Следосвобожденската българска култура е белязана от мъчителните търсения на националната идентичност в контекста на европейския и цивилизационен модел. След продължителния период на робска безпросветност и изостаналост спрямо европейските тенденции, младата българска култура е динамична и противоречива. Тя се лута между патриархалното и общоевропейското, между самобитното и универсалното. Следосвобожденският българин е изправен пред тежката задача да съхрани изконните ценности на своята древна култура и да ги впише в общоевропейския процес, преодолявайки комплекса за изостаналост и изолираност. Сложна и отговорна е мисията на интелектуалеца в осъществяването на изгубената връзка с европейското. Дошло е времето на преосмисляне на българската възрожденска нагласа по посока на отваряне на родното към по-широките хоризонти на света. Сред интелектуалните среди се обособява кръгът “Мисъл”, чиито идеолози д-р Кръстев и Пенчо Славейков формулират и издигат призива за “европеизация на българската култура”. В пряка връзка с техните възгледи се ражда Алековата творба “Бай Ганьо”.
Критикореалистичното изображение на света и човека, което Алеко представя в безсмъртното си произведение “Бай Ганьо” е плод от сблъсъка на неговото възпитание и светоглед с жалката следосвобожденска действителност. Възпитан в духа на патриотичните и демократични идеали на Възраждането, издигнал като висши ценности родината и народа Алеко Константинов ще бъде онази открояваща се личност, която със своята нравственост ще се противопостави на “модерния” човек и ще изобличи типизирания за цяла една епоха образ на бай Ганьо. Афинитетът на Алеко към заклеймяването на отрицателното и порочното в социалната действителност, ориентирането му към социалнозначимата злободневна проблематика, стремежът му към типизация, още в най-ранните му публицистични творби, раждат вечноживото, непреходно и останало актуално във времето произведение “Бай Ганьо”.
Оценката за “Бай Ганьо” не може да бъде еднозначна. В съдържателния център на книгата е поставена открояващата се фигура на героя. Бай Ганьо магнетично споява около себе си цялото повествование. Той е напасван впоследствие към всички български исторически времена, пространства и нрави. Образът- гениално откритие на Щастливеца- е обречен задълго да поставя съдбоносни въпроси на мислещата част от националната ни общност, а не да й дава готови отговори. Интелектът не може да е безразличен към бай Ганьо, защото “вечният българин” е предизвикателство, на което трудно се устоява.
Първата причина за неизчерпващата се актуалност на бай Ганьо е в тоталната му обвързаност с всички нива от социалната пирамида в българската среда. Героят може да бъде открит с някои от типичните си качества сред всички слоеве на обществото. Проявите му във виртуалните пространства на книгата отдавна са ги напуснали и са се разселили в житейските зони на българския свят. Откакто е създаден “Бай Ганьо”, не престава диалогът за неговото забележимо присъствие в живота на нацията. При наличната нееднородност на обществената амалгама съвсем естествено е и оценките да бъдат различни. Тук се включва и премълчаването, което също е оценка, и то не по-малко значима от останалите. Премълчаването е свидетелство за драматичния акт на саморазпознаването.
Наличието на сложни обществени процеси и променените социални нагласи създават другото завихряне, в което образът на бай Ганьо попада и което още повече сплита възела от въпроси около “проблематичния българин”. Потокът на времето поема образа и го разпраща в различни исторически ситуации и нови обществени образувания, за да докаже за сетен път гениалността на Алековото творение. Мутациите на байганьовщината в българския свят потвърждават прозренията на Щастливеца, както и уменията му да улови някакъв невероятен български универсум, който упорито се е вселил в националната народопсихология. Авторът на “Бай Ганьо” създава стойностна творба, в която винаги може да се огледа търсещата облика си българска общност. Пророческите дарби на Алеко Константинов не са национален мазохизъм, а коректив, така необходим за постигането на цивилизационните ценностни ориентири. Тъжните констатации, че българският свят трагично се повтаря и самовъзпроизвежда своите най-лоши обществени и политически нрави след около сто години, не са добър атестат за националната ни общност. Но този факт е доказателство, че не сме се вслушали в предупрежденията на Щастливеца за опасностите, грозящи ни след световна изолация, когато лесно е провъзгласена неизстраданата свобода.
Структурата на произведението не се побира в тесните рамки на жанровите определения. Похватът “разказ в разказ” задава композиционна рамка, но освобождава от изискванията за сюжетна последователност, за вътрешна обвързаност на случващото се. Свързващият елемент е персонажът. Водещ е проблемът (в първата част- несъстоялата се “европеизация” на бай Ганьо, а във втората- социалната му реализация), а не хронологията на събитията. Всеки разказ добавя нов елемент в обговарянето на проблема, без да го разполага в конкретни темпорални граници. Най-общо времето е “тук и сега”, т.е. съвремието. И макар че отделните разкази настояват за конкретност- “...преди три години”, “...като се връщах от ваканция”- тази конкретност е за останалите участници в разговора, а не за читателя. Финалът прекъсва разказването, но не и историите за бай Ганьо. Така самата структура заявява неговото присъствие отвъд финала, отвъд ограниченото пространство на текста и в известен смисъл предопределя извънлитературния му живот.
Паратекстът към творбата, който гласи “Невероятни разкази за един съвременен българин”, е код за проникване в същността на героя. Той настоява за типичност в контекста на конкретно историческо време. Тази типичност е търсена и при изграждането на образа- подробностите в облеклото (пояс, бастун, “по нашенски чиста” риза), езика, поведенческия модел. Въпреки че А.Константинов маркира възрастта и физическите черти на героя (“млад човек, около 28 годишен, възчер...”), читателят го помни преди всичко (поради реакциите и езика му) като човек на средна възраст. Разколебаването на усещането за възраст идва и от прозвището, с което той се заявява- “бай”. В обичайните български отношения с това прозвище се обръщат към човек на неопределена възраст (на или малко над средната).
Бай Ганьо се появява на историческата сцена след прескочените етапи на националното развитие. Израждането е резултат от невъзможността новото да се случи изведнъж. Зад бързо усвоената външна показност дремят непокътнати старите рефлекси, които са определящи за човешкото поведение: “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия- и всички решиха, че бай Ганьо е вече цял европеец”.
Усвоената през робството стратегия на оцеляването се трансформира съобразно новите условия на сгъстеното историческо време. При високите обороти на следосвобожденската динамика добродетелите мутират до своите зловещи съответствия. От завихрянето на обществените процеси традиционната българска пестеливост се превръща в скъперничество, трудолюбието- в неограничена енергия за трупане на капитали, смирението пред възрастните- в угодничество пред дарените с богатство и власт, родовата подреденост- в желание светът да бъде подчинен на собствения келепир.
Стратегията на бай Ганьо е да бъде полезен единствено и само на себе си. Всяко действие на героя е подчинено на собствената изгода, която е афиширана при всеки конкретен случай от дългото пътуване към парите и властта. От началото до края бай Ганьо остава верен на келепира. Нито една негова мисъл и нито едно негово действие не остават непроверени и неодобрени от този негов най-върховен “бог”. Това е първото нарушение на цивилизационния ценностен принцип. Настъпва обществен разпад. Защото сборът от личните ползи на хората в една общност не може да очертае националния идеал. Губи се обществената спойка, губят се устоите, държавните институции стават безсилни и ненужни, създадените блага потъват в черната дупка на келепирджийските страсти.
На Алековия герой е необходим добър облик в общественото пространство. Идеята за трайната себеполза трябва да бъде облечена в одеждите на нещо примамливо и увличащо народното съзнание. Бай Ганьо бързо разбира, че най-подходящи за тази цел са националистическите патриотични речи. Навсякъде по “Европата” героят гордо афишира националната си принадлежност и бързо изрича обичайните славословия за българското превъзходство.
При изследването на байганьовския патриотизъм е добре да се разчетат и знаковите послания. Никак не е случаен фактът, че легендарният българин продава из Европа продукт като розовото масло, който може да се възприеме като една от националните емблеми. Символът на родното е вкаран в списъка на търговския каталог като продукт с висока парична стойност. Това е девалвация на идеалите, за която е загатвано и в други моменти от книгата на Алеко Константинов.
Завръщането на бай Ганьо в родна среда променя словесните му стратегии. Националистическите му речи трябва да се заменят с политически обещания за благоденствие и мазно угодничество на властимащите. Словото вече не притежава език, а езици, които взаимно се заменят в зависимост от ползите. Целта на новопоявилите се езици на лицемерието и вградените чрез тях послания след Освобождението е келепирът. Като проядени от духовни термити и подвластни дори на най-леко сътресение, празни откъм съдържание и морал, са патриотичните фрази на бай Ганьо. Свидетели сме на странна, но и логична за речите на героя метаморфоза- от най-благородно и дарено с дълбоки смисли, патриотичното чувство е превърнато в средство за келепирджийски цели. Бай Ганьо е човекът на всяка власт. Политическото хамелеонство не е смущаващо, щом чрез него също може да се достигне до заветната лична изгода. В страни с байганьовска партийна словесност проядени и празни са и държавните институции. Безсъдържателните думи в социалното пространство водят след себе си драмата на самообезсилващото се общество, неспособно да подреди приоритетите в настъпващия ценностен хаос. До властта в държави с празни думи в националния политически ефир достигат само байганьовците, защото само те могат да печелят избори и успешно да списват вестници. Институциите в такива чужди страни са създадени, за да изсмукват националния ресурс. Хората от тях напускат след това властта и дълго поглъщат в усамотение постигнатия келепир.
Виртуалното пространство на художествената словесност в “Бай Ганьо” в разделено на две основни зони- европейската и родната.
Но аналитичните наблюдения могат да започнат от предбайганьовщината. Робското безверие е дългото и тягостно детство на нацията, когато трайно е усвоен комплексът на “чичовците”. Затворените общности трудно могат да се самовъзпроизведат и по диалектическа предопределеност се израждат. Явлението “Бай Ганьо” е отглеждано в “утробата” на опакованата от робството чичовска общност. Това е група от хора в изолация. Скъсаните връзки със света водят до лишеност от информация, до загубване на ориентация за световните процеси, до невъзможност да се изградят ценностни опори. Поколения наред се раждат и умират в спрялото национално време на своята затворена малка част от националното пространство. Може да се каже, че историческият часовник е включен от Освобождението. Със стартиралото национално време се сриват и преградите пред кръгозора на българина. Определящи стават страстите към познание на света, към пътуване и към бързо забогатяване. Годините след освобождението са мътни и удобни за агресивна и примитивна пробивност. Разширената и освободена територия трябва бързо да се преразпредели и маркира, както повеляват законите на природното естество. По пътищата на света излизат “най-непослушните деца” на общността. Пътуващият български човек се опитва, но не може да застигне по планетарните магистрали пропиляното време, за да порасне. “Детската му възраст” е експонирана пред очите на света. Точно бай Ганьо е образът на пробудилия се и неосъзнат, но витален и пробивен човек от Балканите, който упорито, но нескопосано търси своето място в Европа.
Още първото изречение очертава проблематичността при срещата на най Ганьо с Европа: “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”.
“Разсъбличането” на миналото, свалянето на “агарянския ямурлук” не е самостоятелен акт, но преобличането е вече един осмислен жест. “Поевропейчването” е само външно, неистинско, имитативно. Своята несъщност разкрива и още един съществен знак- този на пътя. В българската менталност, освен страдание и скръб, той е и знак на усвояване на нови пространства, на обогатяване на личността, на разширяване на познатото, което поставя отделния индивид в изключителна, отбрана, елитарна позиция спрямо общността. Забележителната със своята жанрова неопределеност творба “Бай Ганьо”, квалифицирана и като цикъл разкази, и като сборник с фейлетони, и като роман, развива мотива за пътуването чрез образа на културния феномен бай Ганьо, съотнесен към образа на другия пътуващ- българския интелектуалец. Избраната структуроопределяща повествователна стратегия- разказ в разказа- осветлява мотива за пътуването чрез едновременните, взаимообвързани проявления на героя и на неговия създател. Бай-Ганьовото пътешествие из Европа се предшества от краткото, но изключително красноречиво свидетелство за позицията на разказвача спрямо героя. Група млади интелектуалци се забавляват разказвайки весели случки за “необикновения” си сънародник: “Хайде всеки от нас да разкаже нещо за Бай Ганя.- Хайде-извикаха всички.- Аз ще разкажа.- Чакайте, аз зная повече...-Не, аз, ти нищо не знаеш.” Всеки разказ съотнася образа на героя и образа на разказвача, Бай Ганьо пътува из Европа невъзмутим в своята различност, лишен от толерантност по отношение на другостта, неподражаем и колоритен, будещ недоумение, смайващ европейците с поведенческия си модел. Алековият герой странства със самочувствие на индивид, който усеща своето право на приобщаване в света, но не осъзнава необходимостта от диалог. Разбирането му за общуването с европейското се изчерпва с афиширането на себе си, с агресивното демонстриране на собствената си самобитност без дори сянка на прозрение за нуждата от взаимност. Нищо не е в състояние да разколебае неговото самодоволство. Мярката му за света е съобразена единствено със собствените му норми.
Бай-Ганьовото странстване из Европа не постига основните цели на ренесансовото пътуване- познанието и себепознанието. В своето пътешествие бай Ганьо е недосегаем за докосванията на другостта, сляп за нейната широта, глух за нейната многогласност, непроменим в самовъзприятието си. Затова и остава самотен, неразбран или криворазбран, нежелан събеседник или екзотична атракция, впечатляваща със своята натрапчивост. Тревожна в своята обреченост на неразбиране е неговата поставеност в европейския културен контекст. Потискаща и срамна за родната култура е проекцията му в цивилационния модел на Европа.
Но Алековият текст съдържа още едно значимо измерение на образа на пътуващия човек- това на интелектуалеца повествовател, който съпътства, направлява и оценява бай Ганьо. Безплодни са усилията на всеки от разказвачите да впише бай Ганьо в пълноценен диалог с чуждата култура. Придружаващият го в хотел “Лондон” споделя: “Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде на съхранение в касата.- На касата ли?-извика той с тон, в който звучеше съжаление за мойта наивност. –Чудни сте вий учените! Ами че ти отде знаиш какви са онези на касата” (“Бай Ганьо пътува”). А движещият се с него из Виена се спомня: “Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на Бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое “А тъй ли е?” или “Знам аз”, с което види се искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което му обяснявах.” (“Бай Ганьо в банята”)
Способността да се говори чрез опорите на смешното за неподправения нашенец съдържа Алековата увереност, че традиционната затвореност на българската култура е преодолима. Редом с непроницаемия, завършен в своята изостаналост и тревожещ със своята неспособност да общува, в текста пътува и един друг българин- проницателен, наблюдателен, интелектуално дистанциран, словесен, владеещ механизмите на оценъчността. Той може да разговаря с бай Ганьо, но може и да се разграничава от него: “Заведох Бай Ганя в кантората на един български търговец и го оставих там, а сам се качих на трямвая и отидох в Шенбрун. Възлизах на арката, изглеждах Виена и околностите й, обикалях алеите, зоологическата градина...”. И въпреки че героят е непоколебим в разбирането си, че Виена е “град като град” и няма какво да й се гледа, защото не бива “да си даваме паричките на немците”, читателят разбира, че постиженията на европейската култура не остават чужди на нацията, а само на онази част от нея, която не е осмислила необходимостта от общуването с културните ценности. Интелектуалецът се вглежда в своя странен самобитен сънародник, опитва се чрез незлоблива ирония да проникне в душата му и да разчупи пословичната му консервативност: “Аз предложих на Бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си подремне. Защо ще стои за бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи.” В общуването между героя и неговите спътници надделяват желанията и поведенческите проявления на байганьовското, но и образът на другия пътуващ проявява своята устойчивост. Тя е скрита в неговата многоликост и най-вече в способността му да разказва забавно и увлекателно за драматичния процес на европеизиране на родната култура. Преодоляването на феномена Бай Ганьо е възможно именно в акта на разказването, Изобразяването и осмиването на ганьовщоната, осмислянето й като културно явление и полагането й в литературното интерпретиране са начините за нейното надмогване. Анекдотичното представяне и неговото въздействие върху съзнанието на модерния човек са непобедимите механизми за налагане на идеята за европеизация на българската култура. Защото способността на една общност да се вгледа в себе си през оздравителния поглед на смеещия се човек е най-сигурният й залог за самосъхранение и оцеляване, за движение и развитие.
Освен че отказва да разшити кръгозора си, виждайки чуждото, бай Ганьо налага своето- българското при всеки случай на съпоставяне на родно и чуждо. Възприемането на другостта предполага не налагането на нормите и представите за своето като очевидни крайни определения за света, а внимателно обглеждане и осмисляне на света на другите. Точно това липсва в отношението на бай Ганьо. При всеки опит да съпоставя, за него крайната цел е да наложи превъзходството на българското- и когато приготвя рибата по “нашенски”, и когато укорява “будалите немци”, че “един пирон не са се сетили да забият”, и когато определя като “мазни” регламентираните им обноски. Кулминационен момент в утвърждаването на това превъзходство е случката в банята. “Разсъблякъл” европейската си мантия, оголен в своята първичност в буквален и преносен смисъл, героят гордо крещи “Булгар! Булгар!”, тупайки косматите си гърди.
Използването на телесния код като средство за обобщение на същностна характеристика е често използван похват в българската литература. Чрез него Алеко най-ярко внушава мисълта за невъзможната, несъстоялата се среща между бай Ганьо и Европа. Защото това е среща на две взаимно неразчитащи се знакови системи- ориенталската и средноевропейската. Бай Ганьо носи типичните черти не само на българина, а въобще на балканския човек- грубост на нравите, първичност, но и непосредственост, виталност, адаптивност. Смехът идва от несъответствието между неговото поведение и строго регламентирания европейски свят, в който отношенията са усложнени от множество табута и условности. Неслучайно авторът представя героя си най-често свързан с храненето и тялото. Това е най-табуираната зона в цивилизованото общество, затова и несъответствията изпъкват най-ярко. Ироничният ефект е подсилен от желанието на бай Ганьо да се заяви като европеец (“Пардон! Оцапах ви бохчата.”). Същевременно налице е пълната липса на диалог между него и европейците- за него унгарският език е “хеке-меке”, а на немкинята се опитва да говори на влашки. В пространството на езика всяка една от страните остава затворена в своя регион. Точно толкова различен е и езикът на жестовете- това, което за бай Ганьо е ухажване, за европейката е обида; това, което за него е естествено- за околните е екзотично и неразбираемо. Европа по същия начин не разбира и не иска да разбере бай Ганьо. За европейците той е “избягал от някоя лудница”, дивак, тъмен субект.
Онова обаче, което детерминира Алековата сатирична позиция, е не толкова културната неадекватност на бай Ганьо, неумението му да се впише в измеренията на цивилизования свят, т.е. на културнотипологичното, колкото същностната му характеристика. Защото онова, което определя поведението на героя, не е черта на националната душевност и нравственост, а продукт на националните процеси- това са стремежът към “келепир”, търсенето на изгода на всяка цена, алчността и егоизмът. Както и всичко друго в образа на бай Ганьо, този стремеж също е обобщение на типични черти на времето “тук” и “сега”. В Следосвобожденска България стремежът към материалното, към келепира се преекспонира, за да се превърне в основен ценностен ориентир на общността. Героят е “един съвременен българин” и носи чертите на своето време.
Затова и втората част на книгата разгръща образа в измеренията на националното или по-точно- на социалното пространство. И ако в Европа под “белгийската мантия” той носи “антерийката и пояса”, то в България е вече изцяло с европейско облекло. Но промените отново са само външни, имитативни. У дома героят използва европейското като културен знак, който би му отредил елитарно място, роля на видял и знаещ човек в общността. Единственото, което не се променя, са мотивите му- търсенето на келепира. Тук този мотив вече не е ядене и пиене за чужда сметка, а пари, социална значимост и власт- най-прекият път към забогатяване за българското общество. Този стремеж заличава всякакви нравствени принципи, не познава прегради. Героят го следва с агресивност и арогантност, които го превръщат от смешен в отблъскващ персонаж. Неговата енергия и адаптивност се трансформират в насилничество и хамелеонщина. Страшен е бай Ганьо, когато предвожда тълпата пияни цигани, жалък и смешен е, когато извит и с избелени очи, се опитва тайно да прочете опозиционен вестник. Цялата му философия е формулирана в един принцип- “Ти ще целунеш ръката, аз- двете. Ти ще целунеш нозете, аз- скута, ти- друго място, аз- още по-друго...”
Възраждането като епоха на формиране и защита на стойностните измерения и категории на българското, на изграждане на национално самочувствие носи небивал в съвременната българска история духовен и идеен заряд. Понятията родно и родина се сакрализират в българското съзнание, поставяйки на първо място обществения дълг към България като единствен критерий и мяра за моралния облик на личността. Саможертвата в името на родината, отдаването със слово и дело на нейната кауза поставя в българския пантеон имената на възрожденските дейци. Те се превръщат в емблематичен образ на най-ценностните за националното ни съзнание категории. Връх на идейните духовни и революционни движения, чиято цел е осъзнатата необходимост от свобода, е Руско-турската, наречена Освободителна война, в която духовният и борбен воински потенциал на българите намира своята най-пълна реализация и оставя в историята ни безпримерни подвизи на храброст и величие. По същото това време бай Ганьо и бай Михал са били заети да ограбват изоставяните турски села. Оттогава бай Михал е натрупал богатството си, а бай Ганьо- спечелил водениците си (“Бай Ганьо се върна от Европа”).
Величавото със силата на духовния си идеализъм време е отминало, “лудостта” и опиянението от Освобождението са стихнали и са извикали на историческата сцена личности от типа на бай Ганьо и бай Михал. Настъпва времето на “дребните характери”, на изплуващите от социалното дъно Гочоолу и Дочоолу. А това време изисква концентрация на интелектуалната и обществената енергия за институционално изграждане на новоосвободената държава.
Осемдесетте и деветдесетте години на XIXв. са именно десетилетията, в които се полагат основите на съвременната българска държавност. Това предполага създаването на конституция, формирането на политически грамотноа прослойка, която да направи функционални сферите на изпълнителната, съдебната и законодателната власт. Понятия като граждански и конституционни права, изборна власт, парламентаризъм звучат екзотично чуждо на българина, който поколения наред е водил безправно съществуване в рамките на една полуфеодална, полумодернизирана османска държава. Той тепърва трябва да ги изпълва със съдържание и да преосмисля собствената си обществена роля като поданик на държавата. Преминаването от родовия патриархално-правен кодекс, затворен в рамките на селската общност, към правната нормативност на държавните закони (по същество плод на чужда културна система) се оказва мъчителен и трудно осъществим процес. Трудността се увеличава и от това, че ролята на “институционални строители” на държавността изпълняват личности, лишени от обществен морал и съзнание за дълг към родината. Самите те носят робската психика на масата и за тях ценностите, заложени в най-модерната и либерална за времето си конституция, са също лишени от съдържание. Водени от грубия си прагматичен интерес, те налагат своята представа за държавната власт като власт на бруталното насилие- морално и физическо- на корупция, финансови и законови злоупотреби. Възрожденските идеали за справедлива законова власт, за святост на обществения дълг към родината получават своето тотално опровержение чрез картината на политическия и обществен живот, обрисувана от Алеко. Героят на новото време става неговият герой- бай Ганьо.
Неслучайно авторът поставя персонажа си във възловите сфери на обществения живот- местната власт, “депутацията”, журналистиката. Изпраща го дори в царския дворец като народен представител. Показва го като съизмерим по социално положение с личности от ранга на Константин Величков. Фамилиарността, арогантността, лицемерието и прагматизмът правят бай Ганьо вече не некултурен простак, достоен за снизходителна подигравка, а в нравствено чудовище, обществено зло, подкопаващо ценностните устои на политическия и социален живот.
Още със завръщането си героят се впуска в политически игри, присвоявайки си безогледно правото да представя съгражданите си. Тъй като падането на Стамболов би попречило на търговските му интереси, той оглавява самозвана “депутация”, носеща възвание до царя. С този акт той обезсмисля основния принцип, залегнал в законовите норми на младата държава и зададен от идейните и духовни измерения на предходната епоха- принципа на свободата; свободата на неприкосновената и защитена от закона гражданска позиция, правото да я изразяваш и да избираш за представител на своите права този, когото си преценил като достоен и способен да ги защитава. Тези либерални принципи, утвърждаващи се и в Европа, са съвсем неразбираеми за бай Ганьо. За него представата за власт е свързана с умението да мамиш, да лавираш, лицемерничиш и клеветиш, възползвайки се от правата, които имаш, и присвоявайки си на всяка цена тези, които нямаш. Сам героят възкликва: “Калпав народ!...като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас.”
И ако цинизмът на политическата спекула и преднамереното лицемерие, възприети и обявени за основна стратегия в политическия живот, в “Бай Ганьо се върна от Европа” предизвикват отвращение, то начинът, по който Алековият герой се впуска в реалната власт, саботирайки местните избори, ужасява с бруталното си кръвопролитие. Преводът му на политическите принципи на либерализма и държавното управление гласи следното: “Свобода ли? На-а, свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е виждал още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кървясали очи...да му се облещят насреща...Ли-бе-ра-ли! Кос-тен-ту-ция! На-а, констентуция!” Четящият тези редове неволно се сеща за Вазовия Боримечката, който в наивното си незнание обяснява произхода на думата либерал като човек, който либи ралото. Бай Ганьовото незнание вече не звучи ни най-малко умилително. Той произнася не само думите грешно, той “превежда”, побългарява самите понятия като политическа реалност, стояща зад тях.
Ако в единия случай насилието се извършва в границите на словото, то в другия е пряко и безкомпромисно. Деформацията на словото, десакрализирането на възлови за възрожденското, а оттам и за националното съзнание понятия отрязяват степента на политическа и личностна безнравственост, която получава и своята практическа реализация в обществения живот. Само тоталният регрес на чувството за национално достойнство може да провокира “леката” игра и замяна на следните изказвания: “Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северния враг ни нанася чрез оставката на нашия...Цицерон, този Нютон на българския небосклон!” И “Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин”.
Поругаването на идеализма на преходната епоха и гаврата с фундаменталните за българското съзнание исторически събития се проявява чрез десакрализацията на словото. Формалистичното и театрално риторското му използване го изпразва от значение, лишава понятията от тяхната стойност и по този начин зачертава ценностите на българското.
На мястото на възрожденската публицистика, която през революционната епоха става трибуна на българското и изиграва ролята на националнообединителен фактор, идва бай-Ганьовото: “Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай налява и надясно...Нали е работата да омаскарим тогоз-оногоз- за туй нещо не се иска кой знае каква философия!” Тази е концепцията, която стои зад гръмкото име “Народно величие”. На мястото на Ботев, Каравелов, Славейков, Раковски се оказват Дочоолу, Гочоолу и Данко Харсъзина. Личностите са заменени от лишени от индивидуалност и морал субекти, принадлежащи към социалното дъно. Авторът им е отказал индивидуалност, назовавайки ги чрез звукоподражателни незначещи названия с турски наставки и окончания, сочещи тяхната принадлежност към миналото в негативен аспект. Става ясно обаче, че дори в техните очи начинанието предизвиква колебания, напомнящи морални дилеми. Аурата на възрожденското слово продължава да работи в определена степен в съзнанието им: “У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изиграваше тая лава от адски хули и проклятия...Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде; но върху тия чисти чувства, бай Ганьо прибавя нов пласт и ги задушава.”
Същите тези Гочоолу и Дочоолу намят никакви скрупули, когато организират бай-Ганьовата “избирателна кампания”. Те “наблюдават с възторг ленивото пробуждане на тези трийсет и кол и въже събрани тъмни личности, на които днес предстои задачата да сплашат, да изгонят, да всеят ужас и трепет около изборното място и да накарат и без туй сплашения българин да се откаже от своето едвам осъзнато право да упражнява свободната си воля в управление на държавата.”
Парадоксално е, но бай Ганьо се оказва “по-добрият” народопсихолог, залагайки на пряката заплаха и насилие, които провокират изработените у българина механизми на политическо поведение- безропотност и подчинение. Защото за следосвобожденския човек политическата реалност е тази, която му създава бай Ганьо, а не тази, с която борави политически грамотното, цивилизовано и европеизирано градско съсловие. Управляващите държавата се оказват спъвани от собствения си народ, който все още не може да се отърси от робския манталитет. Вместо с либерална конституция българите са управлявани от: “...сган, тази утайка от тинята на един див, бестиален, лишен от всяко образование и отхрана граждански слой, готова за всяка бруталност...безпринципна тълпа, водима от разнородни ней игноранти и безхарактерност...и тази сган, казвам , има своите представители в Народното събрание...”
Оправдана е Алековата самоирония, що се отнася до наивната вяра, че петвековна “политическа традиция” може да се замени с няколко модерно звучащи фрази. България може и да е свободна, но българският народ се оказва все още поробен от собственото си невежество и безволие. Затова и нашенският “превод” на свободни избори навежда на мисълта за ордите на Фазлъ паша. Тази представа за образа на държавната власт все още е жива в съзнанието на българина и вече не са необходими орди, достатъчни са трийсетина пияни цигани и власи, за да се задейства “робския” инстинкт. Иваница Граматиков не подозира това, но бай Ганьо го знае. Затова и поздравът му към опонента крие сарказма на моралното чудовище: “И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...”
Смехотворният образ на некултурния балканец е тотално разрушен, когато на политическата сцена на новоосвободената държава тази “некултурност” се оказва уродливата форма на най-негативните черти на българския манталитет. Затова и анекдоти за бай Ганьо в България няма. Може би защото българинът не може да се смее на изградената от него “политическа традиция” и над самия себе си.
СТРУКТУРА И СМИСЪЛ НА "БАЙ ГАНЮ" ОТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Едва ли друг български художествен текст се е превръщал в такъв стимулатор на метатекстове, както „Бай Ганю“. Тази малка по обем книга става най-голямото изкушение и предизвикателство за родната ни критика. Рецепцията й сама по себе си е твърде показателна за насоките на литературното мислене и литературното познание. Преминала през различни възприемателни нагласи и критически стратегии, творбата на Ал. Константинов намира и своите различни „прочити“. Повечето от тях са „отворени“ - към идеологията, към народопсихологията, към нравствеността, към биологичната приспособимост или регионалността [1]. В опитите да се намери единствено верният отговор на въпроса „Кой е бай Ганю?“ през изминалите десетилетия (всъщност повече от столетие) наред с многото рационални моменти се трупат и немалко предубеждения и едностранчиви квалификации - от препращането му изцяло в сферата на индивидуалните прояви (простакът въобще, некултурният човек от всички времена и народи) през националната характеристика (българинът изобщо) до точните социални координати (буржоата от епохата на първоначалното натрупване на капитали). Критиката се колебае между определенията за „Бай Ганю“ като „весела, нужна книга, в която се оглеждаме, познаваме и засрамваме“ и „вредна, преждевременна творба, която ни лишава и от без това неголямото ни самочувствие“. Тези опростени квалификации са рефлексия на стремежа произведението да се възприема и интерпретира еднозначно и да се свежда до еднозначни формули. А всъщност Алеко-Константиновата творба е твърде многопластова, за да бъде подведена под общия знаменател на някакво точно, ясно и безпроблемно критическо определение. Посланията й са кодирани не толкова в типологията на героя, колкото в иманентната й същност, в значещите особености на художествената й структура.
В жанрово отношение творбата е трудно определима и това е една от своеобразните й особености, забелязани още от Пенчо Славейков, който я сравнява с „разхвърлени, небрежно написани скици“, прилични на „парчета от някое голямо разкошно огледало, което непредпазливият майстор е счупил, преди да го тури в рамката му“. Идеологът на модерната ни литература е доловил нехронологичността на книгата, нейната мозаечност. Като цяло тя е съградена от различни части, между които липсва причинно-следствена зависимост. Тези отделни фрагменти са определяни като разкази, фейлетони или хумористични очерци. В тях са вплетени (или „цитирани“) и ред други жанрове, като например пътни бележки, политическо послание, писмо. Тези отделни елементи обаче са здраво споени в контекста на цялото от централния персонаж и това придава на произведението единно звучене.
В структурно-композиционното си оформяне книгата също е твърде специфична. В нея се обособяват две части - всяка от тях със свой повествователен модел.
Първата част насочва вниманието към пътуването на героя „по Европа“ и се състои от девет самостоятелни разказа. Субект на действието в тях е Бай Ганю, а субект на разказването - негов спътник, който от позицията на очевидец предава личните си наблюдения, впечатления, коментари и преценки за централния персонаж. Разказите за Бай Ганю звучат във весела бохемска компания. Обсъждайки темата за пътешествията на колоритния българин в Европа, аудиторията искрено са забавлява и предава настроението си на читателя, но в същото време не пропуска и възможността да открои нравствената си позиция във връзка с разказваното, т.е. да въздейства на читателя и в дидактически план. Така се откроява една диалогична ситуация в рамките на приятелска компания, наподобяваща донякъде повествователната стратегия в книги като „Декамерон“ на Бокачо, „Кентърбърийски разкази“ на Чосър и др.
Повествователят е този, който препредава чутото и „сглобява“ разказаното от своите приятели (защото той е един от тях) в художественото пространство на книгата. Интересни са неговите преки намеси в текста, които експлицират авторовото послание и рамкират чрез него „невероятните разкази за един съвременен българин“. Произведението започва с ироничното твърдение „Бай Ганю е вече цял европеец“, преминава през настоятелния призив на повествователя към героя („... моля ти се, Бай Ганю, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!...“) и завършва също с иронично твърдение, вложено хипотетично от автора в устата на героя („Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“). Тук е мястото да отбележим, че книгата за Бай Ганю, която Ал. Константинов издава през 1895 г., завършва с „Бай Ганю журналист“, а останалите текстове са добавени след смъртта на автора. Подобна вторична намеса е възможна поради отворената структура на произведението - теоретично то може да поема неограничено количество текстове при едно условие - да разказват за Бай Ганю.
Нека се върнем към повествователния модел на първата част, за да очертаем взаимоотношенията между пътешественика „по Европа“ и неговите спътници. Бай Ганю встъпва в текста като познат и интересен обект за обсъждане и развлечение и всички с удоволствие се надпреварват да споделят личните си впечатления от срещите си с този колоритен българин. Разказвачите не са индивидуализирани. Те си приличат по това, че са образовани, интелигентни, нравствени и одухотворени млади хора, аналитични, критични, с чувство за хумор, които се нагърбват с трудната и неблагодарна мисия да играят ролята на медиатори между Бай Ганю и Европа. Овладели чуждата култура, моралните норми и етикета на поведение в цивилизования свят, познаващи добре и своя спътник, те се опитват да направят знаците на този свят зрими за своенравния си сънародник („Ти не ходи ли, Бай Ганю, ...да видиш Виена?“, „Аз склоних Бай Ганю да се разходим до операта и да си вземем билети за вечерта“; „Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указам и обяснявам на Бай Ганя...“). Бай Ганю обаче не разпознава тези знаци, защото не желае да ги разпознае („Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати“; „...той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне...“; „...отвори мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата...“; „Вашия Сметана ли по чини, или туй, дето го помириса, а?“) Това постоянно, но напразно усърдие да се сближат езиците на двата свята (своя и чуждия), стремежът да се помогне на Бай Ганю, тази своеобразна родова солидарност на разказвачите към героя всъщност е най-трайната и неизменна характеристика в отношението им към него. Колкото и различни да са от своя спътник във вкусовете, познанията, ценностите, нравствените приоритети, героите разказвачи са неотклонно до него, ръководени от формулата: „Съотечественик - трябва да му услужа.“ Чуждата обстановка, позната за тях, но непозната за Бай Ганю, ги сближава и сякаш вменява в дълг на деликатните и отзивчиви младежи да ориентират своя събрат в новия за него свят, а когато се наложи, да тушират ефект от неговото неадекватно поведение пред смаяните европейци. Дори да се червят и срамуват заради него и вместо него („И представете си, господа, погледвам, потънал от срам, към ложите...“).
Така в цялата първа част на книгата героите разказвачи придружават в пътешествията му своя съотечественик и не само го описват, но и непрекъснато го коментират, иронизират, дори сатиризират. Те са, които експлицират нравствената преценка за героя и чрез нея застават между него и читателя. Те са обаче и тези, които забавляват читателя чрез веселите истории за колоритния българин. Така моралистичното и хедонистичното непрекъснато се вплитат едно в друго и заедно, в своята неразчленимост, въздействат на читателската публика.
Втората част на книгата сменя повествователния модел и разколебава позицията на разказвачите. Хедонистичното все повече отстъпва пред моралистичното. Героят става все по-драстичен и отблъскващ в своите прояви. В България Бай Ганю е в стихията си. Той застава в центъра на политическите борби, превръща се в тяхна движеща сила, съсредоточава в ръцете си все повече власт. Така героят вече не се нуждае от посредничеството на разказвачите, от тяхното застъпничество, от охранителните им функции. Повествователят все повече го оставя сам да разкрие своята същност чрез словесните и речевите си жестове, а читателя - да направи сам своите изводи и да декодира нравственото послание на творбата без помощта на разказвачите.
Промяната на повествователния модел обаче става постепенно. Можем да я открием в различните имена, с които героите разказвачи встъпват в текста на втората част. За разлика от личните имена на Бай-Ганювите спътници в Европа (Стати, Стойчо, Кольо, Цвятко, Илчо...), в повествованието за Бай Ганю в България се открояват псевдонимите на разказвачите (Марк Аврелий, Арпакаш, Амонасро Етиопский, Ожилката). Подмяната е значеща и внушава ограничаването на свойското отношение към героя, целенасоченото отчуждаване на разказвачите от Бай Ганю, дистанцирането от ужасяващите му превъплъщения в родината.
В „Бай Ганю се върна от Европа“ субект на разказването е Марк Аврелий, който само е видял Бай Ганю и е бил близо до него, без обаче да е част от неговата компания. Така свидетелската позиция на разказвача е силно разколебана и доста различна от плътното му присъствие до героя във Виена, Дрезден, Швейцария или Русия. Той пак е очевидец, но следи разговора отдалеч, от дистанция.
В „Бай Ганю журналист“ разказвачът (Гедрос) не е непосредствен свидетел на историята за „Ганю Балкански, редактор стопанин на вестник „Народно величие“, а преразказва онова, което е чул („Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам, като че съм бил там“). А в „Бай Ганю прави избори“ изобщо липсва разказвач, липсва и приятелската аудитория, в която звучат „невероятните“ истории за този „съвременен българин“. Бохемската компания се разпада, веселието заглъхва, смехът и иронията отстъпват пред гротеската и сатиричното изобличение на един изцяло отрицателен персонаж, обобщаващ най-мрачните ипостаси на времето, най-жестоките и отблъскващи нрави, синтезиращ „мръсната пяна“ на обществения и политическия живот. Тук разказвачът няма място. Функцията му е „иззета“ от вездесъщия повествовател - от една страна - и от героите антиподи на Бай Ганю - от друга. Така промяната в структурата на книгата внушава идеята, че злото трябва да бъде демаскирано докрай - без посредничеството на разказвачите, чрез себеразкриването на героя.
Пътуването. Тръгването „по Европа“ и завръщането „в България“. Своето и чуждото.
Първата част на книгата ситуира героя на пътя и се опитва да го идентифицира чрез пътуването. Началото на творбата насочва вниманието към тръгването чрез една от редките преки повествователни намеси: „Помогнаха на Бай Ганю да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганю е вече цял европеец.“ Това изречение кодира в себе си множество алегорични внушения, отвеждайки към близкото минало и настоящото обществено-политическо битие на българина - преодоляването на агарянското робство с чужда помощ, новосъздадената по белгийски маниер конституция, опитите на нашенеца да се изживява като европеец. В този общ алегоричен контекст Бай Ганю е обобщеният образ на нашия съотечественик, запътил се към Европа, където на фона на чуждото ще има възможността да осмисли своето. Или ще пропусне тази възможност.
Опозицията свое - чуждо е твърде продуктивна в литературата на Българското възраждане. Паисий свръхоценностява родното (език, род, култура, история, народностни добродетели) и го противопоставя на негативното чуждо (хитрите и лукави гърци). Чинтулов също се прекланя пред своето, представено в лириката му в символните образи на балканския лъв, благородната искра на патриотичната любов, християнския кръст. Това са зримите знаци на българското юначество, които ще затъмнят отоманския полумесец (чуждото тук се концентрира изцяло в отблъскващия образ на турския поробител). Петко Славейков („Изворът на Белоногата“) интерпретира своето не в националноисторически и политически план, а в морално-етичен. Българският свят е видян като система от строги и строго охранявани патриархални ценности, като един сакрализиран свят на родния патриархален уют, а чуждото е маркирано отново в негативен план - като изкушение, като неприемлива и нежелана „другост“ за патриархалния човек. Добри Войников („Криворазбраната цивилизация“) интерпретира въпросната опозиция чрез противопоставянето на два типа герои - от една страна, това са повърхностните чуждопоклонници, обсебени и заслепени от бляскавата външност на чуждото, нямащи сетива за истинската същност на европейската цивилизация, отричащи изцяло родното като грубо, недодялано, примитивно; а от друга - мислещите родолюбци, отстояващи ценностите на родното, но и приемащи новото, чуждото в неговите същностни измерения.
В този диалог „Бай Ганю“ е поредната реплика, чрез която Ал. Константинов конституира своята гледна точка за лицето и опакото на цивилизования свят, но заедно с това за лицето и опакото на българина и българското. Чрез своя колоритен герой той преобръща и пародира националните митове и очертава контурите на антигероичното, на пошлото и бездуховното.
Бай Ганю пътешества из Европа, но не успява да се докосне до същността й, до по-дълбинните пластове на нейната култура. Всъщност героят и не желае да осъществи пълноценен „диалог“ с европейската цивилизация. Житейската му концепция е доминирана не от етически и естетически ценности, а от чисто практически, и то в най-откровените им прагматични измерения. В такъв смисъл и общуването си със света Бай Ганю свежда единствено до равнището на материалното (да продаде розовото масло, да хапне на чужда сметка, да удари келепира - както би се изразил самият той). Духовните аспекти на този свят не го интересуват, героят няма сетива за чуждото, не желае да научи нищо ново и стойностно, поради което пътуването не го обогатява. В този смисъл много точни са обобщенията на Тончо Жечев, според когото Бай Ганю е „най-окаяният пътешественик на земята“. И още: „...няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня - без божествената лудост на Рицаря, без идеала на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без багаж освен прословутите дисаги...“
Освен дисагите Бай Ганю носи обаче и друг един „багаж“ - незабележим за него и възтежичък за околните - „багажът“ на своето самодоволство, безцеремонност и чувство на превъзходство. Както и една болезнена мнителност. Този „багаж“ му пречи да се впише в контекста на Европа, да разбере „етикета“ й, „езика“ й, знаците й. Той е както неразбиращ, така и неразбран в този чужд за него контекст, макар че често претендира да „знае“ всичко за европейците („Знам ги аз тях...“) и да играе ролята на „врял и кипял“ в този свят. Комизмът на ситуациите в повечето случаи е предизвикан от драстичното разминаване между Бай-Ганювото самочувствие и показно перчене и поведението на останалите, което е в рамките на общоприетите регламентации на „етикета“. Със своите приумици колоритният българин често „взривява“ тези регламентации и скандализира европейците („...Бай Ганю я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами си извъртял и ръката със стиснати зъби. Тя искаше да вика полицейския. Скандал!“), а своите спътници - българските студенти - кара да се червят от срам. Героят обаче няма съзнание за конфузността на ситуациите, в които изпада. Напротив - смята, че е покорил със своето ориенталско обаяние европейците и гордо се бие в гърдите: „- Булгар! Булга-а-р!“ Именно изкривеният и окарикатуреният образ на своето е това, което Бай Ганю тържествуващо показва на света. По лицата на чужденците се чете обаче не възхищение, а негодувание и най-вече съжаление: „Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек.“ Така онзи, който иска да смае с подвизите си европейците, да им покаже на какви „чудеса“ е способен „сливнишкият герой“, „балканският гений“, е припознат от тях като луд. Своето и чуждото се разминават. Бай Ганю разкрива пред света опакото на своето и не успява да види лицето на чуждото.
От друга страна обаче, героят е разбрал, че за да постигне целите си в Европа, е необходимо да „се препоръча за цивилизован човек“, да докаже, че „не е прост“. Това съзнание често го кара да „мимикрира“, да потулва част от това, което е, и да показва част от това, което не е. Затова наред с червения пояс и накривеното калпаче ще сложи редингот и вратовръзка. Затова наред с обичайните за речника му груби, простоезични думи („келепир“, „чифути“, „бошлаф“) в езика му тромаво и претенциозно ще се появят и чуждите, разбира се, деформирани по байганювски („пърдон“, „гърсон“, „юн кафе“). И всичкото това в една невъобразима смесица, в която и своето, и чуждото са разколебани и еклектично „размити“ - своето е с европейско лустро, а чуждото - комично побългарено: „А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата...“
Така първата част на книгата гради представата за Бай Ганю, пътуващ „по Европа“, но неуспяващ да усвои дори частица от духовните й пространства. В чуждия свят той предпочита познатите образи на своето и контактите „със същите турци, гърци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден“. Един от разказвачите („Бай Ганю на гости“) прави много точен анализ на отложената или, по-точно, - на невъзможната среща на нашия герой с чуждата цивилизация: „За търговия ли отива, ще иде при българите-търговци, а чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, ... музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на Бай Ганя.“
Така, „необременен“ от чуждата култура, необогатен от европейския опит, се завръща Бай Ганю в България. В родината обаче той гради авторитет и респектира сподвижниците си тъкмо чрез пребиваването си в чуждия свят. Завръщането на Бай Ганю е съпроводено от „товара“ на неговото мнимо превъзходство и от ореола на мнимото му познаване на Европа, което героят натрапва на околните като истинско: „...сега има по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа. Европа му станала като таквоз ... като нищо.“ Сам невеж и непохватен в Европа, сега „нашият немец“ ще демонстрира „изтънченост“ пред „своите прости другари“, ще подчертава границата между тях и себе си и ще преекспонира своята надпоставеност: „ - Живи да ви оплача аз вас - произнесе състрадателно Бай Ганю. - Ех, Пратер, Пратер!... Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям - не можете го разбра.“
Така, присвоил образа на чуждото и представящ го като свое, Бай Ганю успешно манипулира сподвижниците си и се опитва да сплаши противниците си. Особено силно е това послание в разказа за изборната „победа“ на героя, която той тържествено увенчава с думите: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“ Тук лицемерието и демагогията на Бай Ганю открояват за пореден път извода, че той е в състояние да види само опакото на Европа, което обаче представя като нейна същност, като истинското й лице.
Опозицията байганювско - антибайганювско, или за многозначността на националното в книгата на Алеко Константинов
Дотук говорихме преди всичко за Бай Ганю - за неговото псевдопътешествие; за комичните ситуации, в които попада; за своето и чуждото, лицето и опакото на Европа, за „подвизите“ на колоритния българин в Европа и в родината. Време е да очертаем и другия смислов полюс в книгата, който се противопоставя на централния персонаж и неговите стойности и ги отрича, без да успее да ги победи. Това са Бай-Ганювите антиподи, реабилитиращи представата за нравствеността и духовността на човека, за неговото достойнство и възвишен, облагородяващ идеализъм.
Образът на централния персонаж е толкова ярък и доминиращ като присъствие, че успява да „засенчи“ останалите. Успява дори да „излезе“ от страниците на произведението и да заживее самостоятелен живот (в анекдоти, вицове и др.). Книгата на Ал. Константинов обаче - чрез художествената си структура и образната си система - „настоява“ да бъде четена и разбирана адекватно. Тя гради ярки и запомнящи се внушения за безцеремонния „рицар на печалбата“, за егоиста, простака, грубияна, наглия парвеню, за арогантния и отблъскващ „донжуан“. Но успоредно с това изгражда облика на неговия антипод - на интелектуалните спътници на Бай Ганю в Европа или на чувствителните, морално извисени опозиционни кандидати в България - не така ярки, колоритни и запомнящи се, но присъстващи в художественото послание на книгата като нравствен коректив и духовна опозиция на байганювското, като възможност за възвръщане на националното ни самочувствие.
Така Алеко-Константиновото произведение обособява два полюса на българското и ги интерпретира чрез опозицията байганювско - антибайганювско. Първата част от опозиционната двойка е монополизирана в голяма степен от централния персонаж, който е и главният обект на изображение в книгата. Бай Ганю и неговите „подвизи“ в Европа е темата, която развеселява и развлича бохемската компания. Бай Ганю и неговото безцеремонно възкачване по стълбата на властта в България е темата, която смущава и дори смразява разказвачи, повествовател и читатели.
Проявленията на байганювското в Европа се открояват предимно в битови ситуации. Поставен в разнообразни сюжетни обстоятелства (във влака, в банята, в операта, в кафенето, в дома на Иречек и т.н.), нашият герой е твърде енергичен и напорист в желанието си да покаже на „хилавите и безцветни“ в неговите представи европейци що е то източен колорит, „балкански гений“, „юначен“ и „мъжествен“ българин. И в същото време е безкрайно мнителен към тях, подозиращ в учтивите им маниери и любезните им думи все нечестни помисли и прикрити „желания“ към съдържанието на безценните му дисаги („Ти не ги гледай, че са такива мазни..., не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо“). Затова все пришива нови джобове на антерийката си, тъпче мускалите с розово масло в пояса си, зорко бди за целостта на прословутите дисаги.
Отношението на Бай Ганю към околните е предопределено от материалния интерес. Ако има изгледи да извлече някаква полза за себе си, Бай Ганю става инициативен, изобретателен, твърде усърден в желанието си да „се препоръча за цивилизован“, дори учтив. Думата „келепир“ събира като във фокус всичките подбуди, действия и преценки на героя („Келепир има в таз работа. Хората пари натрупаха...“, „Като има келепир, и бай ти Ганю знай да обича“). Ползата, материалната изгода стои над всичко в системата от ценности на нашия герой. Това обаче е една драстично преобърната ценностна система, в която изконните нравствени категории са зловещо трансформирани, а доброто и злото са разменили местата си. Патриотизмът се е превърнал в изпразнено от своето съдържание клише и, по-точно, - в груб прагматизъм („Другарите му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда“). Интересът към науката и познанието изцяло е елиминиран от „духовните хоризонти“ на Бай Ганю или е подменен с интерес към вездесъщия келепир („Аз много съм любопитен да изуча Европа... Вий кога обядвате например?“); „Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни!“). А учените за него са „ахмаци“, „страшни диванета“, хора наивни, непрактични, достойни единствено за съжаление и презрение.
Бай Ганю е конституирал свой непоклатим „нравствен“ кодекс, който никога не подлага на съмнение. Никакви колебания или вътрешни противоречия не могат да нарушат духовния му свят, в който властва бездуховността. Този „съвременен българин“ е в съгласие със себе си и самочувствието му не се накърнява дори и в най-смешните и жалки ситуации, в които изпада. Безцеремонността и самодоволството са неговата „запазена марка“, неизменният му отличителен белег. А в „Бай Ганю в Дрезден“ героят демонстрира душевна грубост, дебелащина и цинизъм, които отвращават и отблъскват както опечалените чужденци, въпреки съчувствието им към „скръбта“ на героя, така и неговите съотечественици, иначе твърде снизходителни към неговите „подвизи“.
Бай Ганю с присъщите си прагматизъм, арогантност и безскрупулност обаче не е самотен рицар на бездуховността. И в Европа, а по-късно и в България той намира и своите нравствени двойници. В първата част на книгата това са Бодков („Бай Ганю на гости“), губещите времето си в игра на карти български студенти („Бай Ганю в Швейцария“), Димитров, Асланов („Бай Ганю в Русия“). Те не са индивидуализирани и разгърнати като образи, а имат художествената задача да „тиражират“ представата за централния персонаж, да обозначат и илюстрират мрачния, негативен и отблъскващ образ на българското.
Бай Ганю има обаче и своите антиподи - представящи позитивното, възвишеното в човека и неговия нравствен свят. В Европа „шества“ наглият, егоистичен и самодоволен рицар на печалбата, но винаги редом с него е одухотвореният му и етичен спътник, в който се оглежда светлото лице на двойствения ни национален облик. Героите разказвачи, придружаващи Бай Ганю, са ерудирани и интелигентни, възприемчиви към стойностите на чуждата цивилизация, с чисти помисли и открити сърца, вярващи в облагородяващата сила на познанието и културата. Те разпознават в своя спътник егоиста, грубияна, парвенюто и се дистанцират от него чрез хумора. И във веселия им смях, и в ироничните им реплики и забележки звучи снизхождението на надмогналия битовото човек, извисил се интелектуално и духовно над тесните рамки на грубия практицизъм. Те успяват да погледнат отстрани на своя съотечественик, да анализират и развенчаят неговите кумири, да от-кроят пред погледа на читателя адекватната нравствена оценка за байганювското. В същото време героите - спътници на Бай Ганю - винаги се стремят да тушират ефекта от неговите странни, причудливи и необясними постъпки и да загладят впечатленията от драстичните му превъплъщения. Тоест - целта им е да уравновесят представата за българското в очите на европейците. Чувствителни, те изпитват неудобство, притеснение, срам заради Бай Ганю. Етични, те се опитват да разберат и дори да оправдаят неадекватното поведение на своя сънародник. Добронамерени и отзивчиви, винаги се стараят да му помогнат. А когато не успеят, изживяват загубата като лична драма, като трагедия за българина и българското изобщо („Ние се провалихме окончателно...“ - „Бай Ганю в Дрезден“).
Опозицията байганювско - антибайганювско все повече се задълбочава, особено във втората част на книгата, и намира своята кулминация в „Бай Ганю прави избори“. Завръщането в България е съпроводено и с промяна в статуса на героя. Той вече е в цетъра на политическите събития, владее техните механизми, манипулира ги и се изкачва все по-нагоре по стълбата на властта. Прави го безцеремонно и агресивно, отново без вътрешни колебания и в хармония със себе си. В този смисъл не можем да приемем, че Бай Ганю се развива. Това е един монолитен персонаж, който проявява различни страни от своята същност в зависимост от ситуацията. В Европа все пак е „чужд“, колкото и свойски да се държи навсякъде. В България намира своето място като двигател и господар на обществено-политическите събития. Но тази своя роля в родината героят е предначертал още по време на пътешествията си в чуждия свят. Пред Иречек Бай Ганю представя контурите на бъдещата си политическа деятелност: „...Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата... Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха...“ участието във властта е гаранция за материален просперитет. Това са движещите сили на Бай-Ганювата инициативност и деятелност, на неговите обществени изяви.
Първата стъпка към властта нашият герой вижда в конформизма, в способността безгръбначно да се приспособиш към всякаква конюнктура. И без колебание дава идеята и сам активно се включва в промяната на посланието до княза. Бай Ганю и компания без никакви скрупули преобръщат смисъла на адреса според посоката на новия политически вятър, подменят всяка дума с нейната противоположност и доказват пълното обезценяване на словото във всепоглъщащия вихър на политическите страсти. Ключови думи тук стават „изкалъпвам“ и „наопаки“. Подалият оставка Стамболов вече не е нито „Цицерон“, нито „Нютон“, а се преобразява в „Калигула“ и „Тамерлан“. От „человек“ става „свирепия звяр“, „бясното чудовище“. Така моралът отстъпва, за да възтържествуват безчестието, демагогията, политическото хамелеонство.
Бай Ганю и неговите сподвижници показват не само как словото може да бъде лишено от изконната си същност, но и как може да бъде дискредитирана журналистиката. За разлика от Възраждането, когато издаването на вестници и списания е просветителски дълг, висша отговорност пред повелите на епохата, проява на безкористен идеализъм, то за „героите на новото време“ е единствено изгодна сделка („Защо не, да издаваме. Кьораво има ли?“); „Взема се решение да се съобразяват с времето и обстоятелствата, па и с келепира, ако е „рекъл Господ“). В „Бай Ганю журналист“ смисълът се носи от все същите ключови думи („опак“ и „изкалъпвам“), за да се внуши идеята за преобърнатия байганювски свят, в който добре овладяното клише може да осигури комфорт на героите в разколебаното откъм морални стойности българско публично пространство. („Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде...“, „А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите“). Така в търсенето на заглавие за Бай-Ганювия вестник се стига до парадоксалната взаимозаменяемост на „България за нас“ с „Народно величие“. В мисленето на новите герои на епохата тези две понятия се оказват синонимни. Родината все по-успешно се обсебва от низките страсти на своите най-недостойни синове.
Това внушение е още по-релефно откроено в „Бай Ганю прави избори“ - най-мрачният щрих към портрета на едва прохождащата след Освобождението българска демокрация. И тук главното действащо лице е Бай Ганю - идеолог и вожд на предизборна шайка. Плътно до него са нравствените му двойници - Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, които със страхопочитание попиват всяка дума на този „втори Бисмарк“. Заедно те режисират изборния ден, превръщат го в добре обмислен и отрепетиран предварително сценарий, който впоследствие прераства в зловещ спектакъл на насилието, бруталността и демагогията.
Срещу този сценарий Бай-Ганювите антиподи - опозиционните кандидати - нямат никакъв шанс. Във времето, когато на повърхността на обществения живот изплува „мръсната пяна“, идеалите не могат да победят. Вярата, надеждата и любовта са засенчени от пошлостта и пълната деморализация. Насилието елиминира законността. Демагогията тържествува над демокрацията („И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“). Антибайганювското разкрива духовната си сила и практическото си безсилие пред байганювското.
Тук представата за светлото лице на българина е разгърната най-вече чрез детайлите в духовния портрет на Иваница Граматиков (авторов двойник) - кандидат на опозицията. Този герой е нравствена антитеза на Бай Ганю. Той е всичко онова, което Бай Ганю не е. Така двете контрастни лица на българското са интерпретирани чрез цяла поредица от полюсни характеристики на двамата герои (идеализъм - прагматизъм, алтруизъм - конформизъм, одухотвореност - бездуховност, деликатност - безцеремонност, романтична мечтателност - груб практицизъм).
Както вече бе отбелязано, байганювци удържат физическа победа над своите опоненти. Те са новите рицари на епохата, „есенцията на печалната действителност“. Те са грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността („Идеали? Суета, вятър!...“). Това е мрачната констатация, която повествователят откроява в последната си пряка намеса. Но в нея се чете и искрица надежда, че бъдещето няма да е само на байганювци: „Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, Бай Ганю, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партия, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:
„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...“
Така „Бай Ганю“ разколебава националния мит за свръхценността на всичко, което е българско. Книгата на Ал. Константинов показва и лицето, но и опакото на българина и на човека изобщо. Светлата и тъмната страна са във вечно противоборство. Можем само да се надяваме, че един ден светлината ще победи мрака. Както се надява и Алеко Константинов.
БЕЛЕЖКИ
1. Критическата концепция на Алеко-Константиновата книга е твърде обширна и сложна тема, затова тук само ще маркираме някои от най-ярките й интерпретации. Д-р Кръстев и Боян Пенев поддържат тезата за националния характер на героя (Бай Ганю репрезентира типологията на балканския, съответно на български простак). Марксистката критика вижда в централния персонаж социален и класов тип (Д. Благоев прозира в Бай Ганю типа на зараждащия се буржоа, усетил в джоба си "силата на капиталеца", а Г. Бакалов стига още по-далече, виждайки в него "бащата на българските фашисти"). Според д-р М. Ралчев Бай Ганю е "малкият брат на Санчо Панса", а в преценките на Г. Геземан - "биологически характер", адаптивен и витален, жилав и устойчив - все положителни според автора характеристики, благодарение на които народът ни е оцелял въпреки историческите превратности и вековното робство.