Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и урежда, макар и не окончателно, обособяване на българска държава след близо пет века османско владичество над България.
Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил[2]) 1878 г. в Сан Стефано (днес село Йешилкьой западно от Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя.
Преговорите и решенията на Санстефанския договор изострят силно отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете помежду им намират временно решение през юли 1878 г. с Берлинския договор, който преразглежда условията, договорени в Сан Стефано. Противоречията относно санстефанските клаузи са сред предпоставките за разпадането на Съюза на тримата императори седем години по-късно.
Край на Руско-турската освободителна война
Основна статия: Одринско примирие
След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави неколкократни постъпки към руската страна за примирие, но без успех. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г.[3]
Граници на България според Цариградската конференция, 1876-1877Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена. На 23 януари британски бойни кораби получават заповеди да навлязат в Дарданелите, но часове по-късно инструкциите са променени. Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие[4]. Първата точка в протокола по примирието гласи:
„ България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.[5] “
Останалите искания са за независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора.
Усложняване на обстановката в Европа
Уилям ГладстонОще в началото на Руско-турската война обстановката в Европа се нажежава. Въпреки съпротивата на опозицията начело с Уилям Гладстон, през май 1877 г. правителството на Великобритания взима решение да се включи във войната на страната на Османската империя, в случай че Русия обсади Цариград, проникне на територията на Египет, окупира Дарданелите или Персийският залив[6], и уведомява Петербург за решението си. Руското правителство бърза да увери Англия, че Египет и Персийският залив не са на прицела му.
Бенджамин ДизраелиТъй като се опасява от съюза на Русия с Германия и Австро-Унгария (Съюз на тримата императори), британското правителство се заема да привлече Австро-Унгария на своя страна. През май 1877 г. британският премиер Бенджамин Дизраели изпраща таен меморандум до австро-унгарското правителство, с който насърчава претенциите на Виена за облаги от войната. Австрийското правителството дава да се разбере, че не би се съгласило на продължителна руска протекция над България.[7]
Не след дълго руският император разбира за тайните преговори между Виена и Лондон и уверява двете страни, че бъдещето на Балканите ще се решава от всички Велики сили.[8] За да засили съюза си с Австро-Унгария и Германия, Александър II им представя предварително документа „Основания на мира“. Британското правителство прави нови опити да внесе разкол в Съюза на тримата императори. Новото предложение на Дизраели е за мобилизация на австро-унгарската войска, но във Виена не се съгласяват. Тайните преговори не довеждат до пакт, но поне разкриват, че Австро-Унгария застава на английска позиция.[9]
Александър IIОткритите анти-руски изказвания в Англия и несъгласието на Хабсбургите с „Основания на мира“ вдъхват надежди на Османската империя за дипломатическа и военна подкрепа.[10] Виена обаче отхвърля османската молба за помощ, защото не търси начин да спаси империята, а да завладее част от балканските ѝ владения. С тази цел австро-унгарците искат мирният договор след края на войната да бъде съгласуван между всички Велики сили. Обединеното кралство застава на същата позиция, но цели запазване на Османската империя.[11]
Ото фон БисмаркПрез февруари 1878 г. Германия заема страната на Русия, тъй като се интересува само от свободното корабоплаване по Дунав и Дарданелите, а освен това се застъпва за поробеното християнско население на Балканите. Канцлерът Ото фон Бисмарк предлага да посредничи за изглаждане на руско-британските разногласия.[12] В края на същия месец обаче външният министър на Австро-Унгария Дюла Андраши възразява остро срещу разпростиране на България на юг от Стара планина.[13] Междувременно Русия започва да изпитва затруднения и с балканските си съюзници. Румъния недоволства от преминаването на Южна Бесарабия в състава на руската империя, макар че тя получава Северна Добруджа като компенсация. По-късно всички тези обстоятелства, включително и фактът, че руската армия не освобождава Македония и Родопите, възпрепятстват реализирането на Санстефанския договор, който обаче е само предварителен по характер. Несъгласието на Великите сили с него ражда и Берлинският договор.
Подписване на Санстефанския мирен договор [редактиране]
Карта на Санстефанска БългарияСлед подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев, който дълго време преди това е бил посланик в Цариград и именно заради това познава добре системата на Османската империя, запознат е и с исканията на българският народ.[14]
На 9 февруари 1878 г. Игнатиев пристига в Одрин, той не е доволен от ранното примирие и спирането на военните действия, както се спомена по-горе руската армия изобщо не е минала през земите на Македония и Родопите, които се очаква да бъдат включени в границите на българското княжество, освен всичко евентуална окупация на Цариград от руските войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите. Всъщност бързото подписване на примирието е изискано от Петербург, където все още има притеснения от бъдеща война с Обединеното кралство.[15] Вторият руски представител е Александър Нелидов - началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Участие в преговорите взима и княз Алексей Церетелев, който е един от първите чужденци, видели намесата на османската войска след Априлското въстание през 1876 г. и е сред изработилите териториите на българската държава по време на Цариградската конференция. Церетелев, който е заместник на Найден Геров в руското консулство в Пловдив, познава добре проблемите на българите.
Поради опасността от война с Обединеното кралство и Австро-Унгария Русия е принудена да направи някои отстъпки спрямо турската страна, която поради изострените отношения на Русия с останалите Велики сили се възползва за да забави процесът по подписване на договора.[16]
Мирните преговори започват на 13 февруари, след като в Одрин пристига първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша, две седмици по-късно пристига и вторият - Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин. Точно тогава се извършва и споменатото вече нахлуване на британския флот в Мраморно море, което обнадеждава турската страна.
Още в началото на преговорите, Сафвет паша заявява че империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи, но той отхвърля условията за мир, защото подписване на договор щяло да има само ако бъде започнат конгрес на всички Велики сили. Сафвет протаква преговорите, но така че да не ги прекъсва, защото се страхува от ново руско настъпление към столицата. Османската империя все още се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започват да вървят мъчително, руското правителство започва да усеща намеренията на османската страна, затова решава да предприеме по-твърди мерки с цел по-скорошно подписване на договора. На 24 февруари се изпраща отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано, тази тактика на сплашване не дава резултат и османските пълномощници продължават да печелят време, до желаната помощ или конгрес на Великите сили.
Делегацията на Османската империя възразява срещу границите на България и Сърбия, които откъсват значителни части от териториите на империята. Руските представители не искат да отстъпят позициите си, тъй като откъсване на македонските земи и Родопите, би обезлюдило доста от селищата там (голяма част от населението ще се придвижи към свободните български земи) и ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
Къщата, в която е подписан договорът в Сан Стефано, днес ЙешилкьойНа 25 февруари в Сан Стефано пристига Ахмед Вефик - великият везир, продължават обсъжданията относно границите на България, но не се постига споразумение. Преговорите са прекъснати на 28 февруари. На същата дата граф Игнатиев уведомява главнокомандващият на войските княз Николай Николаевич, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението подновено. Николаевич изпитва притеснение, че подобни действия биха довели до война с Обединеното кралство.
На 1 март двамата руски представители, Игранев и Нелидов, поставят ултиматум на османската делегация да подпише или военните действия ще бъдат подновени. Руската армия в околностите на Сан Стефано се строява на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите са възобновени.
Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите на мира са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно — на 17 март. Решенията на договора влизат в сила на 18 март след като съдържанието му е съобщено с циркулярна нота от руския канцлер княз Александър Горчаков на останалите велики сили.
Клаузи
Засягащи Черна гора, Сърбия и Румъния
Според договора Черна гора удвоява територията си за сметка на Османската империя, като включва градовете Никшич, Подгорица и Антивари (Бар) (Член 1). Високата порта признава независимостта на княжеството (Член 2).
Сърбия е призната от Портата за независима държава и за участието си във войната анексира поморавските градове Ниш и Лесковац, Прокупле и Куршумлия както и части от Новопазарско (Член 3). Частта от Поморавието влиза в границите на Западната българска автономна област, предвидена от Цариградската конференция на Великите сили от 1876 г..
Румъния също е призната от Цариград за независима държава (Член 5).
Засягащи България
Свободна България. Литография на Георги ДанчовДоговорът създава автономно, трибутарно княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България, определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.
Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново - в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово (Член 6).
Така територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.
Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7)
Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).
Засягащи Русия и Османската империя [редактиране]
Османската империя обещава реформи в Босна и Херцеговина (Член 14), Крит, Епир и Тесалия (Член 15).
В замяна на репарациите по войната Високата порта предава на Русия територии в Кавказ, включително Батуми и Карс, както и Северна Добруджа, която Русия отстъпва на Румъния в замяна на Южна Бесарабия (Член 19). Северна Добруджа е предвидена от Цариградската конференция да влезе в състава на източната българска автономна област.
Проливите - Босфорът и Дарданелите са обявени за открити, както във война, така и в мир, за търговските съдове на неутралните държави, отправящи се в или отплаващи от руски пристанища (Член 24).
Предпоставки за преразглеждане на договора
Реакция на Великите сили
България след Берлинския конгресС подписването на Санстефанския предварителен мирен договор Османската империя приема исканията на Русия, съдържащи се в него. Въпреки това обаче Високата порта се надява, че поне частично ще въздейства на новоосвободената българска държава.
Първите впечатления за договора са налице, веднага щом той става известен за западните Велики сили. Обединеното кралство и Австро-Унгария се обявяват против него, заявявайки че Русия сама е решила Източния въпрос в своя полза, без да се допита до западните Велики сили.
Заедно с Обединеното кралство, Италия и Франция се обявяват силно против излаз на България на Бяло море, под претекст че ще бъде използван от Русия, за да окаже влияние над Средиземноморието и морските сили в Европа. Готова да покаже настойчивостта си, Обединеното кралство започва да се готви за война. Започнати са мерки за съставянето на два експедиционни корпуса за военни действия срещу русите и превоз на английски войски от Индия, през Суецкия канал в Средиземно море.
Австро-Унгария изявява недоволство от създаването на българска държава, която включва в пределите си Македония, за която Виена отдавна има апетити.
Германия не е пряк противник на договора, но настоява пред Русия да вземе под внимание исканията на Австро-Унгария, като така косвено я подкрепя.
Тази криза в отношенията с западните Велики сили карат Русия да мисли, че надвисналата война с Обединеното кралство и Австро-Унгария ще се състои. Руската армия не е способна на втора война, веднага след приключилата, а флотът за бъдещи военни действия в Черно море срещу Обединеното кралство, освен всичко сред войските върлува тиф. Мненията в Русия са противоречиви, народът не би одобрил нова продължителна война.
В края на март 1878 г. от Русия в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той среща упреци от страна на австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши и императорът Франц Йосиф, че Русия не спазва предварителните договорености и съставя договора без да обърне внимание към останалите Велики сили.
Възражения са отправени и към решенията за Средна и Западна Македония, които според Санстефанският мирен договор влизат в територията на България, както и към границата между Сърбия и България. С цел да парира исканията на Сърбия относно Босна и Херцеговина (идеите на Австро-Унгария са да присвои териториите на Македония към себе си, като така да си усвои собствен излаз на Бяло море, което обаче включва отнемането на земи от техния съюзник - Сърбия, за което искат да си осигурят компенсации за сърбите на изток към българските територии) Австро-Унгария поставя искания градовете Пирот, Трън и Враня да минат под сръбска власт.
граф ИгнатиевНеуспехът на граф Игнатиев за смекчаване на положението води до нови притеснения в Петербург. По това време пристига телеграма от Берлин, в която Германия предлага посредничество между британската и руската страна, с цел избягване на голяма всеобща война. Условията са и двете сили да изтеглят войските си на равно разстояние от Цариград, което бива прието.
На 27 април 1878 г. руското правителство взима решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, с цел да избегне конфликт. Главни противници на решението са граф Игнатиев и канцлерът Александър Горчаков, но мненията им не се поставят на дневен ред.
След преговори с британското правителство се стига до споразумение за Южна Бесарабия, Карс и Батум и преминаването им в състава на Русия, за това обаче британците искат България да бъде разделена на две части, по билото на Стара планина, по настояване на Англия по-късно южната част е наречена Източна Румелия. Искането за разделяне на новосъздадената България е прието след подписване на тайна конференция между Англия и Русия.
Отношение на балканските държави Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на съседните на княжество България балкански държави.
Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток, към българските земи. По това време сърбите целят да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан, в която влизат земите на цялата македонска област и градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.
Румъния също не остава доволна от договора. Обсъждане по тези въпроси между граф Игнатиев и румънският крал Карол I, има още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Така се нарушава целостта на румънския народ, а румънската държава получава чужди земи с чуждо население (Северна Добруджа). По-късно тези несъгласия дават отражение и в Берлинския конгрес.
Гърция също има териториални недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.
Историческо значение на Санстефанския договор
Санстефанският договор слага край на османското владичество и дава началото на Княжество България. Датата трети март е формализирана от парламента като дата за национален празник на България. След като на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Великите сили ограничават териториите на българската държава, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред. Опитите за постигане на този идеал водят до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война през 1885 г., Балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата и Втората световна война.
Границите на България съгласно Санстефанския договор се отличават от тези на двете български автономни области, предвидени от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 г. Според договора бъдещото българско княжество получава значителна част от Егейска Македония, но губи Нишко и Северна Добруджа. Така започналото разделяне на земите, международно признати за български от Цариградската конференция, продължава с даването на нови части от Поморавието и Добруджа на други балкански страни с Берлинския договор.
Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори. С него се появява т.нар. добруджански въпрос в българския национален въпрос. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ аспирации към Южна Добруджа. Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от част от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България.
БЕРЛИНСКИ КОНГРЕС 1878
Успешният край на Руско-турската освободителна война 1877-1878 твърде много обезпокоил западните европейски държави от евентуалното засилване на руското влияние на Балканите. Отчитайки изключителната стратегическа важност на този район на Югоизточна Европа, те не одобрили подписания след войната между Русия и Османската империя Санстефански договор 1878 и настояли открито за неговото ревизиране. Изтощена от войната и в икономическо, и във военно отношение, Русия била принудена да приеме направеното от тях предложение за свикване на международен форум, който да преразгледа решенията на Санстефанския договор.От 1 юни до 1 юли се провежда Берлинския конгрес. Приключва с подписване на Берлинския договор. Председател на конгреса е германския канцлер Ото фон Бисмарк. Той се стреми да наложи превъзходството на Германия в Европа. Първоначално насърчава Русия да започне Руско-турската война 1877–1878. Съдейства за унищожаването на Санстефанския мирен договор 1878 .
БЕРЛИНСКИ ДОГОВОР 1878
Договор, подписан на 1 юли в резултат на преговорите, водени на Берлинския конгрес. Под натиска на Великобритания и Австро-Унгария е ревизиран Санстефанският мирен договор; България е разпокъсана. Създава се васално на Османската империя Княжество България между Дунав и Стара планина, включително Софийския санджак, начело с княз и с Временно руско управление в България. Територията между Стара планина и Родопите образува автономна област Източна Румелия-поставена под пряката военна и политическа власт на султана. Останалите територии от Санстефанска България (Македония и част от Одринско) са върнати на Османската империя. Пирот и Враня са дадени на Сърбия, а Северна Добруджа - на Румъния. Босна и Херцеговина са предадени на Австро-Унгария. Румъния, Сърбия и Черна гора са признати за независими държави. Русия си възвръща придунавския участък на Бесарабия. Дунав остава международна река. Така възниква българският национален въпрос.
КОМИТЕТИ "ЕДИНСТВО"
Наименование на организациите, създадени в различни краища на Княжество България и Източна Румелия, за да ръководят всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878. На 29 авг. 1878 в Търново Ст. Стамболов, Любен Каравелов, и др. основават комитет "Единство", който си поставя за цел да подпомага съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия и да работи за обединяването на българските земи. Подобни комитети възникват в Русе, Габрово, Ловеч, София и много др. градове на Княжеството. Първият комитет в Източна Румелия е учреден в Пловдив. Скоро след него възникват комитети в повечето градове и села на Областта.
Под ръководството на „Единство” се намират гимнастическите дружества- доброволни въоръжени отреди, чиято цел е непосредствената подготовка на населението от Източна Румелия за въоръжена борба срещу опитите на Османската империя да възстанови своята власт. Подпомагани са от Временното руско управление в България. Благодарение на дейността на тези комитети Областта запазва своя български облик. Комитетите "Единство" участват в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание. Комитетите "Единство" в Южна България (Източна Румелия) подготвят населението за въоръжен отпор срещу изпращането на турски гарнизон в областта.
КРЕСНЕНСКО-РАЗЛОЖКО ВЪСТАНИЕ 1878–1879
Въоръжена съпротива на българското население от Македония против несправедливите решения на Берлинския договор 1878. След Берлинския конгрес българите от Македония изпращат до правителствата на Великите сили и Временното руско управление петиции, мемоари и молби, с които протестират срещу решението техните земи да останат в пределите на Османската империя. Наред с мирните протести продължават и четническите акции. Стихийните изяви на съпротива придобиват организиран характер с активното участие на църковните дейци и интелигенти като Натанаил Охридски и на комитетите "Единство". Започва подготовка за въстание. На 8 септ. в Рилския манастир се
провежда съвещание. На него присъстват Натанаил Охридски, Димитър Попгеоргиев и войводи от вътрешността на Македония. В изпълнение на взетото решение в пограничните с Турция райони се създава местно опълчение, което поема охраната на границата. На 5 окт. 1878 отряд от. 400 въстаници под ръководството на Стоян войвода атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село. Въстанието обхваща и местността Кършиака, надясно от р. Струма. Освен в Кресненското дефиле въстанически действия започват в Неврокопско, Демирхисарско, Сярско, Малешевско и пр. В началото на ноември въстанието обхваща и селата от Банско-Разложката котловина. Ожесточени сражения се водят при освобождаване на Банско и Разлог. В резултат на успешните въстанически действия в Кресненско и Разложко са освободени 43 села. Въпреки проявения героизъм турците преминават в настъпление. Опожарена е Кресна. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. Към края на ноември е разгромено въстанието и в Разложко. По десния бряг на р. Струма въстаническите действия продължават до февруари 1879. В този критичен момент търновският комитет "Единство", който започва да играе ролята на централен в Княжеството, изпраща в Македония Ст. Стамболов. Той заедно с Никола Обретенов настоява да се използва опитът от Априлското въстание 1876 и апостоли да подготвят населението за бъдещите въстанически действия. Натанаил Охридски обаче остава привърженик на четническата тактика. Свиква четоводците, действащи в района на Източна Македония, и е образувано ново военно управление начело с М. Хубмайер. Натанаил Охридски и Ст. Стамболов насочват усилията си към изграждане на Централен комитет, организиране на разпръснатите чети и подготовка за нови действия през пролетта на 1879. През април една сравнително голяма чета преминава турската граница с цел да даде сигнал за въстание ок. Битоля. Въстаниците остават изолирани и не могат да спрат настъплението на турските войски. На 25 май 1879 Натанаил Охридски разпуска четите.
Българска нация- общността на всички българи на Балканския полуостров.Вкрая на 19 и началото на 20-ти век тя обхваща Добруджа, Мизия, Тракия и Македония.
Петиция- писмена, колективна молба, отправена към висша власт.