PDA

View Full Version : Свалете ми



nightbabyy
02-22-2009, 10:49
хей, може ли някой да ми дръпне тези темички? :)
http://zamunda.pomagalo.com/download/62861/?search=1095858
http://zamunda.pomagalo.com/download/9378/?search=1095874
http://zamunda.pomagalo.com/download/29931/?search=1095888


shadow4e
Грешен раздел

pam1
02-22-2009, 11:34
имаше специална темичка за свалянето от тия сайтчета потърси :)

nightbabyy
02-22-2009, 11:49
знам, но нямам време и затова постнах нова тема ;)

adrenalinkavt
02-22-2009, 13:54
Едмон Дантес – главен герой в романа “Граф Монте Кристо”, притежава много от характерните черти на романтическия герой. Той е поставен при изключителни обстоятелства, с които трябва да се бори: отначало като затворник, по-късно като граф. От това произтичат различни промени както в неговия живот, така и в този на останалите герои. Прекрояват се пространства, създават се нови времена.
В духа на Романтизма, романът непрекъснато прави аналогии с мита и приказката чрез детайли като съкровища, застъпници на доброто (главният герой и абат Фариа), приказни персонажи като Синдбад мореплавателя. Двата плана се пресичат в една точка – човекът, който воюва за доброто и за своето лично щастие. В романтическите мотиви основната сюжетна схема е “лишение – компенсация на лишението”. Тя се оказва опора за примесването и редуването на такива мотиви като ограбено щастие, престъпление и наказание, отмъщение/възмездие. Тези мотиви през цялото време се преплитат с чувствата на Дантес, някои от които са противоположни по характер – любов, омраза, милост, жестокост.
Романтическият герой е пътуващ. Такъв е и главният герой в романа. Пътуващите сюжети са реакции срещу неприветливата действителност. Това също е мотив, типичен за романтическата литература.
В хода на времето главният герой преминава през редица трансформации – първо като затворник. Като такъв той е представен в утвърдена романтическа роля – на човек, който тежко преживява безсилието си да се справи със ситуацията. Така се оформя основният конфликт между главният герой и неприветливата действителност. По-късно, потънал в отчаяние, Дантес претърпява и втората си трансформация на духа – правейки планове за самоубийство, той започва да прави планове за бягство от затвора, а по-късно и за отмъщение. Ключова фигура в тази промяна е сприятеляването с абат Фариа. С негова помощ, Дантес се извисява духовно, добива неговите опит и знания, помъдрява. Неслучайно именно абатът му помага да осъзнае кои са истинските виновници за сполетялото го нещастие. Всичко това му дава сили да продължи напред, и най-вече да иска да го направи, да се отърси от отчаянието.
Духовният подем дава на Дантес и физическа сила – в продължение на години той копае таен тунел, пътят към свободата, а после и към отмъщението и възмездието. Не може да се очаква от едно общество, изпълнено с лъжи и престъпления, да накаже виновниците за трагедията, сполетяла младия човек. Затова той решава сам да се пребори с несправедливостта.
Излизането от затвора и моментът, в който героят едва не се удавя в главата “Остров Тибулан”, биха могли да се разгледат като символична смърт и прераждане. На прага на смъртта, Дантес си спомня думите, с които неговият приятел – абатът, е повдигал духа му. По този начин, макар и вече мъртъв, абат Фариа отново му помага. Едва измъквайки се от чувала, Дантес сякаш окончателно се отърсва от затворничеството и започва новия си живот, изплувайки на повърхността на водата. Натрупването на всички тези трудности засилват впечатлението за широките му граници на издражливост и смелост. Поставен при тези изключителни обстоятелства, героят успява да се пребори с изпитанията.
В същата глава от романа присъства и корабът като символ на спасението. Озовавайки се на него, Дантес прави първата си крачка към своя нов живот, към постигането на целите си.

adrenalinkavt
02-22-2009, 13:55
УСПЕХЪТ - ЦЕЛТА, КОЯТО ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА?
/есе/

"Нищо не внушава такова презрение
към успеха, както мисълта за това,
с какви средства е постигнат."

Г.Флобер
Бог е дарил човека с ум, трудолюбие, упоритост, които да го водят по пътя към познание и усъвършенстване. Научил го е според собствените му възможности да се бори, да търси своето място в света и да отстоява принципите си. Показал му е как да се състезава с другите и да доведе до успешен край започнатото.Само е забравил да му посочи границата, която не бива да пристъпва, границата, зад която светът става зъл и демоничен и обрича духа на гибел и разложение. А може би е разчитал, че Разумният, Честният, Уравновесеният човек няма да се поддаде на изкушението да я прекрачи. Уви, колко е грешил!
Хората, станали жертва на своите амбиции, са готови да пожертват достойнството си, да продадат душите си, да си послужат с всякакви нечестни средства, за да постигнат успеха -лъжата, предателството, жестокостта и безчестието. Независимо от вида на успеха-личен или в полза на обществото, щом средствата са нечестни, личността деградира, а душата е в руини-без нравствени опори, без светли пориви и стремежи.
Неистовата жажда за успех, постигнат на всяка цена и независимо от обстоятелствата, помита всички скрупули и побеждава в битката с човешката съвест.Но именно " съвестта е онзи инструмент, който може да ни помогне срещу обсебващата сила на тъмните страсти и порока"/В.Стефанов/. Още в Библията можем да открием образа на човека без морал, "слуга на дявола" - лукав и коварен в помислите и действията си. Той избира пътя на безчестието и низостта, опирайки се в постъпките си на егоистичната максима: "Светът е на силните", но тълкува силата по свой собствен начин. За него тя се изразява във вкаменяване на душата и сърцето, в отхвърляне и на последната капка човещина и благородство. Както прочутият герой на Гьоте-Фауст сключва договор за душата си с дявола, за да разбере смисъла на човешкото съществуване, така и поквареният човек е готов на търговска сделка за нея, за да осъществи личните си свръхчовешки амбиции за власт и могъщество.
Световната литература е богата на образи на герои, използвали всички възможни средства за постигане на успеха. Различни са целите, към които се стремят, но ги обединяват продаденото човешко достойнство и душа, потъпканите морални ценности като любов,съпричастие, доверие, честност и приятелство. Кариеристът Жорж Дюроа от романа "Бел ами" на Мопасан подменя една след друга маските на прелъстител, сладкодумен лицемер и измамник, който търгува с чувствата, съдбите и способностите на другите, за да се изкачи по стълбицата на социалната йерархия. Подобни са механизмите за реализация на амбициите на героите на Дюма от романа "Граф Монте Кристо". Данглар е обладан от завистта и желанието за професионално преуспяване, което го подтиква да напише донос против Дантес. Фернан, заслепен от ревност, извършва предателство, а прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието над справедливостта. Димитър-Димовият герой от "Тютюн"-Борис Морев, чиято мечта е да стане "най-богатият човек в България", жертва любовта и прибягва до брак по сметка в името на собственото си благополучие. Коварният Клавдий от Шекспировия "Хамлет" погазва родовите ценности, извършвайки братоубийство, за да се изкачи на кралския престол.
Оправдават ли подобни цели чудовищния практицизъм, атрофията на съвестта, замяната на истинските нравствени стойности с псевдоценности? Успехът и славата се купуват, но душата, веднъж продадена, загива безвъзвратно. Човекът, преодолял всички препятствия по пътя си, не долавя, че духовният му свят се срива, опустошен от грубото погазване на морала. Опиянен от победите си, той продължава напред, към следващото си завоевание, и не усеща как смъртта вилнее безпощадно в душата му, като я унищожава. В своето изкачване нагоре човекът върви с унизено, смазано, стъпкано достойнство и умъртвен дух, без да осъзнава смисъла на страшната загуба. В това се крие и неговата драма-в стремежа си да се издигне и да стане нещо значително, той се обезличава. Губи и последното късче от човешкото в себе си, превръща се в едно "безцветно и сухо парвеню", жертва на пагубната си страст по успеха.
Човешката история също ни дава много примери за хора, използвали всякакви аморални средства за постигане не само на личното, но и на "общото благо". Йезуитите, защитници на католицизма и макиавелистите са вярвали, че в политиката е допустимо да се нарушават законите на нравствеността в името на велики обществени цели. Тази порочна житейска философия поставя личността над установените социални взаимоотношения и закони. Човекът приема като свое верую тезата, че всичко е позволено. За такива хора грехът е относително понятие и затова злото би могло да придобие коренно противоположен облик, ако се представи като необходимо средство за достигане до "доброто". Ала наистина ли, "заради по-голямата слава господня" е простено да се извършват политически интриги, убийства и клетвопрестъпничество? "Успехът никога не се осъжда" гласи прочута пословица. Какво значение има за някои дали си погубил няколко невинни живота, или си накарал едно човешко сърце да страда, щом краят е привидно благоприятен за стотици други и носи жадуваното признание от обществото?
Нарушаването на моралните норми е предателство срещу хуманната човешка природа, отказ от доброто, положителното, възвишеното и достойното в характера. То разрушава хармонията между разум и чувства, подкопава нравствените устои. Успех, който почива на пролята чужда кръв, чуждо нещастие или предателство е недостойна постъпка, несъизмерима с мисията на човека да твори добро и посява красота. Така постигната, целта угнетява и обременява с вина съзнанието завинаги. Духът на извършения грях броди из кътчетата на душата и я разяжда-също както духът на братоубийството разкъсва душата на Клавдий. Успехът е нетраен, призрачен, обречен да поведе към гибел. Този, който доскоро се е смятал за силен и "над останалите", пада по пътя към върха и пропада като Борис Морев в небитието-самотен, уморен и нещастен, повличайки и хората около себе си.
Имаш ли цел, имаш и път и само от теб зависи какъв ще бъде този път-труден, но честен и достоен или лесен, бърз и аморален. Понякога цената на успеха е много висока и за това дори достигнал до желания връх, продал себе си, човек се пита: "Спечелих или загубих?"

adrenalinkavt
02-22-2009, 13:56
ПОВЕСТВОВАТЕЛНАТА ЛОГИКА В "ГРАФ МОНТЕ КРИСТО"

Жанровата форма роман подлистник обуславя облика на "Граф Монте Кристо" като развлекателно четиво. В него сензацията е обичайност и Хорациевият принцип nil admirari (за нищо не се учудвай) властва в текстовия свят с претенцията да обхване духа и материята на пространството. /разказването е подчинено и на идеята в Нероновото самоопределяне - "търсач на невъзможното" , което е възприето от героя, дал име на романа.
Повествователната техника, при която авторът е уверен водач на читателя през събитията, нанизани с непринудена лекота, спестява обстоятелствения разказ и залага на динамиката на диалога. Внушителният обем престава да бъде респектиращ, защотото книгата прилича на приказка за възрастни. Не е случайна аналогията, която различни герои от романа правят със случващото им се и сюжетите от "Хиляда и една нощ". Текстът следва структурния принцип на подобен тип разказване. Главният герои е добър, смел, честен. мъдър, обичащ и обичан. И разбира се, този дар от съдбата не моеже лесно да бъде приет от лошите. Навлиза се в първоначалния конфликт между "протагониста" и "анагониста". Само че в света на романа схемата е леко усложнена. Образът на "антигониста" е удвоен - "завистниците" са двама - Данглар и Фернан, всеки със собствените си митиви, а в ролята на "помощници" влизат Кадрус и Вилфор като две лица на едно и също зло - болезнения страх за собственото благополучие, който довежда до предателството на мълчанието.
Завръзката заплита рушителното слово и пагубното премълчаване чрез уж на шега скалъпеното писмо от Данглар, посяло в душата на нещастно влюбения каталунец семената на злото. Обещаващото щастие на влюбените Едмон Дантес и Мерседес е погубено точно в блясъка си по време на годежа. След това изпитание добрият герой трябва да преодолее страшното препядствие - границата между живота и смъртта, ужаса, наречен замъка Иф, и да излезе оттам неуязвим и безсмъртен. Идва ред той да раздава справедливост и да всява страх. Наказанията са достойни за прегрешенията - убиецът Кадрус и убит, убилия любовта Фернан се самоубива, разумния Вилфор загубва разсъдъка си, а алчният Данглар бавно и болезнено загубва смисъла на съществуването си - огромните капитали. След тази мащабна игра на случая или съдбата, чийто пъзел реди свръхчовекът с многото превъплъщения - абат Бузони, лорд Уилмор, Синбад мореплавателят, граф Монте Кристо или Едмон Дантес, настъпва щастливият край, обещаващ спокойствие, любов и вяра.
Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природнте закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и знанието, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот . Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Той е духовният баща на Едмон Дантес, чудотворецът в неговия живот, благодарение на когото несправедливо страдащия млад човек след годините на упорита битка с времето и съмненията получава свобода, знание и богатство - идеалното съчетание , без което възмездието не би било възможно. Ако в затвора надеждата за свобода разжда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защотото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма.
Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва наслада от изчакването : "За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бях отвърнал, ако е възможно със същото : око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай". Раненият от злото човек има вече неговата отрова в себе си. Прозрял е несъвършенствата на човешката природа, поради които християнската идея за прошка и обич дори към враговете е утопична. Като отглас от Хамлетовата ирония за венеца на творението прозвучава разочарованието на Граф Монте Кристо: "...човекът , когото Бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто Бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!"
Болният човешки свят се нуждае от лечение. Спасението е в отдалечаването, бягството или отказа от приемането му такъв, какъвто е, както заявява граф Монте Кристо: "Не се опитвам никога да защитавам обществото, което не ме защитава, нещо повече, което се занимава с мене само, за да ми вреди; дори като им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и ближните ми остават все пак мои длъжници". Неуязвимостта е постигната чрез спазването на собствението закони за чест и справедливост. "Помощници" на графа в изпълнението им са хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества - обгърнатите с романтичния ореол на личната свобода разбойници. Достатъчно е да бъде припомнен сякаш отговарящия на древноелинската мяра за сила, ум и красота разбойнически главатар Луиджи Вампа, чиито прегрешения се оправдават освен от тези негови качества и от предаността му към Монте Кристо.
На волния живот, подчиняващ се на справедливите природни закони, е противопоставен скритият зад маската на добронамереността фалшна аристократичното общество. Всевиждащият поглед на Едмон Дантес с окото на душата в сърцата на учстниците в карнаалната игра на парижката сцена. Сваля маските им и разобличава изтинската им природа на убийци, лицемери и крадци. И ако карнавалът в Рим е мястото, където "между миналото и нястоящето се спуска плътна завеса" от шума на "залитащото съзнание", което което всеки момент може да напусне веселящите се, то "маскеният" бал на благородниците в Париж е ежедневие, поставящо стена между неизгодното минало и благополучното настояще, празненство на съзнания, заблудили дори себе си за собствените си грехове.
Графът в щедър в отплатата си за сторените добрини и краен с разплатата за злините. Възмездието обаче търси и други, надскачащи личната мъст мотиви, сякаш оправдавайки суровата безкомпромисност на рушителността си. След толкова много години се оказва, че злодеите не само не са се покаяли, но са извършили и други злосторства. Това налага отмъщението да бъде още по-страшно. То излиза от човешките измерения, превръща се в справедлива ръка на провидението и наказва убийците Кадрус и Фернан (граф Дьо Морсер), бездушнния, пресметлив и алчен грабител Данглар и Вилфор - скрил престъпленията си зад безстрастното изражение на "оживяла статуя на закона". А главният съдник видимо управлява неслучайните случайности и като в Страшния съд редо хората вляво или вдясно според делата им.
Успокоение след множеството преплетени сюжетни нишки настъпва след пречистването на света от грешниците и възнаграждаването на праведните. След този нов порядък в света на романа се стига до истинското опознаване на безграничната мъдрост на Бога" християнското смирение. Краят на дългата приказка за любовта, свободата, честта, справедливостта, волята и ума отваря мисълта към прозрението, постигнато от опита: "В този свят нито щастие, нито нещастие, има само сравняване на едното състояние с другото". Ключ към осмисленото съществуване са не вихрените страсти, а мъдрото търпение и надеждата, простичко съчетани в повелята: "Чакай и се надявай!"

nightbabyy
02-22-2009, 14:51
много ти благодаря, adrenalinkavt :grin: (hug) :)