Предсмъртното стихотворение на Вапцаров („Борбата е безмилостно жестока") завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органично, както разстрелът завърши скромния му и героичен живот. Покритието между житейско и лирическо аз - основа на цялата Вапцарова поезия - тук навлиза в сферата на страшните, несъмнените и неповторимите доказателства и превръща това осемстишие в изключителен нравствен и художествен документ.
Интересът, уважението, преклонението пред това величествено сливане между поезия и дело обаче странно и неочаквано може да доведе понякога до обратни резултати, до омаловажаване и пренебрегване на творбата като художествено явление. И наистина, в много случаи - от домашните упражнения на учениците до трудовете на професионални литературоведи - единството между жизнен подвиг и творба се оказва като че ли достатъчен обект на описание и идейно-емоционално отношение, а специфичната художествена организация на творбата остава на заден план като нещо второстепенно и допълнително. Така се върши и група теоретическа грешка, и явна неправда спрямо художествените достойнства на стихотворението. То не изглежда така „ефектно" като някои от другите творби на Вапцаров и въпреки това притежава сложна и много майсторски организирана система от значения. Тая система трябва да опишем грижливо, задълбочено, и то не като външен, литературен придатък, а като неделима съставка, възвисяваща отделното събитие до сложните общочовешки значения.
През последните десетилетия в чуждестранното литературознание много се говори и спори по въпроса, доколко личните намерения и събитията в живота на твореца - с една дума, доколко биографичното може да бъде фактор при четенето, анализирането и оценката на творбата. Най-влиятелните немарксистки школи, макар и по различни пътища, се събраха в един общ извод: биографичното е излишна и дори пакостна добавка за читателя и литературния критик. В такъв смисъл говори групата Опояз (1916 - 1930 г.), структурализмът от 30-те години, феноменолозите и тъй наречената „Нова критика" в САЩ, чийто водещ представител Уимзът дори изкова нарицателно име за неправилното прилагане на биографичното - „интенционален порок"! Подбудите за подобни твърдения са доста разнообразни, но зад тях винаги стоят повече или по-малко проявени тенденции към затваряне на творбата в кръга на нейната литературна „самостойност", „самозначност", „абсолютност", т.е. към изолиране на нейните значения от извънлитературния, обществения живот...
Тези предпоставки са не само идеологически неприемливи, но и нереални, невъзможни. Невъзможно е да се навлезе в творбата, без да се използува огромното богатство от нелитературни значения, създадени от обществения човек.
Правилният изход от тези крайности не отрича биографичните и другите конкретни извънлитературни данни, но ги допуска само като част от нехудожественото познание, нужно за възприемането на творбата и само като едно от многото й значения. Само по този начин зад тях може „да се види гората", т.е. онова сложно богатство на художествена обобщеност и многозначност, което надхвърля границите на отделната личност и отделния случай и превръща творбата в общочовешки художествен факт.
Българската литература винаги се е радвала на здрава близост между гражданското поведение и творческото дело на своите представители. Това обстоятелство трябва да бъде източник на гордост, на вдъхновяващ пример, но не и на грешки в подхода към техните творби!
Ето някои кратки наблюдения върху строежа и значенията на предсмъртното стихотворение на Вапцаров, с които ще се опитаме да покажем колко ограничено, а и несправедливо е да се търси в него само илюстрация на подвига и гибелта на гражданина Вапцаров.
Стихотворението е построено върху драматична, конфликтна основа - сблъскването между два типа отношение към смъртта и духовното безсмъртие на бореца, два типа емоционална нагласа, два стила. Конфликтността прониква в цялостната му структура, но първият и най-очебиен неин резултат е разделянето на стихотворението на две ясно обособени части: едната по-голяма, състояща се от първите шест стиха и подготвяща по обратен път втората част с двата заключителни стиха „Но в бурята ще бъдем пак със тебе,/ народе мой..." По-нататъшното вникване в текста показва, че конфликтността като строително начало на творбата майсторски е обоснована върху най-различни нейни пластове - звуков, стихов, стилистически, смислов и че двете противоположни страни на конфликта, като се поддържат сложно и умело една друга, издигат върху себе си нещо трето, което обединява и тях, и творбата в единно завършено цяло.
Нека сега проследим развоя на стихотворението и видим какво по-точно се крие зад тези малко общи заключения. Един човек, един борец отива на смърт. За себе си като личност той не казва нищо повече, нищо по-определено и така се слива с онова величествено множество борци и мъченици на свободата, което човечеството изтръгва от себе си при всеки рязък поврат на своя развой. (Обстоятелството, че един от тях е сам авторът, решително обогатява знанието ни, нужно за възприемането на творбата, но не може да я затвори в рамките на отделната и конкретна личност Никола Вапцаров - на това текстът все така решително се противопоставя!) Минутите преди разстрела поставят с жестока яснота въпроса за борбата и смъртта, за смисъла на живота и саможертвата, за трагизма в гибелта на отделния борец и светлото му сливане с вълните на безсмъртния борещ се народ. Както се вижда, въпроси, изпълнени с много драматизъм, много противоречия, много общочовечност... Добре известно е, че в досегашното развитие на литературата тези въпроси много по-често са били поставяни в приповдигнат, патетичен тон, или пък в мрачен, безпросветен тон. В началото на 40-те години обаче големият пролетарски поет избира друг път. По него той е вървял още от ранната си творческа зрелост, а тук, в предсмъртното си стихотворение, му дава краен и завършващ израз. Да говори за величествени, вълнуващи, трагични и патетични неща колкото може по-сдържано, по-естествено, да развенчава дотогавашни представи за красиво и поетично и да им противопоставя на принципа на „обърнатата ръкавица" нови естетически и художествени норми - ето първостепенния белег, характеризиращ поетиката на Вапцаров и мястото му в българския литературен процес. А когато с подобен подход той пристъпи към величествено страшната тема на предсмъртното си стихотворение, резултатът е още по-драматичен, още по-рязко и неочаквано контрастен. Художествената литература не е безкрайно широка в своя тематичен, методологичен и стилов обхват, поради което използуването на едни похвати винаги се възприема като повече или по-малко активно отрицание на останалите и винаги като много активно отрицание, когато са пренебрегнати широко употребявани, утвърдени от традицията похвати. Ето защо стихотворението на Вапцаров добива важни, неотменни значения още при неминуемата му съпоставка с предхождащия го литературен процес. Въпросът обаче е не само до механичното противопоставяне - то е само част от една сложна, новаторски градивна система.
Първият стих: „Борбата е безмилостно жестока" - представлява кратко, просто изречение, чийто строго сдържан, сякаш констативен тон изостря по обратен път чувството за величието на борбата и говорещия за нея борец. Идва вторият стих, също тъй кратко, просто изречение, а с него и нова, вече истинска изненада: „Борбата, както казват, е епична." Изненадващото тук е съчетанието на „както казват" с „епична". Първото и най-близко значение на този израз е - лирическият аз отбягва да си послужи с подобна „гръмка" дума и предпочита да я остави на другите - „другите казват": По-нататъшното развитие на текста обаче с неговите постоянни контрастни преходи от строга сдържана величественост към обикновеното и прозаичното придава на този израз и по-сложно значение. „Прозаичният" шаблон „както казват", съчетан с „епична", означава в структурата на творбата и тънко подсказана ирония на лирическия аз към всякакви опити да се говори за борбата в патетичен, „високопарен" тон. Другите казват, и нека казват, но аз, борецът, познавам различните лица на борбата, зная мястото на единицата в нея, зная колко близо стои тук „епичното" до обикновеното, а и сам не желая да се впускам в гръмки фрази - това подсказва вторият стих като част от цялата творба. Очевидно работата тук се свежда до скритото сблъскване на един стил и едно светоусещане с друг стил и друго светоусещане и думата „епична" в структурата на това стихотворение има доста по-различно значение, отколкото напр. в израза на Гео Милев „епически смелия поп Андрей". Законите на литературния процес неминуемо изискват подобни „сблъсъци", но изходът от тях не означава, че даден стил и светоусещане (напр. патетиката на Вазов или Смирненски) е по-малоценен от друг стил и светоусещане. В огромното разнообразие на човека и неговото изкуство различните художествени системи имат и историческо, и трайно оправдание и ценността им се измерва с вътрешната логика и убедителност на техния неминуемо ограничен обхват; борбата между тях пък не е „братоубийствена" и една система използува с обратна насоченост похватите на другата само в името на по-пълното и по-разпространното си утвърждаване.
Впрочем не може да се твърди, че Вапцаров е свел своята възвишена тема върху прозаично или иронично равнище. Не, положението тук е по-сложно. Величествеността на борбата и саможертвата просто напира още от първия стих, но на нея постоянно и ритмично се противопоставят изрази в „шаблонен", „прозаичен" стил ведно с желанието приносът на отделния борец да бъде оценен скромно и без гръмки преувеличения. Това напрегнато редуване между двете стражи, все още неразрешено, продължава и в следващите четири стиха.
По подобие на първия и третият стих също се състои от прости, кратки, отсечени, стилово неутрални, но в раз- рез с това криещи голямо вътрешно величие изречения: „Аз паднах. Друг ще ме смени и..." И... рязко просторечивото, ежедневното, натъртеното „толкоз", подкрепено от още по-големия ежедневен шаблон и „прозаизъм" на следващия стих: „Какво тук значи някаква си личност!" Така в първата строфа напрежението между величието на борбата и стремежа на лирическия аз да погледне на нея скромно, обикновено - доколкото става дума за собственото му място и принос! - се оформя съвсем отчетливо. Нещо повече - оказва се, че двете страни са разположени ритмично, едната в първия и третия стих, а другата във втория и в четвъртия. Налице е следователно редуване на мотиви - похват, широко прилаган от любимия поет на Вапцаров - Яворов. С ритмичното редуване напрежението между двете страни умело се изостря, те следват непосредно една след друга, без разрешаване на противоречието им. А това е нужна и умело намерена съставка в структурата на творбата, добре поддържаща крайната й цел.
И първите два стиха на втората строфа следват установената вече композиционна схема:
Разстрел, и след разстрела - червей.
Това е толкоз просто и логично.
Същите кратки, прости, отсечени изречения, същото редуване на двете противоречиви страни. В първия стих след темата на борбата идва вече темата на смъртта, изразена все така сдържано, но и с цялата „безмилостна жестокост" на ужасния й атрибут - червея. Какво е смъртта? Мистична неизвестност? Физическо страдание и разтляване, олицетворено в жестокия символ на червея, за който с такова опиянение говори напр. Едгар По (в стихотворението си „Победителят червей") и толкова още песимистично настроени поети? Отговорът на Вап-царовата творба е рязко, контрастно противоположен: „Това е толкоз просто и логично." Нищо мистично, нищо изключително, нито „оттатъшно" не иска да види в смъртта си готовият за саможертва борец. И отново същата свойствена на всеки четен стих стилистическа шаблонност и принизеност, подкрепяна не само от повторната поява на „толкоз", но и от целия шаблонизиран израз. И така след първите шест стиха се оформят две противоречиви, ритмично редувани групи съждения. В едната група темата на борбата, саможертвата и смъртта бива разработена в крайно сдържан, клонящ към неутралност стил, излагайки я в нейната обективност, лирическият аз не проявява и капка желание да я героизира или патетизира. Обратното, във втората група съждения той вече не така сдържано прави опит да ги сведе до равнището на обикновеното, прозаичното - поне що се отнася до собственото му място и принос. Наистина подобна раздвоеност засилва по отрицателен път величието на бореца, който така скромно и така спокойно говори за борбата и подвига, но въпреки това противоречието между двете страни остава неразрешено, очакващо отговора си. И отговорът идва, идва с едно привидно ново противоречие, което обаче разрешава предишните и закрьгля творбата в художествено завършено цяло:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Както се вижда и както ще посочим, това двустишие рязко прекрачва установената вече схема, установения вече стил, установените вече съждения. Досегашният развой на стихотворението обаче оправдава, а дори и изисква подобен поврат. След драматичните колебания между обективното величие на борбата и човешкото в саможертвата и смъртта, от една страна, и скромната непатетична сдържаност на бореца, от друга, идва мисълта за любовта и духовното сродяване с народа, при която лирическият аз, така сдържан досега, заговорва топло, задушевно, с поглед към бъдещето, а не към червея и нищото. Борбата между двете страни завършва с нещо трето, което стои далеч и от ироничната сдържаност, и от безпочвената патетика! По този начин драматичните зигзаги в първите шест стиха отвоюват искреността и убедителността на завършека - не може да звучи надуто и неискрено завършекът на такава строга борба и с най-малкия намек на патетичната фраза. По този начин последното повратно двустишие осмисля и разрешава напрежението между двете сили в предходната част на творбата - чрез завършека това напрежение губи статичния си, затворен, ограничен характер и се оказва част от едно сложно душевно развитие, което върви от колебанията относно мястото и силата на отделния борец към светлото чувство за сливането му с душата и силите на борещия се народ. Голямата личност Вапцаров улавя сложната душевност на бореца-революционер, а големият поет Вапцаров организира елементите на тая сложност във вътрешно поддържаща се и вътрешно завършваща се цялост. В краткото си стихотворение той съчетава различни стилове, различни оценки, различни, дори изключващи се съждения (напр. темата на червея и безсмъртното единство с масите). Различните страни обаче се подкрепят и осмислят взаимно и без да губят самостоятелното си значение, се събират в по-висшата цялост на творбата - така както народ и борец се събират в духовно единение.
В така очертаното напрежение Вапцаров майсторски е включил и ред други пластове на творбата. Всички изречения от първите шест стиха напр. са прости, кратки, със съчинителни (паратактични) връзки, а в последните два стиха има само едно изречение, което започва с противопоставното „но" и е сравнително дълго, сложно съставно с подчинителна (хипотактична) връзка. Предишните стихове съвпадат с края на изреченията, докато в последните два стиха изречението е разделено със стихово-интонационен пренос (анжамбман): „пак със тебе,/ народе мой". В първите шест стиха няма нито една ясно изразена метафора, поради което и „червеят" добива по-скоро конкретно, отколкото преносно, символно значение; в седмия стих обаче ведно с цялостната промяна обосновано се появява характерната романтическа метафора "в бурята". В първите шест стиха изказът е в първо и трето лице, в „декларативното" сегашно и минало време, а в другите два се появява колективното първо лице множествено число и „романтичното" бъдеще време. Всички стихове имат женски завършек (клаузула), а последният - дактилен („обичахме") и е съответно с една сричка по-дълъг...
За да изрази общата сдържаност на творбата си, Вапцаров умело си е послужил с някои от утвърдените в нашата литературна традиция значения на стиховите схеми. Стихотворението е написано в най-разпространената, най-обикновената строфична схема - четиристишието - и във все така най-широко разпространения ямбичен ритъм. Редуване в римите (напр. женска - мъжка) липсва, а самите те, служейки на цялостната структура, са така подбрани, че не привличат вниманието с някаква особена оригиналност и неочакваност. Налице е дори тенденция към максимално отслабване (но не и премахване) на римовата фактура: римата „червей - тебе" например се опира върху звуково-артикулационната близост между Т и Ч (приблизително ш/т или както се казва, това е рима само на равнището на диференциалния признак). Дори такива детайли умело са привлечени в служба на общата цялост на творбата.
Казаното дотук не изчерпва богатството и сложността на това външно непретенциозно стихотворение. Подобно нещо трудно би могло и да се постигне, защото предсмъртната творба на Вапцаров е не само забележителен нравствен документ, но и забележително художествено построение.
Не е 100% анализ...