http://download.pomagalo.com/17730/kartini+na+choveshkoto+stradanie+v+cikyla+zimni+ve cheri/
svalete mi go pls 8)
Картини на човешкото страдание в цикъла „Зимни вечери”
Поезията на Смирненски носи духа на една особена човечност – съчувствие и разбиране на „малкия” човек в неговото страдание, надежда в идването на „новия ден”. Лириката на Смирненски естетизира похода на „тълпите”, бунта на онеправданите. „Певецът на масите” и на тяхната борба не може да пренебрегне социалното страдание. В стихосбирката „Децата на града” се очертава като основен именно мотивът за човеската несрета (/нещастие). Като събирателно произведение на всички „задушени” от Града образи се явява цикълът „Зимни вечери”, една от най-късните творби на поета.
Картините на човешкото страдание в отделните фрагменти на цикъла са изградени въз основа на единна образна система. Чрез множество метафори и сравнения градът е представен като онтологично (/изначално) зло. Той е олицетворен и се превръща в самостоятелен ключов образ на творбата. В него всички хора-жертви са в плен на „орис вечна, зла”. Лирическият Аз описва картините на човешкото страдание по субективен начин. Поантата на произведението и авторовото послание се съдържа в личното му обръщение, в което изразява състраданието си към съдбата на героите.
Безплътният образът на Града-потисник на човешкия дух е разгърнат в цялото стихотворение. Той е назован като „черна гробница” още в първия фрагмент и се появява като злокобно същество в живота на всички герои. „Погълнати” от него, децата на града се превръщат в призраци. В „Зимни вечери” Смирненски ни представя галерия от образи, познати от други негови стихотворения – „Братчетата на Гаврош”, „Уличната жена”, „Жълтата гостенка” и „Старият музикант”. Отделните образи от големия град, пръснати поединично в различни творби, са събрани в този цикъл. Те са обединени от идеята за братството, пленничеството и темата за изначалното страдание, заложени в творбата. Изложението се води от първо лице единствено число, което скъсява дистанцията между страдащия и наблюдаващия, придава достоверна истинност на случилото се, но и субективизира описаното. Особено подчертана е мизерията, в синхрон с пейзажа на мрачния град.
Първият образ на страдащ човек е описан във втората част, където бащата, „безхлебен пиян пак”, е заглушил мъката си в пиянството. Той не е отрицателен герой, защото неговият порок е резултат от разочарованието, нещастието и нищетата. Това е пътвият образ, разкриващ жестокостта на града и нейното отражение върху живота на хората. Мъката на страдащото семейство отеква в звуците на „цигулка разплакана”, която подобно на песента в „Старият музикант” и „Цветарка” звучи тъжно и създава тягостна обстановка.
Третият фрагмент се различава от останалите. Въпреки че и нататък следват образи на нещастници и жертви, цикълът „Зимни вечери” не е затворен в кръга на мрачната и безнадеждна монотонност. В третата част нерадостният тон се сменя от бодро настроение и ритъм, създава се динамичност, подкрепена от звукови и зрителни възприятия. Тежката и наситена с тъга атмосфера се „разрежда” от звъна от чуковете на старите цигани. В тези звуци е въплътена цялата останала в града жизненост.
Особена е функцията на мъглата, в която преобладават сивите и жълти нюанси. Чрез поетическото й описание тя действа върху читателя, като внушава безнадеждност и мистичност на ситуацията в зимната вечер. В нея всичко се топи безследно. До степен на символ се разгръща образът на мъглата в четвъртия откъс. С мрачно удивление лирическият Аз говори за „нейното зловещо празненство”. През гъстата й мрежа се очертават образите на други огнетени от Града герои. При вида на безпомощния старец и нещастното дете сдържаното състрадание на наблюдателя избликва в трогателен лиричен монолог:
Братя мои, бедни мои братя, -
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.
Именно тези думи са поантата (/кулминацията) на творбата, която е синтезирана и обобщена цялата тъга, душевна мъка, състрадание и съпричастност на лирическия субект към децата на града.
В последната шеста част се появява образът на момичето от „Жълтата гостенка”, което отново е призрак, безплътен образ, назован само чрез „моминско лице,/ и жълти скръстени ръце”. Тук присъствието на Смъртта е най-осезаемо. Тя подсилва нещастието на „старухата” и „дрипавото детенце”, но нейният образ се явява по-скоро като спасител за момичето, избавящ я от тежкото, мрачно и жалко съществуване в реалността на Града.
Заключителни образи за цикъла са „братчетата на Гаврош”, които, макар все още малки, са изтощени от трудностите, с които ги сблъсква живота в града – „стоят две деца и треперят/ и дреме в очите им скръб”. Типично за поезията на Смирненски, последното четиристишие носи надеждата, въплътена в прелитащите снежинки. Но привидното ведро и оптимистично усещане е толкова кратко, колкото е кратко и съществуването на „сребристите кристали” – „/.../проронват се бели и чисти/ и в локвите стават на кал.”
В „Зимни вечери” се съдържа горестен вик при вида на човешкото страдание. Близката среща с образите от отделните живи картини на човешката мизерия буди тревога и бунт срещу несправедливата съдба на героите.