GbSy
02-15-2009, 10:06
-Сигурна ли си, че не искаш да те изпратя?
-Да, няма смисъл да се разкарваш.
-Добре, чао. Обичам те.
-И аз теб.
Двете момичета се усмихнаха и се разделиха.
Тя тръгна нагоре по пътя за вкъщи. Беше тъмно и тя се огледа наоколо. Имаше няколко големи групи хора, но колкото по-нагоре отиваше, толкова по-малки виждаше – по двама, трима най-много. Едно малко момиче ходеше с бърза стъпка нагоре и тя реши, че не е сама в самотата. Неволно и с половин уста се усмихна. Когато стигнаха до бариерата, обаче, момиченцето се качи в голяма кола и усмивката изчезна. Тя разбра, че всъщност е сама и че няма как да не е, в самотата е логично да си сам. Продължи по тротоара и изведнъж очите й се напълниха със сълзи, но това не я вълнуваше, беше толкова тъмно и пусто, дори някой да я види, нямаше да й обърне внимание. Тя вървеше все по-бавно и по-бавно с леки равномерни стъпки, докато стигна до една съвсем глуха уличка. Щеше да спре да върви, но изведнъж отново тръгна, отново с бавна крачка. Обичаше тези минути до вкъщи. Единствените минути, в които можеше да бъде такава, каквато е, в които можеше да пролее някоя сълза, без да се притеснява, че някой ще й се подиграе или просто ще я накара да спре. Вкъщи не можеше да плаче, там не разбираха. В училище – също, никой не разбираше и ако някой я попиташе защо, то беше само от любопитство. Изведнъж вятъра я блъсна силно и тя не можеше да си поеме дъх, беше толкова студено и въздуха брулеше лицето й... изведнъж я заля вълна от реплики и мисли, казани от приятели, семейство, дори странични хора... „Сега трябва да се научиш да не влагаш емоция!”, „Спри да се оплакваш!”, „Не бъди толкова егоистична!”, „Не мога да живея без теб!”, „От теб нищо няма да излезе.”, „Не можеш да скапеш само своя живот.”, „Нищо не е честно.”, „Ти можеш.”, „Повече вяра!”, „Усмихни се!”, „Недей да ревеш!”, „Да не съм чул повече и дума от теб или си мъртва.”, „Имаш потенциал да бъдеш ангел.”... и тя изкрещя:
-СПРИ!
Изведнъж стана тихо, а сълзите й се стичаха все по-силно и по-силно. Тя се огледа, погледна към небето и си каза тихо:
-Защо...
Тя продължи да върви, през останалите две минути не мислеше за нищо. Стигна до входа и бавно се качи до апартамента, в който живееше. Влезе и поздрави, след което започна въодушевено да разказва на майка си за случките от деня, усмихваше се и звучеше енергично, нямаше и помен от момичето, което беше навън.
Когато майка й излезе от стаята, тя тихо въздъхна и погледна часовника. Беше 19:19 и тя се сети, че когато цифрите на часа и минутите съвпадат, трябва да си пожелаеш нещо. И тя си пожела онези петнайсет минути до вкъщи от утрешния ден да дойдат по-бързо. Тези няколко мига самота, няколко момента, в които можеше да бъде истинска. Без усмивки, без извинения, без думи, без погледи. Само тя, мислите и глухите й стъпки по асфалта. Достатъчно самотно, достатъчно тъмно и достатъчно тихо.
-Да, няма смисъл да се разкарваш.
-Добре, чао. Обичам те.
-И аз теб.
Двете момичета се усмихнаха и се разделиха.
Тя тръгна нагоре по пътя за вкъщи. Беше тъмно и тя се огледа наоколо. Имаше няколко големи групи хора, но колкото по-нагоре отиваше, толкова по-малки виждаше – по двама, трима най-много. Едно малко момиче ходеше с бърза стъпка нагоре и тя реши, че не е сама в самотата. Неволно и с половин уста се усмихна. Когато стигнаха до бариерата, обаче, момиченцето се качи в голяма кола и усмивката изчезна. Тя разбра, че всъщност е сама и че няма как да не е, в самотата е логично да си сам. Продължи по тротоара и изведнъж очите й се напълниха със сълзи, но това не я вълнуваше, беше толкова тъмно и пусто, дори някой да я види, нямаше да й обърне внимание. Тя вървеше все по-бавно и по-бавно с леки равномерни стъпки, докато стигна до една съвсем глуха уличка. Щеше да спре да върви, но изведнъж отново тръгна, отново с бавна крачка. Обичаше тези минути до вкъщи. Единствените минути, в които можеше да бъде такава, каквато е, в които можеше да пролее някоя сълза, без да се притеснява, че някой ще й се подиграе или просто ще я накара да спре. Вкъщи не можеше да плаче, там не разбираха. В училище – също, никой не разбираше и ако някой я попиташе защо, то беше само от любопитство. Изведнъж вятъра я блъсна силно и тя не можеше да си поеме дъх, беше толкова студено и въздуха брулеше лицето й... изведнъж я заля вълна от реплики и мисли, казани от приятели, семейство, дори странични хора... „Сега трябва да се научиш да не влагаш емоция!”, „Спри да се оплакваш!”, „Не бъди толкова егоистична!”, „Не мога да живея без теб!”, „От теб нищо няма да излезе.”, „Не можеш да скапеш само своя живот.”, „Нищо не е честно.”, „Ти можеш.”, „Повече вяра!”, „Усмихни се!”, „Недей да ревеш!”, „Да не съм чул повече и дума от теб или си мъртва.”, „Имаш потенциал да бъдеш ангел.”... и тя изкрещя:
-СПРИ!
Изведнъж стана тихо, а сълзите й се стичаха все по-силно и по-силно. Тя се огледа, погледна към небето и си каза тихо:
-Защо...
Тя продължи да върви, през останалите две минути не мислеше за нищо. Стигна до входа и бавно се качи до апартамента, в който живееше. Влезе и поздрави, след което започна въодушевено да разказва на майка си за случките от деня, усмихваше се и звучеше енергично, нямаше и помен от момичето, което беше навън.
Когато майка й излезе от стаята, тя тихо въздъхна и погледна часовника. Беше 19:19 и тя се сети, че когато цифрите на часа и минутите съвпадат, трябва да си пожелаеш нещо. И тя си пожела онези петнайсет минути до вкъщи от утрешния ден да дойдат по-бързо. Тези няколко мига самота, няколко момента, в които можеше да бъде истинска. Без усмивки, без извинения, без думи, без погледи. Само тя, мислите и глухите й стъпки по асфалта. Достатъчно самотно, достатъчно тъмно и достатъчно тихо.