http://www.teenproblem.net/school/s/1103.html
България в годините на Втората световна война (1939 – 1945 г.)
Поражението на България в Първата световна война (1914-1918г.) и настъпилите глобални политически промени обуславят нови обществено-политически тенденции в историческото развитие на българския народ. Рязко отслабва обществената воля за защита на демократичните ценности. В политическия живот на страната трайно се настаняват терорът, насилието и острата конфронтация между левите и десните политически партии.
Към средата на 30-те години на ХХ в. в България се установява авторитарен режим на цар Борис III (1918-1943 г.). Той се изразява най-вече във фиктивно спазване на Конституцията, липсващо разделение на властите, забрана на политическите партии, пълен контрол върху армията. Народното събрание става само инструмент в ръцете на монарха. Министър-председателят е доверено лице на царя и чрез него Борис III пряко контролира механизмите на властта.
В годините между двете световни войни България съумява да преодолее Втората национална катастрофа и нейното развитие отново тръгва във възходяща линия. Особено осезаемо това започва да се усеща след голямата икономическа депресия от 1929-1933 г., когато България изживява възходящо и спокойно стопанско развитие. Промишлената продукция в периода 1929-1939 г. нараства със 70 %, а капиталовложенията се увеличават от 9,6 млрд. лв до 18,1 млрд. лв. Разширяват се ж.п. линиите, които към 1939 г. достигат към 3 400 км. Стопанското оживление се отразява на търговията и в периода 1934-1935 г. са сключени търговски договори с 24 европейски страни. Вносът се увеличава 2,2 пъти, а износът 2,4 пъти, като балансът винаги е положителен.
Разцвет изживява и българската култура. Между двете световни войни творят писатели като Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Райнов, Ангел Каралийчев; поети като Гео Милев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Дора Габе; композитори като Петко Стайнов, Панчо Владигеров. Прогрес търпи и театралното и оперното изкуство, а в областта на художественото изкуство се изявяват творци като Владимир Димитров Майстора, Цанко Лавренов, Иван Лилев и др. Усъвършенства се образователната система.
В основата на външната политика на България след Първата световна война стои въпросът за ревизия на Ньойския договор от 1919 г. и за излизане от международната изолация на страната. В това отношение всички български правителства следват една основна линия – добри отношения с големите европейски държави и балканските народи и дипломатически действия за промени в Ньойския договор. Постигнати са някои благоприятни отстъпки по въпроса за репарациите, а през втората половина на 30-те години на ХХ в. международните позиции на България видимо се засилват. Основният въпрос пред българската дипломация обаче – за връщането на Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Западните покрайнини и евентуално Македония – остава нерешен. Същевременно през 30-те години на ХХ в. в Европа настъпват радикални промени, които водят до едно от най-значимите събития в цялата световна история – Втората световна война (1939-1945 г.). Сложните политически и икономически проблеми на България определят участието й в нея на страната на Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония).
Историческото развитие на България в годините на Втората световна война е обект на особен интерес от страна на българските и чуждестранни учени. Основни са трудовете на Видка Тошкова, Стайко Трифонов, Илчо Димитров, Владимир Мигев, Стойчо Грънчаров, Милен Семков, английския историк Ричард Крамптън и др.
Основната причина за избухването на Втората световна война се корени още във Версайската мирна система от 1919 г., която не установява справедлив ред в отношенията между държавите след Първата световна война. На практика тя представлява волята на по-силните, на победителите, и поставя цели страни и народи в неравностойно и унизително положение, което неизбежно ги тласка към реванш. Ето защо Версайската система носи зародиша на враждата и на нови конфликти.
През 30-те години на ХХ в. се изостря съперничеството между Великите сили за източниците на суровини, пазари, сфери на влияние и т.н. Задълбочаването на съперничеството води до образуването на два враждебни лагера – победителките в Първата световна война Англия и Франция, подкрепяни от САЩ, се стремят да запазят “статуквото” на Версайската система, а победените Германия, Италия и Япония искат нейната ревизия.
Своя самостоятелна политика води СССР, който през 30-те години на ХХ в. се “завръща” на историческата сцена като Велика сила и поражда нови тенденции в международната политика, характеризиращи се освен с противостоенето на двата блока, и със създаването на конфликт между западните държави и първата социалистическа държава. Влиянието на СССР сериозно нараства в страните от Източна Европа, където той оказва морална и материална подкрепа на комунистическите партии.
След като през 1933 г. на власт в Германия идва националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, чиято цел е ревизия на Парижката мирна система, на 16 март 1935 г. Германия отхвърля военните клаузи на Версайския договор и започва изграждането на редовна армия. От своя страна Англия и Франция се стремят да насочат фашистката агресия на изток към СССР. Плод на тази политика са Антикоминтерновският пакт, създаден от Германия, Италия и Япония през 1936-1937 г., последвалото одобрението на Аншлуса на Австрия от 12 март 1938 г., както и Мюнхенското споразумание от 30 септември 1938 г., с което западните държави отстъпват на Германия Судетската област, като на практика жертват Чехословакия, която е окупирана на 15 март 1939 г.
На 23 август 1939 г. Германия и СССР сключват пакт за ненападение. На 1 септември 1939 г. немски войски нахлуват в Полша, в отговор на което на 3 септември Англия и Франция обявяват война на Германия. На 17 септември в Полша нахлуват и съветски войски, които присъединяват западна Украйна и западна Белорусия. Така започва Втората световна война.
Радикалната промяна в международната обстановка предизвиква България да определи своята позиция. На 15 септември 1939 г. правителството на Георги Кьосеиванов обявява, че България ще следва политиката на неутралитет. Той е подкрепян от по-голямата част от българския народ, защото спомените от двете национални катастрофи са все още пресни в народното съзнание. Неутралитетът се подкрепя и от основните демократични политически партии – демократи, земеделци, социалдемократи и др. Открито прогерманска е позицията на Националсоциалното движение на Александър Цанков, Съюза на запасното войнство, Съюза на българските национални легиони, групата около ген. Луков и някои други. БРП(к) се обявява за тясно сътрудничество със СССР. Цар Борис III е настроен предпазливо и играе ролята на арбитър.
В навечерието и в началния период на Втората световна война обаче става все по-ясно, че България е поставена пред решаващ избор. Българските управници трябва да вземат своето решение в изключително сложна международна обстановка. Основните фактори, които оказват влияние върху тях са необходимостта от решаване на националния въпрос, голямата зависимост на българската национална икономика от немските капитали, неудържимото германско настъпление през 1940 г. и отговорността, която те носят пред българския народ.
България посреща с облекчение започналото разпадане на Версайската мирна система, но няма потенциал, за да наложи самостоятелна ревизия на Ньойския договор. Затова тя трябва да търси международна подкрепа. Главният носител на идеята за ревизия на мирните договори след Първата световна война е хитлеристка Германия. Фашисткият блок подкрепя, макар и сдържано, териториалните промени на Балканите. Обратно, англо-френският лагер се бори за запазване статуквото. Именно това отношение на воюващите страни към българския национален въпрос до голяма степен определя и ориентацията на българската политика.
Голямата икономическа обвързаност на България с Германия също предопределя българския избор. От средата на 30-те години на ХХ в. търговският обмен между двете страни непрекъснато нараства. Така към 1939 г. Германия заема над 1/3 от обема на българския внос и износ.
Влияние върху София оказват и разгромните победи на Райха през пролетта и лятото на 1940 г. Под контрола на Хитлер попадат Дания, Норвегия, Холандия, Белгия. През юни 1940 г. капитулира Франция. Така Хитлер става пълен господар на централна и западна Европа, а неговите дивизии изглеждат непобедими. През септември 1940 г. се сключва и Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония.
Особено въздействие върху българския външнополитически избор оказва германската подкрепа за българските претенции към Южна Добруджа. Още през 1939 г. София обявява за приоритет във външната си политика връщането на тези територии към страната. Същевременно след разгрома на Франция Румъния остава без най-силния си съюзник и изпада в международна изолация. Териториални искания към нея предявяват още СССР и Унгария. Берлин се застъпва за българските и унгарските интереси и под негов натиск Букурещ започва преговори с двете страни. За българската кауза се застъпват още Москва и Лондон. Така на 7 септември 1940 г. в Крайова се сключва договор между България и Румъния, по силата на който Румъния връща на страната Южна Добруджа. С това е възстановена българо-румънската граница от 1912 г. Румъния обаче прокарва клауза за отказ на България от каквито и да е претенции към Северна Добруджа и за размяна на румънското население в Южна Добруджа с българското в Северна Добруджа. По този начин Северна Добруджа е почти обезбългарена, като в България пристигат около 67 хил. бежанци.
Връщането на Южна Добруджа силно повишава авторитета на цар Борис III и правителството. Застъпничеството на германската дипломация по този въпрос силно укрепва позициите на Райха в България.
Същевременно София обръща голямо внимание и на СССР, от който се надява да получи сериозно застъпничество за решаване на българския национален въпрос. Така през 1939-1940 г. между двете страни са подписани търговска и културна спогодба, споразумения за редовна въздушна линия и за корабоплаване.
Междувременно цар Борис III укрепва своите позиции в страната. През октомври 1939 г. той разпуска ХХIV ОНС. Изборите за ХХV ОНС се провеждат в края на 1939 г. и са спечелени с огромно мнозинство от правителствените кандидати. Опозицията е слаба и разпокъсана, със 17 депутати в ХХV ОНС. През февруари 1940 г. цар Борис III извършва смяна на премиера Георги Кьосеиванов, който става неудобен поради добрите си отношения с Англия и Франция. На 16 февруари 1940 г. е съставено ново правителство начело с Богдан Филов. Той е професор по археология и известен учен. Богдан Филов има подчертани симпатии към Германия – още едно обстоятелство, което предопределя крайния външнополитически избор на България.
През 1939-1940 г. цар Борис III провежда политика на максимално изчакване и лавиране при определяне на външния курс на страната. През този период върху София се оказва силен натиск от воюващите страни. Той особено се засилва след победите на Германия към средата на 1940 г. Така през октомври 1940 г. цар Борис III получава лично послание от английския крал Джордж VI, който го заплашва, че ако България се присъедини към силите на Оста, то българските земи ще станат арена на военни действия. Инициативата на Англия за създаване на Балкански блок също е отклонена.
Дипломатическо настъпление в България започва и СССР. През ноември 1940 г. в София пристига висшия руски дипломат Аркадий Соболев. Той предлага на България сключване на българо-съветски пакт за приятелство и взаимопомощ. БРП (к) събира стотици хиляди подписа в подкрепа на това предложение (т.нар. Соболева акция). Цар Борис III и Богдан Филов обаче го отклоняват, опасявайки се от “съветизация” и остават верни на линията на неутралитет. Все пак отношенията между двете страни се запазват.
Най-силен е натискът от страна на Германия. Той се засилва особено след неуспехите на Италия срещу Гърция. Хитлер се стреми да осигури здрав тил на Балканите при подготвяне нападението над СССР. През ноември 1940 г. се провежда среща между Хитлер и цар Борис III, на която българският вкладетел отклонява предложението за присъединяване на страната към Тристранния пакт с мотива, че българската войска е твърде слаба и че това може да доведе до влошаване на отношенията с Турция и СССР.
По това време Румъния вече се е присъединила към силите на Оста. Половинмилионна немска армия навлиза на нейна територия с цел да установи контрол над Балканите. Прогерманското правителство и в Югославия поставя България в положението на страна, обградена от прогерманско политическо влияние. При това положение се очертава явна заплаха от нападение на германските войски над Гърция, преминавайки през българските земи и окупирайки България.
Така пред заплахата от пряка немска агресия в началото на 1941 г. цар Борис III дава съгласието си България да се присъедини към Тристанния пакт. Той отстоява позицията си български войски да не се изпращат да воюват на чужди територии. На 1 март 1941 г. във Виена Богдан Филов подписва акта по присъединяването. Германия и Италия признават българските права над “една територия приблизително между Струма и Марица”. Още същия ден германски части навлизат в страната.
Така България навлиза във Втората световна война на страната на фашистка Германия. Правилността на решението на цар Борис III и правителството е обект на различни становища в историческата наука. Едни учени считат, че присъединяването на България към Тристранния пакт е геополитическо и икономическо предопределено. Други историци се обединяват около тезата, че София проявява стратегическа недалновидност, избирайки отново губещия съюзник. Те смятат, че страната е трябвало твърдо да се придържа към неутралитета.
Безспорна обаче е заслугата на цар Борис III, който не допуска ангажирането на български войски в пряка военна кампания. С присъединяването си към Тристранния пакт България до голяма степен загубва държавния си суверенитет. В страната са дислоцирани немски части, а германските служби в България се превръщат в един от основните управленчески фактори.
Въвличането на България във войната на страната на Германия е посрещнато благосклонно от мнозинството от българския народ. Демократическата опозиция и БРП (к) правят опит за протест, но той няма съществено въздействие. Влияние върху нацията оказва и фактът, че по това време Германия и СССР са съюзници. Голямата част от народните маси считат, че съюзяването с такава могъща сила, каквато е Германия през 1940-1941 г. ще подпомогне националното обединение.
През 1941 г. е направена значителна крачка напред за неговото постигане. През април 1941 г. германските войски нападат Югославия и Гърция и бързо разгромяват техните армии. На 20 април 1941 г. и българската Втора армия навлиза в Западна Тракия. Ръководителите на Райха преценяват, че за тях е най-изгодно да предоставят на България контрола над източния дял на Вардарска Македония, Западните покрайнини, източните части от Егейска Македония и по-голямата част от Западна Тракия. Постепенно там се изгражда българска администрация.
На 3 май 1941 г. е образувана Беломорска област с център Ксанти, в която е включена и Егейска Македония, както и островите Тасос и Самотраки. Постепенно започва възстановяването на българските национални институции в областта. Принципите на налагане на българската култура и политика са съобразени с особеностите на новоосвободените български земи.
Отделя се сериозно внимание на учебното дело. В периода 1941-1943 г. броят на средните училища е увеличен с около 90 %. Възстановени са гимназиите в Ксанти и Гюмюрджина, открити са нови в Драма, Кавала, Сяр, Дедеагач. В българските училища се обучават 26 000 деца. През април 1941 г. се възстановяват старите български епархии в Западна Тракия и Източна Македония. Изпратени са свещеници. Ремонтират се църкви и се строят нови. Постепенно българското самосъзнание в тези земи укрепва.
След Първата световна война гръцките власти прогонват хиляди българи от Беломорието. След включването му в българските граници през 1941 г. българското правителство си поставя за задача да осигури връщането на тези бежанци по родните им места. До април 1943 г. от България в Беломорието се преселват около 60 хил. души. Действията на българската администрация там са подложени на ожесточена съпротива от страна на гръцкото население. Българските власти реагират с масови репресии. Те безкомпромосно потушават Драмското въстание през есента на 1941 г.
Подобни проблеми във Вардарска Македония не съществуват, а германските войски са посрещнати като освободители. През първите дни след освобождението управлението на тази земи е поето от българските акционни комитети, които регулират отношенията между германските войски и местните хора. Впоследствие правителството назначава администрация, но допуска грешка, като не използва местни хора, а дошли от вътрешността българи. Това води до редица конфликти с местното население.
България изразходва огромни средства за подпомагане на тежкото състояние на българите в Македония. Изпращат се продоволствени стоки, модернизира се старата пътна мрежа, открити са стотици училища, а през 1942 г. в Скопие врати отварят университет и театър.
Като цяло българските власти изразходват големи средства за благоустрояване на “новите земи” и за тяхното по-лесно приобщаване към единния държавен организъм. В периода 1941-1944 г. за тези територии се осигуряват около 25 % от държавния бюджет. В Беломорието и Вардарска Македония се открояват стотици училища, няколко гимназии, строят се нови обществени сгради, подобрява се инфраструктурата. Патриотична дейност развива и Българската православна църква.
Заедно с Южна Добруджа и “новите земи” територията на България нараства с 25 %. Официалната пропаганда започва да титулова цар Борис III като цар-обединител. Все пак пълното национално обединение не е постигнато защото Югозападна Македония и областта от линията Свиленград-Дедеагач до р. Марица остават под контрола на гръцката администрация, а една част от Западна Македония е заета от италиански войски. Със споразумението Клодиос-Попов пък Германия слага ръка върху полезните изкопаеми в Македония. Същевременно в една карта от април 1942 г. (“Дунавското пространство”) Германия обозначава “новите земи” като територии под временно българско управление, като задържа цялостното решаване на териториалните въпроси. Така Берлин цели да държи в напрежение София, като се пази от евентуални изненади от българска страна.
Вътрешната политика на правителството на Богдан Филов е с ясно изразена антидемократична насоченост. Тя се обуславя от съюза с фашистка Германия, усилията на кабинета за укрепване на авторитарния режим и военновременните условия. Така през април 1940 г. парламента гласува Закон за гражданската мобилизация. Той силно ограничава гражданските права и свободи. Ограничава се правото на сдружения, регламентира се цензура на печата, забраняват се социалните искания на работниците и т.н. По-късно се приемат и нови репресивни поправки в Закона за защита на държавата, според които за почти всяко провинение се предвижда смърт.
Народното събрание гласува и два подчертано фашистки закона. На 24 декември 1940 г., още преди България да подпише Тристранния пакт, е приет Законът за защита на нацията. По същество той е копиран от германските антисемитиски закони и поставя българските евреи в неравноправно и унизително положение. Създава се комисарство по еврейските въпроси.
През декември 1940 г. е гласуван и Закон за организиране на българската младеж. Създадената според него организация “Бранник”, издържана от държавата има много сходни черти с фашистката “Хитлерова младеж”. До народното събрание пристигат протестни писма от ученици и студенти.
В началото на 1943 г. България е подложена на силен германски натиск да депортира в лагерите на смъртта своите евреи. По силата на сключената спогодба Белев-Данекер, България е трябвало да изпрати около 8 000 евреи. В тяхна защита масово се надига българската общественост. В борбата за тяхното спасяване участват Дворецът, общественици, депутати, Църквата, комунисти, много обикновени хора. Депортирането на българските евреи не е отменено, но не се провежда. Все пак България не успява да спаси евреите от “новите земи”. Над 11 000 от тях са изпратени в германските концлагери, като оцеляват единици. Заедно с Дания, България единствена от страните под германски контрол успява да спаси своите евреи. Това е голямо постижение на цялата нация и показва, че тя притежава високи морални сили.
Икономическото развитие на България по време на Втората световна война е белязано от участието й във войната. През ноември 1940 г. се въвежда купонна система с цел да се ограничи вътрешната консумация и да се освободят храни за съюзниците. Германия финансира българската икономика и внася индустриални стоки – лекарства, текстил, техническа апаратура и т.н. Българската армия бива превъоръжена с германско оръжие. Търговските отношения с Германия регламентират 70 % от вноса и 60 % от износа на България. Отрицателният баланс влияе отрицателно на икономиката на Българската държава и от средата на 1941 г. нейното състояние започва бързо да се влошава. В тежест на българската икономика се явява и задължението на България да издържа голяма част от немските войски на Балканите.
Голямо влияние върху вътрешнополитическото развитие на България оказва нападението на Германия над СССР на 22 юни 1941 г. То променя радикално обстановката в Европа. Европейските антифашистки държави бързо се консолидират в подкрепа на СССР. През март-април в България започват да се чувстват икономически затруднения вследствие на войната – 35 000 работещи мъже са мобилизирани за издръжка на българската армия, а Германия изисква от Българската държава да увеличи доставките на храна за Източния фронт. Всичко това дава основание на българското общество да преосмисли съюза си с Германия. Победата над СССР изглежда миражна, а страховете от “трета национална катастрофа” се увеличават.
Новата ситуация принуждава БРП (к) още на 26 юни 1941 г., след консултация с Москва, да поеме курс на въоръжена борба срещу българското правителство, с която да се принудят българските управници да направят завой в българската политика с оглед избягване на поредната национална катастрофа.
В историческата наука въоръжените действия на комунистите срещу българските властници през Втората световна война са определени като “антифашистка съпротива”. По същество те се явяват гражданска война. Под ръководството на БРП (к) през лятото на 1941 г. започват да се организират терористични групи, които да извършват саботажни акции. Създава се централна военна комисия с членове Антон Югов, Христо Михайлов, Антон Иванов, Димо Дичев, Емил Марков и др. Те създават окръжни комисии, които поемат ръководството на борбата. Действа се по два начина – чрез бойни групи и партизански чети.
Първоначално се набляга на бойните групи и саботажите, защото по-лесно се сформират. Най-много те са в София и Пловдив. Първата по-голяма саботажна акция е извършена по ж.п. линията София-Варна. Българската полиция успява да разкрие по-голямата част от тях.
В края на лятото на 1941 г. се поставя началото на акциите на диверсионните групи от СССР. От Съюза пристигат парашутистите и подводничарите – отлично подготвени малки групи. Поради предателства по-голямата част от тях са заловени и избити без да принесат реално за съпротивата.
Началото на партизанското движение е поставено през лятото на 1941 г., когато първите чети и нелегални активисти се появяват в Разложко, Горно-Джумайско, Дупнишко и др. Формират се чети и в другите краища на България – Батак, Карлово, Ловеч, Сливен и др. Партизанското движение обаче е малочислено, зле въоръжено и действа предимно в отбрана.
То внася в обществото известна политическа дестабилизация, но властите успяват да се справят с повечето му прояви. През януари 1944 г. се създава и специална военно-полицейска организация – жандармерия, която действа с големи жестокости срещу партизаните. Без съд и присъда са избити много хора, а на места са създадени и концентрационни лагери, където се изпращат опасни за правителството личности. Най-голям размах партизанското движение получава в Софийско, Пловдивско, Кюстендилско, Баташко, Габровско, Пиринско и др. Сблъсъците между военно-полицейския апарат и участниците в нелегалната антифашистка съпротива зачестява особено през лятото на 1944 г.
Срещу политиката на правителството е и т.нар. легална опозиция, която разяснява на народа политиката, водена от фашистите и критикува присъединяването на България към Тристранния пакт. Легалната опозиция включва политически сили, привърженички на парламентарната демокрация. Особено популярни сред народа са БЗНС “Врабча 1”, БЗНС “Пладне”, ДП и БРСДП. Към тях се присъединяват и Демократичния сговор “Андрей Ляпчев”, дейци на Военния съюз и лидери на бившите Народна и Либерална партии. Те не подкрепят въоръжената борба и разчитат на легалните средства. В центъра на изявите им е външната политика, като се стремят да си спечелят симпатиите на Великобритания, САЩ и СССР. Противопоставят се активно на антисемитския закон и организират широкото движение за защита на българските евреи.
Промените на Източния фронт в края на 1941 – началото на 1942 г., когато германците са спрени край Москва, активизират антифашистките сили в цяла Европа. Колебаещите се в България антифашистки сили заемат по-твърда позиция и поставят началото на политика на единодействие помежду си. Назряват условия за изграждане на единен фронт. През лятото на 1942 г. БРП (к) става инициатор за неговото формиране под името Отечествен фронт (ОФ). В неговата програма, която Георги Димитров прочита на 17 юни 1942 г. по радиостанция “Христо Ботев”, се настоява за скъсване на съюза с Германия, изтегляне на войските от Югославия, тясна дружба със СССР, САЩ и Англия, защита на националните интереси чрез споразумение с балканските страни и възстановяване на демократичните свободи. Исканията на ОФ са общонационални и към тях се присъединяват не само комунисти, но и демократи.
Програмата на ОФ спомага за масовизиране на въоръжената борба. През пролетта на 1943 г. партизанските чети и отряди се обединяват в Народноосвободителна въстаническа армия, дислоцирана в 12 въстанически оперативни зони. През август 1943 г. се създава Националният комитет на ОФ, в който влизат представители на БРП (к), левите земеделци, левите социалдемократи, ПК “Звено”, БЗНС “Пладне” и независими интелектуалци.
Същевременно, под силния германски натиск, на 13 декември 1941 г. България обявява “символична война” на Англия и САЩ. Това им осигурява формален повод за бомбандировки над София и други български градове в края на 1943 – началото на 1944 г. Броят на жертвите е около 10 000 души. Дипломатическите отношения със СССР обаче се запазват. На няколко пъти цар Борис III отстоява на искането на Хитлер за изпращане на български войски на Източния фронт.
През 1943 г. в развитието на Втората световна война настъпват радикални промени. През февруари 1943 г. немските войски търпят голямо поражение при Сталинград, а през август 1943 г. са разгромени в битката при Курската дъга. Италия излиза от войната. Повратът във войната става очевиден.
В този кризисен момент, на 28 август 1943 г., умира цар Борис III. Смъртта му има тежки последици за страната, поради факта, че той лично ръководи съдбата на България години наред, притежава солидни международни връзки и качества, които евентуално биха му позволили да направи необходимия завой в политиката. Личността на царя е обект на много крайни и противоречиви оценки. Неговата пряка намеса в управлението започва през 1935 г. За 8 години той има не малко успехи – икономическия напредък преди войната, връщането на Южна Добруджа, запазването на неутралитета в периода 1939-1941 г., неизпращането на български войски на Източния фронт, приноса за спасението на българските евреи. Минусите трябва да се търсят в авторитарната характеристика на личния режим, обявяването на “символична война” на САЩ и Англия и допускането на ексцесии над невинни хора в страната. Въпреки всичко той оставя спомена за една толерантна монархия доколкото това е възможно в България.
Поради малолетността на престолонаследника Симеон II е съставено Регентство. В него влизат братът на цар Борис III – княз Кирил, Богдан Филов и ген. Николай Михов. Техният избор обаче е неконституционен, защото за Регентството гласува Обикновено, а не Велико народно събрание. Противоконституционен е и изборът на княз Кирил, защото той е член на царската фамилия.
На 14 септември 1943 г. е съставено ново правителство начело с Добри Божилов. Въпреки все по-ясно очертаващия се разгром на силите на Оста, българските управници се задоволяват само с контакти на ниско равнище в английските и американските дипломатически среди. Лондон и Вашингтон настояват за капитулация, което за София е не само неприемливо, но и твърде опасно поради присъствието на Балканите на германски войски.
През втората половина на 1943 г. се активизира и легалната опозиция. На 24 март 1944 г. тя изпраща до правителството и регентите т.нар. Декларация на десетте. В нея се настоява за поврат в българската външна политика, оттегляне на българските войски от Сърбия, подобряване отношенията със СССР. На 7 август 1944 г. легалната опозиция излиза с нова декларация, подкрепяна от някои представители на ОФ. В нея се иска прекратяване на войната с Англия и САЩ и съставяне на ново правителство.
Победите на Червената армия през първата половина на 1944 г. карат българските управници да търсят изход от тежкото положение на страната. На 1 юни 1944 г. за министър-председател е назначен Иван Багрянов. Той продължава неофициалните контакти с английската и американската дипломация, но до решителен завой във външния курс на страната не се стига. През август 1944 г. правителството изпраща Стойчо Мушанов на дипломатическа мисия при съюзниците от антифашистката коалиция, но поради искане България да се оттегли в довоенните си граници, до някакви договорености не се стига.
През август-септември 1944 г. събитията по фронтовете се развиват с голяма динамика. Още през юни 1944 г. в Северна Франция е открит Западния фронт. След успешно проведената Яшко-Кишиневска операция в края на август Съветската армия достига р. Дунав, принуждавайки Румъния да капитулира. Регионът изпада в пълна дестабилизация. На 26 август БРП (к) издава окръжно №4, съдържащо план за пряко вземане на властта. В тази тежка ситуация регентите поверяват правителството на легалната опозиция.
На 2 септември 1944 г. министър-председател става Константин Муравиев от БЗНС “Врабча 1”. Членове на кабинета са дейци от БЗНС “Врабча 1”, ДП и Народната партия. Константин Муравиев предлага министерски постове на ОФ, но БРП (к) и нейните съюзници отказват, поради планирания преврат. В седемте дни от управлението си новото правителство провежда много активна политика. То обявява възстановяването на гражданските права и свободи. Фашистките организации са разтурени, отменено е антиеврейското законодателство, направени са постъпки за разформироване на жандармерията, дава се политическа амнистия. Оповестено е прекратяването на войната с Англия и САЩ, а на 5 септември 1944 г. са прекратени дипломатическите отношения с Германия. Още същия ден обаче СССР обявява война на България. Това е формален повод за влизането на съветските войски в България. Предложението на българската страна за примирие не е прието. На 8 септември Червената армия започва да навлиза в Северна България като по нареждане на военния министър Маринов българската армия не й оказва никаква съпротива. Същевременно правителството обявява война на Германия, считано от 8 септември 1944 г.
В създадената драматична ситуация ОФ се насочва към насилствено завземане на властта. През ноща на 8 срещу 9 септември 1944 г. партизанските отряди и бойни групи се съсредоточават в столицата и големита градове. Голяма помощ за осъществяването на преврата се оказват офицерите близки до ПК “Звено” и Военният съюз. Овладени са ключовите обекти в столицата, а министрите са арестувани. Властта не оказва сериозна съпротива, тъй като ген. Маринов се разпорежда войската да се подчини на новото правителство. На 9 септември 1944 г. новият министър-председател Кимон Георгиев прочита по радиото декларация, с която известява българския народ, че на власт е правителството на ОФ. Въз основа на чл. 47 на Конституцията е направена смяна на Регентството – то вече включва проф. Венелин Ганев, Тодор Павлов, Цветан Бобошевски. Новото правителство възстановява политическите партии, но управлява с наредби-закони, съчетавайки съдебната и законодателната власт в страната.
Политическият преврат на 9 септември 1944 г. става възможен най-вече поради съветското военно присъствие и настъпилата поради това пълна парализа на управленските механизми. Новото правителство се обявява за тясно сътрудничество със СССР и западните му съюзници. В неговия състав влизат по четирима представители на БРП (к), БЗНС “Пладне”, ПК “Звено” и по два социалдемократа и независими. Определяща роля в него имат комунистите. БРП (к) поема последователен курс за установяване на пълен контрол над България, като съгласува основните си политически действия с Москва. По този начин позицията на СССР става определяща за вътрешната и външната политика на България.
Така практически се реализират договореностите между основните сили от антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ и Англия) на конференцията в Ялта (февруари 1945 г.) за разпределението на света на сфери на влияние. Според нея България попада в съветската орбита на контрол. След 9 септември 1944 г., под натиска на съюзниците, всички български части започват изтегляне от Гърция и Югославия.
Същевременно правителството на ОФ продължава вече обявената война срещу Германия. На 17 септември 1944 г. българската войска е включена в състава на съветския Трети украински фронт. За кратко време се комплектова 450 000 армия, оперативно разделена на 5 армии под командването на ген. Маринов. Военното участие на България на страната на антихитлеристките сили може да бъде разделено на два периода: първи (септември-ноември 1944 г.) и втори (декември 1944 г. – май 1945 г.). През първия период българските войски провеждат четири операции в Югославия срещу немските части: Нишка, Страцин-Кумановска, Брегалнишко-Струмишка и Косовска. Всички те са подчинени на голямата Белградска операция на Трети украински фронт. През декември 1944 г. една 100 000 българска армия започва участие в боевете в западната част на Югославия, Унгария и Австрия. С настъплението в междуречието на р. Дунав и р. Сава, с Дравската отбранителна операция и с Мурската настъпателна акция, тя дава своя принос за крайния разгром на фашистките войски.
Общо през войната България дава около 32 000 убити и десетки хиляди ранени. Стопанските загуби на страната възлизат на около 2/3 от националния доход на България през 1945 г. Правителството на ОФ очаква, че участието във войната на страната на антихитлеристката коалиция ще доведе до излизане от международната изолация на България и до подобряване на външнополитическото й положение.
На 28 октомври 1944 г. България сключва примирие с антихитлеристката коалиция. Примирието задължава България да проведе антифашистки мероприятия и да гарантира интересите на съюзниците. В страната се установява Съюзна контролна комисия под съветски контрол, която придобива решаваща роля в българския политически живот. Мирния договор е подписан на 10 февруари 1947 г. в Париж. България не получава статут на съвоюваща страна, но поради подкрепата на СССР наложените й задължения не са особено тежки. България запазва границите си от 1 януари 1941г., т.е. Южна Добруджа остава българска.
Годините на Втората световна война имат значение на преходен период в историческото развитие на българския народ. В лицето на антифашистката съпротива и репресиите от страна на режима гражданската конфронтация в страната достига достига своя връх. При една крайно неблагоприятна международна обстановка авторитарният режим не съумява да реши основните вътрешни проблеми и да намери верния външнополитически курс. Все пак с цената на 32 000 жертви от участието на страната в заключителния етап на Втората световна война е защитено частично разрешаването на националния въпрос с връщането на Южна Добруджа. Превратът на 9 септември 1944 г. бележи нов етап в българската история, като най-вече геополотическото положение на България определя налагането на съветския модел.
Ето ти малко информация...уточни за кои държави ти трябва..абе въобще кажи малко по-подробно какво да напиша в google, който явно се оказа трудно нещо......