vesito13
02-25-2009, 13:03
НИКОЛА ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ЖИВОТЪТ, СМЪРТТА И БЪДЕЩЕТО
Тази малка поема, както обикновено я наричат литературоведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една чо6ешка трагедия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на творбата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, моралните стойности и социалната онеправданост - водещи мотиви във Вапцаровата поезия. Композицията е усложнена. Диалогизираните встъпление и епилог рамкират основния сюжет. Може да се предаде с няколко думи: синът, посегнал на баща си за пари, е осъден на смърт. Но в духовната еволюция на убиеца се засичат сложни обществено-психологически дилеми, а осъзнаването на случилото се е път към действителните етични ценности.
Лирическите персонажи са трима: лирическият субект в ролята на „повествовател – съдник” (ако приемем подобна формулировка), епическият герой, извършил престъплението, и дамата. Репликите им се изместват, засичат и редуват, което раздвижва и ритмично разнообразява стихотворението. За много от Вапцаровите произведения е характерен своеобразният задъхан монологичен „диалог” с въображаем или присъстващ събеседник. Поетическият слог е накъсан от въпроси, обръщения, често близки до разговорно ежедневните интонации и словесност, например: „И тук започва развръзката, значи. / Как мислиш, приятелю, ти?” Така едва на финала се оказва, че има и четвърто лице, което не участва в поетичното действие и на което авторът разказва цялата история.
Естествено лирическият субект, изцяло идентифициран с автора, винаги остава водеща фигура - и в идейния двубой с дамата, и в погледа към концептуалните ядра - живота, смъртта, бъдещето. На ненавистта: „Аз мразя човека”, Вапцаров противопоставя своята пристрастна защита и възхищение от неподозираните възможности на отделния индивид, способен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът е нервно напрегнат; стихът - ярко метафоричен: „Залива ме с кални потоци/ от ропот/ и град от словесна атака.” Но още в първите стихове, въпреки че дамата говори изобщо, авторът уточнява: „Ние спориме/ двама със дама/ на тема:/ „Човекът във новото време”. Тълкуванията биха могли да бъдат твърде свободни, въпросите - също. Доколко духовната същност при необхватната неповторимост на характери и личности се е променила във времето? Изобщо променила ли се е? И защо поетът налага това ограничение? Отговорът ще потърсим в цялото произведение, особено в централната му част, композиционно разгърната като разказ в разказа.
Както в класическия тип поема, и тук двата потока, епическият и лирическият, са неотделими. Лирическият субект предава разказно историята, на която той не е бил свидетел, но думите му съвсем не са безучастна хроника, а пристрастна оценка на заблудите и възраждането на една объркала се душа. При това смяната на темпоралните пластове, изразена чрез различните глаголни времена, е твърде динамична. В доминиращото преизказно наклонение се вмества сегашната изява на глаголното действие - разговорът с дамата, авторските размисли, утвърждения и отрицания, репликите на отделните персонажи: „Не зная с каква е/закваска заквасен... ”/„Брей как се обърках,... ”
Поетът мотивира престъплението социално, но търси не толкова оправдание за героя, колкото предпоставка за възможна еволюция. Етапите й са отбелязани дори словесно в последователните определения: „злодея злосторен” става „субект”, а после „човек” и „брат”.
Паралелно се разгръщат две стилови насоки: едната - битова, пределно конкретна, подсилена от разговорна, често огрубена лексика: „Ала в съдът / не потупват по рамото”, ,,като скот в скотобойна”; другата - подчертано романтична, не само разведрява трагичността на случилото се, но излъчва ведро, облагородяващо, оптимистично внушение. Поезията на Вапцаров, строго индивидуална, много специфична по вътрешен нрав, драматичност, интонация се фокусира върху сблъска: човек - живот. Както цялата стихосбирка „Моторни песни”, така и в „Песен за човека” действителността-обкръжение присъства предимно визуално; дори няколкото щриха са достатъчни да очертаят битието на героя: „Бащата бил скътал / пари. Синът ги подушил, / вземал ги насила/ и после баща си затрил”; „Не стига ти хляба,/ залитнеш/ ... и стъпиш в погрешност на гнило"; „сивите влажни стени”. Но животът в поезията на Вапцаров е разнолико понятие: в настоящето - груб, жесток, безправен; в бъдещето - съвършено друг, примамливо красив. Докато в картините на живота-враг откриваме познати конкретни детайли, то животът-мечта, мираж, бликаща нежност е най-вече абстрактно романтично обобщение, отнесено изцяло в бъдещето:
Живота ще дойде по-хубав от песен,
по- хубав от пролетен ден... Пред него живота
изплаввал чудесен
Емоционално наелектризирани, алегоричните образи „песен” и „пролет” често се повтарят във Вапцаровата поезия с близка, почти идентична символност. Трезво погледнато, картината на бъдещето по-скоро би могла да се приеме като представа какъв трябва да бъде животът, но в такива поривни мигове поетът прерязва нишките на реалността и бъдещето глаголно време („Животът ще дойде”) звучи с цялата си категоричност, изключва всяко колебание, съмнение, условност.
Романтичният полъх струи не само от абстрактното видение на истинския живот. Той е в емоционалната нагласа на лирическия субект, в оценката на нравствените норми, в усещането за единството на битието и общността на света, в контраста между метафоричната алегоричност на пейзажа и трагичната участ на героя: „Човекът погледнал/ зората,/в която/ се къпела с блясък звезда, / и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока съдба. ” В четиричленната възходяща градация се откроява ориги-налната многозначност на последния епитет „безока съдба” - безпросветна сляпа или може би нагла, безочлива...В поредицата: песен, зора, небе, звезди, човек, понятията запазват и конкретното си значение, но точно символният им смисъл изразява етичната позиция на поета, акцентира върху психологическата способност на човека да се върне в лоното на нравствеността, дори когато сам жестоко я е погазил. Преходите между грубо действителното и романтично красивото се редуват на приливи и отливи, чести, очаквани и неочаквани, и създават особения разнопосочен емоционален ритъм на поемата. В сурово пестеливия рисунък контрастно се прокрадва условна баладичност, органично вписана в силната романтична линия като още една оценка на човешките морални възможности: „Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията,/после-/смъртта. /Но там, в разкривените, / в сините устни/напирала пак песента. ”
Понятието „песен" има изключително важна художествена функция във Вапцаровата поезия. Не става въпрос за честите повторения, а преди всичко за разнообразните смислово емоционални внушения. Самото заглавие „Песен за човека” събужда асоциации не точно за балада, но за акценти, близки до баладата или легендата, дори за своеобразна митологизирана идеализация на човешкия дух в пътя „престъпление-просветление”. Понятието „песен” от конкретност преминава в символ и в нравствен импулс: „...но своята участ/ от книга по-ясна/му станала с някаква песен.” Многобройните и многостранни преливания между конкретното и символното значение на тази дума са специфичен белег за поетиката на Вапцаров, неотделим от цялостния му творчески профил.
Минутите непосредствено преди смъртта са разкрити детайлно, разностранно, в пси-хологически план. Това е централният момент в поемата - една широко разгърната сцена с много участници - от лирическия субект, който пристрастно разказва случилото се, до зо-рата и звездите. Конкретно предметното изображение и при осъдения: „...скочил, избърсал потта от челото/ и гледал с див поглед/ на бик. ”, и при войниците: „След него/ те тръгнали също/и чувствали някакъв хлад. ”, е изместено постепенно от метафорично ро-мантичното одухотворяване на пейзажния декор и затвора: „ Усмихнати чули звездите отгоре/и викнали: / „Браво, човек!”; „Дори и затвора/ треперел позорно, / и мрака ударил на бег. ” Приобщаването на природата придава мащабно внушение на етичните оценки, на трансформацията от престъпление към нравствена победа.
Промените в реакциите на литературния персонаж следват контрастно противопо-ложни насоки. При войниците - първоначалният смут прераства в страх: „Онези го гледали/ с поглед безумен, / онези го гледали с страх. ” При осъдения е точно обратното -ужасът е превъзмогнат, мисълта за вечността на живота създава духовно равновесие: „ Но белким се свършва/ със мен; ”, и поведението на героя приема подчертана романтичност: „ В очите му пламък цъфтял. / Усмихнал се топло, широко и/ светло, / отдръпнал се, после запял. ”
Подобна морална еволюция е напълно възможна. Сам поетът казва пред съпругата си Бойка Вапцарова: „Човекът, когото описвам, не е закоравял престъпник-рецидивист, а обикновен човек... Той се подхлъзва изведнъж и „сбърква пътя”. Аз смятам, че такъв човек подлежи на превъзпитание.” От друга страна, просветлението на героя ще изглежда на ня-кого малко прибързано. Но да не забравяме, че поезията е поле на хиперболизации. Авторът пределно лаконично заобикаля обясненията: „Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек.” Естествено е да запитаме какви са тия хора. Нравствено силни личности, случайно осъдени, които помагат на убиеца да преосмисли извършеното? Житейско творческият път на Вапацаров ни насочва към романтичната утопия на революцията. Но проблемното ядро на поемата е много по-широко, фокусирано е изобщо върху духовното прераждане на личността чрез романтичното видение на бъдещето.
Това е един от вечните въпроси на съзнателното човешко съществуване. Залегнал е в основата и на религиите, и на революциите. Това е опит да се намери път-утеха за човека, играчка на случайността и неправдата. Всяко време, всяко обществено движение издига своите илюзии, надежди, обещания за бъдещето. Просто човек съществува чрез илюзиите, наречени бъдеще. Цялата история на човечеството е раждане и крушение на подобни илюзии. Всичко се върши в името на бъдещето. То е утеха-мечта, но щастието остава все напред, очаквано и недостижимо. Самата формулировка на Вапцаров: „Животът ще дойде по-хубав/ от песен, / по-хубав от пролетен ден... ”, звучи романтично красиво, крайно утопично, илюзорно.
Наистина романтичната мечта не подлежи на логично разнищване. Но тук контрастът между абсолютизацията и социално битовото ситуиране на драмата поставя ред въпроси. За едни животът може и да стане песен, но задруги винаги е крах, дори нелепо фатален. Затова и религиите, и революциите обещават щастие в бъдещето. Проблемът за бъдещето, въпреки че в „Песен за човека” тази дума изобщо не се споменава, става общочовешки значим и е важно звено в обществено психологическата проблематика на Вапацаровата поезия.
Читателите ще тълкуват различно и житейския финал на героя. Наистина има силни хора, които биха посрещнали смъртта с песен. Има и просто фанатици. Точно фанатизмът е допирната точка между религиите и революциите. И все пак, у всяко живо същество на нашата земя се таи жажда за живот! Точно пред неизвестността, която за мнозина е страх, отчаяние, съжаление, и религиите, и революциите посочват като спасение бъдещето - подкрепа, вяра, примирение - човек е временен гост на земята.
Вапацаровата поезия често се тълкува определено праволинейно - всички големи общочовешки проблеми, заложени в нея, изцяло се подчиняват на конкретно истори-ческото, настаналите клишета изрази: Вапцаровата вяра в човека, щастливото бъдеще, революционната романтика. А много от художествените му творби, както и „Песен за човека”, са определено дискусионни. Това не е техен минус, а техен плюс. Точно личните поетически решения на Вапцаров ни провокират да потърсим своя истина, ако не строго наша, индивидуална, то да изберем от всички истини, които ни се предлагат, тази, която за нас е най-приемлива. Поемата категорично налага едно - присъда над насилието, престъплението, жестокостта, присъда — основен принцип на човешката общност. Случаят, разказан в „Песен за човека”, е от тези личностни взаимоотношения, които нормалната психика решително отхвърля. Поетът е избрал един от пътищата, по които героят може да преодолее своето драстично морално отклонение. Това е творба за етичното начало у човека, за правото да се даде на всеки възможност да преосмисли грешката си. Оттук и абсолютизациите в силно романтичните струи. Те са елемент от светоусещането на лирическия субект, респективно автора, от характера и темперамента му. Те са визия към действителността, към нравствено обществените проблеми, към основни понятия като живот, смърт, бъдеще.
П.П. Не пиши това за бъдещето и какъв ти е проблема ;)