Личностт на Левски, според одата „Левски” на Ив. Вазов
Цикълът „Епопея на забравените” от Ив. Вазов е посветен на най – изявените личности и най – великите събития от епохата на Българското възраждане. Стремежът на поета е да сътвори един национален пантеон /храм/ на безсмъртието от слово и чувство, в което се усещат безгранична любов и преклонение, яростна омраза и възхищение, страдание и упрек. Същевременно Вазов търси общочовешките изменения на българското – българската себежертва, подвиг, национално достойнство и безсмъртие. Героите в цикъла въплащават в себе си необикновенното – те са „титани”, духовни водачи на народа.
Неслучайно „Епопеята” започва с одата „Левски”. Които личност и дело Апостола на свободата показва най – ярките черти на времето и висшите нравствени добродетели на епохата. Неговото име е синоним на безкористна служба на народа, на жертвеност и себеотрицание.
Въвеждащият монолог на Левски в одата поставя основните проблеми, а именно връзката между индивидуалното и колективното битие, нравствения избор на личността, индивидуалната отговорност към времето, историята, народа и самия себе си в условията на една робска действителност. И точно робството и поривът към свобода са причините да се преосмислят устойчивите понятия и норми.
„Манастирът тесен за мойта душа е...”
Традиционните представи определят манастира като пространство на духовността. В монолога обаче стремежа към индивидуалното духовно съвършенство става, не чрез отделеност от света, а в колективното живеене. Така духовният избор на пътя е обусловен от връзката на Левски с времето и общността. Чрез образът на героя творбата утвърждава словото като светлина, а делото му го превръща в действие. Монологът е слово за себе си, намерена истина за света и човека. Словото може да събуди съзнанието на роба и да го поведе към свободата. Авторът внушава ренесансовата идея за свободната личност. Християнските послания да се обича човек, да помага на ближния си, просветената личност показва не само със словото, а със собственото си поведение.
Репликата „Рече и излезе” показва решението на Ревски да слее в едно мисъл и дело, убеден, че нашето човешко време трябва да върви едновременно с историческото време.
„Мисля, че човекът тук, на тоя свят
Има един ближен, има един брат...”
Че ближний ми има нужда не в молитва,
А в съвет и помощ, когато залитва!...
Времето изисква от монаха да служи преди всичко на отечеството, а след това на Бога. Участта да бъдеш духовна опора на страдалците, но зад стените на храма, е заменена с потребността да отидеш сред тях и да кажеш „тайно две – три думи нови, на онез що влачат тежките окови.”.
Героят стига до идеидеята за пълно себераздаване в името на висша ценност – свободата на народа. Описанието на еянията на Апостола започва с обобщението „Девет годин” и очертава неговата всеотдайна дейност. Оръжието на Левски е словото. С него той посява семето на свободата в робските души и чертае нови измерения на понятието свободен човек.
„Че щастлив е оня, който дигне пръв
Народното знаме и пролее кръв...”
Словото се превръща в жертвен знак на нравствената личност, с него се изправя българския духовен ръст. Всеотдайната апостолска дейност на Левски е показана чрез хиперболите и разгърнатите сравнения:
„Той беше безстрашлив. Той беше готов
Сто пъти да умре на кръста Христов
Да гори кат Хуса, или кат Симона...”
Тези изразни средства представят образа му в библейско – митологичен план като нов Месия, а това подчертава универсалността на делото му. Показват го кат безпорно честен, всеотдаен, смел, целеустремен и исторически прозорлив.
Образът на Апостола е показан в два плана – като един от народа и като трагично извисен и недостижим, което се обвързва с неговата изключителност. За него робското съзнание, страхът и пасивността са подлост, свят е подвитът в името на свободата, показвайки сбелост и жертвоготовност. Ето защо образът му е внушен единствено чрез делото, липсва физическа определеност, което внушава значимостта на неговото духовно присъствие. Възхвалата на героя се постига чрез съпоставката с възвишени образи символи от световната история и митология. Левски е готов „сто пъти” да повтори подвига на Христос, защото е приел страданието като неизбежно следствие на борбата. Както за сина Божи, така и за Левски пътя към безсмъртието минава към смъртта. Жертвата им е необходима, за да повярват хората в тях, и да ги последват. За Апостола този избор е проява на истинска обич към свободата и съпричастие с народа, т.е. самообричането му е доброволно.
В творбата се разглежда и акта на предателството. Предателят е неназован, показан чрез метафорични оценки: „мръсен червяк” , „низък роб”, „позор за Бога”, „издайник грозен”, реторични въпроси и библейски сравнения – „равен в ада има само Юда”.
Размисълът за предателството като най – страшен човешки позор е своеобразен преход към размисъла за словата и безсмъртието на подвига.
Залавянето на Апостола е трагичен факт и героят е съпоставен с образи символи на жертвено страдание – Прометей, Хус, Сократ, Колумб.
По този начин Вазов утвърждава саможертвата като универсална мера за безсмъртие и прави делото на героя част от световната борба за свобода.
Кулминацията на одата идва с вдъхновената възхвала на бесилото: „О, бесило славно! Посрам и по блясък ти си с кръста равно!”. Този образ се превръща едновременно в символ на робството и свободата, позора и славаат. Със смъртта на бесилото Левски изкупва срама от робското минало на българите, тя е белег на геройство и свобода на духа. Този подвиг го превръща в символ на епохата, утвърждава себежертвата като универсална мера за безсмъртие и отпраща своето послание към потомците, разкривайки им стойността на националните ни светине.
АНАЛИЗ НА ОДАТА"ЛЕВСКИ"
Будната гражданска съвест на Иван Вазов, неговата непрестанна грижа за издигането на народа в нравствено отношение обръщат погледа му към героиката на възрожденското време като антитеза на следосвобожденската действителност. В своя поетически цикъл "Епопея на забравените" той възражда от глъбините на времето образите на най-светлите личности, ознаменуващи върховете на българската история. Неслучайно в началото на цикъла от 12 оди стои името на Левски. Паисий дава началният тласък на българското възраждане, но Левски е личността, с чието име се свързват най-възвишените и героични прояви на българския дух в онази епоха.
Одата "Левски" започва с монолог на лирическия герой, една своеобразна изповед на дякона.. В нея се изразява философско-нравственото определяне на задачите на личността към обществото и времето. Дълъгът на личността към времето и обществото определя избора на типа живот, а това е делото, активната действена позиция в полза на угнетените и онеправданите. Духовното израстване на личността започва от решението за приобщаване към страданието на народа. Израстването се разгръща в процеса на пълното сливане на героя с "робите слепи в робската страна" и неговото себераздаване. Поетът очертава всеотдайната апостолска дейност на Левски, негавата широка програма за въздейсттвие и пробуждана на народната съвест и доблест. Апостолът посява семето на свободата в душите на робите, събужда тяхната жажда за истина и за свобода.
Като истински народен водач Апостолът просветява робското съзнание не само чрез светлината на идеите, а и чрез великия пример на своя живот. Той страда за народа си и е готов "сто пъти да умре на кръста Христов". Поетовото преклонение създава лирически периоди в текста, които съдържат оценка на делото и личността на големия български син.
Трагичният факт - залавянето на Апостола - кара поетовата мисъл и чувство да търсят контрастни образи, оценки и дълбоки обобщения. Размисълът за предателството като за най-тежкия човешки позор се противопоставя на размисъла за славата и сиянието на бесилото. То се явява като обобщен символ на саможертвата на героите. Създава се ярка антитеза. Светът на злото и разрухата е представен със словосъчетанията: "мръсен червяк", "низък роб", "позор за бога" и други от този порядък. Докато светът на светлината и светостта се обрисува чрез: "душа яка", "гордо страдание", "слава нава на земята", "и връх".
Философското обобщение за вечната борба на светлия човешки разум, на "гордото съзнание" с "царете, тълпата, мръсните тирани" извисява подвига на Левски до най-високите роявления на свободния, безсмъртен човешки дух. Лирично-патетичната възхвала на славното бесило то приравнява с най-значимия символ на жертва и страдание заради човеците - кръста Христов. В пространството на този знак на саможертва и страдание - изкупление на човешките грехове, се приобщават поредица други знакове, изведени от трагичната и героична борба на човечеството през вековете: кладата на Ян Хус, скалата на Прометей, отровата на Сократ, синджирът на Колумб, бесилото на Левски. Одата започва с монолог - обет на лирическия герой да се обрече на своя идеал и на своя народ, в одата героят прави своята крачка по пътя на саможертвата. Творбата завършва с преливането на този образ във висшия път, пътя към безсмъртието.
В одата " Левски" Вазов изгражда образа на народния водач в неговите най-високи проявления.Извисената духом личност, ревърнала се в духовен народен водител, претворява своята енергия в дела, оито дават тласък на народните сили. Народът израства, пробуден и насочен от големите личности, родени и откърмени в нетовите недра. "Епопеята" обезсмъртява подвига на героите и завинаги ги нарежда в националния пантеон.
Характеристика на Левски в одата „Левски” от Иван Вазов
Одата изгражда образа на една легендарна личност, а дотогава легендите са посветени преди всичко на светците.
Основните ситуации, в които е представен Апостола, са: в килията на монаха, в пространството на бунта, в полето на предателството, в затворническата килия, на бесилото.
Одата е разделена композиционно на две части – първата: монлог на героя за същината на неговата вяра, втората: описание на чудотворния му подвиг.
В цялата ода Левски е назован по име само три пъти. Вместо това се използва възвисяващото лично местоимение „той”, което го поставя в сферата на героичното и прекрасното и го противопоставя на унизяващото предателя показателно местоимение „тоя”, съчетано с „туй”. Тук се прилага житийният модел на легендата, чийто първообраз е Исус Христос, а петата Божа заповед гласи: „Не изричай напразно името на Господа, твоя Бог.”
Образът на Левски, който е нарисуван от Вазов не съвпада с този известен от документалните свиделества.
В риторическия монолог – встъпление към одата, е даден простор на проговорилата съвест на дякона Левски. Проследява се метаморфозата от „монаха” към „Левски”.
Човешката смирение карат дякона да се замисли за съдбата на света. Той е разтревожен и намира за грешно да „да бяга съблазни и да търси мир”.
Безизходицата на робското време („черно расо”) се сблъсква с протеста на монаха, което го разколебава в стойностите на вярата.
„Господ си затуля ухото” и монахът осъзнава, че духът има нужда от нова вяра, която да му помогне да се бори.
Дяконът осъзнава своята отговорност, историческата мисия, която е възложена на всеки, който иска да се бори за националния идеал. В този момент изповедта свършва и от думи се минава към действие – „Рече и излезе”.
В същинската част на одата Апостола се изправя пред народа си, като се разгръщат две противоположни тенденции:
• тенденцията за пълно сливане между водача и масата;
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
взимаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен, дал си бе животът!
• тенденцията за разграничаване на водача от масата:
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха...
В началото на същинската част на одата вече се разгръща образа на Апостола – видяла светлото бъдеще на родината, готова да се бори за него.
Левски е духовно близък на страдащите: „всяк един слушател беше му и брат”.
Словото на Апостола вдъхва сили за бунтовен избор във всяка страдаща душа. Единствен Левски води народа към бъдещето „ясно”.
Апостолът е исторически прозорлив и това е главната му отлика от останалите революционни дейци:
„В бъдещето тъмно той гледаше ясно.”
Апостолът е проповедник на вярата, който поставя пред народа си високи морални императиви: твърдост, кураж, постоянство, равенство между всички в големия час на борбата.
Апостолът на свободата достига до всеки кът на родната земя, вдъхва сила и в най-тъмното, обхванато от съмнение, човешко съзнание:
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че време веч е да въстане робът
Левски е първият „светец” на българската свобода. Народът сам сакрализира делото му, като още приживе го „канонизира” за светец.
Апостолът е вездесъщ, той е „невидим, фантом или сянка”, той е истински демон за Османската империя. Властта обсажда двайсет града едновременно, за да го улови, но не успява.
Описаният Лески е „беден, гол, бос, лишен от имотът”. Буквално повторение на библейския легендарен сюжет – Исус, мъченикът, който проповядва новото учение.
Контраст между Апостола и предателя. На Апостола се приписва всичко свръхчовешко и божествено. На предателя се отрича даже правото на живот. Апостола е българският Христос, предателят е българският Юда.
Поведението на Апостола в затворническата килия се отличава с разумна твърдост и конструктивизъм. Той изцяло поема вината върху себе си, но запазва организацията: „Аз съм Левски! Ей ме на!”/ И никое име той не спомена.” Ключът за разбирането на неговата позиция е в стиха: „Смъртта беше близко, но страхът далеч.”
Във финала идва образът на бесилото, съчетание на срама и на блясъка. Срам за предателите и тираните, блясък за героите. Така бесилото синтезира по своеобразен начин трите основни начала в одата – тиранията, предателството и героизма в историята. Противопоставят се смъртта на бесилото, която е за достойните, на смъртта в леглото, валидна за подлеците, шпионите, мръсниците. Бесилото е връх, от който се вижда прекият път към безсмъртието.
Национално значима е смъртта на Левски. Тя е свята, избрана е в името на българската свобода. Това издига човешката саможертва до висотата на национална светиня, а споменът за делото на Левски се превръща във вечна историческа памет на нацията.