FalsePretense
03-02-2009, 12:16
„Илюзия или сън? Мит или реалност? Изгубих или открих? Почувтвах или останах безразлична?”... Беше време за крайна равносметка, а от цялата изминала година тя сякаш виждаше само последните няколко дни. Дали чрез тях можеяе да опише целия си живот или всичко станало я бе обсебило до такава степен, че успя да забрави и незабравимото? Но не, то още беше част от нея. Вероятно онази част, което я караше сега да се разкъсва от въпроси без отговори. Зиманта приказка беше завладяла и нейния живот. Беше и донесла онова, за което досега беше само мечтала. Но сякаш мечтите са по- красиви, когато са недостижими за реалността... Тя беше сигурна, че е устила онази магия, която носи прегръдката му, знаеше че беше щаслива. Поне тогава. Тогава, когато светът и се бе усмихнал със светлините на непознатия град и я бе залял с игривите прашинки от магическата шапка на снежната фея. Тогава, когато и нейната приказка откри своя главен герой, по- истински и реален от всякога. Но дали тя бе само актриса от страниците на собствените си фантазии или наистина можече да прочете и почувства написаното между редовете? Единственото, което знаеше със сигурност беше, че той я обичаше и тя значеше за него повече отколкото сама подозираше. Но дали той значеше също толкова и за нея? Отговорът на този въпрос беше по добре да остане сляп за своя отговор, защото й беше ясно , че би донесъл повече болка от очакваното. Та за пръв път в живота си тя имаше онова, за което мечтаеше – човек, чийто прегръдки биха били празни без нея и чийто очи застиват без лъчите светлинa, които бликат от нейните. Дали беше щаслива? – несъмнено. Колкото и да беше далеч той и даваше сигурността, от която се нуждаеше. Но за съжаление точно за това тя неможеше да затвори очите си. Той беше прекалено далеч, а тя бе пропиляла прекалено дълго да обича призраците на реалността. Те и носеха само напразни илюзии, които единствено сърцето и можеше да разбере. Та за Бога можеше ли да отвори сърцето си наново, докато в него все още странстваше образ, който тя така и не намери начин да прогони от мислите, очите и сърцето си? Тези замръзнали спомени я възпираха да погледне в очи бъдещето си. Застинали образи в името му, застинали лъжи в сърцето му и застинали думи върху устните му. „Те” никога не оживяха, но и никога нямаше да се родят. Мечтите за това „тях” бяха като желанието да достигнеш звездите, застанал на ръба на най- невъзможния си сън като упора – невъзможни, но все пак предизвикващи нови желания. Не, тя не можеше да се върне отново там, в онази сюреазлистинчна представа за дейстивителността, защото сама знаеше, че не може повече да живее с лъжите, които и носеше споменът за него. Но за съжаление беше твърде късно. Късчетата лед вече бяха внесли убийствения си мраз в душата й и сега тя знаеше, че беше също толкова безпомощтна като красотата на изсухнала и забравена от болката си разцуфнала роза. Тази роза обаче беше грижливо опазена в ръцете на онова далечно привидение на любовта, което сега с една ръка чукаше на вратите в сурцето й. Тя знаеше, че колкото и чиста и силна да беше обичта му, тя никога нямаше да е само за нея, защото тя обгръщаше неговия свят, празните дълги пътища, които ги разделяаха и чак тогва стигаше до нея. И точно това караше надеждите и мечтите й да окапват една по една със всяко умиращо листенце от увяхващата роза. Но някаде дълбоко под тази обвивка гореше животът, някаде там все още пламтеше огънят, които можеше да наприави чудото, за което тя дори сега тайничко копнееше, сгряавана от всеки малък жест, които за съжаление беше оставила да я подминава. Сега тя седеше погълната от тишината на мрачната стая, чието спокойствие беше нарушено само от бледожълтите светлини на уличната лампа и безгрижните викове на слъчайни минувачи. Тя размисшлаяваше над всичко станало. Над всеки миг, който беше откраднала или изпуснала, над всеки поглед, който беше оставила без отговор или беше успяла да зърне със сърцето си, над всяка дума, останала глуха за непознатата тишина, в която се чуваше само ударът на двете плахи сърца. Не можеше да го забрави, да остави в спомните онази своя мечта, която обаче не можа да намери сили да разгърне. Сякаш щом видя очите му, изкрящи с обичта, която той искаше да й даде, онази устремена част от нея се беше изплашила и бе побягнала твърде бързо, твърде далеч. А за настояшето й бе оставила само съжалението, че бе пропиляла всичко само от страх да признае пред себе си колко много е оставила в ръцете на този далечен непознат от самата себе си. И това я беше променило. Усещаше, че момичето, което сляпо и наивно вярваше в чудесата и любовта сега се беше превърнало в жалка реалистка, сляпа за красотата и щастието, които току що я бяха подминали. Дали нещо в нея беше засинало в краткия миг от сладката болка на мимолетния лъч светлина или детцката и душа просто беше порастнала докато се бе губила из игралните площадки на собствените си фантазии?.. Това нямаше особено значение вече, защото и в двата случая имаше чия ръка да хване, когато се колебае дали да се изкачи нагоре към бъдещето си или да да се изгуби в плахия полет към онова което беше заровила в дълбоката пропаст на миналото си. И тя седеше на ръба на тази бездна, припомняйки си всяка своя грешка, и се чудеше с какво беше заслужила обичта му. Но може би не искаше да ознава. Най- важното беше, че беше оставила сърцето си точно до него със заруката да му помогне да отркие онова, което тя не успя да му даде, и беше сигурна, че независимо колко време мине, колко далеч се отклонят пътищата им, той винаги ще остане човека, който да й каже „Паднеш ли ти, падам и аз!”.
Ммм това е малко лично творчество надявам се да му хванете някаква нишка :-| и разбира се да ви хареса :oops: Чакам коментарчета и насоки :wink: :smt118
Ммм това е малко лично творчество надявам се да му хванете някаква нишка :-| и разбира се да ви хареса :oops: Чакам коментарчета и насоки :wink: :smt118