PDA

View Full Version : МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ



JikFy
02-22-2009, 16:29
За утре имам да напиша съчинение разсъждение на тема :
1.Вълнението на пътеписеца пред ''чудото на природата''
2.''Ниагара! Дай боже всекиму да изпита ткива блажени чуства''
Една от тези две теми..моля помогнете..

TEARS
02-22-2009, 18:30
“НИАГАРА! ДАЙ БОЖЕ ВСЕКИМУ ДА ИЗПИТА ТАКИВА БЛАЖЕНИ ЧУВСТВА…”

Алеко Константинов е един от продължителите на българския възрожденски пътепис. Но нещо много съществено отличава неговите пътеписи от останалите. Авторът не описва всичко видяно по време на пътуването, а подбира внимателно фактите. Той прави редица коментари и рисува наблюдаваните картини изключително образно.
Тъй като е страстен поклонник на природата, Алеко Константинов посвещава най-хубавите страници от пътеписа “До Чикаго и назад” на величествения Ниагарски водопад. Новият свят е породил много противоречиви чувства в поетичната душа на твореца. Единственото безспорно усещане е дълбокото преклонение пред красотата на Ниагара. Срещата с това “чудо на природата” дълги години е била само един блян. Сега, след като е осъществил детската си мечта, пътеписецът разкрива пред читателите своето неповторимо преживяване. Възхищение и възторг изпълват неговата душа. Думите, с които описва прекрасната гледка, са изключително искрени. Читателят възприема нарисуваната от Алеко Константинов картина като дълбок поклон пред могъществото и великолепието на природата. Разказът за преживяното пред Ниагара е сърдечно пожелание към всички да изпитат онези “блажени чувства”, които изпълват душата на Щастливеца в този момент.
Вълнението на пътеписеца преди срещата си с Ниагара е толкова голямо, че той го сравнява с трепетите, които изпитва един влюбен, когато “отива под венчилото”. Авторът не познава тези чувства, но очакването не може да се сравни с нищо познато. Мигът е толкова съдбовен, че вълнението преминава в “нетърпелива жажда”. Представата за това е засилена чрез сравнението с рая: “… ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: “Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”. Човек преминава така земния си път, че да достигне до бленувания небесен рай. Ниагара обаче е истинският земен рай, божественото творение, което пътеписецът има щастието да види.
Характерно изразно средство за пътеписа като литературен жанр е описанието. За да покаже напрежението, изпитано по време на пътя към Ниагарския водопад, пътешественикът открито изразява и своите чувства. Завистта към онези, които вече са се срещнали с този природен феномен, е откровено споделена: “Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Сред тях е и една осемдесетгодишна бабичка, “която едва пристъпва”, но пък е осъществила последното си желание и сега може спокойно да се “прости с живота”. Тя е една от всички, които вече са изпитали радостта от срещата с това божествено творение.
Преди читателят да се срещне с водопада, авторът създава звукови представи, които да го подготвят за предстоящото преживяване. Чува се глухото “бумтене на падащата грамада вода”, което непрестанно се засилва. След това слуховите възприятия се обогатяват и със зрителни. Между дърветата блестят “запенените къдрици” на отиващата към пропастта вода. После очите я възприемат като “една грива от разбита млечна пяна”. Мярва се и канадският бряг, осеян с живописни вили и хотели. След това пътеписецът описва дъното на водопада и водата, която тече към него. Тя е “мътнозелена”, “уморена, но още запенена”. Лениво отива на почивка, защото е изиграла вече своята роля. Използваните метафорични епитети и изрази показват очарованието, което е изпълнило душата на Щастливеца.
Тътенът все повече заглушава човешките гласове. Но писателят не бърза да ни срещне с великолепието на Ниагара. Тук той използва забавянето като изразно средство, за да събуди още по-голямо любопитство у вече запленения читател. Това натрупване на слухови и зрителни усещания покачва психическото напрежение. Чувството, което е обзело автора, е толкова силно, че намира израз в краткото и задъхано, безглаголно изречение: “Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда…и Ниагарският водопад! Ето го!…”.
Мигът е неповторим, емоциите – неизразими, а човешкото слово – бедно да опише всичко, до което се докосват сетивата. Затова Алеко Константинов прекъсва рисуването на живата картина и пресъздава чувствата на хората, изправени пред Ниагара: “Много минути се изминаха, додето се свестихме!…Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички.” Думата “благоговение” насочва към божественото начало, което единствено е способно да сътвори този свят от багри и звукове: “Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени!…”. Израз на върховното емоционално състояние на пътеписеца в този момент е невъзможността му да пресъздаде прелестите на водопада: “Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога!”. Риторичният отказ не е проява на творческо безсилие. По-скоро той изразява идеята, че човек не е в състояние да повтори словесно природата, да пресъздаде правдиво цялото й многообразие и богатство.
И все пак Алеко Константинов “опровергава” себе си и описва Ниагара от три гледни точки. Каменната ограда разкрива по-малкия ръкав на Американския водопад, от острова на Трите сестри се вижда водопадът на Конската подкова, а канадският бряг открива гледката към целия водопад.
Първата картина събужда преди всичко зрителни представи. “Буйни къдрави снопове разпенена вода” се губят “на стотина метра долу”. Те изхвърлят “воден елмазен прах”, който се превръща в “прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се преломят в нея, образуват полукръгла небесна дъга”. Всеки, който получи възможността да наблюдава този свят от цветове и багри, би бил омагьосан.
Втората картина е опит да се пресъздаде чудото на Ниагара. За да опише тази стихия, авторът използва множество глаголи, олицетворения, метафори и сравнения. “Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност…” Градацията на глаголите засилва още повече емоционалното въздействие. Но видяното не е достатъчно за пътеписеца. Чрез своето въображение той се опитва да си представи величествената гледка и “в светла лунна нощ”.
Прощаването на разказвача с Ниагара не е описано многословно. Раздялата е трудна, защото не е лесно човек да се раздели с такава красота. Алеко Константинов трябва да премине от света на неповторимото в света на всекидневието. Той съзнава, че животът е твърде кратък в сравнение с непреходните чудеса на природата, и се разделя с водопада като с близък човек, когото никога повече не ще види: “Прощавай, Ниагара!”.
Страниците за Ниагара свидетелстват за усета на Алеко Константинов към природата с нейното многообразие в звуци, цветове и форми. Личи и майсторство на твореца да предаде видяното и преживяното, така че читателят да изживее заедно с него възторга и възхищението. Щастливец е не само Алеко Константинов, щастливци сме и ние, защото четивото изгражда жива представа за това неповторимо чудо на природата. Но блажените чувства, изпитани от пътеписеца, може да сподели само онзи, който види със собствените си очи величествения водопад. “Дай боже всекиму…”

lizi13
02-22-2009, 19:27
трябва ми Съчинение разсъждение за утре на тема : "Свободата на България подарена или извоювана " според творчеството на Вазов

JikFy
02-23-2009, 07:14
“НИАГАРА! ДАЙ БОЖЕ ВСЕКИМУ ДА ИЗПИТА ТАКИВА БЛАЖЕНИ ЧУВСТВА…”

Алеко Константинов е един от продължителите на българския възрожденски пътепис. Но нещо много съществено отличава неговите пътеписи от останалите. Авторът не описва всичко видяно по време на пътуването, а подбира внимателно фактите. Той прави редица коментари и рисува наблюдаваните картини изключително образно.
Тъй като е страстен поклонник на природата, Алеко Константинов посвещава най-хубавите страници от пътеписа “До Чикаго и назад” на величествения Ниагарски водопад. Новият свят е породил много противоречиви чувства в поетичната душа на твореца. Единственото безспорно усещане е дълбокото преклонение пред красотата на Ниагара. Срещата с това “чудо на природата” дълги години е била само един блян. Сега, след като е осъществил детската си мечта, пътеписецът разкрива пред читателите своето неповторимо преживяване. Възхищение и възторг изпълват неговата душа. Думите, с които описва прекрасната гледка, са изключително искрени. Читателят възприема нарисуваната от Алеко Константинов картина като дълбок поклон пред могъществото и великолепието на природата. Разказът за преживяното пред Ниагара е сърдечно пожелание към всички да изпитат онези “блажени чувства”, които изпълват душата на Щастливеца в този момент.
Вълнението на пътеписеца преди срещата си с Ниагара е толкова голямо, че той го сравнява с трепетите, които изпитва един влюбен, когато “отива под венчилото”. Авторът не познава тези чувства, но очакването не може да се сравни с нищо познато. Мигът е толкова съдбовен, че вълнението преминава в “нетърпелива жажда”. Представата за това е засилена чрез сравнението с рая: “… ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: “Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”. Човек преминава така земния си път, че да достигне до бленувания небесен рай. Ниагара обаче е истинският земен рай, божественото творение, което пътеписецът има щастието да види.
Характерно изразно средство за пътеписа като литературен жанр е описанието. За да покаже напрежението, изпитано по време на пътя към Ниагарския водопад, пътешественикът открито изразява и своите чувства. Завистта към онези, които вече са се срещнали с този природен феномен, е откровено споделена: “Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Сред тях е и една осемдесетгодишна бабичка, “която едва пристъпва”, но пък е осъществила последното си желание и сега може спокойно да се “прости с живота”. Тя е една от всички, които вече са изпитали радостта от срещата с това божествено творение.
Преди читателят да се срещне с водопада, авторът създава звукови представи, които да го подготвят за предстоящото преживяване. Чува се глухото “бумтене на падащата грамада вода”, което непрестанно се засилва. След това слуховите възприятия се обогатяват и със зрителни. Между дърветата блестят “запенените къдрици” на отиващата към пропастта вода. После очите я възприемат като “една грива от разбита млечна пяна”. Мярва се и канадският бряг, осеян с живописни вили и хотели. След това пътеписецът описва дъното на водопада и водата, която тече към него. Тя е “мътнозелена”, “уморена, но още запенена”. Лениво отива на почивка, защото е изиграла вече своята роля. Използваните метафорични епитети и изрази показват очарованието, което е изпълнило душата на Щастливеца.
Тътенът все повече заглушава човешките гласове. Но писателят не бърза да ни срещне с великолепието на Ниагара. Тук той използва забавянето като изразно средство, за да събуди още по-голямо любопитство у вече запленения читател. Това натрупване на слухови и зрителни усещания покачва психическото напрежение. Чувството, което е обзело автора, е толкова силно, че намира израз в краткото и задъхано, безглаголно изречение: “Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда…и Ниагарският водопад! Ето го!…”.
Мигът е неповторим, емоциите – неизразими, а човешкото слово – бедно да опише всичко, до което се докосват сетивата. Затова Алеко Константинов прекъсва рисуването на живата картина и пресъздава чувствата на хората, изправени пред Ниагара: “Много минути се изминаха, додето се свестихме!…Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички.” Думата “благоговение” насочва към божественото начало, което единствено е способно да сътвори този свят от багри и звукове: “Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени!…”. Израз на върховното емоционално състояние на пътеписеца в този момент е невъзможността му да пресъздаде прелестите на водопада: “Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога!”. Риторичният отказ не е проява на творческо безсилие. По-скоро той изразява идеята, че човек не е в състояние да повтори словесно природата, да пресъздаде правдиво цялото й многообразие и богатство.
И все пак Алеко Константинов “опровергава” себе си и описва Ниагара от три гледни точки. Каменната ограда разкрива по-малкия ръкав на Американския водопад, от острова на Трите сестри се вижда водопадът на Конската подкова, а канадският бряг открива гледката към целия водопад.
Първата картина събужда преди всичко зрителни представи. “Буйни къдрави снопове разпенена вода” се губят “на стотина метра долу”. Те изхвърлят “воден елмазен прах”, който се превръща в “прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се преломят в нея, образуват полукръгла небесна дъга”. Всеки, който получи възможността да наблюдава този свят от цветове и багри, би бил омагьосан.
Втората картина е опит да се пресъздаде чудото на Ниагара. За да опише тази стихия, авторът използва множество глаголи, олицетворения, метафори и сравнения. “Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност…” Градацията на глаголите засилва още повече емоционалното въздействие. Но видяното не е достатъчно за пътеписеца. Чрез своето въображение той се опитва да си представи величествената гледка и “в светла лунна нощ”.
Прощаването на разказвача с Ниагара не е описано многословно. Раздялата е трудна, защото не е лесно човек да се раздели с такава красота. Алеко Константинов трябва да премине от света на неповторимото в света на всекидневието. Той съзнава, че животът е твърде кратък в сравнение с непреходните чудеса на природата, и се разделя с водопада като с близък човек, когото никога повече не ще види: “Прощавай, Ниагара!”.
Страниците за Ниагара свидетелстват за усета на Алеко Константинов към природата с нейното многообразие в звуци, цветове и форми. Личи и майсторство на твореца да предаде видяното и преживяното, така че читателят да изживее заедно с него възторга и възхищението. Щастливец е не само Алеко Константинов, щастливци сме и ние, защото четивото изгражда жива представа за това неповторимо чудо на природата. Но блажените чувства, изпитани от пътеписеца, може да сподели само онзи, който види със собствените си очи величествения водопад. “Дай боже всекиму…”
Благодаря ти !

simona978
03-09-2011, 16:22
ейй TEARS моля ти се,искам и аз да го напиша,че нещо по темата не мога да измисля.. (angel)

VaMpiRKaTaaa
03-09-2011, 17:20
ейй TEARS моля ти се,искам и аз да го напиша,че нещо по темата не мога да измисля.. (angel)
Това е тема от преди 2години,не виждашли?
Можеш да си я препишеш спокойно.

simona978
03-09-2011, 17:56
ее да,но все пак... (аз вече си го преписах де,надявам се момичето да няма против :) )