ТЪРСЯ ИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ-СПЕШНО

[loverboy94]

1-Светът на "Вечната бедност и грижа" от цикъла Зимни вечери.
2-Страдание и съпричастие в цикъла Зимни вечери
3-Страданието на невинните (интерпретативно съчинение или есе)

Търся една от тези теми спешно е. :(
МНОГО ЩЕ СЪМ ВИ БЛАГОДАРЕН.

[Tedi4ka]

2.Страдание и съпричастие в цикъла „Зимни вечери” от Христо Смирненски
(Литературноинтерпретатив� �о съчинение)

Христо Смирненски е сред най-канонизираните български поети и творчеството му е определено като една естетическа величина в националната поетическа класика. Придава социална насоченост на своята поезия, прави я съвместима с проблемите на своята съвременност. Той изобличава злото, страданието и мъката в света и от позицията си на хуманист защитава правото на всеки човек да изживее щастливо живота си.
В своите стихотворения Смирненски разглежда проблемите и духовните терзания на човешката личност в търсене на своето място в света. Той показва разрива между мечтите и надеждите на отделния човек и страданието и мъката, с които се сблъсква при опознаването на света. В цикъла „Зимни вечери” той разкрива несгодите, мъките и страданието на обикновения човек. Светът за него е като една мрачна пустош, в която злото, смъртта и страданието убиват всички човешки мечти и надежди. Човекът е изгубен в света и губи надежда за своето спасение. „Зимни вечери” е най-песимистичната творба на Смирненски; за разлика от останалите му стихотворения тук няма капчица оптимизъм, който да дава надежда за един по-добър живот.
Цикълът започва с една мрачна и зловеща картина на заспалия град. Тя потиска и поражда чувство на безнадеждност; градът се е превърнал сива пустош, в която няма живот. Музикалността на стиха придава една неповторима и реална атмосфера, която поглъща читателя и го прави свидетел на тази мрачна сивота. Тази начална картина има за цел да въведе читателя в един свят на мъка и страдание, да го подготви за несгодите и нещастията, които се крият зад тази „жълтопепелява мъгла”. И ето – в мрака изниква една „къщурка позната”. С това свое конкретизиране Смирненски се стреми да покаже универсалността на страданието и мъките на тези хора, които живеят в нея. Това, което се случва в нея, може да се види във всяка една друга къща. Бедността, мизерията, нищетата съпътстват човека навсякъде. Единствената утеха за безработния баща е пиянството.
Завърнал се вкъщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

И болката докосва сърцето, покъртителни сцени раняват:
Децата пищят и се молят,
…жена проридава едва…

Ожесточава се, изостря се конфликтът човек-действителност, човек-човек. Скръб и болка, спотаени в очите на нерадостния тежък живот. Това са емоционалните доминанти, маркиращи съзнанието на ненужност, трагика, безизходност. Песимистичното, болезнено и трагично усещане за живота е представено в своите оптимистично-виталистични нюанси във възприемането на света „на старите цигани”. Контрастното противопоставяне на картината на игривите пламъци на гъстата мъгла ситуира усещането за живота на неоправданите и страдащите. Той – човекът, страда незаслужено, обречен е на гибел, защото из „жълтопепелавата мъгла” броди непознато, зловещо същество. Това е символно – алегоричен образ на смъртта, чийто призрак е представен в цикъла. Отправен към нея е слепият старик. Именно тя върви по стъпките му, създава усещането за трагизъм и безнадеждност. Старецът е обречен да страда в света-ад, без да познае доброто, красивото в него, без да усети положителните измерения на живота. Така Смирненски показва съдбата на обикновения човек, той е съпричастен към нея от позицията на своята дълбока хуманност.
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла…
Тези стихове визират приобщаването на лирическият субект към тези които населяват „адовите” измерения на света, тези, които са в пространството на страдащите и чувстват болезнено контакта с действителността. За човека няма друго спасение освен преминаването му в другото пространство – в небитието. Така Смирненски показва разрива между човек и действителност, показва отражението на мъката и страданието в света върху душата на човека. Визира трагизма на една реалност, която не дава никакви надежди на отделния човек за спасение – единственият начин, по който може да се постигне това, е смъртта.

Сред стаята ковчег положен,
в ковчега – моминско лице…

Едно младо момиче е вече там. Но колко болезнено и трагично изживяват вечната раздяла с нея и близките й. Смъртта покосява изневиделица, без да избира жертвите си, но най-страшното е, че умират младите, които бъдещият живот очаква. Срещу това е насочен хуманният патос на поета, съпреживяващ болките и страданията на своите „братя”. Той протестира срещу тази реалност, която убива всякакви надежди и мечти, кара човека да загуби своята хуманна същност. За Смирненски човекът е в позицията на несправедливо онеправдания, на вечно страдащия и за него този свят е един „ад”, който не му позволява да изживее щастливо своя живот. Светът е място, където дори и децата са подложени на несправедливо страдание и мъка. Те са обречени да страдат, макар че са невинни и душевно чисти. Животът ги е впримчил, изписал е болезнени гримаси върху лицата им. Очите, пълни със скръб, са белезите, показващи страданието, което ще нарани душите, ще погуби невинността. Те с учудване не гледат белите снежинки – символ на техните мечти и надежди. Но с падането си в локвите те се превръщат в кал. Така Смирненски образно представя убиването на човешките надежди за по-добър и красив живот. Най-страшното е, че в този страшен и несправедлив свят дори и децата, които са бъдещето му, са загубили своите мечти, своите идеали. А какво е бъдещето без тях – една сива и мрачна реалност, която поглъща човека и го погубва.
Така Смирненски в този свой цикъл представя една страшна поанта – светът е място, където царят злото, мъката, страданието и смъртта,а човекът е изгубил своята душевна красота, изгубил е своите мечти, надежди и идеали. Това са философско-идейните представи на Смирненски за човека и света.

[Tedi4ka]

3.Страданието на невинните
Есе

Страданието на невинните е по – тежко от страданието на другите хора. Те , въпреки че са невинни , са пострадали от действията или постъпките на виновните. Според мен това страдание е несправедливо.
Мога да дам много примери за това – несправедливо е , че има хора , които постоянно се трудят , за да свържат двата края , а други изкарват парите си нечестно – крадат , грабят. Има такива , които чрез властта си на депутати живеят в разкош и всичко им е позволено , а повечето от тях не си вършат работата и дори не идват в Народното събрание. Те , ако случайно решат да наминат там , винаги си носят вестник или книга , защото явно просто не им е интересно да работят или просто искат да убият времето. Аз лично се възмущавам от тях и не мога да проумея как това е възможно. Повечето депутати много рядко идват на събранията или идват само тогава , когато се гласува за много важни неща. Тези народни представители са избрани от българите. Преди изборите по всички радиа и телевизии се пускаха предизборни клипчета с „розови“ обещания на различни партии. В тях се изричаха различни неща – че ще вдигнат заплатите и пенсиите , че ще има реформи в образованието , че безработицата ще намалее. В крайна сметка се оказа , че всичко е било лъжа. Резултатите от изборите вече са налице. Още след съобщаването на резултатите от гласуването всички партии се изпокараха за това кой повече власт да има. Дори за малко щеше да се стигне до повтаряне на изборите. А нали депутатите уж се водеха от интересите на гражданите? Нали трябваше да направят всичко възможно България да стане членка на Европейския съюз и най – вече да изпълнят обещанията с? Нищо подобно. Няколко месеца след изборите дойде и първото доказателство за това. Получихме писмо от Европейския съюз , в което ни предупредиха , че имаме още доста пропуски в законодателната система и трябва в най – скоро време да ги оправим , иначе има опасност да не ни приемат през 2007 – ма. И депутатите какво направиха? Въобще направиха ли нещо съществено? Отговорът и на двата въпроса е едно голямо нищо! Всички се изредиха да дават интервюта по телевизиите , в които твърдяха , че това е само предупреждение и че до 2007 – ма със сигурност България ще стане членка на Европейския съюз. Да ама не! Нито са приели нови закони , нито са хванали някой от по – големите престъпници.
Едно от нещата , споменати като проблеми на българското правосъдие е това , че има много голям процент корумпирани служители. За година и половина бяха направени над 30 показни убийства в цялата страна на известни на полицията престъпници. След почти всяко от тях имаше различни интервюта с депутати и полицаи , които гласяха , че убитият човек е бил наркодилър , много добре познат на закона. Е добре , тогава искам да попитам , а не само аз , ами сигурен съм почти целият български народ , защо досега не сте ги затворили? Нали били едни от най – големите престъпници? Нали всички ги знаели какво правят? Независимо от това равносметката след всичко е , че са извършени над 30 убийства , а сега след повече от година няма нито един задържан , камо ли осъден. От тук можем да съдим , че полицията не си върши работата. А защо става така? Защото законите не са направени като хората. Те трябва да са справедливи и еднакви за всички! И кой седи в центъра на това? Кой нехае и се чуди само кога ще излезе новият модел на „Мерцедес“? От кой зависи приемането на новите закони , с помощта на които да има по – голяма справедливост? Кой преди изборите ни залъгваше с различни обещания , като сега се чуди как да се оправдае за неизпълнението им? Отговорът на всички въпроси е един – депутатите. В ролята на невинните сега е българският народ. Той е лъган за най - различни неща само и само да гласува за определена партия и накрая какво става? Партията вкарва в Парламента свои хора , приема закони , които на нея й харесват и нехае за тежките престъпления , които с всяка изминала година се увеличават все повече. Така страданието на българите се усилва , защото въпреки че са невинни , не могат да сторят нищо по въпроса. Единственото , на което могат да се надяват , е най – накрая депутатите да осъзнаят , че са избрани от народа не за собствени облаги , а за да представляват именно народа , да защитават неговите интереси и да служат достойно на страната си. И в крайна сметка излиза , че ощетеният в случая е българският народ. А кой е виновен за това? Кой обеща да вдигне и без това мижавите учителски заплати? Заради кой избухнаха масови протести в цялата страна? Според мен главните виновници за всички тези неща са депутатите. Това е несправедливо спрямо българите. Несправедливо е още и че те получават доста големи заплати , които според мен са абсолютно незаслужени. Въпреки многото допуснати грешки от тяхна страна , въпреки нехайството им единственото , което няма да се промени , са техните заплати. Според мен един обикновен ковач или например заварчик трябва да получава двойно по голяма заплата , защото той поне се труди , заради някакви си 200 – 250 лева и вечерта се връща адски изтощен и пак не насмогва да свърже двата края , а депутатът , въпреки че не идва редовно на събранията , въпреки че не си върши работата както трябва и въпреки че прави недопустими грешки , взима пет , шест пъти по – голяма заплата и кара „Мерцедес S класа“. Това според мен е несправедливо. Също така несправедливо според мен е , че те имат депутатски имунитет. Това ще рече , че повечето закони за тях не важат. А нали законите бяха еднакви за всички? Нали всеки трябваше да отговаря за действията и постъпките си? Да ама не! Това буквално означава , че ако някой народен представител краде , убива и прави други най – различни престъпления ще остане ненаказан само заради някакъв си депутатски имунитет! Мога да дам два много ясни примера за това. Първият е за един депутат от „Атака“ , в дома на който бяха намерени доказателства , уличаващи го в тежко престъпление. А накрая какво излезе – не успяха да го осъдят , само защото бил народен представител! А многобройните дела срещу Стефан Софиянски. Той трябваше да поеме отговорност за грешките си , които направи като кмет на София – за сделката с централните Хали , за проблема с боклука... А накрая какво стана? Той реши да става депутат , така получи и имунитет. В следствие на това беше оправдан по всички дела. И в крайна сметка кой излезе виновният? Кой беше наказан? Никой! Това също е несправедливо спрямо народа. Уж законите са еднакви за всички! Това с депутатския имунитет и досега не мога да го проумея. Защо е нужен? Какъв е смисълът? Въпроси , които всеки си задава в последно време. Аз не мога да отговоря на тях. Мога само да изразя мнението си , че този имунитет е абсолютно на сто процента несправедлив! Несправедливо е също и отношението на българските депутати спрямо медицинските ни сестри в Либия , осъдени на смърт. Това е едно от най – несправедливите дела , направени въобще от народните представители. Преди около седем години , когато българките бяха обвинени в умишлено заразяване на деца със Спин и беше повдигнато дело срещу тях , какво направиха нашите политици? Нищо! А през 2004 – та , когато медицинските сестри бяха осъдени изведнъж се активизираха и започнаха да се опитват да ги освободят , но вече беше твърде късно. Това е несправедливо спрямо българките!
Въпреки всички изброени несправедливости има и още десетки хиляди по – целия свят. Въпреки невинността си , повечето хора страдат от това. На нас ни остава само да се надяваме нещата да се оправят и да има все по – малко несправедливости по света. В крайна сметка надеждата умира последна!

[Tedi4ka]

1.Вечната бедност и грижи в „Зимни вечери” на Христо Смирненски
Христо Смирненски е един от първите поети урбанисти в нашата литература. Б неговата поезия градът е място преди всичко на социални конфликти. Там бедността и грижите са постоянен спътник в живота на хората. Сам израстнал в нищетата и немотията на големия град, Смирненски разкрива отвътре страданието на обикновения човек. Поетът не е просто зрител, той е част от живота, който рисува, а героите му са негови братя по съдба. Този факт допълнително засилва автантичността и въздействието на стиховете му. С разбиращо съчувствие и дълбока обич е показано стрладанието, породено от вечната бедност и грижи в двата поетични цикъла „Децата на града” и „Зимни вечери”.
В цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски използва мозаечен тип композиция, представяйки различни картини, свързани с общата тема. Вечната бедност, страданието и грижите на хората в крайните квартали са показани чрез различни битови ситуации. Преминаването от картина в картина става чрез движението на лирическия говорител. Поетът се вълнува не само от социалните явление, но и от трагичните следствия, породени от тях- духовната и физическа смърт и загубата на човешките ценности. Това определя като основна тема на цикъла не просто разкриването на социалната неправда, а изразяването на искрена човешка болка и съпричастност към страданието на онеправданите братя по съдба.
Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на жизнения и творческия си път. Изборът на заглавие не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване на живота на града, защото той е най- труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Вечната бедности грижи са представени чрез символиката на зимната вечер. Зимата навява чувство на безнадежност. Пустата и мъртва природа е в съзвучие със студа и мизернота съществуване.
Цикълът „Зимни вечери” събира различни картини и импресии, внушаващи представата за вечната бедност и грижи. Това определя фрагменталния характер на творбата. В началната картина поетът въвежда метафоричния образ на града. Използваното сравнение „като черна гробница” определя емоционалния тон на творбата. Поетът рисува мрачна, подтискаща картина, чиито основни характеристики са пустотата, мрака, призрачността и мъглата. На този фон са показани конкретните картини на вечната бедност и грижи. Зад мътните стъкла на бедните хижи лирическият героя съзира потресаващи картини на бедност и мизерия. Нищетата унижава човека, засегнати са основнита нравствени ценности. Семейството изгубва моралните си устои. Бащата не е способен да усигури прехраната на децата си. Той търси забрава в пиянството. Животът му е непотребен, лишен от смисъл. Потресаваща е картината на детското страдание. Зад мръсната , продрана завеса се откроява детска глава. Детето търси и не намира спасение в нощната картина на враждебния град. Страхът, отчуждението и самотата са единствените негови спътници. Бащата , завърнал се „безхлебен”, не носи утеха. Пиян от алкохола, от мъката и безсилието, той внушава заплаха за себе си и за близките. Вечната бедност и грижи унищожават семейната близост, липсва усещането за спокойствие и семеен уют, няма я и детската невинност. Животът на обитателите на бедните хижи е тъжен, лишен от топлина и щастие. Остава чувството за безнадежност, засилено от страдалческите вопли на жената, ридаеща в мрака.
Лирическият говорител продължава своя път сред смълчаните хижи. Риданието на жената сякаш е поддето от плача на самотна цигулка. Вечерният мрак е разкъсан от тъжните песни на скрита тъга. Изведнъж тонът се променя. Въвеждането на образите на циганите- ковачи внася в мрачната, угнетяваща картина на страданието светли отблясъци. Вътрешна сила излъчват „черните ковачи”. Тя сякаш коват своята нова социална съдба. Смирненски въвежда своята любима теза за огнената лава на бунта, на социалния гняв. Вечната бедност и грижа отстъпват пред волята за живот, смазваща с „тежките чукове” мъката и тъгата. Лирическият герой е опиянен от новороденото чувство за радост, което пръска „ златни сълзи”. Душата е пробудена и съживена. Вътрешното напрежение расте, долавя се предчувствието за нова среща с живота и действителността. Сред тази феерия от багри и звуци се открояват човешките фигури-„черни ковачи”, чиито души, озарени от пламъка на надеждата, сякаш се се взират от мрака на социалната несрета към проблясъка на нова зора. Огненият пламък на надеждата е мимолетен, той бързо помръква, за да отстъпи място на тъмната нерадост. Сивата монотонна тъга, породена от „вечната бедност и грижи” отново намира отражение в градския пейзаж. Мъглата гъста тегне над смълчания град. Човешките силиети са неясни, , появяват се за миг, после изчезват, „гинат” сред мрака. Поетичното настроение е минорно. Мистичност, чувство за безнадежност и обреченост се сливат в усещането за призрачността на жълтопепелявата мъгла, в която бродят задгробни същества.
На фона на скръбта и унинието се открояват фигурите на слепия старец и детето: Той е-слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.
Социалната съдба на двамата герои е предопределена. Те живеят в безнадеждния мрак на вечната бедност и грижи. Липсват перспективи, няма надежда за спасение. Животът им е „бавно потъване” сред мрака на социалния ад. Зловещият „намръщен хаос” бавно ги поглъща, обричайки ги на забрава. Фигурите са статични, застинали в своето страдание, те се разтапят в мрака. Това засилва усещането за безнадежност и обреченост.
Всички герои от цикъла „Зимни вечери” имат еднаква социална съдба. Душите им са в плен на зли орисници- вечната бедност и грижи. Социалното зло сродява поет и лирически герои. Съпричастност и болка се сливат в топлото, изпълнено с обич, обръщение:
Братя мои, бедни мои братя-
пленници на орис вечна зла-
ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла…
Антихуманната същност на социалната действителност е представена чрез символа на тежката, непрогледна мъгла. Тя е навсякъде. Вечната бедност и грижи притискат човека, лишават го от духовни празници и го обезличават.
Социалната съдба отеква с „тежък звън” в човешките души. Тя възвестява „зловещия празник на своето мрачно тържество”. Човешкият живот се губи срад мрака на социалната безизходица. Умират мечти, погребани сред тъга и печал. Нищетата погубва младостта и невинността. Те бавно чезнат сред пламъка на догарящите траурни свещи. Животът е сведен до безрадостно съществуване в очакване на смъртта. Лирическият говорител става свидетел на нямото страдание на своите събратя. Лишени от детство и радост, от безгрижието на младостта, те изжвяват живота си в мрак и страдание, за да намерят покой в преждевременната смърт. Девойката, положена в ковчега, е една от многото жертви на вечната бедност и грижи:
Сред стаята ковчег положен,
в ковчега- моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.
Животът е отнет. Социалното зло оставя своя отпечатък и в смъртта. Внушението за погубената младост се засилва от контрастта на моминското лице и старческите ръце. Нерадостна и скръбна е картината на човещкия живот. Той е белязан с траурния звак на безнадеждността. Плачът, протяжен и глух, остава нечут сред мрака на вечната социална нощ. Нечути и неразбрани остават и молитвите на детето. Вечната бедност и грижи погубват всички, независимо от пол и възраст. Поетът сравнява човешките съдби с ледени цветя. Те озарават за миг нощта, със своята кратка красота, за да изчезнат, стопени сред мрака на безнадежността.
Градският пейзаж е в съзвучие с чувствата на лирическия говорител. Хижите са „смълчани”, над тях тегне бледосиня мъгла. Главни действащи лица са „вечната бедност и грижа”. Те са навсякъде, „гледат през мътни стъкла”, бележат със своя скръбен знак човешките души.
Смирненски е особено чувствителен към детското страдание. Затова с такава любов и болка рисува образите на двете деца, спрели до фенера. Малките герои са невинни жертви на социалнота несправедливост. Вечната бедност и грижите ограбват душите им. Те не познават радостта и безгрижието на детството. Още с раждането си застават на вечния път на скръбта. Те не познават друго емоционално настроение. Скръбта дреме в очите им, тя обсебва мислите и желанията им. Радостта е „потрошена слюда”, щастието е непознато усещане, красотата е неясна мечта, която буди в душите „смътна почуда”. Съдбата им е предопределена. Вечната бедност и грижа унищожават детската невинност. Детските души, бели и чисти, са погубени от социалното зло. Подобно на снежинките, те загубват своята красота, за да се превърнат в локвите на кал.
Цикълът „Зимни вечери” е вълнуващ разказ за страданието на човека, породено от вечната бедност и грижа. Стиховете синтезират конкретност и обобщеност, за да внушат потресаващата картина на мизерията в общочовешки план. Невинните жертви на социалното зло носят усещането за безкрайна скръб и безнадежност. Тяхното страдание събужда човешката съвест, придизвиква съпричастност и желание за промяна. Годините минават, светът се променя, но докато съществуват „вечна бедност и грижа”, цикълът „Зимни вечери” няма да загуби своята актуалност.

[loverboy94]

Малко късно но нищо. :)
Все пак МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ. :mrgreen: :-)