PDA

View Full Version : Рождение



ScionOfStorm
01-27-2009, 16:29
Рождение

Нощта беше тиха. Единствено лек вятър поклащаше връхчетата на дърветата и техните листа, сякаш разказваше незнайна приказка.


Приказка за идващия огън.

******

Земята се разтресе с измъчен стон под нозете му, когато стъпи на нея. Пламтящи стъпки от сяра осветиха ефирния мрак, обгърнал Йерусалим.

Свещеният град. Свръзката на трите религиозни проявления на Него; там, където силата Му уж беше с най-силно присъствие.

Баалберит закрачи с тежки стъпки към мястото, където бе паднал с братята си преди изгрева на времето.

******

Беше красив град, длъжен бе да признае. Синовете и дъщерите му – на него, както и на неговите братя – се бяха погрижили за Кълбото на света и го бяха обгърнали с мраморна красота, каменна изящност и на места – позлатена прекрасност. Сега всичко това бе потъмняло, сякаш разядено от сгъстения мрак, но все още по мистично красиво. Баалберит издължи врата си и подуши въздуха. После лигавият му, по змийски разделен език извистя и със съсък облиза вятъра.

Усмихна се, а жълто-червеникавото му око заблестя с нездрава светлина. Беше усетил къде е. Оставяйки все същите изпепеляващи земята следи, падналият ангел убедително закрачи към самото сърце на Центъра на света.

******

Мислеше си, че синовете и дъщерите му щяха да го познаят, да му се зарадват. Да оценят частичното завръщане на ангелите по земята. Уви, грешеше.

Първият нещастник, скитащ из улиците на града в най-неподходящото време изпищя с неземни трели, когато го видя. Опипа ножа си, ала после осъзна, че всъщност той никак няма да му помогне, и просто го захвърли и побягна.

Баалберит поклати глава с леко меланхолична нотка. Пипалоподобен орган, завършващ с грозно изкривен нокът се стрелна стремително и проби гръдния кош на човешкото същество. Мъжът падна на земята, кръв рукна, а нокътят продължи и буквално разполови тялото на смъртния. Предсмъртните конвулсии секнаха бързо, ала стореното бе сторено – Йерусалим се пробуждаше, стреснат от вдигнатия шум. Демонът въздъхна, ала вътре ликуваше. Явно децата му вече бяха заслепени от светлината Му, неговата лъжлива светлина и заслужаваха само едно.

Гибел.

******

Йерусалим гореше. Тела бяха овъргаляни навсякъде, тела в кръв и оплискани в жлъчка, вътрешности се виеха, изтръгнати сякаш от див звяр и захвърлени по умрялата вече плът. Стонове прерасваха в писъци, писъците заглъхваха – кратък секунден кръговат, маркиращ секването на поредния живот с демоничен порив.

И над натрупаните тела, между пламъците, Баалберит го видя. Малък храм, без какви и да е украшение – ни мрамор прерязваше стените му, ни позлата се виеше по купола му. Ала вътре...вътре се намираше пъпната връв на света. Най-скъпоценния камък.

С ярост демонът разби вратата и нахлу в свещеното пространство. Невидима сила раздра на места кожата му и закапа жълтеникава кръв, ала той не обърна внимание. Беше очаквал прегради, все пак. В центъра на храма блестеше олтар с призрачна светлина, а пред него три фигури се обърнаха към новодошлия. Равин беше единия, а другите двама държаха в ръцете си масивни книги, прегърнали ги като деца. Другите две, следващи проявленията Му.

- Vos mos non vado per. – прошепна християнинът с твърда нотка и ръката му закръжи около Библията. Мюсюлманинът направи същото, като кръговете се стесняваха над Корана.

А евреинът започна призоваването на Голем.

Баалберит се усмихна. Остана усмихнат и когато Голем с неземна бързина откъсна ръката му и демонска кръв започна да се лее на потоци, смесица от сяра, кръв и желязо.

И повика своята сестра. Имаше нещо иронично в това кал да воюва с кал в името на човешкия род и неговото проглеждане. Лилит също осъзна това, докато разкъсваше Голем на части пред погледа на онемелия евреин, видял Първата жена, низвергната от бога му. За негово щастие потреса му не трая дълго, защото Баалберит разсече главата му със здравата си ръка за части от секундата. Другите двама също се опитваха да призоват нещо, но на демона му беше дошло до гуша от невярността на децата му и разсече телата им с настървеност, каквато не бе познавал от напускането на Едема. Лилит също се присъедини към него, устата й бе оцапана със смесица от кръв и кал – не бе устояла на изкушението да изяде обезобразения Голем. Сетне двамата се наведоха със светещи очи над олтара – Кълбото, Центърът, Кръвта на света.

- Дар за човешкия род, който ще им припомни чии синове и дъщери са. Дар за смъртните, за да знаят какво направи техния покровител с нас.

И Баалберит и Лилит проляха от кръвта си, която се смеси с кръвта на Кълбото. И заразата им, демоничността им запулсира в съзнанието на всяко човешко същество. Плевел, незнаен ала присъстващ, и чакащ времето на своето проявление. Разкриващ знанието, което е забранено за човешкия род, разкриващ лика на Бога, на изгнанието на ангелите, на сътворението на света и формите му.

Лудостта.

******

Нощта остана тиха. Само лек пукот нарушаваше пламтящия нощен покой. А връхчетата на дърветата, овъглени и разпадащи се, разказваха своята несекваща приказка за огъня и лудостта.

Briseis
01-28-2009, 18:02
харесва ми твоята версия за Апокалипсиса. иначе като литературен анализ: много умело боравиш с епитетите и пише крайно натуралистично, което прави твоята проза некомерсиална и е възможно да не бъде адекватно оценена.

иначе поздравления, грабна ме :)