Прочети го ще ти помогне
Увод:
Краткият период, в който твори Смирненски, в национално-исторически план се характеризира с крушение на националните идеали, с остри социални противоречия, резултат от двете национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война. В общоевропейски план това е време на крах на патриотичните идеали след войната, на кървави социални бунтове – въстанието на Спартакистите в Берлин, Октомврийската революция, Унгарската революция, у нас Войнишкото въстание. В резултат на историческите събития се наблюдава политизиране на целия обществен и духовен живот. В културен план това е време на изчерпване на символизма, възникване на нови авангардни литературни течения – експресионизъм, футоризъм. Динамичното историко-културно настояще обуславя поезия, в която основната естетическа доминанта е движението. Динамична конструкция има доминиращият в поезията му образ на художественото време. То е разкрито като пределно, световно историческо време. Епохата е среща на два свята, в който “единият е излишен”. Лирическият човек на Смирненски е изведен от затвореното биографично време на своя живот и поставен в исторически праговата ситуация. Утрото и зората са знак за началото на нов ден и са основните метафори за праговото историческо време. Ключов образ, утвърден в поезията е образът на нощта. Срещата на стария с новия свят е алегория, изразена посредством изтичането на стария и началото на новия ден. Тази смяна е темпорално ситуирана в полунощния “кобен” час – прастара митологема, изпълнена с ново съдържание. Трансформируем е и образът на художественото пространство в поезията на Смирненски.
Теза:
Наследник на поетичната система на символизма и продължител на революционната линия на Ботев и Чунтолов, Христо Смирненски създава своята поезия върху една съвършено нова тематика – урбанистичната. Макар образът на града да е присъствал в творчеството на неговите предшественици Вазов, Г.П. Стаматов, Дебелянов, той не е този централен образ, какъвто е в стигховете на Смирненски. Градът е не само единствен декор в неговата поезия, но той присъства в самоусещането на лирическите герои, определя тяхната чувствителност. Взаимоотношението човек-град е проблемен център в творчеството на Смирненски. Образите на човека и града не са монолитни. По принцип основните образи и понятия в поиезията му са разкрити като трансформируеми. Този принцип е израз на мирогледната позиция на поета.
Човекът в поезията на Смирненски има две образни проекции – човекът жертва и човекът-творец на “светлата ера”. Човекът е видян в двойна перспектива – и в своето конкретно нерадостно настояще, и в историческата грандиозност на бъдещето. Естетическата концепция за трансформациите в духовното самоусещане на лирическия герой от страдалец в месия, от роб в творец на новия свят и на града от вместилище на слото в град-революционна стихия е очертана като етапен процес. В елегическите творби – циклите “Децата на града” и “Зимни вечери” лирическият човек носи адово самоусещане. В тези творби е водеща темата за човека като страдание, резултат от непримирими социални противоречия. В творбите, подчинени на идеала за назряващата сила на революцията, “Юноша”, “Ний”, “Улицата”, “Тълпите” трагическото самоусещане се трансформира в борчески изблик, чувство за ситорическа мисия. Кулминация на борческия патос в поезията му се явява декларираната готовност за саможертва. Идейният модел в поезията на Смирненски се базира върху линията страдание – борчески порив – революция – саможертва.
Основният топус – градът, е очертан в два образни варианта. Единият създава представата за жесток, индеферентен към съдбата на своите обитатели град, вместилище на грозното и злото. Другият е градът-средище на революцията. Двоинствената визия на човека и града определя и характерната за поетичния патос в творбите на Смирненски двупосочност. В стихотворенията, разкриващи социалната нищета на човека-жертва (“Зимни вечери” и “Децата на града”: Братчетата на Гаврош, Старият музикант, Уличната жена, Цветарка, Жълтата гостенка), патосът е разобличителен, а в творбите, утвърждаващи образа на революцията той е адмиративен, одически (“През бурята”, “Юношата”, “Йохан”, “Смъртта на Делеклюз”, “Червените ескадрони”).
Човекът в поезията на Смирненски има два образа вариации – човек жертва и човек двигател на историческия патос. Образът на човека жертва има самостойно присъствие в социалнит елегии. Централна в тях е релацията човек – град. Градът е разкрит като топус на злото. Това е град лишен и лишаващ от живот, мъртъв, статичен, жесток към съдбата на своите обитатели. Град, чийто закони осъждат бедните жители на вечна нищета и безрадостно съществуване. Жертвите на този град са хората от нисшите социални прослойки. Образът на човека-жертва има множество вариации – старият музикант, гаврошовците, цветарката, уличната жена. Общото между тях е не само социалният им статус, но и духовно-психологическите им драми. Те са ограбени от елементарното човешко право на щастие. Показани са като самотници сред бездушната тълпа. Градът има пряка характеристика – “шумен и разблуден” (“Братчетата на Гаврош”). Образът на града е одухотворен като представа. Разкрит е като реално пространство. Изобразен е в сетивните му измерения.
Най-устойчив метоним на града е улицата, също одухотворена като образ. Тя “гърми”, “шепне кървави закани”. Други градски топуси са площадът, барикадата, локала. Образът на града е не само конкретно-предметен, но и абстрактно символен. Преплитането на двата плана е показател за сложната двуединност на художествения свят на Смирненски. Водещ принцип в символно-алегоричния план е утъждествяването на града с персонифицирания образ на смъртта, която “потропва с ледени крила”. Друг персонифициран образ на градския живот е “жълтата гостенка”. Градът се отъждествява с темпоралните образни символи на зимата и нощта. Зимата символизира студенина, физическо и духовно изтощение, а нощта, както при символистите, така и при Смирненски алюзира безприютност, бездомност. Градът, обитаван от персонифицираните социални злини е сравнен с черна гробница, лишен е от всякаква жизненост. Важна идейна форма имат и глаголните форми, определящи състоянието или действието на одухотворения град и неговите топуси – “гасне”, “гледа”, “киска се”, “плаче”, “гърми”, “шепне”. Глаголите са в сегашно време и така подчертават неизменната повтаряемост на движението, вечността на страданието, безконечността на злото. Важна функция в изграждането на общото трагическо внушение имат цветовите определения на художествения свят. Доминиращ е черният цвят – “черната гробница”, “черната старческа мъка”. Негова вариация е жълтият цвят. Образът на човека-жертва на социалната несправедливост има три основни вариации – децата, жената и старите хора. В два цикъла Смирненски показва темата за социалното (човешкото) страдание – “Зимни вечери” и “Децата на града”.
В “Зимни вечери” основни темпорални образи, присъстващи дори в самото заглавие са “зимата” и “нощта”, които са символ на социалната студенина, на безрадостното битие. Тук са събрани основните образи на страдалците на града. Всеки епизод е вариация на трагичния мотив за човешката нищета. Описаните герои обитават адовите селения. Тази творба обобщава трагиката на човека-жертва. Има мозаечна постройка, базирана върху фрагменти. Обединяващото начало между отделните фрагменти е актът на пътуване на лирическия говорител през бедняшкия квартал. В цикъла “Зимни вечери” се сблъскват два стилови подхода – ясен символистичен стил и конкретен битов, предметен план. В този цикъл се прозира най-ясно двуплановостта в творчеството на поета. Тези два стила са разположени на симетрични места в цикъла, който се състои от седем композиционни части. Първата, третата и петата са символистични. Четните са конкретни. Седмата част е обединяваща. В този цикъл има три основни теми – градът, трудът и смъртта. На всяка от тях има по един символен и реалистичен пейзаж. Използвани са жанрово лирични картини и лирическа поетристика. Темата за страданието е в центъра на цикъла. Соминиращи мотиви са повяхването, гасненето, чезненето, смъртта. Творбите в цикъл а са обединени от лирическия “аз”. Цикълът започва с лирическо въведение – градът като свят на хаоса. С изящни детайли е нарисуван тъжен пейзаж. Поетическите асоциации са потискащи. Градът е представен като “черна гробница”. Доминиращ е черният цвят – алюзия за смърт и страдание. Предметите са одухотворени “глъхнат сградите, зловещо гледа всяка …”. Първата част е по-обща, по-символна, с повече многозначни сравнения. Градът и природата се събират в мрачна потискаща картина, която има субективно-общочовешки смисъл. Целият цикъл е обединен от идеята за вечното страдание и от картината на безкрайната мъка. Съдбите на героите са разкрити лаконично. Втората част прави рязък поврат към конкретното и социалното, към потиснатостта в нейните нагледни жестоки и обществени причини. Повтарят се елементи от предходната част, но вече транспонирани върху конкретна социална основа. Във втория фрагмент е описана сцената с пияния баща и неговото семейство лаконично. Идеята се носи и от действието. Лирическият говорител е свидетел. Той разкрива, показва, анализира. Два детайла битуват във фрагмента и носят усещането за болка и безизходност – “къщурка” и “детска глава”. Умалителното на дом – къщурка говори за страданието. Домът носи за човека силата на уюта, на близките, а в тази бедност човекът е самотен. С голяма сила е внушена трагедията на едно бедняшко семейство, визирана чрез детайла “завесата мръсна, продрана”. Бедността битува чрез визията на епитета “безхлебен”. Мотивите създават усещане за цялостност, но същевременно открояват и конкретна епизодичност. Контрастът черно – бяло дава представа за действителност и мечтателност. Следващата картина е по-бодра. Живо е изобразена работата в ковачницата. Мотивът за ковача и е символен. Той изразява силата на разрушението и съзиданието. Представя важни моменти от трудовия процес. Подчертава се от силата на човека, който със сръчност и воля покорява огъня. Огънят визира представата за вечното съзидателно начало. Тези строфи на Смирненски напомнят “Калиопа” на Яворов. Поетът подбира точни глаголи-метафори. Постигнато е свуково съчетание, което напомня звука на чука. Цветовата гама е богата. Плавният ритъм на дактила в първия и четвъртия стих на всяка строфа свучи енергично и отсечено. Конкретното и предметното се носи от четвъртия фрагмент. Видението на ковачите бързо изчезва и животът показва своето сурово лице в конкретните линии на града. Гъстата мъгла е образ-метафора. Тя има множество превъплъщения – “безплътна”, “непрогледна”, “гъста” и алюзира представата за житейска безперспективност. Със старика крачи и натовареното дете, в чиято съдба няма нищо от опоетизираната стихия на ковачите. Наново е въведен пейзажът – гъстата мъгла, символ на безизходност. Няколко детайла усилват тягостното настроение. Светлината на електрическия наниз е контрапунктна на завесата от “черен мрак”. Сменят се гледните точки – от външното изображение към душата. Главната група в тази картина е слепият старик и натовареното дете. Образът на стареца извиква алюзията от отминалото в живота, а детето на онова, което ще живее в свят на тъга и страдание. Лирическият говорител не е равнодушен зрител. Образът на снежинките, които стават на кал, символизират изчезването на красотата отново чрез опозицията бяло – черно. Събират се в един образ старика и малкото дете като обобщен образ на страданието. Повторението и обещанието засилват тъгата и като вопъл се откъсва възгласът:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла …
Особено запомняща се е тази част от цикъла, в която са ситуирани страдащата жена и ковчега с мъртвото дете. Описанието е лаконично. Поетът дори не обобщава дали отчаяната старица е майка на мъртвата девойка, дали дрипавото дете е нейно братче или сестриче. Той просто фиксира с разтърсваща сила един момент на страшна човешка драма. И в този дом цари мизерията. Реалистичните мотиви напомнят следосвобожденската лирика на Вазов. Нещо символно се асоцира със заснежените цветя, които се топят и чезнат – чезне красотата. Цикълът завършва като обобщение на всичко, което е описал, преживял и изстрадал лирическият говорител.
Последната част започва с вариации на първата строфа от втората картина. Това повторение засилва лиризма – акцентува основната тема на цикъла – човешката нищета. Създава се усещане за безнадеждност и безкрайност на човешката мъка. Отново се появява образът на двете деца, на безпътицата в мизерния им живот:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
Образът на “безхлебния” баща е неосъщественият човек. Човекът, който е загубил обичта си. Творбите носят социален сантиментализъм. Последните две строфи крият алегоричен смисъл. Животът ще омърси чистите, светли пориви в детските мечти.
Съдбата на човека-жертва битува и в стихотворенията от цикъла “Децата на града”. Градът е показан с цялата му враждебност. Тойе онов апространство, където човек се чувства самотен. Вариация на образа на онеправдания беззащитен човек е старият музикант от едноименната творба. Основно в нея е внушението за самотата. Старият човек е изолиран от всеобщия кипеж на живота, дистанциран е от суетата и глъчката на пъстроцветните тълпи. Героят е елиминиран и от целия одушевем свят. За да се подчертае отчуждението на героя от неговия свят, той е сближен с неодушевената природа и с персонифицираните човешки несгоди – над него “ревностно бди черната старческа мъка”, хвърля му поглед “печална луна”. Самото заглавие носи в себе си семантиката и се свързва директно със замисъла. “Музикант” е знак за човек на изкуството, а определението “старият”, че е отхвърлен, ненужен. Контрастът е между съдбата на малкия човек и животът, който кипи около него. От всички страни той е заобиколен от природни и социални враждебни сили. Трагическото преживяване е затворено, но конструкцията е по-особена – повтаря се не цяла строфа, а един стих, който присъства и във финала: “тегли полекичка лъка”. Но докато в началото извършител на действието е старецът и изображението е реалистично, във финала извършител на действието е “Смъртта”, а реалистичното изображение е заместено от символно-алегорично. Внушава се идеята за пълната безпомощност на стария човек, но се отправя и скрито обвинение към тълпите, определени като “зли и далечни”. Сред големия град са и децата. Съдбата на детето-жертва е разкрито чрез несъответствието между естествения стремеж към безгрижно детство и студеното жестокосърдечие на града. Чъншният блясък на града е израз на неговата етическа и социална грозота. Внушението за низвергността на децата от света на материалните блага също се изгражда чрез контраст – между блясъка на витрините и “одрипаните” деца в стихотворението “Братчетата на Гаврош”. Лирическото действие се гради чрез глаголи от свършен и несвършен вид в сегашно време. Така те очертават детската мъка в нейната моментна конкретност “и ето ги стоят на ъгъла”, и в нейната трагическа повтаряемост, “че всяка вечер теменужена / ти виждаш бедните деца”. Идеята за трагическата обреченост е изведена и на композиционно равнище – творбата има затворена композиция – тип пръстен, който се оформя от начално-финалното построение. Така се внушава безизходността на детското страдание, неразрешимостта на конфликта. Творбата е изградена върху социалното противопоставяне и е организирана от смислови контрасти. Тя носи лирическото обръщение към града – “ти”, но показва и “тях” – малките гаврошовци. “Ти” усилва непосредствеността на казаното, но и силата на изобличението. То постига директен лирически контакт. Граматическа, смислова и емоционална творбата е разположена между двете форми – “ти” и “те”, между директния емоционален изказ и дистанцирането. “Ти” звучи със силата на негодуванието и се превръща в обвинение. Образът на града е представен чрез смислови противоположности. Сякаш самият град е с две леца. Едното е блестящо, празнично, а другото – тъмното е на скръбта и страданието. Бедните деца остават в социално тъмното пространство на обществото. Тяхната съдба е показана, а не разказана. Тръгва се от външното, видимото, за да се стигне до страданието. Изразителният детайл “прихлупен до очи каскет” крие сълзите, болката от незаслужената обида. Тя е елемент на социалната принадлежност. Творбата е построена върху социално симислени противоречия, които са свързани. Страданието, страданието и гневът се напластяват, за да избухнат в реторичния въпрос: “Какво им даваш от живота си?”. Гневът е рамка на картината на детското страдание. Основен принцип е контрастът. В първата строфа, той е под формата на несъответствие между студената празничност на града и неговото безсърдечие към децата-жертва. И внушението за низвергността на децата от света на материалните блага се пораждат чрез контраст – блясъка на витрините и окаяния външен вид на децата.
Темата за страданието на човека-жертва е водеща в стихотворенията: “Цветарка”, “Жълтата гостенка” и “Улична жена” и разкрива образа на жената. Този образ има три вариации – продавачката на цветя, тютюноработничката и блудницата. Разкрити са три човешки драми, всяка със своя социален мотив. Обединяващ с “Цветарка” и “Жълтата гостенка” е лирическият пейзаж, който има специфична естетическа функция. Той е максимално естетизиран. Естетизацията се постига чрез алитерацията, асонанса и звукописа. Наблюдава се тенденция към музикализиране на поетическото слово. Опоетизацията на природата е път към естетическо отъждествяване между природа и герой – описаният свят е съзвучен с нежността и красотата на цветарката, оприличена на “русалка”. Сравнението подчертава изяществото на духовния Ј мир, създава усещане за приказност. Отъждествяването в естетическо отношение на двата образа не е самоцелно. То подготвя трагическия конфликт на творбата, който се очертава върху контрастното внасяне на отблъскващия образ на града. Той е деестетизиран и застава срещу естетизирания образ на Витошкия пейзаж. На представата “Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна” се противопоставя безчувствието на един свят, затворен в пространството на града, определен като “грамаден” и “задъхан”. Красотата на природата се сблъсква със социалната грозота. Важна функция тук има глаголът “дебне” като определящ действието на “каменния град” и алюзиращ идеята за неизбежната участ на девойката. Въвежда се мотивът за похищението на света на слото върху красотата. Заглавието се свързва в семантично отношение директно с цветя и е знак за красота и невинност. Изграденият чрез символистични похвати природен пейзаж има функцията на противопостави чрез слово красотата на грозната действителност. Подчертава се естетическата несъвместимост на природния пейзаж с градския. Приказно-екзотичното описание на Витоша, изградено по символистичен образец, се превръща във фалшив декор на социалната действителност. Така индиректно се дискредитира символистичната естетика на нейния култ към създаване на измислени светове.
Върху принципът на противопоставянето между природен и социален свят е изградено и стихотворението “Жълтата гостенка”. Тази творба е показател за отношението на Смирненски към образния свят на символизма. Поезията на Смирненски слага началото на перспективния контакт между революционната поезия и европейската авангардна литература. Той използва символно-алегорични образи. В поетическата лексика преобладават сложни поетизми “лунносребърна”, “огнеструйни”, активизирани са характерни за символизма ярки цветови представи “пурпурночервени”. Жълтата гостенка” е също интересна илюстрация за съжителство между реалистични и символистични елементи. Творбата е изградена върху принципа на редуване на двата изобразителни подхода. Заглавието е конкретно. То е знак за обреченост. Посвещението е лаконично и има адресат: “На тютюноработничките / безбройните робини / на жълтата царица / туберколозата”. Пейзажът е като двигател на действието. Суровата битова картина, очертана в конкретни и близки до разговорната реч взикови средства въвежда в трагична човешка съдба. Тя е последвана от двустишие в осезателно различен стил:
… пак очи с очи се срещат …
търсят призрака нечакан …
По-нататъшното двустишие подхваща мотива на “призрака” отново в различен стилистически и смислов облик. На фона на красивата лятна картина контрапунктно е изградено човешкото съзнание. Определението, умалителното “ссухрена женица” подсказва за бедността. В третата строфа в рамките на четиристишието се оформят две двустишия. Първото звучи конретно предметно, то стилово е по-близо со разговорната реч:
А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
стара ссухрена женица бди над дървений креват …
А второто двустишие звучи по-символно алегорично:
… призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
и за бледната девица черна мрежа той плете.
Така в конкретно битовото пространство на “избичката мрачна”, наред с реално присъстващите образи на старицата и девойката е въведен и един символно-алегоричен обрз на персонифицираната смърт. В тази творба основно художествено средство е контрастът. Той се наблюдава между рими и словосъчетания – “бледната девица” – “черни мрежи”, “дете” – “старостта”, “ссухрена женица” – “девица”. Чрез контраст са противопоставени отделните части – въвеждащата описва красотата на природата и контрастира с втората, която разкрива нищетата на бедната стаичка. Контрастът се наблюдава и на равнището на по-големи смислови единици. Драмата на умиращата девойка, ужасът пред смъртта, гробовната атмосфера вътре в избичката е противопоставена на кипящия, изпълнен с празничен крясък живот вън, на бездушието на тълпите.
Сред цикъла “Децата на града” открояващ се е образът, който се задава като продължение на “Цветарка” – “Уличната жена”. В заглавието битува идеята на творбата. Жената е знак за добро, за дом, за уют, за семейство. Улицата е пътя, който отвежда в дома, но и място, където човекът е сам. Съчетанието говори за бездомност и обреченост. Визирана е нощта като символ на тъма и носител на зли сили. Персонификацията Ј и сравнението “мащеха неумолима” показват битието, съдбата, която я довежда до морална деградация. Символно значение имат и увехналите циклами – говорят за смърт, за обреченост, а цветята са знак за красота, обич, младост. Контрастът между портрета на детето и жената с настоящето, което я погубва, е присъда над един свят, в който човекът е жертва и носи социалното страдание. Опустошението се визира чрез два образа на “Смъртта” и на “властникът живот”, изградени в опозиция.
“Децата на града” е цикъл, в който битува страданието. Това е универсален мотив. Обхваща целия човешки живот – от децата до стареца. В творбите се налагат и мотиви, които имат запомнящо се значение. В “Цветарка” мотивът за чезненето и гасненето, в “Старият музикант” – за самотата на човешкия дух и за човешката обреченост. В цикъла се прокрадва идея за братство и съпричастност. Въпреки символите, изобразени са конкретни съдби. Художественото пространство е извисено и в същото време е семно и реално. Основен е образът на “каменния град”, към който всички се стремят и същевременно всички искат да разрушат. В своите творби Смирненски утвърждава истината. Човекът е видян отблизо и е разбран.
Образът на човека е двоинствен, трансформируем. Той е видян не само като безпощадна жертва в конкретността на настоящето, но и като властен съзидател в историческата грандиозност на бъдещото. С идеята за градивния потенциал на масите се въвежда успоредно с темата за страданието и темата за революцията. Връзката между двете теми е дискретно положена в цикъла “Децата на града”.
Проблемът за осъзнаването на личността е идеен център на стихотворението “Юноша”, което илюстрира ярко идейния модел на поезията на Смирненски. Идейната конструкция на творбата е базирана върху триадата теза – антитеза – синтез. Началото въвежда мотива за силната наивна юношеска вяра в празничната среща с живота:
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя,
в колесница от лунни лъчи.
Но предчувствието за приказно чудо се трансформира в адово светоусещане в реалността на битието, усещането за царственост е алюзирано от образа на колесницата, преминава в робско усещане, внушено чрез метафоричния акт на оковаването. Оформя се характерният за поезията на символистите конфликт очаквано – видяно, мечта – реалност. Разгръща се мотивът за прекършената вяра, за рухналата надежда, за пороганата мечта. Образът на настоящето се превръща в синоним на подземния ад, който е очертан чрез представата за “раззинали бездни”, “черни стени”. Основният художествен похват е антитезата. Пролетта и радостният миг, с който започва пътя на юношата, отстъпват място на жестока враждебност. Променят се цветовете, образите, картините. Голяма роля играят слуховите представи “плачове като в сън”, “оковен звън”. Трагическото отъждествяване на лирическия герой с неговите братя се постига чрез общото им страдание – и лирическият “аз”, и братята му са оковани от злодей непознат. Появява се нов образ на братята, постигнат чрез представата “керван” – многобройни, угнетени, за което говори определението “робски”. Те са мъченици без вина. Това е визирано чрез образа-символ на Христовото мъчение – “трънен венец”. Напрегнат и драматичен е двубоят между доброто и злото, между раждането и смъртта, между мечтата и грубата действителност. У героя настъпва помяна след сблъсъка с тази действителност. Усеща се съпротива на младостта срещу грозното и враждебното. То е изразено в изповедта:
И настръхнах от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова …
Сблъсъкът вяра – безверие е емоционално ядро и на символистичната поезия, но у символистите противоречието между порива и безсилието е разкрито като трагически повтаряем акт, в който скепсисът взима превес. За това водещо в нея е чувството за примирение. В поезията на Смирненски сблъсъкът вяра – безверие поражда не примирение, а гневен протест, активна съпротива срещу злото. Гневът поражда призива за ураганната разрушителна стихия на революцията, утъждествена с природни стихии. Сблъсъкът вяра – безверие ражда новата вяра в спасителната мисия на революцията. Копнежът и страданието раждат призива – “Ах, блеснете пожари сред ледна тъма …”. Образът на пожара е образ символ на революцията, на нейната разрушителна и очистителна стихия. Множество градации, глаголи, междуметия и възклицания подсилват усещането за поривност и устременост на младия човек. Стихията на тази битка е колкото страшна и унищожителна, толкова желана и съграждаща. В този емоционален момент “аз”-ът трезво намира своето място. Променя се съзнанието, променя се и отношението към света. Неговият нов идеал руши стария свят, отрича старите разбирания за щастие. Героят има ново усещане за човешкия живот – саможертвата. Финалът я утвърждава като път към намиране на екзистенциалния смисъл в живота. Контрапунктният строеж на творбата вяра (теза) – безверие (антитеза) – нова зряла вяра (синтез), разкрива процеса на интелектуалното себеосъзнаване на личността. “Юноша” очертава пътуването към самопознанието, дългият път към трансформация на вярата. Той започва с признанието “Аз не зная …”, за да достигне до намерения смисъл “аз ще знам …”. Намереният смисъл на съществуванеот – революцията, разрушаването на стария свят, мотивира смъртта и се оценностява, докато раждането на индивида остава извън “аз”-овата воля.
Изповедност носи и стихотворението “През бурята”. Бурята е символ на борбата. Творбата е биографична. Със затрогваща скромност лирическият герой мечтае да бъде обикновен редник в тази разрушителна и обновяваща стихия. С тържествен приповдигнат тон е пресъздаден победния ход на революцията. “Аз”-формата създава усещането за изповедност, убедителност и откровение:
Аз ще дочакам празника на моите братя
И размаха на техните крила …
Смирненски продължава традицията на революционната идея в нашата литература след Ботев и Яворов. Подобно на Ботевия лирически герой и героят на Смирненски е готов за саможертва. Той ще загине като Йохан на барикадите и този жре*ий го изпълва с гордост. Готов е да умре в последния час на революцията, когаот животът е най-желан, най-очакван. Интонацията на строфата не се променя. Смирено и искрено “аз”-ът изказва своята жертвоготовност:
И мълчалив и блед сред бедните си братя
ще понеса аз черния си кръст …
Въпреки някои символични образи, строфата завладява с красотата на своето съдържание и с голямата искреност. Стихотворението “През бурята” визира революционната романтика и гради образа на революцията. Заглавието е символно. То създава представата за революцията като буря, като разрушителна стихия и съзидание. За това допринася и представата “към слънцето на пролетните дни …”. Слънцето е символ на живот, а пролетта на обновление и красота.
Трансформацията на робското в борческото светоусещане е разкрита като колективен процес в стихотворението “Ний”. Първата част от творбата разгръща темата за трагическата участ на човека в несправедливото общество. Тя се разкрива чрез конфликта между чувството за принадлежността на страдащата общност към света и усещането за социална низвергнатост, за лишеност от благата на живота. Това противоречие се изразява чрез образа на земята. По принцип във възрожденската литература земята се персонифицира в образа на майката – кърмилница, еднакво щедра към всички свои синове. Този образ в творбата е силно деформиран – земята се оказва мащеха, чужда към децата сиПо принцип във възрожденската литература земята се персонифицира в образа на майката – кърмилница, еднакво щедра към всички свои синове. Този образ в творбата е силно деформиран – земята се оказва мащеха, чужда към децата си. Трагическото самоусещане е разкрито в конфликта между желаното “жадувайки лъчи” и реалното “огасваме в тъма”. Очертава се и трагичния парадокс на един несправедлив социален ред – творците на благата са осъдени на нищета. Този парадокс ражда трагическо недоумение и така утвърждава елегичния патос в развоя на лирическото чувство. Но конфликтът на страдащото множество със света придобива нова модификационност. Очертава се сблъсъкът между реалната участ и историческото призвание на човека. Осъзнаването на това трагическо недоразумение е белег за новото самоусещане на масата. Ако в началото на творбата тази маса носи самочувствие за принадлежност към света, то във финала декларира своята увереност, че светът Ј принадлежи. Трагическото чувство за несправедлива низвергнатост от света и лишеност от материалните блага е заменено от вярата в обновяващата сила на революцията, която ще върне правата на онеправданите и ще реабилитира страдащите. Тук лирическият “аз” се разтваря в колективното “ние” и така творбата се превръща в монолог на множеството.
Образът на общността е централен в творби като “Улицата” и “Тълпите”. Смирненски е сред поетите, които третират урбанистичната тема. Метонимия на града в поезията е улицата. Заглавието е конкретно и обобщено. Усеща се преплитане на реалност и символ. Вувежда в пространството на човешките съдби Улицата е образ на времето. Показва света извън границите на личното. Тя е и център, който обединява всички човешки ценности, временни и вечни, древни и сегашни. Образ-носител е на поетическата идея. Този образ носи мотива за пътя. То е център на света – познат и непознат. Образ-символ е съчетал драматизъм и трагизъм. Две са конкретните картини – улицата ад, където се третира мотива за хаоса. Основен е образа на болката. Улицата стене, притисната от “каменни титани”. Улицата е образ на живота, в който човекът е изгубил своята уникалност. Чрез образа “пигмеи и царе” внушава идеята за безреден свят. Всичко е пропито от болка, но свята болка, от която се ражда нещо ново. Преображенията на улицата е времето на празника на промяната, където има рушене и съзидание. Това се носи от промяната в образната система и интонацията – от стон до гръм, до победни викове. Романтична е образността на огъня. Усеща се човешката заедност, когато:
… един до друг деца и старци бледни
огаснат върху камъните ледни
с усмивката на малкия Гаврош.
Появата на конкретни човешки образи е хуманистичната визия на Смирненски за света. Текстът е конструиран несложно, улицата е арена на промяната и граница между двете състояния на света – мотиви, които хармонират и се преплитат. Улицата е дарена с живот, памет и съзнание. Творбата завършва с представата за усмивка, което говори, че лирическияр герой е повярвал в една мечта. Стихотворението “Улицата” ясно откроява естетическия път от кървавата закана до усмивката.
Образът на тълпата е ключов в символистичната поезия. У Смирненски придобива ново идейно съдържание, визирано в произведението “Тълпите”. В поезията на Николай Лилиев и Димчо Дебелянов тълпата е символ на безличие, на нещо чуждо и непонятно. Поезията на Смирненски утвърждава революционната борба и тълпата не е безлична стихия, а многолик образ на една осъзнаваща се общност. Смирненски визира повече образа на множеството, отколкото единицата. В първата строфа битува образът на хората, обединени и притежаващи сила. Втората определя мястото и ролята на тълпата в живота и историята: “За подвиг тълпите ги ражда земята …”. Това е образът на хората обединени и проявяващи своята сила. В третата строфа е разкрита преобразуващата сила, която променя ценностите:
В тълпите е скрита душата велика –
душата на новия свят.
В “Юноша” “аз”-ът се превръща във философски надличностен “аз”. В тази творба проблемът на човека и революцията излиза от чисто социален аспект, превръща се в проблем за върховния смисъл на съществуването на личността. Поезията на Смирненски се наблюдава тенденция към пренасяне на субективната гледна точка към обекта. Той се обективизира и става самостоятелен изразител на двумирието. Противоположна конструкция има лирически герой на символистите. При тях не съществува нищо извън лирическия субект, както при Яворов в стихотворението “Песен на песента ми”:
Че няма дух и няма вик
вън от гърдите мои – пещ
на живия вселенен план
на цялата вселена храм …
В символизма действителността е напълно субективизирана и доминира не образът на обективната реалност, а лиричната аз-изява, стремежът към пълно себеизразяване. Лирическият герой се изживява като човек над света. Лирическият герой на Смирненски е човекът сред света.
Идеята за революцията моделира по нов начин образът на града. Той вече не е “каменен”, “студен”, а е “сърце от разтопена метал”. Градът – топус на революцията е място на съдбовен сблъсък между стария и новия свят и е максимално естетизиран. Основен похват за естетизация е персонификацията. Тя се постига чрез изобилието на глаголи, описващи състоянието на града. Обръщението “ти” не е само израз на възторга на лирическия аз, но и средство за постигане на персонификация. Градът е одухотворен образ.
Стихотворенията, посветени на Берлинското въстание имат за централен образ не само водача, но и редовия боец. Стихотворението “Йохан” разкрива подвига на обикновения, безименен въстаник. Тази творба поставя проблема за пътя и деня в индивидуалната човешка съдба. Действието се пренася от малкия свят на човека в света на големите идеи. Героят прекрачва прага на малкото, съкровено, интимно пространство на дома, за да премине в “уличната пустота”.
Христо Смирненски навлиза в нашата литература и оставя трайна диря в нея с голямата човешка болка от социалната трагедия на онеправданите трудови хора. С дълбоко проникновение и изключителна поетична сила поета разкрива трагичната участ на своите герои в тяхната вълнуваща човешка драма. С ръката на талантлив художник той рисува жалкото съществуване на работниците от крайните квартали на големия град. Особено затрогващи са тези картини в цикъла “Зимни вечери”. Още с първите си думи поетът осъжда капиталестическ ия град: “Като черна гробница и тая вечер – пуст и мрачен е градът.” "Градът" на Смирненски е одухотворен ,равноправен участник в общата динамична промяна Човек-Съдба и социална среда.Той е новото "действащо" ,но и новото "експресивно" лице в поезията на Смирненски.Прев ъплъщенията на този изключително жив участник в поетичното действие са многобройни.Гра дът присъства чрез улицата, моста ,"витрини блескави" .Градът е средище на социалните конфликти и противоречия..Г радът е,символ на жестокоста ,мизерията , ,мъката ,унижението на човека. Цикълът „Децата на града” открива образа на града не само като географско и жизнено пространство, но и като символ на социалните конфликти и контрасти, събирателният образ на големия град -хищен, безчовечен, “целия скован от злоба”» “шумен и разблуден” - е едно от най- забележителните художествени постижения на младия поет. Образът на угнетените в цикъла „Децата на града” е обобщен чрез съдбата на гаврошовците, жената и стареца ,чрез чиято невинност и безпомощност зазвучава по - силно усещането за трагизъм. В „Братчетата на Гаврош” поетът налага хуманистичния си протест срещу едно общество, което е обрекло на страдание най -невинните -децата. Образът на малките гаврошовци намира конкретна определеност чрез детайла в портретизиранет о: „очи трескави”, “одрипани”, “прихлупен до очи каскет” и дълбоко, психологическот о проникновение в душевния им свят. Трагично е ежедневието в мизерните хижи, където се ширят на воля гладът, мизерията и болестите: “Завърнал се в къщи – безхлебен, пиян пак, - бащата ругай: Работникът напразно се е мъчил цял ден да намери работа, за да препечели поне за залък хляб. Отчаян, той се напива от мъка и в ругатни удавя чувството си за непотребност в живота и болката при вида на гладуващите си деца. Само с епитета “безхлебен” поетът разкрива цялата социална трагедия на безработните, а те не са единични случаи. Не могат да бъдат отминати страшните силуети на слепия старик и придружаващото го бездомно дете, натоварено с жалките подаяния на хората. Подобно на призраци те са появяват и изчезват в мрака на жестокия живот, от никого незабелязани, на никого ненужни. След като е изцедила докрай жизнените сили на човека и го е превърнала в развалина, буржоазната машина го е изхвърлила на произвола на съдбата без никакви средства за живот. А след всичко това идва и смъртта, която е вечна гостенка в работническите квартали. Нейната поредна жертва е младо момиче, неизживяло още най-хубавите си години. Старческото лице в ковчега говори за преждевременнот о остаряване на работническите деца от постоянния глад и мизерия. Не по-добра е участта на децата, останали без дом и семейство, принудени сами да се грижат за себе си и за своето оцеляване: “стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб.” Вместо радост и детско щастие, в очите на бездомните сирачета се е загнездила скръбта и обидата. Тяхната съдба звучи в подтекста на финала на цикъла. Родени кристално чисти като прелитащите снежинки, затъвайки в локвата на живота, ще се превърнат на кал. Това е несретното бъдеще на децата от бедняшките квартали. Още по-силно и покъртителна е картината на детското нещастие в разказа “Босоногите деца”. От малки децата от крайните квартали на големият град трябва да се грижат за своето съществуване. Впрегнати в натоварени с дърва колички, непосилно тежки за малките им тела, те бавно и с мъка пристъпват. Смирненски много точно определя жестоката им съдба:“Малки роби, впрегнати в пряга” А в същото време край тях профучават автомобилите на богатите, в които са седнали децата им – “доволници”. Затова погледите на бедните деца са изпълнени с изкряща омраза. Страдайки заедно с тези невинни жертви на социалната неправда, Смирненски пламенно възкликва : “Два свята, единият е излишен!”. Това е неговата присъда над буржоазното обществено развитие. Към този излишен и жесток свят отправя той своите риторични въпроси в стихотворението “Братчетата на Гаврош”. Витрините на големия град са отрупани с безброй жадувани и мечтани неща, които работническите деца и на сън не могат да имат. Отритнати от това несправедливо общество, в техните детски очи се чете единствено скръб, обида и неизразима мъка. Вместо детски смях, от устите им са отронват въздишки. Още по нерадостна е съдбата на девойката от бедняшкото семейство, чиито труд никой не търси. Вдъхновена от своята невинна чистота, тя отглежда и продава своите цветя в шумните локали, където богаташите са се отдали на вечен празник. Бъдещето на това прекрасно създание е нарадостно и жалко. Когато и отглеждането на цветя ще бъде непосилно за бедността, за да не умре от глад тя ще бъде принудена да продава тялото си за къшей хляб. Тази нечовешка участ на проститутката е разкрита в стихотворението “Улична жена”. Откърмена в люлката на мизерията, тя е хвърлена в лапите на хищния неморален свят на капитала. Ден след ден, нощ след нощ, тя се превръща в истинска развалина пред угрозата да не умре от глад. Но когато старостта сложи своя отпечатък върху повяхналото й лице, истината е още по-жестока: “Закичила гърди с увехнали циклони, сама посърнал цвят, Родена в мизерия, тя ще умре в нищета, забравена и отритната от обществото, което я е убило. И когато смъртта спре пред нейната отворена врата, с ужас ще намери едно съсипано, ограбено, оставено без душа същество Уличната жена ,бедната тютюноработничк а ,малката цветарка ,немощният старец са силуети.Обединя ващата основа м/у тези герои е социалният им статус ,духовно- психологическат а им драма ,трагичното противоречие м/у естествените им човешки потребности и порива им към пълноценен ,щастлив живот и обективната принуда на реалността.Чове шките фигури и образите на вещите носят загадката на символиката.Дви жещата емоция в цикъла “Децата на града”е състраданието ,искрената горест ,болката при срещата със социалната нищета.Те определят и естетиката на трагичното ,а отделните мотиви и образи намират своето развитие в героитена протеста и опълчването им с/у света. План 1.Слънчевото дете на българската поезия, поет на гнева на онеправданите, възторжен изразител на революционния порив по справедливост,п евец на огнените гриви. В неговата поезия напира изначалната човешка жажда за свобода. Тя изпълва сърцата на робите с надежда. Те се чувстват като господари на света, готови са сами да решават съдбата си. См. внася в българската лирика идеята за промяната, за революционния взрив. “Малкият човек се преобразява в могъщ титан, призван да разрушава, но и да съгражда. Той е новият творец на историята. Върху основата на символистичния художествен модел поетът надгражда значения, актуални за неговото динамично време. Поезията му се превръща в жадуван духовен празник за тълпата. В стиховете му се вплитат нишките на “ботевското”(ап окалиптичните видения на борбата като буря, коята ще помете света на робството и злото и ще възвести празника на Свободата); на “вазовското”(ле тописец на своето време);на пролетарската поезия; на символизма. См. е ярко явление в полето на българския постсимволизъм. Творчеството му се ситуира на границата на две културни епохи – символизма и авангардизма (между Лилиев,Траянов, Дбелянов и Гео Милев, Разцветников, Фурнаджиев) В лириката на См. изкристализира нов тип естетика, в която доминират светлите огнени багри и мажорната тоналност, “ритмика, която вълнува и най- немузикалното ухо”(Н.Лилиев) .Тази ритмика “иде от звука на тръбите, барабаните и чинелите, това е музиката на глъчната улица и гърма на барикадите”.(Св . Игов) Мечтаният празничен ден, в който ще тържествува революцията е изобразен с романтичен патос и в одически стил. Образите са максимално уголемени – хиперболизирани , грандиозни, монументални. От тях спонтанно блика възторга и вярата в съзидателната революционна енергия на масите. Тази енергия е родена от справедливия гняв. Традициите на българския символизъм и стих. “Да бъде ден” В бълг. литер. критика е наложено мнението, че творчеството на См. е естетическа алтернатива на символизма. Задълбоченият прочит обаче показва много по – дълбока връзка с късния символизъм у нас, въпреки очевидното пристрастие на поета към “пролетарски” стихове и към темата за социалното страдание. Връзка със символистите: 1. Темата за грешния град – за символистите градът е място на порока и страданието. Често се споменават библейските градове Вавилон, Содом, Гомор, които са символи на моралното падение.Битието се представя като безкраен карнавал в един “огрешен и позорен” град при Дебелянов. Образът на града като свят на злото е ключов в творчеството на символистите (Лилиев, поемата “Градът”- “разтленний град”; Дебелянов, сонетът “Пловдив” – “скръбен град”. За Лилиев градът е вместилище на човешката скръб, бездушен, огромен, затвор, убиец на мечти. В същата поетическа тоналност е показан градът и в творчеството на СМ. Той е “шумен и разблуден” (“Братчетата на Гаврош”), “грешния Содом” (“Червения смях”), “пуст и мрачен” (“Зимни вечери”) Грамадният и задъхан град “скрил в гранитните си пазви/хиляди души разбити”, призрачен град “Цветарка”, убиец на светлото, чистото, доброто. Неговите жертви са старците, просяците, децата. Градът е “черна гробница” за радостта и оптимизма. Скръбната музика и посърналите цветя са част от картината на страданието и безнадеждността . В “Старият музикант” звуците на цигулката са сравнени с “горестен плач”.Животът му е потепен в “черната старческа мъка” . Уличната жена танцува с “разплакани очи”, а увяхналите цветя на гърдите й са трагичен знак за нейното падение – “сама посърнал цвят”. Братчетата на Гаврош са затаили “скръб в очите трескави”. Малката цветарка, нежна и беззащитна, предлага предлага своите цветя с “поглед смътен и нерад”. Тя пристипва плахо от локал в локал”де оркестрите разливат плавни звукове ритмични/ и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал”. 2. Темата за смъртта на красотата и хармонията - тя е разгърната чрез преобладаващо есенни и зимни вечерни символни картини. Болката на страдащите е показана на фона на настъпващия “траурен здрач”, на който се противопоставя блясъка на “електричните глобуси”. Тъжните стонове на страдащите души са контрапункт на смеха и фалшивото веселие на разюзданата тълпа. В този смисъл е особено значима символиката на живота маскарад (“Вечния карнавал”, “Бунта на Везувий”). Темата за празното ежедневие, за безсмисленото веселие присъства и в творчеството на Яворов, Лилиев, Ясенов. Битието на човешките същества в града на злото е представено като безконечно лутане на тълпи от страдалци. 3.Тълпите – лир. Аз на поетите символисти най-често се чувства самотен сред тълпите (“Маска” на Яворов, “Миг” на Дебелянов) .Темата за страданието в самота е разгърната и в творчеството на См. – “Жълтата гостенка”, образът на бездушната тълпа. Тълпите сапредставени като разбунени, кипящи и техният устрем е естетизиран.х Това също не е новост. Още Дебелянов, Лилиев и Ясенов осмислят страданието на човешките същества, залутани в лабиринта на грешния град като път към Страшния съд на спасението. “На страшен съд/вървят/ тълпи/не спи/ кипи/ градът” “Градът” на Лилиев. 4. Ключов акцент в творчеството на символистите е темата за страдащата душа, трептяща заедно със страданията на другите човешки същества. Това налага и използване на символи, свързани с образа на Христос. Мотивът за самотата е отглас на евангелския разказ за страданията на самотния Христос в Гетсиманската градина. См. често представя страданието като Христово страдание “През бурята” – “И мълчалив и блед…ще понеса аз черния си кръст”;”Юноша” – “…аз го зърнах под трънен венец” 5.Чувството за братска съпричастност, за обща съдба с безименното множество е доминиращо в поезията на символистите (“Градът” на Лилиев – “О, призраци в нощта, бездомни мои братя!”), при См. “Зимни вечери” - “Братя мои, бедни мои братя” – това е стон на искрена болка и съпричастност. 6. Още при Лилиев се наблядава тенденция за заличаване на Аз-а и преливането му към “ний”; лир. Аз се потапя сред тълпата от страдалци. Дори лир. Монолог в “Юноша” е изповед на едно поколение. 7. Символният образ на този Ден на съд, разгърнат в поезията на символистите е ключов за См. В стиховете му е нарисувана картината на Апокалипсиса не като творение на Бога, а като дело на тълпите. Налага се темата за човешката маса, която руши света на злото и съгражда новия Едем. Представянето на Страшния съд в поезията на См. се отличава с две особености. От една страна това е почти публицистичното виждане на новото безсмъртие в новия рай на земята като резултата от конкретни революционни действия, определени географски и в историческото време(“Москва”, “Бурята в Берлин”, а от друга страна има препратки и смекчаване на публицистичния тон чрез митологични и библейски образи(стих. “Русия” –“струи Прометей своя мълниен пламък/през синия взор на Христос”. В стихотворението “Пролетарий” Месията е призован пряко “с тържеството на властен Месия/ ще руша и създавам живот”. Символиката на огъня, горенето, пещта, избухването, вулкана е водеща в картините на Апокалипсиса.На помня на мита за Прометей. Други символи на Страшния съд са бурята, ураганът, гръмотевицата, с които се свързва символиката на въстанието на робите. Апокалиптична е картината на рухващите стари сгради, разрушени от тълпите или от конниците (“Червените ескадрони”); библейският образ на конника вестител на Страшния съд. Митът за Октомврийската революция – См. не създава поетическа история на тази революция, а я митологизира в духа на символистичната практика (стих. “Москва” ) 1.Митът за Сътворението на света в поезията на Смирненски. Този мит се свързва с интерпретация на заглавието на стихосбирката “Да бъде ден”.Митът е начин за осмисляне на битието.Човекът иска да разбере истината за света, в който живее.митът дава отговор на този въпрос.Кой говори в мита – Бог.Той казва истината, а тя не подлежи на доказване.Основ ен е митът за Сътворението на света.Главна фигура в този мит е Творецът.Той създава света чрез Словото.Естеств ено е правото на човека да бъде свободен, естествено е и правото на нравствен избор- какъв да бъде, как да живее.В поезията на Смирненски, Човекът се явява в ролята на Твореца, на Бога.(Обобщаващ ата форма “ний” , разкрива силата на тълпите).С мита за Сътворението е свързан мита за Края на света, за Страшния съд.Ключов образ в последния мит е образът на майката- земя -–това е образ на битието изобщо.Смирненс ки утвърждава правото на човека да си възвърне потъпканото достойнство и сам да бъде Творец на живота. 2.Поезията на Смирненски в контекста на следсимволистич ното развитие на българската литература