"Зимни вечери"-Христо Смирненски [Архив]

WooDy

02-03-2009, 13:05

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”
ГРАДЪТ И ЧОВЕКЪТ
Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разби¬ра, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действител¬ност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.
Цикълът „Зимни ве¬чери” дава най-пълна представа за града и не¬говата социална реал¬ност. Той е недружелю¬бен, неприветлив и отб¬лъскващ, прилича на ка¬менен затвор, чиито сте¬ни не пропускат искри¬ца надежда. Това е мяс¬то - капан за човешките души, където цари пус¬тота и мрак. Крайните квартали са пространст¬во на разрухата, запустението, бедността и стра¬данието. Човекът се чув¬ства безпомощен, нену¬жен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да прео¬долее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвреми¬ето на „мъглата жълтопепелява”, обгърна¬ла крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като пое¬тична реалност, противопоставена на гроз¬ните отблясъци от мрачната действител¬ност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и заг¬риженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „де¬цата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата дейст¬вителност, да се оглежда в студените крис¬тални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.
Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за за¬губена младост, за неиз¬живяно детство. Олицет¬вореният екстериор на предградието е като де¬кор от странна, лирично преживяна от поета тра¬гедия. Снегът, електри¬ческите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, ко¬ито чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната раз¬ходка на поета. Надник¬ва тук и там през прозор¬ците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъ¬ци и женско ридание. Човекът няма нас¬тояще, не вижда бъдеще, забравил е и ми¬налото си. Или може би всичко е едно страдание.
Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомоти¬вен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силу¬ети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.
Слепият старик, бродил из каменния ла¬биринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказ¬ва тайнствена история, децата не се рад¬ват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини.Всички играят непод¬ходящи житейски роли, макар да осъзна¬ват, че не сън, а истина е ужасната действителност- болезнена и отчайваща. Бол¬ка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като во¬пъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез мета¬форичния образ на мъглата. Тя не е при¬родно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдиг¬не, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.
Предчувствие за смърт носи още пър¬вият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.
Финалът на творбата е посветен на съд¬бата на любимите герои на поета-деца¬та. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Мал¬ките гаврошовци нямат право и на почив¬ка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Ся¬каш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален , с „ня¬каква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижие¬то, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живо¬та. Това е тяхната тъжна орис, едно тра¬гично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.
Без надежда завършва тъжната сред¬нощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е зат¬вор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.