WooDy
02-05-2009, 17:20
Съчинение интерпретация есе
Есето е вид текст, в който по асоциативен път се излага и мотивира с разсъждения лично мнение по проблем. Становището се доказва с аргументи от различен тип. Структурата на есето “снема” не логиката на научното изследване, тя се подчинява на потока на съзнанието, на играта на въображението и фантазията на автора.
Жанрово определящ признак на есето е особеното присъствие на автора. Есето в най-голяма степен в сравнение с другите жанрове разкрива лика на своя създател. Азът на пишещия е неговият същински център. Основният жанров признак на есето се откроява в авторовите: 1. намерения; 2. реализация чрез:
- разчитане на темата и определяне на ракурси за тълкуване на обекта – художествен текст
- формулиране на теза
- аргументиране
- композиране на текста
- езиков стил, пунктуация, правопис
- графическо оформяне на текста
Себеразкриването, себеизявата в есето е прицелено в убеждаване на другите в истинността на постигнатите истини. Преди да започне писането на есе, в акта на подготовката авторът се самоубеждава, вглеждайки се във и около себе си. Във и около себе си той търси най-неоспоримите доказателства за своите прозрения. Въображението, фантазията генерират ярки, въздействащи, ефективни начини за изграждане на текста.
Авторовата индивидуалност се проявява във всички дейности за създаването, във всички компоненти на есето.
Темата на есе върху литературен обект е в заглавието. Задължение на пишещия е да я разчете, като се съобразява със значенията на думите, познати от речници, енциклопедии и др. Негово право – в тази си дейност да се уповава на своите представи, като си отговаря на въпроса какво е моето мнение по проблема. Така разчитането на заглавието се съпровожда, успоредява с активизиране на спомени, размисли, на целия опит по зададената тема. Така авторът постига своето “аз мисля по въпроса”, постига концепт – по-широк, по-обхватен от възможния концепт за обекта – художествен текст. Собственият възглед никога не остава пасивен неутрален към другите дейности за създаване на есе. Неговите пристрастия проличават и при определяне на аспектите на тълкуване, и при тезата, и при аргументите. Защото в есето собственият възглед търси поредно потвърждение, приемайки да бъде обогатено, поемайки риска да бъде опровергано. Всички актуализации, на които се базира концептът, очертават авторовия хоризонт. Пряко или косвено те участват в създаването на есето.
Тезата на есето съдържа становището на автора за : темата в нейните глобални измерения и за обекта – художествен текст във връзка с темата. Личният възглед за същността и характера на проблема в широките му граници е резултат от опита на автора в области, в които този проблем битува. Съжденията от тезата по този въпрос – Личният възглед, можем да наречем глобална или надредна теза. Те очертават полето, в което пребивава същинската теза. Същинската теза е по обекта във връзка с темата. В нея авторът изразява становището си за отговора, който текстът дава на поставената тема – естествено според начина, по който той е изтълкувал и темата, и текстът. Като цяло тезата на есето обобщава и съвместява резултатите от цялата практическа и мисловна дейност на пишещия по зададения проблем с резултатите от тълкуването на текста.
Аргументите в есето убеждават, когато са резултат от тълкуване. Особеното присъствие на автора в тезата предпоставя и изявите му в доказателствата. Естествено в есе за художествен текст са доминиращи мотивите на същинската теза, но пишещият се концентрира върху онези характеристики на обекта, които в максимална степен репрезентират неговия възглед по проблема – както в глобалните му измерения, така и за битието му в текста. Той подбира, комбинира, редопоставя, противопоставя, сравнява компоненти/части на обекта, разсъждава върху тях повече или по-малко пристрастно – отново съобразно позицията си. Той ги подрежда, степенува, йерархизира също пристрастно. Обогатява ги с резултати от тълкуване на други текстове (критически статии, отзиви, моменти от биографията на автора и др.). Аргументирането чрез позоваването на текста, но и на други текстове (художествени, публицистични, научни, научнопопулярни, паремии, афоризми и др.), но и на личен житейски опит също е уникално за всеки автор.
Композицията на текста е образ на специфичната авторова логика, на хода на неговата мисъл. Композицията не е по зададен модел, тя не се поддава на алгоритмизиране, защото не се основава на причинно-следствена връзка, на системност в мисленето. Традиционните композиционни елементи на текста: увод, изложение, заключение, в есето обикновено не могат да се диференцират – толкова силно е преливането, преплитането между тези, подтези, аргументи от различен тип. Уводът и заключението са факултативни. Най-съществени текстопораждащи и текстоизграждащи фактори са потокът на съзнанието, асоциациите и интуицията, играта на въображението и фантазията, които са строго индивидуални. В есето интуицията, въображението, фантазията са силно обвързани и изпълняват основна роля за конструирането на текста. Потокът на съзнанието функционира като техника на писане, изцяло открита към резултатите от дейността на интуицията, въображението, асоциациите, подвластни на състоянието на автора. Композицията на есе е не само начин на организиране на цялото – тя е смислоносеща и оценяваща.
Езиковият стил на есето е ословесената авторова неповторимост. Той е индивидуален, адекватен на намеренията, на емоционалното състояние на пишещия. Индивидуалният езиков стил разчита на различни стилове: научен, научнопопулярен, публицистичен, художествен, разговорен и т.н. Авторът не си създава свой правопис и пунктуация, той спазва книжовните норми, но в техните граници винаги може да изяви себе си. Правописните и пунктуационните норми са задължителни и за есето, изключение прави употребата на главна буква – за да се подчертае оценката, възможно е думи, които по правило се пишат с малка буква (съществителни нарицателни, прилагателни и т.н.), да се изпишат с главна/главни букви. Подобен начин на акцентуване се среща и в художествени текстове. У Г.Милев с главни букви са изписани Народ, Свободен, Долу Бог (“Септември”); у Н.Вапцаров – Живот (“Вяра”). Има люде със склонност към словотворчество – ако тя не е необуздана, чрез новите думи изказът става по-свеж, нетривиален – напр. човешкост – производно от човешки, за разлика от човечност – производно от човечен; или овъзможностин – от правя възможен и т.н.
Графическото оформяне е визуален образ на специфичното за автора значещо членение на текста и е във функционална зависимост от потока на мисълта. Микротекстовете, от които се състои всеки текст, обикновено се обособяват в абзац. В есето, макар и рядко, се среща, допустимо е дума (фразеологично съчетание) да се напише на нов ред – т.е. в абзац – като начин за акцентуване на значението и на ролята
Есето е вид текст, в който по асоциативен път се излага и мотивира с разсъждения лично мнение по проблем. Становището се доказва с аргументи от различен тип. Структурата на есето “снема” не логиката на научното изследване, тя се подчинява на потока на съзнанието, на играта на въображението и фантазията на автора.
Жанрово определящ признак на есето е особеното присъствие на автора. Есето в най-голяма степен в сравнение с другите жанрове разкрива лика на своя създател. Азът на пишещия е неговият същински център. Основният жанров признак на есето се откроява в авторовите: 1. намерения; 2. реализация чрез:
- разчитане на темата и определяне на ракурси за тълкуване на обекта – художествен текст
- формулиране на теза
- аргументиране
- композиране на текста
- езиков стил, пунктуация, правопис
- графическо оформяне на текста
Себеразкриването, себеизявата в есето е прицелено в убеждаване на другите в истинността на постигнатите истини. Преди да започне писането на есе, в акта на подготовката авторът се самоубеждава, вглеждайки се във и около себе си. Във и около себе си той търси най-неоспоримите доказателства за своите прозрения. Въображението, фантазията генерират ярки, въздействащи, ефективни начини за изграждане на текста.
Авторовата индивидуалност се проявява във всички дейности за създаването, във всички компоненти на есето.
Темата на есе върху литературен обект е в заглавието. Задължение на пишещия е да я разчете, като се съобразява със значенията на думите, познати от речници, енциклопедии и др. Негово право – в тази си дейност да се уповава на своите представи, като си отговаря на въпроса какво е моето мнение по проблема. Така разчитането на заглавието се съпровожда, успоредява с активизиране на спомени, размисли, на целия опит по зададената тема. Така авторът постига своето “аз мисля по въпроса”, постига концепт – по-широк, по-обхватен от възможния концепт за обекта – художествен текст. Собственият възглед никога не остава пасивен неутрален към другите дейности за създаване на есе. Неговите пристрастия проличават и при определяне на аспектите на тълкуване, и при тезата, и при аргументите. Защото в есето собственият възглед търси поредно потвърждение, приемайки да бъде обогатено, поемайки риска да бъде опровергано. Всички актуализации, на които се базира концептът, очертават авторовия хоризонт. Пряко или косвено те участват в създаването на есето.
Тезата на есето съдържа становището на автора за : темата в нейните глобални измерения и за обекта – художествен текст във връзка с темата. Личният възглед за същността и характера на проблема в широките му граници е резултат от опита на автора в области, в които този проблем битува. Съжденията от тезата по този въпрос – Личният възглед, можем да наречем глобална или надредна теза. Те очертават полето, в което пребивава същинската теза. Същинската теза е по обекта във връзка с темата. В нея авторът изразява становището си за отговора, който текстът дава на поставената тема – естествено според начина, по който той е изтълкувал и темата, и текстът. Като цяло тезата на есето обобщава и съвместява резултатите от цялата практическа и мисловна дейност на пишещия по зададения проблем с резултатите от тълкуването на текста.
Аргументите в есето убеждават, когато са резултат от тълкуване. Особеното присъствие на автора в тезата предпоставя и изявите му в доказателствата. Естествено в есе за художествен текст са доминиращи мотивите на същинската теза, но пишещият се концентрира върху онези характеристики на обекта, които в максимална степен репрезентират неговия възглед по проблема – както в глобалните му измерения, така и за битието му в текста. Той подбира, комбинира, редопоставя, противопоставя, сравнява компоненти/части на обекта, разсъждава върху тях повече или по-малко пристрастно – отново съобразно позицията си. Той ги подрежда, степенува, йерархизира също пристрастно. Обогатява ги с резултати от тълкуване на други текстове (критически статии, отзиви, моменти от биографията на автора и др.). Аргументирането чрез позоваването на текста, но и на други текстове (художествени, публицистични, научни, научнопопулярни, паремии, афоризми и др.), но и на личен житейски опит също е уникално за всеки автор.
Композицията на текста е образ на специфичната авторова логика, на хода на неговата мисъл. Композицията не е по зададен модел, тя не се поддава на алгоритмизиране, защото не се основава на причинно-следствена връзка, на системност в мисленето. Традиционните композиционни елементи на текста: увод, изложение, заключение, в есето обикновено не могат да се диференцират – толкова силно е преливането, преплитането между тези, подтези, аргументи от различен тип. Уводът и заключението са факултативни. Най-съществени текстопораждащи и текстоизграждащи фактори са потокът на съзнанието, асоциациите и интуицията, играта на въображението и фантазията, които са строго индивидуални. В есето интуицията, въображението, фантазията са силно обвързани и изпълняват основна роля за конструирането на текста. Потокът на съзнанието функционира като техника на писане, изцяло открита към резултатите от дейността на интуицията, въображението, асоциациите, подвластни на състоянието на автора. Композицията на есе е не само начин на организиране на цялото – тя е смислоносеща и оценяваща.
Езиковият стил на есето е ословесената авторова неповторимост. Той е индивидуален, адекватен на намеренията, на емоционалното състояние на пишещия. Индивидуалният езиков стил разчита на различни стилове: научен, научнопопулярен, публицистичен, художествен, разговорен и т.н. Авторът не си създава свой правопис и пунктуация, той спазва книжовните норми, но в техните граници винаги може да изяви себе си. Правописните и пунктуационните норми са задължителни и за есето, изключение прави употребата на главна буква – за да се подчертае оценката, възможно е думи, които по правило се пишат с малка буква (съществителни нарицателни, прилагателни и т.н.), да се изпишат с главна/главни букви. Подобен начин на акцентуване се среща и в художествени текстове. У Г.Милев с главни букви са изписани Народ, Свободен, Долу Бог (“Септември”); у Н.Вапцаров – Живот (“Вяра”). Има люде със склонност към словотворчество – ако тя не е необуздана, чрез новите думи изказът става по-свеж, нетривиален – напр. човешкост – производно от човешки, за разлика от човечност – производно от човечен; или овъзможностин – от правя възможен и т.н.
Графическото оформяне е визуален образ на специфичното за автора значещо членение на текста и е във функционална зависимост от потока на мисълта. Микротекстовете, от които се състои всеки текст, обикновено се обособяват в абзац. В есето, макар и рядко, се среща, допустимо е дума (фразеологично съчетание) да се напише на нов ред – т.е. в абзац – като начин за акцентуване на значението и на ролята