Жертвени фигури на страданието в поемата на Христо Смирненски-“Зимни Вечери”
Литературно-интерпретативно съчинение
Цикълът “Зимни вечери е сред най-големите поетически постижения на Смирненски.В стилистично отношение той е сруктуриран с рядко майсторство,като тук особено изразително самата форма(редуването на два основни типа изказ)излъчва художествени значения.Освен че “Зимни вечери”е творчески връх в лириката на Христо Смирненски,в него виртуозът на мерената реч и на благозвучното слово достига завидно единство между мисъл и чувство,изобразителност и изразителност,физическо и психологическо състояние на своите герои,външна и вътрешна атмосфера,лирически обект и субект.
За жанровата специфика на “ Зимни вечери” в литературната наука съществуват две понятия-цикъл и поема.И двете са еднакво убедителни и задълбочено основани.Всяка от седемте части може да съществува самостоятелно като художествено завършена цялост.Това е достатъчно основание творбата да се определи като поетичен цикъл.От друга страна-тематичното единство и присъсвието на лирическия “аз” обединяват детайлите на мозайката в разказ за жестоките фигури на страданието в града.Някъде в надтекстуалните сцепления на текста се оформя единното смислово и емоционално,интонационно звучене на творбата и отделните и части се възприемат като фрагменти от завършена поема.
Символният смисъл на студ и смърт е заложен още в заглавието “Зимни вечери”.В самото начало са поставени и основните чувства на творбата-безнадежност,отчаяние,студ ,самота,тъга.Тия мрачни и тягосни настроения се превръщат в конкретна и зрима представа още в първото двустишие:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът
Алитерацията на “р” в повечето от значещите думи усилва чувството на обреченост.Сякаш ръмженето на някакъв незнаен звяр ни посреща в предверието на това царство на хаоса.А поетът както Дантевия Вергилий,ще ни поведе през страшните кръгове на ада,за да видим и ние през неговите очи мъките на градската беднота.
Великолепният звукопис продължава и във второто двустишие:
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят
Пълната липса на “р” само подчертава скрития смисъл от засилената му употреба в началото.Вместо него сега читателят възприема едновременно и със съзнанието и със слуха си тия призрачно отдалечаващи се стъпки.В мрака на този полуреален свят бавно изчезва звукът и движението замира.
Втората строфа доуточнява детайлите на пейзажа и усилва усещането за присъствието на злото:
Глъхнат сградите,зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола-призрак сякаш-
в сивата мъгла стърчи
Глаголите не назовават действия,а състояния.Метафорите и сравненията не се нуждаят от усилия,за да бъдат разгадани.Странна и злокобна е метаморфозата на сградите-нещо демонично има в погледа на техните “ жълти стъклени очи”.Те са навсякъде-живи и зловещо дебнещи.Смирненски е намерил силно въздействащ поетичен образ на тополата.Тайствено и нереално като привидение-“призрак сякаш”,самотно то стърчи в “сивата мъгла”.Вледена,тополата вече не е онзи многозначен символ-“дървото на живота”.Тя би могла да присъства в текста и като фигура на страданието-нейните листа са толкова чувствителни,че потрепват и при най-слабия повей.Но оскрежена,тополата вече не може да оплаква страданията на невинните.Тук тя по-скоро символизира вечната замръзналост на света-безжизненост излъчват нейните клони.Появила се е и мъглата, “сивата мъгла”-вездесъща,плътна и безплътна едновременно.Тя постепенно се изпълва с някакво неясно още съдържание,чийто смисъл е много по-обхватен от известните ни символни значения.
Леден студ е сковал и “изопнатте жици”,които доизграждат иреалната картина,като “странни струни са изопнатите жици,посребрени…”Зловещ е техният студен звън и сякаш се чува и в звукоиса на съчетанията на сонорните “р” и “н”.
Внушеното от самото начало мрачно и тягостно чувство достига в своя апогей в следващото двустишие.Повторенията на “глъхнат”-“глух” и “зъл”-“зловещ” се допълват от неясния “вопъл” и за пореден път въвеждат странното предчувствие за зло,което дебне в безмълвието на мрака и студа.
В последната строфа няма хора,нито дори звук и движение.Всичко е замръзнало.Даже нежното нощно светило,възпято в народните ни песни като ясен месец,сега е “младата луна”,която гасне,обсебена от скръбта.Тънкият “огнен сърп”търси своя път и няма нежда за изход.
Единствено мъглата остава нед света,за да угаси и последния лъч светлина.
Във втория поетичен фрагмент Христо Смирненски открито заявява своето присъствие: “Вървя край смълчаните хижи”.Около него не са вече зловещите сгради “с жълти стъклени очи”, а “смълчаните хижи”.Не е в центъра на големия град,а в бедняшките покрайнини,където са събрани жестоките фигури на страданието.
Вездесъща и потискаща,мъглата е погълнала света.Мрачно и тягостно настроение излъчва картината и няма изход от страшните бездни на “бедност и грижа”.Те са “вечни” в този несправедлив свят.В контраст с ярката светлина от ония “жълти стъклени очи” на каменните сгради сега стъклата са “мътни”.И хижите гледат,но не “зловещо”,а с поглед през сълзи.
Но основният персонаж на интериорната картина във втората част на цикала не е мъглата,а –бащата.Той е въведен с реални социални белези,но с гласови характеристики(“пияни слова” и ругатни),които контрастират на представата за обич и грижовност.Социалната заостреност на образа обяснява,но не оправдава грубостта.Чрез силната си обоснованост в изречението посредством тире и чрез инверсионалната си позиция епитетът “безхлебен” получава логическо ударение на фразата,за да подчертае най-страшното несъответствие:бащата,приз ван да осигури насъщния хляб на семейството го е лишил от него.Рухнала е хармонията на родовия космос,така характерна за българското семейство през Възраждането.Но неведоми за съзнанието на обикновения човечец зли стихии са разрушили порядъка.Останалото е непоносимо страдание.В доказателство на това се явява и плачът,който дифузира от част я част и определя елегизма им:
Децата пищят и се молят,
а вънка,привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва
В цитираните стихове писъкът,молитвата и риданието стават градивни елементи на страданието.
Непосредствено след тази,идва картината с “черните ковачи”.Темата за старите цигани внася и нов ритъм-амфибрахият от предходната част е даменен от дактил,а преходът към стихотворен размер с ударена първа сричка носи отривисто звучене.
Двете картини са едновременно свързани и разделени.Въпреки самостоятелността на сцените втората сякаш се “улавя” за първата,тъй като песните на “скрита тъга”прозвучават като отклик на женския плач от предходната част:
Сякаш плачът и дочули са
сякаш са ехо в снега-
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга
Песенното начало градира в мотива за “цигулка разплакана”,за да достигне кулминацията си в звъна на ковашките чукове.Така скръбното униние и отчаяние от предходната част постепенно е заменено от романтически атрактивния образ на старите цигани.Екзотизмът,с който образът се свързва в своя романтически контекст,при Смирненски е съхранен.Въпреки цялостния отчаян дух на цикъла циганите периодично се появяват в него,внасяйки една красива динамика-техният труд изглежда повече мистичен,вълнуващ,отколкот о робски и мъчителен.Затова и образът на черните ковачи на фона на “синкави,жълти и алени/снопчета пламък”е своеобразна антитеза на скръбта в “Зимни вечери”.
Следва завръщане към мъглата-образ,съпътстващ темата за тъжната бедност от самото начало.С цветовата си неопределеност и тягостното си внушение той е въведен като контрапункт на ковачите с техните ярки цветове и отривисти движения.Контрастът е подчертан от противопоставителния съюз “а” в началото на частта: “А навън мъглата гъста тегне…”От тази мъгла изникват “слепият старик” и детето.Обобщителното риторично обръщение:
Братя мои,бедни мои братя-
пленници на орис вечна,зла-
ледено тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла.
идва да разбули метафората на мъглата-да я превърне в алегория,казвайки,че това всъщност е безрадостният живот на бедните.
Подобни образни паралелизми имат ключово значение за текста-те движат по свой начин сюжета му.Аналогичен пример са топящите се ледени цветя,видени в един план с умиращото момиче,като признакът “кратка красота” по инерция се отнася и за двата образа.
Финалната седма част синтезира поетические подходи и внушения от предходните части.Лирическият автор отново попада в полезрението-той върви край “смълчаните хижи”,а сцената с двете деца,оставили чувалчетата,които мъкнат в полумрака,за да погледат снежинките,концентрира огорчението на текста в мрачна яснота:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат,блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал
Така в последната строфа чрез метафората за жестоките фигури на страданието,в красивата “символистична” смътност се врязва големият реалистичен извод,назрявал в хода на целия цикъл.
Така цикълът на Христо Смирненски “Зимни вечери” има обобщаващ характер.В него авторът не само изрежда епизоди на обреченост в различни картини,но и проследява част от монотонния,жесток живот на бедните,които се превръщат въвфигури на страданието.
Kaртини на страданието в цикъла “Зимни вечери”
Цикълът “Зимни вечери” е своеобразна панорама на социалната трагедия на низините. Той е изображение на живота в крайните квартали, които творецът познава много добре.
“Зимни вечери” представлява поредица от картини, тематично свързани с постоянния и покоряващ мотив за социалното страдание и безнадежността, съпътстващи живота на обикновения човек от люлката до гроба.
В творбата градът е пресъздаден като пространство на злото, като свят на неоправданите, свят на мизерстващите и страдащите, на “зимата” в духовното и социалното общуване между хората. Градът е въплъщение на двете противоположности – красотата и демоничността. Той е представен като “черна гробница”, в която пустотата и мрачността са неизбежни. Дори олицетворените сгради, гледащи зловещо “с жълти стъклени очи” не могат да разсеят мъглата, която не само заобикаля хората, но и се настанява в душите им. Мъглата е символ на отчуждението и самотата. Тя въплъщава тежестта на живота и неговата сивота. Тя обгръща и обезличава всичко, и оскрежената топола изглежда като призрак, на фона на черния мрак. Красотата и радостта нямат място в тези квартали. Те са мимолетни,защото не могат да съжителстват с отчаянието и страха. Дори “снегът,поръсен с бисерни искрици” е представен злокобно чрез инверсията “хрупка с вопъл зъл и глух”. Така съчетавайки природната красота и пейзажните изображения Смирненски убедително представя един свят, обречен на “зимните вечери” , на мрака и самотата.
Но освен природата и хората понасят тежките удари на действителността. Социалното страдание ги разделя и ги превръща в аутсайдери в живота, за които разбирателството и съпричастието са заместени с тотялно отчаяние и страдание. Дори понятието “дом” е чуждо за тях, защото сякаш топлотата, спокойствието и уютът на семейното огнище са им отнети. Ярък пример за това дистанциране между хората е поведението на едно бедно, изстрадало семейство, чрез което Смирненски показва как бедността е довела до кризис целия семеен свят и злото е завладяло света на хората.
Първо авторът запознава читателите с изкривения образ на бащата. “Безхлебен”, пиян и озлобен той провокира враждебни действия. Безперспективността в живота му и неговата обреченост го карат до се чувства ненужен и безсилен. Категоричността и смелостта, които трябва да притежава като глава на семейството са напълно заличени. Неговата безкрайна мъка и отчаянието са го тласнали към един страшен социален порок – пиянството, който подпомага деградацията на героя. Освен, че бащата ругае своя непотребен живот, той оказва и физическо насилие над беззащитните, които би трябвало да закриля. Погубвайки себе си, той погубва и близките си и налага траен и болезнен отпечатък върху крехките души на децата си. Още с появяването на този свят, те се сблъскват не само с мизерията и нищетата, но и със страданието и грубостта. Подкрепа те успяват да намерят единствено в Бога, защото дори собствената им майка е съсипана от живота и останала без никакви физически и психически сили, тя “проридава едва” , понасяйки мълчаливо болката си.
Но проблемите на хората са не само в семейството, те обхващат цялото общество, което полага унижения и страдания дори на тези, които са посветили живота си на общото благо и са отдали мъдростта си на труда като слапия старик с детето. Този мъж цял живот се е трудил, за да си осигури спокойствие поне в старините, но условностите на времето не му позволяват ни най-малка почивка. Те не само го превръщат в “задгробно същество”, но и смазват единствената радост в живота му – детето, с което той споделя своята неволя. Изобразявайки слепецът и детето хванати за ръка, авторът показва колко близо вървят живота и смъртта в града и как животът безвъзвратно си отива, потопил се в жълтопепелявото на мъглата. Но тази мъгла не подминава така безучастно младото поколение, тя обгръща душите им и изсмуква жизнените им сили. Тя дава път на смъртта, която не признава нито възраст, нито поведение. Така смъртта отнема неизживяното щастие на младо момиче, което вместо в брачно ложе лежи в ковчег. А със себе си момата взема и надеждата, и вялата в живота на своята майчица, която е напълно обезличена не само душевно, но и физически. Тя е изгубила желание да продължи мизерното си съществуване и е заприличала на “старуха”. Това определение насочва към слабостта, безпомощността и безсилието на жената да се бори с живота. Единствената й подкрепа остава малко дрипливо детенце, което неосъзнало случващото се около него търси опование у Бога.
Но тази надежда за по-добър и по-различен живот е разрушена и така тя посилва характеризирането на жалкото човешко съществуване и показва безнадеждността за по-различно бъдеще.
Бягащ от отблъскващия живот в пиянството, бащата не предвещава нито за себе си, нито за децата си по-добър живот. Вечната зла орис на страдалците им отрежда място винаги в най-долните социални слоеве, където са задушени от сивата мъгла на живота. Майката и старухата в своето ридание с горесните си слова отново разкриват цялата безнадежност в обществото. На най-силно тази безнадеждност е показана във финала. Животът унищожава всичко светло и красиво и както снежинките в локвите стават на кал, така и илюзиите на невръстните деца, спрели до фенера, ще бъдат понесени от действителността, защото чистотата и надеждата са нещо нереално в този град.
Творбата “Зимни вечери” е израз на социалния трагизъм, на обречеността и на безнадеждността на хората от низините, чиито живот е низ от страдания и борби с жестоката действителност
Страдание и съпричастие в цикъла “Зимни вечери” от Христо Смирненски
План за интерпретативно съчинение
І.Увод:
В своето произведение “Зимни вечери” Христо Смирненски представя по изключителен начин страданието на онеправданите хора.Той изразява съпричастие към техните мъки, защото знае, че животът им не е лек, че тези хора живеят в мизерия и всеки следващ ден е все по-труден за тях.
ІІ.Теза
МТ1: Страданието в цикъла “Зимни вечери” се открива навсякъде, защото бедните изпитват мъка постоянно и нямат надежда за по-добър живот.
МТ2:Лирическият герой изпитва съпричастие към тези страдалци, които не могат да живеят пълноценно.
ІІІ.Доказателствена част
1)Микротеза: Страданието в цикъла “Зимни вечери” се открива навсякъде, защото бедните изпитват мъка постоянно и нямат надежда за по-добър живот.
Разсъждения Доказателства
1.страданието на бедното семейство:
- на бащата
- на децата
- на майката
2.страданието на слепия старец и детето
- на стареца
- на детето
3.страданието на старухата и детенцето
- на старухата – животът й е отнел най-ценното – детето;за нея вече няма смисъл да живее
- детенцето – моли се за по-добър живот, въпреки че знае, че това е невъзможно
4.децата от последната картина – гледат как снежинките си отиват, а заедно с тях и техните надежди; те са лишани от детство
5.образите на града, мъглата, зимата и снега
- засилват усещането за страдание;преобладават черни цветове – създават усещане за изоставеност; зимата е символ на студа, който допълнително усложнява живота на бедните
- образът на снега – чист, но противопоставен на страданието на хората “безхлебен, / пиян пак, - бащата ругай: / и своя живот непотребен, / и своята мъка без край” – напълно отчаян, той забравя своите задължения на глава и опора на семейството
“едър мъглив силует”, “от помисли странни обзет”
“децата пищят и се молят” – те нямат шанс за щастлив живот, страдат гладни
“а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва” – няма сили да гледа как децата й растат в страдание,глад и мизерия
“броди тежко, неспокойно плава / накакво задгробно същество. / Той е – слепия старик се връща” – животът, изживян в страдание, си отива;бил е безсмислен и празен
“с него натоварено дете” – няма шанс за по-добър живот;обреченото бъдеще на света
“Проточено ридай старуха, нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха”
“пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли”
“стоят две деца и се молят
и дреме в очите им скръб” – страданието е станало постоянен спътник в живота им
“и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят”
“черна гробница”, “пуст и мрачен”, “топола – призрак сякаш”, “сивата мъгла”, “безплътните й мрежи”, “непрогледна”, “мъгла жълто-пепелява”, “бледо синя мъгла”, “чертала е бялата зима”, “зимния сън”
“снегът, поръсен сбисерни искрици, / хрупка с вопъл зъл и глух”, “снежинки край тах се въртят”, “А бликат снежинки сребристи, / прелитат, блестят кат кристал, / проронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал”
Извод1: Животът на социално слабите хора е изпълнен със страдание, което постоянно ги преследва.
Пр.изр.:Поетът изпитва състрадание към жертвите на несправедливия живот.
2)Микротеза:Лирическият герой изпитва съпричастие към тези страдалци, които не могат да живеят пълноценно.
Разсъждения Доказателства
- съпричастие към страдащите – лирическият герой се поставя на тяхно място, чувства се като техен брат и наистина им съчувства, че трябва да живеят в тази мизерия
- желание да почувства страданието, иска да се смеси със страдащите, за да види как живеят и да ги разбере по-добре “Братя мои, бедни мои братя - / пленници на орис вечна, зла - / ледно тегне и души мъглата - / на живото сивата мъгла...”
“Вървя край смълчаните хижи / в море непрогледна мъгла / и вечната бедност и грижа / ме гледат през мътни стъкла...”
Извод2:Страданието и мъката на бедните будят състрадание и съпричастност в душата на лирическия Аз.
ІV.Заключение
И1:Животът на социално слабите хора е изпълнен със страдание, което постоянно ги преследва.
И2:Страданието и мъката на бедните будят състрадание и съпричастност в душата на лирическия Аз.
Автор : Драгомира от 8.а клас
Страдание и съпричастие в „ ЗИМНИ ВЕЧЕРИ ” от Христо Смирненски
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.
Социалното страдание и безнадеждността в “Зимни вечери”
(литературноинтерпретатив о съчинение)
В стихотворението си “Зимни вечери” поетът Христо Смирненски разкрива пустотата на града през погледа на по-бедните социални слоеве, в които се чете страдание и безнадеждност.Нещастието и самотата, които творецът описва, насищат творбата с чувство на тъга и съпричастност.
Страданието на хората заема основно място в творбата и разкрива трудния живот в големия град.Живеещи в непрестанно страдание, бедните хора губят най-важното- Вярата и надеждата си, затова освен страданието, техен враг е и безнадеждността.
Страданието на хората заема основно място в творбата и разкрива трудния живот в големия град.Страданието витае в атмосферата на града, на неговите крайни квартали и във вътрешната атмосфера на “смълчаните хижи”. Първото усещане за него идва от образи, напомнящи за зловещото присъствие на смъртта:градът е като “черна гробница”, като демон с “жълти стъклени очи”. През погледа на поета нещата загубват познатите си реални стойности и придобиват нови: “оскрежената топола” е видяна като “призрак”, а “снегът поръсен с бисерни искрици,/ хрупка с вопъл зъл и глух.”Дори младата луна” романтичният символ на любовта изглежда “гаснеща от скръб”.Така всеки един от детайлите създава впечатление за нереалност, отвъдност и смърт.
В стиха: “посребрени с тънък пух,/ и снегът, поръсен с бисерни искрици,” , образите оставят усещането за нещо чисто, нежно, изящно и светло. Но в последния стих това усещане веднага рухва.Очевидна е измамната нежност на изяществото. Снегът е сравнен с незнаен звяр от царството на злото. Повторенията на “глъхнат-глух” и “зъл- зловещ” се допълват от неясния “вопъл” и за пореден път въвеждат странното предчувствие за зло, което дебне в безмълвието на мрака и студа.
Картината във втора част на цикъла е като печална повест за съдбата на един дом.А тази съдба е еднаква за всички бедни. Не само студът, но и Големия глад вилнее там, за да бъде изпитанието още по-непоносимо. А изпитанието не свършва, а продължава, подхранвано от жестокостта на хората.
Бащата, човека , който е глава на семейството и е длъжен да осигури насъщният хляб, го е лишил от него. Поета не посочва коя е причината за провала му, т.е. не ги разграничава по отношение на “причина-следствие”.Бащата не е грижовен и мил.Бедността обяснява, но не оправдава грубостта. В тази драма жертви на бедността са майката-даваща живот, и децата-символ на живота:
Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
В цитираните стихове плачът, молитвата и писъкът са част от страданието. В своето единство те създават усещане за самота и изолираност.
Социалното страдание сполучливо е подчертано чрез детайлите: “бараката сгушена”, “стряхата опушена”, “змийки от лед”
Плачът е звуково изражение на скръбта. Въплътен е в определенията: “остър писък на локомотив”, “плач на жена”, “разкъсан, зловещ”, “тежък звън”, който се свързва с погребалния звън на камбана.
А бликат снежинки сребристи
прелитат, блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
В строфата трагично се сблъскват чистотата и красотата с мътилката на живота. Я тези стихове са събрани мотивите за бедния скитнически живот, социалното страдание и трагичната обреченост. Обичта, състраданието и съпричастността на поета,обединени в образа на снега, са погълнати от несправедливостта и дисхармонията на земята.
Живеещи в непрестанно страдание, бедните хора губят най-важното-вярата и надеждата си,затова освен страданието, техен враг е и безнадеждността.
...в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Потискаща, мъглата е погълнала града. Мрачно и тягостно настроение излъчва картината и няма изход от “бедност и грижа”. Те са “вечни” в несправедливия и грешен свят. Безнадеждно е да се намери изход от социалното страдание и самотата в града. В контраст с ярката светлина на ония “жълти стъклени очи” на каменните сгради сега стъклата са “мътни”. И хижите гледат, но не “зловещо”, а с поглед през сълзи.
сякаш са ехо в снега
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.
Скрита е тъгата на бедните и всичко напомня плача пред гроба на скъп човек.Хората са в безизходица’ принудени да разчитат единствено и само на себе си.В тези времена надеждата за по-добър живот се губи някъде в мъглата, която покрива градските улици.
Бедността е основна причина за страданието на хората в големия град, където те не намират топлина, дори в собствените си домове. В тези времена надеждата за по-добър живот се губи някъде в мъглата, която покрива градските улици.