PDA

View Full Version : Философски скептицизъм(Кант)



Valentin123
02-12-2009, 21:38
Ако направим ретроспективно наблюдение върху предисторията на понятията съмнение и скехтицизъм ,без преувеличение можем да твърдим,че те са привличали вниманието в една или друга степен на редица представители на философията на античността.И това е лесно обяснимо ,като се има предвид,че отношението към тези феномени произтича директно от заеманата позиция пре решаването на проблема за истината.
Във философската литература отношението към проблема за скепсиса е изразено от най-различни отстоявани позиции.
Скептицизмът на Хюм,например, еволюира в неговата крайна форма и неговата философска позиция се слива с агностицизма,който той напразно се опитва да преодолее.Връщането към „вярата” във връзка с определянето реалността и истинността в най-голяма степен разкриват теоретическото безсилие на човешките
Хюмовите възгледи.Това вече не е съмнение ,адискредитация на човешките знания.Б.Ръсел казва,че Хюм представлява „задънена улица”-„не може да отиде по-нататък в избраната от него посока”.И когато скептицизмът на Хюм не успява ,на хоризонта се появява неговият „заместник”-критицизмът на Кант.
Живейки в един раздвоен свят,Кант „не може да бъде скептик”.Принуден от житейските и политически обстоятелства да прави компромиси,той иска да ги избегне поне във философията,но съзнавайки както никой преди него границите на здравия разум,той поглежда с дискретна ирония и скептицизъм на света.Това,което придава на Кантовото философско мислене славата на оригинално схващане,е страстната антидогматична насоченост ,против възприемането на вяра и на най-установените положения.Според Кант съмнението се стреми към достоверността.В „критика на чистия разум” е посветен специален параграф ”За невъзможността на скептично удовлетворение на един чист разум ,който е в съгласие със самия себе си”.Кант определя Декартовото съмнение като „сериозен философски начин на мислене”,а имено:да не си позволяваме окончателно съждение,преди да е било намерено достатъчно доказателство.Не някой друг,а „ само указанието ,което можеха да дадат съмненията на Хюм”,пробуждат Кант от догматична дрямка и дават нова насока на търсенията му в областта на умозрителната философия.Ситуацията на съмнение е такова състояние,при което”разумът изпада в раздвоение със самия себе си и едно състояние,което прави скептика да ликува ,но което тряблва да накара критичния философ да се замисли и обезпокои”.Философът високо оценява значението на скептическия метод като търсещо съмнение,като катализатор на мисленето ,”съществено свойствен само на трансценденталната философия”.Същевременно той определя границите му:”скептичният метод наистина сам по себе си не е задоволителен за проблемите на разума ,но съставлява все пак предварително упражнение ,за да се събуди предпазливостта на разума и да п осочи основателни средства ,които могат да го осигурят в правомерните му владения”.Задачата на критиката е борба против догматизма,при това не от позициите на скептицизма,а от по-високи,преодоляващи слабостите и недостатъците на самия скептицизъм.От скептицизма мисленето трябва да отиде по-нататък ,за да достигне позитивното.Такава е постановката на „трансценденталния”или,к кто Кант го описва,”критическия” идеализъм,който претендира да е „среден път”,да стои над догматизмъ и скептецизма.
Философът дълбоко осъзнава кризата,в която беше изпаднал превъзхождащият го идеализъм.Той окачествява като истински „скандал” във философията субективно-идеалистическото отричане на външния произход на сетивните възприятия.В „Критика на чистия разум” той озаглавява специален параграф-„Опровержение на идеализма”,а в „Пролегомени” е еднакво непримирим срещу „емпирическия” идеализъм на Рене Декарт и „мистическия” идеализъм на Дж.Бъркли.
Непосредствен подтик за преминаването на Кант към критицизма беше новият скептицизъм,чиято същност се състоеше в отричането на възможността да се докажат всеобщността и необходимостта на знанието.Скептицизмът предизвиква „едно особено забъркване в науката,която не може да определи докъде може да се доверяваме на разума и защо само дотам,а не и по-нататък :да се излезе от това забъркване и да се предотврати за в бъдеще всяко връщане към това състояние може само чрез дно точно изведено от основни положения определяне границите на нашата употреба на разума.Докантовият емпиризъм считаше ,че източник на достоверността на познанието е опитът,докато рационализмът обясняваше достоверността с разума.Задачата на Кант се състоеше в снемането на тези две едностранчиви позиции.Според не го нито опитът,нито разумът са източник на достоверността на знанието,а априорните форми на сетивността и разсъдъка.
Кант започна с усъмняването в способността на разума да проникне в света сам по себе си ,в света такъв,какъвто е,независимо от нашето съзнание.Обективният външен предмет,”нещо само по себе си”,за Кант е единственият източник на сетивното съдържание на всяко знание.Но на познаващия човек е достъпно само това,разсъждава философът,което се включва в собствения му опит.В състояние ли е той да ни даде знание за съществуващото вън от съзнанието и независимо от него?Отговорът на този въпрос,според Кант,изисква преди всичко да се изследва опитът като единствена сфера,до която се отнасят нашите знания.В утвърждаването на опита като единствен предмет,до който се отнасят науката и философията,той вижда принципната разлика на своята гледна точка в сравнение с всички досегашни идеалистически учения.Кант тръгва с добри намерения по пътя на философското си търсене.Логиката на неговите предпоставки и динамичната му мисъл го довеждат до съвършено друг край.Той се мъчи да преодолее недъзите на идеализма,като тръгва от принципите на отречения от него идеализъм.Подобно на Бъркли и Хюм,Кант приема имено възприятията ,а не реалните предмети за единствените обекти,до които се отнася човешкият опит.Естествено,като такива те не могат да съществуват другаде,освен в самия възприемащ субект,философът смята,че се е издигнал както над материализма,така и над идеализма(това е постоянният стремеж и главният източник на противоречия в неговата философия) с приемането ,че предметите съществуват реално в пространството и времето,но не като неща сами по себе си,а само като явления на съзнанието.Същевременно той обявява пространството и времето за необходими форми на съществуването на обектите ,но ги схваща не като форми на независима от съзнанието действителност,а само като общи форми на самото съзнание.
Кантовата „трансцендентална диалектика” обосновава възгледа,че разумът не е в състояние да проникне както в субстанциалната същност на мисленето ,така и в природата на света като цяло.Кантовата гносеологиятръгва от характерното за всеки идеализъм предположение ,че познанието е един чисто субективен акт,че познавателното отношение между обекта и субекта не излиза в никакъв смисъл извън рамките на съзнанието.
Подобно на Хюм,Кант не се съмнява във факта,че „всяко познание започва с опита”.Но поради липса на каквото и да е друга възможност за дедукция на цялото познание от опита(една догма на емпиризма),Кант приема ,че не всяко знание възниква от него.Съществува предопитно,доопитно или априорно знание,което именно е носител на всеобщността и необходимостта.Оказва се,че съществуват два източника на з нанието-опит и априорни форми,но нито един от поотделно не ни дава знанието:”Без сетивност не би ни се дал никакъв предмет,а без разсъдък никакъв прдемет не би ни се осмислил...Разсъдъкък не може да се представя нищо нагледно,а сетивата нищо да мислят.Познанието може да излезе само от съединяването им”.Критиката на чистия разум изучава обектите така,както те са дадени на съзнанието,доколкото са резултат и от конструиращата априорна способност на съзнанието.
Въпреки философската дълбочина на аргументите,които Кант привежда,въпреки яркото му полемично остроумие срещу „догматизма” ,той не е в състояние от позициите на трансценденталния идеализъм напълно да се разграничи от скептическия идеализъм.Философът се опитва да с рази скпетицизма с най-последователен скептицизъм.Кант,поемизира йки със скептицизма,сам се оказва поборник на узаконения скпетицизъм.Външната,незав исима от съзнанието действителност,той нарича „отвъдна”,защото според него тя никога не може да бъде включена в човешкия опит и с това да стане обект на изследване чрез оприорната познавателна способност на разсъдъка.Философът е абсолютно категоричен в твърдението си,че нещата сами по себе си остават абсолютно недоловими и недостъпни.Според него те не могат да бъдат определени нито като материални,нито като духовни същности.В крайна сметка,Кант извежда своя така наречен гносеологически критицизъм до субектовистическия психологизъм.И тъй като ние нищо не можем да знаем,без да го възприемаме и мислим,то,според него,нашата възприемателна и мисловна способност не само познава обектите ,но ги и конструира такива,каквито те съществуват в опита.Поради това и опитът-единствената достъпна сфера на възприятието и мисленето,а самите мисли и възприятия са не само нашето познание за обектите и техните отношения,но и самите тези обекти и отношения.Процесът на мисленето за обекта е и реализирането на мисленето в обекта ,което в същото време е реализиране на самия обект и самия опит.Кантовата трактовка на разсъдъчните категории е своеобразно съчетание на рационалистическата гледна точка със субективно-идеалистическия емпиризъм.За философа категориите са априорни,доопитни понятия,но само като „чисти” форми ,които намират своето съдържание единствено в опита,където именно се реализират.
Действително,макар и Хюм,и Кант да започват с необходимостта да се определят възможностите на познанието,смисълът на тези стремежи очевидно е различен.Хюм,който възприема ,че всяко познание произтича се отнася до опита,се опитва да обясни възможностите на разума чрез данните на опита.Той се опитва да преодолее съмнението на скептицизма,като установи предела на познанието ,за да изгони от него противоречивостта,и по същество не отива тук по-далеч на античните скептици.Кант,напротив,кат признава ,че всяко знание черпи съдържанитео си и се отнася до опита,търси в априорните способности на разума обяснението на самия опит.Тай се стреми да определи границите на познанието,за да утвърди ,узакони противоречието,да докаже не отделни негови страни,а вътрешното единство на противоположностите.Проти оречията се явяват в неразвита форма в образ на синтетично съждение a priori.Главният трансцендентален въпрос се формулира така:Как е възможно синтетично съждение a priori пълноценно знание,което едновременно обладава характер на несъмнена очевидност,т.е всеобщност и необходимост(приоритет на рационализма)и творческата способност да разширява знанието т.е синтетичност(преоритет на емпиризма).Отговаряйки на въпроса как да повдигне знанието до ранга на всеобщност и необходимост,Кант се опира на изледванията на Хюм.Той обявява причинността за необходима априорна категория на съзнанието,която се проявява единствено във връзка с обектите на опита.Ако за Хюм противоречивостта на познанието е синоним на субективност,то за Кант тези понятия са различни.Със свойствената му дълбочина на мисълта,макар и в рамките на ограничаващите постулати,на агностичната му система,той фиксира нюансите на съотношението „истинно-неистинно” познание.Истинно за Кант е това знание,което се съгласува с общите априорни принципи на съзнанието.На това основание „всеобщността” се провъзгласява за основен белег на всяко истинно знание.Той съзнава,че всеолщността е чисто формален критерий-с него не може да се докаже кое съдържание на познанието е истинно и кое не е.Но според Кант не е по силите на никаква логика и никаква гносеология да стигне до съдържателен критерий на истината.
Кант пръв в историята на философията направи разлика между формалната логика ,която се интересува единствено от формата на мислите,и съдържателната логика или логиката ,която фиксира най-основното предметно или категориално съдържание на мисленето.
Стремежът на трансценденталната логика да достигне до съдържателните принципи на познанието застави разума да ги търси в диалектическите идеи.Кант посочи необходимостта от създаването на диалектическа логика ,но сам не успя научните й права.Неговата трансцендентална логика беше изградена изцяло върху субективно-идеалистически и априористически принципи,върху която основа отъждествяването на огическото със съдържателното изследване на обектите се оказва невъзможно.Чрез априоризма Кант се стреми да се спаси от субективистическия релативизъм и психологизъм.Но тъкмо априоризмът разтваря кръга на субективизма.Априорността в гносеологията е така абсурдно противоречива,както говоренето за познание преди познанието.Дори „съзнанието изобщо” не е нещо повече от самосъзнание,изразено с формата „аз мисля”.
Подобно на скептика Хюм ,критикът Кант може само „на вяра” да приеме битието на нещата сами по себе си.Само опитът остава за теоретическото мислене независима от вярата област.Хюм и Кант посрещат всички догми със скептицизъм.Но докато първият превърна самия скептицизъм в догма,то в торият превърна скептицизма в критицизъм.Кантовият „критицизъм” ,включващ в себе си
Скептицизъм като своя основа и затова съвпадащ със скептицизма,е скептицизъм,макар че,за разлика от Хюм ,е по-непоследователен(признава „нещото в себе си”).Ленин одобрително цитира думите на К.Фишер,че „критиката на чистия разум с изключение на чистия разум”-е скептицизъм.Критиката на чистия разум с на нещото в себе си е бърклиански идеализъм.Ленин е категоричен:”Кант и Хюм са скептици”.Той посочва ,че Хегел вижда скептицизма на двамата мислители в това,че „Хюм и Кант „в явлението”не виждат явяващото се нещо в себе си,откъсват явлението от обективната истина ,съмняват се в обективността на познанието,всяко емпирическо откъсват от нещото в себе си.Докато Хюм твърди,че не може достоверно да се каже съответстват ли нашите представи на независимата от нас действителност,то Кант заявява,че човек никога няма д а достигне такова съответствие.Чрез критицизма на Кант някои коментари достига до „обосноваването” на агностицизма.В този ред на мисли е и оценката на Е.Панова:”Кантовият агностицизъм е категоричен,докато Хюмовият скептицизъм е проблематичен”.
И така,разбираемо е,че първа основа на агностицизма е отричането на реалното съществуване на н якакви неизменни първични оптически същности,като например материята,субстанцията,бог а и т.н(както е при Хюм) или пък дорускането на реалното им съществуване ,но отричане на принципната им познаваемост.Цялото човешко познание има работа не с нещата,а със самото себе си.Оттук няма възможност научно и достоверно да се построят теоретическо-познавателните принципи.Втората база на агностицизма е отсъствие на връзка на теорията на познанието с практиката.Способността на човешкия разум се анализира вън от връзката с практиката.За еднотипността на скептицизма и агностицизма обръщат внимание изследователи с различни ориентации.
Но от какво се предизвикват тези настроения,кое им осигурява определен,понякога сензационно голям резонанс?Естествено това не зависи от волята на мислителя,а от съвкупните условия ,сред които обективните имат безспорен приоритет.Скептицизмът и агностицизмът на Хюм и Кант не са плод
на саморазвитие на идеите ,нито самостоятелна философска концепция с класически разработена аргументация.Те резюмират дълбоката вътрешна противоречивост на раздвоеното съзнание,те са реакция ,отражение на социалните противоречия,несправедлив ст и отчуждение от своето време.
Тук именно ще намерим и обяснението на онова неоспоримо своеобразие на с кептицизма на Хюм и Кант.Имаме предвид познатия,посочен още от Хегел факт,че скептицизмът на Хюм се отличава от гръцкия скептицизъм по признаване истинността на емпиричното,на сетивното и отричане на общите определения,законите,тъй като те не се оправдават от сетивните възприятия.Античните скептици в качеството на принципи на истината никога не са считали нито сетивата,нито съзерцанието.Обратно,те преди всичко са се обявявали против приемането на данните на сетивата за истинни.
Цялата критика на опита на Хюм насочва към изледване значението на понятието и съдържанието на опита.Кант в това отношение следва пътя,указан от Хюм .Той също говори не за това,как въдниква опитът,а за това ,какво съдържа той.Предмет на неговото изследване е „възможността” на опита,т.е неговото понятие,а не с пособността на опита.
Хюмовският скептицизъм не съвпада напълно и със скептицизма на Кант , тъй като у последния той е свързан с признаването на „нещото в себе си”.По думите на Хюм ,неговият скептицизъм е насочен против всякакви догми и заедно с това против всичко недостоверно в познанието,против религиозната догматика.И в същото ,критикувайки едностранчивите метафизически възгледи на отделни философи за причинността и сам допуска ,при това субективно-идеалистически грешки ,той все пак способства за по-дълбоко теоретическо осмисляне на причино-следствената връзка,на критерия за истинност,на метода на научното изследване и други проблеми.
Хюм ни предлага едно стройна философска система,която е убедително и логично изведена от неговите субективно-идеалистически позиции.Ние можем да не се съгласяваме съдържателно с основните постановки,изводи и заключения на Хюм,но сме принудени да признаем,че у него е налице една добре премислена,логично подредена и завършена система от философски,психологически и етически възгледи за света и човека ,за тяхното предназначение,цел и смисъл.Не бива да се подценява и това,че философията на Хюм е добре обоснована от широката му ерудиция из областта на почти всички основни области на научното знание от неговото време.
Ако Кант е бил толкова разсъдъчен и уравновесен,както го рисуват неговите съвременници,какво съмнение е могло да смути този величествен дух,ако не съмненията на Хюм?Но докато Хюм се стреми да снеме непреодолимото противоречие между „непротиворечивата истина и противоречивото познание”,Кант разрушава илюзията за хармония чрез критицизъм.
Липсата на задоволителен отговор у Кант на въпроса за границите на чистия разум може да се обясни само с непълното преодоляване на статичния характер на философията.Случаите,когат о Кант говори за диалектика,са единични и в известен смисъл иницидентни.Чрез принципа на скептицизма и критицизма се опитва да разреши основното затруднение,което Хюм избягва ,разтваряйки обекта в субекта.Принципът на скептицизма и критицизма на Кант превъзхожда принципа на „умерен” скептицизъм на Хюм и ако Кант дава израз на един нов начин на мислене,това не е само негово лично откритие, а осъзнаване на историческата необходимост.
Кант третира един материал ,реалистичен и парадоксален ,но достатъчно странен с невероятната си сложност и противоречивост,за да поражда друго чувство в неговия изследовател,освен съмнение и критицизъм.
Ние трябва да признаем неуспеха на Кант в опита да определи границите на разума ,което обаче не намалява неговата значимост като духовен експеримент,да се конструира рационално-математически един модел на знанието в противоположност на тенденцията към разпадане.
Хюм и Кант се опитват да сразят скептицизма с най-последователен скептицизъм.Самостоятелно тта на скептицизма като философска концепция се оказва илюзорна.В своя резултат ,в крайна сметка,скептицизмът нагледно демонстрира тенденция към агностицизъм.От тази позиция не може да се постави и разбере научно въпросът за познанието и съмнението ,защото извън погледа на Хюм и Кант остават безброй много факти,говорещи за диалектиката на познавателния процес и подсказващи други заключения.

DimovB
02-12-2009, 21:52
резюме?

Fjordr
02-12-2009, 21:52
резюме?

tl;dr