролога имаме възможност да се запознаем и с откровеността и отзивчивостта на Електра към хората творящи добро в живота:
Електра/към Селянина/:
Същински бог си ти за мен, приятелю.
Че ти не ми се подигра в бедата ми.
А щастие голямо е за клетника
да найде лекар, както найдох тебе аз.
Още в пролога Еврипид въвежда и героя си Орест на сцената чрез изповедта му пред приятеля Пилад. Веднага прави впечатление, че завърналият се изгнаник най-напред прави жертвоприношение над гроба на обичния си баща Агамемнон:
Орест : /към Пилад/
Пиладе, ти си първият сред хората,
Когото смятам за приятел истинен.
….
Споходих снощи гроба на баща си аз,
там сълзи лях, положих къдърец коса,
след туй заклах връз огън агне жертвено –
потайно от тъдявашните властници.
Трогателна е и втората грижа, която обсебва на съзнанието на завърналия се окаян изгнаник Орест - да открие по-скоро Електра:
…сестра си диря.Тя била омъжена
и, казват, изоставила моминството.
Аз искам да ми бъде съучастница
И тъй да зная вътрешните работи.
В края на Пролога дъщерята на Агамемнон споделя с не по-малко затрогващ патос, че горчивата й участ е изпълнена единствено с чакането на нейния “спасител” и отправя отчаян зов към преселения с насилие в отвъдното неин баща:
Чакам, злочеста аз, ела,
ти, спасителят мой,
ти, мъстителят за смъртта,
за жалката бащина смърт, и спри
нозете скитнишки в Аргос!
….…Чуй ме:
пращам ти подземи скръбта си.
С нея живея всеки ден.
Впиват се в моето лице
Моите нокти, а тази ръка
Блъска главата остригана
При спомена за смъртта ти.
В парода Електра се обръща към зрителите със сърцераздирателна поетична изповед, в която със завладяващи образи отново описва нещастната си участ:
Нощта прекарвам в сълзи аз, а сълзите
са моя участ и денем.
Вижте мръсната ми коса,
Вижте пеплоса мой раздран!
Отново тя се вайка пред баща си, че е останала сама след като “връз кърваво ложе там майка ми с друг живее”.
В първи епизод предрешеният Орест среща сестра си и без още да е разпознат от нея я разпитва за участа й:
А жалиш ли по брат, по гибел бащина?
Електра: Какво по-скъпо има за сърцето ми?
…..
В убийствен брак омъжена съм, страннико.
….
/За мъжа си/ Бедняк е, но е благ и добродетелен.
….На моя одър не посегна никога.
….Не иска да обиди потеклото ми.
/За майка си/: Жената люби мъж, не рожби, страннико.
Орест предизвестява родовото отмъщение чрез провокативния въпрос към сестра си:
И ти, до него /Орест/, ще убиеш майка си?
Електра: Да, с брадвата, посекла Агамемнона.
Важно място в интригата заема сцената на разпознаването. В пиесата на Еврипид Орест е разпознат от Стареца, който някога е бил негов възпитател и знае, че още от дете синът на Агамемнон има белег до веждата. Той помни, че момчето е паднало, когато е гонило една сърна и едва не си е извадило окото. Още в края на първи епизод Електра разкрива пред все още предрешения Орест, че тя се надява, че брат й ще бъде лесно разпознат:
Познал го /Орест/ би един човек от моите.
Орест: Кой, онзи, който го избавил някога?
Електра: Да, бащин възпитател, стар и немощен.
Но като че ли по някакво озарение свише дъщерята на Агамемнон изповядва още тук твърде съкровени мисли пред “непознатия” странник:
За мене няма празници и сборове.
Девойка, бягам от жените, бягам аз
От Кастора, с когото, като сродници,
Преди да иде на небето, бяха ни
сгодили…
Тя е най-вече потресена от изстъпленията на узурпатора Егист над гроба на баща й:
Обезчестен е гробът Агамемнонов:
ни клонче мирта, ни възлияния,
а пуста и без дарове е кладата.
Мълвят, че тоя славен мъж на майка ми
Пиян-залян бил скачал връз могилата,
замервал паметната плоча с камъни
и срещу нас така говорел дързостно:
“Къде е твоят син Орест? Той гроба ти
прекрасно пази!” Тъй сквернял изгнаника.
Вълнението на Стареца в началото на втори епизод се явява в контраст с предшестващите реплики, в които Електра припомня нещастията на баща си и брат си и на Стареца. Приношенията, за които говори Старецът, са направени от Орест на гроба на Агамемнон, за да получи от него подкрепа в отмъщението срещу убиеца му Егист, който е узурпирал трона.
Пред Електра той споделя откритието си:
На идване отбих се аз при гроба му /на Агамемнон/
И паднал ничком, плаках сред мъртвилото,
Развързах меха и възлях от виното,
Па наредих край гроба вейки миртови.
На кладата съзирам чернорунеста
Овца, току-що в жертвен дар принесена,
И кичури, орязани от рус човек. /т.е. Старецът намеква пред сестрата, че незнайният жертвоприносител е вероятно Орест/.
Особено трогателен е начинът, по който възпитателят на Агамемнон се представя пред дъщеря му и демонстрира обичта си към нея чрез изреждането на скъпите за него дарове, които й поднася:
Старецът: Где е, где е господарката ми, младата
Девойка, щерката на Агамемнона,
Когото сам съм гледал? Колко стръмен път
За слабите нозе на старец немощен!
Но трябва да домъкна до приятели
Превит гръбнак и колене несигурни.
Дете – сега те зърнах тук, пред къщата, -
Донесох ти от стадото си агънце
Сукалче, изпод майка му отмъкнато,
Венец от цвете, грудка прясно сирене
И старо Дионисово съкровище
С прекрасен дъх…
След като Старецът дава на Електра кичурите намерени при “злочестата могила бащина”, за да ги съпостави с нейните къдри, сестрата на Орест му отговаря с раздразнение:
Не правят чест на мъдър мъж словата ти,
Като допускаш, че от страх пред властника
Тук скритом би дошъл Орест, юначният.
Косите си приличат? Но едната е
на знатен мъж, възпитан от палестрите,
а другата е женска, с гребен ресана.
В съзнанието на Електра брат й е останал като буйния, здрав и силен момък, възпитаван на палестрата, за който би било унизително да бъде съпоставян с гладко сресана девойка.
Впечатляващи са мъдрите добронамерени напътствия, които семейният възпитател на Атридите /Агамемнон и Менелай са синове на царя на Аргос и Микена Атрей, бел. Г.Г./ дава на Орест, който го разпитва как би трябвало да накаже “убиеца и майка си, участница в брачното безчестие”. Синът, който е убеден, че трябва да отмъсти настойчиво пита:
С кого да тръгна? В нощен мрак ли, денем ли?
Кой път да хвана срещу враговете си?
Старецът мъдро отговаря:
Дете, не чакай в мъката приятели.
Голяма радост е да найдеш някого,
Та с него да делиш тегло и щастие.
Загинал си за своите приятели
от корен, безнадеждно. Чуй съвета ми:
в ръката ти и в случая е вложено
да си възвърнеш бащин дом, отечество...
След като Електра се озовава отново до любимия си брат /”Ето, пак сме заедно!”/ решителността й на дъщеря възмездителка нараства многократно:
Егист ще трябва да загине, казвам ти.
Че паднеш ли сразен от удар гибелен,
и аз умирам, няма ме сред живите,
ще поразя със остър меч главата си!
Ще вляза вътре да приготвя меча си
И ако дойде радостно известие,
Ще възликува този дом, но паднеш ли,
Ще бъде нещо друго. Туй е, казах ти.
……………….
Трябва мъж да бъдеш доблестен.
След като Старецът и Орест напускат сцената, Електра, напрегната, в очакване на вест за отмъщението на брат й над убиеца на баща им, се обръща към хора. Решителността й е прераснала в готовност за пряка физическа намеса в съдбовното събитие:
Жени, а вие вярно известете ми
глъчта на тази битка. И ще чакам аз
тогава с меч в ръката. Победят ли ме,
аз няма жива да се дам и никога
не ще ме жива позорят вразите ми!
В трагедията си Еврипид “обрича” на смърт първо Егист. В началото на трети епизод зрителите научават от пратеник, че той е бил убит от Орест по време на жертвоприношение на боговете???
Вестителят: Девойки от Микена, победителки,
Орест надви, вестя на вси приятели!
Егист, убиецът на Агамемнона,
Лежи прострян! Редете реч молитвена!
След като благодари на “правдата зряща” Електра настоява пред Вестителя да каже нещо повече за смъртта на отцеубиеца й както и “за начина, по който бе извършено убийството”. Тогава последва пространен разказ на свидетеля за принасянето в жертва на бика и за бързо извършеното родовото отмъщение:
Егист се взира в жертвената вътрешност:
Там няма дроб, а жилите и злъчният
мехур вещаят ужас на гадателя.
Той свъси взор, а господарят – пита го:
“Какво ти е?” – “Страхувам се от вънкашна
засада, госте. А за мен, за моя дом
е смъртен враг синът на Агамемнона.”
Пък той му казва: “Как, че от изгнаник ли
се плаши царят? Но да се гощаваме!
Затуй ми донесете не дорийски нож,
А фтийски, за да разсека гърдите му.”
Той удря с ножа, и Егист внимателно
Разглежда вътрешностите, навежда се.
Орест на пръсти приближи, удари го
по прешлените и пресече ставите
гръбначни. Мигом се затресе тялото
и се замята във предсмъртни гърчове.
Вестителят предава по трогателно въздействащ начин реакцията на изпадналите в паника след убийството на Егист слуги в дома на Агамемнон, чийто син и отмътител им се разкрива с внезапната молба: ”Не ме убивайте
вий, стари таткови слуги!”:
……………………………При тая реч
те свалят своите копия. Познат бе той
от някакъв служител стар в палатите.
И в миг с венец окичиха челото му,
възрадвани, ликуващи…
Като кратка ударна сентенция звучи мъдрото обобщение на свидетеля на последните издихания на царя-узурпатор Егист: “Кръв за кръв е заплатил с горчива лихва мъртвият.”
В началото на четвърти епизод Орест донася при Електра трупа на отцеубиеца им с излъчващи дълбоко отвращение думи:
…………..За да може всеки гражданин
да ти повярва, аз ти нося мъртвия,
когото можеш да дадеш на хищници,
на птици, поколение на въздуха,
за плячка, прикован на кол. Твой роб е той,
когото преди малко цар наричаха.
С гневни думи дъщерята на Агамемнон се нахвърля и излива яда си върху мъртвото тяло на Егист, което брат й е проснал в краката й:
Погуби ме, направи мен и брата ми
Сираци. Що ти сторихме? Ти майка ми
Позорно взе, като уби съпруга й,
владетелят на гърците под Илион,
където ти не бе. Глупец, ти вярваше,
че майка ми ще бъде твоя примерна
жена, след като си осквернил постелята
на татко! Но когато съблазнителят,
принуден, взема за съпруга чуждата
жена, е жалък: мисли, че към него е
почтена непочтената към другия.
И не разбра как жалък е животът ти.
Ти знаеше, че взе жена безнравствена,
а тя – че с мъж порочен се е свързала.
В дългата тирада на Електра впечатляват афористично звучащото й обобщение относно поведението на веднъж изневерилата на законния си мъж жена. Не по-малко поразяващи със зрелостта си са изказаните на глас от героинята размисли за съотношението богатство и морал в живота на човека:
А ето най-горчивата илюзия:
че представляваш нещо чрез парите си.
Но те са кратковременни приятели.
Че трайното е нравът, не богатството.
Че той надмогва всяко изпитание.
Нечестното богатство на негодника
В миг цъфне, па изхвръкне из ръцете му.
Във финала на гневната тирада на Електра се появява една съвсем кратка апология на застигащата винаги престъпниците Правда:
Проклет да бъдеш! Не позна съдбата си,
и ти получи своето, престъпнико!
И нека онзи, който стори първата
успешна стъпка, не реши, че Правдата
е победена, нека чака свършека
на своя път и края на живота си!
Сентенциозното обобщение от изстрадала жертва на Егист е подкрепено от Хора: “Страшна мощ е Правдата”.
В същия четвърти епизод Електра установява разтревожена, че след като вижда майка си Орест се развълнува, готов е “да се смили” и е видимо разколебан да следва първоначалното си решение: “Възможно ли е да убия майка си?” Той се страхува, че над съвестта му “ще тегнат кърви майчини”. Тогава дъщерята на Агамемнон напомня на брат си, че с убийството на Клитемнестра ще бъде отмъстен докрай баща им. И тук, за да бъде убедителна, тя прибягва отново до фраза-афоризъм: “Баща да пренебрегнеш е безчестие!”
След последвалото настойчиво увещание на Електра “Не бивай слаб, не падай в малодушие!”, Орест пристъпва към осъществяването на втората част от плана си да възстанови поруганата чест на Агамемнон:
Отивам. Почва страшна служба, страшна е
задачата ми. Ала с воля божия –
да бъде! Сладък и горчив е подвигът.
При първата й поява на сцената Клитемнестра веднага напомня на Хора за “своето погубено дете” – принесената в жертва от мъжа й Ифигения. Жертвоприношението на Ифигения е първия довод на съпругата-прелюбодейка срещу първия й съпруг /Агамемнон/:
… той подмами дъщеря ми, каза й,
че ще я жени за Ахил, отмъкна я
в безветрена Авлида. Там, връз кладата,
посече мойта бяла Ифигения.
Вторият й довод е предполагаемата от нея “изневяря” на мъжа й с хубавата Елена:
…..Той доведе изстъплената
менада /Елена, бел.Г.Г./, взе я в ложето си, две жени
в една и съща къща обладаваше.
Жената е сластолюбива, казвам го.
И щом изневери мъжът, отблъсквайки
леглото й, жената следва примера
на своя мъж, намира си любовници.
И после върху нас се сипят хулите,
а никой не кори мъжа, виновника!
Еврипид веднага противопоставя на трескавите излияния на съпругата-убийца категоричната позиция на Хора, която следва непосредствено след тирадата с “доводите”:
Да, право е, но срамна ти е правдата.
Разумната жена отстъпва винаги
на своя мъж. Която мисли иначе,
не влиза в моите разсъждения.
След опровержението на Хора Електра прави обстоятелствена равносметка на далечното минало, с която тя като пренебрегната дъщеря срива измислените доводи на порочната си майка:
…Елена доброволно бе отвлечена,
а ти уби героя пръв на Гърция
със довода, че заради детето си
погуби своя мъж. Не знаят хората:
преди да се реши смъртта на щерка ти,
едва напуска твоят мъж палатите,
а ти коси гласиш пред огледалото!
Жена, която в мъжово отсъствие
за хубост мисли, е порочна, махай я!
В развоя на разобличителната тирада ожесточението на Електра прераства в директна заплаха срещу пренебрегналата майчинските си задължения прелюбодейка:
И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата
с Орест ще те убием, отмъщавайки.
Онази твоя правда среща нашата.
Глупец е, който заради съкровища
И род жена порочна взема. Скромният,
но честен брак ощастливява къщата.
В отчаянието си, разобличена от Хора и Електра, Клитемнестра признава вината си с кратката самосъжалителна реплика “Уви, нещастни мои намерения!
Аз тласнах към чрезмерен гняв съпруга си!”, която предизвиква у раздаващата справедливо възмездие дъщеря само горчивия лаконичен отговор: “Ти стенеш късно, няма изцеление.”
В антистрофата на ІV стазим Хорът отдава дължимото на възцарилата се Правда:
Но Правдата войде, потекла наназад,
и нея/Клитемнестра, бел.Г.Г./ примамва, че тя погази брак;
своя съпруг злочест, едва дошъл
след толкоз време в своя дом
и сред циклопските стени високи,
тя с остро оръжие, с брадва уби! Нещастна!
Съпруг бе – каквото и зло да бе й сторил!
Явно е, че трагическият поет е загрижен за правдоподобието и държи често да припомня на зрителите провинението на Клитемнестра според легендата.
В екзода на трагедията “Електра”от Еврипид братът и сестрата заедно убиват Клитемнестра след като Електра имитира, за да заблуди майката - престъпница, раждане. Хорът е покрусен, защото една майка “я убиват децата й”, но уточнява, за да разведри зрителите, че “клетницата е сторила безчовечно зло на мъжа си”. Той мъдро разсъждава пред зрителите, че когато “настане часът бог раздава правдата”.
В трета строфа на екзода Орест сам пресъздава ужаса на майцеубийството:
Тогава метнах плаща връз очите си
и с меча всичко свърших аз:
прободох майчиния врат.
Електра напомня на Орест, че не го е изоставила в отмъщението над майка им, към която тя признава преди това, че е изпитвала “яростна злоба”:
И аз тогаз те насърчих,
И с тебе хванах твоя нож!
Хорът като безпристрастен съдник не е в състояние да успокои вярната дъщеря на престъпно погубения Агамемнон: “Ах, ти извърши най-страшното дело!” Жесток към себе си, Електра и Клитемнестра е в последните си думи и отмъстителят Орест, когато сестра му покрива трупа на майка им: “Убийците си ти роди!”
Във финала на трагедията на Еврипид отмътителят-убиец Орест сам предусеща бъдещата си нерадостна участ:
Аз напущам палата на своя баща
и пред чужди съдии за майчина кръв
ще давам ответ!
След като благославя брачния съюз между сестра му и най-верния му приятел Пилад Орест отправя сам горчив съвет към самия себе си:
Тях сватба ги очаква. А ти замини
Към Атина, избягай от кучките /Ериниите, бел.Г.Г./! Виж,
те се втурват към тебе с ужасни нозе
и със змии в ръце, и с черни тела,
те събират плода на страхотната скръб.
При Софокъл развръзката е особено драматична, тъй като неговата Електра е безмилостна към майка си и е твърдо решена да й отмъсти. В трагедията му Клитемнестра бива убита преди Егист и само се предвещава, че и той ще бъде сполетян от същата участ. При Есхил в “Орестията” Клитемнестра е убита, а по - нататъшната участ на Егист остава неизяснена за зрителите.
Персонажи: “Най-високото достижение на Еврипидовата трагедия остава човекът – твърди проф.Богданов. В никой друг автор на гръцката класика няма такова разнообразие на характери и човешки състояния. Също като неговите сюжети героите на Еврипид са преоблечени съвременни типове.” /1, с.145/.
“Гледната точка на атическата трагедия е едномерна. Събитията стават за централния герой и, общо взето, жанрът не допуска да се моделират успоредно няколко геройни съдби…Взетият от традицията висок герой представя в своята съдба принципно съдбата на една общност.” /2, 171/. В трагедията на Еврипид дъщерята на цар Агамемнон и царица Клитемнестра Електра е главното действащо лице /протагонист/, което най-активно допринася за очистването на родния Аргос от злото. Тя се откроява сред общността на персонажите с идеала й за справедливост и с твърдата й воля да отмъсти за убития баща. Моралната й сила е обусловена от чистотата на идеала и решителността на волята й.
В трилогията си “Орестия”, Есхил отрежда второстепенна роля на сестрата на Орест, оплаква преди всичко участта й на обречена от Егист на робско смирение девойка. В трагедията си “Електра” Софокъл придава на дъщерята на Агамемнон величието на героиня, която е обзета от справедлива ненавист към майка си, убийцата на мъжа си Клитемнестра. При първия атически трагедиограф Електра се себеукорява заради непримиримата ненавист, която изпитва към убийците на баща й. При Софокъл аргоската принцеса не иска да слуша доводите на влюбената си майка, тъй като е изцяло във властта на омразата си към нея.
Еврипид отдава предимство на угризенията и чувството за вина, които се загнездват в ума на Електра. В началото на трагедията му героинята е обзета от горчиви съжаления, че съдбата й е отредила толкова злощастия:
Моят град ме нарича тъй:
бедна, клета Електра!
Ах, нечовешки теглила,
ах, омразен живот
В края на творбата си Еврипид представя главната си героиня разкъсана и сломена от разкаянието при повторната раздяла със скъпия й брат:
Електра: Прости, роден град,
простете, съгражданки мои навеки!
Орест:Моя вярна сестрице, отиваш си ти!
Електра:Да, отивам си, в сълзи са моите очи!
Орест е синът на цар Агамемнон и царица Клитемнестра, който е единствената опора на Електра и единственият източник на нейната мощ. Според тълкуванието на Еврипид той е миролюбиво настроен младеж, чиято единствена мечта е да постигне щастие в живота. Орест е представен като безволев млад човек, жертва на постоянни страхове, осъзнаващ своята уязвимост и немощ пред силите, които го превъзхождат. Изгубил правата си над трона той е изгубил и надеждата, че може някога да победи, тъй като е убеден, че узурпаторите са в повечето случаи непобедими.
Преди Еврипид Есхил вече е създал сред атинската публика представата за сина на Агамемнон като обречен от боговете да убие майка си младеж. В неговата трилогия “Орестия” братът на Електра е обзет от вцепеняваща силата му нерешителност, тъй като актът на отмъщението го ужасява.
Въздигащият в култ могъщата мъжка воля Софокъл показва на сцената Орест като на решителен и самоуверен принц, който се завръща в царството си с ясни цели - да се възкачи на трона и да отмъсти за убития баща.
Следвайки традиционната представа на древните гърци за Егист тримата първи трагедиографи на Древна Елада през класическата епоха /Есхил, Софокъл и Еврипид/ го представят в амфитеатрите като тиран узурпатор, който получава трона от жена си Клитемнестра, чиито любовник и съучастник в престъплението - убийството на Агамемнон - е бил. Още в пролога на трагедията на Еврипид Егист е описан от Селянина като страхлив, мнителен и коварен властник. По-късно Електра дава израз на хорската мълва и със злъчна ирония съобщава на брат си, че “славният мъж на майка ми”, обхванат от болезнената си мнителност “пиян-залян бил скачал” по гроба на Агамемнон и “замервал с камъни паметната плоча”.
Електра упреква малодушния Егист, че е бил под властта на майка й. Тя стига до обобщението, че една жена, която вече е мамила първия си мъж, ще мами и следващите. Дали чрез това обобщение Еврипид не демонстрира твърде невъздържано своето пословично женомразство?
Като че ли за да заглуши хорската мълва Егист се показва в управлението на Аргос като тиран с твърда ръка. Той следва преди всичко волята на любовницата си-царица, но хората не обичат нито него, нито нея. Този митологичен персонаж като че ли е предопределен от тримата атически трагически поети да изпълнява само една роля на орхестрата - да стане жертва на отмъщение от децата на Агамемнон.
Клитемнестра е съпругата на царя Агамемнон, която сама се “обрича” на вдовство. Тя се натоварва с двойно престъпление - изневерява на мъжа си и го убива заедно с любовника си Егист. Според легендата тази жена живеела с постоянния страх, че синът й ще се завърне и ще бъде бързо увлечен от отмъстителните амбиции на дъщеря й Електра. Еврипид представя жената на Агамемнон преди всичко като мнителен човек, който се страхува най-много от собствените си деца. На преден план в образа е изнесено безмерното унижение на занемарилата потомството си майка.
Клитемнестра обича да се представя като безутешна майка, сломена от принасянето в жертва на първата й дъщеря Ифигения. Тя е изградена от драматурга Еврипид като сложен персонаж, който се опитва да отхвърли вината си, но не успява, а още повече се натоварва с антипатията на отвратените от егоизма и себичността й зрители. Електра многократно я разобличава като невярна съпруга, но я обвинява в края и като изменница на роднината:
И зная, ти една сред всички елинки
се радваше на успеха на троянците,
помръкваше, когато те загубваха.
Мъжът ти да се върне ти не искаше!
В трагедията на Есхил “Хоефорите”, преди да издъхне от смъртоносните удари на сина й, изменницата на достойния мъж Агамемнон произнася тържествено страховито предупреждение: “ Нима, о чедо, ще убиеш майка си?…Помни гнева на майчините кучета /Ериниите, бел. Г.Г./. Акцентът в тази пиеса е поставен върху съня на Клитемнестра и майчиното й въздействие върху Орест, който не отстъпва пред заплахите на неверницата: “Не аз, а ти сама убиваш себе си.”
В трагедията си “Електра” Софокъл показва Клитемнестра на сцената като жена, която е измъчена от кошмарите, в които я е заплело двойното й престъпление.. Изпълнена със страх от живите, тя се опитва да постигне примирение с мъртвите. При вестта за смъртта на сина й Орест бившата жена на Агамемнон се опитва да скрие радостта си, но облекчението взема връх. Тя оповестява, че занапред ще живее в спокойствие. Въздадена е справедливост на този, който е правил живота й непоносим. Тя се надява, че скоро и Електра ще бъде наказана от неумолимата Съдба.
“В “Електра” Еврипид извежда на сцената Селянинът, съпруг на Електра, представител на това добро средно съсловие, образец на честност и на здрав разум.” /1, с.144/ Той сам се представя пред нас в пролога, където излага една впечатляващо приземена философия за живота:
…………………………….Наистина
микенци-кореняци са предците ми –
това не ми оспорва никой. Знатен съм
по род, ала бедняк по положение,
та от това погива благородството:
ншщожен мъж – нищожни опасения!
Но същият този самоподценяващ се “нищожен мъж” доказва още в първи епизод пред “странника” Орест своето вродено благородство чрез гостоприемството си:
Внесете вътре вещите им, спътници!
Недейте възразява, при приятел сте,
Приятели. Бедняк съм аз наистина,
но низък нрав у мен не ще откриете.
Синът на Агамемнон е покорен от този мъж, който “не е велик”, “не се надува с именити прадеди”, но “той, макар и прост, излиза доблестен”. По повод на гостоприемния Селянин той произнася фраза, която звучи като мъдра поговорка:
………………Предпочитам бедния,
но приветлив стопанин, пред богатия.
Старецът , възпитател на Агамемнон, проявява респект към дъщеря му Електра. Той напомня за Педагога от трагедията на Софокъл, макар че не се знае дали Софокъл е написал своята пиеса преди или след Еврипид. Старецът е сходен като образ с Дойката в трагедията на Есхил “Хоефори”.
В античните трагедии ритъмът на действието се определя от коментарите на Хора, предвождан от Корифея, който в края на всеки епизод, в стазимите, произнася дълги тиради. Той коментира предшестващите трагедията събития, случванията на орхестрата и предстоящата участ на действащите лица. Есхил, Софокъл и Еврипид винаги включват в сценичните си творби Хора като персонаж, но всеки от тях му придава специфични функции и различна активност. “Еврипид довършил тенденцията, която изтикала хора от драматичното действие – пише проф. Богданов. Той вече служел за общ фон, дори за музикален антракт между интелектуално наситените диалози. Еврипид разнообразил тези антракти. Близък до всички новости на времето, той прибавил нови инструменти към лирана и флейтата в музикалния съпровод и използувал още по-широко ариите, въведени от Софокъл…” /1, с.144/.
В “Електра” на Еврипид Хорът на аргоските девойки известява на дъщерята на Агамемнон в парода /въвеждащата му песен/, че в града е пристигнал “човек от Микена”, “планинец, отхранен с мляко”, т. е. Старецът, семеен възпитател в дома на Атридите. Този Старец по-късно ще свърже Електра с Орест и ще му вдъхне смелост сам да се заеме с отмъщението за смъртта на придобилия слава край Троя негов баща.
В четвърти епизод на трагедията Хорът разобличава перфидната Клитемнестра, че обвиненията й срещу покойния и съпруг Агамемнон са неоснователни и мъдро я поучава: “Разумната жена отстъпва винаги на своя мъж”. Аргоските девойки, свидетелки на убийството на Клитемнестра, напомнят на справедливо ожесточената срещу майка си Електра, че въпреки всичко, от обективната гледна точка на общоприетия морал, тя е извършила “най-страшното дело”. Хорът разведрява в края зрителите на пиесата с поучителната реплика, че “човек може да се радва”, само ако “бъде далеч от злото”.
У Еврипид откриваме често мъдри сентенциозни изводи от морален разред, които вероятно са повлияни от поученията на софистите Протагор и Продик. Поставя се, например, въпросът дали благородството на ранга съответствува на благородството на душата / І епизод/:
Уви,
Не съществува знак на доблест! Виждал съм
нищожни синове на благородници
или от прости люде рожби доблестни.
Една духовна нищета в богатия
и светла мисъл в тялото на бедния.
С какво мерило ще отсъдиш правилно?…
“В крайна сметка в “Електра” си остава напълно осмислена чисто човешката реакция на персонажите пред ударите и обратите на съдбата: страданията на унизената Електра и отмъстителното й тържествуване над трупа на Егист; героичната решителност на Орест да се разправи с узурпатора на бащиния му престол и страхът му пред майцеубийството; и накрая искрената скръб на брата и сестрата след гибелта на Клитемнестра. Макар че митологическият разказ изгубва вътрешния си смисъл, не се изгубва мотивировката на човешкото страдание” – обобщава руският класицист Ярхо /5, с.284/.
Вярвания и представи на гръцката Античност:
Боговете играят важна роля в древногръцката митология. Те непрекъснато поддържат страх у земните хора със заплашващи тяхната участ кроежи. Митът за Електра е отклик от постоянния конфликт между хората и боговете, който започва от провинението на Тантал, което напомнихме в началото. Обитателите на Олимп най-често наказват извънмерните амбиции на хората, които ги подвеждат да вършат най-зловредните безумия.
В често съпоставяните пиеси на Есхил, Софокъл и Еврипид посветени на нещастията в дома на Атридите Аполон, чрез посредничеството на оракула си, заповядва на Орест да отмъсти за убийството на баща си. При Есхил синът на Агамемнон извършва отмъщението, защото се осъзнава по-скоро като послушно оръдие на боговете. При Софокъл синът на Агамемнон отмъщава ръководен от усета си за справедливост.
В трагедията “Електра” на Еврипид Орест е подвластен преди всичко на омразата си към майката прелюбодейка и любовника узурпатор, т.е. у третия тратически поет на Древна Елада много често над волята на боговете се надграждат невъздържаните емоционални въжделения на земните хора. Наистина в драматургията му намесата на боговете често се омаловажава. “В творчеството на Еврипид прозвучават крещящи дисонанси. В “Електра”братът и сестрата убиват собствената си майка и извършват това, следвайки повелята, дадена от Аполон. Но в края на трагедията от устата на Диоскурите чуваме критика, отхвърляща заповедта на бога като немъдра /към Орест/: “Мъстта бе права, не и твойто действие. Че Феб…ах,Феб – но млъквам, той е царят ми…Мъдрец е, но не мъдър е съветът му.” /Репликата е вмъкната тук от Г.Г./…в случая ясно е отразен разривът между митическата традиция и Еврипидовия начин на мислене.” /4, с.267-268/.
В края на трагедията на Еврипид се упоменават Ериниите. В древногръцките трагедии това са богините, които охраняват установения ред и отмъщават на всички, които го смущават или нарушават. В трагедията на Еврипид “страшните Еринии” са упоменати в дългата тирада на Кастор /единият от Диоскурите/, където се утвърждава представата, че тези богини преминават “през отвор вдън земята”, където се намира тяхното “почитано, свещено прорицалище”. В същата тирада майцеубиецът Орест е заплашен и с “ужасните, кучеоки богини Кери”, които според легендата са черните деца на Нощта, които грабват човешките души в мига на тяхното отделяне от тялото.
В края на своите пиеси Есхил и Софокъл също упоменават богините отмъстителки, които преследват Орест като майцеубиец и престъпник. В третата част /”Евменидите”/ на трилогията си “Орестията” Есхил предвещава, че Орест ще бъде съден от Ареопага, който ще го оправдае. Тогава Ериниите ще се преклонят пред присъдата на съдиите и ще се превърнат в Евмениди /Доброжелателките или Благосклонните богини/.
Призоваването към отмъщение: Древните елини отправят молитвите си към боговете за отмъщение като се съобразяват със значимостта на положението им в Олимпийския пантеон. Тук трябва да се припомни, че Зевс е праотец на Атридите, че Хера е била покровителка на Микена, градът владенние на Атридите, в който е издигнат храм /Херайон/ в нейна чест,
Според античните представи престъпно убитият Агамемнон представлява разгневена жертва и поради това могъща и опасна както всички мъртъвци. Затова в трагедията се призовават и другите герои загинали пред Троя. В екзода на трагедията, след като появилият се от небесните висини Кастор предупреждава Орест “Мъстта бе права, не и твойто действие”, той предвещава, че земята трябва да се отвори и през отвора й ще преминат “страшните Еринии”.
Древните елини когато отправяли молитвите си се съобразявали с вертикалната подредба на боговете: те молели първо боговете от Горе, а после се обръщали към боговете от Долу. Молещите се били на колене, пляскали земята с ръце и постепенно нагнетявали възбудата в себе си. Този забързващ се ритъм се усеща в призивите за отмъщение: ???
Гостоприемството: Според античните представи преминаващият гост се дарява с даровете на гостоприемството (xenia), които са богати, ако той е богат, скромно ядене, ако е беден - вино, агне, прясно сирене и венец. В “Електра” на Еврипид прихождащият гост, Старецът, дарява обичната дъщеря на бившия си господар с “агънце сукалче”, “венец от цвете”, “грудка прясно сирене” и “старо Дионисово съкровище” /вино/. /ІІ епизод/.
Когато Егист прави жертвоприношение на боговете, Орест, прикриващ самоличността си, минава край имението му. Според представите на тогавашните елини жертвоприносителят е задължен да покани преминаващия странник:
“Днес вие /Орест и Вестителят/ ще сте мои сътрапезници
в гощавката. Принасям тия бикове
на нимфите. На ранина ще станете
и пътя ще подемете. Да влизаме!” / ІІІ епизод/.
Като помага при жертвоприношението Орест става гост на жертвоприносителя Егист. Странникът става гост като измие ръцете си с вода от дома и започне да помага на господаря му:
Орест:…ако трябва да помагат странници,
готови сме, Егисте, не отказваме.
Трябва да се отбележи, че в началото Егист посреща странниците с ритуалните въпроси: “Какви сте вий? Отде сте? От коя земя дохождате?”, но в динамиката на ситуацията новодошлите, като че ли случайно, забравят да отговорят, т.е. да се конституират според обичая като гости в дома на аргоския тиран.
Жертвоприношение на Нимфите: Според античния обичай приносителят трябва да заколи най-чистото животно, т.е. то трябва да бъде бяло, без никакво петно. Този ритуал се изпълнява, за да да се отбележи раждането на дете или за да се предугади бъдещето. Най-напред жертвоприносителят се пречиства с чиста, течаща вода, която отмива делничната нечистотия. После се изсипва ечемик върху олтаря, изгарят се косми взети от главата на бяло животно и едва тогава се коли жертвата. Така е описан ритуала в дома на Егист от Вестителя:
……………….Взе нож от кошника
Егист, отряза кичур бича козина
и в огъня свещен я хвърли, в рамото
прониза бика….
Ако животното било малко и леко, то се донасяло до жертвения олтар на рамене. Рогцата на жертвеното животно били украсявани с цветя, а понякога и със злато. Кръвта му се събирала в потир.
Гадаене по вътрешностите на жертваното животно: Според античните представи дясната част на дроба съдържа предзнаменования, които засягат самия жертвоприносител. В старогръцкия оригинал на “Електра” Егист констатира с ужас, че липсва десния лоб от дроба на жертвания бик. По лявата част на дроба се отгатвала участа на неприятелите.
Ако гадаенето по вътрешностите не бъдело внезапно прекъснато, церемонията трябвало да завърши с угощение, на което се поднасяло месото на жертваното животно. В трагедията на Еврипид /ІІІ епизод/ жертвоприношението се изражда, тъй като жертвоприносителят бива в следващия миг жертвопринесен.
Ритуалът при раждане Древните елини обикновено окачвали на вратата маслинов венец, който напомня на момчето за гражданския живот, и вълнена лента, която напомня на момичето женските трудови дейности. Забранено е да се ражда в светилищата, тъй като кръвта отделяна с плода се счита за нечиста. Тя трябва да се пречисти след раждането. Практикуват се пръскането с осветена вода, изгарянето на тамян или сяра, принасянето в жертва на прасенце.
В някои области на Древна Елада на петия или седмия ден след появата на новороденото се провеждат тъй наречените Амфидромии /надбягвания в кръг/: бащата поема новороденото в ръцете си и го разхожда около централното огнище, а след това го оставя на земята. Това означава, че той го признава като свое чедо.
На десетия ден се урежда пиршество на членовете на семейството. Едва на четиринадесетия ден майката се приема за окончателно пречистена. Когато имитира раждане пред Клитемнестра, Електра намеква за това. Тя приканва майка си след като й обявява свойто “раждане”:
Та вместо мене – че не зная обреда –
ти жертва принеси, на десет дена е
детето. Аз не зная, първескиня съм.
На тази заръка от дъщеря й Клитемнестра отвръща както повелява ритуала:
Добре ще ида. За дете на десет дни
ще жертвам на боговете.
Заупокойните ритуали: В Древна Елада те били добронамерени и отмъстителни. Когато били добронамерени и омиротворяващи, жертвата се принасяла от старец. Принасяното животно било украсявано с клонки от мирта и било обливано с вино, към което можело да се добавя вода, мляко и мед.
Когато били с отмъстителни намерения, жертвоприносителят бивал обикновено млад и силен мъж. Според обичая тогава се жертвала овца с черно руно. Вярването е, че нейната кръв би могла да помогне на мъртвите да оживеят отново /черното се поднасяло от древните елини на всички хтонични божества/.
Още във втори епизод синът на Агамемнон моли “властната” Земя да подкрепи в отмъщението него и сестра му като дойде при тях заедно “със мъртвите съратници” на прославения му баща воювали срещу Троя.
тва е от мен