LaDy_Ch0c0LaTa
02-26-2009, 15:10
Силата да мога да простя плсссс спешно ми трябва за утре
Прошката...
Вие умеете ли да прощавате? Умеете, така ли?! Добре, но наистина ми се иска да съм за миг у вас и да видя какво влагате в това понятие. Иска ми се да знам какво влагам аз в него.
Спомням си, че когато бях малка и по филмите някой казваше - „прости ми" наистина не разбирах какво искат да кажат, дори аналогията беше с простиране... защото някак пропускат да ни научат на това да прощаваме, защото църквата ни учи (но кой ли се заслушва в проповедите). И някак оставаме ощетени в това да имаме умението, което би ни помогнало да съхраним себе си в този свят. Ден след ден, когато се натрупват все повече наши и чужди прегрешения, когато те започват все повече да ни тежат, нещо в нас започва да се бунтува. Да ни кара да се замислим, че има и друг начин и път. И този начин е прошката.
Днес отново правя аналогия... с простора. Но вече не така наивна и усмихваща, а с простор като нарицателно за свобода и безкрайност. Защото това понятие събира в себе си всичко потребно, за да можеш да простиш и всичко идващо след това.
Какво имам предвид ли?
Ще започна отзад напред. Ако някога наистина, истински сте успявали да простите, вече ме разбирате, защото сте усетили какво бреме пада от плещите и дори по-навътре, от душите ни, когато простим. Това е свободата, от една страна на избора как да постъпиш, и от друга на това да се освободиш от всичко, което би те задържало в земята на терзания, съмнения и мисли как да се справиш. Да, има и други пътища, но и вие като мен знаете колко нездравословни и ненужни са те... Отмъщение? - кому е нужно? Нима, когато извършим още едно зло, не правим земята по-тежка и по-близка до ада? Терзания? - питали ли сте се, че спокойствието, което мечтаем зависи от нас? Да, така е, знаем го, но неясно защо все оставяме този заложен в нас инстинкт някъде в небитието на непотребното.
И остава пътя на опрощението... най- светлия, най-чистия и най- верният път. Да... и най-трудният (понякога). Защото да простиш се изисква и много, и малко. Малко е, когато си се научил да прощаваш, когато вече си узнал и осъзнал колко голяма сила е силата на прошката. Как тя се връща в нас като пролетния вятър разлистващ младите клони и пораждащ ухание на свежест. Много е, много трудно, преди да си си позволил да се научиш. Преди да си усетил онази свобода, която идва след опрощението. Преди да си се извисил над дребното и болезнено човешкото.
Но трябва и простор на самата душа, на нашето съзнание, за да умеем да простим истински, не само на думи, не само на повърхността (а отвътре да гризе ни останала проказа на терзанията). Да простим истински, означава да приключим с това завинаги и да не му позволим то някога да ни нарани отново. Истинската прошка е най-сигурният щит. Тя е тази, която ни пази и ни дава силата да сме по-високо от това, което ни е наранило, правейки ни недостижими за него.
И разбираме, че сме успели да простим истински по лекотата, по всяка глътка въздух, която ни изпълва изцяло и сякаш сме с една идея по-леки и по-извисени.
А непростимото? Знам, знам че има и много тежки неща. За тях... ме е страх да мисля. И тях няма сега да изписвам с думи, с единствената мисъл и молитва никога да не дойде момент така да изпитат нашите вяра и сила да прощаваме истински...
Човек се ражда грешен, през целия си живот той носи първородния грях. Грешни сме, когато се раждаме, грешни сме в младостта и зрелостта си... грешни умираме, за да отсъпим мястото на новия живот... роден в грях.
Грешим и прощаваме, грешим и ни се прощава... прощаваме, грешейки!
Да можеш да простиш, е силата да надраснеш себе си и собствените си грешки и слабости. Чрез прошката ние се доближаваме до божественото съвършенство и мислейки, че проявява слабост, човек всъщност се въздига над обикновените, дребни житейски камъчета, които "преобръщат колата".
Прощава този, който обича и е влюбен - а нима любовта е слабост? Прощава майката - а майчината обич е най-силното чувство в света. Прощава победителят, защото прошката е и великодушие. Прощава и приятелят, защото прошката е и вяра, и доверие.
Да откажеш някому прошка, е силата на слабия. Низшите духом се нуждаят от фалшивата власт на неопрощението, защото бедната душа не познава обичта, доверието, надеждата. В българския календар има празник, посветен на прошката. На този ден всички хора дават и вземат прошка. Народната мъдрост е избрала да има поне един ден в годината, когато всички да са равни пред Бог, и то точно чрез този акт на любов. Как тогава можем да се съмняваме сила или слабост е да можеш да простиш? Всички сме само песъчинки пред историята, а дори и тя прощава.
Силата да простиш е силата на самия живот, вярата, че не всичко е само черно или бяло, и убеждението, че нюансите между двата цвята са всъщност фонът на нашето съществуване. Така, вървейки по жизнения си път, ние ще нараняваме - волно или не, ще кървим самите ние, усетили болката от обидата, но винаги ще знаем, че има прошка, че силата е опрощението, защото и преминавайки в отвъдното, човек най-често прошепва: "Простете!"
Сила или слабост е да простиш
Прошката - за някои сила , за други слабост, е нещо от което човечеството се нуждае. Да простиш означава да дадеш втори шанс на човек, който е сгрешил,да повярваш в разкаянието му и в доброто в него.Хората правят грешки постоянно , та живота не е ли точно това - допускането на грешки и поучаването от тях?Как бихме се научили кое е правилно и кое - не ако не рискувахме, ако не грешахме? И не заслужава ли човек втори шанс за това, че се учи да живее и търси своя път в живота?Нима е израз на слабост да повярваш, че в хората има и добро?Когато прощава, човек се бори със собствените си чувства - със страха да не бъде наранен отново и с желанието да повярва на разкайващия се. Да се срещнеш лице в лице със собствените си стархове показва не само голяма смелост, воля , но и сила на духа.
Поради тези причини смятам, че прошката е израз именно на силата.Хората , които смятат че това не е така се самозалъгват.Веднъж излъгани или наранени не могат да се доверят на даден човек, а в това аз не виждам нищо символизиращо сила.Виждам само страх.Страх да не страдат отново, но те трябва да разберат, че трябва да се поемат раискове, защото най-големия риск в живота е никога да не рискуваш.Човек има нужда да прощава и да се доверява,защото ако не го направи ще се пита:"Ами ако му бях простил?".За да разберем дали наистина някой се е променил трябва първо да му дадем шанса да ни го докаже, но за това се иска смелост,смелост,която не всеки има.
Но все пак има и такива,които вярват, че всеки заслужава втори шанс,че ако се вгледаш по-отблизо в някого ще откриеш и неговите добри страни.И точно тези хора се извисяват над останалите,които не смеят да се изправят лице в лице с заобикаляшия ги свят ,поради това ,че могат да бъдат наранени.Тези ,които са готови да преглътнат болката си и да простят са истински силните.Те заслужават възхищение,защото е наистина трудно да се довериш отново на някой,който те е предал.Но ако се замислиш,ще осъзнаеш, че никой не е безгрешен , и че в това да допускаш грешки няма нищо фатално,защото иначе няма да разберем кое е правилно и кое не е,но по-важното е да се поучим от тези грешки .И тези,които смятат, че да простиш е слабост трябва да се запитат дали те никога не са допускали грешки,и дали хората, които са им простили са били просто наивници или страхливци.
Аз лично мисля, че тези хора са разбрали, че всеки един се нуждае да му бъде простено, да му се довериш отново,да повярваш в него,да му дадеш надежда.Да смяташ, че да простиш е слабост означава да си песимистично настроен към света - постоянно да очакваш да бъдеш предаден или наранен,да не смееш да се довериш на никого и когато погледнеш в някого да търсиш лошите му черти,за да си намериш някаква причина поради , която да не му вярваш.Как тогава ще откриеш прелестите на живота?Как ще се насладиш на този живот?Та нали живеем за да сме щастливи, а щастието едва ли означава да обръщаме гръб на заобикалящия ни свят,защото ни е страх от неизвестното.
Хората трябва да си прощават единна друг,за да го има разбирателсвото между тях, за да я има тази търпимост към другия,от която целия свят се нуждае.Имаме нужда да вярваме, че у всеки е останало по нещо добро, че хората могат да се променят към това по -добро.Наистина е трудно да се довериш на някого,който те е предал, но когато преглътнеш собствените си страдания и го направиш,чувстваш облекчение.И ако да поставиш молбата за прошка на другия пред своята собствена болка не е сила,то тогава кое е?Вярата в искреността , в доброто е онази сила, от която всеки един се нуждае, за да превърне светът в едно приветливо място,където да живее, и където да бъде щастлив.