PDA

View Full Version : Съчинение-разсъждение



vIpchEtYy
02-15-2009, 13:19
плз помогнете ми имам да пиша съчинение-разсъждение на тема: ''Езикът-българската национална светиня плз спешно е !! :( :(

TEARS
02-15-2009, 13:41
ЛИРИКАТА НА ИВАН ВАЗОВ

„БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК” - ОПАЗЕНА НАЦИОНАЛНА СВЕТИНЯ


Лириката на Иван Вазов е винаги дълбоко лично преживяване на преломни мигове от историята на българския народ. Неговата душа събира отзвука на колективни чувства и настроения. В нея отеква гласът на времето. Раждат се стихове, за които самият поет споделя: „те жив са отклик на народа”. Поетичното съдържание на Вазовото слово е обществено ангажирано. Личното и интимното отстъпва пред колективно народното. Историята се съпреживява отново, но винаги от позициите на цял народ. Затова и патосът в лириката на Иван Вазов е вътрешно мащабен, националноисторически. Не своята душа, а всенародният устрем към съдбовни исторически събития изповядва в пламенните си стихове поетът. Той е Винаги част от духа на Времето, сякаш става лирически говорител на епохата. А за Вазов тя е контрастно разделена на светъл героизъм, останал в миналото, и „тъмни” времена на национален срам. Освобождението на България през 1878 г. е духовната „граница” на времето В лириката му. Това паметно историческо събитие е национален връх в духовните устреми на Възраждането и начало на „тъмния” Вазов срам от следосвобожденските нрави на българина, който забравя извоюваната с толкова много свидни жертви свобода и дори започва да предава националните интереси. Потресен от тези, които се срамуват, че са българи, Вазов излива своята душа в защита на българската реч, като написва стихотворението „Българският език”. Поетът обръща поглед към преживяното от народа. Това е „миналото” на българската душевност, опазена в „езика” на дедите. Той е мисловно богатство - национална светиня - и за съвременниците на Вазов. Основна художествена цел на поетичното внушение е вътрешната „свята” потребност от роден език. Поетично-то „обръщение” към „българския език” е адресирано към националното съзнание на следосвобожденския българин:

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Вътрешната сила на стиха говори за овладяна патетика на патриотичното чувство. Обичта на поета към родния език не помръква, независимо от хулите срещу него. Вазов защитава неговата българска същност. Опазена, тя е залог за националното бъдеще. В българския език, независимо от времето и епохата, звучи гласът „на тая, дето ни роди за радост не - за ядове отровни.” Това е „гласът” на майка България, гласът на родния език. Поетът възкресява традициите на възрожденската поезия. И цялата сила на една горда епоха дава „глас” на неговите стихове. В тях ечат „стонове вековни”. Те са отроненият звук на мъката, прозвучал във времето и отекнал в стиховете на поета. Вазов превръща родния език в една от опазените национални светини на българския дух. Топ се прекланя пред светлите духовни струи на родното, изпълнили с мощ и красота звука на българското слово. В душата на поета звучи най-прекрасната музика от „звуци сладки”. Той единствен се докосва до духовното битие на родния език, останало непознато за отцеругателите:

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твоите звуци сладки?

Поетичната риторика не само крие отговорите на зададените въпроси, но играе ролята на лирична апология на родния език. Вазов води дискусия в защита на родното, събрано в скритата „мелодья” на „звуци сладки”. Духовната повеля на дедите е опазена в езика, наследен от тях. Единствено те - отминалите поколения - могат да споделят позицията на поета към родното, да разберат неговото пристрастие към „всичко българско и родно”, оказало се този път българският език. Чрез изповяданото в стих, Вазов защитава българската принадлежност на духа си, очертава красивата естетическа мощ на българското слово, извайва духовния обем на българската мисъл:

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива...
От руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Вълнението на поета от досега с родното прелива в стиховете, които по „хубост, мощ” и „изразитост жива” не отстъпват на българската реч „гъвкава, звънлива”. Словото е в душата на Вазов. Библейската максима: „В началото бе словото!”, се отнася със същата пророческа сила и за големия поет на България. Той е самото българско слово. В „началото” на най-новата ни духовна история действително „бе словото” на Вазов. То е ново слово за българското в нас. Душата на поета улавя първа неговия красив звук - духовен синтез от „руйни тонове” и „изразитост жива”. Но отреденият духом няма сетива за красотата на родния език, не чува гласа на дедите - „свещения” стон на всенародната мъка. Погазен е духът на миналото „под общия позор” на хулите и отрицанието. Езикът на майка България е в поетичното слово на Вазов, изповядал в песен болката от родовото отчуждение:

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални;
и чуждите, и нашите, във хор
отрекоха те, о, език страдални!

Родният език има свой духовен живот в съзнанието на поета: „... ти падна...”. Внушено е почти сетивно усещане за страдание. То е като на живо същество. Българският език е олицетворен. Заедно с него изпитва болка и Вазов. Духът на творец и роден език са еднакво страдащи. Общата им болка звучи в нескритата тъга на обръщението: „о, език страдални!” Езикът на дедите е обект на национално отричане, но е и средство за поругаване. Именно с неговите „звуци сладки” отцеругателите изричат хули и петнят духа на миналото. Много пъти езикът ни е поругаван, но от „чужди”. Вазов е дълбоко унизен, че „и чуждите, и нашите, във хор отрекоха те, о, език страдални!”. Поетът е свидетел на срамен антинационален акт в най-новата история на свободна България. Аргументите за отрицание на родното са неоснователни. Те доказват единствено нихилизма на българина, забравил изминатия духовен път във времето. Българският език е хулен и отричан не за първи път, но винаги е показвал духовната си мощ.

Вазов вярва, че българският език ще защити и своето мисловно битие, и „българското” в националното съзнание на всички отричащи го.

Поетът представя аргументите на нихилистичната им теза:

Не си можал да въплътиш във теб
сьзданьята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те бил орисал!

Мелодичността на стиха и силата на творческите послания на поетичната мисъл са безспорни контрааргументи срещу хулите и неиздържаната критика на родния език. „Създаньята на творческата мисъл” са налице.

Това е самото стихотворение на Иван Вазов - „Българският език”. Основният аргумент на отрицателната теза: „Не си можал да въплътиш във теб създаньята на творческата мисъл!”, е отхвърлен. Песенната сила на словото е израз на звуковата хармония, формирана през многовековната история на езика ни. „Мелодьята на звуци сладки” не докосва сетивата на заслепения от „Криворазбрано” родолюбив българин. Той отрича песенния глас в езика на дедите, обявява го за „груб брътвеж”, без да е чул хармонията от звуци, сплели болката и радостта в народната песен. Иван Вазов защитава родния език, отхвърля позицията на отцеругателите:

Туй слушам се, откак съм на света!
Се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Човекът без лично достойнство губи уважение към „всичко мило нам и родно”. „Реабилитация” за бездуховния - „низкия духом” - е ругателството „ужасно, модно” на майчиния език, на българското в душата и съзнанието. За Вазов това е слабост, „низка клевета” срещу човешкото и национално достойнство на предишните поколения българи. В анафоричното повторение: „Се туй ругателство, се тоя отзив”, с акцент върху показателното местоимение в диалектна форма „се туй, се тоя”, близка до раз-говорната реч, е поетически „закодирано” творческото самочувствие и личното достойнство на Вазов. Той е поет с българска душа и българска национална принадлежност. Не скрива пренебрежението и иронията си към „низките духом”, достойни единствено за презрение отцеруаатели. С достойнство и лично самоуважение Вазов изрича своето поетично слово - оброк пред духа на миналото В защита на родния език:

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещето бодро поколенье;

Действително, творческо самочувствие и дълбоко изстрадана вяра в мисловната и звукова мощ на езика български са нужни, за да превърнеш „черния” срам във „вдъхновенье”. То е възродената красота на духа, родил и „светлите звукове” в лиричната песен на Иван Вазов, поетична възхвала на българския език, достоен дар за „бъдещето бодро поколенье”. Не охулен, отречен и забравен е езикът на дедите, а по достойнство реабилитиран и защитен от любовта на Вазов към „всичко мило нам и родно”: „Ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.”

vIpchEtYy
02-15-2009, 21:13
mss mn.. :)