Devinski
02-07-2009, 16:46
Здравейте, приятели!
Моята история накратко е следната: Имах връзка с доста по-възрастна жена от мен. Тя е омъжена и има големи деца. Принципно знаех, че тази връзка няма бъдеще, защото тя нямаше да зареже всичко за да бъде с мен. Е, казвала ми е със сълзи в очите, че иска да изживее живота си с мен и аз бях готов затова.
Тя ми заяви за чувствата си, при което се разплака. Казвала ми е че ме обича, всичко беше прекрасно ... и т. н.
Връзката ни продължи около 1 година. 1 година на криеница от всичко и от всеки. Хубаво е че само се заподозря, а не се разбра.
Отначало казваше: "не бива, не е редно...", но все пак се предаваше и попадаше в прегръдките ми, треперейки и дишайки възбудено. Дойде времето да вземе решение да приключим с това, защото не било морално. Имам някои съмнения колко е морална всъщност, но това е друга тема. Лошо не искам да мисля за никого, както не мислят и за мен.
Стигнахме дотам, че тя вече не желае да ме вижда, камо ли да говорим за каквото и да е. Проявих голямо търпение и упоритост за да върна тази връзка, но в очите й заприличах на идиот-психопат. Някои от вас сигурно знаят за какво говоря. Подробностите са дълги, но не съм я обиждал, за разлика от нея. Тя каза "няма да ти спестя нищо" и наистина нищо не спести. От мнението й за мен ме побиват тръпки. Почти нищо от мнението й за мен сега не е вярно, с изключение на реакциите на един влюбен и любящ мъж, който отчаяно се опитваше да върне отношенията (ако си ги представяте - единият обича и опитва да върне отношенията, другият - не). Голяма грешка, но сега поне знам, че трябва да я забравя. Изпаднал съм в посттравматичен стрес и това обърна живота ми с главата надолу.
Лошото е, че я виждам всеки ден (без неделя). Просто няма как, колеги сме. Не мога да сменя и работата си, защото в моя града такава алтернатива не съществува. В същото време няма как да споделя с близките ми хора какво ми е (споделянето помага, а може и някой съвет да се получи) и приятелите ми заминаха по държавите и по други градове да работят.
Кофти, нали :)
Моята история накратко е следната: Имах връзка с доста по-възрастна жена от мен. Тя е омъжена и има големи деца. Принципно знаех, че тази връзка няма бъдеще, защото тя нямаше да зареже всичко за да бъде с мен. Е, казвала ми е със сълзи в очите, че иска да изживее живота си с мен и аз бях готов затова.
Тя ми заяви за чувствата си, при което се разплака. Казвала ми е че ме обича, всичко беше прекрасно ... и т. н.
Връзката ни продължи около 1 година. 1 година на криеница от всичко и от всеки. Хубаво е че само се заподозря, а не се разбра.
Отначало казваше: "не бива, не е редно...", но все пак се предаваше и попадаше в прегръдките ми, треперейки и дишайки възбудено. Дойде времето да вземе решение да приключим с това, защото не било морално. Имам някои съмнения колко е морална всъщност, но това е друга тема. Лошо не искам да мисля за никого, както не мислят и за мен.
Стигнахме дотам, че тя вече не желае да ме вижда, камо ли да говорим за каквото и да е. Проявих голямо търпение и упоритост за да върна тази връзка, но в очите й заприличах на идиот-психопат. Някои от вас сигурно знаят за какво говоря. Подробностите са дълги, но не съм я обиждал, за разлика от нея. Тя каза "няма да ти спестя нищо" и наистина нищо не спести. От мнението й за мен ме побиват тръпки. Почти нищо от мнението й за мен сега не е вярно, с изключение на реакциите на един влюбен и любящ мъж, който отчаяно се опитваше да върне отношенията (ако си ги представяте - единият обича и опитва да върне отношенията, другият - не). Голяма грешка, но сега поне знам, че трябва да я забравя. Изпаднал съм в посттравматичен стрес и това обърна живота ми с главата надолу.
Лошото е, че я виждам всеки ден (без неделя). Просто няма как, колеги сме. Не мога да сменя и работата си, защото в моя града такава алтернатива не съществува. В същото време няма как да споделя с близките ми хора какво ми е (споделянето помага, а може и някой съвет да се получи) и приятелите ми заминаха по държавите и по други градове да работят.
Кофти, нали :)