PDA

View Full Version : Историята на човешкия индивид [спешно ;(]



MishoMiltenov
02-18-2009, 19:33
Трябва ми есе по психология (11клас) на тема Историята на човешкия индивид. Разликата между индивид и личност.
Благодаря предварително!

TEARS
02-18-2009, 21:13
Индивид, индивидуалност и личност

(есе)




Още от зараждането на човешката цивилизацията, ние хората желаем да научим кои сме, откъде идваме и отиваме. ''Познай себе си!'' не случайно е надписът, стоял над вратата на Храма на Аполон в Делфи и приписван на седемте мъдреци на Гърция. Още от зараждането на човечеството хората са искали да опознаят себе си, смятали са, че това е един от пътищата за разгадаване на битието, за постигане на истинското знание. Митологията, религията и след това науката са се развивали и продължават да се развиват именно за да удовлетворят тези наши непрестанни търсения. Митологията, религията, историята са дали свои отговори: човекът е двойствено и противоречиво същество, богоподобно и звероподобно, възвишено и низко, свободно и поробено, не са му чужди подемът и падението, великата любов и жертва, огромната жестокост, омразата и безграничният егоизъм. Но съвременните хората все още търсят тези отговори, осланяйки се и на митологията, и на религията, и на историята, но най-вече на науката.
Антропологията, биологията и зоологията дават своя принос, класифицирайки човека като представител на царство Animalia, тип Chorda, подтип Vertebrata, клас Mammalia, подклас Eutheria, разред Primata, подразред Catarrhini, семейство Hominidae, род Homo и вид Homo sapiens. Като биологичен вид човек се отличава с няколко основни характеристики, присъщи само и единствено на него: изправен вървеж; членоразделна реч; продуктивна дейност; предаване и овладяване на натрупания опит. Конкретният представител на човешкия род е човешкият индивид. Той снема в себе си всички тези характеристики, но се отличава и с още нещо – всеки един индивид винаги е тъждествен на себе си. И в рамките на своя живот, с целия жизнен опит, който натрупва и с всички изменения, настъпващи у него, той остава тъждествен единствено и само на себе си (това е индивидуалността).
Друго, много важно за индивида е, че той живее в социум, взаимодейства си с други индивиди, най-вече посредством езика. Представителите на човешкия вид се раждат с някакви потенциални възможности, присъщи на този фенотип, но както смята Л.С.Виготски употребата на оръдието за преструктуриране на дейността и употребата на знака за преобразуване на висшите психични функции (S – средство – R) е първото и най-важно достижение в историята на човечеството. Този автор говори за две активности, присъщи на човешкия индивид – биологичната и културната активност. Стига и по-далеч в своите заключения, казвайки, че зад всички психични функции стоят социални отношения. Но Виготски е само един от изследователите, опитващи се да очертаят ролята на социалната среда за индивидуалното ни развитие.
Психичното развитие на индивида е функция от овладяването на опредметения обществено-исторически опит на човечеството. Овладяването на културните достижения е необходимо условие за психично развитие и поставя началото на съвършено ново психично образование и това е личността.
По принцип в науката психологията личността се дефинира като сложно, комплексно образование което възниква по-късно в индивидуалното развитие на човека. Индивидът се ражда, но личността се изгражда. Личността е пробив в този свят, внасяне на нещо ново. Тя не е природа, не принадлежи на обективната природна йерархия като нейна съподчинена част. Човекът е личност не по природа, а по дух. По природа е само индивид... Личността е микрокосмос , цял универсум. Тя не е застинало състояние, тя се разгръща, изгражда се, обогатява се, но е развитие на един и същ индивид. Именно тук роля изиграва, присъщата за индивида тъждественост на себе си, която може да се нарече индивидуалност – тази характеристика се снема и става основна и за личността. Личността запазва своята индивидуалност!
Има много дефиниции за личност. Много изследователи от различните хуманитарни науки говорят за личността. Някои си поставят за задача да разгърнат и изследват само аспекти от нея, други си поставят високата цел да й дадат определение. В психологията има няколко направления в подходите за личността:
1. Бихевиоризъм (Поведенческа психология) – един от представителите на тази парадигма – Олпорт дефинира личността като ''определител на поведението и мисленето''. И тази дефиниция заляга в цялото направление – личността се схваща като ''ръководител'' на съзнанието, на поведението, на всичко психично у човека (бихевиористите не признават наличието на несъзнавано при хората).
2. Диферениална психология (Галтън, Кетел, Айзенк) – Те се опитват количествено да измерят характеристиките на личността. Методите на изучаването й са на основата на йерархичния модел на факторите. Тази тенденция се състои в изучаването на статистическите връзки между отделните черти на личността. Те като че ли приемат, че личността е съвкупност от социални роли и това е нейното предназначение (твърдение, което се приема и от социологията). Личността изпълнява само социални функции в обществото които могат да са различни и съответно могат да се измерят.
3. Класическата психоанализа (Фройд) – тук личността се свързва непосредствено с появата и развитието на либидото (половия инстинкт). Либидото е инстинктивната полова активност на индивида, а личността е външният израз на тази активност.
4. Аналитична психология (Карл Густав Юнг) – централно понятие на неговите трудове е архетипът. Архетипът се проявява в човека от най-ранно детство под влиянието на чертите, присъщи на дадена раса, етническа група, националност и социална класа. Всяка личност е продукт на архетипа.

Тези направления имат своите положителни страни, своите значими за науката моменти и трябва да се имат в предвид, но колкото се отнася до личността... аз смятам, че нито един човек може да каже за себе си, че е изцяло личност, а само, че е изгражаща се личност. Ерик Ериксън говори за кризите, които ни съпътстват през целия ни живот. Под 'криза' този автор разбира нещо градивно, което позволява на човек да вгради в своята личност някакви положителни или отрицателни черти. Личността непрекъснато се развива и усъвършенства, тя не е завършена цялост. Етапът 'аз съм завършена, пълноценна личност' е идеалът, към който се стремим.
Християнството акцентира на двойнствената същност на човека – от една страна ние сме греховни същества, които трябва да се смирят и покаят; от друга страна – Бог създава човека по свой образ и подобие и следователно човекът е възвишено създание. Християнската религия признава духовното начало у човека, което му позволява да се издигне над биологичната си природа, да поеме избора в свои ръце Съществуването на личността предполага свобода. Достойнството на човека е личността у него. Отношенията между човека и Бога не са причинно-следсвени, нито отношения между частното и общото, нито между средството и целта, нито между роба и господаря, те не приличат на нищо, взето от обективния свят - природен или социален. И върху тази християнска основа също може да бъде развита една концепция за това що е личност.
Човешката личност е не само човешка, но съдържа и нещо божествено. Това дава основание човекът да бъде наречен 'малък космос' от Демокрит.
Това е и тайната на Христос, определян като богочовек - самата дума 'богочовек' се превръща не случайно в проблем за църковната институция, това е нещо неизразимо рационално. Но именно Исус Христос е една личност – не 'личност в развитие', а една изградена личност. Той би могъл да каже 'аз съм завършена, пълноценна личност'. Свободата, индивидуалността, независимостта и същевременно свързаността на човешката личност с другите е нейната богочовешка същност. Всички ние я притежаваме, макар и само отчасти, но се стремим към нейното постигане, развиваме се. Затова твардението 'Бог не съществува, човекът е бог' е абсурдно и не възвисява, а тъкмо обратното - принизява човека.
Бог е една универсалната идея, заложена у всеки човек, тя не е нещо обективно и реално. Ние, хората, имаме нашия идеал, към който се стремим – да бъдем личности, а Богът е по-скоро един свръхидеал, една свръхличност. И личността не може да се развива, да се реализира, да се осъществява без този свръхидеал. Тя (личността) е един парадокс, вместващ в себе си индивидуалното, личното и свръхличното и чиито носител е индивидът, представителят на вида Homo sapiens!




Индивид, индивидуалност, личност


Да бъдеш или да не бъдеш? Но и какъв да бъдеш? Едва ли има човек, който да не си е задавал поне веднъж въпроса какво Е или какво иска да БЪДЕ. Не би било възможно да си задаваме този въпрос, ако човек можеше „да бъде” еднозначно, само по един начин. Ако нямаше индивидуалност и различни личности, а оставахме само на ниво „индивид”, дори не бихме имали идеята за това, което сега наричаме живот (или поне не по начина, по който го мислим днес).
Индивидът сам по себе си е носител на свойствата и качествата на своя вид. Ако говорим за човешкия индивид, той, като представител на човешкия род, съдържа в себе си всички характерситики на човека. Индивидът е завършен представител на своя вид. Важно е да се отбележи, че тези наши качества на индивиди не са наша собствена заслуга, не са резултат от личен опит или усилия, а се унаследяват. Получаваме ги още с раждането си, имаме определени способности, темперамент, които са ни генетично заложени. Вярно е, че някои от тези характеристики ни отличават от други индивиди, но фактът, че не са плод на нашия ум и съзнание, означава, че не можем само заради тях да твърдим, че притежаваме индивидуалност.
Веднага след раждането си ние попадаме в обществото от хора, които изграждат моделите ни на поведение, различните ни роли. Голямо значение има как околните се отнасят с нас, защото поведението на другите събужда у нас съответни реакции като отговор и това оказва влияние на по-нататъшното ни развитие. Средата и обкръжението ни дават насока, полагат основите за изграждането на нашата индивидуалност. В процеса на възпитание и обучение, чрез влиянието на външния свят, човек доразвива качествата си и малко по малко формира своята индивидуалност.
Толкова загадки и въпроси крие всъщност процесът на преминаване от индивид през индивидуалност до личност. Всеки индивид в различна степен развива потенциала си. Предполагам това зависи от потребността на всеки да опознае себе си. Някои хора изобщо не си поставят въпроси за себе си, живеят на едно повърхностно ниво, което очевидно е задоволително за тях. Други искат да достигнат до най-дълбоките нива на своята същност, да се докоснат до границите си или по-скоро да разберат дали изобщо има такива... За да постигне максмималното, човек трябва първо да има знанието за това, което е. Да е наясно с индивидуалните качества, които притежава и може да развива. След това трябва да се „изживее” като такъв, какъвто е чрез своята индивидуалност, чрез различието си от другите. Направил това, той вече може „да бъде” – да бъде себе си в най-висшата си форма, да бъде личност.
Добра илюстрация за израстването до личност и това как тя се формира чрез взаимодействието на индивида с другите е любимата ми притча за Духа на Светлото. Той живее в света на Светлината, където, разбира се, съществува само тя. Намирайки се в средата на тази величествена светлина, духът не може нито да види,нито да изживее себе си като такъв, какъвто е наистина. ( На фона на най-светлото не можеш да видиш колко светъл си ти всъщност). Едва когато Духът на Светлото отива в света на мрака, тогава успява (чрез своята индивидуалност, на фона на друга такава) да се изживее като светло само по себе си, такова каквото е.
Така е и с хората, с личностите. Можем да формираме индивидуалност само когато се срещаме с нещо, различно от нас. Разбираме какво сме, след като сме разбрали какво не сме. Вглеждането в другите поставя началото на личностното ни развитие, което от своя страна обуславя освен вътрешния ни живот, също и социалния. Индивидуалността, колкото ни отличава от другите, толкова и дава предпоставки да сме част от дадена социална група. От тук произтичат вече и множеството конфликти – вътрешни и междуличностни; всички тези „различности” , индивидуалности, борещи се една с друга, но в същото време изграждащи се една от друга. Каква красота се крие всъщност в сложността на тази плетеница...
Сякаш смисълът на думите се губи на фона на пъстротата на индивидуалността. Каквото и колкото да говоря, винаги има още какво да се каже. Най-важното според мен е да не забравяме, че сме преди всичко индивиди и не сме толкова неповторими и уникални, колкото понякога си мислим. В същото време да развиваме индивидуалните си качества, да не губим себе си и да не забравяме кои сме, когато сме заобиколени от „различното”.
В крайна сметка... Да бъдеш. И да бъдеш себе си...