PDA

View Full Version : Есе - Кога човек е свободен



gery4
02-10-2009, 14:15
pls molq vi trqbva mi ese na tema KOGA chovek e svoboden!molq vi pomognete mi tr mi spe6no #-o

shadow4e
Заглавията трябва да са описателни

Tedi4ka
02-10-2009, 14:17
Свободният човек
есе

Свободният човек е като кораб в открито море. Той трябва да избере посока и да поправи усилие да достигне до бряг. Както казва Сенека:,,Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб попътен вятър няма’’.
Каква е моята представа за свободния човек?
Хагел пише: Истинската свобода се състои в тъждеството ми с другите, аз съм само тогава истински свободен, ако и другият е също свободен и е признат и от мен като свободен’’.
Свободният човек ясно осъзнава своето достойнство и възможности. Притежава етика и морални ценности, защото свободата е преди всичко в нашето съзнание.
Човек може да бъде затворник на всякъде. Ние сами издигаме затворите си. Те са в самите нас, в съзнанието ни.
Жан Жак Руско ни е завещал и тази мисъл:,,Да се окажеш от свободата си означава да се откажеш от качествата си на човек, от правата, които това качество ти дава, дори от задълженията...’’
Поставянето на хората в зависимост от дрогата и алкохола е откъс от личната свобода. Грабежите и убийствата, неразкрити и ненаказани също накърняват човешките ни права. Абсурдните твърдения, че нашите медици в Либия са заразили невинни деца, ни обединяват в подкрепа на тяхната невинност. Трудно е, но не и невъзможно постигането на тяхната свобода.
Не искам свободата да се крепи на върха на копието, както казва Дон Кихот. Искам да вярвам в думите му, че свободата е най- ценното богатство, че тя е в нашите сърца.

Tedi4ka
02-10-2009, 14:18
„ Човек е осъден да бъде свободен”
Жан –Пол Сартр
Човешкият живот има смисъл и това е свободата. Само ако човекът е свободен, ако съществува в условия, позволяващи му свободно да разгърне своята практическа и духовна активност, ако действа своеобразно своите цели, сдобива се с очаквани резултати, тогава твърди Жан-Пол Сартр, светът, в който живеем, ще бъде наш свят.Свободата е една от най-основните характеристики на човешкото съществуване. Тя е неотменим атрибут на човека независимо от неговото социално положение и историческото време на съществуването му.
“Бог не съществува - пише Сартр – и следователно човек е изоставен, защото не намира нищо у себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда същността, никога не бихме могли да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до някаква дадена и неизменна човешка природа. Казано по друг начин, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. Ако от друга страна, Бог не съществува, ние не можем да намерим у самите себе си ценности или заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения. Това имам предвид, когато казвам, че човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а от друга страна, все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.”
Свободата има неимоверна тежест, защото е свързана с абсолютната отговорност на човека за света и за себе си, за всеки момент от неговия живот, за всеки негов избор.
Човешката екзистенция се осъществява в поредици от ситуации. В ситуация на избор човек проектира самия себе си и по този начин доказва свободата си. Човек е длъжен да приема враждебната ситуация, дори когато това е непоносимо.
Екзистенциализмът е направление на съвременната философия,което възниква след Първата световна война в Германия,в периода на Втората световна война във Франция,а след нея и в останалите държави-напр. САЩ.Той е най-влиятелното философско течение през първата половина на 20-ти век.Фундаменталната идея,върху която се крепи екзистенциализма,е:”Същес вуването предшества същността”. То възниква като опит за налагане на по-различно разбиране за човека, акцентиращи върху единичната и неповторима съдба, върху чисто човешкото и индивидуално съществуване. Монументалната философска система на Хегел, абсолютния му идеализъм, чиято същност е пълното подчинение на единичното на общото, са заменени с една философия, концентрираща вниманието си върху човека като единичен случаен и уникален - философията на екзистенциализма.
Много писатели, философи и теолози са били наричани “екзистенциалисти”. Доколкото може да се различи едно общо ядро, то се състои от три главни интереса, които са основни за екзистенциализма.
Първият е насочен към индивидуалното човешко същество, а не към общите теории за него. Смята се, че тези теории не обръщат внимание на най-важното във всеки индивид - неговата уникалност. Този интерес води началото си от датския християнски мислител Сьорен Киркегор, който се счита за първия съвременен екзистенциалист. Той отхвърля абстрактната теоретична система и вместо нея изтъква изключителното значение на индивида и неговия избор.
На второ място съществува интерес към значението или целта на живота на хората, а не към научните или метафизични истини за Вселената. Затова типичното вътрешното субективно преживяване се смята за по-важно, отколкото “обективната истина”.
На трето място e интересът към свободата на индивидите, като най-важното им и отличително човешко притежание. Затова екзистенциалистите вярват в способността на всяка личност да избира за себе си отношенията, целите, стойностите и начина си на живот. И те не само поддържат тази истина, но и се стремят да убедят всеки да действа в тази посока. Защото според тях единственият “автентичен” и истински начин на живот е онзи, който всеки индивид свободно е избрал за себе си.
Тези три интереса съставят сърцевината на екзистенциализма.
Терминът “екзистенция” идва от латински и означава “съществуване”. Оттук екзистенциализмът е философия на съществуването. Екзистенция е специфичен термин, чиято представка “ек” има значението на “излаз”, “прорив”, “изблик” и от тук етимологията носи нюанса на екстатичност, преодоляване, надмогване, което различава човешкото съществуване от всяко друго. Изхождайки от постановката, че човешката същност и съществуване е едно вечно изменение, ставане, правене и движение, екзистенциалистите достигат до заключението, че движението е всичко. Този аспект на динамичност показва, че екзистенциализмът не е философия на пасивната съзерцателност, а на движението от страна на човека. За Жан-Пол Сартр “човека не е нищо друго освен съвкупност от своите действия”. За цялото многообразие от екзистенциални схващания, основният, постоянстващ принцип е “съществуването предхожда същността”. Според Жан-Пол Сартр това означава, че трябва да се тръгва от субективността или че човек е това, което сам се направи. Човек първо се появява в емпиричния свят и едва след това се определя и прави от себе си това, което е, тъй като не заварва някаква своя природа като даденост. За това и Сартр сам казва, че екзистенциализма е учение, което прави човешкия живот възможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност, т.е. човек сам избира своя живот и това какъв да бъде.
Това общо ядро от основни принципи на екзистенциализма може да се намери в широко разнообразие от контексти. То се изразява както в описание на конкретни подробности или определени герои и положения в пиеси и романи, така и в общи изявления върху човешкото състояние.
Екзистенциалистките философии имат различна форма, като най-радикалното деление между тях е това на религиозни и атеистични форми. Според Сартр има два вида екзистенциалисти – едните са “християни” и към тях той нарежда Ясперс и Габриел Марсел, а може да се добавят от източните мислители Николай Бердяев, Лев Шестов, а другите са атеисти, към които спадат Хайдегер, Камю и самия Сартр. Всички те концентрират вниманието си не върху общото, типа, а върху битието на отделния човек. За тях той е важен като конкретно, реално същество с всичките му проблеми, произтичащи от неговата индивидуалност, крайност и случайност. Философията на съществуването дава приоритет на абсолютната уникалност на човешкото битие и в тази връзка тя претендира да е философия на свободата.
Идеен извор на екзистенциализма е и философията на живота,феноменологията на Хусерл,която е философия на преживяването. За феноменологията крайната точка на всяко значение и всяка стойност е живото преживяване на хората. Задачата на философа е да опише структурата на преживяването, в частност съзнанието, въображението, отношението с другите живи същества и ситуираността на човека в обществото и историята
Представителите на съвременния екзистенциализъм разглеждат и Ф.Достоевски, като един от своите предшественици. Изходен пункт на атеистичния екзистенциализъм е именно неговата идея, че “ако няма Бог, всичко е позволено”. Но това не е както казва Камю “вик на освобождение и радост, а горчиво заключение”. Това означава, че човек е тотално изоставен, няма божии заповеди, няма предзададени правила. Човек трябва сам да се грижи за себе си.
Другият голям източник на екзистенциализма през 19в. е немският философ и писател Ф.Ницше, известен с агресивния си атеизъм. Той пише: “Бог умря” (т.е разбити са илюзиите на религията). Човек ще трябва отново да обмисли основите на собствения си живот и да намери значението и целта му само в човешки категории. По-отличителното за Ницше и това, което екзистенциалистите вземат от неговата философия е ударението, което поставя върху свободата на човека да променя основата на своите ценности. За Сартр човекът в изоставеността си полага ценностите и затова “той вече може само едно - свободата като основа на всички ценности”. Сартр обвързва всички ценности със свободния проект на всеки човек. Този човек, избрал себе си свободно, подобно на “свръхчовека” на Ницше ще отхвърли (ако поиска, ако не иска няма, това е негова свобода) досегашните смирени основаващи се на някаква религия стойности за сметка на “по-действителни”, избрани от него самия.
И през 20в. има екзистенциалисти християни и атеисти. Екзистенциализмът е голяма сила в теологията, католическа и протестантска и във философията. Философското течение е съсредоточено главно в Германия и Франция и има значително по-малко влияние в английско говорещите страни. Неговите източници могат да се проследят до Киркегор, Достоевски и Ницше, но и до “феноменологията” на Хусерл,а също и Хайдегер. Но тук не става дума за екзистенциализма изобщо, горното изложение може да послужи като един фон за целите на настоящата разработка, свързана с философията на Ж-П.Сартр
Не могат да бъдат разбрани правилно екзистенциалните идеи извън контекста на историческата епоха.Налице е тотална разруха в резултат на двете световни войни.Тя подлага на изпитание всяка ценностна система,концентрирана около идеала на рационализма,от века на Просвещението.Катастрофал ите събития разкриват най-тъмните и ирационални страни на реалността.Вярата в прогреса прилича само на наивен идеализъм.При гледката на руините,на избиванията и униженията,оптимистичната визия за бъдещето се поддава на безнадежността,презрениет ,разочарованието,страха и несигурността.Нормите на цивилизованото общуване между хората и народите вече не струват нищо.Става ясно,че подобряването на техниката може да бъде използвано не за,а против щастието на хората.Отделният индивид се чувства неспособен да подчини посоката на събитията на своята воля и разбира,че е само жертва на една не хуманна социална система.Неговата предишна мечта-да бъде гражданин на европейска република,а защо не и световна,е заместена от усещането,че навсякъде е странник.Той е никой,той е никъде,сам и ненужен.Отношенията му с обществото са прекъснати,идентичността на неговото собствено Аз е унищожено.По този начин екзистенциализмът изразява драмата на една генерация,нейната погнуса,предизвикана от откриването,че съществуването е загубило своята истинност благодарение на глупостта на тълпата,заслепена от своите псевдо идеали и кризата в човешките отношения.
На фона на така описаните събития се появява един френски философ-Жан-Пол Сартр,който се вписва в контекста на екзистенциализма,като един от главните представители и създатели на това философско течение.Нещо повече,кварталът,в който той живее,се превръща в център на екзистенциализма.Рядко явление за френската философия да получи толкова силен отзвук в публичното пространство,което може да се обясни с факта,че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до неговата философия,защото това творчество и философия са уникални и неповторими,а животът му е живот на човек-екзистенция.Като се изключат Кафка и Пруст,може би няма друг съвременен творец и писател,за когото да е писано повече ,отколкото за Сартр.Мнозина сравняват автора на „Битие и нищо” с неговия велик сънародник Виктор Юго.За други той е философът на следвоенна Франция.Типичен буржоа по произход, (сам се считаше за такъв и често се оплакваше),той питае към тази класа истинска ненавист до смъртта си Но никога не рискува,не отива до край-не става нито член на ФКП,нито на някоя друга партия.Предпочита да наблюдава историята отстрани,макар в редица моменти да взема думата,за да осъди,например:
кървавото потушаване на Унгарската революция от 1956, съветската танкова инвазия в Чехословакия през 1968, агресията на СССР в Афганистан през 1979г….
http://www.teenproblem.net/forumВсъщност, Сартр е скромен и не акцентира върху философията си - тя намира блестящ израз в драматургията му, на която държи като че ли повече. Не иска да усложнява нещата. Предпочита да бъде по-малко известен и признат,при все че това негово желание не се изпълни. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не може да остане незабелязан. Има и твърде много приятели, ученици, последователи - за съжаление някои от тях /Албер Камю, Мерло-Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар Анри-Леви/ се отдръпват от него. Но въпреки това влиянието му е огромно. Някои дори пишат, че: "Сартр - това е цяла лява партия, четвъртата във Франция". Андиберти го нарича "интелектуалният страж на Европа", Франсоа Мориак, възмутен от позицията му във връзка с Алжирската война, го обявява за..."клинично луд"/?!/. Но може би най-точна е реакцията на Шарл дьо Гол когато през размирната 1968 година властите се опитват да го арестуват заради открития му протест срещу полицейския произвол в Париж, генералът се намесва в негова защита (макар преди това е бил остро критикуван от писателя) и заявява: "Не може да бъде арестуван един Волтер!".
http://www.teenproblem.net/forumВремето на Сартр - от 40-те до 70-те години на ХХ век, е безкрайно интересно и без съмнение, той поставя отпечатък върху него. Неслучайно един френски критик остроумно отбелязва, че ако Жан Пол Сартр се е родил през 18 -ти век, той непременно би бил един от най-дейните енциклопедисти, пръв помощник на Дидро-Дени Дидро е известен френски философ, просветител, писател, художествен критик. Основател и редактор на Енциклопедия, или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите (1751-80). Заради атеизма и борбата си срещу феодализма и църквата е подлаган на репресии.Заедно с него не само би написал голяма част от статиите в Енциклопедията, но би воювал и за нейното бързо издаване и още по-бързо разпространение във Франция и Европа. Сартр е философът на следвоенна Франция и Европа. В центъра на търсенията му са проблемите на съществуването /екзистенцията/, произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция - тази "двойна митология". Революцията, според него, е "конкретният вирус", заразил масите, "слепи и бинтовани от имагинерното", а марксизмът - "метод-фетиш за заклинание на утопиите”.
Сартр се налага на вниманието на литературния свят още преди войната (романът му "Отвращение" и разказите му "Стената" излизат през 1936 и 1938 г.), но неговото значение нараства едва след появата на пиесите му "Мухите" и "При затворени врата", и главно неговият роман-трилогия "Пътищата на свободата”. В тези си произведения Сартр е верен на себе си - дълбок, смущаващ, откровено циничен, но талантът му се е разширил, добил е по-голяма сигурност в себе си, по-голям замах. Променила се е и тематиката му. Докато в първите му книги основната тема е безсмислеността и безизходността на съществуванието и отвращението от него, в центъра на "Мухите" и "Пътищата на свободата" стоиhttp://www.teenproblem.net/forum проблемът за свободата. Човек е абсолютно свободен; никаква наследственост и никакви условия не определят характера и съдбата му; той еhttp://www.teenproblem.net/forum това, което делата му го правят: той сам се създава.Покрай романите и пиесите си Сартр е написал и редица чистоhttp://www.teenproblem.net/forum философски произведения,http://www.teenproblem.net/forum в които развива философията на екзистенциализма: "Въображението", "Въображаемото", "Нова теория на чувствата", "Битие и небитие", "Екзистенциализмът е хуманизъм". Ученик на Мартин Хайдегер( Мартин Хайдегер -на немски: Martin Heidegger) -26 септември 1889 – 26 май 1976 е немски философ, най-известен с книгата си „Битие и време”.Смята се за основоположник на немския екзистенциализъм ), Сартр не е обикновен последовател, а внася във философията на учителя си съществени поправки и допълнения. С идейната наситеност на произведенията му, съчетана с един изключителен стил; и скандалната му слава; и най-сетне, притегателната сила, която упражнява върху младото поколение, около Сартр се събира голяма част от литературната младеж на Франция, образувала се е една школа - школа на екзистенциалистите, която издава и свое списание "Модерни времена".Дарбата му е толкова голяма,че превръща философията в изкуство.Той е интелектуалец,признат за “папата на екзистенциализма”.Лауреат е на Нобелова награда за литература- 1964г.,която отказва да приеме,защото не признава никакви отличия.
Ето много кратко и неговата биография:
Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Ежен Сартр(на френски Jean-Paul-Charles-Aymard-Leon –Eugene Sartre) е роден на 21.07.1905г. в Париж,в буржоазно семейство и е единствено дете. Сартр не познава баща си,който умира от треска малко след раждането му.Авторитетно място на баща заема дядото Шарл Швайцер,който се занимава с обучението му до 10-годишна възраст.От малък Сартр проявява огромен интерес към книгите,които опознава в богатата библиотека на дядо си.Този период завършва през 1917г.,когато майка му се омъжва повторно.Преместват се в Ларошел,където Сартр се сблъсква с контраста между реалния свят и приказката,в която живее до 12-год.възраст.Заради заболяване се връщат в Париж през 1920г.На 16 години Сартр продължава образованието си в лицея”Анри IV”.Там се запознава с Пол Низан,който се превръща в най-добрият му приятел в продължение на дълги години до войната ,когато умира.Двамата приятели се справят с особена лекота с елитния профил латински-древногръцки и завършват успешно средното си образование.Две години след приема им в Луи ле Гран Сартр и Низан печелят конкурс за Екол нормал сюпериор- Екол нормал (на френски: Йcole normale supйrieure, ENS), срещано и като Висше еталонно училище, е висше училище във Франция, Италия или Белгия.Във Франция съществуват 4 такива училища: в Париж, Кашан (предградие на Париж) на ул. „Улм“ и две в Лион. Сартр се откроява бързо от останалите с революционният си дух.Полага изключителен труд в следването си,четейки повече от 300 книги годишно,пишейки песни,поеми,новели и романи.През тези четири години той не проявява никакъв интерес към политиката. Интересно е още да се посочи, че в началото на своя житейски и творчески път Сартр не е възнамерявал да става “професионален философ”. И в лицея, и при първоначалната подготовка за влизането в Екол Нормал часовете по философия го отблъсквали поради изключителната сложност на проблематиката и неразбираемия език, който използвали преподавателите. Едва след като прочита по препоръка на новия си учител Колона д’Истрия прочутия “Опит върху непосредствените дадености на съзнанието” на Анри Бергсон, Сартр взема капиталното си решение. “В тази книга – споделя той в края на живота си – аз открих описанието на онова, което мислех, че е моят психологически живот. Реших да изучавам философия, смятайки я тогава само за методологическо описание на вътрешните състояния на човека, на неговия психичен живот, като всичко това трябваше да ми послужи за метод и инструмент на моите литературни занимания. Исках да продължа да пиша новели и понякога есета; но си мислех, че като приема агрегацията и стана преподавател по философия, това ще ми помогне в развиването на литературни теми”.
През 1939г. Сартр е мобилизиран във Френската армия,където служи като метеоролог.Немските кавалеристи го пленяват през 1940г. и той прекарва девет месеца като заложник в Нанси,а най-накрая-в Stalag(в Германия-лагери за военнопленници).Поради крехкото му здраве е освободен през април 1941г. и започва работа като учител.Сартр се настанява в хотел Мистрал,близо до Монпарнас и заема мястото на еврейски учител.След завръщането си в Париж на 21.05.1941г.,Сартр участва в учредяването на тайната група Socialsme et Liberte заедно с писатели като Симон дьо Бовоар,Мерло Понти и др.През август същата година той и Симон дьо Бовоар заминават на Френската ривиера,търсейки подкрепата на Андре Жид и Андре Малро.Те обаче се колебаели и може би това е причината за разочарованието и обезкуражението на Сартр. Socialsme et Liberte скоро се разпада и Сартр решава да пише,вместо да се замесва в активна съпротива.Точно тогава той написва “Битие и нищо”;”Досиетата”и „Без изход”,като нито една от тях не е била цензурирана от германците.След август 1944г. той е изключително активен сътрудник в Combat,вестник ,създаден от Албер Камю.Сартр и Бовоар останали приятели с Камю,докато той не се отказал от комунизма.Според Камю Сартр бил „писател,който се съпротивлява”,а не „съпротивител,който пише”.Екзистенциализмът на Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция.Той разпространява идеите си чрез политическото,литературно и философско ревю”Модерни времена”,което основава през 1945г.За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар,Мерло Понти и Раймон Арон,като в него се разглеждат принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време,както и за ангажираността на модерната литература.Позицията на Сартр доминира всичките интелектуални дебати през втората половина на 20-ти век.Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм” става без знанието на автора,който я определя като необходимо опростена,но трудно сравнима с труда,който тя включва.Екзистенциализмът достига своя връх-всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. Под “екзистенция” конкретно се разбира постоянното безпокойство на човека, неговата екстатичност, проект за собственото му съществуване и поради това фундаментална свобода, която не познава никаква изначална предопределеност, включително божествената. Нейният смисъл е съществуването, надмогването, преодоляването на човека, което има свое начало и край,затова и философското течение, свързано с екзистенцията, се нарича екзистенциализъм. То се занимава с личното, уникалното съществуване на човека,като тук още веднъж ще подчертая,че френският философ Жан-Пол Сартр се вписва в контекста на екзистенциализма като един от главните му създатели и представители. Той свързва свободата като екзистенциална категория с отговорността. Разглежда я не като противовес на природния детерминизъм, а като определеност на човека, избиращ да бъде сам себе си в същността си и с това – насърчител на другите да бъдат своята собствена автентичност. Ето защо същността на човека е в неговата екзистенция. Същността на човека според Сартр е “това, което сам се е направил”. Т.е. личността и облика на човешкия индивид като част от неговата същност пряко зависят от самия него. Той сам прави фундаментален избор, свързан със собствения си живот или само ситуационен. Ето как сам “човек определя дали да бъде герой или подлец” по своята същност. Екзистенциализмът като течение във философията смята за реални само съществуването на човека и неговите преживявания. В житейския си път човек първо решава какъв иска да бъде, а след това става такъв. Съществувайки, той взема решения и прави избори, които по-късно се отразяват върху самия него. Точно в този контекст са и думите на Сартр, че “съществуването предхожда същността”. Това, че съм, следователно е преди какво съм. Човек първо съществува и след това непрестанно се определя, избира да бъде сам себе си и по този начин насърчава другите да бъдат своята собствена автентичност. Да съществуваш значи да сътвориш собствената си екзистенция „….Това,че човек по- напред съществува,случва се ,явява се в света и едва след това се определя.Ако човекът,такъв какъвто го схваща екзистенцилизмът,не може да бъде определен,то е ,защото първоначално той е нищо.Той ще е някакъв след това и ще бъде такъв,какъвто сам се направи.В този смисъл човешка природа няма,понеже няма Бог,който да я предопредели….затова човек не е нищо друго освен това,което сам се направи…”-от „Екзистенциализмът е хуманизъм”. Моралната отговорност е лична, а не обща, няма извинение и оправдание, защото никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго, защото свободата е абсолютна. Поради това човек носи бремето на избора си с цената на екзистенциална тревога и безпокойство. Тази мисъл изказва самата действителност, свързана с човешкия живот и се е превърнала в основна теза на екзистенциализма. Откривайки връзката между човешката същност и екзистенцията трябва да се уточни и разликата между съществуването и самото екзистиране. Докато под понятието “съществуване” се разбира кое да е съществуване, то думата “екзистенция” като специфичен термин определя смисъла на екстатичност, свързан с отличаване на човешкото съществуване от всяко друго. Това, което разграничава самото екзистиране от обикновеното съществуване, както и човешкото съществуване от всяко останало, се състои във факта, че човек се стреми да се надмогне, да надскочи същността си. След като човешката същност е в екзистенцията, то тя се свързва със стремеж към нещо повече. Тук идва и мисълта на Сартр, че само човек “не е това, което е, и е това, което не е”. С тези слова френският философ подчертава, че по своята същност човешкото създание е крайно, смъртно същество, което постоянно преодолява своите предели. Именно в това преодоляване се състои неговото екзистиране. В подкрепа на тази идея е и мисълта на Фридрих Ницше, че “истинският човек е в непрестанно себенадмогване”. Ницше смята, че ако ние, хората, изгубим желанието си за живот, ще се превърнем в нещо от рода на предметите.
Всички хора се стремят към свобода.Всеки иска да бъде свободен,но не знае как да придобие свободата си.Аз мисля,че проблемът за свободата може да се свърже с осмислянето на човешкия живот-„Живот без свобода е нищо”.Идеалистическият атеистичен екзистенциализъм на Сартр се съсредоточава главно върху анализа на човешкото съществуване:върху това как то се преживява и осмисля от самата личност и се разгръща в поредица от доброволни избори,неподвластни на законите на Битието.Човекът според тази философия е “свобода и нищо друго”. Той може да се прояви като нравствен единствено,когато предпочете свободата. В тази насока в своето главно философско произведение "Битие и нищо" Сартр разсъждава върху въпроса за съществуването. Изследвайки, той търси отговор на въпроса "Що е битие?". Сложността да се намери отговор произтича от факта, че за битието не може да се мисли така, както за отделно съществуващите неща, които определяме чрез качества или признаци. Но преди всичко трябва да се мисли за предметите като за реални, съществуващи. Битието сякаш се изплъзва. Всяко говорене за битието става така, както се говори за отделните неща. Има съществена разлика между битието и битуващите неща, където битието е условие за съществуването на тези неща. Още древногръцкият философ Парменид е подчертал, че "битието е, небитието не е". Т.е.за битието може да се мисли само тавтологично. Сартр се опитва да избегне подобна редукция и стига до обозначаването на две противоположни сфери на действителността – човека и предметния свят. Така се стига до разграничаването на човешко битие – битие-за-себе си и битие на вещите – битие-в-себе си или битие-само по-себе си. Отделянето от Битието в-себе-си/Нещото/ и Битието-за-себе-си/Съзнанието/ е в основата на екзистенциалистичната теория на писателя-философ. Битието в-себе-си се описва със закона:”Битието е .Битието е в себе си.Битието е това,коетое:Негови отличителни черти са непроницаемост,плътност,пъ лнота,масивност,затворенос т,пълна позитивност(т.е. липсва процеп,през който да се промъкне нищото),еднозначност,опред леност.То е безразлично,безотносителн към човека,инертно и безмълвно.Всички тези характеристики предизвикват гадене,отвращение,желание за повръщане.Битието в-себе-си е достатъчно,завършено и не се нуждае от мен за да съществува.Затова връзката между двете сфери на Битието се осъществява от човека,предметите са за да служат покорни,манипулируеми.Бити ето–за-себе-си(съзнанието) живее сред и чрез Битието-в-себе-си(предметния свят).Човекът е едно непрекъснато ставане и изменение,екстантичност,не еднозначност и недетерминираност.Човек е незавършен,отношението му към трансцедентната вещна реалност е трансцеденцията.Нашето битийно отношение е неантизацията-първичната връзка между за-себе-си и в-себе-си,която е основа на трансцеденцията.
Отрицанието отхвърля съществуването и така дава начало на отрицателностите(един вид трансцеденциите),които вътрешно струкурират масивността на битието,,дефинират го,въвеждат граници в него и го разделят.Конкретни примери за отрицателности са :”отсъствието,промяната и отказът”.Нищото произлиза от човека,като неантизира битието-в-себе-си,т.е. създава нищото в света.Но човешкото битие създава пролука в реда на останалите битийстващи неща,доколкото действията му произтичат от самия него като отговорна морална субективност.Така проблемът опира до свободата като условие за неантизацията.Но кога човек е свободен!Свободата е изначално определение на човешката същност.Това я отъждествява с битието на човека,което е битие-свобода.Проблемът за свободата е морален проблем на човешката екзистенция.Той има смисъл доколкото ме обвързва и засяга мен самия в самата ми същина,а не доколкото бива разглеждан абстрактно,абстрахиран от човешкото битие.Така за екзистенциалистката етика моралът изразява човешкия индивид,осъзнаващ и преживяващ себе си като уникален.Свободата се реализира чрез избора-акт на свободата,акт на творене на ценности.Човек сам избира себе си,но и с това избира и смисъла,който светът ще придобие за него.В Сартровата концепция човешката природа е неопределена,но екзистирайки аз всеки миг се определям,вземам решение отново и отново.Тоест в акта на избора човек се самополага в” границите” на трансцеденцията.Той не е свободен да не избира,тъй като това пак е избор-да не избираш.Самото избиране не се основава на избора,а „човек е осъден да бъде свободен”.Свободата е тотална и абсолютна в смисъл,че човек е безспорен автор,всяко събитие е само случай,а всичко,което се случва,е мой избор Но макар и да разглежда свободата като абсолютна, т.е. неограничена Сартр е принуден да признае нейните граници – изборът на нещо винаги имплицира отказ от друго. За тази случайност на свободата допринася ситуацията. Като за-себе-си човекът е винаги ситуиран, въвлечен и застрашен от битието. Следвайки в известна степен Хайдегеровата концепция, извеждаща свободата от нищото, Сартр отбелязва че “съществува свобода единствено в ситуация и ситуация единствено чрез свободата”. Различните промени в ситуацията не изменят всъщност нищо по отношение на свободата. Изборът също не води до особена промяна – тъй като всеки избор е равностоен на всеки друг, то според Сартр “все едно е дали ще се напиеш в събота или ще управляваш народите”. Тезите за равноценността и абсурдността на изборите се оказват сериозно противоречие с обоснованата по късно от френския философ концепция за свободата като отговорност и ангажираност най-малкото защото предварително размиват границите между добро и зло, справедливо и несправедливо, а с това се премахва и възможността за каквито и да било общо валидни критерии, норми и ценности. Тъй като човекът е една “излишна страст” и тъй като “историята на който и да е живот е историята на един провал”, то и изборът, се оказват безсмислени. За това както и да се интерпретира концепцията за човека като “нещастно съзнание”, онтологичната трагика остава неразрешима от позициите, очертани в Сартровата “първа” философия.По-късно Сартр дава отговорността като необходим корелат на свободата,който да я разграничава от произвола.Аз съм свободен да избирам и действам,но всички последици от решенията ми се стоварват върху мен като тежко бреме.То ме предупреждава да не действам безразборно.По принцип са налице неограничен брой възможности,които като такива са равноценни.Но аз избирам само тази от тях,която е по-ценна за мен от другите.От избрана възможност,тя ще се превърне в ценна действителност,защото избирайки нея,аз отхвърлям другите и съм готов да понеса моралните последствия от избора си.Или човек битийства ,както сам направи и проектира себе си,за разлика от нещата,които са такива,каквито са.Така екзистенциализмът трябва да се разбира буквално,като философия на човешката реалност,в която се предполагат отделно съществуващи уникални и самоценни индивиди.Няма определен образец на поведение,който да ми се вменява в дълг.По този начин Сартр дръзва да се противопостави на нормативното разбиране за морала.Свободният човек стои отвъд общоприетите представи за добро и зло.Моралността тук се определя не чрез норми,а чрез свобода.Щом няма норма в основата на всеки свободен избор,то всяко решение дава на себе си норма.Няма априорни общовалидни ценности,те се определят от избора,който е избор за всички хора.Избирайки нещо,аз го валоризирам,полагам ценността му.Човек сам за себе си е морален законодател и съдник,свободен от външни морални авторитети.Изборът поставя под въпрос смисъла на човешкото битие изобщо.Съществуването(опре деленото ефективно наличие в света) предхожда същността(постоянният ансамбъл от свойства).Това,че съм,следователно е преди какво съм-човек първо съществува,а след това непрестанно се определя,избира да бъде сам себе си. Да съществуваш значи да сътвориш собствената си екзистенция.Още моралната отговорност е лична,а не обща,няма извинение и оправдание,защото никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго,тъй като свободата е абсолютна.Ала човек носи бремето на тази свобода с цената на екзистеннциална тревога и безпокойство.
Важно място в Сартровата концепция за човека заема категорията за другия.Наред с мен има и други хора.Каква е пречката те да бъдат причислени към външните условия на живота ми,към предметите?Доколкото другият също е екзистенция,той е привилегирован.Аз мога да разпозная себе си,гледайки другите.Във взаимодействието си с тях аз се проявявам и реализирам.Но първичното ми отношение към другия е опредметяващо-доколкото в погледа ми той се явява като обект,и отчуждаващо-доколкото той също ме възприема като обект,битие-в-себе-си и така ме дистанцира от мен самия,от свободата ми да се трансцендирам,Единствения начин да получа отново свободата си е да обективирам другия Според Сартр ние откриваме другия, когато го виждаме, за това фактът на погледа изисква един специален анализ. Най-същественото в случая е че когато виждам другия, аз го възприемам едновременно и като обект и като човек. Визуално той ми се представя като предмет наред с другите предмети в света. Но заедно с това той се оказва различен от тях, доколкото и той вижда това, което виждам, и притежава способността да ме види. Да бъдеш виждан от другия е истината на виждането на другия, така че не само аз превръщам другия в обект, но и той мене. По този начин аз изгубвам субективността си и долавям погледа му като отчуждение на собствените ми възможности, като ограничение на собствената ми свобода. Другият е скритата смърт на моите възможности, той е “първото ми грехопадение”. Чрез другия аз буквално падам в света, цялото ми същество бива излязло от мен, изложено и беззащитно. Веднъж уловил ме, за мен вече няма надежда. Аз повече не съм правеща себе си и проецираща се свобода. Заплашва ме робство, подхвърлен съм на преценки, които ми се изплъзват. Ставам неизличимо това, което съм в момента на атаката. Присъствието на другия ме улучва право в сърцето, от този момент нататък той държи съкровението на това, което съм. Разбираемо е призляването, което ме обхваща, щом някой поглед спре на мен.Имам само едно средство за спасение: да върна удара. За това Сартр отрича понятието за Бога като “понятие за другия, доведено до краен предел”. Така не само съществуването на предметната действителност предизвиква гаденето, но и съществуването на другия се осъзнава като едно болестно състояние. От последното може да се излезе единствено чрез контраотговор, чрез опит за възвръщане на собствената ми свобода, като се опитам на свой ред да подчиня свободата на другия и да го запазя в това обектно състояние.Или конфликтността е свойство на съвместното битие с другия,на” моралното пространство”.Той е моята смърт. Тази крайна Сартрова позиция, формулирана още в “При закрити врати” с прочутата фраза “Адът - това са другите” - (интересен факт е, че Габриел Марсел възкликва след това “Раят, това са другите”) - предизвиква множество възражения. В отговор на критичните бележки, отправени включително и от най-близките му съмишленици по това време – Бовоар и Мерло-Понти в “Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр се опитва да смекчи своята позиция: “Мога да си поставя за цел свободата – изтъква той – само ако приема за цел свободата на другите”.Всъщност другите не са изцяло отрицателен фактор на битието ми,не са радикално зло,а стават такива,когато загубят една своя характеристика-времевостта(ограничени във времето индивиди).
„…..Ние се стремим към свободата заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства.Стремейки се към свободата в подобни случаи,ние откриваме,че тя изцяло зависи от свободата на другите,а свободата на другите зависи от нашата свобода.Разбира се,свободата като дефиниция на човека не зависи от другия,но щом е налице някакво ангажиране,аз съм задължен да искам в същото това време заедно с моята свобода и свободата на другите…Следователно,кога то в плана на пълната автентичност призная,че човекът е същество,при което същността се предхожда от съществуването,че той е свободно същество,което в различните обстоятелства желае само своята свобода,то с това аз признавам,че мога да искам само свободата на другите…”-от „Екзистенциализмът е хуманизъм”
Сартр заявява още в заглавните страници на програмното си съчинение "Екзистенциализмът е хуманизъм": "...под екзистенциализъм разбираме учение, което прави човешкия живот възможен...”. Следователно, ако екзистенциализмът е поначало "учение на действието", ако е ориентиран към жизнената активност на всеки отделен човек, то той не би могъл да бъде нищо друго, освен етика. От това следва, че основната задача на Сартр е да демонстрира съществуването на свободата, което придава смисъл на опита на етиката да нормира човешките действия с оглед на определено понятие за добро. Всяко истинско морално законодателство има за своя предпоставка тезата, че е във властта на човека да направи от себе си това, което е уверен, че трябва да бъде. Затова причината за възможността човек да бъде субект на каквото и да е морално съждение е неговата свобода, тоест факта, че той е отговорен за постъпките си. Това отъждествяване на свободата и отговорността е определящо за разбирането на философията на Сартр като цяло.
Свободата е основна категория във философската система на екзистенциалистите. За тях тя е отговорна свобода.Още като свободно може да бъде определено само действието, разсъждението е вечен роб на една външноположена, задължаваща истина. Но действието е винаги отношение между действащ субект и обект, върху когото той действа. Тази взаимоположеност на субекта и обекта на действието води до взаимното им ограничаване. Действието винаги е обвързано с един краен субект, защото предполага наличието на обект, който въпросният субект не е. Активността е разрив между човека и света, или, както сполучливо е формулирано това в "Битие и нищо": "... свободата възниква от отрицанието на призивите на света, тя се появява от момента, в който аз откроявам себе си от света". Тоест, действието ме разкрива като нищото на всичко, което аз не съм. Но свободно е битието, което не просто е нищото на тоталността на обгръщащия го свят, а което е и своето собствено нищо. Аз съм свободен само доколкото собственото ми минало на действащ субект не детерминира еднозначно моето настоящо действие. Да съм свободен не е нищо друго, освен да съм отрицанието на собственото си минало, да съм едно несубстанциално, лишено от континуитет, разкъсано във времето битие: "Свободата е човешкото битие, което поставя своето минало извън играта, създавайки собственото си нищо". С други думи, самата структура на мотивите на действието като неефективни е условие за съществуването на моята свобода. Всеки следващ момент е нищото на предходния, защото игнорира неговата каузалност, отнема му трайността, за да го сведе до изолиран и внезапно изчезващ миг. Сартр твърди, че самото допускане на нещо подобно на "психологически детерминизъм" не може да притежава никаква етическа стойност, то е обяснимо само като извинение за едно безотговорно поведение. Никой няма право да се оправдава чрез своето минало за това, което е. Освен това, според Сартр, не само че миналото не е основа на настоящето, но и настоящето не е основа на бъдещето, с което окончателният разлад на времето в трите ек-стази(минало, настояще, бъдеще) е окончателно завършен.
Преди всичкоhttp://www.teenproblem.net/forum екзистенциализмът е онтология, учение за битието, а не за това какво „трябва” или „следва” да прави човекът. Екзистенциалното мислене се разгръща изключително в сферата на битието. Основното онтологично определение на екзистенцията „битие-между” от самото начало подчертава междинния характер на човешката реалност, нейната принципна несамостоятелност, зависимост от нещо друго, което вече не е човек. Именно в екзистенцията се съдържа неразчленената цялостност на субекта и обекта, която не е достъпна нито за разсъдъчно-научното, нито за спекулативното мислене. Във всекидневния живот човек не винаги осъзнава себе си като екзистенция; за това е необходимо той да се окаже в гранична ситуация. Намирайки себе си като екзистенция, човек за първи път намира и своята свобода. Според екзистенциализма свободата се състои в това, човек да не се проявява като вещ, която се формира под влиянието на естествената или социална необходимост, а да се „избира” сам, да формира себе си с всяко свое действие или постъпка. Заедно с това свободниятhttp://www.teenproblem.net/forum човек носи отговорност за всичко, извършено от него, а не се оправдава с „обстоятелствата”. Екзистенциализма постоянно подчертава човешката отговорност за всичко, което става в историята и отхвърля рационалното познание като несъответстващо и издига метода на непосредственото, интуитивно схващане на реалността . Битието на човека не е обективно детерминирано, а свободно се избира от него по собствено убеждение. Именно безусловното признаване от човека на своята от нищо неограничена свобода е условие за възвръщането му към истинското съществуване и основа на „истинската” нравственост. Човек може да бъде свободен само в сферата на своите субективни стремежи. Според екзистенциалистката концепция за нравствеността всеки индивид трябва да избира своите постъпки въпреки всякакви обществени норми, без да има някакви обективни критерии и независимо от други хора. Само тогава, когато човек извършва моралния избор в пълна самота, подчинявайки се на абсолютно свободното си намерение, той е отговорен за своето битие.
Когато в света няма никакви същности, нито Бог над тях, за да носи той, предшествайки появата на екзистенцията ми, някакъв дял от битието на света, когато няма обективна Система – Историята, Революционната диалектика, Еволюцията, - за да изиграе същата роля по заместителство, аз, съществуващият, възниквайки в света, ставам изцяло отговорен за себе си и за света. Такъв е за атеиста практическият смисъл на абстрактната формула: “Съществуването предшества същността.” Аз не съм предварително дефиниран от някаква обща за всички хора същност. Аз се дефинирам, задействайки се, и правейки себе си,и създавам моя вяра и в същото време конституирам свят. “И в най-дребния от моите актове аз ангажирам цялото човечество.” Тук Сартр използва една абсолютна формула: “Човекът, без никаква опора и помощ, е осъден във всеки един момент да изобретява човека”. Сартр с право смята, че извлича за първи път всички следствия от един последователен атеизъм, премахвайки всички опори (универсални ценности, всеобщ морал, социологически догми и т.н.), които атеизмът запазва като заместители на Бог сякаш от носталгия по християнския универсализъм. Съществуващият човек, който непосредствено се схваща в борбата си, на света е сам и изцяло на своя сметка
Сартр не вярва нито в задгробния живот, нито в ада, но смята, че "да умреш значи да станеш плячка на живите", за мъртвия "играта е свършена". Играта е свършена, защото животът е приключил и смъртта не може нито да го заличи, нито да го допълни. Трябва само да се тегли чертата и да се направи сметката, с която мъртвият ще бъде оценен, оценен според своите дела, защото той не е нищо друго освен това, което е вършил.
Проблемите засегнати в произведенията на Сартр са актуални и днес. Те се опитват да ни докажат, че екзистенциализма е борба за самосъзнание на човешките ценности, а следователно и възможноси.Неговото творчество както и самият той остават индивидуални завинаги. Те могат да бъдат критикувани, но никога подценявани.
Независимо от всички недостатъци, противоречия и слабости, които са изтъквани и които могат да бъдат открити във феноменологическата онтология, грандиозният опит на Сартр, в частност концепцията му за човешката участ, придобива сериозност и значимост тъкмо на фона на съвременните социални процеси. Така не само с оригиналния си проект за една политически основана антропология, застъпена в по-късните творби, но и с основното намерение на “Битие и нищо” за обособяване на една онтология на свободата, на една онтология на човека в ситуация. Въпреки че неведнъж е бил упрекван от марксистите, и от редица религиозни мислители, франкфуртци, структуралисти и др., че разглежда кризата на обществото като криза на самия човек, че антропологизира социалните структури и стига до абсолютизиране на трагиката на човешкото съществуване, Сартровата концепция за човека като “напразна страст” не е толкова абстрактна и безпочвена, както изглежда. Историята на 20 век недвусмислено показва и продължава да показва, че сблъсъците с абсурда не са само спекулативно-естетски колизии. Нима за социалните катастрофи са виновни безличните структури на Държавата, Властта, Обществото, а не конкретни хора, криещи се зад тях и служещи си с техните механизми? Нима отговорността може да бъде търсена другаде, извън самия човек, за да бъде прехвърлена на една анонимна маса?
“Какво постигнахте с вашата наука? Какво постигнахте с хуманизма си? Къде е достойнството ви на мислещи тръстики”.
Погнусата и страхът от съществуването продължават, защото битието е безразлично и безмълвно, а хората са свободни да избират... И те избират – по-скоро злото, отколкото доброто. Надеждата, която оставя Сартровият онтологически реализъм, не е голяма. И все пак тя е достатъчна. Ако човекът е свободен за злото, той е свободен и за доброто, винаги и навсякъде.
























http://www.teenproblem.net/forum

gery4
02-10-2009, 14:39
blagodarq mnogo apitah se da ti dam 2 to4ki no ne poznah :-) :-) nadqvam se da ne se sardi6 :wink: