PDA

View Full Version : Спешно ми трябва есе



bob4etyyy
02-23-2009, 15:36
темата е ''Мисията 'Прометей' ''(есе по повод на трагедията на Есхил ''Прикованият Прометей'') спешно е 8-[ 8-[ 8-[

Tedi4ka
02-23-2009, 15:48
Изтръгнат от непроницаемия свят на вечността и безвремието, човекът се ражда в материалното си тяло, изпълнен с величествената съзерцателна енергия на духа, с призванието да осъществи мисията на своя преходен живот. Преди да приеме тленния си образ, духът е знание, витаещо във вселената - за това кое е мястото на неговото бъдещо въплъщение, коя е причината и целта на неговото съществуване и кой е пътят за постигането й; той е стремеж за изграждане на съвършенството. В момента на материализиране Знанието на Духа не бива загубено, а само избутано назад, в дебрите на това неосъзнато съществуване, на тази неоткрита мъдрост, която човекът нарича подсъзнание. Съзнанието, оформяно под влияние на обществото, т.е. материалното, започва своята неосъзната борба за натрупване на енергия, тъй като стремежът към Знанието му е все още неизвестен. Той бива откриван в мимолетните проблясъци на подсъзнанието - на сънищата, на нереално изглеждащите видения, на т.нар. случайности, всяка от които има своето незаменимо значение за постигането на Мисията - задължение на всеки човек е да успее да проникне в значението на тези проблясъци, да ги оцени и осмисли, да черпи от тяхната Мъдрост и Знание, да бъде способен да постигне своята Мисия…Когато всички ние, веднъж открили своето призвание, го осъществим докрай, всеки за себе си, тогава ще бъде изпълнена Световната Мисия - състояние на духа, което човешкото съзнание все още не може да си представи, защото все още е преангажирано с материалното...Не всеки човек осъзнава каква е неговата лична роля в достигането на съвършенството на вселената, много по-малко от нас, т.нар. разумни същества, изобщо се замислят за смисъла на своя живот. Тези, които са осъзнали и приемат идеята, че трябва да имат принос към Световната Мисия /чрез познаване смисъла на собствения си живот/ са обикновените хора, в които прозорецът на Знанието е отворил своите кепенци... Няма такива, които да са постигнали целта на живота си, но има такива, които са намерили пътя - те са творците.

В своите философски поеми П. Славейков развива успоредно идеята за мисията на обикновения човек и на твореца /тъй като едната е осъществяване на другата на по-високо ниво/, а именно: откриване на смисъла на човешкия живот.

Въплъщение на твореца, познал своята мисия, е Бетовен, застинал в израз на мъдрост и прозрение пред клавишите, чиито звуци сам е неспособен да чуе. Несъвършенството на материята обаче не е пагубно за твореца, тъй като той е прозрял нейната преходност, както и вечния живот на духа. У него живее идеалът, поддържан от „Висший дух\" - съзнаването на собствената му мисия да предаде стремежа към съвършенство на хората чрез творчеството си: \"Другите живеят/ с живота на творенията мои\". Непосветените във величието на идеала остават глухи и подозрителни към силата на неговата музика: „Това не е ли изблик на безумие?\"; така, както спокойно спящите са подозрителни към стъпките на самотника по мрачните улици. Защото, както пише авторът, „Не из очите погледа излиза,/ а на душата из Света Светих\".

Спътниците на Шели от поемата „Сърце на сърцата\" са въплъщение на същата непросветена тълпа, за която стремежът към съвършенство на твореца е утопия. Те са застъпници на тезата, че делото на твореца се обезсмисля от преходността на живота. Шели е творецът, осенен от „невидимия дух на вдъхновенье\", който му дава сили да се противопостави на тленността, да стане Мон Блан и отвисоко да изпраща лъчите си на просветление, да бъде водач. „Со смъртните и смъртното умира\" признава той пред своите спътници, но успоредно с това им открива мисията на човешкия живот:

На дните в безконечний ход едно, едно ще се повтори пак -към светлина възвишений копнеж, към висшето стремленията чисти и гордий, властен жад за идеал!

/”Сърце на сърцата”/

Жаждата на твореца да просвети тълпата, да накара всеки неин член „да постигне себе си\", за да открие собственото си призвание, остава неразбрано до момента, в който хората осъзнават голямата загуба на човечеството с неговата смърт; това е мигът, когато един човек се отделя от тълпата и изважда от огъня сърцето на поета - „сърцето на сърцата\", домът на „вълшебния плам на вечната любов\".

Смъртта на Шели е орис - тя идва като знак за неподходящо за времето си съзнание. В очите на обграждащото го общество той остава един неразбран луд, който няма място сред тях - земните, чуждите на идеали. Една от причините за късното съзряване на човешкото съзнание е егоизмът на боговете / идеята, че може да съществува всемогъщ дух, който да се разпорежда със съдбите на човеците/. Боговете, водени от желанието си да бъдат единствените съвършени, наказват Прометей за делото му, с което той поставя началото на просветлението в тъмата на душите. Носейки божественото редом до смъртното начало у себе си, в стремежа си да ни изравни, той също се оказва „неподходящ\" за боговете неспособни да отнемат вечността на живота му, те го осъждат на вековни страдания - прикован на ръба на огромната черна скала, в чиито недра се въртят световете с тяхната суета и безразличие. Но духът на твореца - защото Прометей е по своему такъв - творец на светлината в подсъзнанието - остава по-силен от болките на плътта, за да запази смисъла на Мисията: „ и няма аз до век да се разкая, че осветих човешкий тъмен дух/ и съдбините негови в живота\".

Кулминацията в постигането на Мисията на твореца е образът на Фрина, който въплъщава както самото съвършенство, така и стремежа към него. „Отдавна спят Атини в сън дълбок\", а в чертозите на Фрина нейните поклонници празнуват „ в чест и слава на хубостта” - знак за осъзнатото признание на съвършенството. Това е вечният стремеж към съвършенство, към идеал. Пътят за постигане на идеала е любовта.

Образът на твореца се развива разнопосочно, в сферите на многоликия талант, взаимствал от мъдростта на великия човек на изкуството. Творецът е художникът, скулпторът, поетът, музикантът. Стремежът на Прометей към познание и просветление, както и този на Фрина към хармония и съвършенство, се идентифицират със стремежа на твореца към идеал. Нещо повече - и двамата вървят към постигането на идеала, водени от любовта си към хората.

С образа на Микеланджело П. Славейков представя прехода от неосъзнатия стремеж към съвършенство към неговото осъзнаване. Думите на автора във втората строфа, които го определят като „покорен роб на гордото изкуство\", подсказват неговото инстинктивно, неосъзнато следване на идеята за красота и съвършенство. Дори творенията му, пред които той по-късно се изправя, изглеждат безжизнени, замрели в безизразни пози:

Давид ръка замахнал - но от нея към врагът камък не лети; Мария над трупът на божествений свой син там плаче, но сълза не се отроня...

/“Микеланджело”/

Изваяни от ръката на творец, който все още не е проникнал в тайната на тяхното създаване, самите те остават лишени от нея...

Бесните вопли на „разтопената\" тълпа, кръвта на бойците не будят възмущение у него до момента, в който, изправен пред своето творение, Микеланджело не чува неговия упрек. Думите на каменния Мойсей са гласът на неговото подсъзнание. Това е мигът, в който той осъзнава своето болезнено огорчение от тълпата - шумната, безличната доволна от кървавата гледка - а той, творецът, е само безучастен свидетел, вместо да поведе непросветените към просветление. „Художника - отстъпник от живота !/ Защо живей, към що се той стреми?\" - избухва Микеланджело под натиска на своя раздвоен разум, за да си даде сам отговор, прозрял истината на живота. И осъзнал, че единствено изкуството на твореца носи в себе си идеята за идеала. Тъй като е съвършеното огледало на реалността, той се обръща към него с думите: „Идеята на времето пренес във вечността...\" Обладани от стремежа си да достигнат идеалната форма на съществуване, чийто модел са техните създатели, „горе на Олимп\", те се прекланят пред нейното своеобразно телесно въплъщение - красотата. Това е акт на нейното целенасочено съхранение, тъй като, бидейки форма на съвършенство, хубостта осмисля живота, предизвиква събуждането на подсъзнанието, което призовава към изпълняване на Мисията - „За оногова, чийто дух е чужд; / за хубостта, пустиня е живота\". Ето защо язвителните нападки на гения на човешката злоба остават безсилни пред този „неземний гений на величье земно\" - страстите на смъртната природа на хората са твърде нищожни, сравнени с формите на божественото начало. Прозрението на неговата сила идва с думите на Хиперид: „туй дивно тяло/ не вее ли небесно откровенье!\"; те сами по себе си разкриват неговото дълбоко прозрение относно целта на отделния човешки живот, както и на живота изобщо, пътят за нейното постигане. Това е мисията на отделния индивид, т. нар. мисия на твореца, тъй като всеки човек е уникален творец и създател, било то на нещо мимолетно или на друго, преживяващо през вековете. В този смисъл Фрина също е в ролята си на творец - творец на красота и наслада и посланието, което оставя тя на човешкия род е стремежът към красота. Образът й, съпоставен с този на Микеланджело, Бетовен, Шели, Прометей - творците в рамките на П. Славейковите философски поеми съвсем точно допълва идеята за мисията на твореца - не само да се стреми към съвършенство, но и да покаже пътя на непросветените, да остави послание.

Пътят, който извървява неосъзнатият стремеж към идеал по посока неговото осъзнаване, съобразно философските поеми на П. Славейков, върви в антихронологическа последователност, т. е. от най-близки времена към древността. Не може да се твърди, че това е умишлен авторов похват, то така или иначе, създава се впечатление за загубата на една велика мъдрост на знанието, към чието възраждане П. Славейков отправя апел. До голяма степен отношението му към живота е повлияно от школата на немските философи и по-специално Ницше. Дори едно от уводните изречения на неговата книга „Тъй рече Заратустра\" като че ли побира в себе си идеологическата натовареност на П. Славейковите философски поеми: „Ти, велико светило! Какво би било твоето щастие, /да нямаше ония, на които светиш!\".