stefity
02-18-2009, 09:13
Здравейте. Онзи ден изучавахме "Евгений Онегин" и госпожата ми възложи домашно, да измисля свой край на романа, тъй като Пушкин е прключил романа с отворен край и всеки може да измисли друг финал. Та аз го написах, но искам мнение тук преди да го предам. (за тези, които не са го чели, това е роман в стихове и се разправя за една любовна история казано накратко) Та ето и моят финал...
Ах тази моя свобода...
на времето, шега ми изигра.
Не превъзмогнах егоизма си голям
и ето ме, сега съм сам...
Пътувам от държава на държава,
в градове големи застоявам, но това,
което търся толкова години
загубил бях за векове.
Ех, Татяна мила,
с глас божествен,
с чудна красота.
Писмо предсмъртно реших да пиша аз,
но словата ми, изчезваха завчас
и листи, чисти, като твоята любов,
неопетнени от мастило на бюрото ми стоят.
- Какво ли тука да напиша?
Като вече теб те няма...
Ти друг бе избрала,
без любов, живота си ти бе живяла.
Любовта и аз не намерих, скъпа моя.
Любовта - толкова желана, неубоздана.
Пренебрегнах чувствата ти мили,
не прогледнах в душата ти смирена,
но повярвай, за добро тогава беше
ала сега разбирам, сърцето мое, само твое може да е вече.
Късно е за извинения, аз знам.
При последната ни среща
останах изигран...
Изигран, от глупоста коварна,
от любов невярна.
И в този ден сега,
след толкова години...
Ден, от мрак и тишина обзет
като роб в окови тук стоя
молещ се на Бога
години, като часове да меря,
за да мога, по-бързо при тебе милост да намеря.
Невъзможно е това сега
и с пистолет, в едната си ръка стоя...
А в другата, писмото твое плахо аз държа.
То измачкано е, но за мен е вечно,
както вечно споменът за теб
в съня ми ще изплува, ясен като ден.
Ах таз съдба коварна,
далеч от мене те държи,
да не виждам твоите очи...
И не на мене, а на другиго до гроба, вярна ще си ти.
Опирам дулото студено,
до сърцето мое вледенено...
Сърцето дето любовта загуби
и всяко топло чувство веч погуби.
Съжалявам само за едно -
че не ще узнаеш, Татяна мила,
колко много страдам
и как по тебе, ден и нощ изгарям.
Последва тишина мъртвешка,
след гърмежа звучен - някак поетичен...
Мрак след тишината
погледа му замъгли,
а очите му - последната сълза проронват -
Сълза, проплакана от любовта.
----------------------------------------------------------------------
Знам, че сигурно има доста недостатъци, но просто нямах много време за да направя повече.... Всички мнения ще са ми полезни! :)
Ах тази моя свобода...
на времето, шега ми изигра.
Не превъзмогнах егоизма си голям
и ето ме, сега съм сам...
Пътувам от държава на държава,
в градове големи застоявам, но това,
което търся толкова години
загубил бях за векове.
Ех, Татяна мила,
с глас божествен,
с чудна красота.
Писмо предсмъртно реших да пиша аз,
но словата ми, изчезваха завчас
и листи, чисти, като твоята любов,
неопетнени от мастило на бюрото ми стоят.
- Какво ли тука да напиша?
Като вече теб те няма...
Ти друг бе избрала,
без любов, живота си ти бе живяла.
Любовта и аз не намерих, скъпа моя.
Любовта - толкова желана, неубоздана.
Пренебрегнах чувствата ти мили,
не прогледнах в душата ти смирена,
но повярвай, за добро тогава беше
ала сега разбирам, сърцето мое, само твое може да е вече.
Късно е за извинения, аз знам.
При последната ни среща
останах изигран...
Изигран, от глупоста коварна,
от любов невярна.
И в този ден сега,
след толкова години...
Ден, от мрак и тишина обзет
като роб в окови тук стоя
молещ се на Бога
години, като часове да меря,
за да мога, по-бързо при тебе милост да намеря.
Невъзможно е това сега
и с пистолет, в едната си ръка стоя...
А в другата, писмото твое плахо аз държа.
То измачкано е, но за мен е вечно,
както вечно споменът за теб
в съня ми ще изплува, ясен като ден.
Ах таз съдба коварна,
далеч от мене те държи,
да не виждам твоите очи...
И не на мене, а на другиго до гроба, вярна ще си ти.
Опирам дулото студено,
до сърцето мое вледенено...
Сърцето дето любовта загуби
и всяко топло чувство веч погуби.
Съжалявам само за едно -
че не ще узнаеш, Татяна мила,
колко много страдам
и как по тебе, ден и нощ изгарям.
Последва тишина мъртвешка,
след гърмежа звучен - някак поетичен...
Мрак след тишината
погледа му замъгли,
а очите му - последната сълза проронват -
Сълза, проплакана от любовта.
----------------------------------------------------------------------
Знам, че сигурно има доста недостатъци, но просто нямах много време за да направя повече.... Всички мнения ще са ми полезни! :)